Накъде отива Samsung с короната си

| от chronicle.bg |

2019 г. е годината на Samsung. Една от най-влиятелните технологични компании в света празнува излизането на десетия модел от серията смартфони, донесла десетки иновации, които днес смятаме за неизбежна част от ежедневието си – Galaxy S.

За този период множество неща в света се промениха – Плутон престана да бъде планета, вече знаем как наистина изглежда една черна дупка, а Илън Мъск успя да изпрати автомобил в Космоса и се е прицелил към Марс.

А накъде се прицелват Samsung? Ако съдим по историята на серията Galaxy S, много нависоко. Ще простите, ако кажем „към звездите“.

Промени настъпиха и в самата серия Galaxy S. Моделите претърпяха революция и все пак флагманите на южнокорейската компания запазиха всичко, които ги превърна в еталона, по който се сравняват всички. И рецептата е успешна – Samsung продължава да държи короната за най-голям производител в света и не смята да я сваля.

Какво донесе този успех? Много неща, но в този текст ще се концентрираме върху еволюцията на екраните – първото нещо, върху което попада погледът ни, когато видим нов модел.

Samsung тук е в свои води. Никой не може да оспори, че южнокорейската компания е несравнима, когато става дума за дисплеи – не е тайна, че и конкуренцията купува от тях.

Началото постави Samsung Galaxy S през март 2010 година, като събра погледите на всички именно със своя екран. Да, днес размер от 4 инча и резолюция от 480 х 800 пиксела ни се струват като нещо от античността, но тогава така изглеждаше бъдещето.

Samsung Galaxy S

Докато конкурентите ползваха далеч по-невзрачната LCD технология, Samsung излезе едни гърди напред със Super AMOLED. Какво се крие зад това име? Няма да навлизаме в технически подробности, а само ще изброим двете основни предимства: по-ярки и живи цветове и истинско черно, както и по-нисък разход на енергия и по-дълъг живот на батерията.

Super в името на екрана е не просто маркетингов трик. Сензорът, който реагира на докосване, е вграден в самия дисплей, вместо да е върху него, и така той става по-тънък. Super технологията прави дисплея и супер ярък при силна слънчева светлина.

С първия си Galaxy S Samsung зададе посоката и застана на върха при дисплеите – традиция, която продължава и днес.

Идвайки година по-късно, Galaxy SII е по-голям и по-добър. Обединявайки най-доброто от AMOLED и LCD, Samsung ни дава SuperAMOLED Plus с повече яркост и по-кристално ясно изображение заради увеличен брой субпиксели. И намалява разхода на енергията.

Samsung Galaxy S3

На сцената излиза и първият HD дисплей, вграден в Galaxy SIII. Той расте до 4,8 инча (като прогресивно заема все по-голяма част от лицето на телефона, докато не го завземе напълно със S10). Високата резолюция и увеличеният брой пиксели на единица площ правят изображението още по-кристално. С Galaxy SIII Samsung внася и друга иновация, която се превърна в стандарт. След като вече се бе наложило в телевизията, съотношението между дисплея и тялото на смартфона вече е 16:9 и гледането на видео на Galaxy SIII се превърна в още по-голямо удоволствие.

Samsung Galaxy S4

Прехвърляме се в 2013 година и маркираме нова крачка напред. 5-инчовият екран на Galaxy S4 е с резолюция Full HD – същата като на телевизора в хола ви, който е с десет пъти по-голям размер. Заедно с Galaxy S5 двата модела внасят десетки подобрения „зад кулисите“. И експертите от DisplayMate казват тежката си дума: „най-висока яркост, намалено до минимум отразяване на слънчевата светлина, най-висока точност на цветовете в който и да е било смартфон“ и отсичат, че това е най-добрият дисплей – оценка, с която в Samsung вече са свикнали.

Със S5 идват и прецизните настройки – потребителите вече могат да настройват цветовете по начина, по който най-много им харесва, и да избират дали предпочитат те да са още по-ярки, или да са с несравнима точност.

Samsung Galaxy S5

Бързаме към наследника. Samsung Galaxy S6 Edge ще остане в историята, защото по това време няма друго мобилно устройство, в което да намерите такъв дисплей. С извивките си от двете страни той привличаше внимание, където и да се появи. С този модел Samsung постигна няколко цели: показа технологичната си мощ, направи телефоните си още по-привлекателни, но и по-функционални. Освен естетически, извитият дисплей ни спечели и с начините, по които улесни живота ни: бърз достъп до любими хора и приложения, както и цветните нотификации, които ни уведомяваха моментално кой ни е търсил.

Резолюцията пък нарасна до Quad HD, почти двойно повече пиксели, отколкото в предходния модел и „неразличими от перфектни цветове“, ако отново цитираме анализа на Display Mate.

Galaxy S7 Edge надгражда с още по-голям екран – 5,5 инча. И една желана функция, без която днес не можем – Always on Display. Без да харчи много енергия и осветявайки само няколко пиксела, моделът ни показа колко е удобно да виждаме часа, пропуснатите повиквания и съобщения само с един поглед.

Samsung Galaxy S7 Edge Plus

И когато се чудехме още какво може да се случи, дойде S8. Може би тук е моментът да спрем за секунда и да се върнем отново към Galaxy S от 2010 г., който имаше резолюция от 400 х 800 и 58% екран от лицевата част на телефона и да го сравним с S8 с неговата 1440 x 2960 резолюция и цели 84% в съотношението. Пуснат през 2017 г., това е първият в света телефон с Infinity Display – почти няма странична рамка, а цялата горна повърхност на апарата е функционален екран. Той е с 18% по-голям от предходния – почти също толкова широк, за да остане удобен за ползване с една ръка, но със 17% по-висок.

Samsung Galaxy S9

Почти половин милион пиксела. Първият в света смартфон, сертифициран за Mobile HDR Premium, което дава на вас възможността да гледате същото съдържание, подготвено за 4K UHD Premium телевизорите. Невиждана яркост от над 1 000 нита, с до 19% повече. И всичко това с 56% по-малко енергия, отколкото SIII. Galaxy S9 еволюира и отново обра наградите за екран. Бързайки да стигнем до S10, само ще кажем, че DisplayMate определя дисплея на S9 като „по-добър от 4K Ultra HD телевизора, който стои в хола ви“.

Забелязахте ли, че нито един път не споменахме красивата чуждица „ноч“ – или прорязъка в горната част на екрана, който се превърна в нещо като стандарт в индустрията. Samsung не последва тълпата, за което мнозина са им благодарни.

Със S10+ компанията показа първия си Infinity-O дисплей. Той вече заема внушителните 93,1% екран спрямо тялото на телефона. Съотношението вече е 19:9, което ни дава същата широчина на устройството, удобна за боравене с една ръка, но повече съдържание пред очите ни. И още по-голям екран – 6,4 инча с QHD+ 1440 x 3040 резолюция.

Малкият кръгъл отрязък вляво е далеч по-незабележим от „ноча“ и далеч по-приятен естетически, без да ни лишава от селфи камерата. Именно това е дизайнът, който със сигурност ще виждаме и при конкурентите в следващите поне година-две. S10 е и първият, който поддържа HDR10 или в превод – още по-добър контраст и цветове, както и по-ярък дисплей при силно слънце.Несравнимата точност на самите цветове пък накара DisplayMate да вдигнат стандартите си за оценка. Накратко, ако искате най-добрият дисплей – знаете къде да го търсите, казват те.

Samsung Galaxy Fold

А сега накъде?

Преди да започнем да се чудим каква ще е следващата иновация при екраните, Samsung ни я показа със своя Galaxy Fold – първият пуснат на пазара смартфон със сгъваем екран. 7,3-инчов дисплей, който се побира в джоба? Да, благодаря.

 
 
Коментарите са изключени

Как малкият VW Beetle покори американските сърца

| от |

Фердинанд Порше имал една много голяма мечта през целия си живот – да произвежда състезателни коли. Австриецът имал голяма страст към скоростите, а и в зората на автомобилостроенето, колата все още се гледала с леко съмнение. Порше е роден през 1875 г. и много добре знае, че автомобилът прохождал горе-долу в този период. Фердинанд е бил дете, когато Берта Бенц се качва на творението на своя съпруг, за да направи първото автомобилно пътешествие. С две конски сили и малко повече смелост е успяла да измине около 194 километра. Автомобилът обаче продължава да се смята за една скъпа играчка на богатите.

Освен високи цени, те често били невероятно шумни, плашели хора и животни, приемали се за сериозна напаст и често карали хората да се дистанцират от бензиновите изпарения. Не може да се знае с историческа точност кога двама души са решили да се състезават по улиците на града, но без съмнение са били подтикнати от автомобилните състезания. Точно в началото на 20-те години на миналия век започнала и страстта по създаването на бързи автомобили. Пътят на Фердинанд не е особено лесен, но след като успява да впечатли инженерите на Mercedes с един специален дизайн, самочувствието се четяло в усмивката му.

Конструкторът имал и друго виждане по въпроса с автомобилите. Той вярвал, че обикновеният човек също трябва да имат достъп до моторизирани превозни средства и виждал автомобилното бъдеще в малките автомобили. Не случайно първите представени малки проекти били в залата на Mercedes. За добро или лошо, тогавашните началниците не показали същия ентусиазъм. Порше продължил да работи по луксозни автомобили през следващото десетилетие и сигурно още толкова след това, ако не се среща с един друг потенциален почитател на автомобили.

Адолф Хитлер бил страстен почитател на автомобилите. Далече от политиката, той винаги смятал, че колата е красиво инженерно произведение с много възможности. Докато е в затвора за държавна измяна през 1923 година, Хитлер мислил много за немския народ. Бъдещият диктатор бил впечатлен от идеята на Хенри Форд за създаването на малка кола за народа. Популярният Model T е бил представен в Америка и австриецът вярвал, че това е правилният начин за печеленето на внимание. С такава кола е било сигурно, че икономиката на страната (осакатена след ПСВ) ще започне да върви напред.

С встъпването на власт, Хитлер си спомнил и идеята, която се родила, докато търкал нара в затвора. Екипът му бил изпратен във всички автомобилни заводи на страната с една единствена цел – изграждането на малък семеен автомобил. Фердинанд Порше откликнал на поканата, а по-късно започнал да коментира всички стъпки от плана си директно с Адолф.

Dr. Ferdinand Porsche

 

Фердинанд Порше

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-2005-1017-525 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5426395

Двамата все пак имали разногласия, но накрая Хитлер изготвил правила, по които да се работи. Изискванията за бъдещия автомобил били малко по-сложни, но не и невъзможни. Хитлер настоявал новата кола да събира пет човека – двама възрастни и три деца. Не трябвало да бъде по-скъпа от мотор. Поддръжката трябвало да бъде изключително лесна. Впечатляващо изискване по онова време е, че бъдещият модел трябва да бъде с въздушно охлаждане, защото германското население все още нямало гаражи и водното охлаждане щяло да донесе сериозни беди.

В навечерието на войната дори започва строенето на завод и малкият Beеtle носел името Kraft durch Freude Wagen. До 40-те години е произведено определено количество автомобили, но не достатъчно. След войната, фабриката останала в ръцете на британците. Майор Иван Хърст бил назначен като отговорник за възраждането на малката автомобилна фабрика във Волсфбург. Разполагайки с оригиналните записи на Фердинанд Порше, той започнал лека полека да изпълнява неговата основна мечта. Самият Фердинанд нямало как да помогне, той бил във френски затвор.

При завръщането си в Германия през 1949 година успял поне да зърне мечтата си. Дизайнерът на колата, която ще промени автомобилната история и култура, можел да бъде спокоен, че не всичко е било изгубено. С облекчаването на таксите за износ, Германия най-накрая можела да залее Европа с малка и икономична кола. До края на 50-те години на миналия век са продадени около 100 000 бройки.

Автомобилът отдавна не е лукс за богатите, а необходимост и щом американските производители хвърлили едно око на ситуацията в Европа, бързо започнали да произвеждат малки автомобили, но сякаш всичко било твърде късно. Проектът на Фердинанд Порше бил твърде голям, за да остане само на един континент.

Erholung am Flussufer

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 146II-732 / Unknown / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5420158

В края на годината на летище Джон Ф. Кенеди каца един много специален човек за немската автомобилна компания. Карл Хан прави една дълга обиколка по Медисън Авеню. Неговата мисия е да рекламира малката немска кола. Американският автомобилен пазар бил пренаситен с акули и задачата била особено трудна. Карл видял стотици илюстрации, но нито една концепция не можела да впечатли особено. Проблемът на малкия Beetle бил, че все още носил потеклото си на „Колата на Фюрера“.

Letzter VW-Käfer läuft in Wolfsburg vom Band

И така на сцената изплувал г-н Бил Бернбач. За разлика от своите колеги, Бил нямал подготвена кампания, липсвали материали и той самият не знаел какво може да препоръча. Вместо да пудри предложението, което можело и да не се случи, Бил решил да покаже портофолио от стари проекти. Хан бил изненадан, че най-накрая говорил с рекламист, който не се опитва да продава парцели на Луната. След няколко проведени разговора, VW подписва договор именно с неговата агенция за 600 000 долара. По същото време американските компании инвестират милиони за реклама.


View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

В договора имало и някои изисквания от страна на агенцията. Бил пожелал да изпрати екипа си в Германия, за да разгледа продукта, който трябва да рекламира. Американските гости били посрещнати и разведени из целия завод. Всеки работник изпитвал огромно удоволствие, когато трябвало да обясни каква точно е неговата длъжност по поточната линия. Добрата новина е, че сред посетителите бил и Хелмут Кроне. Неговите колеги го наричали прагматичен перфекционист с тектонско спокойствие. Хелмут имал редица качества и освен всичко притежавал VW. Самият той казвал, че е един от онези евреи, които не се притеснявали много с нацисткото потекло на автомобила.

Когато идва време за представянето на скицата, един копирайтърите оставя един много сериозен слоган „Може би станахме толкова големи, защото се мислихме за малки“. Именно така се ражда и кампанията, която изпепелява американския пазар „Think Small“. След като текстът бил достатъчно увлекателен за читателя, Кроне решил да постави логото на марката на най-нестандартното възможно място. По този начин демонстрирал на читателя, че това не е нормална реклама. Печатът бил черно-бял, защото не останали много пари, за да печатат цветно и това отново работило в полза на продукта. Листът изпъквал във всяко едно списание. Човекът с толкова сериозно спокойствие бил и единственият покрусен от крайния продукт. В изблик на гняв, че не успял да направи шедьовър, предпочел да напусне страната, за да избегне потенциалните караници в агенцията. Вместо скандали, Хелмут получил сериозни възхвали за своята работа!

 

 

 

View this post on Instagram

 

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

Сътвореният продукт се превърнал в изкуство. Хората говорили за малката кола навсякъде, тийнейджърите късали страниците, за да позиционират Beetle на стената си. Клиентът от Германия също започнал да отчита драстичното повишаване. Volskwagen са основен клиент и рекламната кампания продължава от 1951 до 1961 година с тази визия. През 1969 година достига нови висоти и вместо популярният Beetle, агенцията поставя снимка на космически спътник, който трябва да кацне на Луната. Слогънът също впечатлява „Грозно е, но ще те закара там“. Подходът на DBB бил уникален и по още една линия – той съобщавал. Клиентът трябвало сам да помисли какво чете, никой не го карал да купува. Вместо възхвали, Хелмут и екипът му се фокусирали върху споделянето на истината. И честността се оказва един от най-добрите възможни подходи. И така VW Beetle започнал да се превръща в нещо различно. Текстовете на някои реклами гласят:

„Представяме най-бавният американски фастбек

Може да откриете много автомобили с добре оформени покриви. Но те не са Volkswagen. Наричат се Фастбек и някои от тях се кръщават на риби. Можете да ги различите от Volkswagen, защото VW не може да вдигне повече от 72 мили в час. (Дори и километражът му да е разграфен до оптимистичните 90 мили в час). Поне можете да нарушите всеки закон за превишена скорост в САЩ. И спокойно може да подминете бензиностанциите, сервизите и гумаджийниците. Двигателят на VW може да не е най-бързият, но е един от най-съвременните. Прави се от магнезий, който е една стъпка по-добър от алуминия. Направен е толкова добре, че няма да се налага да доливате масло между смените. Двигателят се охлажда с въздух, следователно никога няма да прегрее или да замръзне. Няма нищо общо с водата. И затова не виждаме причина да го кръщаваме на риба.“

View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

И понеже моделите се подобрявали с всеки следващ модел, агенцията наистина се забавлявала с това, което прави. Оказва се, че предлагането на приятни и леки текстове привлича много повече вниманието на аудиторията. Най-доброто оръжие на агенцията и VW са фактите. Ето какво гласи една друга реклама.

„И ако свърши бензина ще е лесна за бутане

Виждате ли? Помислихме за всичко. Да избуташ Volkswagen в страни от пътя става само с едно бутване. Малко изненадващо е, че собствениците на VW остават много по-рядко без гориво. Изчислихме, че може да изминете 32 мили с един галон може да размътят малко спомена за последното зареждане. Прекарвате толкова малко време на бензиностанцията, че просто няма как да си спомните. Най-вероятно никога няма да имате нужда от масло в багажника. Няма да имате нужда и от антифриз, защото двигателят е с въздушно охлаждане. 40 000 мили с един чифт гуми няма да счупят нито един от рекордите на VW. И ремонтите са точно толкова раздалечени във времето. Затова тази година поставихме бензинометър, за да може да си спомните. Не сме отнели цялото забавление. От време на време ще трябва да го поглеждате.“


View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

Представена по този начин, малката кола Фердинанд Порше щяла да промени цяла Америка. И няма да се ограничи само до там. Истината е, че това ще бъде една от най-продаваните коли на немския производител. Разбира се, в края на 60-те започнала да се появява конкуренция и от други марки като Toyota. Тогава започва и малкото понижаване на интереса, но пък VW не чака и започва да предлага други модели, използвайки същия рекламен подход. Може би Beetle е и един от най-продаваните, обичани и популярни модели на компанията. До 2003 година компанията произвежда около 21 529 464 модела. Красивата история на VW Beetle приключи тази година, когато компанията официално обяви, че смята да пенсионира возилото и да спре производството.

Едно нещо трябва да се познае на Volkswagen – това е марката, която позволява на американското население да пътува и да изследва страната си. VW Beetle не е просто предпочитан избор за ученици и хипита, той е символ на свобода, не е претенциозен, не е скъп и може да стигне навсякъде, както казва рекламата. Моделът е предпочитан избор в някои филми и дори успява да се превърне в герой на някои холивудски компании. Кой не е чувал за Хърби? Пътят вече е добре отъпкан за следващото голямо приключение – VW Golf. И все пак трябва да знаем, че истинското немско преживяване остава Beetle. И до днес можете да откриете ентусиасти от цял свят, които много добре помнят своята първа кола.

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени

Мостът с прякора „отварачката за консерви“

| от |

11foot8.com е странно специфичен домейн със съответно нишов фокус: уебсайтът съществува изцяло, за да ни показва кадри на един влаков мост в Северна Каролина, САЩ. Този мост носи прякора „отварачката за консерви“ заради това, че редовно минаващите камиони си оставят таваните там. През последните години той е причинил стотици злополуки, въпреки че изчерпателните предупредителни знаци.

Разположен в Дърам, мостът е завършен през 1940 г. и видимо не е проектиран да пропуска камиони над определена височина. Юрген Хен, който живее в района забеляза високата честота на инцидентите и през 2008 г. решава да инсталира камера в близката сграда, за да ги документира. Оттогава е заснел и публикувал над 100 видеозаписи предимно на камиони или каравани.

И държавата, и железниците, и общината са обмисляли и предприемали действия за намаляване на произшествията, свързани с моста. От гледна точка на всички тях, проблемът е толкова добре решен, колкото може да бъде.

Тъй като обаче никакво количество предупреждения не изглежда достатъчно, бяха разгледани и отхвърлени други решения, включително: издигане на моста, понижаване на улицата или изцяло пренасочване на трафика на камиони. За съжаление, издигането на моста би изисквало много пари и реконструкция. Спускането на улицата е непрактично, тъй като отдолу има канализация. Пренасочването на трафика от района пък би било съвсем непрактично, тъй като много камиони трябва да се приближат до кръстовището и след това да завият по улицата, която върви успоредно  на моста, но е точно преди моста.

В известен смисъл мостът представлява перфектен миш-маш от фактори, всеки от които спира което и да е решение на проблема. Железниците, държавата и градът в крайна сметка направиха всичко, което могат.

Резултатът е едно парче инфраструктура, което съществува в някаква бюрократичния етер. Изглежда, че за да се оправи, трябва да стане някой по-сериозен инцидент или някой да предложи нещо гениално.

До тогава 11foot8 продължава надлежно да документира моста, който, подобно на много други твърде ниски надлези по целия свят, изглежда малко вероятно да спре причиняването на аварии в скоро време.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени