„Соня Йончева. Sempre Libera“ с премиера у нас

| от chronicle.bg |

Оперната звезда Соня Йончева ще пристигне у нас за премиерата на филма, посветен на живота й и израстването й до най-обещаващото сопрано в света днес, предава екипът на Киномания. Тя идва в България след успешното си турне в Латинска Америка, където е пяла в най-големите концертни зали в Мексико и Чили.

Документалният филм „Соня Йончева. Sempre Libera” ще има премиера на 26 ноември от 19:00 часа в кино „Люмиер Лидл” и е част от програмата на Киномания 2018.

Това е история за момиче, което мечтаеше за по-добър живот за родителите си. Моята борба, съдбата ми, надеждите ми…“, написа в личния си Instagram профил Соня Йончева. „Много се радвам да присъствам лично на това много важно събитие“, сподели още тя по повод премиерата.

Българската публика имаше възможността да се наслади на изпълненията на певицата през юни миналата година, когато тя направи забележителен концерт в зала 1, по покана на НДК.

Определяна от специалисти и критици за певица от ранга на Мария Калас, Соня Йончева е единственият артист в историята на Метрополитън опера, който в един сезон участва в три спектакъла, всеки един от които предаван на живо в 2000 кинотеатъра по целия свят.

Филмът показва забързаното ежедневие на съпругата, майката и певицата Соня Йончева и надниква в интимни моменти в дома и семейството й, както същевременно проследява триумфът й на някои от най-големите оперни сцени в света.

Освен самата Соня в продукцията участват още: Пласидо Доминго, Антонио Папано, Масимо Дзанети, Майкъл Фабиано, Томъс Хемпсън, Теменуга Йончева

Режисьор и продуцент на филма е Георги Тошев, оператори са Румен Василев, Иво Стайнов и Николай Барулов, режисьор на монтажа и съсценарист, заедно с Георги Тошев е Ема Константинова.

 
 

Един разказ за „Най-щастливото място на света“

| от chronicle.bg |

На 15 ноември 1965, около 2:00 часа следобед, в голямата бална зала на хотел Чери Плаза в Орландо, Флорида, губернаторът Хайдън Бърнс седи между Уолт и Рой – братята Дисни – на пресконференция. Част от встъпителните му думи са: „Уолт Дисни ще донесе цял нов свят на забавление, удоволствие и икономическо развитие на Флорида“.

Строежът на Магическото кралство ще отнеме 6 години, а креативният разум зад него, Уолт, ще бъде победен от рак на белите дробове преди портите да отворят. Но Световният курорт Уолт Дисни от 109 265 декара скоро ще стане световно известен като „Най-щастливото място на света“ и ще промени ваканциите на мнозина.

Vanessa Hudgens Celebrates Opening Of Black Tap Craft Burgers & Shakes At Disneyland Resort

За да разберем по-добре създаването на Света на Дисни, трябва да се преместим 10 години назад и 4000 километра в посока град Анахайм, Калифорния.

На 17 юли 1955 Уолт Дисни за първи път отваря вратите на лунапарка Дисниленд с думите: „На всички, които идват на това весело място: Добре дошли! Дисниленд е ваша земя. Тук възрастните създават приятни спомени, а младежта се наслаждава на предизвикателствата и мечтае за бъдещето. Дисниленд е посветен на идеалите, на мечтите и обстоятелствата, които създадоха Америка, с надеждата да бъде източник на удоволствие и вдъхновение за всички по света.“

Идеята за увеселителен парк за деца и възрастни хрумва на Уолтър, докато гледа дъщеря си на въртележка в парка Грифит в Лос Анджелис. През 1948 след семейно пътуване до Грийнфийлд Вилидж в Диърборн, Мичиган, което също включва увеселителен елемент, аниматорът пише писмо до продуктовия си дизайнер Дик Кесли, в което говори за парк с влакове, голяма зала, ресторанти, опера, кино, магазини и карнавална част. Това е първообразът на Дисниленд. 

От това писмо до официалното откриване минават само 7 години. Първоначално паркът трябва да е в Бърбанк, Калифорния, където и до днес е Disney Studios. Земята е била около 32 декара, но след като плановете за целия парк се развиват, става ясно, че това място ще е тясно за Мики Маус. Освен това градската управа на Бърбанк не иска „карнавална атмосфера“ в града си и през 1952 отказва да позволи строеж, ако плановете не се преработят изоснови. Затова и Уолт обръща поглед към Ориндж Каунти.

