Георги Тошев: Работете с по-талантливите от вас – това е гаранция, че се развивате

| от |

На улицата, в градския транспорт, у дома или в офиса, в кафенето или на брега на морето – вече навсякъде хората използват мобилните си устройства и все по-често правят това в съчетание с друга дейност. Независимо от професионалната сфера, смартфонът се е превърнал във верен спътник и партньор, който неотлъчно ни помага да отмятаме служебните си задачи.

За някои от нас обаче той е много повече от това. В поредицата от интервюта „През погледа на професионалиста“ с подкрепата на Samsung ще ви срещнем с интересни хора от различни области. Всеки от тях има дългогодишен професионален опит и вълнуващи истории, които да разкаже.

Днес се потапяме в морето от истории на Георги Тошев. Едва ли има нужда от подробно представяне, тъй като името му достатъчно често се чува. Някои го познават още от началото на кариерата му, през 90-те години, когато работи в едни от най-големите тогава печатни медии у нас. Следва кариера в телевизията, като към днешна дата Георги Тошев има зад гърба си 4 авторски проекта, само в ефира на БТВ. И четирите, макар и нишови, се радват на стабилни позиции за дълги периоди – това са „Другата България“, „НепознатиТЕ“, „Като на кино“ и „Преди обед“.

Много преди всички тези проекти да се превърнат в утвърдили се телевизионни предавания, той вече е открил своята страст – разказването на истории. Да бъде посредник между човека и онези хора, които са жадни за информация. За съществена информация – такава, която освен да затрупва съзнанието ни с факти, ни развлича и по-важното – образова.

Разговорът с Георги Тошев изобщо не протича според първоначалния замисъл. И това е най-сладкото. Защото се оставяме да бъдем изненадани – от неговите отговори, и от нашите въпроси. Той няма нужда от повече представяне. Думите и името говорят достатъчно.

DSC_9278

Преди няколко дни се върнахте от Виена и Лондон, нали така? Какво правихте там?

Къде ли не бях в последните дни. Последно бях в Лондон, за да се срещна с Джон Малкович. Имах огромното желание да го поканя на един фестивал, но за съжаление в момента той снима продължението на сериала «Младият папа», и също така участва в последната пиеса на Дейвид Мамет. Тя е посветена на Харви Уайнстийн, но всъщност това е една пиеса за диктаторите, без значение дали те са в политиката, в бизнеса или в шоубизнеса. Как те живеят в една друга паралелна реалност и как тя ги унищожава. Това е много голяма тема на времето, в което живеем. Дали ние, без значение от професията, успяваме да виждаме действителността, да се приземяваме и да се поглеждаме отстрани.

Как заставате днес, след натрупаните години опит, срещу човек от ранга на Джон Малкович? Остава ли притеснението?

Аз не бих го нарекъл притеснение, а по-скоро вълнение. Вълнението от тези срещи с хора, които са ме изградили. Аз имам щастието да съм от едно поколение, в което добрата култура и изкуството са били точно толкова важни, колкото спорта. В моето семейство този баланс винаги е присъствал – със сестра ми да имаме различни и разнопосочни интереси. Това е нещо, на което се опитвам да уча и дъщеря ми, която е на 14 години. Защото смятам, че големият проблем днес, при тази презадоволеност и тези информационни инвазии, е да създаваме собствен критерии – кое за нас е добро или лошо. Аз имам щастието да продължавам да се вълнувам. Ето, вчера се срещнах с Орнела Мути, която макар да не е мой кумир, харесвам като актриса. Това е хубавото вълнение.

Навремето съм се притеснявал повече от други фактори, които продължават да са вила. Това, че принадлежа към една малка държава, че говоря език, който се говори от много малко хора. Че българските медии не се интересуват от неща отвъд Калотина, освен ако няма промоция на турне в у нас и трябва да се продават билети. Преди години много страдах, че в последния момент ми отказваха достъп до хора, за които съм работил месеци. Избираха голямата световна медия пред мен – журналиста от малката медия. Но тогава обяснението беше ясно – в България не се продава много музика, не се правят големи бокс-офиси и мениджърите се интересуват от други, комерсиални закони. И ако си Мадона, можеш да дадеш само 5 интервюта, а не 50. Слушал съм и невинаги журналистите от световните медии са отговаряли на моите представи по подготовка за подобни личности. А така се пропускат шансовете да научиш нещо.

DSC_9306

Миналия месец Мадона публикува снимка в Instagram, в която изказва недоволство от това как се е отнесла с нея журналистка от The New York Times.

