Георги Тошев: Работете с по-талантливите от вас – това е гаранция, че се развивате

| от |

На улицата, в градския транспорт, у дома или в офиса, в кафенето или на брега на морето – вече навсякъде хората използват мобилните си устройства и все по-често правят това в съчетание с друга дейност. Независимо от професионалната сфера, смартфонът се е превърнал във верен спътник и партньор, който неотлъчно ни помага да отмятаме служебните си задачи.

За някои от нас обаче той е много повече от това. В поредицата от интервюта „През погледа на професионалиста“ с подкрепата на Samsung ще ви срещнем с интересни хора от различни области. Всеки от тях има дългогодишен професионален опит и вълнуващи истории, които да разкаже.

Днес се потапяме в морето от истории на Георги Тошев. Едва ли има нужда от подробно представяне, тъй като името му достатъчно често се чува. Някои го познават още от началото на кариерата му, през 90-те години, когато работи в едни от най-големите тогава печатни медии у нас. Следва кариера в телевизията, като към днешна дата Георги Тошев има зад гърба си 4 авторски проекта, само в ефира на БТВ. И четирите, макар и нишови, се радват на стабилни позиции за дълги периоди – това са „Другата България“, „НепознатиТЕ“, „Като на кино“ и „Преди обед“.

Много преди всички тези проекти да се превърнат в утвърдили се телевизионни предавания, той вече е открил своята страст – разказването на истории. Да бъде посредник между човека и онези хора, които са жадни за информация. За съществена информация – такава, която освен да затрупва съзнанието ни с факти, ни развлича и по-важното – образова.

Разговорът с Георги Тошев изобщо не протича според първоначалния замисъл. И това е най-сладкото. Защото се оставяме да бъдем изненадани – от неговите отговори, и от нашите въпроси. Той няма нужда от повече представяне. Думите и името говорят достатъчно.

DSC_9278

Преди няколко дни се върнахте от Виена и Лондон, нали така? Какво правихте там?

Къде ли не бях в последните дни. Последно бях в Лондон, за да се срещна с Джон Малкович. Имах огромното желание да го поканя на един фестивал, но за съжаление в момента той снима продължението на сериала «Младият папа», и също така участва в последната пиеса на Дейвид Мамет. Тя е посветена на Харви Уайнстийн, но всъщност това е една пиеса за диктаторите, без значение дали те са в политиката, в бизнеса или в шоубизнеса. Как те живеят в една друга паралелна реалност и как тя ги унищожава. Това е много голяма тема на времето, в което живеем. Дали ние, без значение от професията, успяваме да виждаме действителността, да се приземяваме и да се поглеждаме отстрани.

Как заставате днес, след натрупаните години опит, срещу човек от ранга на Джон Малкович? Остава ли притеснението?

Аз не бих го нарекъл притеснение, а по-скоро вълнение. Вълнението от тези срещи с хора, които са ме изградили. Аз имам щастието да съм от едно поколение, в което добрата култура и изкуството са били точно толкова важни, колкото спорта. В моето семейство този баланс винаги е присъствал – със сестра ми да имаме различни и разнопосочни интереси. Това е нещо, на което се опитвам да уча и дъщеря ми, която е на 14 години. Защото смятам, че големият проблем днес, при тази презадоволеност и тези информационни инвазии, е да създаваме собствен критерии – кое за нас е добро или лошо. Аз имам щастието да продължавам да се вълнувам. Ето, вчера се срещнах с Орнела Мути, която макар да не е мой кумир, харесвам като актриса. Това е хубавото вълнение.

Навремето съм се притеснявал повече от други фактори, които продължават да са вила. Това, че принадлежа към една малка държава, че говоря език, който се говори от много малко хора. Че българските медии не се интересуват от неща отвъд Калотина, освен ако няма промоция на турне в у нас и трябва да се продават билети. Преди години много страдах, че в последния момент ми отказваха достъп до хора, за които съм работил месеци. Избираха голямата световна медия пред мен – журналиста от малката медия. Но тогава обяснението беше ясно – в България не се продава много музика, не се правят големи бокс-офиси и мениджърите се интересуват от други, комерсиални закони. И ако си Мадона, можеш да дадеш само 5 интервюта, а не 50. Слушал съм и невинаги журналистите от световните медии са отговаряли на моите представи по подготовка за подобни личности. А така се пропускат шансовете да научиш нещо.

DSC_9306

Миналия месец Мадона публикува снимка в Instagram, в която изказва недоволство от това как се е отнесла с нея журналистка от The New York Times.

Ето това е пропилян шанс. Човек трябва да се подготви, но не е задължително да си изчел много, защото това може и да пречи. Човек може да прегори в подготовката, защото подсъзнателно вече очаква определени отговори. Аз мисля, че работата на журналиста, освен по отношение на фактите, е свързана с любопитството. Той трябва да подготвя своето любопитство към другите. Това не става само с четене на интервюта или статии. То е в чувствителността на всеки един журналист. Да забелязва детайлите, да преоткрива едни популярни личности по друг начин.

