11 съвета за добра мобилна портретна фотография

| от chronicle.bg |

Какво стои в основата на добрата портретна снимка? Има ли психология в това да снимаш известна или не толкова известна личност? Необходимо ли е да си професионалист с качествена камера или можеш да снимаш любителски със смартфон?

Това са част от темите, които бяха дискутирани на практическия уъркшоп за портретна фотография с флагман серията смартфони P20, организиран от Huawei и воден от фотографа Вера Гоцева – Lomovera (повече за нея тук). В ролята на модел влезе Михаела Филева, а теренът бе Creative Hall Studio – същият, където Вера Гоцева и Михаела Филева наскоро реализираха фотосесията с Huawei P20 Pro за новия албум, „Нова страница“, на изпълнителката.

Преди всичко трябва да знаем, че когато снимаме хора, не трябва да ги делим на известни и популярни личности, и „обикновени“ хора. В портретната фотография няма разлика между тях, защото всяко лице има своя индивидуалност и отличаващи се черти. Всеки човек е интересен и вие може да откриете своя обект планирано или неочаквано, затова е полезно да сте подготвени да му направите портрет, който той, вие и вашата аудитория в социалните мрежи, блогове или медии, истински да харесате.

Ето и някои от основните принципи, които трябва да спазваме, когато правим портретна фотография със смартфон:

Kadur na Mihaela Fileva ot photosesiata za novia i album

1. Човекът срещу вас е основен и единствен приоритет. За него трябва да е комфортно да бъде пред обектива. През цялото време обектът трябва да е в идеална своя среда и комфортна зона. Трябва да го усетите и да го предразположите. В този ред на мисли, разговаряйте с модела. Той е най-важното нещо и ако пожелае да спрете да снимате, приемете неговото желание.

2. Усетете ситуацията и действайте спрямо нея. Някои хора предпочитат да се подхожда към тях по-агресивно или по–пасивно при заснемането на кадрите –  „Застани тук и се усмихни“ или „Би ли искала да пробваме снимка тук?“, са два различни подхода, пробвайте кой работи по-добре в съответния момент и с конкретния модел.

3. Намерете подхода за конкретния човек и имайте визия и насоки, спрямо които да го водите какво да прави. През цялото време се налага позиране, но без да се напряга модела. Всеки човек се притеснява от снимките и вие трябва да го насочвате. Ако оставите да реши как да застане сам, ще се притесни и кадърът няма да се получи. Вижте раменете му – ако са стегнати, той се притеснява и вие трябва да го предразположите.

4.  За хубавата снимка ключът към успеха е в светлината. Дали имаме снимки с професионално осветление или такива с естествена светлина при прозорец и изглед на слънце, то светлината трябва да пада странично от човека, косо на лицето му. Основен принцип – тя трябва да е зад вас. Чудесни снимки стават в полупрофил и лице, обърнато към светлината, а прозорецът е добър заместител на професионалното осветление, когато не разполагате с такова.

5. Статиката на тялото е много важен момент. Обикновено хората изглеждат неестествено и стегнати, ако не са професионални модели. Затова пасивността и статиката трябва да се преодолеят с композицията на кадъра. Не искате човекът да изглежда отпуснат, нито прекалено стегнат. Затова моделът не бива да се обляга с гръб на стена или другаде, ако е фронтално срещу вас – в тялото му трябва да има енергия. Поставите модела срещу вас, кажете му какво да прави, комуникирайте с него, направете го забавно, за да се раздвижи и да се отпусне.

Processed with VSCO with al1 preset

6. Позицията на тялото определено има значение. То може да е право или седнало. Ръцете трябва да бъдат отделени от торса, като моделът трябва да прави нещо поне с една от ръцете си – така избягвате като цяло неприятните „кръгли“ кадри и давате силует на човека и снимката. Лицето не трябва да е изнесено назад. Когато брадичката е изнесена малко напред, лицето не стои статично и е по-въздействащо. Челото и брадичката трябва да са в една линия. Портретната фотография има три основни плана – портретен, американски (3/4) или пълен, и когато по-голямата част от тялото е в кадър, краката също трябва да заемат поза. Позиционирайте модела странично или снимайте профил, а най-добре – полупрофил. В лек диагонал застават лицето и раменете, брадичката и челото, а раменете са леко завъртени в синхрон с лицето, за да не е статично тялото. Правете снимки с различно положение на косата.