Ето това е пропилян шанс. Човек трябва да се подготви, но не е задължително да си изчел много, защото това може и да пречи. Човек може да прегори в подготовката, защото подсъзнателно вече очаква определени отговори. Аз мисля, че работата на журналиста, освен по отношение на фактите, е свързана с любопитството. Той трябва да подготвя своето любопитство към другите. Това не става само с четене на интервюта или статии. То е в чувствителността на всеки един журналист. Да забелязва детайлите, да преоткрива едни популярни личности по друг начин.

В този ред на мисли, поредицата „НепознатиТЕ“ тази есен става на 10 години. В началото никой не вярваше в силата на този проект, а ето че 10 години по-късно хората все още го искат. И дори на повторения, ние правим пазарен дял, който е много по-висок от премиерни за телевизията програми. Което показва, че ние, които произвеждаме медийни продукти, невинаги познаваме добре публиката. Добрата медия изпреварва интересите и вкусовете и ги формира. Добрата медия работи с визионери и всеки визионер на медийния пазар трябва да има интуицията какво ще бъде интересно да се случи, да формира вкус, да формира критерии. Особено в епохата на фалшивите новини и публичния линч. Днес трябва да бъдеш нишов в хубавия смисъл на думата, да си кажеш къде се целиш. Но да си по-нишов не значи да не си интересен. Да говориш възпитано и с уважение към своите зрители и гости е въпрос на медийни стандарти.

Понякога обаче се налага дълги години да воюваш, за да стигнеш момента, в която можеш да си позволиш да си нишов.

Битките ми са ежедневни! Сега излизам от една битка с техниката, например. Почувствах се като млад репортер, защото бързахме да пуснем интервюто (бел. авт. с Орнела Мути). Аз го взех вчера и можех да го отложа във времето, но именно това е тръпката, че ти си журналист – срещата с Орнела Мути трябва да се случи тук и сега. Това е хубавото на журналистиката – че можеш да го направиш сега, че може да бъдеш по-бърз отколкото си бил преди години. Аз се срещнах с компютрите някъде в средата на професионалната ми кариера. Минал съм през пишещата машина, през записването тефтер, интервюто с тефтерче, нямаше телефони, нямаше касетофони. Но беше много хубаво, че започнах от печатни издания. Това е дисциплинирането на езика – умението да боравиш с думите много обрано и точно.

DSC_9287

Има ли носталгия към това време на работа в печатни медии?

Аз обичам печатните медии. Носталгия няма, защото живея тук и сега. Но много обичам вестниците, обичам когато съм в чужбина да чета. Обичам книгите! Нямам електронна книга, отказвам. Продължавам да купувам книги. Добре, че днес е по-лесно да ги дариш и аз дарявам на различни библиотеки, подарявам книги също така. Оставям само онези, без които не мога. Но винаги съм обграден от много книги. Те не са просто интериор, а книги към които се връщам.

Споменахте , че сте започнали от пишещата машина. Как се адаптирахте към технологиите, които влязоха в професията?

Аз не съм от високотехнологичното поколение. Трябваше да се справя. Аз съм човек, който до ден днешен разчита на себе си и на екипа си, разбира се. И съм щастливец да работя с изключителни професионалисти, всички от които са хора, които аз съм избрал. Обичам хора в развитие. Смисълът е да се срещат хора, които взаимно могат да се обогатят. Съвременният мениджмънт, в  която и да е сфера, е да избираш добрите. Това взаимно ни обогатява. Заслугата да имат успех предаванията, е заслуга на целия екип. Работете с по-талантливите от вас – това е гаранция, че вие се развивате.

Как използвате смартфона в работата си?

Забранявам си за бъда непочтен папарак. Винаги питам може ли. Никога, ако някой ми е забранил да го снимаме, не го снимам. Джон Малкович например, не искаше да се снима. Беше изморен, след представление, там играе с един костюм, за да е по-пълен.
Аз не мога вече без телефон. Миналата година пътувах от Франция до Ню Йорк и си изгубих телефона в едно такси. Никога не ми го върнаха. Приятелите, които ме чакат, ме издирваха в интернет. Но беше много напрегнато, защото разбираш, че без телефон си загубен. Аз пиша сценарии и части от книгите си на смартфона. Телефонът ми е много важен.

DSC_9334

Какво заема най-много памет в телефона ви?

Музика и снимки. По-малко са текстовете. Не мога и без музика. И снимки! Не толкова на хора. Когато пътувам, се влюбвам в местата по срещите, които имам. И това е много голям лукс. Да те изненада мястото чрез хората. Защото може да си на най-хубавото място и ходиш като турист с програма на екскурзовод. Аз много обичам да се запознавам с местните хора.

Какви хора ви зареждат?

Хора, които са готови да споделят. Живеем във време, в което сме изключително бързи, припряни, негативни, мърморещи. За щастие аз през по-голямата част от ежедневието си се срещам с хора, които ми дъхват вяра, че човек може да приема цялото това многообразие около нас като даденост, а не да воюва с него. И това за мен е много важно. Смятам, че най-големият белег на цивилизованост на времето, в което живеем, е толерантността. Но толерантността в рамките на законноста и моралните и етични норми. И се опитвам да възпитавам моето дете, че различието е даденост и ти трябва да я приемеш, разбира се отстоявайки някакви собствени критерии за почтеност и етичност. Но не мога да съдя, че някой е чернокож, мюсюлманин или католик. Няма как външните белези да ме откажат да искам да разбера другите.

DSC_9327

Ставаме ли българите по-толерантни с времето?

За съжаление не мога да кажа това. Не мога да го кажа и за света. На времето мислех, че България е една от най-гостоприемните държави. Не е така. Но пък това няма да ме откаже от моята лична, много скромна мисия, там където съм, да продължавам да вярвам, че търпимостта ни е въпрос на един общ цивилизационен договор помежду ни. Да общуваме. Защото нищо не става с войни. Всичко става с преговори.

В едно интервю наричате себе си разказвач на истории. Имаше ли конкретна случка, след която решихте да се посветите на това?

Не знам. Винаги съм обичал историите. Като дете дори фантазирах малко повече. Моят скъп приятел и голяма наша актриса Цветана Манева ми казва: „Моето момче, престани да приемаш мечтаното за даденост.“ Понякога желанието ми действителността да е една идея по-красива от тази, в която живея, ми е създавало големи проблеми. Дори съм бил обвиняван в лъжа, лицемерие, фалш… Стремя се да бъда реалист, но това няма да ме откаже да разказвам красиви истории. Красиви заради онзи положителен заряд, който ми носят. Моята единствена цел е много простичка – искам да разказвам истории, които помагат на всеки човек да се промени към по-добро.

Възприемчив ли е българинът към световната култура?

И да, и не. В България срещам много млади хора, които са отворени. Те живеят в България, не искат да я напускат, споделят тази култура. Днес се живее космополитно. И да ме извинят всички националисти, които твърдят, че от България по-голямо няма. България има прекрасна история. Много страни имат по-прекрасна история, но ние принадлежим на това място, и това не зависи от нашите желания. Единственото, което можем да правим, е да знаем кои сме, да приемаме света в неговото многообразие, да не отричаме чуждите достижения, но когато трябва, да заявим нашите собствени достижения. Всичко друго е комплексарщина.

DSC_9270

В началото казахте, че медиите трябва да задават критерии. Задават ли критерии медиите у нас?

Не. На първо място, много малко са медиите, по мое мнение, които отговарят на стандартите по журналистика. Второ, малко са тези, които имат съзнанието, че те са много важни във възпитанието на всеки един от нас. Съвременна медия има три основни мисии. Да информира, да забавлява и да образова. Защото ние нямаме време да четем. Нямаме време и във всеки мой проект аз искам да кажа на хората нещо, което иначе няма къде да го намерят. Да ги срещна с някого. Съвременна медия работи с идентифицирането ни. И успехът на „Другата България“, в който много хора не вярваха, е защото аз, като неуспял емигрант, направих с колегите предаване, в което исках да се идентифицирам. Аз задавах въпросите, които тогава напираха в мен. Задавах въпроси, които мен ме вълнуваха.

Какви са стандартите днес?

Освен горните три, днес е времето на чувствителната журналистика. Тя е безпристрастна, когато говорим за новини и факти, интерпретациите са забранени, но един чувствителен журналист, по много свой начин, ако е добър, може да ни предаде и най-скучното събитие, новина. Мярката е в теб. Днес е времето на чувствителната журналистика, което обаче не изключва безпристрастната, когато става въпрос за политика, разследваща журналистика и други. Пазарът в България днес изпитва недостиг от чувствителни, образовани журналисти, които могат да предават емоции.

Коя е добре разказаната история?

Това е един въпрос с безкрайно много отговори. Но за мен отговорът е почтената история. Ако останеш в границата на почтеността, ти не загубваш доверието на твоя герой. А това е единственото важно, за да се случи контактът между вас. Както в живота, така и в журналистиката, всичко е въпрос на контакт. Ти можеш да го симулираш и да направиш чуден материал. Но това е фалшификат. В живота и в журналистиката не понасям ментетата.

Снимки: Мира Дерменджиева

 
 
Коментарите са изключени

Историята на японската нинджа – забравеното изкуство

| от |

Съществуват много легенди за японските самураи и техните величествени подвизи. В последните няколко месеца сме разказали много истории за японски авантюристи, обикаляли света, при това във време, в което европейската цивилизация все още се е формирала. По една или друга причина се пропуска един друг специален вид войни, запомнени именно в страната на изгряващото слънце. Нинджите винаги са пазели своята невероятна мистика и може би по тази причина няма точна информация за техния произход. В днешно време има достатъчно холивудски интерпретации, но за модерния японец това е просто обида.

Оказва се, че няма категорични данни нито за произхода, нито за присъствието на нинджите в японската история. Съществуват няколко версии за появата на този вид бойци – дори думата боец е пресилена, защото в исторически план нинджите имат само една-две открита и директна битка. Нека започнем от самото начало. Според някои исторически теории, нинджите може да идват от:

1. С падането на династията Танг в Китай, много генерали бягат от страната и отиват в Япония, пренасяйки своите бойни тактики и философията за войната. Междувременно тяхната родна страна се подготвя за 50-годишен период на хаос. Само един век по-късно започват да идват и китайските монаси, които носят допълнителни знания в медицината и философията.

2. По една или друга причина се смята, че възможни автори на това изкуство са започнали учението в Индия. Китайските монасите са преподавали тези познания и в Тибет, но сякаш са били по-необходими в Япония.

3. Редица източници твърдят, че нинджите са се зародили именно във феодална Япония и идват точно навреме, за да бъдат в противовес на самураите. Впрочем има твърдения, че първият нинджа е принц Ямато, но дори тази информация не е особено сигурна.

Silhouette of two Japanese Samurai sword fighting, Vector Illustration

Истината не може да има много лица, но за съжаление историята на нинджите е унищожена или потъва в забрава. В апогея си, нинджите са имали повече от 49 училища в страната. Доказан факт е, че всеки майстор преподавал своите знания на учениците, но никога не ги записвал. Следователно единственият начин за човек да се превърне в нинджа е да бъде роден в семейство, където се практикува това изкуство или да се роди в селото, където всички жители спазват йерархията. Може би това е достатъчно добър отговор на поговорката „Нинджа не се става. Нинджа се ражда.“. От друга страна трябва да бъдем малко скептични. Най-известните кланове в това движение също имат противоречия. Ига рю и Кога рю са най-известните и съответно смятани за най-добре развити фамилии. Апогеят им е в периода на Камакура от 1185 до 1333 година.

Проблемът е, че според архивите владетеля Шотоку Тайши (574-622) е използвал услугите на нинджа на име Отомоно Сахито. Неговото име може да бъде открито в редица публикации и някъде се смята за бащата на нинджитсуто, но няма доказателства и името остава по-скоро в територията на фолклора. Превъртайки календара с няколко века напред към периода на Камакуро ще прочетем, че това явление е подбудено в следствие на доминиращата японска аристокрация. Тогава жителите въстанали и тренирали различни сложни бойни маневри в планините, а след това ги приложили срещу жестоките господари. Познанията в това изкуство по-късно еволюират до толкова познатото нинджитсу.

Друга легенда разказва преплитащите пътища на самурая Дайсуке Тогакуре и Кайн Доши. Срещата се случва някъде през XII век. Дайсуке бил самурай, който изгубил земята и титлата си. Вместо да извърши сепуко, той започва да скита в планините на югозападен Хоншу, където среща Кайн Доши – китайски войн и монах. Двамата споделят своите знания и бързо започват да мислят нова теория около воденето на партизанската война, която наричат нинджитсу. Според някои източници именно Дайсуке започва първото училище за нинджи с името Тогакере. Повечето привлечени привърженици на това изкуство ще бъдат разжалвани самураи, но в повечето случаи обикновеният човек можел лесно да бъде обучен и издигнат за нинджа, което автоматично изключва твърдението за раждането на нинджа.

В тази история отново присъстват селяните и фермерите, които трябвало да изучат някаква форма на бойно изкуство, за да се защитават. Ето защо и най-известните училища и локации на нинджите са именно Ига и Кога, където местното население е предимно селско. Представителите на движението Ига рю са били използвани като шпиони. Тяхната основна мисия за събиране на информация и употреба на експлозиви е документирана през XV и XVI век. Това знание било сериозна тайна и никой не я издавал. Другото име на тези специални наемници, защото нинджите били точно такива, е шиноби. Освен употребата на експлозиви, представителите са известни с акробатичните си умения и сурови тренировки, саботаж, внедряване в противниковия лагер, поръчкови убийства и партизанска война. Друга важна черта е, че в повечето случаи са наемани да извършат колкото се може повече щети на противниковия лагер и с това се справяли отлично.

Japanese NINJA concept. Samurai.

Историята показва, че нинджата е правилното лице, когато трябва да се взимат решения, противоречащи на японската философия. Ограниченията от бушидо изобщо не притеснявали нинджите. Макар и някои да са бивши самураи, бушидо нямал власт над тях, особено с възможността да прогледнат критично на своите бивши колеги. Нинджите са били виртуози в убийствата, но това е само върха на айсберга. Много често могат да разпространяват слухове, с които да развълнуват една скромна суб култура. Може да се допуска, че политиката в Япония за този период е била в ръцете изцяло на нинджите. Причините са ясни, когато на повърхността изплува сериозен противник, всеки използва услугите на наемника. Самураите също използвали тези лица за извършването на определена услуга. Разбира се, никой не знаел кога и как ще се случи делото, но всеки получавал точно това, за което плаща. Имайки предвид времето им на зараждане, нинджите били перфектния инструмент за периода си. По време на войните Набукучо (1336-1392), както и войните Онин (1460).

Издигането им в ранг успява да привлече вниманието дори на Ода Нобунага. Като един от най-важните благородници на страната, неговата основна мисия е да започне обединението на Япония. Основен проблем за него и неговите самураи е, че двете села на нинджите, съответно в Ига и Кога, може да се превърнат в истинско главоболие. Нещо повече, легендите за техните подвизи обикаляли страната и всявали сериозен смут и сред най-смелите бойци. Единственото решение, без значение дали е правилно или грешно, е премахването им. Битката в Кога дала особено самочувствие на самураите, които успели бързо и лесно да премахнат толкова „страшните“ нинджи.

Обучените в партизанска война не могат да се справят с изкуството на войната в отвореното бойно поле, тези умения липсват или просто не са били необходими до този момент. Самият Ода знаел много добре, че битката ще бъде люта, особено след като всеки в селото на нинджите е равен на другия, без значение колко по-високо или по-ниско е в ранг. Странното общество, способно да заличава императори, не можело да се мери с нищо друго до този момент в Япония. Най-важното за Ода е, че официалната власт получавала възможно най-сурово отношение, когато пребивава там и ако изобщо бъде допусната. А още по-страшното е, че в провинцията Ига имали сериозно намерение да се разправят с настоящата власт. Нобунага започнал своя поход и бързо успял да превземе двореца Маруяма. Окуражен от бързото развитие, той започнал да вярва, че нинджите не са чак толкова страшни, но практически още не е срещнал сериозен отпор. Никой не знаел, че обикновените работници, които някога са строили този дворец, практически били обучени нинджи.

Господата просто искали да опознаят много добре двореца и се възползвали от възможността си. Въоръжени с правилните познания, тайната формула на барута и изкуството да потъват в нощта като призраци, нинджите бързо и лесно запалили двореца, а самият Ода можел само да гледа какви красиви пламъци се разгръщат пред него. На сутринта се дава вълнуващата команда за нападение, което Ига нинджите очаквали с огромно нетърпение. Заедно с още 12 000 самурая, Ода тръгва към планините. Годината е 1579, а гостите дори не подозират какво им предстои. Влизайки в село Иседжи, самураите започнали да си мислят, че всички са се евакуирали.

Samurai in Japanese village

Грубата грешка е, че нинджите били там, просто чакали своя момент. Половината от домакините посрещнали самураите с фронтална атака, докато останалите преградили пътя за бягство. С необходимото прикритие, повечето маскирани бойци използвали огнестрелно оръжие (познанията на барута очевидно намирали нови и нови приложения през 16-и век), както и огнени стрели – комплимент от домакина. Когато станало ясно, че битката прераства в елементарна сеч, копията и мечовете започнали да влизат в употреба, демонстрирайки невероятната красота на нинджитсуто.

Друга още по-сериозно главоболие е, че в паниката, самураите започват да стават жертва на собствените си стрелци, а понеже мракът и мъглата не прощават, някои дори успяват да се изколят сами, без да търсят помощта на отбраняващите сили. Онези, които не успели да посрещнат нито един меч с гърди (приятелски или вражески), предпочели да спестят позора си и да извършат сепуко. Самият Ода успява да избяга. Когато се завръща обратно в дома си, баща му го кори, но казва и най-мъдрите слова, които един самурай може да чуе:

„Намери си нинджа. Само така можеш да си гарантираш победа.“

Разказите за сразената самурайска армия се разпрострели бързо. Мнозина очаквали ответен удар, но по-важното е, че в следващите 1-2 години кланът Нобунага ще има причина да се въздържа от действия.
На 1 октомври 1581 година Ода хвърля всички сили в разбиването на проклетия враг. 40 000 война тръгват в битка срещу 4 000 човека. Огромната армия нападала от всички възможни страни. Оцелелите войни от провинцията Кога се притекли на помощ, защитавайки последната точка, която съдбата им отредила за битката. Отчаяната защита обаче не може да даде отпор на огромната армия. В един момент нинджите се предават и се надяват, че е възможна някаква дипломация. Войните на Нобунага обаче още помнили стария срам и бързо изклали почти всички жители. Мнозина успели да избягат, но предпочели да се крият и живеят в изгнание, отколкото да се предадат. С това сякаш приключва и съществуването на тези бойци. Някои исторически факти показват, че делото им се забелязва слабо през XVII век, но като цяло техните умения остаряват и отстъпват. Нещо подобно се случва и със самураите след известно време.

