Разходка в дебрите на репортажната фотография с Димитър Кьосемарлиев

| от Петър Хаджиколев |

На улицата, в градския транспорт, у дома или в офиса, в кафенето или на брега на морето – вече навсякъде хората използват мобилните си устройства и то все по-често – в съчетание с друга дейност. Независимо от професионалната сфера, смартфонът се е превърнал във верен спътник и партньор, който неотлъчно ни помага да отмятаме служебните си задачи. За някои от нас обаче той е много повече от това.

В поредицата от интервюта „През погледа на професионалиста“, с подкрепата на Samsung, ще ви запознаем с интересни хора от различни области, с дългогодишен професионален опит и вълнуващи истории, които да разкажат.

Първият от тях е фоторепортерът Димитър Кьосемарлиев. Той се занимава с фотография от 25 години. Хваща първия си фотоапарат („Зоркий-4″) в ръце като ученик в Техникума по полиграфия и фотография (днес НПГПФ) през 1994 година.

Професионалната си кариера започва да гради през 2000 г. и досега е работил за много всекидневници, седмичници и онлайн издания. В момента е фоторепортер на една от големите медийни групи у нас – Investor Media Group, и следи всички важни събития в страната.

С него говорим за спецификите на професията и това колко е важно да можеш да изпратиш бързо големи файлове към редакцията.

Разкажи ни за себе си. Как се зароди страстта ти към фотографията и кога реши да се насочиш към репортажното снимане? Какво те привлече в професията фоторепортер?

1170x780

Започнах да снимам още в средното си образование през 1994 година и не съм спирал. Репортажната фотография се оказа ниша, в която да се реализирам професионално. Искаше ми се да се занимавам с пейзажна фотография и да снимам природа, но навремето нямаше как да се издържам от това.

Започнах като фоторепортер във вестник „Монитор“ през 2000 година и от тогава съм сменил доста редакции.

Какво представлява един твой работен ден?

Планирането започва още от предишния ден. Началото на всичко е да се разберат събитията, които ще трябва да се отразят. Приоритетно се избират събития в зависимост от тяхната важност, актуалност и това дали са отразявани системно. Търсим нещо уникално. Работата изисква да съм информиран постоянно за новите неща, които се случват.

Фоторепортерът трябва да вкара в снимката си всички елементи от новината, която ще илюстрира. Снимайки събитие, той трябва да слуша и асимилира информацията от него. Докато се снима, трябва да се мисли, а не просто да се натиска спусъкът.

Какви са най-големите предизвикателства пред репортажния фотограф? Какво търсиш в кадрите си, за да знаеш, че си свършил работата си добре?

Предизвикателството е да намериш нещо, което не е тривиално за зрителя. Искам не просто да регистрирам събития, а да създавам кадри, които да карат хората да се върнат към тях отново. Ключови са улавянето на мимики, жестове, правилна композиция. Това е нещо, което се получава рядко и трудно, но все пак се случва.

1170x781 (2)

През последните десетилетия фотографията изживя своята технологична революция. В началото ти си започнал да работиш с лента, а в момента имаш достъп до страхотна техника, която предлага съвсем различни възможности. Какво се промени в професията фоторепортер?

Започнах да работя на лента с един вече архаичен фотоапарат Praktica. След него преминах към първата си дигитална камера, която беше с 1 мегапиксел и беше напълно достатъчна за тогавашния периодичен печат.

Днес нещата са коренно различни. Работата изисква почти моменталното изпращане на снимки към редакцията – нещо, което не се случваше преди, както поради липсата на онлайн издания, така и поради липсата на техническата възможност да се случва.

От чисто техническа гледна точка, връзката с интернет вече е неизменна част от работата на фоторепортера. Смартфонът ми помага да осъществявам връзка с фотоапарата си и директно да качвам, обработвам и изпращам кадрите си. Повечето съвременни апарати имат Wi-Fi мрежа, но аз използвам четец за карти памет, които свързвам с телефона си и директно обработвам информацията от тях.

Преди да се изпратят, снимките трябва да се обработят, тъй като файловете са много големи. Те трябва да се компресират, а понякога и цветокоригират през съответните приложения.

В епохата на социалните мрежи информацията се движи светкавично. Основна задача на медиите стана новините да се отразяват не само точно, а и бързо. Разкажи ни как се справяш с тази динамика и как технологията ти помага да го направиш?

Аз съм от фотографите, които предпочитат събитието да приключи, преди да започнат да изпращат снимки от него. Често се случва човек да изпусне нещо от случващото се, докато праща първи снимки. Старая се да не бързам чак толкова.

Използвам 4G рутер (т.нар. „бисквитка“) за свързване с мрежа и по този начин постигам достатъчно добра интернет връзка. Това ми помага да изпращам файловете си, без да съм зависим от външни мрежи и покритие.

Позициониран съм основно в София, но в предишни работни места съм обиколил почти цялата страна по задачи. Първите опити да изпращам снимки през телефон бяха плачевни – тогава интернет връзката беше със скорост от няколко килобайта в секунда.

Мислиш ли, че наближава момент, в който смартфонът в джоба ни ще е достатъчен инструмент за отразяване на събития?

Мисля, че ще дойде и този момент, но все още тази техника не е надеждна за всички светлинни условия, които се случват по време на събития. Снимането с телефон е много удобно, но току-що бях на събитие, в което нямаше как да се справиш с контражура от прозорец без отделна светкавица, която да пробие сенките по обекта. Има още какво да се желае и като динамика, и като оптика.

Все пак развитието на смартфоните е много добро. Впечатлявал съм се от кадри, правени с телефон.

Качеството на дигиталната фотография напредва всяка година, а това предполага и все по-големи файлове. Колко ценно е да имаш достъп до голямо пространство и как това, заедно с организацията на файловете, ти помагат да работиш ефективно?

1170x781

Жизнено важно е да имам повече място за заснетите файлове. Постоянно чистя информация, за да си набавям ново и ново пространство. Събирам както снимков, така и видео материал.

Понякога ми се налага да снимам видео с телефон. Когато нещо се случи на улицата пред мен, смартфонът предлага по-голяма динамика и записва по-добре звук от събитието в сравнение с апарата, без предварителна подготовка. Видеото заема страшно много пространство.

Средно след работен ден събирам снимков материал с обем от около 16 гигабайта. Снимам едновременно в два формата – RAW и JPEG, като, ако всичко със светлината е нормално, изпращам директно по-малките файлове. Ако има нужда от корекции, обработвам суровите, които имат по-голяма динамика. По-сигурно е да се процедира с бекъп.

Подреждам информацията си по дати, като за всеки ден имам няколко папки с файловете от отделните събития. За радост не съм имал гафове със загубена информация.

Имаш ли любими репортажни кадри през годините? Снимки, които са останали в съзнанието ти?

Трудно ми е да си спомня, защото през очите ми минават хиляди. Трябва да погледна през годините назад, за да намеря конкретни моменти. Много любими кадри се случват и случайно, стига да си на правилното място и да забележиш интересното.

Преди две седмици бях в Берлин като турист и видях как Ангела Меркел се прибира вкъщи с охраната си, докато се разхождах. Вдигнах апарата си и заснех Меркел на тротоара, което си е находка. Когато тя беше на посещение тук, всичко беше завардено от полиция, докато там видях как един съвсем обикновен човек се прибира в дома си. Е, разбира се, имаше охрана, но тя премина по пътя на туристите и сякаш никой не се впечатли от присъствието й.

Снимки: Мира Дерменджиева

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Странният морски камуфлаж

| от |

То не е точно военна машина, а начин за маскиране на корабите по време на Първата световна война, който смятаме вся пак за чудноват. Британците наричат този камуфлаж „Dazzle Painting“, а американците „Razzle Dazzle“. Той трансформира корабите от просто сиво корито в ярки, цветни шедьоври на кубизма. Британците, американците и французите използват този камуфлаж и той става доста популярен сред военноморски сили през ПСВ. Очевидците често остават без коментар пред крещящите цветове на корабите, които, минавайки в конвой, сигурно са създавали доста живописна гледка.

Olympic WWI

Олимпик, сестриният кораб на Титаник, в камуфлаж, докато служи в ПСВ от септември 1915

Целта на това пребоядисване обаче не с артистичен характер. През годините се правят множество опити за маскиране на корабите, така че да не се забелязват от немските „подводни лодки“ (u-boat), които потапят съдовете на съюзниците в неочаквани количества и с тревожна скорост. Но въпреки постоянното изпробване на нови и нови методи за прикриване на корабите, никой от тях не е успешен заради постоянните промени в небето, водата и въздуха.

