Разходка в дебрите на репортажната фотография с Димитър Кьосемарлиев

| от Петър Хаджиколев |

На улицата, в градския транспорт, у дома или в офиса, в кафенето или на брега на морето – вече навсякъде хората използват мобилните си устройства и то все по-често – в съчетание с друга дейност. Независимо от професионалната сфера, смартфонът се е превърнал във верен спътник и партньор, който неотлъчно ни помага да отмятаме служебните си задачи. За някои от нас обаче той е много повече от това.

В поредицата от интервюта „През погледа на професионалиста“, с подкрепата на Samsung, ще ви запознаем с интересни хора от различни области, с дългогодишен професионален опит и вълнуващи истории, които да разкажат.

Първият от тях е фоторепортерът Димитър Кьосемарлиев. Той се занимава с фотография от 25 години. Хваща първия си фотоапарат („Зоркий-4″) в ръце като ученик в Техникума по полиграфия и фотография (днес НПГПФ) през 1994 година.

Професионалната си кариера започва да гради през 2000 г. и досега е работил за много всекидневници, седмичници и онлайн издания. В момента е фоторепортер на една от големите медийни групи у нас – Investor Media Group, и следи всички важни събития в страната.

С него говорим за спецификите на професията и това колко е важно да можеш да изпратиш бързо големи файлове към редакцията.

Разкажи ни за себе си. Как се зароди страстта ти към фотографията и кога реши да се насочиш към репортажното снимане? Какво те привлече в професията фоторепортер?

1170x780

Започнах да снимам още в средното си образование през 1994 година и не съм спирал. Репортажната фотография се оказа ниша, в която да се реализирам професионално. Искаше ми се да се занимавам с пейзажна фотография и да снимам природа, но навремето нямаше как да се издържам от това.

Започнах като фоторепортер във вестник „Монитор“ през 2000 година и от тогава съм сменил доста редакции.

Какво представлява един твой работен ден?

Планирането започва още от предишния ден. Началото на всичко е да се разберат събитията, които ще трябва да се отразят. Приоритетно се избират събития в зависимост от тяхната важност, актуалност и това дали са отразявани системно. Търсим нещо уникално. Работата изисква да съм информиран постоянно за новите неща, които се случват.

Фоторепортерът трябва да вкара в снимката си всички елементи от новината, която ще илюстрира. Снимайки събитие, той трябва да слуша и асимилира информацията от него. Докато се снима, трябва да се мисли, а не просто да се натиска спусъкът.

Какви са най-големите предизвикателства пред репортажния фотограф? Какво търсиш в кадрите си, за да знаеш, че си свършил работата си добре?

Предизвикателството е да намериш нещо, което не е тривиално за зрителя. Искам не просто да регистрирам събития, а да създавам кадри, които да карат хората да се върнат към тях отново. Ключови са улавянето на мимики, жестове, правилна композиция. Това е нещо, което се получава рядко и трудно, но все пак се случва.

1170x781 (2)

През последните десетилетия фотографията изживя своята технологична революция. В началото ти си започнал да работиш с лента, а в момента имаш достъп до страхотна техника, която предлага съвсем различни възможности. Какво се промени в професията фоторепортер?

Започнах да работя на лента с един вече архаичен фотоапарат Praktica. След него преминах към първата си дигитална камера, която беше с 1 мегапиксел и беше напълно достатъчна за тогавашния периодичен печат.

Днес нещата са коренно различни. Работата изисква почти моменталното изпращане на снимки към редакцията – нещо, което не се случваше преди, както поради липсата на онлайн издания, така и поради липсата на техническата възможност да се случва.

От чисто техническа гледна точка, връзката с интернет вече е неизменна част от работата на фоторепортера. Смартфонът ми помага да осъществявам връзка с фотоапарата си и директно да качвам, обработвам и изпращам кадрите си. Повечето съвременни апарати имат Wi-Fi мрежа, но аз използвам четец за карти памет, които свързвам с телефона си и директно обработвам информацията от тях.

Преди да се изпратят, снимките трябва да се обработят, тъй като файловете са много големи. Те трябва да се компресират, а понякога и цветокоригират през съответните приложения.

В епохата на социалните мрежи информацията се движи светкавично. Основна задача на медиите стана новините да се отразяват не само точно, а и бързо. Разкажи ни как се справяш с тази динамика и как технологията ти помага да го направиш?

Аз съм от фотографите, които предпочитат събитието да приключи, преди да започнат да изпращат снимки от него. Често се случва човек да изпусне нещо от случващото се, докато праща първи снимки. Старая се да не бързам чак толкова.

Използвам 4G рутер (т.нар. „бисквитка“) за свързване с мрежа и по този начин постигам достатъчно добра интернет връзка. Това ми помага да изпращам файловете си, без да съм зависим от външни мрежи и покритие.