Japanese Ninja Samurai on the roof of the castle

Едно е сигурно, нито един нинджа не е документирал своите умения и не е успял да ги запази. Знанията се предават от уста на уста. Възможно е да са преувеличени в следствие на легендите за тях, но и това не е сигурно. Важното в този момент е, че Япония и до днес открива документии договори, в които нинджа се кълне във вярност на своя господар и също така споделя, че няма да използва уменията си за кражба, освен ако не му е заповядано. Една от големите тайни на този японски наемник е в умението му да изпада в транс за дълги периоди от време. Когато са призовавани да убиват, нинджите често използвали дегизировка и истинската им идентичност била известна само на самите тях. Според някои японски историци, тайната на нинджите се криела в умението им да изпадат в транс, да медитират и също така да използват уменията на самохипноза. По тази причина се разказват легенди за нинджа, който прекарал няколко дни във водоем, очаквайки своята цел да се появи. Подобно състояние на духа може да бъде забелязано при будистките монаси, което за пореден път насочва погледа към Тибет и Индия. На финалът обаче не трябва да забравяме, че в скромният архив не може да даде много информация за едни от най-легендарните убийци на Япония.

 
 
Коментарите са изключени

„Целта оправдава средствата“ – какво всъщност казва Макиавели

| от |

Заплетен в политиката на Флоренция в бурния разгар на Ренесанса, Николо Макиавели успява да стане много неща: дипломат, жертва, затворник, изгнаник, но най-вече „баща на съвременната политическа теория“. И макар че днес е най-известен с каноничните си методи за безмилостно изкачване по етажите на един корумпиран свят, той всъщност никога не е казвал фразата, която най-често му се приписва: „Целта оправдава средствата“.

Макиавели е роден във Флоренция през 1469 г. Като дете на адвокат, Макиавели изучава граматика, реторика и латински език и така рано си намира работа – в съставянето на официални правителствени документи. По-късно е на поредица от дипломатически мисии, включително в кралските съдилища на Испания и Франция.

Изграждайки се като политическа фигура в началото на 16-ти век, Макиавели създава репутация в безсрамната си непочтеност. Той от своя страна също отнася немалко количество несправедливости, най-вече от фамилията Борджия, която по това време се опитва да завладее голяма част от централна Италия.

Когато Медичите възобновят властта си обаче, Макиавели е измъчван и заточен. Той обаче има пари и прекарва заточението си в своето имение извън града. В този период има доста време да размишлява над всичко, на което става свидетел през годините във флорентинската политика. И в резултат на това идва се появява „Принцът“. Книгата препоръчва предателство, лицемерие, хитрост, жестокост и безмилостност, като методи за добиване и задържане на властта.

Не е съвсем ясно кога точно книгата е публикувана – някои източници твърдят, че първата версия излиза още през 1513 г. Втората му творба „Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий“ също е написана през 1513 година, а  8 години по-късно той представя „За изкуството на войната“. Макиавели умира през 1527 г., а първата известна печатна версия на „Принцът“ се появява през 1532 г.

Днес учените спорят дали „Принцът“ всъщност не е сатира (мнозина твърдят, че основната му философия се противопоставя на тази в другите му произведения). Все пак голяма част от съветите на Макиавели важат, макар и да звучат морално отвратителни днес.

  • Всеки вижда как изглеждате, но малцина виждат това, което всъщност сте.

  • Никога не се опитвайте да спечелите със сила онова, което може да бъде спечелено с измама.

  • Човек ще забрави смъртта на баща си преди да забрави загубата на наследството от него.

  • Хората трябва да бъдат галени или смазвани. Ако просто им нанесете щети, те ще си отмъстят, но ако ги осакатите, няма какво да направят.

  • Тъй като любовта и страхът трудно могат да съществуват заедно – ако трябва да избираме между двете, далеч по-безопасно е да се страхуват от нас, отколкото да ни обичат.

  • Този, който се стреми да заблуди, винаги ще намери някой, който ще позволи да бъде заблуден.

  • Лъвът не може да се предпази от капани, а лисицата не може да се защити от вълци. Следователно човек трябва да бъде лисица, за да разпознава капани, и лъв, за да плаши вълците.