7. Очите изразяват всичко – търсете ги. Моделът за снимката трябва да гледа напред. Ако не усещате химията между очите – между вас и човека – по-добре да не гледа към вас, защото това се усеща и вижда лесно от аудиторията.

8. Снимайте с пълни мегапиксели. Пуснете си цялата резолюция на вашите Huawei P20 Pro или P20. Правете снимки на един и същи кадър в различни настройки – приоритетна бленда, потретен режим и чиста камера без режими. Правете по три снимки на визия/поза, защото всъщност има фини нюанси, които се виждат, и затова е необходимо да имаме набор от кадри за избор. Освен това, никога не приближавайте при портретни снимки със смартфон. Търсете максимално възможност, за да се приближите за близък план.

9. Трябва да знаете какво правите и затова снимайте всеки ден хора. Дайте си време да се отворите към човека срещу вас. Никога не пренебрегвайте човека срещу себе си. Неговата работа е в пъти по-трудна от вашата, защото той е чувствителен пред обектива.

10. Портретната фотография винаги е за човека срещу вас. Дори да мислите, че имате много хубава снимка, може и да е така, но ако моделът не се харесва на кадъра, не го публикувайте.

11. Изградете доверието и се забавлявайте през цялото време. Това ще вдигне енергията на модела срещу вас. Пуснете си музика. Снимайте.

 
 

Стелан Скарсгор на 68: Високият рус мъж с големия талант и осемте хлапета

| от Вучето |

В момента той е най-актуален с ролята  на Борис Щербина в хитовия сериал на HBO “Чернобил.” Толкова много прилича (и се държи) като съветски държавен и партиен деятел от ерата на развития социализъм, че като го гледа човек, постоянно му се иска да си сипе 200 г водка. Сериалът приключи, но оттук до края на 2020-а година е плътно ангажиран с още пет филмови проекта. Просто при Стелан Скарсгор няма празно. И не е имало от далечната 1968 г., когато прави филмовия си дебют с ролята на капазанчето Бомби Бит в шведския сериал със заглавието “Бомби Бит и аз”.

t0523chernobyl-1

Стелан Скарсгор като Борис Щербина в „Чернобил“

От малък носи псведонима Скарци. Кръщелното му име обаче до известна степен предопределя бъдещето на момчето от Гьотеборг. Мама Гудрун и татко Ян кръшават родения на 13 юни 1951 г. син Стелан. Името произхожда от латинското stella, което значи “звезда”. И един ден Стелан-Скарци Скарсгор от Гьотеборг, Швеция ще бъде не каква и да е звезда, а  една от най-ярките европейски филмови звезди, осветяващи световния филмов хоризонт!

Още в началото на забележителната си кариера Стелан Скарсгор бива сравняван с чудовищно талантливия си сънародник Макс фон Сюдов. Обаче това се случва в Европа. А никой не може да твърди, че е постигнал кой знае какво в кино-индустрията, ако ликът му не се е появил на тениска или чаша за кафе в Щатите. Такива са неписаните закони на шоубизнеса, човече! Стелан успява да пробие и в Холивуд, благодарение на забележителното си изпълнение в макар и второстепенната роля на “Инженера” в еротичната дарама на режисьора Филип Кауфман и по сценарий на Милан Кундера “Непоносимата лекота на битието” (1988). Обаче ролята, която наистина го изстрелва във висините на известността е тази на парализирания работник на нефтена платформа Ян Нюман в датската драма на Ларс фон Трир “Порейки вълните” (1996). Холивуд направо полудява по снажния швед. Оттогава Скарсгор се превръща в нещо като реквизит в повечето от последвалите филми на ексцентричния датски режисьор.

В България разбрахме за съществуването на Скарсгор (и го харесахме въпреки превъплъщението му в самовлюбен професор по математика в елитен американски университет!), когато тандемът Афлек-Деймън печели първия си “Оскар” с бокс-офис разбивача “Добрият Уил Хънтинг” (1997). Следват забележителни роли в “ Амистад” (1997), “Ронин” (1998) , а през 2000 г. актьорът прави завръщане, но не в Синята лагуна, а в поредната  Оскарова продукция на любимия режисьор Фон Трир, “Танцьорка в мрака” (2000).

През следващите 20 години сме го гледали в какво ли не –  като грозника Бил Търнър в “Карибски пирати-3” и като едно от пеещите гаджета на Мерил Стрийп в хитовия мюзикъл “Мама Миа”; като бившия  затворник Улрик в шведския “Един доста добър човек” и като Мартин Вагнер в американския римейк на шведската лента по едноименния роман на Стиг Ларшон  “Мъжете, които мразеха жените” . От богатата му филмография го помним още с участието му “Меланхолия” ( апокалиптичната драма на Ларс Фон Трир, от 2011), “Нимфоманката” (дали изобщо има смисъл да споменаваме кой е режисьорът!) и още някои, по-закачливи заглавия от 2015 г. като “Отмъстителите” и “Пепеляшка”. Последната му забележителна роля в пълнометражен филм (в която феновете му трябваше да се напънат, за да го разпознаят заради плешивото теме) беше на дългогодишния треньор на шведската тенис-легенда Бьорн Борг в “Борг/Макенроу” от 2017 г.

"Out Stealing Horses" Photocall - 69th Berlinale International Film Festival

На 69-ото Берлинале (Getty Images)

Ако се чудите какво прави 68-годишният актьор със забележителна осанка (висок е 191 см), когато не се снима, веднага ви отговаряме. Прави деца. При това не какви и да е, а красиви и талантливи деца. Към този момент актьорът е горд баща на осем: шест са от първата му съпруга Май, с която са женени от 1975 до 2007 г., а две – от настоящата, Меган.  Петима синове с фамилия Скарсгор са актьори: Александър (42), Густаф (38), Сам (37), Бил (28) и Валтер (23). И всички те вече са дали заявка, че имат потенциала да надминат един ден по професионални успехи знаменития си татко.  Може да не сте гледали всичките момчета в действие, обаче няма как да сте пропуснали изпълнението на най-големия, Александър, като секси съпруга-насилник в първия сезон на “Малки големи лъжи”, както и във вампирския сериал “Истинска кръв”. Густаф се снима във “Викингите” и “Западен свят”, а Бил… О, няма как този “злодей” с плътни устни и хипнотизиращ поглед  да не присъства  в еротичните сънища на много девойки по света след участието си в няколко хитови американски сериали. Най-малко за децата от първия брак на Стелан се знае за Еия (27), която е бивш модел, и единствената, неизкушена от актьорската професия. Сам също избягва светлината на прожекторите и е единственият от братята, който избира професията на майка им, докторската, а не на бащата. Най-малките Скарсгор от брака с втората съпруга също са момчета, Осиан и Колбьорн, съответно на 10 и 6 години.

alexander-skarsgard-big-little-lies-lead

Александър Скарсгор в „Малки големи лъжи“

Това, което малко фенове на фамилия Скарсгор обаче знаят, е че по-големите деца са израснали в крайно разкрепостена, бохемска среда. През 80-те някои забранени от закона субстанции са в свободно обръщение в домакинството на Скарсгор и в резултат на това взаимната любов и взаимопомощ царуват навсякъде. Александър, като най-голям, получва зелена светлина от родителите си още 12-годишен да води гаджета у дома. Въпреки че бракът й със Стелан не е проблематичен, първата съпруга на Стелан, Май, по професия лекар, се пропива зловещо и бракът им приключва през 2007 г. Две години по-късно Стелан среща втората си съпруга, с 25 години по-младата Меган Еверет, с която са щастливо женени и до днес. Любопитен за отбелязване факт е, че въпреки световната си слава и привлекателна външност Стелан Скарсгор никога, ама никога не е бил “хващан” да кръшка. Статутът му на примерен съпруг и баща винаги е бил железобетонен и поради това буди истинско озадачение и възхищение в холивудските среди.

Mamma Mia! Here We Go Again World Premiere

Стелан Меган на премиерата на „Mamma Mia! Here We Go Again“ (Getty Images)

Въпреки че синовете Скарсгор щурмуват Холивуд, популярността им в Щатите все още не може да се сравни с тази в родната Швеция. Там те се ползват със статут равностоен на този на кралското семейство. Почти е невъзможно да цъкнеш телевизора и да не попаднеш на филм или телевизионно шоу, в което да не участва някой Скарсгор. Членовете на семейството обаче не са се главозамаяли от славата и въпреки, че заради професионалните си ангажименти, им се налага да прекарват голяма част от годината в САЩ,  нямат търпение да се върнат у дома. Стелан и Меган живеят в Стокхолм, а Стелан се хвали, че заради близостта на морето често готви прясна морска храна за семейството си.

“Аз съм скандинавец до мозъка на костите си,” казва актьорът в интервю пред датския ежедневник Berlingske. “Стабилен и здравомислещ човек съм. Но това не значи, че не съм преживявал неща и кризисни периоди, които да не са изваждали на показ наранимата страна на характера ми. Обаче имам прекалено много деца, за да губя време като се вглъбявам прекалено много в проблемите. Не съм от тези, дето ще лежат по цял час на кушетката в кабинета на психолога и ще му разказвам за детството си и после заедно ще умуваме дали съм искал да спя с майка си. “

Запитан дали се чувства почитан и обичан в родината си,Скарсгор отговаря така: “Шведите се гордеят със Златан Ибрахимович. Мисля, че и с мен се гордеят, но най-вече защото в чужбина свързват името ми с Швеция. Въпрек обаче, че си международно известен, шведът ще те погледне веднъж-дваж и после веднага ще отклони поглед встрани, понеже ние сме си такива хора, резервирани, не обичаме да ни досаждат и да досаждаме на другите. В Щатите обаче някой постоянно върви по петите ти и ти крещи в ухото: “Леле боже, ама това наистина ли си ти?!”  Това е възможно да се случи в Швеция, само ако се намираш в два след полунощ в някой бар. Само тогава всички се обичат и са си най-големи дружки.”

На 13 юни Стелан Скарсгор навършва 68 години. На тази възраст той вече е доказал, че е сред най-известните актьори в света в момента, а в личен план е успял да сложи нещата си в ред така, че да може с чиста съвест да каже: “Да, амбициозен съм и има още много неща, които искам да ми се случат в професионално отношение. Но дори да стане така, че да не получа ролята, която съм искал, не е болка за умиране! Единственото, което има значение е, когато в семейството всичко е наред и всички роднини са в добри отношения помежду си. Само тогава се чувствам на мястото си и истински богат.”

 
 

Колко време ще ни отнеме да преброим до 1 милион (и 1 милиард)

| от chronicle.bg | |

Дори и някои от нас да не могат да смятат, всички сме професионалисти в броенето. Всеки от нас поне на теория е способен да брои до безкрай – ограниченията са само времето и колко сме резистентни на психоза.

Малцина обаче могат да си представят колко време реално ще им отнеме, за да преброят до 1 милиол, какво остава пък за 1 милиард. Това е така, основно защото мозъците ни не могат да си представят лесно колко точно огромни са тези числа.

Нека започнем с 1 милион. Най-често срещаният срок за преброяване до милион е 23 дни. Тази цифра се цитира в няколко източника, които се отнасят по въпроса, и изглежда произлиза от детска книжка със заглавието „How Much is a Million“ („Колко е милион“) с автор Дейвид Шварц, който дава различни примери, за да ни помогне да си представим колко голямо е числото от заглавието.

Господин Шварц изглежда дава това време, само за да шашне децата без да ги занимава с излишни детайли. Резултатът му обаче е съвсем неприложим в истинския живот – защото той предполага, че човек ще брои 24 часа в денонощието без да спира и че ще му отнеме средно по 2 секунди за произнасянето на всяко число. Това са силно невъзможни параметри за изпълнение.

По-малките числа, разбира се, лесно могат да се произнесат за по-малко от 2 секунди, дори по-малко от 1 секунда. Опитайте се обаче да кажете: „седемстотин петдесет и четири хиляди деветстотин тридесет и седем“ за 2 секунди. Трудно е. Да седим будни в продължение на 23 дни пък е толкова немислимо, че няма дори да засягаме тази тема.

Untitled

Джереми Харпър

Тогава колко време ще ни отнеме всъщност да преброим до 1 милион? Софтуерният инженер Джереми Харпър казва някъде от порядъка на 89 дни. 

Как преценява обаче този Джереми това число? Преценява го от първа ръка – от 18 юни до 14 септември 2007, Харпър преброява до 1 милион. Той прекарва по 16 часа на ден в четене на числа от компютърен екран пред публика онлайн, а шефът му дори го пуска от работа, за да го направи.

Не казваме, че не може и по-бързо – опитът на Харпър не е за време, а за постижение. Той често прави паузи, танцува пред камерата и подобни. Но като имаме предвид средната му скорост, 89 дни изглеждат като нормален срок за целта.

Защо въобще се занимава Харпър? Целта му е да набере средства за Push America, днес The Ability Experience – благотворителност, която помага на хора с увреждания. Той успява да събере около $12 000 (както и солидно количество реклама) и записва рекорд в Книгата на Гинес за човека, броил до най-много. 

Както можете да си представите, заниманието му е изключително натоварващо. Както Джереми сам признава: „Камерите, които ме снимаха през цялото време, ме поддържаха читав. Ако просто бях заключен вкъщи и броях до милион без никой да ме гледа, със сигурност щях да полудея.“

Относно постижението си, той казва: „В този момент просто изгубих контрол и след това просто казах числото. След това чувството беше като огромен балон, който се спука върху мен. Беше много странна емоция.“

Цялото приключение отнема на Харпър 1 424 часа активна работа или 5 130 000 секунди, което означава средно по 5,13 секунди да каже едно число или 2,6 пъти повече, отколкото Шварц прогнозира. Всъщност самото произнасяне трае около 2,6 секунди, но е нужно време и за дребни неща като дишане, почивка на езика и челюстта и подобни.

Колко обаче би отнело на човек да преброи до 1 милиард?

Инстинктивно можем да предположим, че щом 1 милиард е 1000 пъти повече от 1 милион, ще отнеме 1000 пъти по 89 дни или около 250 години… Дори да не прави нищо освен да брои, на човек ще му отнеме непосилните (за сега) 163 години.

Един от по-разумните начини да преценим колко време ще отнеме е да съберем 10 000 човека, всеки от които да преброи до 100 000 и да добавим времената им. 

Трябва обаче да имаме предвид и че работим и с още по-големи числа – следователно, повече време за произнасяне плюс по-голямо натоварване и следователно повече време за почивка. Цифра като сто четиридесет и пет милиона седемстотин хиляди триста двадесет и пет хиляди осемстотин деветдесет и девет ще отнеме около 4 секунди със спокоен говор. Като добавим и 2,5 секунди за почивка, получаваме 6,5 секунди на число…

По-късите числа, разбира се, ще бъдат по-близо до 5,13-те секунди на Харпър. Ако усредним 6 секунди на число, това възлиза общо на 104 167 дни до милиард (по 16 часа броене на ден). Или общо 285 години – при условие, че човек чете числата и не се налага да ги помни. Ако не ги чете, времето ще се увеличи доста, заради необходимия интелектуален напън и допълнителната умора.

Така че отговорът на въпроса е между 244 и 285 години. Успех!

 
 

Великите военни изцепки: как четирима български войводи превзеха Кавала (1912г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Есента на 1912 г. е време на въодушевление и надежда за българския народ. Балканският съюз влиза във война с Османската империя, борейки се да освободи всички всички територии в Тракия, Беломорието, Македония, Албания и Косово от властта на султана. За балканските народи, това е борба за възмездие и справедливост. Сърби, гърци, българи и черногорци се надяват да реализират националните си идеали и да присъединят към земите си онези територии, за които вярват че им принадлежат по силата на историческото право и пропорциите на местното население.

??????????????

Български войски, 1912

Съгласно бойните планове, България трябва да срещне основните османски сили в Тракия около Одрин, а Гърция и Сърбия трябва да се разправят с войските на Полумесеца в Косово и Македония. Освен за настъпление в Тракия, българското командване заделя части за освобождаване на Родопите.

Това е така наречения Родопски отряд в размер около 23 000 души, разделени в две бригади и четири полка от Втора пехотна тракийска дивизия. Към тях са придадени два артилерийски планински полка, един скорострелен артилерийски полк и един кавалерийски полк. В поредица от ожесточени боеве, водени през втората половина на октомври, 1912 г., българските части разбиват османските отряди, които отбраняват Родопите. Завзети са Доспат, Дьовлен и Пашмакли, а в последствие силите на Ковачев навлизат в Тракия и завземат Драма, където генералът разполага своя щаб.

За османците битката за Беломорието е предварително обречена кауза, но въпреки това те правят каквото могат, за да противодействат на българските части, надявайки се на подкрепа и от местното турско и помашко население.

Въпреки опитите за съпротива, численото превъзходство и устрема на българските атаки се оказват непреодолим фактор и силите на Портата са изтласкани все по-близо до крайбрежието на Егейско море. Османците се опитват да прегрупират силите си за отбрана на крайморските градове, което кара генерал Ковачев да бъде по-предпазлив в плановете си за по-нататъшно настъпление.

Едва що установил щаба си в Драма, при Ковачев пристига малка група войводи от македоно-одринското опълчение. Имената им са добре известни на всеки българин – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров.

Всеки един от тях има своя собствена чета, с която действа в подкрепа на основните български сили. Те пристигат при ген. Ковачев в с молба да насочи своя отряд към Кавала и да завърши освобождението на Беломорието. Ковачев е предпазлив и посочва, че донесенията му за концентрирането на вражеските османски части не му позволява да е прекалено дързък в действията си.

Mihail_chakov

Михаил Чаков

В този момент, войводите заявяват, че са готови сами да превземат Кавала. Те поискали няколко униформи, официален документ и четири коня. Ковачев не бил съвсем убеден, че войводите знаят какво правят, но дързостта им му допаднала и той се разпоредил интендантството да им осигури всичко необходимо.

На 27 октомври, 1912 г., четиримата, облечени във военни униформи, яхнали конете и се отправили към Кавала. Планът им бил да се представят за авангарда на българската армия, напредваща към града.

Това, което последвало може да се причисли или към най-дръзките военни операции в българската история или като една от най-сериозните изцепки в османската.

пейо яворов

Пейо Яворов

В спомените на Михаил Чаков се казва: „На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони.

- Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер! Стражарите стояха вцепенени…

556px-Hristo_Chernopeev_by_Dimitar_Karastoyanov

Христо Чернопеев 

По улиците на Кавала бързо плъзва мълвата че български парламентьори са пристигнали да преговарят с османското командване, а основните сили на Ковачев се намират на километри от града. За да подсилят ефекта от думите си, войводите отиват при гръцкия владика в неговия конак и настояват той също да предаде на османците, че в града за преговори са дошли български офицери. По улиците вали проливен дъжд, но дори октомврийския студ не успява да прогони любопитното население обратно по къщите.

Забавянето на гръцкия владика провокира нетърпението на Яворов и той предлага веднага да отидат в полицейския конак при каймакамина. Четиримата не губят повече време и влизат безцеремонно в „офиса“ на османския първенец, където местните големци са се сбрали на спешно заседание.

„ – Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?
– Да – отговори с поклон каймакаминът. Той беше пребледнял като мъртвец.
– Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.“

Yonko_and_Nikola_Vapcarovi1

Йонко Вапцаров със сина си

Дързостта им е подложена на изпитание мигове по-късно, когато австро-унгарският консул изисква от четиримата да представят своите пълномощни и заявява че е абсурдно град с население 50 000 души и голям гарнизон редовни войници просто да се предаде на няколко души, вярвайки единствено на думите им. Българите запазват присъствие на духа и отговарят арогантно, че в случай на отказ от турска страна, българската армия оттегля всякаква отговорност за бъдещето на града, веднъж щом предполагаемата бомбардировка и последвалата я атака започнат. Отново разколебани, османските велможи продължават да се съветват разгорещено.

Чаков описва в детайли тези напрегнати минути:

„След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
– Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце предаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …
Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!“

Следващите часове преминават като в лента на Тарантино. Четиримата войводи застават на градския площад, палят по няколко цигари, а през това време цялата полиция и военния гарнизон предават оръжието си, струпвайки го на грамадна купчина в краката на българите. Привечер, българските войводи свалят османското знаме от пилона и развяват българско, а Яворов се обръща с възторжени думи към насъбралата се тълпа. В момента в който привършва словото си, в Кавала пристигат четниците на четиримата, заедно с четата на Димитър Ляпов – общо към 110 души. Българите набързо се захващат да поставят града под контрол и да поддържат жива заблудата за скоропостижното пристигане на силите на Ковачев. Двама конници са изпратени бързо към Драма за да известят генерал Ковачев за постигнатия успех. Два дни по-късно пристигат първите роти на Родопския отряд. Кавала е завзета без да гръмне нито една пушка.