Позициониран съм основно в София, но в предишни работни места съм обиколил почти цялата страна по задачи. Първите опити да изпращам снимки през телефон бяха плачевни – тогава интернет връзката беше със скорост от няколко килобайта в секунда.

Мислиш ли, че наближава момент, в който смартфонът в джоба ни ще е достатъчен инструмент за отразяване на събития?

Мисля, че ще дойде и този момент, но все още тази техника не е надеждна за всички светлинни условия, които се случват по време на събития. Снимането с телефон е много удобно, но току-що бях на събитие, в което нямаше как да се справиш с контражура от прозорец без отделна светкавица, която да пробие сенките по обекта. Има още какво да се желае и като динамика, и като оптика.

Все пак развитието на смартфоните е много добро. Впечатлявал съм се от кадри, правени с телефон.

Качеството на дигиталната фотография напредва всяка година, а това предполага и все по-големи файлове. Колко ценно е да имаш достъп до голямо пространство и как това, заедно с организацията на файловете, ти помагат да работиш ефективно?

1170x781

Жизнено важно е да имам повече място за заснетите файлове. Постоянно чистя информация, за да си набавям ново и ново пространство. Събирам както снимков, така и видео материал.

Понякога ми се налага да снимам видео с телефон. Когато нещо се случи на улицата пред мен, смартфонът предлага по-голяма динамика и записва по-добре звук от събитието в сравнение с апарата, без предварителна подготовка. Видеото заема страшно много пространство.

Средно след работен ден събирам снимков материал с обем от около 16 гигабайта. Снимам едновременно в два формата – RAW и JPEG, като, ако всичко със светлината е нормално, изпращам директно по-малките файлове. Ако има нужда от корекции, обработвам суровите, които имат по-голяма динамика. По-сигурно е да се процедира с бекъп.

Подреждам информацията си по дати, като за всеки ден имам няколко папки с файловете от отделните събития. За радост не съм имал гафове със загубена информация.

Имаш ли любими репортажни кадри през годините? Снимки, които са останали в съзнанието ти?

Трудно ми е да си спомня, защото през очите ми минават хиляди. Трябва да погледна през годините назад, за да намеря конкретни моменти. Много любими кадри се случват и случайно, стига да си на правилното място и да забележиш интересното.

Преди две седмици бях в Берлин като турист и видях как Ангела Меркел се прибира вкъщи с охраната си, докато се разхождах. Вдигнах апарата си и заснех Меркел на тротоара, което си е находка. Когато тя беше на посещение тук, всичко беше завардено от полиция, докато там видях как един съвсем обикновен човек се прибира в дома си. Е, разбира се, имаше охрана, но тя премина по пътя на туристите и сякаш никой не се впечатли от присъствието й.

Снимки: Мира Дерменджиева

 
 
Коментарите са изключени

Криза в Юнайтед ли? Не се шегувайте. Навремето клубът бе спасен от… куче

| от |

Манчестър Юнайтед е в тежка криза на всички нива – и спортно-техническа, и управленска. В знаменития английски клуб сякаш всичко рухна след онази проклета пролет на 2013-а. Всъщност преди шест и половина години на „Олд Трафорд“ се лееше поредното шампионско шампанско – традиционен ритуал под ръководството на сър Алекс Фъргюсън и повод за радост.

Но имаше една смущаваща подробност. Фърги бе взел необратимото решение да приключи окончателно кариерата си и пяната на шампанското бе примесена със сълзите на феновете. Ясно беше, че приключва златна епоха и тъгата по шотландеца бе обяснима, но все още никой не предполагаше, че клубът се качва на влакче на ужасите, от което слизане няма. Поне засега.

Сменят се треньори, харчат се стотици милиони за селекция, привличат се звезди… Но Юнайтед не може да запълни пропастта, зейнала след оттеглянето на сър Алекс. И през този сезон почти всеки мач на „червените дяволи“ е мъчение за запалянковците и чувството за безнадеждност става все по-задушаващо. Разбираме ги, макар че какво да кажат пък съседите от Ливърпул, които 30 години чакат титлата във Висшата лига?

А и самият Юнайтед е политал към върховете в много по-трудни времена. „Театърът на мечтите“ е видял и преживял всичко. Изстрадал е всяка секунда от славната история на клуба. Помни бомбардировките по време на Втората световна война, изпадането, трагедията в Мюнхен. Но пази и спомена за безбройните титли и триумфи, превърнали Юнайтед в гигант от планетарна величина.
Цялото това велико наследство обаче нямаше да е факт без помощта на… едно куче.