В този ред на мисли, поредицата „НепознатиТЕ“ тази есен става на 10 години. В началото никой не вярваше в силата на този проект, а ето че 10 години по-късно хората все още го искат. И дори на повторения, ние правим пазарен дял, който е много по-висок от премиерни за телевизията програми. Което показва, че ние, които произвеждаме медийни продукти, невинаги познаваме добре публиката. Добрата медия изпреварва интересите и вкусовете и ги формира. Добрата медия работи с визионери и всеки визионер на медийния пазар трябва да има интуицията какво ще бъде интересно да се случи, да формира вкус, да формира критерии. Особено в епохата на фалшивите новини и публичния линч. Днес трябва да бъдеш нишов в хубавия смисъл на думата, да си кажеш къде се целиш. Но да си по-нишов не значи да не си интересен. Да говориш възпитано и с уважение към своите зрители и гости е въпрос на медийни стандарти.

Понякога обаче се налага дълги години да воюваш, за да стигнеш момента, в която можеш да си позволиш да си нишов.

Битките ми са ежедневни! Сега излизам от една битка с техниката, например. Почувствах се като млад репортер, защото бързахме да пуснем интервюто (бел. авт. с Орнела Мути). Аз го взех вчера и можех да го отложа във времето, но именно това е тръпката, че ти си журналист – срещата с Орнела Мути трябва да се случи тук и сега. Това е хубавото на журналистиката – че можеш да го направиш сега, че може да бъдеш по-бърз отколкото си бил преди години. Аз се срещнах с компютрите някъде в средата на професионалната ми кариера. Минал съм през пишещата машина, през записването тефтер, интервюто с тефтерче, нямаше телефони, нямаше касетофони. Но беше много хубаво, че започнах от печатни издания. Това е дисциплинирането на езика – умението да боравиш с думите много обрано и точно.

DSC_9287

Има ли носталгия към това време на работа в печатни медии?

Аз обичам печатните медии. Носталгия няма, защото живея тук и сега. Но много обичам вестниците, обичам когато съм в чужбина да чета. Обичам книгите! Нямам електронна книга, отказвам. Продължавам да купувам книги. Добре, че днес е по-лесно да ги дариш и аз дарявам на различни библиотеки, подарявам книги също така. Оставям само онези, без които не мога. Но винаги съм обграден от много книги. Те не са просто интериор, а книги към които се връщам.

Споменахте , че сте започнали от пишещата машина. Как се адаптирахте към технологиите, които влязоха в професията?

Аз не съм от високотехнологичното поколение. Трябваше да се справя. Аз съм човек, който до ден днешен разчита на себе си и на екипа си, разбира се. И съм щастливец да работя с изключителни професионалисти, всички от които са хора, които аз съм избрал. Обичам хора в развитие. Смисълът е да се срещат хора, които взаимно могат да се обогатят. Съвременният мениджмънт, в  която и да е сфера, е да избираш добрите. Това взаимно ни обогатява. Заслугата да имат успех предаванията, е заслуга на целия екип. Работете с по-талантливите от вас – това е гаранция, че вие се развивате.

Как използвате смартфона в работата си?

Забранявам си за бъда непочтен папарак. Винаги питам може ли. Никога, ако някой ми е забранил да го снимаме, не го снимам. Джон Малкович например, не искаше да се снима. Беше изморен, след представление, там играе с един костюм, за да е по-пълен.
Аз не мога вече без телефон. Миналата година пътувах от Франция до Ню Йорк и си изгубих телефона в едно такси. Никога не ми го върнаха. Приятелите, които ме чакат, ме издирваха в интернет. Но беше много напрегнато, защото разбираш, че без телефон си загубен. Аз пиша сценарии и части от книгите си на смартфона. Телефонът ми е много важен.

DSC_9334

Какво заема най-много памет в телефона ви?

Музика и снимки. По-малко са текстовете. Не мога и без музика. И снимки! Не толкова на хора. Когато пътувам, се влюбвам в местата по срещите, които имам. И това е много голям лукс. Да те изненада мястото чрез хората. Защото може да си на най-хубавото място и ходиш като турист с програма на екскурзовод. Аз много обичам да се запознавам с местните хора.

Какви хора ви зареждат?

Хора, които са готови да споделят. Живеем във време, в което сме изключително бързи, припряни, негативни, мърморещи. За щастие аз през по-голямата част от ежедневието си се срещам с хора, които ми дъхват вяра, че човек може да приема цялото това многообразие около нас като даденост, а не да воюва с него. И това за мен е много важно. Смятам, че най-големият белег на цивилизованост на времето, в което живеем, е толерантността. Но толерантността в рамките на законноста и моралните и етични норми. И се опитвам да възпитавам моето дете, че различието е даденост и ти трябва да я приемеш, разбира се отстоявайки някакви собствени критерии за почтеност и етичност. Но не мога да съдя, че някой е чернокож, мюсюлманин или католик. Няма как външните белези да ме откажат да искам да разбера другите.

DSC_9327

Ставаме ли българите по-толерантни с времето?