Дисни наема Харисън Прайс от Института за изследвания към Станфорд, който трябва да най-подходящото място за строеж в умерения климат на южна Калифорния. Прайс предлага Анахайм. Дисни купува 647 декара земя – предимно земеделска, с цитрусови и орехови насаждения. Строителните работи започват на 16 юли 1954.

Прайс ще стане легенда – той помага да се изберат над 150 от местата, на които Дисни ще строи, и е наеман по същите въпроси от SeaWorld, Six Flags и World’s Fairs. През 1999 списание Variety го нарича „Декан по икономика на развлеченията“. 

Строежът на първия Дисниленд струва $17 милиона ($151 милиона) и отнема точно година и 1 ден. Не много след отварянето на вратите обаче Дисни осъзнава, че е направил няколко грешки.

Маркетингово проучване показва, че много малък процент от посетителите идват от изток. Това не би било проблем, ако Уолт иска местен парк, но амбициите му са национални. По това време 75% от населението на държавата живее на изток. Също така, Дисни не купува земята около парка си, което отваря бизнес за собствениците на тази земя, някои от които нямат същите високи стандарти като него. Той вярва, че те свалят стойността на чудесния парк и че грешката за това е негова.

Така че през 1959 Уолт Дисни, окуражен от безспорния успех на Дисниленд, решава да открие още един парк, този път обаче с някои промени. Той ще бъде на изток, Дисни ще притежава земята около него, а паркът ще бъде най-големият в целия свят. 

Преди да се спре на Орландо, има няколко други кандидата. Сред тях са Сейнт Луис, Ню Джърси и канадската страна на Ниагарския водопад. По различни причини той отхвърля всички тях – климат, недостатъчно земя, силна конкуренция. „Не харесвам океанските курорти заради плажуващите, а и океанът ограничава достъпа на хора. Както забелязвате, Дисниленд в Анахайм е заобиколен от магистрали. Предпочитам парковете ми да са по-навътре.“ Причинта да избере Орландо е, че местната управа е склонна да пази в тайна плановете му. От части заради практичност, от части заради параноя и от части заради пестене на пари.

disney-2692578_1920

Дисни и колегите му започват оглед на земята и откриват, че тя е пълна с борови гори, ранчота, цитрусови горички и блата. Той обаче много я харесва заради комуникативността й – заобиколена е от магистрали и е близо до Военновъздушната база Маккой , която по-късно ще стане международно летище.

Наемат се агенти за недвижими имоти, които нямат идея кой е клиента им, да говорят с различните собственици на земята и да я купят. Оказва се, че земята не е много скъпа и някои искат по едва $25 на декар. В тона на цялата тайнственост и анонимност се основават и подставени фирми като Latin-American Development and Management Corporation и Reedy Creek Ranch Corporation, през които минава покупката на земята – общо 109 265 декара, два пъти площта на Манхатан – за $5 милиона или средно по $45 на декар. 

Скоро хората започват да забелязват, че нещо се случва, но никой не знае какво точно и кой го прави. Дори местният вестник Orlando Sentinel пише материал със заглавие „Знаем, че ще получим нещо, но не знаем какво“. Плъзват слухове, че проектът е на НАСА, семейство Рокфелер и дори на Хауърд Хюджис (пионер в авиацията). В крайна сметка обаче Orlando Sentinel успява да научи истина, което дава повод за други слухове – че самият Уолтър се е свързал с вестника и ги е молил, убеждавал и дори подкупил, за да не го разкрият. Той изтъква, че ако се разчуе, това ще попречи на проекта и ще лиши централна Флорида от потенциален туристически бум.

Все пак истината започва да излиза наяве. На 20 май 1965 Sentinel пише, че „земята е купена, за да се направи втори Дисниленд“, но моментално подчертава, че Дисни отрича всичко. Години по-късно, през 1993, същият весник, в материал за историята на региона, ще напише „Дисни хладнокръвно лъже медиите като казва, че ще инвестира $50 милиона за разширяването на единствения тогава парк и няма интерес за нов такъв.“

На финала вече си личи прекалено много какво става на строителната площадка. Sentinel пише „Твърдим, че зад мистерията е Дисни“ и с одобрението на аниматора губернаторът Бърнс потвърждава това на 25 октомври 1965. Три седмици по-късно Бърнс ще седне между Уолтър и Рой на пресконференцията, с която започна разказа ни.

Roy_E._Disney

Рой Дисни в Швейцария, за да представи „Малката русалка“

На 2 ноември 1966, Уолтър Дисни е диагностициран с рак на белите дробове заради години страстно пушене. Болестта е в толкова напреднал стадии, че той почива само след 45 дни. И никога не вижда Светът на Дисни завършен. Рой, брат му и изпълнителен директор на Disney Studios, отлага пенсионирането си, за да наблюдава строителството. Паркът официално е посветен на Уолтър на 25 октомври 1971 и се казва Световния курорт Уолт Дисни.

На церемонията по посвещаването (а както пише и на специалния плакет на входа на Магическото кралство), Рой казва: „Светът на Уолт Дисни е възпоменание за философията и живота на Уолтър Елиас Дисни… и на талантите, всеотдайността и лоялността на цялата организация Дисни, която сбъдна мечтата на Уолтър. Нека Светът на Уолт Дисни донесе радост и вдъхновение, и нови знания на всички, които идват на това щастливо място… Магическо кралство, младите по сърце на всякаква възраст могат да се смеят и да играят, и да учат – заедно.“

 
 

Първото гадже на Джон Ленън

| от chronicle.bg |

Най-ранният спомен на Барбара Бейкър за Джон Ленън e как малкият Джон е кацнал на едно дърво и хвърля стрелички по нея и другите момичета. По-късно тя ще си спомни и първия си досег с младежкия „чар“ на Ленън. Един ден, когато носи косата си на опашка, той й казва: „Охо, ето го и конското лице! Конската опашка и конското лице!“ Ленън е умел с жените още като млад…

И да е имала някога конско лице, в крайна сметка Барбара става доста красива, поне според полусестрата на Джон, Джулия. „Тя беше като филмова звезда – с дълга, гъста, руса коса и много блясък.“ И наистина – на снимки Барбара изглежда руса и с фигура на пясъчен часовник.

barbara baker

Барбара Бейкър

След като пубертета си казва думата, тя хваща окото на Джон, тогава типичен 16-годишен сладострастник, чийто идеал за жена е Бриджит Бардо.

Въпреки грубо си поведение по-рано, вече в тийнейджърските си години, Джон се отнася много по-цивилизовано и я кани на разходка. Барбара се съгласява и така излизат на първата си среща – без нито един от тях да осъзнава, че това ще е повратен момент в младия и все още сравнително зелен период от животите им.

Един ден, докато се разхожда с приятелка в местния парк след неделно училище, Барбара си спомня, че двама подозрителни младежи ги следват. Оказват се Джон и неговият другар Лен Гари. Двете момчета заговарят девойките и след кратък флирт, Барбара казва, че са я попитали с кого от двамата иска да излезе.

За шок на Джон, тя избира Лен. Ужас.

Въпреки че двамата с Лен излизат известно време, Джон и Барбара продължават да си хвърлят погледи и в крайна сметка тя къса с Гари и тръгва с Ленън. Така Барбара Бейкър става първото гадже на Джон Ленън (Лен не се сърди и с двамата с Джон си остават приятели).

The_Quarrymen_St_Peters_fete

Джон Ленън свири в двора на църквата Свети Петър заедно с The Quarrymen

Както можете да си представите, Джон не е грижливото гадже, за което всяка девойка си мечтае. Той постоянно е зает, бърза, тича нагоре-надолу и репетира с новата си група The Quarrymen – първата му банда и първообраза на  The Beatles.

Освен че е първата приятелка на Ленън, Бейкър става свидетел и на специален момент в музикалната историята. Тя присъства на участието на групата в църквата Свети Варнава, където Джон пее за първи път пред публика.

Връзката им в много аспекти е класическа за 50-те години на 20 век. Двамата карат колела заедно, пързалят се с кънки на ледената пързалка „Silver Blades“ в Ливърпул. Но животът с Джон Ленън никога не е много иделичен.

Джулия, полусестрата на Джон, си спомня как Барбара често го търсила, но леля му Мими или майка му й казвали, че не е у тях, докато понякога е бил именно у тях. Той е отгледан предимно от леля си, а майка му живее в друга къща – Джулия разказва как Барбара първо го търсила на едното място и след като й казвали, че го няма, минавала дългия път до другото пеша, за да не дава пари за транспорт.

Барбара след това ще чака, и чака, и чака пред къщата с надежда да хване Джон, когато се прибере. „Горкото момиче“, Джулия помни майка  й да казва за ситуацията.

Според Лен Гари, Барбара не е само първото гадже на Джон, но и „първата“ на Джон. Гари си спомня как музикантът му разказва за завоеванието си и го „Описа не особено ласкателно“.