Но всичко по реда си. Ще стигнем и до важната историческа роля на симпатичния санбернар Мейър, а сега малко предистория.
В началото на 20 век професионализмът постепенно си проправя път в английския футбол, а Манчестър Юнайтед, известен като Нютън Хийт тогава, е сред по-малките клубове в региона – и като фенска база, и като възможности. През 1898-а тимът печели Ланкашър Къп след победа над Блекбърн, което е голям успех, но в никакъв случай не облекчава финансовите му проблеми, които мъчат клуба вече десетина години. Хийт постоянно е във финансова криза и на ръба на оцеляването.

Stbernardinsnow

Снимка: By The original uploader was Sloberdog at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons by Isthmus., CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3582133

Нютън посреща миналия век като втородивизионен отбор, а безпаричието става още по-нетеърпимо. На всичко отгоре президентът и основен кредитор Уилям Хийли иска да му бъде върнат дълг от 242 паунда и се обръща за това към съда.
В касата на Хийт обаче няма нито пени, а когато задълженията на клуба достигат 2500 лири, е обявен фалит.
Банкрутът датира от февруари 1901-ва, когато е убит окончателно ентусиазмът на футболистите и малцината му привърженици.

Схлупеният стадион „Банк Стрийт“, на който играе отборът, е затворен и всички очакват, че ще бъде последвана съдбата на просъществувалите кратко клубове Ню Брайтън Суифтс ФК и Бъртън Суифтс ФК, които си отиват по същия сценарий.
Капитанът Гари Стафорд обаче отказва да се предаде. Пристигнал от Крю Аликзандра през 1896-а, само година по-късно вече е капитан и безспорен лидер на Нютън.

Осъзнал безизходицата, талантливият защитник решава да се организира благотворителен базар в центъра на Манчестър, а целта му е набирането на 2670 паунда, колкото е нараснал дългът на Хийт с лихвите.
За да привлече по-голямо внимание и повече посетители, Стафорд взима на базара и кучето си – санбернара Мейър, който вместо бъчвичка с бренди на врата си, има касичка за подаяния и привързано за гърба сандъче за по-едри дарения.
Въпреки огромните усилия на Гари, инициативата му не донася достатъчно пари за избавлението на клуба, а за капак – в последния ден на базара изчезва и домашният му любимец.

Стафорд трябва да се примири не само с окончателната гибел на отбора, чиято лента носи доскоро, но и със загубата на кучето, което семейството му отглежда с любов от няколко години.

Съдбата обаче си знае работата и отчаянието е кратко.
Докато се разхожда из града, футболист на Нютън вижда обява за намерено домашно куче в един от пъбовете до манчестърската пивоварна.
Казва на Стафорд и без да се замисля капитанът тръгва към кръчмата, където му предстои срещата, която преобръща историята.
Собственик на пъба е Джон Хенри Дейвис – заможен човек с процъфтяващ бизнес, който държи редица заведения в Манчестър и Салфорд.
По това време Джон търси да купи куче за подарък за рождения ден на дъщеря си и когато се натъква на Мейър, няма съмнение, че го иска за четириног любимец на детето си.

На срещата със Стафорд бизнесменът разбира болката му и без много заобикалки му предлага сделка, която устройва и двете страни – пивоварът ще купи Нютън Хийт и ще изплати всичките му дългове, а в замяна Мейър ще бъде подаръкът за рождения ден на дъщеря му. Футболистът, естествено, страда за кучето си, но не се колебае нито за миг: „Да бъде!“, казва защитникът и Нютън се прощава с талисмана си, но си откупува живота.
През март 1902 г. се провежда историческо събрание в Ню Айлингтън Хол, на което Стафорд обявява, че ще инвестира 2000 паунда в Хийт заедно с Дейвис и още трима местни бизнесмени от Манчестър.

Ключова част от новото начало е промяната на клубните цветове от зелено и жълто на червено и бяло. Също така, за мениджър е назначен Ърнест Магнал, под чието ръководство е спечелена и първата титла.
Месец по-късно се провежда втора среща, на която се дискутира новото име на клуба.
„Предлагам Манчестър Юнайтед“, плахо прошепва 19-годишният фен на име Луис Рока, но първоначално не му обръщат внимание.
Манчестър Сентрал и Манчестър Селтик се оформят като фаворити, но отпадат. „Първото звучи като име на гара, а второто е много индустриално“, провиква се някой и следват одобрителни възгласи. Така един тийнейджър става кръстник на клуба, който днес е символ на величие във футбола.