 

И, разбира се, пасажът, откъдето е взет най-известният цитат, който Макиавели никога не е казвал:

Щом владетелят успее да победи и спаси държавата, средствата му ще бъдат преценени за почтени и ще бъдат похвалени. Масата се води от онова, което вижда и от успехите…

 
 
Коментарите са изключени

Как Ричард Никсън пренесе 3 килограма марихуана през летището

| от |

Човек винаги трябва да уважава възрастните хора. Те знаят много повече от нас, познават живота и могат да ни помогнат да постигнем много. Етиката изисква да се отстъпва място в градския транспорт, да се говори с необходимото уважаение и още куп други подробности, на които човек се учи в най-ранна възраст. И какъв по-добър пример може да имаме от президент? Ричард Никсън има много черти на характера си, но със сигурност може да се похвали с добро възпитание. Нека започнем всичко по реда си.

Луис Армстронг е велик музикант и заради голямата си челюст получава прякор „Сачмо“. Той е един от най-добрите музиканти във времето, в което все още присъства разделение на расова основа в САЩ. За разлика от своите приятели, Армстронг предпочита да свири, а да не участва в безредиците, защото като много други хора е разбрал, че изкуството може да промени човека много по-бързо, отколкото насилието. И като много други хора, Армстронг имал пороци и слабости. Една емблематична слабост е фактът, че често обичал да пуши марихауна и дори се опитвал да я популяризира през 20-те години на миналия век. До края на музикалната си кариера, тромпетът най-вероятно ухае на това растение. Да не говорим, че екипът в звукозаписното студио винаги се подготвял за много тежък и благоуханен ден.

През 1930 г. свършва късмета на изпълнителя. Арестуван е пред Котън Клуб в Калифорния, защото пуши заедно с барабаниста на групата. Понеже музикантите били достатъчно напушени, охраната си спомнила, че вечерта била много забавна, защото всички се спуквали от смях, а и не всяка вечер прибираш Луис Армстронг. Глобата замръзила усмивките им, защото всеки трябвало да плати по 1000 долара. С което се доказва, че онзи, който се смее последен, пуши обикновени цигари. По време на Студената война, хора на изкуството са изпратени в най-различни точки из Съветския съюз, за да говорят малко за американската демокрация и също така да демонстрират една по-различна култура. В края на 50-те години именно Армстронг ще бъде поканен за един от посланиците на добра воля и ще направи турнета в Европа и Азия. В първите няколко пътешествия просто е пуснат да премине спокойно без никакви допълнителни усложнения.

През 1958 г. кацайки на летището в Ню Йорк, Армстронг хваща багажа си и тръгва спокойно към изхода, но охраната все пак му казва, че трябва да бъде извършена процедура. Докато Сачмо чака с всички останали, в залата влиза Ричард Никсън, преследван от редица репортери и фотографи. Пред погледите на всички, Луис отива и пита дали двамата ще чакат на опашката. Никсън не знаел какво става и след като разбрал, че творецът се е завърнал от турне в Азия и все пак го карат да чака, накарал охраната веднага да го освободи от тази отговорност. Армстронг пътувал с няколко куфара, но когато тръгнал да взима всички, възпитаният Никсън предложил помощ. Двамата напускат летището и се разделят. Тук идва и забавната подробност, в един от куфарите са и личните запаси на музиканта от марихуана. По спомени от онези мигове, Луис е категоричен, че теглото е било около 3 килограма. Самият Никсън разбрал много по-късно, че джазменът пуши марихуана. Дори и да не е знаел, американският президент за кратко е бил сериозно муле в трафика на наркотици.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Партений Зографски – странстващия духовник

Ако се движите по кръговото кръстовище на площад Руски паметник и продължите по булевард „Ген. Скобелев“ ще минете няколко пресечки на улици „Владайска“, „Дамян Груев“ и „Добруджански край“. Достигайки на по-голямото кръстовище до парк „Възраждане“ ще забележите, че булевардът се пресича от улица „Партений Нишавски“. Името може да ви се стори странно, но пък е достатъчно колоритно, за да се запомни. Освен това улицата е достатъчно дълга и обхваща почти цялата страна на парка. Кой обаче е Партений Нишавски и защо на негово име е кръстена една зелена улица, по която минават столичани всеки уикенд, за да намерят малко почивка сред зелените поляни на парка?

Неговата история започва преди повече от два века. Той е роден през 1818 година в Галичник, Македония. Преди да стане духовник и да получи това име, Партений е бил познат като Павел (Хаджи) Василков Тризловски. Животът му е отдаден изцяло на църквата и още в най-ранна възраст прекрачва вратите на манастира „Свети Йоан Бигорски“, а след това продължава обучението си в Охрид при Димитър Миладинов. Отдаден на Бог, той успява да влезе и в Атинската семинария, а за това начинание помага и архимандрит Анатолий Зографски. През 1842 година вече е монах в Зографския манастир в Света Гора с името Партений.

