Охранител от Пирдоп грабна 20 000 лева от играта „Еврошанс“
|
|
Петцифрената сума се пада в пункт на „Евробет“
Щастливецът е Стоян Недев от Пирдоп, а късметът го спохожда в пункт на „Евробет“. Той печели 20 000 лева срещу 50 стотинки залог, след като успява да познае 9 от 9 числа в играта „Еврошанс“.
Стоян е стар познайник на късмета, преди няколко месеца той прибавя още 7 500 лева в банковата си сметка, отново благодарение на „Еврошанс“.
„Аз не търся късметлийските числа, те сами ме намират“, разказва с усмивка 45-годишният мъж.
Развълнуван и много горд от печалбата си, той споделя, че първото нещо, което ще направи с нея, е да заведе любимата си на почивка.
Тегленията на играта „Еврошанс“ можете да следите в пунктовете на „Евробет“ и онлайн на eurobet.bg.
Коментари
Защо Дейвид Боуи има различен цвят очи
|
|
Дейвид Боуи е преоткривал себе си безброй пъти по време на горе-долу 50-годишната си кариера. Но има едно нещо, което винаги си остава същото – очите му. Ако някой не е забелязал, музикантът е известен с това, че има различен цвят очи – едното е кафяво, а другото синьо. Или поне така изглежда на снимки…
Видите ли, и двете очи на Боуи са един и същ цвят – светло сини. Нещо, което той самият сам казва често по интервюта. Защо тогава изглеждат различни?
Защото Дейвид има анизокория – това е медицински термин, който описва състояние, при което двете зеници на човек са различен размер. Около 20% от хората по света имат анизокория. В повечето случаи обаче е до голяма степен безобидна и едвам доловима. В случая на Боуи обаче тя е изключително силно проявена и той има проблеми с виждането с лявото си око.
Анизокорията може да се причини от много неща – от синдрома на Хорнер до много интензивна мигрена, но хората предимно се раждат с нея. Всъщност, статистически много от вас, които четат това, ще имат лека форма на анизокория, която е едвам доловима, ако човек не се вгледа отблизо.
Това състояние може да се причини и благодарение на травма, какъвто е и случая на Дейвид.
През 1962, когато е на 15 години, Боуи се сбива леко с неговия приятел Джордж Ъндърууд, който в един момент ще участва в групата му, но след това ще стане художник. Боят е заради момиче, което и двамата харесвали. Без да знае за чувствата на приятеля си, Боуи се хвали, че „бях Казанова с нея“ и когато Ъндъруд чува това, по негови думи: „толкова бях огорчен, че отидох до него, обърнах го и ‘бам’ го ударих без да мисля“.
Без да знае, Джордж е наранил мускул в лявото око на Боуи, който отговаря за свиването на ириса му и така го оставя перманентно разширен.
Хората, разбира се, биват удряни в лицата постоянно без никакви перманентни последствия. Тогава как случая на Боуи е различен? Както той сам поставя нещата: „не беше много силен удар, но явно ме е хванал под особен ъгъл“ като нокатът на Ъндърууд явно е закачил окото на Боуи и така е наранил вече споменатия мускул.
Въпреки усилията на докторите да спасят напълно зрението в окото му, то остава перманентно увредено като самият музикант го описва като „много мъгляво“, а ирисът остава отворен до края на живота му.
Дейвид по-късно ще изтъкне именно това като причина едното му око да изглежда различен цвят от другото.
На снимки с по-силен контраст или такива, снети със светкавица, разликата в зениците на музиканта си личи най-много като функционалната ще се свива и разширява, докато другата ще е с един и същ размер. Именно това създава илюзията, че двете му очи са с различен цвят. Също така, лявото му око е доста по-податливо онзи ефект, в който очите изглеждат червени по снимки, както ни се е случвало и на нас. Това също допринася за разликата.
Фактът, че естественият цвят на очите на Боуи е светлосин също помага за по-изявена разлика в цвета им. В хода на кариерата му, разбира се, се появяват слухове за хетерохромия – състояние, при което двете очи по рождение са с различен цвят.
Коте с хетерохромия
С оглед на рок кариерата на Дейвид, зрителните му проблеми не са от такова значение, но пък готиният ефект става емблематичен за него. Някои от най-иконичните му снимки го подчертават и това се харесва и на самия него, защото допълва „мистиката“ около персоната му.
Боуи осъзнава колко допринасят очите за неговия имидж и дори в крайна сметка благодари на Ъндърууд за това, че го удря. Също така му прощава за инцидента и двамата остават приятели като Ъндърууд рисува за някои от по-ранните албуми на музиканта.
Великите военни изцепки: Византийската кампания при Траянови врата
|
|
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Подобно на битката във Върбишкия проход, ние сме свикнали да възприемаме победата на Самуил при Траянови врата като забележителен триумф на българското оръжие над Византия. Съществува обаче и обратната перспектива. От гледна точка на ромеите, походът на Василий II в България през 986 г. се класира в челните места на най-великите военни изцепки в историята на Източната римска империя.
През 976 г., младият Василий II, тогава едва осемнадесет годишен, заема византийския престол след дворцов преврат, който отстранява Йоан Цимисхий от трона. Скоро след това е въвлечен в кървава гражданска война срещу генералите от източните провинции, която поглъща вниманието му през първото десетилетие от царуването му. За да затвърди позициите си, младият василевс има нужда от решителна победа, която ако не да засенчи постиженията на предшественика му, то поне да изравни славата им. Победите на Цимисхий срещу арабите в Сирия и Ливан трудно могат да бъдат повторени, но Василий правилно преценява, че има един враг, който предшественика му не е успял да сломи напълно – България.
След падането на Преслав през 971 г., Йоан Цимисхий подценява възможността на българската държава да надживее загубата на своята столица. През следващите пет години, центърът на властта се премества в Средец (София), където управителят на софийският комитат – Никола, организира около себе си и своите синове остатъците от българската аристокрация и войска. Никола не е случаен човек. Има голяма вероятност той да е братовчед на цар Петър, с което може да се обясни както ключовата позиция, която заема, така и факта че съпругата му Рипсимия е най-вероятно арменска принцеса. С такова потекло е повече от логично Самуил и братята му да разполагат с нужното самочувствие и престиж за да се превърнат в двигатели на анти-византийската съпротива. Макар през първите няколко години действията им срещу Византия да са ограничени, през 983 г., Самуил успява да превземе Лариса и да окупира Тесалия – сериозен удар срещу ромейските позиции на Балканите.
Василий II
Василий II, роден стратег и политик, правилно набелязва своята цел. Окончателният разгром на България ще помогне на Византия по няколко начина. От една страна, ще се ликвидира заплахата за ромейските владения в Тракия и Елада. На второ място, българските земи ще се превърнат в доходоносна добавка към владенията на империята – както чрез собствения си стопански потенциал, така и чрез предоставяне контрола върху ключовите търговски пътища, свързващи Византия със Западна Европа. Третият фактор, който също не е без значение, е възможността за разширяване на византийското духовно влияние в Западните Балкани – територии, в които римският папа е здраво стъпил благодарение на съюза си с Хърватия. За Византия е от изключителна важност да възстанови контрола си над Далмация и Адриатическо море и пътят за това минава през Средец и останалите свободни български крепости.
Тъй като няма доверие на военачалниците от Мала Азия, които подкрепят активно Варда Склир при борбата му за трона, Василий II избира за свои подчинени по време на похода редица верни, но неопитни велможи.
За самата кампания са мобилизирани преди всичко войници от балканските теми, както и редовни части от столичната тагма. Ромеите разполагат с около 20 000 души – една наистина значителна за онова време армия, която на теория би следвало да е достатъчна за нанасяне на сериозен и дори фатален удар на България. Основният пропуск при организацията е, че Василий не предвижда военните действия да се проточат твърде дълго. Това се дължи на тайните преговори, които води с брата на Самуил – Арон. Василевсът се надява, че Арон ще сложи оръжие, предавайки Сердика във византийски ръце, след което армията ще може да напредне към Македония, снабдявайки се на място. Преговорите обаче пропадат в последния момент, тъй като Василий II се опитва да измами Арон, но е разкрит.
За да не загубят инициативата, ромеите решават да действат незабавно, без да имат достатъчно време да се погрижат за логистиката си.
Византийските войски преминават Тракия безпрепятствено, минават през прохода Траянови врата, където е оставен гарнизон, начело с Лъв Мелисин, след което основните сили достигат Средец. Византийците следват правилата на военното дело като по учебник – крепостта е обградена, армията е разположена в добре укрепен лагер, започва изграждане на обсадни машини. Българите обаче също са били прилежни в часовете по тактика и стратегия. Арон разпраща части извън крепостта, които заемат по-малките укрепления около Средец и започват да нападат византийските снабдителни части, които се опитват да събират продоволствия в Софийското поле. Междувременно, силният софийски гарнизон извършва няколко успешни излаза и успява да подпали бойните машини на врага, с което прави директния щурм на крепостта трудно постижим.
Горещниците в края на юли, липсата на провизии и достатъчно възможности за изхранване на армията карат Василий да преосмисли стратегията си.
Цар Самуил
Междувременно, става ясно че Самуил е задвижил основните си сили от Македония и напредва на север. Василий II може да не твърде опитен, но е достатъчно предвидлив за да знае, че българите биха могли да прекъснат пътя му за комуникация през Средна гора и да обкръжат армията му. За да избегне капана, василевсът заповядва обсадата да се вдигне и армията да потегли обратно към Тракия. На 14 август, ромеите потеглят наобратно.
Походът им е ускорен и от вестта, че Лъв Мелисин е изоставил позициите си при Траянови врата и се изтегля към Филипопол (Пловдив). Част от съветниците на Василий го предупреждават, че Мелисин може би се опитва да стигне до Константинопол пръв и да заеме престола.
На 16 срещу 17 август, византийските войски лагеруват край крепостта Щипон (Ихтиман) и се готвят да се спуснат в Тракийското поле на следния ден. Самуил е следил движенията им и с хирургическа прецизност нарежда своите сили по околните височини, залагайки на пълно обкръжаване на противника. Българската армия е несъмнено по-малочислена – вероятно не повече от 10 000 души, но теренът е на тяхна страна, а и ромеите са деморализирани от липсата на успехи и от ширещите се слухове че българите са заели околните планини. Макар от Върбишкия проход да са минали над 170 години, споменът за гибелта на Никифор I в планините на българите е твърде жив.
Подобно на Крум, Самуил и Арон атакуват ромейския стан призори, когато се сменят стражите, а войниците са все още дълбоко заспали или изморени от нощната стража. Хаосът е повсеместен. Утрото на 17 август е кърваво червено, каквато е и земята в прохода Траянови врата. Българите не показват никаква милост. Хиляди са избити или пленени. Единствено авангардът, съставен най-вече от кавалерия, успява да избяга. На косъм се спасява и Василий II. Животът му е откупен с кръвта на неговите арменски гвардейци, които, трябва да признаем, се бият на висота и продават скъпо живота си, давайки достатъчно време на владетеля си да се измъкне от обкръжението. По-голямата част от армията няма този късмет.
Разгромът на полевата армия бързо се превръща от тактическа в стратегическа катастрофа. Българите безпрепятствено завладяват цяла Мизия, а рейдовете им в Тракия, Тесалия, Елада и Епир се превръщат в ежегоден проблем за византийците.
Политическата позиция на Василий II в империята му отново е компрометирана и едва десетилетие по-късно той ще се почувства достатъчно силен и уверен за да започне нов поход срещу България в опит веднъж за винаги да се разправи със своя противник.
Историята на Бакен – “бащата и майката” на всички увеселителни паркове по света
|
|
“Бъдещето не е това, което беше.”
Цитатът принадлежи на американския драматург и комик Милтън Берле и много точно обобщава една от характерните особености на датската народопсихология: убеждението, че животът в добрите стари времена е бил по-хубав от сегашния.
А какви са били те, “добрите стари времена”? Ще се убедите, че са били безкрайно вълнуващи и приказноподобни, ако вие, дами и господа, склоните да предприемете едно пътешествие назад през вековете. Пътешествие, което започва през 1583-ма – рождената година на първия в света увеселителен парк.
Дюрехавсбаккен или накратко Бакен (Хълмът) се намира в Клампенборг, на 10 км северно от Копенхаген и се посещава ежегодно от 2,7 милиона туристи. Това го прави вторият по популярност атракционен парк в Дания след прочутите „Градини Тиволи“ в датската столица.
Началото на историята на този забележителен парк се свързва с легендата за Кирстен Пийл – младо и невинно девойче, което една нощ през 1583 г. се загубва в гората Бувесков. Какво е търсила там сама по това време, легендата не казва. Дълго време се лутала Кирстен в тъмната и страшна гора. Вече твърдо убедена, че тук ще намери смъртта си, разкъсана от някой див звяр, от една цепнатина в скалата неочаквано бликнал извор, който й показал пътя към Копенхаген. Историята за това чудо тръгнала от уста на уста и скоро хората започнали да прииждат в Бувесков в търсене на чудния извор. Годините минавали, а Изворът на Кирстен Пийл, както вече бил известен, набирал все по-голяма популярност. На една умна женица й хрумнало да се обяви за “пазителка” на атракциона и започнала да събира такса от посетелите, които идвали с надеждата, че пиейки от водата, ще се излекуват от мъчителните си болести.
Въпреки че благодарение на крал Фредерик III, гората постепенно променя облика си и се превръща в парк, обитаван от различни животински видове (някои от които кралят с удоволствие отстрелва по време на лов), за около сто години славата на извора замръква. Най-вече защото междувременно столичаните откриват други “чудодейни” извори, от които да се лекуват. Обаче един ден през 1732 г., докато се мотае из парка, яхнал коня си, кралският балетмайстор Хайнрих Бринкман се натъква на занемарената изворна чешма и моментално решил да го изтупа от прахта на хорското забвение. С подкрепата на приятеля си и кралски парукиер Греве той реновира чешмата и отбелязва събитието с паметна плоча. До 1756 г. достъпът на простолюдието до кралския парк е забранен. Забраната вдига демократично настроеният Фредерик V и даже нарежда да поставят до чешмата каса за дарения, които да отиват за нуждите на една от градските болници.
С повторното обнародване на Извора на Кирстен, той се превръща във всенародна сензация, към която започват да се стичат улични артисти и всякакви търговци. През 60-те години на 18-и век славата на кралския парк с извора надхвърля границите на Дания и се превръща в притегателна сила за творци от цяла Европа, сред които е и популярният мим Пиеро, който и до ден днешен е символ на парка и любима детска атракция.
Бакен става място, където представители на различни социални прослойки, селяни и граждани, си “мешат капите”. По онова време забавленията в Копенхаген са малко, а народът масово не се интересува от политика. Затова вместо да се занимават с безсмислено политикастване, хората предпочитат да прекарват времето си в приятна компания насред зелените горски поляни. Бакен продължава да бъде все така популярен дори по време на Наполеоновите войни. А когато първият датски парен локомотив “Каледония” е пуснат на вода, копенхагенци вече могат да се придвижват до Бакен по по-приятен и бърз начин, избягвайки неравните сухоземни пътища, водещи дотам. Гостите, предпочели да използват крайбрежния пешеходен маршрут пък са посрещани пред червени порти на парка от т.нар. “четкачи” – местни момчета, чието задължение било честта да изчеткват връхните им дрехи от прахта.
Освен че все повече занаятчии и артисти отварят павилиони, се появяват и първите сладкари, които започват да предлагат лакомства по италиански и швейцарски рецепти най-вече за радост на хлапетата.
През 1843 г. обаче се появява първият голям конкурент на Бакен. В сърцето на столицата врати отваря друг увеселителен парк, при това много по-голяма по площ и с повече атракции – Тиволи. За жадните гости на новия парк цели талиги, теглени от коне, превозват вода от извора в Клампенборг.
19-и век идва с пушеци на заводски комини и тракащи железопътни релси. Ура, индустриалната революция е тук! През 1863 г. е открита железницата в Клампенборг. На 27 юли вестник “Дагбладе” отбелязва забележителния факт, че само в един неделен ден железницата е извозила 20 хиляди посетители на Бакен. Освен икономическия възход обаче индустриализмът носи и класово разделение. Представителите на бюргерското общество вече избягват местата, където ходи простолюдието. В очите на префинените граждани Бакен вече е средище на селяндури и когато самите те посещават парка, то е, за да “изучават селския бит”.
През 1861 г. в Бакен нов павилион за тютюн и бира отваря 36-годишният “Йоде” Андерсен, или Евреина Андерсен. Прякорът му лепват още по времето, когато работи като келнер в ресторант “Еврейската изба”. Мечтата на Йоде обаче е да отвори кабаре. В столицата вече има над 120 такива, които се ползват с особена популярност и посещаемост, особено сред господата. И го прави. Кръщава павилиона си “Сан Суси” и той моментално се превръща в атракция номер едно в Бакен. През следващите 15 години Йоде отваря още две кабарета като таксата за вход е 10 йоре – значителна сума за тогава, като се има предвид, че обичайната надница за час е 43 йоре. През 1875 г. полицейският наместник за района издава заповед, според която певиците в павилионите на Евреина Андерсен трябва да са навършили 18 години, текстовете на песните да са с “благоприлично съдържание”, а контактът между момичетата и зрителите – забранен.
На празника по случай лятното слънцестоене през 1883 г. Бакен отбелязва 300-та годишнина от легендата за Кристен Пийл с пищно тържество. Освен хиляди столичани, на него присъства престолонаследникът Фредерик (вече осми поред с това име) и други членове на кралското семейство.
Новото столетие настъпва с гръм и трясък и носи със себе си забележителни иновации и в увеселителния парк: първите автоматизирани въртележки и цирковото представление Circus Revue. Особено знакови фигури за този период са братята Стефансен. Tе започват кариерата си като пътуващи жонгльори, а когато се озовават в Бакен през 1913 г., решават да започнат нов бизнес с модерните за онова време радиоколи. През 1936 г. братята купуват и модернизират най-известния павилион “Бакенс Хвиле”, който и до днес е семейно притежание.
Бакен тотално променя физиономията си след края на Втората световна война. Все повече известни пърформъри се изявяват по сцените му, а строителството на нови и все по-атрактивни и вдигащи адреналина съоръжения не спира.
Днес посетителите на Бакен могат да избират между шест вида влакчета като най-популярното и най-старото от тях е Рутшебанен. То достига скорост от 75 км/ч по трасе с дължина от 987 м и височина 22 метра. Другите атракциони са над 20 на брой за големите и още 10 за най-малките посетители. Разбира се, на територията на Бакен човек може да се забавлява и по много други начини, които не включват блъскащи се колички, стремглаво спускане от 30-метрова кула, стрелби с водни пистолети от клатушкащи се лодки, каране на джет ски и битки с лазерни мечове. Паркът разполага със седем игрални зали, а талисманът на парка, клоунът Пиеро всеки ден изнася представления за децата. Кабарета продължават да функционират и привличат зяпачи наред с музикалните изпълнения на живо ккакто на открито, така и в многото барове на територията на целия парк.
За да може човек да издържи на всички тези предизвикателства за тялото и сетивата, му е необходимо, разбира се, да се зареди с енергия. А нея може да си я достави като похапне обилно и разнообразно. В гастрономически план изборът също е голям – от най-обикновена стрийт фууд на народни цени до традиционните датски “отворени сандвичи” с морски деликатеси и хрян, които са на цени като за японски туристи. Датската бира се лее от почти всеки ъгъл, така че дори и най-отегчените бащи и майки да има с какво да запълнят времето, докато децата им пищят, скачат, тичат и се тъпчат със захарен памук и хот-дог.
Ако пък сте от тези туристи, които ще решат да посетят най-стария увеселителен парк в света с идеята да си излекуват жлъчката или хемороидите, да знаете, че Изворът на Кристен Пийл още си е там. Така че наздраве!
Девет години промяна в дизайна през десет различни модела смартфони
|
|
2019 е годината на Samsung. Една от най-влиятелните технологични компании в света празнува излизането на десетия модел от смартфона, донесъл десетки иновации, които днес смятаме за неизбежна част от ежедневието си – Galaxy S.
За десет години светът се промени много. Да вземем например космическия кораб Dragon на SpaceX, който през 2010 година беше само мечта. Днес, благодарение на усилията на екипа на компанията, той прави редовни полети до Международната космическа станция, носейки храна, оборудване, проби и всичко необходимо.
За това време и смартфоните от успешната Samsung Galaxy S серия се промениха много и усиленият труд на хората от южнокорейската компания не остана незабелязан.
Вече ви разходихме из историята на дисплеите, камерите и процесорите на първокласната серия смартфони, а днес ще погледнем към най-видимата част от моделите на производител номер едно в последните години – дизайна.
Безспорно, Samsung извървя дълъг път в работата по външния вид и използваните материали на флагманската си серия. Няма какво да се лъжем – в първите си модели компанията се концентрира върху другите аспекти на устройствата и изглеждаше така, сякаш оставя дизайна на заден план. Днес обаче, промяната е видима и последните няколко модела с лекота се подреждат сред най-красивите и добре изработени устройства на пазара.
Ако се върнем назад във времето, ще си спомним, че Samsung Galaxy S беше изцяло пластмасов – както и почти всички останали модели на пазара в този период. Дисплеят не заемаше много място, но това си беше нормално за моделите от началото на десетилетието.
Тогава основните критики бяха насочени не към „лицето“, а към гърба на телефона и сините точки, които привличаха внимание, но не бяха по вкуса на всеки. Извивката в долната част обаче спечели точки – така телефонът с огромния за времето си 4-инчов екран бе много по-удобен за ползване.
Наследникът на Samsung Galaxy S – Samsung Galaxy SII се появи на пазара с достоен отговор към критиките. Със своите едва 8,5 мм той стана един от най-тънките и привлекателни модели на пазара, а грапавият гръб гарантираше, че няма да го изпуснем лесно. Моделът се сдоби с екран от 4,3 инча, а под него мястото си запазиха три бутона – два капацитивни и един хардуерен.
С емблематичния Galaxy SIII Samsung пое в нова посока, като омекоти допълнително формите на телефона, залагайки на по-заоблените краища, но запазвайки познатите бутони под дисплея. Дизайнът му е вдъхновен от речните камъни, заоблени от водата, казват тогава от компанията. Смартфонът беше наличен в два цвята – бял и тъмносин, наречен Pebble Blue – синьо, като речно камъче.
Добрите продажби на SIII явно са причината Samsung да запазят основата на дизайна и при следващия модел. Galaxy S4 обаче дава началото на една много приятна нова тенденция, на която се радваме и до днес: свиването на рамките около екрана. Новият флагман беше също толкова висок, колкото предшественика си, но това не значи, че екранът остана същият – той порасна с 0,2 инча. За сметка на това устройството стана по-тясно, по-тънко и по-леко.
Galaxy S4 получи обновен син цвят, с който доби по-изискана визия. Гърбът му пък сякаш сменяше цвета си в зависимост от ъгъла на светлината – ефект, вдъхновен от звездите в небето, казват от Samsung. Новият модел успешно повтори полираната рамка на предшественика си.
Година по-късно Galaxy S5 се появи със стилен гръб, напомнящ перфорирана кожа – ефект, който не само му спечели точки в очите на потребителите, но добави характер към флагманския модел. Въпреки че на пръв поглед промените в предната част не бяха много, централният бутон получи важна функция – той се превърна и в сензор за пръстов отпечатък.
Истинска революция обаче настъпи с идването на Galaxy S6 и най-вече S6 Edge. Заобленият от двете страни екран превърна модела в най-впечатляващия телефон за времето си и със сигурност накара всички да говорят за него.
S6 Edge е тънък – едва 7 мм, но дисплеят успява да създаде впечатление дори за още по-елегантно тяло. Гърбът му вече е стъклен – нещо, което виждаме в телефоните и днес. Между него и екрана се появява истинска метална рамка в комбинация с алуминий, което допринася за премиум усещането, когато хванете модела в ръка. Извитият екран идва и с нови софтуерни опции, които улесняват работата с телефона.
С други думи, S6 Edge беше такъв успех, че Samsung реши да не налага особени промени в дизайна на наследника. Все пак S7 и S7 Edge не са идентични – те получиха Gorilla Glass 4 и устойчивост при потапяне във вода. Допълнително се свиха и рамките около екрана.
Стигаме до Samsung Galaxy S8 и S8+ – категоричен претендент за най-красивия смартфон в историята въобще. Дисплеят му е 5,8 и съответно 6,2 инча (спомнете си „огромния“ 4-инчов екран), а съотношението се промени до 18,5:9 – екранът стана по-висок, без телефонът да става неудобен за ползване. Характерният бутон под дисплея, който беше неотменна част от всеки един Galaxy S до този момент, изчезна. С него почти напълно изчезнаха и рамките, благодарение на заобления „безкраен“ екран – Инфинити дисплей. Всичко това превърна Galaxy S8 в стилен премиум модел. До камерата се появи и сензор за пръстови отпечатъци, а това донесе и единствената критика към модела. Можем само да предполагаме, че вероятно южнокорейската компания се е готвела до последния момент да го постави под дисплея, но в крайна сметка технологията явно не е била готова за това. Все още.
Година по-късно Samsung Galaxy S9 реши и този проблем, като сензорът мина под камерата. И двата модела зарадваха потребителите, като отказаха да се подадат на две скорошни тенденции – „ноча“ и премахването на 3,5-милиметровия жак за слушалки. Със сигурност Samsung спечелиха много от това.
Най-новата серия – Galaxy S10, събра опита и най-доброто от технологията на Samsung през годините. Така ни предложи телефони, за които дори и най-смелите не са си мечтали през 2010 година.
Яркият дисплей вече заема почти 90 процента от предната страна на телефона, след като рамките станаха практически незабележими. Samsung успя да усъвършенства технологията и вгради предната камера в самия дисплей – решение, далеч по-добро от „ноча“, и пръстовия отпечатък – под екрана. Така гърбът на телефона стана по-изчистен и още по-привлекателен.
Сега бъдещето вече е в сгъваемите телефони като Galaxy Fold и до дни очакваме датата за пускането му на пазара. Дотогава, на фокус остава Galaxy S10, който със сигурност заслужено държи мястото си в авангарда на индустрията.