За съжаление не мога да кажа това. Не мога да го кажа и за света. На времето мислех, че България е една от най-гостоприемните държави. Не е така. Но пък това няма да ме откаже от моята лична, много скромна мисия, там където съм, да продължавам да вярвам, че търпимостта ни е въпрос на един общ цивилизационен договор помежду ни. Да общуваме. Защото нищо не става с войни. Всичко става с преговори.

В едно интервю наричате себе си разказвач на истории. Имаше ли конкретна случка, след която решихте да се посветите на това?

Не знам. Винаги съм обичал историите. Като дете дори фантазирах малко повече. Моят скъп приятел и голяма наша актриса Цветана Манева ми казва: „Моето момче, престани да приемаш мечтаното за даденост.“ Понякога желанието ми действителността да е една идея по-красива от тази, в която живея, ми е създавало големи проблеми. Дори съм бил обвиняван в лъжа, лицемерие, фалш… Стремя се да бъда реалист, но това няма да ме откаже да разказвам красиви истории. Красиви заради онзи положителен заряд, който ми носят. Моята единствена цел е много простичка – искам да разказвам истории, които помагат на всеки човек да се промени към по-добро.

Възприемчив ли е българинът към световната култура?

И да, и не. В България срещам много млади хора, които са отворени. Те живеят в България, не искат да я напускат, споделят тази култура. Днес се живее космополитно. И да ме извинят всички националисти, които твърдят, че от България по-голямо няма. България има прекрасна история. Много страни имат по-прекрасна история, но ние принадлежим на това място, и това не зависи от нашите желания. Единственото, което можем да правим, е да знаем кои сме, да приемаме света в неговото многообразие, да не отричаме чуждите достижения, но когато трябва, да заявим нашите собствени достижения. Всичко друго е комплексарщина.

DSC_9270

В началото казахте, че медиите трябва да задават критерии. Задават ли критерии медиите у нас?

Не. На първо място, много малко са медиите, по мое мнение, които отговарят на стандартите по журналистика. Второ, малко са тези, които имат съзнанието, че те са много важни във възпитанието на всеки един от нас. Съвременна медия има три основни мисии. Да информира, да забавлява и да образова. Защото ние нямаме време да четем. Нямаме време и във всеки мой проект аз искам да кажа на хората нещо, което иначе няма къде да го намерят. Да ги срещна с някого. Съвременна медия работи с идентифицирането ни. И успехът на „Другата България“, в който много хора не вярваха, е защото аз, като неуспял емигрант, направих с колегите предаване, в което исках да се идентифицирам. Аз задавах въпросите, които тогава напираха в мен. Задавах въпроси, които мен ме вълнуваха.

Какви са стандартите днес?

Освен горните три, днес е времето на чувствителната журналистика. Тя е безпристрастна, когато говорим за новини и факти, интерпретациите са забранени, но един чувствителен журналист, по много свой начин, ако е добър, може да ни предаде и най-скучното събитие, новина. Мярката е в теб. Днес е времето на чувствителната журналистика, което обаче не изключва безпристрастната, когато става въпрос за политика, разследваща журналистика и други. Пазарът в България днес изпитва недостиг от чувствителни, образовани журналисти, които могат да предават емоции.

Коя е добре разказаната история?

Това е един въпрос с безкрайно много отговори. Но за мен отговорът е почтената история. Ако останеш в границата на почтеността, ти не загубваш доверието на твоя герой. А това е единственото важно, за да се случи контактът между вас. Както в живота, така и в журналистиката, всичко е въпрос на контакт. Ти можеш да го симулираш и да направиш чуден материал. Но това е фалшификат. В живота и в журналистиката не понасям ментетата.

Снимки: Мира Дерменджиева

 
 
Коментарите са изключени

Уолас Хенри Хартли свири в България, преди да се качи на „Титаник“

| от |

Едва ли има човек, който да не знае историята на Titanic. Филмът на Джеймс Камерън успя да разкаже историята толкова пъти, че дори и 100 години по-късно няколко поколения са добре запознати с трагичната съдба на презокеанския лайнер. На борда на този кораб е имало пътници от цял свят и почти всички са смятали, че ще пристигнат в САЩ на борда на един от най-луксозните кораби, но съдбата е имала други планове. Една от най-въздействащите сцени във филма е момемнтът, в който музикантите свирят последната песен, преди да потъне кораба.

Wallace_Hartley

Снимка: By The original uploader was Bluedustmite at English Wikipedia. Original author unknown – Transferred from en.wikipedia to Commons by LittleTony87 using CommonsHelper. First published in London Illustrated News in may 1912, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8266127

Според някои източници, Уолас Хенри Хартли и неговият оркестър продължават да свирят. Единствената разлика е, че господата свирят до стълбите, а не на палубата, както е представено във филма. Липсва информация за последната им песен, но някои оцелели говорят за „Song d’Automne“ на Джанго Райнхарт. Целият оркестър потъва с кораба. Тялото на Хартли е открито на 4 май 1912 година. За погребението на този музикант почти всички от Колн се редят по улиците, за да го изпратят. Актьорът, който изиграва неговата роля е професионален цигулар и се старае да пресъздаде изцяло атмосферата. Историята на Хартли обаче е малко по-дълга за разказване. Изненадващ е фактът, че можете да откриете особено присъствие на музиката и в българските среди.