Година след година, Партений изучава религията и прекрачва прага на Духовната семинария в Одеса, после постъпва в Киприянски манастир в Молдова. 4 години след приемането на името си завършва и Киевската духовна семинария, а след още 4 години е успял да завърши и Московската духовна академия. Първата му служба е като духовен проповедник и изповедник в църквата на руското посолтво в Цариград. Самият той не планува да остане дълго там и с разрешение на руския посланик ще се отправи към Света гора, където през 1851 година открива богословско училище в Зографския манастир.

Плановете за същия са да се превърне в семинария. За съжаление гръцките духовни власти не са съгласни и само една година по-късно училището затваря врати. Партений не се обезкуражава, зад гърба си има силен спътник и знае, че делото му е свещено. На следващата година участва в създаването на Българска матица (обществено-културна организация), която по-късно е повод за създаването на Българско книжовно дружество. По това време Партений се намира на остров Халки (днешна Турция), където преподава църковославянски език. Кримската война поставя черен печат на неговото учение, защото мнозина смятат, че преподава на руски – ирония на съдбата. До 1858 г. е управител на българското училище в Цариград. Когато не се занимава с училището, служи в българската църква „Свети Стефан“ и съответно в руската църква.

През 1859 г. е ръкоположен за поленински епископ в Дойран. Пеенто в църквата ще се извършва на църковославянски. Кукушките българи са във възторг от това решение. Вместо да въдвори мир и ред, Партений има други планове за църквата. Той обикаля епархията и разширява употребата на църковославянски в богослужението. Друга инициатива е отварянето на български училища. Мнозина смятат, че новият епископ мрази гърците. Съмненията им може да бъдат подсилени, след като умират Братя Миладинови. Епископът отвръща на този тежък удар с изгарянето на всички гръцки богослужебни книги, използвайки старата библейска поговорка „Око за око, зъб за зъб.“. Този гневен акт не остава незабелязан и през 1861 г. Партений е призован от прекия си началник Неофит Византийски за сметка. След кратък разговор е поставен под домашен арест и на неговото име стоят около 22 обвинения. Благодарение на руския посланик, епископът е отново върнат в Цариград.

При опит за съд, Панарет Пловдивски – член на Светия Синод – изразява своята силна протекция и не е съгласен. Патриархът чака съставянето на нов синод, където протекторът ще бъде изключен. Отново с помощта на посланика е освободен и му е позволено да се завърне в Дойран. Там намира нов враг в лицето на турските власти. Партений заповядва на една от църквите да се постави камбана. Подкрепата на заможните българи обаче го обезкуражава. Петко Славейков е негов личен протектор, но на финала отново се връща в Цариград, където продължава да работи в полза на българското църковно дело и българските вестници. Около 6 години по-късно ще получи нов пост – митрополит в Пирот.

Там отново ще прави това, на което е способен най-добре – подпомага българското училищно дело. Впрочем точно този ход успява да спре сръбската пропаганда в Пиротско. Интересен момент от биографията на Партений Зографски е участието му в отцепилата се от патриаршията българска църковна йерархия. Митрополит Партений обикаля южните български земи през 1870 година, ръкополагайки свещеници. В този момент гръцките владици са изгонени и няма кой да заеме тяхното място. Пловдивската гръцка митрополия не приема тези действия за много приятелски и започва отбранителен ход, използвайки османските власти.

Партений не се притеснява особено, все пак през целия си живот е бил враг на някого, следователно започва да ръкополага нощно време в малкия храм „Свети Николай“ в Пловдив, след това използва и манастира „Света Петка“ край Станимак. Изгонен е, но продължава да ръкополага в манастир „Свети Тодор“ над Перущица. За кратко време успява да ръкоположи 84 български свещеници. Със създаването на Българската екзархия през същата година остава екзархийски митрополит в Пирот до октомври 1874 година и след това е принуде да подаде оставката си.

След още две години ще приключи своя житейски път. На 7 февруари в Цариград, когато се чества деня на Партений Лампсакски умира един от най-будните български духовници и книжовници. Погребан е в „Свети Стефан“. Духовният живот и отдадеността на църквата не са единственото му занимание. Той е сътрудник на редица български списания като „Български книжици“ и българските вестници „Съветник“, „Македония“ и „Цариградски вестник“. Автор е на книги като „Кратка свещена история на ветхо и новозаветната църков“, „Началное учение за децата“, „Кратка славенска граматика“, превежда житието на св. Климент Охридски от гръцки на български. Симеон Радев споделя често, че „писанията на Партений се отличват със своя изящен стил“. Прочитайки целия житейски път на този духовник, можем спокойно да направим изводите си, защо неговото име стои до парк „Възраждане“. Ако още се чудите защо е Нишавски, причината е неговия пост в Пирот. Не трябва да забравяме, че родните улици са лични, с вековна история, а зад тях стоят дела, които формират това, което сме днес.

 
 
Коментарите са изключени