По-късно Рока заема редица отговорни длъжности на „Олд Трафорд“ и отдава дните си на Юнайтед. На него се приписва и заслугата за осъществяването на контакта с Мат Бъзби, който от средата на 40-те до края на 70-те пише история с „червените дяволи“.
Що се касае до Мейър – прекарва остатъка от живота си в къщата на Дейвис, където го даряват със същата любов, с каквато и предишните му стопани.
В крайна сметка той е кучето герой, което изиграва съдбоносна роля за сбъдването на мечтите в манчестърския театър на футбола.
А днешните фенове си мислят, че настоящата ситуация е безнадеждна. Хора, това е Юнайтед! И този клуб винаги намира начин.

 
 
Коментарите са изключени

Сградите „патици“ – една забавна екстравагантност на архитектурата

| от |

Почти 20 години след построяването й, тази 7-етажната офис сграда, която виждате на снимката, е в процес на изоставяне от компанията й собственик. В своя пик тя е приютява 500 работници на Longaberger. Нейният дързък дизайн е вдъхновен от един от основните продуктите на компанията (Medium Market Basket). Съоръжението от 16 700 кв. м. вече е обявенo за 5 000 000 долара.

Въпреки че може да не е привлекателна и полезна за много купувачи, сградата често е посочвана като класически пример за определена дизайнерски клас сгради. Архитектите Робърт Вентури и Дениз Скот Браун наричат този тип сграда „патица“ (а не просто „украсена барака“). Сега ще обясним.

Randy's

„Патиците“ са сгради, които представляват функцията си чрез цялостната си форма и конструкция. Една „украсена барака“ от своя страна е обикновена сграда с добавени табели и декорации, които обозначават предназначението й (като сградата на снимката над този абзац).

Big Duck 2018 05

Сградите „патици“ носят името си от истинска сграда с форма на патица: така наречената Голяма патица, разположена на Лонг Айлънд в Ню Йорк (на снимката). Структурата е построена за магазин, продаващ патици и патешки яйца. Така самата сграда казва на минувачите какво ще намерят вътре.

Вентури и Скот Браун дефинират разликата между патици и украсени сгради, докато изучават Лас Вегас в края на 60-те и началото на 70-те години. По онова време (а може би в известна степен и днес) идеята архитектите да изучават такова помпозно и комерсиално място, предназначено за масите, е силно необичайна, ако не и скандална.

Там, където други модернисти виждат пустиня от кич и псевдоисторически декор, Вентури и Скот Браун откриват слоеве смисъл и символиката, приложени към иначе скучните сгради. По някакъв начин Града на греха представлява завръщане към предсъвременната архитектура – големи знаци показват целта на всяка сграда, а орнаментите обогатяват външния вид на много от тях.

Робърт Вентури, Дениз Скот Браун и Стивън Изенур публикуваха своите открития и мнения в „Learning from Las Vegas“. Книгата е в известна степен скандална за 1972 година и разтърсва някои от тогавашните архитекти, които започват да се разделят на две страни – модерност и (това, което би могло да се разглежда като) постмодерност.

 
 
Коментарите са изключени

Никому непотребният Sinclair C5

През 70-те и 80-те, сър Клайв Синклер е гигант в областта на електрониката и компютърните технологии. Той е става рицар през 1983 г. заради своите технологични постижения, включително първия джобен калкулатор и първия компютър за под 100 паунда.

Но изобретението, с което е най-известен – поне в някои кръгове – се оказва едно от най-неуспешните продукти в историята: Sinclair C5.

Sinclair C5 rear view

В началото на 80-те Синклер извръща поглед от компютрите към улиците и задръстванията на Великобритания. Той вижда начин за намаляване на трафика, по-малко замърсяване и по-самостоятелен транспорт. И този начин според него струва 399,00 паунда (около 10% от цената на автомобил). Казва се C5, работи на батерии и представлява триколка, за която Синклер се надява драстично да намали нуждата от автомобили.

Той се надява и велосипедистите да бъдат привлечени от неговата много иновативна и мощна машина. Тя тежи около 100 килограма и е само на сантиметри от земята. Няма задна скорост, побира само един човек и има нищожен багажник.

Въпреки недостатъците си Sinclair разчита хората да бъдат привлечени от ниските разходи за енергия (според рекламата за един американски цент може да минете осем километра).

През януари 1985 г. Sinclair C5 е пуснат на пазара. Но в отговор получава на неимоверен присмех. В стремежа си да създаде нещо, което всеки би могъл да управлява,което всеки може да си позволи, което да привлече велосипедисти, автомобилисти и пешеходци, компанията Sinclair създава устройство, с толкова недостатъци, че никой не го иска.

Според законите по онова време, превозните средства, които се движат с максимум 25 км. ч. са освободени от пътни такси, не изискват застраховка или шофьорска книжка и съответно хора на възраст до 14 години могат да я карат по улицата. Затова C5 е направена така, че да достигне максимална скорост в 25 км. ч. което означава, че когато го карате по нанагорнище, ще стигате половината на тази скорост.

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени