11 съвета за добра мобилна портретна фотография

| от chronicle.bg |

Какво стои в основата на добрата портретна снимка? Има ли психология в това да снимаш известна или не толкова известна личност? Необходимо ли е да си професионалист с качествена камера или можеш да снимаш любителски със смартфон?

Това са част от темите, които бяха дискутирани на практическия уъркшоп за портретна фотография с флагман серията смартфони P20, организиран от Huawei и воден от фотографа Вера Гоцева – Lomovera (повече за нея тук). В ролята на модел влезе Михаела Филева, а теренът бе Creative Hall Studio – същият, където Вера Гоцева и Михаела Филева наскоро реализираха фотосесията с Huawei P20 Pro за новия албум, „Нова страница“, на изпълнителката.

Преди всичко трябва да знаем, че когато снимаме хора, не трябва да ги делим на известни и популярни личности, и „обикновени“ хора. В портретната фотография няма разлика между тях, защото всяко лице има своя индивидуалност и отличаващи се черти. Всеки човек е интересен и вие може да откриете своя обект планирано или неочаквано, затова е полезно да сте подготвени да му направите портрет, който той, вие и вашата аудитория в социалните мрежи, блогове или медии, истински да харесате.

Ето и някои от основните принципи, които трябва да спазваме, когато правим портретна фотография със смартфон:

Kadur na Mihaela Fileva ot photosesiata za novia i album

1. Човекът срещу вас е основен и единствен приоритет. За него трябва да е комфортно да бъде пред обектива. През цялото време обектът трябва да е в идеална своя среда и комфортна зона. Трябва да го усетите и да го предразположите. В този ред на мисли, разговаряйте с модела. Той е най-важното нещо и ако пожелае да спрете да снимате, приемете неговото желание.

2. Усетете ситуацията и действайте спрямо нея. Някои хора предпочитат да се подхожда към тях по-агресивно или по–пасивно при заснемането на кадрите –  „Застани тук и се усмихни“ или „Би ли искала да пробваме снимка тук?“, са два различни подхода, пробвайте кой работи по-добре в съответния момент и с конкретния модел.

3. Намерете подхода за конкретния човек и имайте визия и насоки, спрямо които да го водите какво да прави. През цялото време се налага позиране, но без да се напряга модела. Всеки човек се притеснява от снимките и вие трябва да го насочвате. Ако оставите да реши как да застане сам, ще се притесни и кадърът няма да се получи. Вижте раменете му – ако са стегнати, той се притеснява и вие трябва да го предразположите.

4.  За хубавата снимка ключът към успеха е в светлината. Дали имаме снимки с професионално осветление или такива с естествена светлина при прозорец и изглед на слънце, то светлината трябва да пада странично от човека, косо на лицето му. Основен принцип – тя трябва да е зад вас. Чудесни снимки стават в полупрофил и лице, обърнато към светлината, а прозорецът е добър заместител на професионалното осветление, когато не разполагате с такова.

5. Статиката на тялото е много важен момент. Обикновено хората изглеждат неестествено и стегнати, ако не са професионални модели. Затова пасивността и статиката трябва да се преодолеят с композицията на кадъра. Не искате човекът да изглежда отпуснат, нито прекалено стегнат. Затова моделът не бива да се обляга с гръб на стена или другаде, ако е фронтално срещу вас – в тялото му трябва да има енергия. Поставите модела срещу вас, кажете му какво да прави, комуникирайте с него, направете го забавно, за да се раздвижи и да се отпусне.

Processed with VSCO with al1 preset

6. Позицията на тялото определено има значение. То може да е право или седнало. Ръцете трябва да бъдат отделени от торса, като моделът трябва да прави нещо поне с една от ръцете си – така избягвате като цяло неприятните „кръгли“ кадри и давате силует на човека и снимката. Лицето не трябва да е изнесено назад. Когато брадичката е изнесена малко напред, лицето не стои статично и е по-въздействащо. Челото и брадичката трябва да са в една линия. Портретната фотография има три основни плана – портретен, американски (3/4) или пълен, и когато по-голямата част от тялото е в кадър, краката също трябва да заемат поза. Позиционирайте модела странично или снимайте профил, а най-добре – полупрофил. В лек диагонал застават лицето и раменете, брадичката и челото, а раменете са леко завъртени в синхрон с лицето, за да не е статично тялото. Правете снимки с различно положение на косата.

7. Очите изразяват всичко – търсете ги. Моделът за снимката трябва да гледа напред. Ако не усещате химията между очите – между вас и човека – по-добре да не гледа към вас, защото това се усеща и вижда лесно от аудиторията.

8. Снимайте с пълни мегапиксели. Пуснете си цялата резолюция на вашите Huawei P20 Pro или P20. Правете снимки на един и същи кадър в различни настройки – приоритетна бленда, потретен режим и чиста камера без режими. Правете по три снимки на визия/поза, защото всъщност има фини нюанси, които се виждат, и затова е необходимо да имаме набор от кадри за избор. Освен това, никога не приближавайте при портретни снимки със смартфон. Търсете максимално възможност, за да се приближите за близък план.

9. Трябва да знаете какво правите и затова снимайте всеки ден хора. Дайте си време да се отворите към човека срещу вас. Никога не пренебрегвайте човека срещу себе си. Неговата работа е в пъти по-трудна от вашата, защото той е чувствителен пред обектива.

10. Портретната фотография винаги е за човека срещу вас. Дори да мислите, че имате много хубава снимка, може и да е така, но ако моделът не се харесва на кадъра, не го публикувайте.

11. Изградете доверието и се забавлявайте през цялото време. Това ще вдигне енергията на модела срещу вас. Пуснете си музика. Снимайте.

 
 

Мъжете за неписаните правила на писоара

| от chronicle.bg |

Етикетът при писоарите не се засяга достатъчно, а трябва, защото се оказва, че има доста правила. Някои от тях, а може би всички, мъжете изпълняват инстинктивно. Но какви са всъщност?

Питър

Оставяйте пространство между вас и другия човек, ако е възможно. Не е окей да застанете точно до някой друг, особено ако са двама човека и вие се мушнете между тях. Някои хора си цъкат на телефона или си носят бирата, ако сме в заведение. Това според мен е гадно и не трябва да се прави, защото после тези предмети отиват на масата и колкото и да се пазиш, все пак си в тоалетна и мръсотиите се пренасят.

Стивън

Като цяло гледам да използвам кабинка, ако има свободна, защото се притеснявам. Ако все пак ползвам писоар – погледът напред и никакъв визуален контакт.

Сам

Ако е дълга линия от писоари, отивам на най-далечния, фокусирам се върху задачата си и се правя, че не забелязвам кой идва и си отива.

Майкъл

Никога не заставам до някой, ако имам избора – независимо дали писоар или кабинка. Също така, винаги използвам сешоарите за ръце, за да избегна неловката тишина и да дам възможност на останалите да си вършат работата на спокойствие. И още нещо основно – никога не трябва да ви хващат, че излизате от женската тоалетна.

Дарън

Ако има три писоара и всеки от крайните е зает, никога не ползвайте този по средата. Отиде в кабинка.

Джоел

Оставате възможност на тези, които идват след вас, да не застават до вас. Заемайте първо най-крайните писоари. Не заговаряйте никого, не гледайте никого, не си тананикайте и не привличайте внимание като цяло. Свършете си работата, измийте си ръцете и напуснете.

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи? 

 
 

Трейлър на „Documentary Now!“: Това не е Марина Абрамович

| от chronicle.bg |

В новия сезон на „Documentary Now!“ в ролята на Марина Абрамович се появява… Кейт Бланшет. Участват още Таран Килам, Джон Мулани и Оуен Уилсън. Пародията наистина си заслужава поглед.

За тези, които имат нужда от още малко убеждаване – IFC пусна трейлър на шестте епизода. 

Сериалът се присмива на манията по документални филми. Първият сезон има 6 серии, които правят трибют на документалния формат по забавен начин. Поръчват се втори и трети сезон още преди да е излъчен първият епизод на първия сезон.

Режисьор отново е Алекс Буоно, а сценарист – косъздателят на сериала Сет Майерс. Майкъл Кийтън също се в епизода „Batsh*t Valley“.

 
 

Toyota възражда легендарната Supra

| от chronicle.bg |

Toyota отново иска да спечели шофьорите, които искат нещо повече от просто да отидат на работа. Поглеждайки назад към миналото си, компанията обяви завръщането на легендарния спортен модел Toyota Supra. Това стана на Detroit Auto Show.

Новият модел е разработен съвместно с BMW и тестван от самия изпълнителен директор Акио Тойода на няколко състезателни писти по света (включително, разбира се, и Нюрбургринг).

maxresdefault

Моделът Supra стана нарицателно за улични състезания и дрифтове през 70-те години. Четвъртото поколение в момента се счита за най-търсено като скоро една кола беше продадена за $120 000 на сайта за класически автомобили BringaTrailer.com.

Освен скорост и возия, феновете харесват Supra и заради това, че лесно носи на тунинг. Подходящи ръце могат да извадят астрономична мощност от 6-те цилиндъра на двигателя. Това й отреди място и в автомобилния кино франчайз „The Fast and Furious“.

171030131232-1969-toyota-2000gt-exlarge-169

Вдъхновението за Supra идва от Celica, както и от Toyota 2000GT (от края на 60-те години, на снимката), която днес може да достигне цена от над $1 милион по аукционите.

Новата Supra технически е доста подобна на BMW Z4. Тя има 335 конски сили от 6-те си цилиндъра, разработен от BМW, и 8-степенна автоматична скоростна кутия (без опция за ръчна). Максималната скорост е 250 км/ч, а от Toyota твърдят, че колата ще достига 100 км/ч за малко над 4 секунди.

BMW Z4 пък ще излезе през март с две опции – 255 коня от 4 цилиндъра и 382 коня от 6 цилиндъра.

Ще можем да си купим новата Supra официално чак през лятото за скромните $50 000. Първия брой от вече беше създаден и продаден на аукцион като парите отиват за благотворителност.