EB1922 Camouflage Periscope View

Сравнение между два еднакви кораба: единият с камуфлажа, а другия – без

Един остроумен британски офицер на име Норман Уилкинсън обаче предлага различен подход: да се използват линии с различни дебелини, дължини, ъгли и така нататък, не за да се прикрие кораба, а за да е по-трудно на противника да определи посоката му на движение, скоростта и размера. По време на Първата световна торпедата след изстрелване са плували само по права линия, така че капитаните на подводниците трябва да се прицелят в корабите, преценявайки на око разстоянието, скоростта и посоката им, за да попадне торпедото в целта. Рисунките по корабите правят курса им труден за определяне и съответно работата на командирите ставала по-трудна.

За съжаление… не са известни цветни снимки на камуфлажираните военни кораби. Тази практика спира, когато подводниците започват да получават адекватна помощ от въздуха, а по-късно – и с развитието на радарните технологии.

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени

Шаварш Карапетян – да замениш златния медал за 20 човешки живота

| от |

Да спасиш човешки живот е може би най-голямата награда, която може да съществува. С тази мотивация тръгват и стотиците хиляди лекари, борейки се редовно с природата за още миг живот. За тях срещата със смъртта е призвание, но за обикновените хора е върховно предизвикателство. Историята на арменския плувец Шаварш Карапетян е достойна не само за филмиране, но и като основен пример за безграничната човешка добродетел.

Арменецът е роден през 1953 г. в Кировакан (днешен Ванадзор). През 1964 г. семейството му се мести в Ереван, там завършва техническо училище, а след това следва отбиване на военната служба в съветска военновъздушна база в Баку. В много ранна възраст, семейството на Карапетян е получило съвет от приятел, че синът им трябва да се запише на плуване. Физиката на момчето позволявала успехи във всеки спорт, но спортното плуване с шнорхел се оказало основополагащо за бъдещите му изяви. В спортната си кариера, той ще счупи 10 пъти световния рекорд в тази дисциплина, а като бонус ще бъде и майстор на спорта в СССР. Количеството медали е само една страна от личните успехи на арменеца, подвигът му през 1976 г. е може съвсем спокойно да надскочи всяка спортна награда.

Screenshot_1

На 16 септември Шаварш и брат му правят редовната си тренировка – 20 километра пробег около Ереванското водохранилище. Вниманието им е привлечено от странен шум. Никой от тях не е подозирал следващата гледка – тролейбус натъпкан с хора потъва бавно и сигурно в язовира. Шофьорът е изгубил контрол и по всичко личи, че 92-ма души ще бъдат погълнати в бездната. Опитният плувец се хвърля в ледената вода, а брат му чака на повърхността, за да извежда на безопасно място пострадалите.

След 20-километров крос, Шаварш е изтощен, но няма време за умора, тя остава далеч на заден план пред отчаяните погледи на удавниците. С първото си потапяне, олимпиецът чупи стъклото на тролея и започва да вади хората един по един. Септемврийското утро е все още тъмно, а под водата липсва светлина, паниката е друг фактор, който пречи за спасяването на още хора. При едно от гмурканията си, опитният плувец вади и една седалка – объркал я за човек. Години по-късно ще признае, че именно проклетата седалка е и повод за неговите кошмари – вместо нея можел да извади поне още един човек.

Screenshot_4

Геройският подвиг позволява на 20 човека да продължат живота си, извадени са 46. Останалите издъхват на брега в следствие на премръзване. Самият Карапетян е приет по спешност в болницата. Диагнозата е двойна пневмония, усложнена от сепсис. За подвигът си, той ще прекара цели 45 дена с температура от 40 градуса – безкрайното мъчение е вгорчено допълнително от болки в гърдите при всяко вдишване. Друг проблем са раните от стъклата, водоемът събира предимно отпадни води. В следствие на белодробни усложнения, плувецът никога повече няма да може да се състезава. Не е ясно дали съдбата няма пръст в цялата история. Подводният шампион признава, че не е бил допуснат от спортната федерация да отиде на поредния световен шампионат. Думите на председателя на ЦК ДОСААФ СССР Покришкин са:
Откъде в безводна планинска Армения се появи гмуркач?“

Очевидно се появява, при това на правилното място. Това е причината Шаварш да прави своята тренировка на 16 септември. За подобно геройство всяка медия щеше да избухне и да превърне обикновеният спортист в герой, но времето е различно и властта преценя, че няма нужда от герои в момента. Историята се потулва и цели 6 години няма никаква информация. Първата информация за този случай се появява през 1982 г. в „Комсомолска Правда“ със заглавие „Подводната битка на шампиона“.

Screenshot_5

Ако попитате Карапетян дали е герой, той ще отвърне „Аз съм просто човек“. Това не е мнението на всички останали. Едва след публичното разкритие на героизма, той получава медал за храброст, както и награда от UNESCO за „Феър плей“. Астрофизикът Николай Черних кръщава астероид на името на героя, решението е одобрено през 1986 г. Арменецът днес притежава обувна фабрика наречена „Втори дъх“. През 2014 г. получава олимпийския огън два пъти за зимните олимпийски игри през 2014 г. и добавя „Носих огъня за Русия и Армения.“.

Снимки: YouTube/Screenshot – https://www.youtube.com/watch?v=RiO96Qrtkn4

 
 
Коментарите са изключени

Програмата на ЦРУ за промиване на съзнанието – MK-Ultra

| от |

Всяка страна извършва поне едно престъпление срещу човечеството в хода на цивилизацията. Малко са онези, които не са се възползвали от своята власт. В периода на Студената война, отделните враждуващи сили се опитват да създадат невъзможното оръжие за поразяване на врага. След като тайната за атомната бомба вече е споделена и между САЩ и СССР ще започне търсенето на нов още по-безумен начин  за  масово изтребление. И през 50-те години на миналия век се ражда идеята за създаването на психотропно оръжие за контрол на човека. Легендарната програма MK Ultra, тествана много дълго време върху мирното население на САЩ е не само неетична, но и незаконна.

И въпреки това САЩ ще продължи да води експерименти с хора около 20 години. Обект на интерес не са само скитниците в страната, които между другото започнали да изчезват бързо от улиците на градовете. ЦРУ имали за цел да използват и някои от по-интелигентните си мозъци, за да проверят дали биха успели да промият тях и да ги превърнат в марионетките, които били необходими за изпълнение на ред мисии. При евентуален успех, всеки заловен съветски шпионин ще може да бъде върнат обратно като двоен агент, при това без никой да го заподозре. Ако си спомняте холивудският филм „Манджурският кандидат“, трябва да знаете, че вдъхновението не е случайно.

Sinatra_and_Harvey_in_Manchurian_Candidate_NYWTS

Снимка: By New York World-Telegram and the Sun staff photographer: „Stanziola, Phil, photographer.“ – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID cph.3c29059.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1307083

И докато MK Ultra работи на високи обороти, при това без особени резултати върху чуждите шпиони, дава един алтернативен резултат. Хора като Тед Качински излизат на сцената, младият гений преподава в най-ранна възраст в Харвард, но също е обект на изследване на тази програма. Успява да се побърка и започва да изпраща бомби по пощата. Друга жертва може да се окаже великият математик Кевин Наш – той се разболява от шизофрения, макар и във фамилията му да няма други душевноболни. През 1973 г. започва да се разчува за експерименталната програма, но преди това директорът на ЦРУ Ричард Хелмс нарежда всички документи да бъдат унищожени. В някои от декласифицираните документи се появяват показания на лекар, който можел да контролира 6 кучета с дистанционно и да ги кара да извършват определени елементарни команди.

DeclassifiedMKULTRA

Снимка: By Central Intelligence Agency – http://www.michael-robinett.com/declass/c001.htm Declassified, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20224857

Това е резултатът от 20-годишни опити в САЩ. Канада продължава проучванията още известно време, получавайки финансиране от ЦРУ. Похарчени са близо 10 милиона долара и според днешната инфлация се доближават по-скоро до 100 милиона долара. Откъде започва всичко?
Мястото е Форт Детрик. Отдалечено достатъчно от Вашингтон и близо до Мериленд – там ще се роди една от най-напредналите лаборатории за провеждане на химически и био тестове за военни цели. Днес същата продължава да работи, но се занимава с търсене на ваксини за най-различни заболявания от чума до Ебола.

Мотивацията за провеждането на такива експерименти идва от Япония. Още през 1942 г. се говори, че японската армия използва био оръжие в Китай.
На сцената излиза Айра Болдуин и трябва бързо да намери място за създаването на лаборатория. Вниманието му е насочено върху полето в Детрик и една изоставена военна база. На следващата година правителството изкупува и околните ферми, за да осигури повече пространство на учените. В края на Втората Световна война ще има драстично забавяне.

