Живот във високото: един планински спасител разказва

| от Любомир Найденов |

Споделяме поредната история от седмичната рубрика на Webcafe „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото вярваме, че този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка №1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Мартин е планински спасител. От доброволците – тези, на които не им се плаща, а доброволно поставят живота си в опасност, за да спасят нечий чужд. Нашия.

За да станеш доброволен планински, трябва да преминеш тригодишен цикъл на обучение. За да те приемат в планинската служба, трябва да покриеш физически нормативи – ходене и каране на ски и обща физическа подготовка, да минеш изпити, да бъдеш препоръчан от вече действащи спасители.

Но най-важното е да бъдеш мотивиран и да обичаш планината.

„Доброволците даваме дежурства в събота и неделя, защото тогава има повече хора в планината и така сме в помощ на щатните спасители – разказва Мартин. – Когато има пострадал, сигналите се приемат в Централния денонощен пост на Планинска спасителна служба (ЦДП на ПСС) при Българския Червен кръст (БЧК), която вече ги препраща към конкретен отряд, който отговаря за района, в който се намира пострадалият. Всичко е разпределено по райони и се знае кой отряд за кой район отговаря.

Спасител съм от седем-осем години. Доста често това е наследствено занимание. Баща ми беше планински спасител и аз от малък съм по планините. Самата планинска служба в началото възниква като доброволческа организация, от хора, които ходят в планината. Планински спасители стават хора, които ходят на планина.“

1170x780
Снимки: © Мирослава Дерменджиева, Webcafe.bg

Вече сме в края на зимата, ски сезонът приключва, какво означава това за работата на планинските спасители?

„Основният брой инциденти през зимата се случват на писта. Така че, в края на сезона те ще намалеят, но ще се увеличат трудните случаи. Защото сега, ако има инциденти, те ще се случват във високата част на планината, на по-труднодостъпни места. И указването на помощ става с ангажирането на по-голям брой планински спасители. Достигането е по-сложно, изкарването на хората от опасната зона ще е по-сложно. А когато е на писта, обикновено екип от двама човека стигат до пострадалия и оказват долекарска помощ.

Пролет и есен е опасно, защото условията във височина се променят много рязко. Във високата част на планината е зима, има сняг, има опасности от подхлъзвания на лед, стръмни участъци, опасност от лавини в следобедните часове, докато в ниската е пролет и пътеките са сухи. Хората трябва да бъдат екипирани по различен начин в зависимост дали ходят в ниската, или във високата част на планината. Май месец често се случват инциденти с пресичане на снежни и фирновани преспи. Зимата ходим доста по-подготвени, докато пролетта и лятото не очакваме да се сблъскаме със сняг и не носим необходимата екипировка. Но дори тогава хората решават или са принудени да преминат през такива участъци с преспи и това са най-трудните случаи.“

Има ли достатъчно спасители, които да се справят с инцидентите?

„В големите градове има повече кандидати, отколкото възможност отрядите да приемат хора. Затова и за отряд София се провеждат изпити, които да пресеят всички кандидати. Така се избират най-добрите. Отряд София е най-големият отряд и често подпомага други отряди при по-сложни акции. В момента отряд Банско е най-добрият отряд от гледна точка на опит, защото в последните години там имаме най-много случаи и хората там са най-често на терен.

В малките населени места като Карлово, Калофер и др. все по-често се сблъскваме с липса на планински спасители или планинските спасители, които вече са в такава възрастова група, в която по-скоро могат да бъдат полезни с опит и с ръководене на акции. Въпреки това на тях продължава да им се налага да излизат на терен, защото много трудно можем да стигнем до хора, които живеят там, и да ги приобщим да се включват в подобни операции. Затова такива малки отряди все по-често са със затихващи функции и по-големите отряди поемат тяхната работа.“

1170x781
Снимки: © Мирослава Дерменджиева, Webcafe.bg

Как би рекламирал планинската служба, за да могат да се присъединят повече хора към нея и да се запълни тази празнина от кадри особено в по-малките бази?

„Повечето планински спасители са доброволци. Удовлетворението идва от това, че можеш да помогнеш на човек, който има нужда от помощ. Това е основната мотивация. Освен това, имаме възможност да се обучаваме и да подобряваме собствената си квалификация, което е добре и за нас, защото ние самите често излизаме в планината, и уменията, които придобиваме като спасители, ни помагат, ако и ние изпаднем в тежка ситуация.“

Какви са основните проблеми и трудности при спасителна операция?

„Основното нещо, с което се борим като планински спасители, е времето. Особено при лавинни инциденти времето е критично. Разполагаме с около 15-20 минути, в които трябва да достигнем до пострадалия. За съжаление, това са най-тежките случаи, които рядко имат щастлив край. Затова и провеждаме огромна част от обучението в подобни сценарии. Но колкото и добре да сме организирани успяваме да достигнем най-рано след около 30 минути, а понякога и след часове. А когато участваме в акции по издирване на хора в незимни условия, разполагаме с повече време и издирването може да продължи и няколко дни, но да завърши благополучно.“

1170x780 (1)
Снимки: © Мирослава Дерменджиева, Webcafe.bg

Имаме ли култура на ходене в планината. Научихме ли се вече да уважаваме планината, или все още има какво да учим?

„Ходенето на планина става все по-масово по различни причини, но основно заради големите производители на екипировка, които имат интерес този спорт да става все по-масов и продуктите им да се купуват. За съжаление, все още има хора, за които купуването на екипировка е достатъчно условие да тръгнат на планина. Ходенето на планина е нещо много хубаво, културата трябва да се повишава. Все по-често инциденти настъпват заради фактори, които човек трудно може да предвиди. Но все още има и хора, които надценяват собствените си умения и възможности и се озовават в ситуации, за които нямат опит да се справят. Това е съвсем нормално, разбира се, не се случва само в България, затова и навсякъде по света има спасителни служби.“

И, последно, няколко съвета към всички, които ходим в планината, независимо от сезона:

„Отиваме на планина основно за да се радваме на хубавото време и природата. Влизането в по-високата част на планината винаги трябва да става внимателно, постепенно, с натрупване на опит, с много добри приятели около нас, които да могат да ни помогнат, ако се случи нещо. В момент, в който усетите, че ситуацията става по-тежка, се запитайте дали искате да тествате възможностите на екипировката и своите собствени, или е по-добре да се върнете.

Човек трябва винаги да действа рационално, а не емоционално. Да има зареден телефон, за да може бързо да се свърже с планинска служба. Ако може, да ни пусне и локация, което е жизнено важно в такива моменти. От сайта на планинска служба може да се изтегли и приложение, чрез което да се изпратят координати директно в централата. В случай на утежнена метеорологична обстановка и вече изпратени координати най-доброто, което можем да направим, е да останем на място, да се погрижим да не губим топлина, да сме защитени от влага и от вятър и да изчакаме пристигането на помощ. Ако пък се намираме в близост до хижа или до място, на което да се подслоним, е добре да уведомим планинска служба, че нещо се случва с нас, но сами да се опитаме да се измъкнем от неприятната ситуация, защото планинска служба понякога закъснява. На нас ни трябва време, за да стигнем до мястото.

И най-важното – не забравяйте защо ходим в планината. Тя винаги ще е там и ще ни чака.“

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

| от |

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Джон Ф. Кенеди и Джудит Кембъл Екснър – един любовен танц с мафията

| от Мая Вучева |

Всъщност това не е велика любовна история. Не е дори средно голяма любовна история. Това е историята на една от многото извънбрачни връзки на един от най-харизматичните, но също и най-надценявани американски президенти. С какво тогава е толкова интересна, ще попитате. И ще се учудите от отговора. Защото случилото се между Кенеди и госпожица Кембъл Екснър не е просто секс и кой откъде е. В автобиографичната си книга от 1977 г. никому неизвестната тогава американка потвърждава за вярна една от многото теории около трагичната смърт на президента, а именно, че чикагската мафия стои зад убийството.

Джудит Кембъл е първата жена, която публично признава, че е имала връзка с президента Кенеди. “Най-ужасното нещо, което направих, е да се влюбя в женен мъж,” казва с огорчение тя години по-късно. “И го пазих в тайна от страх за живота си.”

To Hell And Back

Но коя е Джудит Кембъл Екснър?

Родена е през 1935 г. в заможно семейство, което живее в тузарски квартал в Пасифик Палисейдс, Калифорния. Едва 18-годишна се жени за актьора Уилям Кембъл. Този брак отваря вратите за Джудит към холивудския елит.  Понеже е доста хубава (всъщност поразително прилича на Елизабет Тейлър!) известните мъже постоянно флиртуват с нея. Но тя поддава на чара само на Франк Синатра, който по онова време е по-известен и от Исус. Годината е 1959 и тя вече се е развела с Кембъл. Затова нищо не й пречи да каже “да” на поканата на Синатра да поплажува с него на Хавай. Интимната им връзка  продължава няколко месеца.

Животът на младата жена ще се промени завинаги на 7 февруари 1960-а. Вечерта на тази дата тя придружава Синатра, с когото вече са само приятели, на концерта му в Лас Вегас. Сред публиката е и Джон Кенеди, личен приятел на певеца. По онова той е сенатор от Масачузетс и тъкмо е бил номиниран от Демократите за кандидат за президентския пост. След концерта Синатра ги запознава.  В интервю за списание “Пийпъл” години по-късно Кембъл си спомня така първата им среща: “Говорихме за много неща. Джак [JFK ] се прояви като същински клюкар и не спря да ме разпитва за всичко и всички. Онази вечер просто не искаше да ме пусне да си тръгна.”

Judith Exner

След срещата в Лас Вегас в продължение на месец Кенеди няма да пропусне и ден, в който да не й се обади. Краят на телефонната любов идва на 7 март, когато двамата правят секс за първи път в нюйоркския хотел “Плаза”. Въпреки че през годините Първата дама Джаки Кенеди често казва на всеослушание, че президентът е гола вода в леглото и свършва бързо, Джудит изглежда няма подобни оплаквания и, без да се замисля за последиците, се впуска в бурна връзка с него.

Любовните й занимания с бъдещия президент обаче не пречат на честите й срещи с бившия й любовник Синатра. След друг негов концерт в Мачми Бийч певецът я представя на приятелчатата си-мафиози  Джо Фискети и Сам “Момо” Джанкана. Въпреки че последният й се представя като Сам Флууд, тя много скоро разбира, че това всъщност е скандално известеният Чикагски Кръстник. Този факт обаче не я тревожи особено и, хоп! – и с него в леглото.

Когато Кенеди разбира, че са станали баджанаци не с кого и да е, а с могъщия бос на чикагската мафия, вместо да разкара Джудит, решава да я използва за личните си цели и амбиции. Още преди да спечели предварителните президентски избори, Кенеди е търси начин да се срещне с Джанкана, понеже е сигурен, че той ще може да му удари едно рамо в президентската му кампания. Сега вече с общото гадже в картинката играта тотално се променя. Скоро Кембъл започва да действа като връзка между Кенеди и Джанкана. През април 1960 г. е възложена и първата й задача. Джудит е поканена на вечеря в дома на сенатора в Джорджтаун, докато бременната Джаки е във ваканция. Кенеди и един от лобистите от предизборния му щаб се притесняват дали ще могат да си осигурят достатъчно гласове в Западна Вирджиния.

John_F._Kennedy,_White_House_photo_portrait,_looking_up

Снимка: By White House Press Office (WHPO) – John F. Kennedy Presidential Library and Museum, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1393796

Затова е решено Джудит да се свърже с новия си приятел Джанкана, за да уреди среща между него и сенатора. Това ще е първата от общо десетина срещи, за които тя ще посредничи. Джанкана не е особено дискретен и обича да се хвали пред Кембъл, че ако не е бил той, президентът щял да го “издуха” с вота в Куук Каунти, Илинойс, намеквайки по този начин, че именно той е помогнал  за набирането на решителните няколко хиляди гласа за крайния изход на изборите. Изглежда докато е траела усилената предизборна кампания, Кембъл не се е досещала за истинските мотивите на Кенеди да я направи посредник между него и мафията.

“Мислех си, че Джак ме обича и че ми има доверие и затова ме кара да правя неща, които са важни за него. Бях на 26 и нямах собствени цели в живота си. Оставих се да бъда въвлечена във всичко това, сигурно защото за първи път се чувствах значима.”

Връзката между Кенеди и Кембъл започва да се разсъхва, когато ФБР надушва за тайните им далавери с мафията. Бюрото изпраща агенти да следят любовницата на новия президент. Лично Едгар Хувър се нагърбва със задачата да проучи връзката на Джанкана с Кенеди. Намерението му е да шантажира с откритията си президента, за да получи от него зелена светлина да следи Мартин Лутер Кинг, когото пък подозира във връзки с комунистически лидери. Междувременно на любовния фронт също се случват интересни неща. Кръстника използва момента, че отношенията между президента и Кембъл вече съвсем са охладнели, и й предлага брак. Тя обаче му отказва и слага край на отношенията им.

Lt._John_F._Kennedy_aboard_the_PT-109

Снимка: By Unknown – http://www.jfklibrary.org/Asset+Tree/Asset+Viewers/Image+Asset+Viewer.htm?guid={DCDEF7A0-228A-42C9-AAB3-93D4957091D3}&type=Image, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1395734

Година по-късно, на 22 ноември 1963 г. JFK е убит.

Кембъл изпада в дълбока депресия и дори прави опит за самоубийство. В следващите години има краткотрайни сексуални връзки с различни мъже (сред които бейзболиста Еди Фишер) и ражда сина си Дейвид. Десет години след убийството на Кенеди Кембъл е призована да свидетелства пред Сената. Тя излъгва. В интервю през 1988 г. оправдава тогавашното си поведение така: “Ако бях казала истината, щяха да ме убият. Ужасно ме беше страх за живота ми и затова излъгах. Вижте какво стана с Джак! И със Сам! ” Сам Джанкана е убит в охранявания си от полицията дом със седем куршума в главата, точно преди и той да бъде призован за свидетел. През 1975 г. Джудит се жени за голф играча Дан Екснър, бракът й с когото продължава 11 години.

Джудит Кембъл Екснър решава най-накрая да проговори и да разкрие цялата истина за връзката си с президента Кенеди, когато вече е на 54 години и терминално болна от рак на гърдата. “Докторът ми дава най-много още три години живот, затова искам да сложа ред в живота си, за да мога да си отида с чиста съвест.” И го прави като през 1977 г. издава мемоарите си под заглавие “Къртицата на мафията: Историята и животът на Джудит Екснър, любовницата на Джон Ф. Кенеди”. Джудит губи битката с рака през 1999 г.

А в края на 2019-а мистерията около убийството на JFK и съмнението, че мафията е имала пръст в него, остават.

 
 
Коментарите са изключени

Да заселиш Сибир или да построиш канибалски остров

| от |

В Томска област, Русия може да откриете следите на един много странен, но свиреп гулаг. Всяка година хора от близките области изминават близо 550 километра от сибирския град до Назински остров, позициониран точно по средата на река Об. Там поставят дървен кръст и се надяват, че починалите от лятото на 1933 г. са намерили покой.

Това поклонение напомня на свирепите наказания и битки, разрешени от Йосиф Сталин по време на неговото жестоко управление в следващите 3 десетилетия. Във въпросната година една малка флотилия оставя на малкия остров на река Об около 3000 нови жители. Тяхната задача е да построят къщи и да се заселят, без да подозират, че това много скоро ще се превърне в тяхната гробница. Хората били събирани от почти всяка точка на Русия и съответно още с акустирането на брега били дадени първите 23 жертви, които умират още по пътя за символичната обетована земя.

Липсвали всякакви инструменти, заслон и храна. Компания правили въоръжените войници и техните автомати. Всеки по-смел беглец можел да се пробва срещу ледените води на река Об, маневрирайки между изсипваните откоси върху него. Всички мирни затворници трябвало да опознаят още по-суровата страна на живота. В следващите месеци с тях ще се запознаят глада, болестите, насилието и други жестоки черти, за чието съществуване никой дори не подозира. Пристигналите бедстват, но не могат да повярват, че пристигат още хора на острова. Щом пазачите спрели хранителните дажби, оцелелите нямали никаква друга възможност освен да се отдадат на канибализъм. Хората от другата страна на брега често виждали човешки останки във водата и затова кръстили малкия остров „Острова на канибалите“.

Screenshot_1

Снимка: By User:NordNordWest – https://commons.wikimedia.org/wiki/File:%D0%9D%D0%B0%D0%B7%D1%96%D0%BD%D1%81%D1%8C%D0%BA%D0%B0_%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%B5%D0%B4%D1%96%D1%8F_(%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B0).svg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=76939519

Архивите показват стряскаща цифра от близо 4000 изчезнали или обявени за мъртви. До август от 6700 пристигнали затворници ще останат едва 2200. Толкова хора са събрани на малко островче с дължина от близо 3 километра и ширина от едва 600 метра. Трудно е да си представим как дори е имало място и за пазачи. Само 300 човека все още можели да работят. Според разказите на очевидци, една от приютените жени била с изрязани прасци. Това зверство било причинено на острова, след като даването на храна било преустановено. Жертвата вече не можела да се движи, макар и да била на едва 40 години.

Брилянтният план за заселване на Сибир и Съветски Казахстан се родил в главите на Генрих Ягода и Матвей Бърман. Идеята била да изпратят около 2 милиона души в лютия север и след това да култивират земята. По този начин е било възможно да избегнат украинския глад, но за съжаление идеята не се случва. Стартът за събиране на изселници започнал с връщането на адресната система. И всеки преселник, който не отговарял на адреса в паспорта си бил подготвян за изселване в друга точка. Един студент разказва, че учил в Москва и през уикенда решил да отиде на гости на своята леля. Не стигнал, дори не успял да почука, заловен е веднага от полицията и изпратен в Сибир.

Нямал документ в себе си, но пък получил билет за по-малко приветлива точка в Русия. Друга „вълнуваща“ история е тази на Кузма Салников. Човекът работил в Новокузнецк като миньор, имал две деца и жена и един ден заминал до Новосибирск, за да пазрува от по-големия ЦУМ. В момента на неговото посещение, полицията завардва всички изходи и започва да прибира всеки, който не е бил официален жител на града. Жените и децата също били товарени в камиони и за най-различни дестинации. Хората на острова знаели, че преминаващите пазачи от лодките хвърлят парчета хляб и ако някой успее да го стигне ще се храни, в противен случай се чака по-специален канибалски улов. Макар и да няма място за нови жители, полицията продължавала да събира хора.

По архивни данни се говори, че в региона били докарани около 25 000 души. Някои имали късмет да оцелеят при разпределянето на територии, защото ледовете на реките не позволявали по-нататъчни пътешествия. Онези, които били изпратени на острова на канибалите не са били родени под щастлива звезда. Враговете на партията трябвало да съжителстват с престъпници и да изградят една приветлива обстановка на терор в суб културата. Историите за острова са като сценарий за филм на ужасите. Оцелели разказват, че са взимали органи от умиращите, други си спомнят, че жените били завързвани за дървета и са изрязвали различни части от тялото им. Липсвали пари, но пазачите разменяли тютюн, кибрит и вестници за свиване на такива срещу златото в зъбите на някои от новодошлите. Историите бързо се разпространявали сред местните жители и така достигнали до ушите на член от комунистическата партия. Василий Величко направил собствено проучване през юли. Ужасен от откритията, той написал 11 страници доклад. Същият бил изпратен със секретната поща и е разкрит едва през 1994 година. Преди това за зверствата никой не знае абсолютно нищо или поне това е версията. Ето малка част от доклада:

„Хората започнаха да умират. Понякога изгарят живи, докато седят близо до огньовете. Умират от студ и изтощение. След снеговете и мраза започна да вали и вледеняващи ветрове покориха острова. Хората продължаваха да стоят без храна. Всеки 4-5 ден се носи ръжено брашно на острова и се разпределя между заселниците. Няколкостотин грама за всеки. Щом го получат, всички тичаха до реката и го месеха в шапките си – мнозина умираха от дезинтерия. Повечето нямаха сили дори за месене и го консумираха брашното така. Умираха от задавяне или задушаване.“

Островът е евакуиран в края на юли 1933 г. и когато Величко се завръща през август не открива нито един от заселниците. Дописва следното в доклада си:

„Тревите на острова бяха изключително високи. Местните жители ходили често там да берат боровинки, но открили трупове и цели бараки пълни с човешки кости.“

През следващите години ще стане ясно, че живеещите в близките села ще ходят до острова и ще вадят златни зъби от черепите на мъртвите. Достигналият доклад в Москва кара партията да разследва и всички създатели на този лагер били изпратени в затвор за няколко години фиктивно, след това присъдата им била отменена, а всичко останало отишло в архивите. Василий Величко след това е изгонен от партията за уронване на престижа ѝ. Става военен коресподент и пътува с червената армия чак до Берлин. Никога повече не пише нищо за Канибалския остров. За няколко месеца са заличени близо 4000 човека, никой не знае колко още са загинали в този мащабен и толкова агресивен план за покоряване на Сибир. Историята мълчи за тази жертви.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Грила и Лепалуди и тяхната котка Юле

Исландският коледен фолклор е просто прекрасен. Всичко започва с троловете Грила и Лепалуди.