gettyimages-527962498-594x594

Според статия в Уикипедия, Уолас е един от основоположниците на джаз движението в България. Според предоставената информация там, след Илинденско-Преображенското въстание, редица българи успяват да избягат в САЩ и Канада, където започват да се установяват и да налагат добре познатите родни обичаи. Завърналите се българи, които идват като доброволци за участието си в Балксанската война, носят със себе си и добре познатата музика, която са чували в САЩ. Според източника, един от първите завършени джаз музиканти е именно Уолас Хартли. Той пристига с неговия оркестър във Варна през 1911 година. Варненци били очаровани от новия вид музика и пълнели залата на джаз музикантите. Много скоро Хартли получава покана да свири в София.

Titanic_Band

Снимка: By Unknown – Published in 1912 by the Amalgated Musicians Union, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15312507

Според данни на e-vestnik.bg локацията на музиканта е софийското Градско казино (днес по-познато като градска художествена галерия на ул. „Гурко“ 1). Именно в София, Хартли получава покана да свири на един от най-големите кораби (за времето си). Тогава най-вероятно е смятал, че това е особена чест. 33-годишният музикант се завръща в Англия и прекарва известно време със своята годеница в Йоркшир. След това се качва на борда на престижния кораб и се надява да види новия свят. Музикалното наследство все пак остава и влияе много на развитието на джаза в родните среди. През 20-те години на миналия век се говори за джас и употребата на български инструменти, но според някои хора, тогаващната версия на джаз е била повлияна и от народната музика, следователно тук е звучала малко по-различно, но въпреки това е редно да маркираме присъствието на този музикант и прокарването на един цял нов жанр.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Twister – между забавата и забравата

Първоначалната идея за играта, която по-късно ще еволюира в Twister, идва от рекламния директор и изобретател Рейн Гайър през 1965 г. Неговата компания, Reynolds Guyer Agency of Design, беше наета да направи промоционален щанд на компания за боя за обувки и докато мисли идеи, той си играе с малки цветни кръгчета хартия. Изведнъж го връхлита вдъхновение за нещо много по-различно от промоционален щанд – настолна игра, в която пионките не бяха пластмасови, а са живи хора. Гайър нарече първата версия на творението си „King’s Footsie“, а купищата смях от хората, които я тестват, го кара да се чувства уверен в успеха й. В този момент Гайер наема дизайнерите на игри Чарлз Ф. Фоли и Нийл Рабенс, които да му помогнат в по-нататъшното развитие на проекта.

Те се колебаят между няколко различни имена и накрая се спират на „Pretzel“. За съжаление, това име не беше свободно и те го променят на „Twister“. Гайер не беше доволен от него, защото смята, че не е описателно за играта по начина, по който беше „Pretzel“.

Когато дойде време за патентоване на играта, Гайер твърди, че Фоли и Рабенс умишлено са го пренебрегнали и изключили от патента. Той казва: „Беше направен патент и, казано направо, аз не бях включен в него. Фоли и Рабенс свършиха страхотна работа, но ние работихме заедно по нея. Чувствам се зле, че не останаха, за да развием подразделение на нашата компания. Хората имат склонност да приписват нови продукти на един човек, но аз никога в нито един от разработените от мен продукти не съм виждал да се случва само един човек да го е измислил – споделят се идеи, това е процес.“

Според Рабенс, малко след подаването на патента, те дават правата за играта на Гайер, с уговорката, че ще получат дял от всички печалби от играта. Каквато и да е истината по въпроса, малко след това Фоли и Рабенс създадоха собствена компания за играчки. Гайър също продължи напред към по-големи и може би по-добри неща, когато изобрети топката Nerf – мека топка, специално за игра вкъщи.

Междувременно, през 1965 г. в Milton-Bradley, които бяха придобили правата за Twister, главните шефове бяха малко загрижени за може би леко палавия аспект на играта и какво евентуално този аспект може да навреди на изрядно чистата репутация на тяхната компания. За други обаче потенциалът за печалба надвишаваше всякакви морални съображения – в края на краищата играта се състоеше от лист найлон и парче картон, така че производствените разходи на практика бяха нулеви. Въпреки това, през първите си няколко месеца на пазара, Twister изобщо не се продаваше. Веригата магазини Sears, например, не искаха да сложат играта в каталога си, защото не бяха сигурни, че е подходяща за таргета им, които е семейството.

Точно когато Milton-Bradley се канеха да приключат нещата, се прави един последен отчаян ход да се популяризира играта. PR екипът реши да я покаже на хората от предаването Tonight Show. Ето репортаж за годишнина от играта, в който се показват кадри и от шоуто.

На 3 май 1966 г. Джони Карсън и гостът му същата вечер, красивата и напета Ева Габор, демонстрираха очарованията на дотогава почти непознатата игра и на практика я спассяват. След известно време кривене, усукване и кълчене, както и тежкия унгарски акцент на Ева и безценните изражения на Джони, публиката в студиото вече ревеше от смях. В този момент Twister избухна – три милиона бройки от играта бяха продадени само за една година.

