Артистът Живко Петров и колко е важна корицата на една книга

| от |

На улицата, в градския транспорт, у дома или в офиса, в кафенето или на брега на морето – вече навсякъде хората използват мобилните си устройства и все по-често правят това в съчетание с друга дейност. Независимо от професионалната сфера, смартфонът се е превърнал във верен спътник и партньор, който неотлъчно ни помага да отмятаме служебните си задачи.

За някои от нас обаче той е много повече от това. В поредицата от интервюта „През погледа на професионалиста“ с подкрепата на Samsung ще ви срещнем с интересни хора от различни области. Всеки от тях има професионален опит и вълнуващи истории, които да разкаже.

Живко Петров е име, което намираме във всяка книжарница, в която влезем, макар и то да не се набива на очи. Обикновено е „скрито“ на първите страници и стои редом до това на преводача. За сравнително краткия период от 3 години, художникът и дизайнер Живко Петров е натрупал изработени около 200 корици на книги.

В началото водещ е любителският му порив да създаде алтернатива на филмовите плакати, които не му допадат. С течение на времето нещата се стичат така, че издателите намират работите, които качва в интернет, и правят първите поръчки за корици на книги. Днес вече в портфолиото на Живко Петров могат да бъдат намерени корици на книги на Светлана Алексиевич, Ю Несбьо, Маргарет Атууд и най-скоро – Андре Асиман.

Живко Петров спада към групата на т.нар. самоуки артисти. Не е учил графичен дизайн или друга подобна специалност по изкуство. Споделя обаче, че това не му пречи, а напротив – помага. Какво още разказа той за пътя на една корица от художника до читателя, прочетете в разговора ни с него.

1170x781 (4)

Как рисуването на корици стана ваша професия?

В началото започнах да се занимавам с плакати за филми и правех много фен арт, който публикувах на много места в мрежата. Един от тях попадна при един от издателите, който го хареса и ме покани да направя корица на книга. То започна като хоби, съвсем странично. Тогава имах много други занимания, но в последствие ангажиментите нараснаха до степен, в която аз повече не можех да върша страничната работа и така рисуването на корици стана водеща професия.

А как изобщо се насочихте към визуалните изкуства?

Всичко започна абсолютно любителски. Започнах да правя плакати на филми, тъй като не ми харесваха официалните плакати. Когато в студиото, в което [в момента] работя, пуснаха един филм, аз им казах, че плакатът им не е хубав, и те ми казаха да им направя по-хубав. Аз им направих четири по-хубави и така ме наеха. Така започнах – със желание да направя нещо по-добро от това, което виждам.

Това, че нямате диплома по графичен дизайн, как се отразява на професионалния ви път?

Не ми е пречело по никакъв начин, никой никъде не ми е искал диплома. В известна степен [това] дори ми е помагало. Защото академичните среди у нас в тази област дават много, но вземат повече. Вкарват артистите в едни определени рамки, научават ги да ги следват, а е полезно при нас специално да излизаме от тези рамки.

1170x781 (1)

Тъй като читателят вижда само крайния продукт, бихте ли разказали какъв е процесът по създаването на една корица?

Процесите варират, като при най-базовия всичко започва с прочитането на книгата. След това започва сортиране на идеи и търсене на референции в зависимост от тематиката на книгата, после се скицира и след това започват да се правят драфтове и варианти на корицата. Най-накрая избирам кой да остане финалният вариант, който да представя на издателите. Понякога издателите имат думата, някои не искат да се месят, което е най-хубавото, защото така не съм ограничаван и вкаран в рамки. В хода на тази работа горе-долу съм опознал пазара и това, което те очакват, така че да няма връщани корици, защото са непазарни.

Един от последните ви проекти е корицата на „Назови ме с твоето име“. Бихте ли разказали повече за процеса по работата над романа?

Тази корица мина през милион метаморфози. Трябваше да бъде нещо съвсем различно, да има снимки на живо, но процесът безкрайно много се проточи и се наложи да правя корицата буквално в последния момент. Затова се наложи да използвам стокови фотографии. Идеята беше да избягам максимално далеч от филмовата представа за тази книга, която всички имат. Единственото, което ме доближава до филма, е ръчният шрифт, който използвах. Исках да представя връзката между героите. От там направих нещо, което наподобява „Сътворението на Адам“, защото самата книга е един вид израстване, осъзнаване на това младо момче и отварянето му към един изцяло един нов свят.

1170x781

Как се внедриха технологиите в професията на художниците?

Технологиите навлизат много и това е много хубаво, защото безкрайно улесняват процесите. Самата книга преди да бъде дадена за работа, трябва да бъде прочетена. Много често това се случва в pdf формат и електронните четци улесняват процеса, защото спестяват безкрайното и кошмарно взиране в монитора. Таблетите за рисуване улесняват много работата, когато става въпрос за нещо, което не може да бъде намерено в интернет, като снимка например, и трябва да бъде направено изцяло на ръка. Или някой шрифт, който не намираш, а го имаш в главата си и трябва да го направиш ръчно. Телефоните при мен идват, когато трябва да се снима – когато искам нещо конкретно, което трябва да направя на ръка (както един лабиринт от брашно, който правих). При мен – аз не съм фотограф – камерите на съвременните телефони помагат много в този случай.

За снимки ли най-често използвате смартфона си?

За снимки и за проучване главно, когато търся дадена книга, или за дадена снимка. Прекарвам много време в интернет и това е много по-лесно вече, защото ти спестява стоенето пред компютър.

Рисувате ли на ръка?

Да, понякога, когато имам в главата си нещо, което е абсолютно оригинално и не може да бъде направено или намерено. Тогава трябва да се направи на ръка.

В днешната развита дигитална ера в графичния дизайн, какви остават предимствата на човешката ръка?

Остават предимствата на това, че един замах на ръката не може да се сравни с един замах на мишката. Просто уникалните неща, които създава ръката е много трудно да бъдат направени дигитално. Затова едни от най-добрите художници на корици у нас в момента работят на ръка и след това снимат това, което са направили.

При вас кой метод преобладава?

Аз, за съжаление, използвам дигиталния, тъй като спестява повече време. Но когато се налага, използвам и другия.

Имате ли любими заглавия сред тези, на които сте правили корици?

О, разбира се, всеки има. То е като [да имаш] любимо дете, колкото и някои да отричат, че е така. Аз имам и това безспорно е петокнижието на Светлана Алексиевич, върху което работих много време, и което е перлата в короната на моята макар и скромна кариера досега.
Правили сте корици за много и различни автори.

1170x781 (3)

Какви са критериите ви, когато ви възложат дадена книга за работа? Има ли такива, които бихте отхвърлили поради някаква причина?

Да, отхвърлял съм, но не толкова поради автор, колкото защото самата история не може да се свърже с моя начин на работа и не мога да предам адекватно съдържанието й, защото всеки си има някакъв профил, в който работи. Моят е малко по-широк, но въпреки това не обхваща всичко. И малко трудно бих работил с любовни романи например. Трилърите са моя жанр, там, където съм най-силен, най-много ми го възлагат и едни от най-добрите ми попадения са там. С него започнах и до този момент го развивам най-много.

Каква е ролята на една корица?

Много, много, много голяма. Казват, че не трябва да се съди за книгата по корицата, което не е така. Изпълнението на корицата говори много за книгата. Когато си направил компромис с качеството на изпълнение на корицата, то най-вероятно са направени и други компромиси вътре в самия текст. Така че това говори много.

Има ли тенденции в коричния дизайн и какви са те в момента?

Разбира се, че има и те по света са коренни различни от тези, които са в България, за съжаление. Напоследък на световния пазар се наблюдават големи шрифтове на кориците с повтарящи се елементи на заден план и големи букви. Това у нас не работи, защото ние обичаме по-говорещи корици, искаме, когато я видим, корицата да ни разкаже половината история. По света на корицата се гледа като на нещо, което да съдържа автор и заглавие и да говори много малко за нюансите в книгата. В България кориците разказват историите.

Вие самият като художник или като дизайнер се определяте? Каква е разликата между двете?

На английски е много лесно, защото има една дума и тя е „артист“. На български е малко по-особено и аз честно казано все още се търся.

А от какво зависи дали си художник или дизайнер или просто човек, който работи много добре с фотообработващи програми?

Зависи от това какви са ангажиментите на човека. С какво си изкарваш прехраната. Защото това е професия, не е хоби. Не можеш да кажеш, че си художник в свободното си време. Това е титла, с която изкарваш пари и която ти създава след това име. Аз още не знам какъв съм, имам още време да се намеря, надявам се.

Снимки: Мира Дерменджиева

Локация: Книгата / The Book

 
 
Коментарите са изключени

Шай Шахар – най-успешният мъжки жиголо

| от |

Проституцията изобщо не трябва да се смята за професия, ограничаваща се само до пола. Оказва се, че мъжките компаньони са достатъчно търсени и желани. Със сигурност нямат точно този успех, както жените, но пък историята познава някои от успешните господа. Историята на Шай Шахар е една от най-увлекателните в модерното общество. Някогошно предсказание от местен гадател гласяло „Не бързай да се оплакваш от съдбата, защото не знаеш какво смята да ти донесе тя“. Очевидно става въпрос за предлагането на плътски услуги. Това пак е някаква съдба, а самият Шай признава, че е един от първите мъже, настанили се на червените фенери.

Преди да стане жиголо, човекът се опитал да бъде част от американската армия, след това дезертира в Израел през 1980-а година. Там съдбата го среща с жена и дъщеря. Военната служба е задължителна в Израел и Шай дава своя дан, а след това решава да замине за Холандия. Осъзнавайки, че червените фенери имат само жени и никакви мъже, той побързал да промени правилата на играта и задал съвсем нова идея – мъжко жиголо.

Срещу скромната сума от 1000 долара, той предлагал услугите си на жени. Прекарва 10 години в този бизнес и заявява, че тайната на неговите познания била открита в секс списанията. Наученото било практикувано върху приятелки, а на 35-годишна възраст се превърнало като бизнес призвания. Освен това използвал най-древният подход за опознаването на своята партньорка.

Питал кой е любимият цвят на неговата клиентка, кое е любимото животно и по този начин можел да допуска какво очаква да получи избраницата. Шай твърди и до днес, че е успял да спести пари от забавлението си. Жиголото признава, че е хетеросексуален и съответно в кариерата си е задоволил повече от 500 жени и двойки. Сега вече е пенсиониран и се занимава с друга форма на изкуството – музиката и свири със своята джаз група по различни заведения в Амстердам.

Мотивът на дамите също бил интересен, те не търсели връзка, не искали да развалят нищо със своите партньори, но искали да усетят тръпката от това удоволствие. 5-годишният стаж на тази професия успял да изврати достатъчно жиголото и той признава, че на този етап вече вижда жените като потенциални клиентки и източник на пари, отколкото като индивидуални личности.

 
 
Коментарите са изключени

Първата документирана еротика идва от 13-и век

Средновековието е от онези периоди на човешката история, където рицарите се борят за сърцето на принцеси, водят походи, организират се турнири и като цяло се прилагат още много други силови дисциплини. Някъде там се появяват и така наречените бартове, поети и други интелектуалци, водещи битка не с меч, а с перо. Имайки предвид, че средностатистическият рицар е с много нисък коефициент на интелигентност, не трябва да го разглеждате като нищо повече от едър човек, готов да убива в името на повече земя и власт. Последното, което бихте могли да очаквате от рицар е създаването на текст с някаква стойност.

Тази работа е била аутсорсфана на всеки, който има достатъчно разум и възможност да пише. А да не говорим, че архивите за сексуална култура са доста слаби и не толкова впечатляващи. Въпреки това ги има. Смитсонкият институт разглежда една сатирична работа, озаглавена „Трънът на розата“ или „Der Rosendorn“. Според анализ на въпросния текст, най-вероятно е бил писан някъде през 13-и век. Тема на този научен труд е „Дали мъжът харесва повече жената като цяло или фокусът пада само върху нейната вулва“. Фрагментът от този текст, очевидно не е цял или завършен, е открит в манастира Мелк, Австралия.

Текстът е бил прибран между страниците на друга книга. Други две копия са открити в Дрезден и Карлсруе. Очевидно немското население се е вълнувало много по-рано от сексуалната революция, отколкото подозираме. Поемата започва с дебат между мъж и девственица, а основният въпрос е дали вулвата е по-важна от естествената женска красота. Кое наистина харесва мъжът повече? Дебатът между лирическите герои се опитва да разграничи половия орган от външната красота на жената.

monarch-4008633_1920

Търсят се положителните качества и двата случая, но на финала, както може би подозирате, мъжът е този, който смята, че жената е красива и не може да бъде отделена от своята вулва. Авторът е смятал, че през 13-и век, жената не може да бъде разглеждана като сексуален обект и нейната красота е цялостна и завършена, без значение от половите органи. Според Кристин Гласнър от Академията на науките и института по Средновековни изследвания, човек не може да бъде разделян от своята сексуалност и това се доказва точно с тези редове. За съжаление, целият текст не е цял, открити са само 60 реда.

С откриването на този литературен труд, учените напомнят, че последният документиран такъв е от 1748-а година във френската история „Le Chevalier Qui Faisot Parler Les Cons Et Les Culs“. Няма да използваме точния превод, а само ще намекнем, че става въпрос за рицар, който накарал вулвите и седалищните части да говорят. Литературният трън в този случай изпреварва всички и доказва, че сексът е бил тема много по-рано. Единственият проблем е, че няма достатъчно запазени архиви.

 
 
Коментарите са изключени

Филмовото наследство на Тони Скот

| от | |

На 19-и август 2012-а година, Тони Скот паркира автомобила си на моста „Винсънт Томас“. Режисьорът на редица култови холивудски заглавия оставя автомобила си, бележка и след това прекрачва перилата. Според очевидец, Тони не се поколебал да скочи. Малко по-късно и бреговата охрана на Лос Анджелис ще намери тялото, докато в колата ще открият прощално писмо, адресирано до семейството. Едва през октомври ще има яснота, че в тялото на холивудския гений се крият миртазапин и есзопиклон – двете са известни с причиняването на суицидни мисли. През ноември, братът Ридли Скот ще признае, че Тони се е борил с рак твърде дълго време, а неговото семейство предпочело да запази всичко това в тайна. Филмографията на Тони Скот е изключително богата – от филми като „Топ Гън“ до „Дни на грохот“, „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Истински романс“ и още много други.

Възпитаникът на Кралския колеж по изкуства е успял да създаде изключителни творби през годините. От всички отличени ленти ще откриете филм, където почеркът на г-н Скот изглежда като визуална история, която никой друг не е посмял да направи.
През 1987-а година излиза филм с името „Мъж под прицел“. Макар и заглавието да е особено обещаващо, режисурата и актьорската игра са под такава критика, че най-вероятно и до днес можете да откриете правилния безплатен стрийм за бърза справка. Потенциален режисьор на лентата трябвало да бъде Тони Скот, но вместо да се занимава с „Мъж под прицел“, Тони решава да се занимава със снимките на „Топ Гън“ – освен това, никой не искал  да повери точно този  филм на младок без никакъв особен опит. Само 20 години по-късно, режисьорът ще получи втори шанс. Узрял допълнително и със сериозен поглед към киното, Скот започва да реди сложен пъзел, който днес също старее достатъчно добре в библиотеките на филмовите критици.

qwqwr

Макар и историята понякога да губи връзката или по днешните критерии да не изглежда чак толкова съвършена, трябва да отбележим едно друго качество – завладява бързо. Тайната зад успеха, въпреки печалбата от 130 милиона долара (за сметка на бюджет от 70 милиона долара) е фактът, че Тони Скот е работил с всички актьори и още по-важното, актьорите определено са обожавали да гледат как се случва магията. Дензъл  Уошингтън, Дакота Фанинг, Кристофър Уолкън и Мики Рурк са участвали с голямо удоволствие  в проектирането на съвършенството, дирижирано от този режисьор.

Критиците казват, че в този филм можете да видите личните демони на г-н Скот да се прокрадват по лентата. Всяка сцена изглежда не толкова съвършена, снимана под странен ъгъл, но съответно не можете да си обясните защо продължавате да гледате този филм. Запазената марка на Тони Скот е точно това – всичко започва леко и спокойно, сякаш кани зрителя да се настани по-удобно за слеващите няколко часа, в които ще мине през въртележката на чувствата си.

В случая с „Мъж под прицел“, някои сцени няма да имат връзка, поне не и на първо четене, но това е магията на киното – всяка една е просто част от по-голямата картина и едва на края ще може да се види завършена. Сякаш се рисува портрет, в началото не прилича на нищо, докато художникът не остави името си в долния десен ъгъл.

qq1

Това е историята на Тони Скот, за разлика от брат си, той никога не се е стремял да направи филмите за награда Оскар.Портфолиото на Тони с наградите е сякаш скромно, не е успял да продуциира лентата, която да накара света да скандира името му, за да получи златната статуетка, а сякаш не това е била целта. Фокусът е в създаването на изкуство, което да забавлява, впечатлява и приковава зрителя. Докато всички останали използват метода на третините, Скот работи със златното сечение на кинематографията. И щом човек като Брайън Хелгеланд започва скрипта, няма какво повече да очакваме. Впрочем, през същата година (1987-а), Брайън влиза във видеотеката (същата, в която някога работил Тарантино) и попитал кой е най-добрият филм. Касиерът го насочил към първата версия на „Мъж под прицел“.

20 години по-късно, човекът ще напише сценария за малко по-различен и много по-добър филм. Историята, колкото и тривиална да звучи за днешното време, ни пренася в обувките не бивш командос, нает за телохранител на малко момиченце. В книгата, от където се извлича съвсем нов филм, главният герой Крийси (Дензъл Уошингтън), трябва да показва своите свидни белези от войните, неприятните срещи с алкохола и тежката депресия. Пресъздаването на емоционално състояние е доста трудно, особено след като авторът на книгата преразказва историята по-скоро в главата на героя, където се случват много съдбоносни решения. Ето защо и началото на филма е бавно, сцените са размазани, понякога твърде безцветни, друг път прекалено осветени, мигове на черно-бяло кино и още много други. Свикнете с идеята, че Тони Скот ще оставя символи във всеки един момент.

Той запълва онези празнини в сценария и прави преход от сцена в сцена, без да форсира действията, усеща се плавно въведение в иначе бързите темпове на филма. Самият Дензъл е поканен да участва, докато чака пред кабинета на доктора. Там се срещат с Тони. Уошингтън признава, че е бил изморен от киното, вече не искал да снима филми, мисли за пенсиониране. Скот взима под наем точно тази апатия, за да създаде герой, който сякаш всички познаваме и виждаме. Алкохолизмът и отчаянието, изиграни тук, печелят Оскар около 8 години по-късно, когато Дензъл ще бъде пропадналият авиатор в един друг филм. Когато питат Тони, защо втората част във филма е толкова натъпкана с насилие, той отговаря „Помислих си какво бих направил, ако моите деца бъдат нападната и сцените се наредиха веднага.“.

И ако те са завладяващи, какво да говорим за музикалното оформление? Понякога чувате тиха, дори шепнеща испанска китара, друг път се прокрадва песен като „Clair de Lune“, преди да се разнесат писъците и екранът да се покрие отново с агресия. Използваме този филм за пример, защото в него можете да видите най-много и възможно най-доброто от Тони Скот. За още по-сериозна спекула, можем да съпоставим края на главния герой с края на режисьора.

wqrwrwq

 

И двамата ще минат по моста, но сякаш никога не слизат от него. Разбира се, ако сега решите да претърсите торентите и да откриете „Мъж под прицел“, препоръчваме да не се привързвате много към идеята – такива повече няма да има. Със загубата на този човек, губим и желанието за експериментиране – режисьорът е на 60 години, когато започва  да работи по този  проект – Холивуд сякаш използва много добре познатия модел и вече експериментите, опитите за нещо ново и дори рисковете, са минимализирани. Дисни прави римейк след римейк, дори не се опитва да създаде нов филм.  Компютърните ефекти са навсякъде, докато за заснемането на този  филм са търсени стари видео камери, които да придадат по-голяма автентичност. 7 години  по-късно, още не можем да открием еквивалент на  филм, направен с подобна класа. Холивуд измести рисковете и преследването на добрият филм за сметка на блокбъстърите,  сякаш  вече не е важно  каква история ще гледаме, стига да е напомпана с бензин, експлозии и няколко дебилни реплики. Тони  Скот беше друга филмова религия и за жалост – изгубена  такава.

 
 
Коментарите са изключени

Как Китай сглоби собствен стелт от частите на сваления F-117 над Сърбия

Първият голям скандал в Студената война идва благодарение на името Франсин Гари Пауърс. Пилотът на самолет U-2, признава, че е работил за ЦРУ, правил е разузнавателни полети, летял е над съветски военни бази и като цяло се надявал, че Съветският съюз няма оръжие, с което да порази самолета. Самопризнанията и факта, че говори пред съветски съд, очевидно показват, че двете сили се въоръжават сериозно. Годината е 1960-а, американската авиация обещава да си вземе поука и бързо започва разработката на друг невидим самолет. Така популярната стелт технология няма да завърши особено добре и само 39 години по-късно, тестовото военно оръжие на САЩ ще докаже, че има някакъв особен авиационен проблем, когато става въпрос за напреднала военна техника. През 1999-а година, югославски военни прихващат легендарния F-117 и решават да тестват неговата „невидимост“. На някои от частите после цъфват надписи като „Извинявай, не знаехме, че си невидим“, както и „Колумбе, Колумбе, й**ем ти любопитството.“. Точно 2 ракети са били необходими за разчистването на небето.

Близо 12 години след този „инцидент“, Китай показва своя първи невидим самолет или по-скоро започва тестовете. В този момент изплуват и някои много интересни предположения – едно от тях е именно използването на части от свалените изтребители. Според американските разузнавачи, след свалянето на невидимия „Нощен ястреб“, китайски агенти са обикаляли и изкупували за луди пари всеки сувенир, прибран от местен жител.

F-117 parts

Снимка: By Petar Milošević – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=74037454

Разузнаването на НАТО признава, че е имало наличие на шпиони, кръстосвали местността и издирвали събрани части от местното население. През 90-те години на миналия век, политическите отношения между Китай и Сърбия са на изключително добро ниво, следователно никой не е имал нищо против събирането на останките от най-добрият самолет на САЩ – колко точно добър може да бъде, след като е свален от най-обикновена ракетна установка, можете сами да прецените.

Белградският музей на авиацията притежава някой друг сувенир като крило и кабина, но това изобщо не представлява интерес за китайците, по-вълнуваща тема са технологии, които предоставят тази невидима протекция от радарите. Китай започна да инвестира все повече в разработката на оръжие и след като през 2010-а година, бюджетът им възлиза на близо 50 милиарда паунда, какво можем да очакваме като сума след още 10 години? На следващата година стана ясно, че Китай вече разработва нов стелт изтребител и започва тестовете, както и изчистването на новата технология.

 

Същата година стана ясно, че американското правителство съди и инженерът Ношир Гоуадиа, който продава стелт ракетната технология на Китай. През 2011-а година, САЩ продължава да смята, че червената народна армия на Китай е поне с едно поколение назад. Каква е ситуацията днес?
През септември, 2018-а година, Китайското правителство официално съобщава, че е готово да пусне в масово производство разработката на J-20 изтребител.

J-20_at_Airshow_China_2016

Снимка: By Alert5 – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52820207

Според източници, китайските инженери най-накрая са успели да намерят решение за двигателите и с новото родно производство, самолетът ще може да лети със свръхзвукова скорост, но без да уведомява близките радари. Основен проблем в проекта до този момент е прегряването на перките на двигателя, които при употреба на термокамера ще помогнат за по-бързото му откриване. Според военния експерт Жоу Ченминг, Китай е разполагал с едва 20 J-20 (през 2018) и това количество изобщо не е достатъчно, още повече, че Южна Корея и Япония получават последно поколение американски F-35.

Не трябва да забравяме, че китайската армия инвестира сериозни суми и в закупуването на руски Su-35 и по този начин заявява сериозно авио позициите си при евентуални военни действия, но нека се върнем към J-20. Редица критици, предимно от американската армия, заявяват многократно, че е почти невъзможно да се обърне технологията на свалените F-117.

20 години по-късно, конструкторното бюро Chengdu вече работи върху създаването на по-къса самолетна база, която би позволила на въпросният невидим войн да излита от самолетоносачи, с което да засили присъствието на военноморския флот. Интересен факт е, че китайският J-15, който в момента е на въоръжение и е взаимстван от Su-33, вече е на повече от 30 години, следователно е време за китайското правителство да направи следваща стъпка към иновацията.

Битката за невидими самолети се оказва интересна ниша. Неофициални снимки на китайски J-20 се появяват в американска база. Според източници, това е реплика на истинския боен самолет, построен изцяло за изучаване на технологията, не е ясно дали лети или не. Отново интересна маневра, особено след горепосочените изказвания.

J-20s

Снимка: By Alert5 – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52859253

Забавните моменти около раждането на този самолет са обвързани и с други легенди като хакването на Пентагона. През 2016-2019-а година, различни източници смятат именно хакерската война като основна причина за бързите темпове, с които китайската армия и авиация напредва във въоръжаването. Източници като CNBC твърдят, че до 2030-а година, благодарение на хакерските похвати, Китай може да изпревари всички в създаването на изкуствен интелект.

Традицията показва, че никой не е виновен на хората, които не могат сами да защитат своите лични данни, а в този случай, ако Пентагона не може да се справи, кой би могъл? Интересната страна от целият скандал е, че китайските инженери, дори и ако са използвали ценна военна информация от САЩ, не плагиатстват американската технология, а я подобряват. На този етап няма нито един свален или обстойно разгледан J-20. Невидимостта на самолета също е под въпрос, след като през 2018-а година се оказва, че индийските радари успяват да засекат J-20. По-късно става ясно, че пилотите не използват рефлекторите на радарни вълни в мирно време, за да не последват катастрофи.

Интригата става още по-интересна, след като можем да стигнем до заключението, че китайската армия не просто скъсява дистанцията с останалите конкуренти, но вече спокойно можем да допускаме, че ги изпреварва. Военният шпионаж никога не е познавал граници, следователно дали тайните на невидимите самолети идват от хакерски атаки или от възпроизведена американска технология, няма никакво значение. Впрочем, нека не забравяме, че руски учени първи откриват под колко градуса се отразява радиовълната – 90, ако се чудите. Дали Китай ще започне да продава J-20, това също е въпрос, който остава някъде в бъдещето.

 

 
 
Коментарите са изключени