Макар Османската империя да претърпява множество поражения в Първата Балканска война, няма никакво съмнение, че майсторският блъф на войводите Чернопеев, Яворов, Вапцаров и Чаков е най-сериозната изцепка, допусната от силите на султана.

 
 

Джон Ленън за малко да си направи трепанация

| от chronicle.bg |

През март 1969 Джон Ленън и Йоко Оно отиват на меден месец в луксозен хотел в Амстердам. Там ще изпълнят и популярния си протест срещу войната във Виетнам „Bed-in for Peace“. Сред репортерите и феновете, които Ленън кани, е и 34-годишният датчанин Барт Хюджис. Той е повикан, защото бийтълсът има една странна молба: „Искам трето око“

И Ленън не говори за метафорично духовно трето око, а за истинска физическа дупка на челото. Тази процедура се нарича трепанация.

John_Lennon_en_zijn_echtgenote_Yoko_Ono_op_huwelijksreis_in_Amsterdam._John_Lenn,_Bestanddeelnr_922-2302

Ленън и Йоко в леглото си в Амстердам, 25 март 1969 

Трепанацията (от гръцката дума trypanon – свредел) се практикува още от праисторически времена за лечение на най-различни неща от главоболие до демони. Но през 60-те години на 20 век тази процедура е нещо като каприз на изгряващото Ню Ейдж движение. И един от най-известните и практици е Барт Хюджис – библиотекар, който скоро е изключен от Медицинския университет за бясна употреба на наркотици.

През 1964 той публикува „научен“ труд – оформен като свитък – наречен „Homo Sapiens Correctus“. В него твърди, че откакто човеците са се научили да вървят изправени, гравитацията пречи достатъчно кръв да стига до мозъка и предлага като решения пробиване на дупка в черепа, която да намали налягането в него и съответно да увеличи обема кръв във мозъка. Ползите са: повишена креативност и енергичност, и дори още по-добре: „състояние на постоянна надрусаност“.

„Марихуаната и ЛСД са временни“, казва Барт, „трепанацията е вечна“.

Bart_Huges_trepanning_himself

Барт Хюджис трепанира себе си 

Джон Ленън, който е известен с това, че постоянно търси нови начини да разшири съзнанието си, наистина иска Барт да пробие „трето око“ в главата му. Колкото и съмнителен човек да е Хюджис (а според горе-долу всеки медицински професор той е доста съмнителен), той все пак увещава музиканта срещу процедурата като му казва: „Сигурен съм, че вече го имаш. Хората с трето око са твоя тип хора.“

Метафорично Брат говори за влиянието, което имат The Beatles и в частност Ленън, върху поп културата и хората по света. Но има предвид и реална дупка в фонтанелата, която имат около 10% от населението – черепът на ембриона е съставен от различни части и фонтанелата помага за облекчаване на напрежението от бързо растящия мозък (както и за това главата да мине през родилния канал).

След раждането тези различни части се сливат в монолитен череп, поне при повечето хора, което е и причината Хюджес да ламти за трепанация. Въпреки уговорките Джон продължава да иска процедурата, „а аз продължих да му казвам да не се пробива, това е заблуда, няма да усети никаква разлика“, спомня си „медикът“. Ленън настоява, докато Йоко не се намесва на страната на Барт и го отказва. Поне за известно време.

***

По-късно, когато се връщат в Англия, Джон и Йоко канят Пол и Линда Маккартни на вечеря, където Ленън отново повдига въпроса: „Ти искаш ли да си направиш трепанация?“ Маккартни нямат идея за какво говори приятеля им, затова той пояснява „Ами пробиват ти дупка в черепа и така се отпуска налягането.“

Пол си мисли, че това е шега. 

„Не, не е шега“, уверява го Ленън. „Хайде другата седмица да идем. Ние познаваме един човек, който може да я направи и можем всички да си направим.“

Пол възпитано отказва: „Виж, ти отиди и си я направи, и ако проработи, супер. Разкажи ни след това и и ние ще си направим.“

Джон обаче никога не отива.