Жлъч в сърцето

| от Антония Антонова |

Жлъч, познат още като Жлъчезар Живков, е смущаващо талантлив и все по-популярен 27-годишен български хип-хоп артист, когото можеш да слушаш с вниманието и ентусиазма, с които малкото момче слуша баща си, докато същият му разказва за механизма на някаква джаджа в ръцете си, сглобена от безброй причудливи частици.

Освен ако не си голямо момиче. Тогава последното, за което искаш да мислиш, когато чуваш гърления му тембър, е баща ти. Слушаш с не по-малко внимание въпреки това.

За мен Жлъч е поет от ранга на Хазарта, макар да пише, както ги и реди – различно. Поне за родната сцена. Което означава изобщо, тъй като римите му са на български език – така красив, така рядък.

Г-н Жлъчезар, който е завършил Класическата гимназия в София и много обича ж.к. Борово, има ясното намерение да ни отнесе главите през идните години с това, което прави и няма нещо, което да те накара да не повярваш, че именно такава ще е случката.

Първо, човекът е някак ексцентрично автентичен в работата си. Поне за локалните стандарти. А когато работата ти е да правиш изкуство, автентичността е задължително условие за успех. Второ – Жлъч си вярва. Едва ли има нещо по-ценно за България от кадърни млади българи, които вярват в потенциала си.

3

Разхождала съм се десетки пъти по Стамболийски с Жлъч в ушите и бира в ръка вечер след работа. Слушала съм Жлъч и цялото So Called Crew, докато тренирам ожесточено в Люлин.

Приятелите ми ме бъзикат, че съм „латентно влюбена в известен“, както се прави през пубертета, но истината е, че е трудно да не се влюбиш в тази музика, защото тя се влива в сърцето без цедка. Така е направена.

Срещаме се на Шишман в началото на април и започваме да говорим.

Не съм див рап фен, но това, което правиш, ме привлече най-вече заради лириките. Това е поезия.

На мен това ми е най-голямата победа. Че не съм в тази „рапърска капсула“ и едновременно с това не съм и някаква поп звездичка, което е, едва ли не, единствената алтернатива. Аз съм просто човек, който прави нещо яко за хора с алтернативно мислене.

Нямаш ли чувството, че много артисти от тази сцена, които искаш да подкрепиш, като ги пускаш в новото си предаване в радиоефира например, всъщност пишат слаби неща?

Ами не, има хора с по-различен стил. Някои от тях просто не целят това, което аз целя. Винаги когато съм мислил докъде искам да стигна в тази музика, малко или много съм си представял как привличам на своя страна хора, които са с високи критерии за изкуство, независимо дали са рап фенове или не. И това лека-полека се случва.

Като цяло ме интересува малцинството алтернативни хора в България. Просто аз съм тръгнал натам, други не са. Някои например правят музика, така че да им се кефят техните стари приятели от квартала и не им пука дали още сто хиляди човека им се кефят.

Парчето ти с Рут ли беше моментът, в който усети, че се отваряш към по-голяма публика?

Спокойно мога да кажа, че този процес го наблюдавам от около 2 години вече. Реално последният ми скок от един по-малък обръч към един по-голям обръч от публика беше, когато взех участие в One Shot серията. Там, малко или много, или ще се изложиш много жестоко, или ще спечелиш много хора на своя страна…

Когато правиш нещо, което се харесва много от едни хора, то не се харесва от много други хора, нали така?

Ами, при мен го има сериозният проблем, че в интернет имам сигурно 10 хейтъри. Мога да ги изброя, ако се напъна. Хората, които ще напишат „да го духа Жлъч“ или „тоя не става“ – броят се на пръстите на двете ми ръце. Те са едни и същи. А аз съм такъв : „Д*ба, нещо не съм направил като хората, би трябвало да правя някаква супер полюсна музика.“

Примерно Стругаре, дето го познавам откакто е 12-годишен, никога не съм очаквал че ще прави толкова по-разединяващите неща от мен.

Аз там имам много смесени чувства…

Ето, виждаш ли? Аз в сравнение с него съм като някакъв политик дето целува бебета, сещаш ли се?

Не, не, не. Според мен това, че говориш гърлено и едновременно казваш истини, респектира. Малко хора са искрени по твоя начин. Беше ли ти необходимо да си смел, за да пишеш за публика, а не за себе си?

Аз не отделям двете неща. В тази връзка, много хора ме питат за „Шепа пепел.“

Това е върховна песен.

Да, който е приключвал 6-годишна връзка, знае как е. После година поне си като сопол. Във върха на най-гадния си период по това време написах „Шепа пепел“. Много голяма част от нещата, които съм казал тогава, сега не бих застанал на сто процента зад тях. Просто съм се чувствал така. В реалния живот аз съм приятел с човека, с когото съм бил 6 години.

Това с приятелството след 6-годишна връзка не е ли малко булшит?

Тая мацка ми беше приятел 6 години, преди да се съберем и да бъдем 6 години заедно. Не мога да хвърля първите 6 години в кошчето, защото тя просто е много як човек. Иначе, като ми се пишат неща, сядам и пиша неща.

Стигаш до хората, защото това, за което говориш – то се случва често в душите на всички нас.

Да. Точно. Аз можеше да не я пускам тази песен. Гената (So Called Crew) ни дава поредния архив с бийтове, това с китарките почва и аз хващам и почвам да шрайба… Беше готово за един час. А аз не пиша текстове за един час. Понякога ги пиша за година. Всичко е пачове (кръпки). Постоянно съчленявам. Но когато става дума за неща като „Противотежест“… Те са БАМ! На импулс.

Гледам да творя, за да съм доволен през по-голямата част от времето. „И утре е ден“ съм го мислил и съм искал да е яко и да избухват хора на него. Няма как да накараш хора да избухват и да си пускат музиката ти в колата, като им разкажеш за шестгодишната си връзка. Влагаш силата си на MC, на човек, който движи тълпата, има супер луди неща за казване и казваш всички луди неща, които в този момент може да ти хрумнат.

11

Хубаво е, че има баланс между едното и другото. Не е само: „Аз съм някакъв bad boy, който няма чувства”. Каква е ролята на тъгата в това, което правиш?

Има голяма роля. Тъгата за мен е чувствителност към света. И съответно аз съм благодарен, че доста често съм тъжно човече, защото успявам да го обработя. Но напъната тъга, подобно на напънатото щастие, е булшит. Всичко напънато е булшит.

Някакви хора от напъване на тъгата си могат да се докарат до реални проблеми. А напънатият позитивизъм е просто тъп и прозрачен, ти виждаш през него. Като билборд с ухилено сeмейство, което яде маргарин. Не може да сте щастливи и да ядете маргарин. Не на мене тия.

Мисля даже, че напъвах много миналата година в личен план и по-малко в творчески. Затова в момента съм в равновесие. Е*ати колко пих, майкооо… Бях нонстоп интоксикиран.

Често си мисля, че сме нация от алкохолици. Хората масово гледат с лека ръка на пиенето и имат порочна връзка с алкохола. При теб как е?

Усетих се тамън навреме. Имах много яко юношество. Бях на саздърма, когато исках. Имал съм си приключенията и всичко. И сега наистина съм такъв… Добре наситен от тази гледна точка човек. Нямам нуждата да се напивам. Преди беше като национален спорт.

Навикът ми беше да се събера с хора от квартала в една обикновена вторник вечер и да ликвидираме 2-3 литра уиски.

Но с наближаването на 30-те и след това, ако продължаваш да пиеш литър концентрат през вечер, не те чакат много яки неща. Не се раждаме Ленита и Озита всички, да закусваме с Джак и Кола.

Ако се облегнеш на алкохола като на нещо, което ти уплътнява времето и ти решава проблемите, то просто ще ти завладее живота. Като всичко, на което се облегнеш и за което си кажеш: „Това ще ме спасява“. То ще те обсеби. Ако искаш да си зависим от нещо, рано или късно ще бъдеш зависим от нещо. Има хора, които просто поркат, но те не могат да бъдат зависими, защото не са така устроени.

4

Често хората, които имат талант, нямат смелост. Ти имаш и талант, и смелост. Затова пак те питам: трябваше ли да преодоляваш някакво притеснение?

Не. Аз пиша за публика, откакто съм на 5. Моята публика беше моето семейство. Първото нещо, което бях написал и показал, беше стихотворение за сестра ми. Те знаеха как да ме насърчат чрез предизвикателство. Казаха ми да напиша още няколко. И затова всеки път си поставям предизвикателство.

Даже не съм сигурен дали не съм един от хората, които просто са смели и обичат да правят това, което правят. И дали това не е повече от реалния ми талант. Ако трябва да се оценя като рапър, MC или каквото и да е – aз не правя нещо кой знае колко невероятно. Просто България е много назад. Ако ме сравниш с някой наистина много талантлив изрод от Щатите или от Европа, ами може би изобщо не съм чак толкова впечатляващ.

По света има артисти, които са много лирически комплексни и са мега комерсиални едновременно. Тука няма такова нещо.

Има супер много работа за вършене. Ако имам една цел, освен да се държа нормално с всички и да постигна някакви неща, искам и да оставя нещо след себе си.

Какъв си се представяш след 10 години?

Най-вероятно ще съм семеен, ще съм успял да направя една голяма част от музиката, която искам да направя като рап и сигурно ще мина в някакъв друг жанр лека-полека, много е възможно да почна да се занимавам със соул. Трябва да мина през малко вокална педагогика за целта.

Сигурно ще искам да изляза още повече от комфортната си зона. Като гледам темповете, с които работя по нещата, трябва да съм един стабилно богат човек, който не мрънка, че България е зле.

Искаш ли да кажеш друго?

Искам да кажа на всички просто да спрат да се страхуват. Как бих хапнал суши сега…

 
 

Падащи звезди по поръчка

| от chr.bg |

Японска компания се готви да организира впечатляващ метеорен дъжд над Хирошима през 2020 г., надявайки се да привлече вниманието на клиенти от целия свят с услугата си и да предлага падащи звезди по поръчка.

Компанията ALE със седалище в Токио слага последни щрихи върху проектите си за два микроспътника, които след извеждането им в орбита ще могат да изхвърлят малки топки. Те ще се разграждат при проникването в атмосферата, излъчвайки много силна светлина при влизането си в контакт с молекули въздух. Спътниците ще могат да се използват отделно един от друг или заедно.

Те ще бъдат изстреляни следващата година – единият с ракета на Японската агенция за изследванe на космическото пространство (ДЖАКСА), а другият с ракета на частна компания. На борда на всеки от тях ще има 400 топки, чийто химичен състав се пази в тайна и чийто цвят може да варира в зависимост от използваните съставки. Топките ще са достатъчни за 20-30 събития, увериха от компанията.

Амбициите на компанията и ръководителката й Лена Окаджима обаче излизат далеч извън пределите на Япония. „Вземаме за мишена целия свят, тъй като резервът ни от падащи звезди ще е в космоса и ще може да бъде разпространен навсякъде“, каза Окаджима.

 
 

Как хърватите станаха всенародни любимци

| от |

Един български футболен отбор може да бъде пълен с чужди играчи, но пак е български. Пак викаме за него. Когато печели, печели целият български народ. Един световно известен играч, чиито заслуги все по-малко са свързани с мястото, където е роден, е повод за национална гордост. Въпреки че самият той се връща в родината си веднъж годишно. Нищо. Той си остава българин…

Но когато на едно място се играе финал на Светововно първенство между французи и хървати, нещата излизат от контрол. На терена са гадните „франсета” и нещата придобиват съвсем друг отенък. Родният патриот не разбира префинения им език, не одобрява мъж да се жени за „майка си” и като цяло се дразни на успеха на другите. На всичкото отгоре на терена са хърватите и той започва необяснимо как да се свързва с тях, само защото са … „наши момчета”. Защото са от Балканския полуостров. Може да не знаеш къде точно се намира Хърватия, коя е столицата й, през кои държави трябва да минеш, за да отидеш там, но… те са наши момчета. На практика още на това ниво се заражда всенародната любов към хърватите, която кулминира вчера с публикуването на фалшивата новина, че хърватският футболен отбот ще дари заплатите си на деца в нужда.

Не искаме да убеждаваме никого, че Франция заслужено се превърна в световен шампион. И че успехите й във футбола (впрочем и във всяка друга сфера) не се крепят на един финал, а на стотици изиграни мачове, десетки години работа и още хиляди фактори. Не можеш ти на Балканеца да му казваш, че неговото не е най-добро. Съдията е педераст, франсетата спечелиха купата, хърватите обаче спечелиха сърцата ни.

Изведнъж, под влияние на футболната еуфория или неясно какво, хърватите се превърнаха в наш идол и модел за подражание. А Колинда Грабар-Китарович за няколко нощи стига обиколи света благодарение на социалните мрежи. Но докато навсякъде възхваляваха спортсменската й постъпка да поздрави французите в съблекалнята и президента Макрон и да изкрещи “Vive la France”, у нас тя се прочу с друга своя постъпка, много по-значима за българина. Колинда е уникална, защото е лишила политиците от материални удобства. Продала е правителствения самолет, 35 броя Mercedes Benz, предназначени за министрите, намаля заплатата си наполовина, намаля тези на посланниците, увеличава минималната работна заплата и други такива. Тази непотвърдена информация се появи в няколко сайта и фейсбук профили и не може да бъде приемана за достоверна. Но дори и невярна, е показателна, за това на какво се възхищаваме у нас.

„Защо у нас нямаме такива политици“, пита фейсбук раздавачат на акъл на кило. Защо наистина, питаме и ние? Защо нямаме политици, които да раздадат правителствените автомобили на народа, да намалят заплатите си, да се изнесат в палатки пред парламента и да ходят на работа с градския транспорт? Това може да се окаже много добре за средностатистическия българин. Разбира се, той няма „да се оправи”, защото политиците се возят във форд фокус и защото ходят до парламента с метрото… с тези пари не може да се оправи държава. Но удоволствието, което ще изпита човекът от народа от това, че на политиците са ощетени, ще бъде неопусиемо. И това дори ще му е достатъчно, което е най-жалкото. Да орежат заплатите, да се смесят с нас, а през останалото време могат да правят каквото пожелаят. „Нали не го гледаме да слиза от мерцедеса и се вози с градския”. Корупцията по всички етажи на властта не е проблем, нали? Проблем е, че тия идиоти се возят в скъпи коли.

А вчера в интернет отново се наду поредният балон с излизането на фалшивата новина, че хърватският отбор ще дари заплатите си на нуждаещи се деца, за да могат да отидат на море. И отново се надигнаха яростни възгласи на одобрение към тези велики мъже, които пак се отказват от своите ПАРИ, за да помогнат на някого. Страхотна нация са хърватите, нали? Бяха безпощадно ощетени от съдията Питана, президентът им продава самолети и вдига заплати, че и отбора, и той дава пари не народа!

Само че, този път предобрихме манджата. Защото се оказа, че новината е фалшива и е продукт на гнева на журналиста Игор Премужич, който „забранява” на политиците да се смесват с футболната тълпа, защото заради тях, по негови думи, страната е в толкова лошо икономическо положение. Критките са и към президента на страната. Новината всъщност няма, тъй като отвореното писмо на Премужищ е публикувано преди няколко дена, още преди финалът на световното. Но кой гледа за такива подробности – важното е , че хърватите „спечелиха сърцата ни”.

Фактите са факти. Хърватия достигна наистина високо ниво на това Световно първенство и ще остане в историята. Футболистите са герои. Само че, национални, не регионални. На Хърватия, не на Балканския полуостров. Президентът на страната показа достойно поведение, но не като дава пари на „бедния” народ, а като стисна ръката на Макрон и френския отбор.

Това са фактите. Останалото са фалшиви или непотвърдени новини и наша интерпретация. Напълно логична интерпретация между другото, имайки предвид резултатите от социологическо проучване, дело на Център за анализи и маркетинг, излезли вчера. Според тях 66% от анкетираните посочват като основен проблем на страната ниските доходи. Просто така… ниски доходи. Това, че „аз, ти, той…“ нямаме пари в джоба. Чак на трето място идва корупцията по високите етажи на властта, а на пето е престъпността. Предвид тази информация, кой би забелязал едно достойно „Vive la France? Важното е, че Колинда Грабар-Китарович дава пари на народа си и ние обичаме и нея, и хърватите. Нали са наши момчета!

 
 

Опасностите от късната вечеря

| от chr.bg |

Испански учени предупредиха за опасностите от късната вечеря – ако се хранят в период по-малък от два часа преди заспиване, хората са изложени на по-голям риск от рак на гърдата и простатата, съобщава сайтът Лайф.

Екип от Глобалния институт за здравето в Барселона изследвал 1205 жени с рак на млечната жлеза и 621 мъже с рак на простатата. В тестовете взела участие и контролна група доброволци, без онкологични заболявания. Те попълнили формуляри за своя режим на сън и хранене.

Специалистите установили, че на най-малък риск от развитие на рак на млечната жлеза са имали жените, които са вечеряли минимум два часа преди заспиване. Туморите най-рядко били откривани при хората с железен режим на хранене и сън, като интервалът между двата процеса бил достатъчно отдалечен във времето.

Учените често обясняват възникването на рака на гърдата и простатата с активността на хормоните, чиито колебания зависят от денонощните ритми на организма. А късното хранене една от причините, нарушаваща циркадните ритми и водеща до рак.

 
 

Трейлър на „Boy Erased“: добрите новини нямат край

| от chronicle.bg |

Добрите новини от киното пристигат всеки ден в последната седмица под формата на трейлъри, обещаващи продукции поне над средното ниво. Един такъв излезе в последните 24 часа. Става въпрос за базирания на реални събития филм „Boy Erased„, който е следващият филм на режисьора и актьор Джоел Еджъртън.

Този път той сменя психологическия трилър (какъвто беше „The Gift“) и се потапя в разказа за младо момче, което е изпратено от родителите си на терапия, която трябва да го излекува от „болестта“ … хомосексуализъм. В състава влизат Лукас Хеджис, Никол Кидман, Ръсъл Кроу и Ксавие Долан.

„Boy Erased“ разказва историята на 19-годишния Джаред (Лукас Хеджис) – син на баптистки пастор (Ръсел Кроу) в малко американско градче, който признава на родителите си (майката е Никол Кидман), че е гей. Следва ултиматум от тяхна страна – терапия или отвхвърляне от семейството, приятелите и най-вече, вярата.

Еджъртън участва във филма си като ръководителят на терапевтичната програма. А Хеджис отново блести в главната роля след участията си в „Манчестър край морето“, „Лейди Бърд“ и „Три билборда извън града“. Ролята му в „Манчестър край морето“ му донесе номинация за „Оскар“ за поддържаща роля. Филмът е базиран на едноименните мемоари на Гарард Конли от 2016 г., които са посрещнати с одоберние от критиците.

Премиерата на филма е планирана за 2 ноември. Ето и новия трейлър.