САЩ вече разполага с атомно оръжие и разработването на биологично остава на заден план. Студената война носи захлаждане в оръжейната индустрия, а и мнозина осъзнават, че атомът може да бъде само крайна мярка в надигащ се военен конфликт. И докато Айра почивал в лабораторията и очаквал нови нареждания, скандалът с главата на католическата църква в Унгария – Йозеф Миндсенти се разгаря сериозно.

Като противник на комунизма, Йозеф отрича методите на властта и бързо си навлича гнева и вниманието им. След зверски мъчения е готов да си признае всяко преписано и съчинено престъпление. Корейската война води до още повече изненади, пленени американски войници подписват декларации, критикуващи американското правителство и намесата в чужди политики. Всеки нормален човек би помислил за зверствата, които се извършват върху пленниците, но тук ЦРУ блесва с нова идея – СССР разполага с оръжие за мозъчен контрол. ЦРУ нямали представа какво се случва с войниците, но заключението е, че някъде там се крие наркотик или техника за заличаване на човешката памет, водеща до сляпо подчинение. 5-ят директор на ЦРУ Алън Дълес ще влезе смело в поста и бързо ще потърси още един химик в за създаването на оръжие за мозъчен контрол. Сидни Готлиб ще започне експериментът с хора, предписвайки им най-различни наркотици, както и други видове химикали.

Mkultra-lsd-doc

Снимка: By Dr. Sidney Gottlieb’s approval of an w:en:MKULTRA subproject on LSD. – Transwiki approved by: w:en:User:Dmcdevit, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2699307

Основната мисия на 33-годишният мъж е да успее да заличи човешкото съзнание и да го замести с друго по-изгодно за него. И ако наркотиците не помагали, електрошокът можел да изтрие съзнанието на всеки, спомените за контрол на двигателната и нервната система и да добави други странични ефекти. Практически половината работа била завършена, а сега следва добавянето на  ново съзнание в главата на жертвата.

Експеримент от този ранг изисквал сериозно количество опитни зайчета, следователно ЦРУ започва да ги доставя от затвори, лудници и някои болници – бездомниците предпочитали да се крият или да бягат от съмнителните черни бусове, които вечер обикаляли гетата. В Европа и Азия на помощ идват задържаните шпиони и военнопленници. Готлийб разполагал със специално разработена вила за такива експерименти в Кронбер, Германия. Мъчениците са много, но не е известен ефективен резултат. Както припомнихме в горните редове, ЦРУ бързо унищожава документите и така и не става ясно дали са успели да разработят подобна технология, но мъченията са сигурни, жертвите – не. Един от неприятните моменти за седем затворника от Кентъки е постоянното тъпкане с LSD за цели 77 дена. Заловен севернокореец прекарва доста време на антидепресанти, после получава стимуланти като виагра, а миксът от всичко това се доукрасява с електрошок – съдбата му остава неизвестна.

Разумът все пак карал някои от участниците в тази игра да се замислят или откажат от делата си. Такъв човек е Франк Олсън. Провежданите експерименти не само не били етични, но го карали да сънува кошмари. В един слънчев ден заявил, че желае да напусне ЦРУ и никога повече да не влиза в лаборатория. Колегите му усетили, че е готов да наруши тайната, а самият Готлийб предложил да направят същия експеримент върху него. Франк прекарва доста дни в изтезания и накрая скача от прозореца на хотелската си стая, позиционирана на десетия етаж. ЦРУ дълго време ще твърдят, че случилото се е самоубийство, а после и инцидент. След прекратяването на MK-Ultra, Сидни Готлийб продължава да твори разруха за ЦРУ. В неговият боен арсенал присъстват химични елементи, които да отключват болести като дребна шарка, туберколоза, антракс и още много други.

Готлийб разработва различни варианти за премахването и на Фидел Кастро, както и на конгоанският лидер Патрис Лумба. В началото на 70-те години идва и нареждането всичко да бъде унищожено. Готлийб се опитва да скрие част от химикалите си, но евентуално и поне по думите на ЦРУ всичко е унищожено. Самият зъл гений ще живее до 1999 г. и ще почине в собствения си дом. Медицинският му картон ще потвърди наличието на редица сърдечно съдови проблеми, но жена му така и не дава истинската причина за неговата смърт. И до днес няма информация колко наистина за загиналите по време на този експеримент. ЦРУ все още не е поискало прошка за воденето на толкова безумна програма.

 
 
Коментарите са изключени