Първоначално Грила се споменава като великанка в сборника с норвежка митология „Snorra Edda“ от 13 век, но конкретна връзка с Коледа не се споменава до 17-ти век. Може би защото Грила е огромна, а външният й вид е отблъскващ.

Най-старите стихотворения за Грила я описват като паразитен просяк, който обикаля, молейки родителите да й дадат своите непослушните деца. Родителите могат да не й дават деца, а храна или просто да я прогонят. Първоначално тя живее в малка къщичка, но в по-късни стихове изглежда, че е била прогонена извън града и вече живее в пещера.

Днешната Грила вече има способността сама да открива деца, които се държат палаво през годината. Когато дойде Коледа, тя идва от планината, за да претършува градовете наоколо за храна. След като напусне пещерата си, тя ловува деца и ги взима вкъщи в гигантския си чувал. След това ги поглъща на закуска. Любимото й ястие е яхния от палави малчугани, към които тя има ненаситен апетит.

Според легендата, за Грила никога няма недостиг на храна.

Dimmuborgir-stígur

Тази легенда продължава да разказва, че Грила е била омъжена три пъти. Твърди се, че третият й съпруг, Лепалуди, живее с нея в пещерата им в полетата на лава Димуборгир (да не се бърка с групата Диму Боргир, която взима името си от тази местност), с голямата черна котка Юле и техните синове. Лепалуди е мързелив и най-вече стои вкъщи в пещерата си. Грила уж има десетки деца с предишните си съпрузи, но в днешно време те рядко се споменават.

Младежите Юле (понякога наричани Младежите Юлетиде или Юлемен) са синове на Грила и Лепалуди. Те традиционно са група от 13 дяволити пакостници, които крадат или тормозят населението, а името на всеки един от тях е описателни в тон с любимия му начин на тормоз. Те идват в града един по един през последните 13 нощи преди Коледа. Те оставят малки подаръци в обувките, които децата поставят на первази на прозореца, но ако детето е било непослушно, вместо подарък му оставят картоф.

В днешно време младежите Юле са представени в малко по-благоприятна светлина, по-скоро сравнима с Дядо Коледа и други подобни фигури. Външно обикновено са изобразени в исландски дрехи от късно средновековен стил, но понякога са и в костюма, който традиционно се носи от Дядо Коледа, особено на детски събития.

Преди тези 13 младежи да станат популярни, твърденията за тях варират според географските шири. За някои се казва, че са синове на Грила, други – нейни братя. Някои истории разказват само за девет човека Юле, но всеки от тях все пак има своя любима пакост.

Повечето юлисти могат да бъдат класифицирани в няколко групи: тези, които крадат храна, тези, които обичат да правят номера или да тормозят, и тези, които просто изглеждат заблудени по природата (например Гули Гаук, който просто се крие по дерета).

В източната част на Исландия е съществувала народна приказка за една конкретна група младежи Юле, които не са от планините, а от океана. В една много неясна детска песничка се споменава, че има две жени Юле, които крадат разтопена мазнина, като я слагат в носовете си или я пускат в чорапите си.

И не на последно, но уви на последно място -котката Yule. Тя е огромна и враждебна котка, за която се говори, че се подвизава където има сняг по време на Коледа. Тя яде хора, които не са получили нови дрехи, които да облекат преди Бъдни вечер. Тази котка е домашният любимец на Грила и нейните синове.

Макар да се смята за древна традиция, писмените свидетелства за котката Юле са от едва наскоро, през 19 век. Заплахата, че някой ще бъде изяден от котката Юле била използвана от фермерите като начин да накарат работниците си да завършат обработката на есенната вълна преди Коледа. Тези, които вземат участие в работата, ще бъдат възнаградени с нови дрехи, но останалите няма да получат нищо и по този начин ще бъдат плячка за котката- чудовище.

Също така за котката се казва и че просто изяжда храната на тези, които не са си облекли нови дрехи по време на коледните празници. Възприемането на котката Юле като звяр, който яде човек, е частично популяризирано и от стиховете на Jóhannes úr Kötlum (нямаме представа как се произнася името на нози човек на български).

Носете си новите дрехи.

 
 
Коментарите са изключени