10 ключови тенденции в репортажната фотография

| от chr.bg |

Световният конкурс World Press Photo и тази година представи водещи образци от репортажната фотография, които маркират важни развития. Малко повече от месец след събитието, специалистите в Canon обобщиха 10 ключови тенденции в областта, които правят кадрите по-съвършени, а работата на фоторепортерите – по-полезна за обществото.

Ето и десетте тенденции в областта, съпътствани от показателни примери на професионалисти.

  1. Фоторепортерите могат да създават промяна. Добре разказаните истории в снимки вече могат да бъдат силен инструмент, който да променя човешки съдби. Това е начинът, по който снимките показват истински случаи – като проектът на Стефани Синклер „Too Young To Wed“, в който тя показна истории на млади момичета, принуждавани да се омъжват рано. Сериите фотографии помагат на тези хора да надигнат глас и да се заговори за нормативни промени.
  2. Създаването на доверие е от ключово значение. Да се спечели доверието на хората, които фотографът снима, вече се превръща в основен фактор за създаването на добри кадри. Пийт Соуса разказва за работата си с президента Обама и определено подчертава, че взаимоотношенията с него са важна предпоставка за успех. Той допълва, че не използва светкавица и работи с телеобективи, за да хваща най-интересните моменти, без да притеснява хората.
  3. За добри кадри се изисква невероятна издръжливост. Определено нарастват изискванията фоторепортерите да са на нивото на хората, които снимат. Това важи с пълна сила, когато става въпрос за спортни събития. Ерик Сампърс, който снима участниците в състезанието на 250 км. в пустинята Сахара показа поне толкова издръжливост, колкото и участниците.
  4. Намаляването на бюджетите в медиите за фотожурналистика е преувеличено. Вярно е, че има като че ли по-малко внимание от преди, но уважаваните издания продължават да държат на това. Томас Борберг от датския Политикен е мениджър на около 20 професионалисти, които продължават да държат ниво и не изглежда това да отбележи какъвто и да било спад.
  5. Позитивизмът става все по-мощен. Разказването на истории от позитивната им страна привлича все повече внимание. Такава е фото историята на Нийл Олдридж. Снимката му на упоен бял носорог показа по блестящ начин как животното е преместено от Южна Африка в Ботсвана, за да бъде предпазено от бракониери.
  6. Мащабирането разказва истории в снимки по-задълбочено. Американският документален фотограф Джордж Стайнмец показва отвисоко и не много от далече производството на храни в Китай, което става все по-голямо. Благодарение на техниката и на гледната точка това прави историята по-въздействаща.
  7. Търсенето на историята става все по-важно. Фоторепортерът Джаспър Доуст първоначално се фокусира върху това да пресъздава красотата на дивата природа. Когато обаче си задава въпроса „каква е историята в снимката?“, това го кара да промени някои от практиките си. Сега вече той се съсредоточава повече върху разказа – в едно от последните си постижения показна връзката между хората и маймуните и тяхната символика в обществото.
  8. Намирането на различни гледни точки става по-съществено. При много от темите в обществото господства една гледна точка и затова фотожурналистиката може да обогатява. Джулио ди Стурко прави точно това – показва в снимки какви са процесите след промяната на пола в Тайланд. Оказва се, че в редица случаи става въпрос не само за красота, а и за спасяване на живот.
  9. Проследяването на историята от начало до край прави снимките по-въздействащи. Яснотата около случващото се и предисторията са изключително важни за улавянето на точните кадри. Американският фотограф Райън Кели показва как вглъбяването в един случай на расово напрежение в САЩ преди време му дава възможността да избере възможно най-точните позиции за въздействащи кадри.
  10. Въпросът „защо се случва“ придава дълбочина на резултата. Активизирането на крайно десните групи в Европа е факт, но за една добра история е важно да се даде отговор на въпроса „защо се случва“. Това прави Еспен Расмусен, който навлиза в живота на определени хора и показва историите им по вълнуващ начин – оказва се, че негативизмът им е предизвикан от сложна смес от безработица, насилие, несигурност и страх.

Като обобщение, Лий Бонифас от Canon казва: „Фоторепортерът е човек, който разказва история, влияе и променя възприятията и прави света по-добро място. Те са буквално на фронтовата линия, поставят се в трудни ситуации, за да разкажат историите, които трябва да бъдат разказани“. Именно поради това компанията вече над 25 години продължава да подкрепя конкурса World Press Photo.

 
 

Аурата на Карл Лагерфелд отдавна е безсмъртна

| от chronicle.bg, по Le Figaro |

Срамежливо дете, велик моделиер, фотограф, дизайнер, единствен по рода си илюстратор, мъж, който сам по себе си е марка… Трудно е Карл Лагерфелд да бъде облечен в един костюм. Тази сутрин светът загуби един от последните големи моделиери, които помнят времената, когато Ив Сен Лоран, Шанел, Живанши, Елза Скиапарели и Баленсиага пускат своите колекции. Самият той работи сред тези хора, живее сред тях и през годините умишлено създава около себе си мистериозната аура, която го прави… Карл Лагерфелд. Тайните са навсякъде – от рождената дата, през личния живот до редицата непотвърдени слухове, които кръжат около него. Карл Лагерфелд почина днес, 19 февруари 2019 г.

Лагерфелд е син на немски предприемач и продавачка на бельо. В юношеските си години напуска предградието на Хамбург, където живее, за да отиде в Париж и да завърши училище „Монтен“. От тогава, до края на живота си не напуска френската столица.

Живее на левия бряг на Сена, който е мястото на бохемите. Професионалният му път започва като асистент на Пиер Балмен, от когото научава тънкостите на занаята, които ще прилага през цялата си дълга кариера. Продължава образованието си в училището за мода в Париж, където се запознава с Ив Сен Лоран и двамата стават приятели. През 1954 г. обаче, и двамата печелят първа награда в конкурса за най-добра дреха от вълна на Националния департамент по вълна – Ив за рокля, а Лагерфелд за палто. Това слага началото на тиха вражда продължила 44 години. Всичко окончателно преминава от привързаност във враждебност, когато партньорът на Лагерфелд, дендито Жак дьо Баше, става любовник на Ив Сен Лоран. И до днес този конфликт остава един от най-известните в света на модата. Известен плейбой, Баше е олицетворение на гей лайфстайла от ерата непосредствено преди епидемията от СПИН, когато партитата, наркотиците, алкохола и секса са били в неограничени количества. Скарването между Лагерфелд и Ив Сен Лоран слага началото на разделението на лагери във френската мода, за което мнозина до края обвиняват Баше. След смъртта на мъжа през 1989 г. Лагерфелд създава парфюма „Жако“, посветен на единственият му партньор, за когото светът научава.

През 1962 г. Лагерфелд напуска Пиер Балмен и се присъединява към модната къща „Жан Пату“. Но едва през 1964 г. шансът наистина му се усмихва и той започва работа за „Клое“, където застава плътно до основателката на къщата Габи Агион.  Там дизайнерът създава митичните си голи рокли, вдъхновени от студентките от Латинския квартал, който той често посещава. Негова е и инициативата за успешните реклами на модната къща, за които наема големият фотограф Хелмут Нютън. Но най-знаковият период от живота на Лагерфелд започва през 1983 г., когато застава начело на модната къща, която Коко Шанел оставя преди 12 години, след смъртта си.

Лагерфелд става творчески директор на „Шанел“ в момент, в който брандът е на една ръка разстояние от фалита. Само за една година, той създава забележителния брой от 10 колекции за къщата на улица Камбон, а също и за „Фенди“. Преминава с лекота от едната естетика в другата и възражда най-характерните елементи от двете марки. На практика Лагерфелд успява да извлече най-уникалните и вечни запазени марки, направени от Коко Шанел и да ги адаптира в продължение на 35 години.

Опорните му точки са добре познатите костюми на Коко Шанел с симетричните сака четири джоба, туидът като материя за жените, малката черна рокля, двуцветните обувки и чантата с верига за дръжка. В последните години негова  е инициативата за създаването на кратки късометражни филми, в които да бъдат показани определени моменти от живота на Коко Шанел. В ролята на френския дизайнер влизат Кийра Найтли, Ванеса Паради и Кристен Стюарт.

Карл Лагерфелд е повече от творчески директор на една от най-влиятелните модни къщи. Също както нейната основателка, и той е звезда. Може би най-рапознаваемият от всички дизайнери: белите топирани коси, тъмни и големи очила, високи яки, рединготът. Начинът, по който говори с журналистите. Дори хранителният му режим, благодарение на който успява да отслабне с 40 килограма в началото на века, става еталон в стремежа към добра фигура.