Twister е обявен за „Игра на годината“ през 1967 г. и се превръща в една от емблематичните играчки на десетилетието, надмината единствено от обръча. Някои от конкурентните компании обвиняват Milton-Bradley, че продава „секс в кутия“, но оплакванията им приличат повече на най-обикновени обиди на киселяци, които завиждат, че не са измислили те евтината за правене, елементарна и изключително успешна игра.

През изминалите десетилетия Twister се превърна в любима част от поп културата. Смята се, че над 65 милиона души са играли играта, а турнирите по Twister са станали популярни като събития за набиране на средства, особено за деца от колежа. Играта се споменава в песни на R.E.M и Бритни Спиърс, както и се показва в телевизионния ситком „Friends“. Днес е много трудно да се намери някой в западния свят, който поне не е чувал за нея, ако и да не я е играл. Не е лошо за игра, която започна като промоционален щанд за боя за обувки.

 
 
Коментарите са изключени

Мъжете, които пуснаха бомбите над Хирошима и Нагасаки

В 2:45 ч. сутринта в понеделник, 6 август 1945 г., четиримоторен самолет Boeing B-29 Superfortress излита от остров Тиниан. Вътре, както беше обичайно за този тип самолети, имаше бомба. Въпреки това, за разлика от обичайните бомби, които американските военновъздушни сили хвърлят върху Япония от приблизително вече една година, тази бомба има малко по-различен състав – вместо изобутилметакрилат или както е по-известен, напалм, тя беше с високо обогатен уран-235. „Little Boy“ тежеше 4400 килограма, и в 8:15 ч. местно време беше пусната над Хирошима.

44,4 секунди по-късно се взриви и 60 000 души загинаха на място. На 9,5 километра нагоре в небето и на 16 от мястото Пол У. Тибетс почувства ударна вълна от 2,5 g. Странно, но мъжът не чувстваше съжаление.

Paul W. Tibbets

Пол У. Тибетс

Бригаден генерал Пол У. Тибетс, пилотът на Enola Gay – самолетът, който пусна „Little Boy“, е роден на 23 февруари 1915 г. Младият Пол прави първия си полет на 12-годишна възраст. Вече влюбен във летенето, Тибетс, през февруари 1937 г. се записва в армията, където летенето му показа, че е пилот над средното ниво.

След като се дипломира като лейтенант, първата работа на Тибетс е да бъде личен пилот на Джордж Патън, което му позволява да събере над 15 000 часа летателно време. Той се издига бързо сред военните редици и става капитан с първата си команда от 1942 г. До ноември 1942 г., вече повишен в подполковник, Тибетс показа още от себе си по време на войната в Северна Африка, откарвайки Айзенхауер до Гибралтар за операция „Факел“, нахлуването на съюзниците във френската Северна Африка.

До 1943 г. Тибетс си спечели репутацията на опитен и отличен пилот, които дори получава симпатиите на самия Дуайт Айзенхауер. След като тества новосъздадения Boeing B-29 в продължение на една година, Пол беше препоръчан на генерал-майор Узал Ент да го имат предвид за „специални мисии“. През септември 1944 г. Тибетс става отговорен за организирането, обучението и командването на тайно поделение „Силвърплайт“ – крилото на ВВС в Проекта Манхатън. Той беше натоварен със задачата да изглажда логистичните и техническите въпроси. Включително и да вземе решението самият той да пусне атомната бомба.

Когато получи заповедта, че са избрани градовете Хирошима, Кокура и Нагасаки, като първа, втора и резервна цел на ядрения удар, Тибетс отива при екипажа си. В 02:15 ч. те вече бяха във въздуха, а останалото е история. Тибетс, спомняйки си за гледката на изригващата атомна гъба, пише в мемоарите си: „Ако Данте [Алигиери] беше с нас в самолета, щеше да се ужаси!“

Charles W. Sweeney

Генерал-майор Чарлз Суини

Три дни по-късно генерал-майор Чарлз Суини хвърли бомбата върху Нагасаки. Суини беше добре подготвен, но въпреки това, предната вечер неговия B-29 не функционираше добре, тъй като помпата на резервното гориво се беше повредила. Работейки с 600 галона по-малко гориво от очакваното, Суини все пак решава да тръгне към рандевуто с двата самолета, които ще го придружават в мисията, близо до остров Якушима.

Поради объркване на срещата, за което Суини ще бъде порицан по-късно, беше загубено ценно време. Екипажът най-накрая стигна до Кокура, където, уви, е облачно, което е проблем. След две неуспешни прелитания и вече значително намаляване на горивото, Суини решава да тръгне към втората цел: Нагасаки. По-късно „Кокура късмет“ ще стане често използвана фраза в японския лексикон. С отчайващо малко гориво и тежка облачна покривка над Нагасаки, Суини решава да пусне бомбата на радари, въпреки нарежданията да бомбардира, само ако визуално може да потвърди целта. Получената неточност от 2,4 километра спестява на Нагасаки още по-големи щети, защото околните хълмове спират голяма част от ударната вълна, в следствие на което само 60% от града е бил унищожен

След Нагасаки, и двамата мъже бяха непоклатими в оправдаването на бомбардировките като правилни и наложителни. Тибетс остава „убеден, че сме спасили повече животи, отколкото сме отнели“, и заключава: „Би било морално грешно, ако имахме това оръжие и не го използвахме, а вместо това оставихме да умрат още милиони хора.“ В своите мемоари Суини също прави подобни твърдения, както и изглажда някои фактически неточности, които има в общественото пространство, за събитията.

Суини почина на 84-годишна възраст на 16 юли 2004 г. в болница в Масачузетс в Бостън. Тибетс почина на 92-годишна възраст през 2007 г. в дома си в Колумб Охайо.

Пол Тибетс твърди в мемоарите си, че кодовото име „Fat man“ (Дебел човек) се отнася до Уинстън Чърчил, но Робърт Сърбър, който е работил върху създаването на бомбите и всъщност ги е кръстил, твърди пък в своите мемоари, че я е кръстил на Каспър Гутман, „Дебелия човек“, от филма „The Maltese Falcon“. Въпреки че за Сербер по други места е казал, че името идва просто от размера и формите на бомбата.

Само един човек, подполковник Яков Бесер, лети на борда на двата самолета – както в бомбардировката над Хирошима, така и над Нагасаки.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Ейми Уайнхаус и Блейк Фийлдър-Сивил – любовта е игра,в която има само губещи

| от Мая Вуковска |

Да сме наясно още от самото начало. Това не е любовна история с русокоси принцески и говорещи магарета в стила на Disney. Нито пък е сладникаво филмче на канала Hallmark, в което неомъжена дизайнерка фалира и е принудена да се премести в провинцията, където обаче се натъква на удобно овдовял наскоро хубавец-адвокат с две сладки дъщерички. Това е история, която е тъжна, страстна, силна, неудобна. Историята на една млада звезда, залязла твърде рано, на един чудовищно талантлив изпълнител, познал и възхода и унизителното падение, на една млада жена, ранявана толкова пъти в сърцето, че накрая то вече не е намирало и един-единствен повод да продължава да тупти.

gettyimages-91149652-594x594

Отзад-напред

Когато полицията обявява смъртта през юли 2011-а на многоплатинената ретро-соул певица Ейми Уайнхаус, светът е в потрес. Милионите й фенове изразяват мъката си от загубата й, изтръсквайки портфейлите си, за да купуват на кило албума й от 2006 Back to Black, като по този начин успяват да го изпратят на върха на класациите. Един човек обаче е толкова шокиран от вестта за смъртта на Ейми, че припада и е поставен под денонощен надзор, за да не се самоубие. Зад решетките. Това е бившият съпруг на певицата, Блейк, който излежава 32-месечна присъда за грабеж посред бял ден и притежание на фалшиво оръжие, което е използвал за сплашване на жертвата.

Когато един от надзирателите му съобщава, че Ейми е мъртва, Блейк видимо е неутешим и, както часове по-късно ще заяви пред таблоида The Sun, сълзите му „никога няма да пресъхнат”. Връзката им е апотеоз на  бруталното насилие и злоупотребата с алкохол и наркотици, но все пак Блейк Фийлдър-Сивил завинаги ще бъде запомнен като единствената муза в живота на Уайнхаус. Въпреки дълбоката емоционална и физическа зависимост, която изпитва към него, Ейми не му оставя и един паунд в завещанието си.

gettyimages-77681613-594x594

Защо? Ами просто защото няма такова. А и на кой 27-годишен човек би му хрумнало да си прави завещание, макар и да се налива с водка от сутрин до вечер, да шмърка всичко бяло, което му падне (без брашно), и да страда от унищожаващо тялото хранително разстройство? Не и на Ейми. Не и на ексцентричната, луда, опасна, обсебена от музиката и любовта Ейми. По закон родителите й Мич и Джанис получават правото над авоарите й, които към момента на смъртта й възлизат на 5.3 милиона долара. Осем години по-късно Блейк ще подаде съдебен иск за част от наследството на бившата си съпруга в размер на почти два милиона.

gettyimages-75582292-594x594

 Къде по-добро място да срещнеш гадже, ако не в лондонски пъб!

Годината е 2004-а. Ейми все още не се развява из Лондон със станалия по-късно нейна  запазена марка кошер от коса на главата си. Изглежда по-скоро невзрачна, бледа и съвсем обикновена девойка, облечена с дънки и евтина блузка. Тепърва е започнала да навлиза в дебрите на музикалния бизнес, а първият й албум, Franк, е приет повече от добре както от публиката, така и от критиците. Тогава обаче на сцената на живота й, или по-конкретно в бара, в който тя си пие бирата, се появява Фийлдър-Сивил.

gettyimages-76143149-594x594

Предлага й да поиграят билярд и да си пуснат любими песни на джукбокса. Кой е той? Зарязал училището бунтар и любител-наркоман с амбициите един ден да бъде име в шоу-бизнеса. Само че засега е само видео-продуцент асистент на границата на уволнението. Дребна риба. Ейми моментално си пада по чаровния тарикат. Блейк си има гадже и известно време се прави на недостъпен. Обаче не минава и месец и двамата вече са двойка. Тя си татуира името му на гръдта си, а той нейното – зад ухото.

gettyimages-74172824-594x594

But I said “no, no, no”

 Само шест месеца след като се сгаджосват, Блейк завива на 180 градуса и се връща при бившата си приятелка. Ейми е съкрушена и изпада в депресия. Влюбена е до полуда в човек, когото, струва й се, е загубила завинаги. Всъщност, както самата тя признава в едно интервю пред The Mirror, и двамата са имали вина за скъсването – нямали са си доверие, а и са гафили прекалено много. Горе-долу по това време Ейми започва все по-често да посяга към бутилката, въобразявайки си, че ще може да удави болката от загубата на любимия във водка. Запоите й стават все по-дълги и по-напоителни. Мениджърите й са крайно обезпокоени за здравословното и психическото й състояние и се опитват всячески да я придумат да постъпи в клиника за лекуване на зависимости. Ейми пита баща си дали мисли, че има нужда от лечение, а той отвръща: “Не, но нищо не ти пречи да пробваш.”

И Ейми постъпва в клиниката. За около 15 минути. “Отидох, казах им здрасти и им обясних, че пия, понеже съм влюбена, но пр**бах връзката си. След което си тръгнах.” Случката изпява почти дословно по-късно в парчето си “Rehab”: “Опитаха се да ме вкарат в клиника, обаче аз им казах, “не, не, не.”

gettyimages-73737855-594x594

Ейми канализира цялата болка, извираща от разбитото й сърце, в създаването на музика. Така се ражда иконичният албум Back to Black. По-късно певицата ще си спомни как се е стигнало до написването на песните в него: “Беше време, когато в главата ми беше пълна каша. Бях ударила дъното. Не ми се иска да използвам точно тоя израз, понеже съм сигурна, че има накъде още да пропадам. Но съм горда от себе си, че успях да изкарам нещо толкова добро от нещо толкова ужасно, каквато беше клиничната депресия.”

В началото на 2007-а Ейми се е посъвзела и дава признаци, че е готова да продължи напред. Без Блейк. Започва да излиза с радио продуцента Алекс Джоунс Донъли. Малко след като приключва тази мимолетна връзка обаче, в живота й отново се появява той.

Blake is back.

gettyimages-81743095-594x594

Нагоре, нагоре по стълбата… която води надолу

Ейми отново се гмурва с главата надолу във водовъртежа от страст, лудост, пиене, пеене и публични скандали. Следващият участник в еволюцията (или по-скоро деградацията) на взаимоотношенията им става твърдата дрога.  Години по-късно Блейк ще признае, не без доза разкаяние, че той е бил човекът, подтикнал  Ейми да започне да взима наркотици и това може би е най-голямата грешка в живота му. Всички сме виждали снимки на певицата, едва държейки се на крака, с чаша водка в ръка, следи от кокаин по зачервения нос и лула за крак, търкаляща се на пода. Под влиянието на Фийлдър-Сивил тя претърпява и пълна външна промяна – започва да носи косата си в огромен кок, приличен на мастиленочерен захарен памук, както и да “колекционира” кичозни татуировки.

Двойката тотално шашка семействата си и феновете на Ейми, когато решава да избяга чак в Маями, за да се оженят. Единственият свидетел на събитието е служителката в общината, която ги бракува.

gettyimages-110009312-594x594

Малко след като се женят, двойката се изпокарва жестоко в стаята си в шикозния лондонски хотел “Сандерсън”. Папараци успяват да заснемат Ейми с подпухнало от побой и следи от засъхнала кръв лице и синини по тялото. Запитана какво е довело до травмите, тя отговаря, че сама си ги е причинила. През август същата година певицата е откарана по спешност в болницата. Налага се да промият стомаха й, понеже е погълнала богат коктейл, съдържащ каквото се сетите – хероин, кокаин, кетамин, екстази….

gettyimages-77854478-594x594

“Забавата” обаче не спира дотук. Изглежда семейният живот върви повече от вълнуващо и за двамата младоженци, понеже сега е ред на Блейк да се изложи. Само шест месеца след като са се събрали отново с Ейми, той е арестуван за агресивно поведение спрямо съдържател на бар. За да избегне дългата ръка на закона, хулиганът прави опит да подкупи жертвата си, предлагайки му 400 хил. долара, за да не се яви като свидетел в съда. Човекът обаче отказва парите, а съдът осъжда Фийлдър-Сивил на 27 месеца затвор. Докато тече съдебната драма, Ейми продължава да продава милиони дискове и да катери върховете на музикалните класации по цял свят. Тя обаче нито за момент не престава да мисли за съпруга си. Всъщност вманиачаването й по Блейк е станало толкова силно, че в опитите си да потуши болката от липсата му, освен всичко друго, започва да гладува и да се самонаранява.

gettyimages-74990481-594x594

Нещата излизат от контрол

2008-а е нейната година. На ежегодното раздаване на наградите “Грами” Уайнхаус печели пет от общо шестте категории, в които е номинирана. Когато излиза на сцената, за да приеме статуетката, изкрещява в микрофона: “Това е за мама и татко! И за Блейк, който е в затвора!”

Малко след изцепката й на церемонията Блейк предрусва с хероин и е откаран в затворническия лазарет. Научавайки новината, жена му започва да се появява на публични места с изрисувана с черен молив сълза в крайчеца на едното око. А откачените й жестове на любов към Блейк стават все по-нелепи. По време на интервю за списание Spin в ръката на певицата изведнъж се озовава парче от счупено огледало, с което тя пред стъписания поглед на журналиста гравира думите I love Blake на стомаха си. Бащата на Ейми, Мич, споделя в друго интервю, че когато дъщеря му и зет му влязат в няколкодневен запой, често се стига до самонараняване с остри предмети. Това според тях карало болката да спре.

В един момент на Ейми вече й става невъзможно да крие какво се случва, защото външният вид и поведението й я издават достатъчно красноречиво –  станала е само кожа и кости, не излиза от баровете и раздава крошета на фенове, когато дръзнат да я заговорят.

Почти насила е въдворена в поредното болнично заведение – клиниката “Света Лусия” на един от карибските острови. Докато е там, Ейми опитва с всичка сила да се радва на живота – язди, пече се на слънце и… размишлява върху зловредната същност на връзката си с Блейк. В британските таблоиди излизат снимки, на които се вижда как “пациентката” се гушка с актьора Джош Боуман. “И к’во от това?,” възкликва тя. “За момент забравих, че съм омъжена!”

gettyimages-85877659-594x594

Животът без Блейк е също толкова непоносим, колкото и животът с Блейк

Малко след като е пуснат от затвора, Фийлдър-Сивър подава молба за развод. Причината, която изтъква, е, че му е станало непоносимо да съжителства със световна знаменитост. Ейми не закъснява с отговора: “Абсурд! Няма да му дам развод. Той е моята мъжка версия и затова сме идеални един за друг.” Уви, това не е достатъчно сериозен аргумент за пред съда и през 2009 г. разводът им става факт, най-вече благодарение на “достоверен доказателствен материал”, според който Ейми многократно е изневерявала на Блейк по време на брака им.

Певицата е там, където винаги е знаела, че ще се окаже, ако Блейк я напусне завинаги – в ада. Европейското й турне е отменено, след като прави колосална и срамна изцепка по време на концерт в Белград. Въпреки че официално е чиста от няколко седмици и не е близвала алкохол, преди концерта се наковава здраво с водка и когато излиза на сцената, залита и фъфли. А когато трябва да представи музикантите си, не успява да си спомни имената им. Както и текстовете на песните си, между другото. Публиката я освирква, недоволна от факта, че е платила 45 евро, за да види любимата си изпълнителка на живо, а тя се появява, пияна като мотика. В един момент Ейми просто хвърля микрофона на земята и  си тръгва. И, както ще се окаже само месец по-късно, напуска не само сцената в Белград, но и сцената на живота…

На 23 юли 2011-а певицата е открита мъртва в спалнята си от бодигарда й Андрю Морисън. Заварва я напълно облечена, на леглото до нея е латопът й, а по пода се търкалят празни бутилки от водка.  Патолозите обявяват причината за смъртта: натравяне с алкохол.

gettyimages-75348694-594x594

Блейк след Ейми

Освен че се бори да придобие едни милиончета от наследството на бившата си съпруга, за които твърди, че му принадлежат по право, защото (уж) той е авторът на повечето й хитове, днес 37-годишният Блейк Фийлдър-Сивър не прилича на нищо и продължава да се изявява като хулиган. През 2016-а полицията го арестува по подозрение, че е откраднал портмоне от дамска чанта в бар. После самият той пуска медийна бомба, твърдейки, че всъщност никога не е искал да се разведе с Ейми, а подписът му под документите за развод е бил фалшифициран. Междувременно следващата жена в живота му, Сара Аспин, му ражда два деца. И тя да се чуди защо при положение, че разбира, че е бременна за втори път, когато Блейк е приет в болница в кома след злоупотреба с наркотици и алкохол. Той обаче се оказва държеливо копеле и оцелява. За пореден път.

Последната му отразена в медиите криминална изява е от декември миналата година, когато е арестуван, след като подпалва собствения си апартамент в Лийдс с лула за крак.

Блейк за първи път посещава гроба на Ейми чак три години след смъртта й. И то само заради предварително планирана фото-сесия, за която са му обещали щедър хонорар.

gettyimages-102669322-594x594

Поука

Няма такава. Има само една тъжна констатация. А тя е, че Ейми Уайнхаус умира в следствие не на пристрастеността си към алкохола и различните наркотици, нито пък от аноркесията. Ейми чисто и просто умира от любов.

 
 
Коментарите са изключени