До Антарктида и назад с проф. Христо Пимпирев

| от Александър Петров |

Днес споделяме една история от седмичната рубрика на Webcafe.bg „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка Но.1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Проф. Христо Пимпирев е най-известният български полярен изследовател. Той е участник в Първата национална антарктическа експедиция през сезон 1987/88 и е ръководител на ежегодните национални научни експедиции до Антарктика и председател-учредител на Българския антарктически институт.

Той е и първият българин, развял българското знаме на Южния полюс – на 8 януари 2013 г. проф. Пимпирев стъпва на най-южната точка на планетата като част от състава на международна експедиция, посветена на 100-годишнината от покоряването на Южния полюс от Руал Амундсен и Робърт Скот. А някъде на остров Ливингстън един бряг и един ледник носят неговото име.

В средата на януари той се завърна в България с част от учените от поредната българска експедиция до Антарктида. Екипът го посещава в неговия офис в Софийския университет, за да разкаже той повече за това най-диво сред дивите места, за това как човек се справя със студа на най-студения континент, какво се изисква, за да бъдеш част от една полярна експедиция и как ефектите от глобалните климатични промени влияят на Антарктида.

Българската полярна база „Св. Климент Охридски“, по думите на проф. Пимпирев, действително е нещо, с което страната ни може да се гордее. България е една от едва 30-ина държави, които могат да се похвалят с присъствие на Антарктида и базата е „нашият научен аванпост пред лицето на цялото човечество“, както се изразява професорът.

1170x878

За самото място той говори с особено удоволствие и гордост като за един съвсем друг свят – колкото див и опасен, толкова и невероятен със своята девственост и чистота – както на природата, така и сред хората.

В Българската база се работи за изучаването на самия континент. В последната експедиция учените могат да се похвалят с улавянето на екземпляр от изключително рядък вид риба, чиято кръв е прозрачна, както и с откриването на пет съвсем нови за Антарктида фосилизирани растителни останки.

За проф. Пипмпирев обаче значението за континента е изключително голямо не просто от научна гледна точка, но и за съдбата на света:

„Основата на полярните изследвания е върху развитието на науката. Антарктида е най-голямата природна лаборатория в света и там са направени едни от най-големите открития, които касаят съдбата на цялото човечество. Например там през 1985 г. се откри изтъняването на озоновия слой – нещо, което можеше да доведе до фактическото загиване на човешкия род. Но се взеха мерки и в момента този озонов слой се запълва. Индустриалци и политици се вслушаха в алармата на учените, че това е изключително сериозен въпрос. Намали се и се забрани изцяло производството на вредни газове и фреони. И вече има резултат.“

Една от най-важните задачи на мисиите до Антарктида е свързана и със следенето на климатичните изменения и тяхното влияние върху природата и организмовия свят. Макар мнозина, включително и американския президент Доналд Тръмп, да смятат темата за силно преувеличена (или дори за измислица) учените на Антарктида пряко виждат ефектите, които глобалното затопляне оказва върху планетата не само в чисто екологичен план, но и в демографски.

„Западна Антарктида, където се намира и българската база, много чувствително се влияе от тези промени. Абсолютно е доказано, че температурите са се покачили и имаме разтапяне и разрушаване на ледената покривка в тази част на континента. Огромни блокове от шелфовите ледници се откъсват и отиват на север, където е по-топло и се разтопяват. Това неминуемо води до повишаване на морското ниво, което това ще има катастрофални последици за цялата планета – наводнения, изменения на климата, миграцията на стотици милиони хора, които живеят в крайбрежните региони…“, обяснява професорът и допълва:

„Даже вече въпросът не стои как да се преборим с климатичните промени, тъй като те вече са настъпили и тепърва ще се сблъскваме с последиците. Въпросът е как ще живеем с тези климатични промени.“

Част от ефектите на тези глобални изменения в климата се наблюдават и извън Антарктида – от арктическите студове в САЩ до топлото за сезона време в България. Според професора проблемът не се изразява в едно статично глобално затопляне, което просто повишава и повишава температурата на Земята, а в наличието на все по-резки промени в климата на едни и същи места.

„В едни части има глобално затопляне, но това не означава, че не може да имаме на места някакъв пик на масивно застудяване, както беше в Северна Америка. Но това ще трае дни и след това температурите ще се върнат над нулата. Именно тези тенденции на много рязка смяна на температурите от примерно едни арктични температури в Чикаго, които съм сигурен, че само след 10 дни ще стигнат над нулата, са притеснителни (самото интервю беше взето именно покрай големите студове обзели САЩ – бел.а). Именно това е тревожното – тези резки колебания в хода на времето, в температурите. Както виждаме, ние тук се радваме на едно доста по-топло за януари и началото на февруари време. Температурите само за по-малко от една седмица достигаха до -10, -15 градуса, а температурите за България  нормално могат да достигат до -20 и дори -25 градуса.“

Тези студове в САЩ дори породиха някои шеговити (и не дотам шеговити) сравнения с Антарктида, където по едно време температурите бяха по-високи от тези в градове като Чикаго. Според проф. Пимпирев тук база за сравнение няма по простата причина, че на Антарктида в момента е южното лято, докато в Чикаго е зима.

1170x854

„В момента в Антарктида при българската база, която се намира в периферията, в топлата част на континента, температурите са около -10, 0 градуса, понякога до 5-6 градуса. Но това е един много голям континент, по-голям от Европа, съвсем нормално е да има разлика в температурите между тези райони и самия Южен полюс, където е около -35 градуса“, обяснява професорът.

Това обаче повдига друг важен въпрос – как се оцелява на място, където през лятото температурите достигат -10 градуса? Как влияе като цяло студът върху тялото на човек и по-лесно ли е да се разболееш или дори да настинеш там? Оказва се, че не.

„Това са много здрави условия по отношение на болести като грип и настинка. Там можеш да получиш травми, замръзвания, ако си излязъл без подходяща екипировка. Тогава можеш да замръзнеш и да загинеш. Но когато имаш всички предпазни мерки, можеш да живееш. Няма вируси, няма грип, за разлика от по-топлите региони. Знаем колко хора са загинали от епидемии, дори тук от един грип имаме жертви, а в Антарктида човек не е заплашен от това. Заплахите са други. Едното за сметка на другото.“

Колкото до темата за оцеляването, проф. Пимпирев е категоричен – човекът е единственото живо същество, което може да оцелява при абсолютно всякакви атмосферни условия (стига да разполага с подходящата за това екипировка):

„Човекът е единственото живо същество, което може да живее при екстремни климатични условия. Във вътрешността на Антарктида, където има полярни бази и където има учени и логистичен персонал, живеещи целогодишно, извън тях няма нито едно друго живо същество. Целият живот в Антарктида е съсредоточен по крайбрежните части, където климатът е по-мек заради Южния океан. В съвременната ни цивилизация, която е много технологично напреднала, няма проблем да се живее и при екстремни температури на -80 градуса. Разбира се, затова трябват условия и екипировка, за да можеш да стоиш достатъчно дълго навън.“

1170x1626

Колкото до въпросната екипировка, в момента науката е напреднала, за да могат да бъдат преодолени дори и условията на космическия студ, какво остава за този на земята.

По думите на професора модерните екипировки за оцеляване при екстремно ниски температури са изработвани именно от материи, тествани и за оцеляване в Космоса. Но, разбира се, и не винаги е нужна чак толкова модерна екипировка. Понякога са достатъчни хубави, топли вълнени дрехи, дебели якета, съобразени с обстановката и дори кожени дрехи – както са оцелявали в миналото ескимосите и други племена, обитаващи студените части на света.

Все пак обаче българската база на Антарктида работи само през южното лято – от ноември до към средата-края на март месец като в нея през различните периоди на обитаемост има между 10 и 20 души – научен екип и технически персонал – лекар, водачи на шейни и на лодки, с които се обикаля, за да се събират проби за изследване, механици, планински водачи, понякога строители (ако има строителна програма), а тази година – и готвачка, която да се грижи за храната на полярния екип.

Големият проблем, по думите на професора – не е студа или тежките условия, колкото изолацията.

Целият разговор с проф. Христо Пимпирев можете да прочете в Webcafe.bg

 
 
Коментарите са изключени

Ашли Ревел – идиотът, който заложи всичко на рулетка и спечели

| от |

Представете си един ден да ви щукне да продадете всичко, което имате, да отидете в Лас Вегас и да заложите абсолютно всичко на едно завъртане на рулетката. Рискът да загубите е много реален и като нищо можете да си тръгнете само с дрехите на гърба си (или дори с по-малко). Всъщност, шансът да спечелите залог от типа всичко или нищо на американска рулетка е 47,3% – същият залог на европейска рулетка има шанс за печалба 48,6%. Ашли Ревел от Великобритания решава да поеме този риск – през април 2004 той продава всичко, което притежава, взима получените 76 840 паунда (105 400 паунда днешни пари, всички суми от тук нататък ще са в днешни пари).

Ашли, тогава на 32 години, започва пътешествието си, както сам той признава, на по питие с момчетата в една кръчма. Един от тях излага идеята да се заложи всичко, което човек притежава, на едно завъртане на рулетката и леко подпийналата компания се съгласява, че тази идея е доста велика. Въпреки че огънят на разговора се поддържа до значителна степен от алкохола, на следващият ден въпросната идея се оказва залостена стабилно в главата на Ашли. По-късно той ще каже пред The Telegraph: „Помислих си, какво невероятно преживяване би било. По това време не бях женен, нямах деца, бях напълно ерген. И реших: сега или никога.“

Roulette wheel

Рулетка

Не е изненадващо, че не всички се радват от решението на младия мъж – родителите му имат особено мнение по въпроса. Бащата на Ревел, Мик, казва на сина си, че е „лошо момче“, че не трябва да постъпва така и „Трябва да работиш като другите деца“. Ашли прекарва известно време в опит да ги убеди в начинанието си. Баща му пръв се съгласява, но психологическото обработване на майка му отнема малко повече време.

Следващата стъпка е да започне с продаде собствеността си и да припечели и малко странични пари, колкото може. Колата му, часовник Rolex, стикове за голф и дори сантиментални предмети са продадени или на аукцион, или на улицата. Съвсем естествено, с някои предмети човекът се разделя по-трудно – като футболните трофеи и пуловера за крикет, който получава в гимназията. След това Ревел ще съжалява, че продава тези неща.

Хора от британския телевизионен канал Sky One надушват за ситуацията и пращат екип кой до снима мини сериал със заглавие „Double or Nothing“ (Двойно или нищо).

Подготовката приключва, парите са събрани от всякакви места (един онлайн букмейкър и спонсор предлага мъжът да смени името си на Ашли Blue Square Ревел) и в крайна сметка общата сума е 105 400 паунда. С парите в банката, той се качва на полет до Лас Вегас заедно със снимачния екип, приятелите си и (накъде без) родителите си. На този етап технически дори дрехите на гърба му не са негови, защото костюмът, който носи, е под наем специално за случая.

Плановете да прави залога в Hard Rock Hotel пропадат след като проговорите не стигат до никъде. Собствениците на Plaza Hotel and Casino обаче виждат възможност за малко пиар и се съгласяват да са домакини на събитието. Точно преди рулетката да се завърти, те отправят послание, в което се казва, че не съветват никого, дори и него, да прави такова нещо.

Въпреки риска и тежестта на всичко, нощта преди залога Ревел спи спокойно и по-късно ще каже, че никога не се колебаел дали да го направи. Въпреки че шансовете му са макар и в малка степен срещу него, той казва: „Когато сега се върна назад, изглежда ми лудост, но бях силно убеден, че ще спечеля. Буквално отивах, за да си събера печалбата.“

large_Ashley-Revel-winner-roulette

Епичният момент! Изотчник: „Double or Nothing“, IMDB

Сутринта преди залога Ашли има да реши още един последен и може би най-важен въпрос: черно или червено? Той се оглежда за някакъв знак от съдбата, но съдбата явно още не е събудила. В крайна сметка, както Ревел разказва, точно когато топчето се завърта върху рулетката „Първото нещо, което ми дойде наум беше червено и тогава избутах всичките си чипове напред.“

Тогава всички – семейството му, приятелите му, както и зрителите на Sky One – виждат как топчето се завърта, завърта и накрая пада върху числото 7 – червено число. Многолюдието полудява, а Ашли Ревел удвоява печалбата си и взима 210 800 паунда. 

След преживяното той споделя „… беше ненормално нещо. И сега мисля какво ли щеше да стане, ако бях загубил. Нямаше да има къде да се върна или какво да облека. Все още обаче щях да имам семейството и приятелите си, които никога няма да ме оставят, така че те ми дадоха необходимата сигурност, която ми позволи да направя това.“

За разлика от повечето комарджии, които печелят големи пари, Ашли решава да не залага повторно и се оттегля с печалбата си. С част от нея впоследствие Ашли ще плати за обиколка с мотор из Европа. Но късметът му не свършва дотук – по време на обиколката, докато е в Холандия, той среща момиче. „Взех я с мен в Англия, оженихме се и сега имаме две деца. Може да се каже, че заради залога успях да си намеря жена.“

 
 
Коментарите са изключени

Кончета-водачи за незрящите

| от |

С магията на селективното чифтосване на много поколения коне, човекът успява да създаде порода от малки кончета, високи едва няколко десетки сантиметра. Те се наричат (прекалено удачно) миниатюрни коне, а височината им варира от 50 см. до 1 метър. Те не са ново изобретение – има ги още от 17 век, когато са отглеждани за домашни любимци на европейските благородници. През последните няколко века те се използват и в мините в Англия, където дърпат количките с въглища.

Но в последно време те са впрегнати в друга работа: като водачи на незрящи хора. 

Кучетата, разбира се, се използват за тази цел от години – първите училища за трениране на кучета-водачи са отворени в Германия по време на Първата световна война, за да са в услуга на ветераните, ослепели в битка. В САЩ Seeing Eye започва да действа още през 1929. Преди около 20 години обаче на някой му хрумва да тренира малки кончета със същата цел. И се оказва че те имат някои изненадващи предимства пред кучетата!

Вероятно най-големият (и доста печален) плюс на конете пред най-добрия приятел на човека е по-дългият им живот. Повечето кучета, тренирани за водачи, са едри породи – немски овчарки, голдън ретривъри, лабрадори – които живеят стандартно между 8 и 10 години. Те са 2-годишни, когато са готови за служба, което означава, че живеят със стопанина си около 6-8 години. Неизбежната раздялата не е само трудна, но и представя проблема, че трябва да се тренира ново куче. Малките кончета отнемат горе-долу същото време за обучение, но животът им е около 30-40 години.

Кончетата също така дават алтернатива на тези хора, които имат алергия към кучета или пък някаква фобия/страх от тях. И за разлика от кучетата, кончетата не са пристрастени към човешкото внимание, така че изискват малко привързаност от стопаните си. Те също така могат да живеят навън при почти всякакво време.

Подобно на по-големите си роднини, миниконете имат някои предимства и във виждането – тяхното зрително поле е 350 градуса, а очите им са силно чувствителни на движение и виждат превъзходно през нощта.

Малките кончета може и да не са подходящи за повечето незрящи, но когато някой има нужда от алтернатива, тази нужда обикновено е остра, така че добичетата са добре дошли.

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Странният морски камуфлаж

| от |

То не е точно военна машина, а начин за маскиране на корабите по време на Първата световна война, който смятаме вся пак за чудноват. Британците наричат този камуфлаж „Dazzle Painting“, а американците „Razzle Dazzle“. Той трансформира корабите от просто сиво корито в ярки, цветни шедьоври на кубизма. Британците, американците и французите използват този камуфлаж и той става доста популярен сред военноморски сили през ПСВ. Очевидците често остават без коментар пред крещящите цветове на корабите, които, минавайки в конвой, сигурно са създавали доста живописна гледка.

Olympic WWI

Олимпик, сестриният кораб на Титаник, в камуфлаж, докато служи в ПСВ от септември 1915

Целта на това пребоядисване обаче не с артистичен характер. През годините се правят множество опити за маскиране на корабите, така че да не се забелязват от немските „подводни лодки“ (u-boat), които потапят съдовете на съюзниците в неочаквани количества и с тревожна скорост. Но въпреки постоянното изпробване на нови и нови методи за прикриване на корабите, никой от тях не е успешен заради постоянните промени в небето, водата и въздуха.

EB1922 Camouflage Periscope View

Сравнение между два еднакви кораба: единият с камуфлажа, а другия – без

Един остроумен британски офицер на име Норман Уилкинсън обаче предлага различен подход: да се използват линии с различни дебелини, дължини, ъгли и така нататък, не за да се прикрие кораба, а за да е по-трудно на противника да определи посоката му на движение, скоростта и размера. По време на Първата световна торпедата след изстрелване са плували само по права линия, така че капитаните на подводниците трябва да се прицелят в корабите, преценявайки на око разстоянието, скоростта и посоката им, за да попадне торпедото в целта. Рисунките по корабите правят курса им труден за определяне и съответно работата на командирите ставала по-трудна.

За съжаление… не са известни цветни снимки на камуфлажираните военни кораби. Тази практика спира, когато подводниците започват да получават адекватна помощ от въздуха, а по-късно – и с развитието на радарните технологии.

 
 
Коментарите са изключени

Упоритото пиле Майк

| от |

Това се случва наистина.

На 10 септември 1945 Майк (който тогава още не се е казвал Майк) е на път да стане вечеря. Често същата съдба застига и други петли като нашия Майк. Мъж на име Лойд Олсен е нагърбен със задачата да организира нещата около пилето и в желанието си да не разочарова тъщата, той заколва петела, оставяйки колкото може повече от врата му – някои хора явно обичат пилешки врат. С добър прицел Лойд отсича главата пет-и-половина-месечната птица. Подобно на всички пилета (а и животни), които губят горния си край, Майк се побърква – това е очаквано.

Radioactive Chicken Heads album cover - by me (40801313134)

По-късно през кариерата си, Майк ще вдъхнови комедийната пънк банда Radioactive Chicken Heads

Неочакваното е, че той продължава да си живее все едно нищо не е станало. Опитва се да кълве за храна, но без клюна (част от бившата му глава) храненето не му се получава. Лойд го оставя за малко и на следващата сутрин, когато отива да види Майк (който все още не се казва Майк), намира го с врат пъхнат под едното крило и все още жив. Мъжът решава, че не може да убие нещо, което просто не умира, и го оставя да живее.

И то продължава да живее…

Майк си събира багажа и заминава за Университета в Юта, където случаят му е документиран и се потвърждава, че пилето хем няма глава, хем е в движение. Упоритото същество е хранено със зърно и вода през пипетка и през 18-те месеца (!), в които живее, успява да качи около 2,5 килограма. Случаят му е разказан в списанията Time и Life, а за самото пиле се казва, че е било „щастливо, колкото всяко друго пиле“.

Майк за нещастие умира по незаслужено тривиален начин – задавя се с храна. Хората от град Фрута в щата Колорадо няма да го забравят никога и в негова чест всеки месец май се си организират фестивал.

 
 
Коментарите са изключени