Кайзерът, който не оставя потомство с изключение на своята котка Шупет, през годините се обгражда със своя собствена фамилия. Днес той се събира със своя партньор, Жак дьо Баше, който умира през 1989 г., завинаги. „Няма да има погребение. По-скоро просто ще умра.“ казва през 2018 г. в свое интервю. Едва ли това би имало значение, защото аурата на Карл Лагерфелд отдавна е безсмъртна.

 
 

Plus size модели протестират на Лондонската седмицата на модата

| от chronicle.bg |

Лондонската седмицата на модата вече не е просто място за нови колекции – събитието вече е и сцена за социални послания и агитация. Заедно с редовните апели към компаниите да не използват животинска кожа, сега вече се провеждат и нови протести. 

Модели с наднормено тегло протестираха пред 180 The Strand, където много от най-големите модни брандове правят шоутата си. Те държаха плакати с надписи като „Модата трябва да ни дава сила“, „Красотата ни е неизмерима“ и „Модата не трябва да ни засрамва“.

sei_52368696-ee9b-e1550402764195

За да подчертаят допълнително, че жените са повече от тяло, протестиращите носеха и тениски с различни надписи като: „предприемач“, „визионер“, „арт директор“, „артист“ и още. 26-годишната американска актриса Хейли Хаселхоф поведе шествието заедно с моделите Фелисити Хейуард и Сони Търнър.

Хейли, дъщеря на известния актьор от „Спасители на плажа“ Дейвид Хаселхоф, участва в подобна кампания и на Лондонската седмицата на модата миналата година, както и на протест срещу избора на модели от страна на Victoria’s Secret.

Лондонската седмицата на модата също беше критикуване за това, че не пуска транссексуални жени на дефилетата си. На снимката виждаме Елия Че, активистка от Transmissions, която също влезе в медийния обзор.

До края на модното събитие остават 3 дни.

 
 

Защо инфлуенсърите ходят на терапия

| от chronicle.bg |

За Jo Love четвъртъците са дни с ново значение, защото всеки четвъртък тя посещава терапевт. След сесиите Jo записва кратко видео на телефона си, което публикува в Instagram пред своите 20 000 последователи. Хаштагът е #TherapyThursday.

„Искам да покажа на хората, че терапията не е нещо страшно. Получавам адски много съобщения от хора, които ми пишат, че никога не биха отишли на терапия, ако не ме бяха чули да говоря по тази тема, така че определено е нещо полезно за споделяне.“


View this post on Instagram

THERAPY IS COOL: Sliding into my #slowmonday with this little mantra in mind. Therapy has been a life changer and life saver for me. And I truly believe it should be available to all, whether you have a mental health condition or not. Talking to someone who is neutral and informed, is nothing short of magical. Finding the right therapist has been a big part of helping my recovery, so to say I’m nervous about starting again with a new one when we move to Bath is an understatement! I’ve got a plan and I know what I’m looking for, but also I have come to realise I won’t be able to replicate the relationship I currently have. Different is ok. Dare I say it, different could even be better?! This awesome bag was a #gift from @hashtagtherapyiscool and I take it practically everywhere with me. And snap by the talented @markmundi #therapyiscool #mentalhealthawareness #therapyrocks #itsgoodtotalk #slowmonday

A post shared by Jo Love (@lobellaloves_jo) on

Подобно на нея, Ема Конуей разкри пред своите 70 000 последователи, че от известно време посещава терапевт, защото се чувства не на място в света на блогърите. Публиката й в YouTube се е увеличила значително в последните години, но изглежда, че животът на инфлуенсъра не е само веселба и радост.

Всъщност, елитът на социалните мрежи може би има най-много нужда от посещения при психолог. 

Хилда Бурк, психотерапевт и автор на „The Phone Addiction Workbook“, е работила с инфлуенсъри и казва, че постоянният стремеж да живееш по високите стандарти, които представяш в интернет, може да предизвика психически заболявания. „Също така, те усещат, че това може да не трае вечно“, казва Хилда.

Грейс Виктори трябва да се справя със сериозна травма от детството си. Тя има 150 000 последователи в Instagram и 224 000 в YouTube. „Ние често работим с много строги времеви диапазони и върху големи проекти, които ти се изсипват накуп, а ти в крайна сметка си само един човек. За мен терапията е като закуската. Необходима ми е, за да оцелея.“

Д-р Шани Рам Ду, психолог в Priory Harley Street Wellbeing Centre, казва, че потребителите трябва сами да познаят кога социалните мрежи стават нездравословни. „Оставете ги настрана за малко. Решете какво бихте си позволили да допуснете до себе си. Помислете какво ще направите, ако ви обидят, ако срещнете агресия, как ще се защитите.“

Може да звучи глупаво да се занимаваме с „проблемите на инфлуенсърите“, но психическите заболявания не подбират. Инфлуенсърите страдат най-често заради живота си в мрежата. И терапията е изход.

 
 

Тъжният момент от пътуването, за който никой не говори

| от chronicle.bg, по Thought Catalog |

Никой не оспорва твърдението, че пътуването е единственото нещо, за което плащаш и което те прави по-богат. Но сещате ли се за онзи специфичен момент, за който малцина говорят и който дори е труден за описване. Моментът на завръщането.

Виждаш света, опитваш нови неща, срещаш нови хора, влюбваш се, разлюбваш, посещаваш страхотни места, изучаваш нови култури. И после всичко приключва. Много често се говори за заминаването, но как стоят нещата със завръщането у дома? Но не онова завръщане след едноседмичен престой във Венеция, Берлин или Занзибар. А завръщането след дълго пътуване, през което си пуснал корени на Онова място…

Винаги говорим за трудните моменти, когато сме далеч – намирането на работа, създаването на приятелства, личната безопасност, свикването със социалните норми, предателствата от хора, на които сме мислили, че може да се доверим. На практика през всички тези неща се преминава. Всички те биват изтрити от абсолютната еуфория на преживяването. Сбогуванията са трудни, но някак ги приемаш в момента, в който си купиш билета за връщане. Още повече, че мисълта за срещата с близките, която си чакал от мига на излитането, заличава до известна степен болката от всички раздели в чуждата земя.

След пристигането, идва моментът на сбирките със семейството, първите две седмици са непрестанни срещи с роднини и приятели, наваксвания, разказвания на истории, спомени… Първите няколко седмици се чувстваш едва ли не като Холивудска звезда и всичко е ново и вълнуващо. Старата входна врата, пътят към вкъщи, който сега изглежда по-тесен и по-кратък, ежедневието бавно приема някаква нова форма, но винаги подобна на онази, която си оставил при заминаването.

После всичко изчезва. У вас свикват да си си вкъщи, вече не си новодошлият обект и бавно започват въпросите: Намери ли си работа? Какъв е планът? Срещаш ли се с някого?

Тъгата идва, след като отметнеш всички задължителни посещения, след като те е нямало по-дълго време. Лежиш в старата си стая и осъзнаваш, че нищо не се е променило. Радваш се, че всички са живи и здрави, имат нови работи, нови гаджета, сгодили са се, някои имат деца. Но една част от теб крещи в лицата им, „не осъзнавате ли колко съм се променил“? И не става въпрос за коса, тегло, ръст, дрехи или нещо външно. Става въпрос за нещо дълбоко вътрешно, генерално изменено. Мечтите са се променили, начинът, по който приемаш отсрещния човек се е променил, навиците, които си изоставил, новите неща, които вече са важни. Иска ти се хората да видят всичко, което искаш да споделиш и да го обсъдите, но няма как да опишеш еволюцията на духа, която настъпва след като оставиш всичко зад себе си.

Ядосваш се. Чувстваш се изгубен. На моменти се питаш дали всичко си е струвало. Какво да правиш тогава? То е като да учиш чужд език, който никой около теб не говори.

Затова щом си пътувал за първи път, единственото, което искаш да правиш, е да заминеш отново. Наричат го „пътешественически бъг“ (travel bug), но на практика то е свързано с желанието да се върнеш на мястото, където хората говорят същия език като теб. Не английски, португалски или френски, а езикът на тези, които знаят какво е да напуснеш, да се промениш, да се сринеш и да израстеш, да преживееш, да научиш, после да се завърнеш у дома, където се чувстваш по-изгубен, отколкото в най-далечната земя, която си посещавал.

Това е частта от пътуването, за която никой не говори и за мнозина тя е мотивът отново да тръгнат на пътешествие.