По това време Джон е на 16 – не особено мъдра, зряла, а и често жестока възраст. По-късно Барбара разказва как с Джон правили секс в същата стая, която Лен ползва за същото по същото време със своята приятелка. Понякога двете момчета и прилежащите им гаджета вилнеят дори в едно и също легло.

Но Барбара не изглежда да има лоши чувства към времето, докато е с Джон. „Той беше много романтично момче, изключително романтично. Пишеше ми страници и страници поезия… Казваше ми: „Ето, написах ти писмо, поема. Прочети го!“ Джон също так рисува картини за Барбара.

След около година, както можете да очаквате от отношението му, интересът на Барбара спада и тя започва да се вижда тайно с неговия приятел Бил Търнър. „[Когато разбра] Джон се побърка. За малко да счупи оградата от ритане тази вечер. Сърцето му беше абсолютно разбито.“

Двамата обаче отново се събират. Разбира се, Джон също напуска Барбара за малко и излиза с момиче на име Маргарет Джоунс. Но скоро след това двамата пак се събират.

Според Барбара, родителите й и леля Мими са отговорни за финалната им раздяла. „Те някак си ни накараха да се предадем. Накараха ни да се разделим.“ Това става в средата на 1957. Двамата все пак продължават да се срещат тайно закратко. Тогава обаче Джон, вече малко „пораснал“, посещава Колежа по изкуства в Ливърпул. Там се прехласва по своя състудентка, красивата брюнетка Синтия Пауъл, която ще стане и първата му съпруга.

За Барбара Бейкър Джулия казва също: „Тя беше неговият първи пълноправен фен.“

Според Лен Гари: „За Джон Барбара беше целия свят.“

Както знаем, Джон Ленън ще постигне невъобразима слава, богатство и успех. Той живя, както сам той го поставя: „хиляда живота в един“.

Но Джон е и човек и като всеки мъж (или жена), той никога няма да забрави първата си любов. През 1978, над 20 години след като тийнейджърската му връзка приключва, Джон казва (в странно, но нетипично откровено интервю): „Барбара, къде си? Дебела и грозна? С 15 деца? Години мъки с мен трябва да са те подготвили за всичко! Тъжното на миналото е, че е минало. Чудя се кой ли я целува сега?“

 
 

Историята на Бакен – “бащата и майката” на всички увеселителни паркове по света

| от Вучето |

“Бъдещето не е това, което беше.”

Цитатът принадлежи на американския драматург и комик Милтън Берле и много точно обобщава една от характерните особености на датската народопсихология: убеждението, че животът в добрите стари времена е бил по-хубав от сегашния.

А какви са били те, “добрите стари времена”? Ще се убедите, че са били безкрайно вълнуващи и приказноподобни, ако вие, дами и господа, склоните да предприемете едно пътешествие назад през вековете. Пътешествие, което започва през 1583-ма – рождената година на първия в света увеселителен парк.

Дюрехавсбаккен или накратко Бакен (Хълмът) се намира в Клампенборг, на 10 км северно от Копенхаген и се посещава ежегодно от 2,7 милиона туристи. Това го прави вторият по популярност атракционен парк в Дания след прочутите „Градини Тиволи“ в датската столица.

Началото на историята на този забележителен парк се свързва с легендата за Кирстен Пийл – младо и невинно девойче, което една нощ през 1583 г. се загубва в гората Бувесков. Какво е търсила там сама по това време, легендата не казва. Дълго време се лутала Кирстен в тъмната и страшна гора. Вече твърдо убедена, че тук ще намери смъртта си, разкъсана от някой див звяр, от една цепнатина в скалата неочаквано бликнал извор, който й показал пътя към Копенхаген. Историята за това чудо тръгнала от уста на уста и скоро хората започнали да прииждат в Бувесков в търсене на чудния извор. Годините минавали, а Изворът на Кирстен Пийл, както вече бил известен, набирал все по-голяма популярност. На една умна женица й хрумнало да се обяви за “пазителка” на атракциона и започнала да събира такса от посетелите, които идвали с надеждата, че пиейки от водата, ще се излекуват от мъчителните си болести.

Dyrehavsbakken_i_1800-tallet

Въпреки че благодарение на крал Фредерик III, гората постепенно променя облика си и се превръща в парк, обитаван от различни животински видове (някои от които кралят с удоволствие отстрелва по време на лов), за около сто години славата на извора замръква. Най-вече защото междувременно столичаните откриват други “чудодейни” извори, от които да се лекуват. Обаче един ден през 1732 г., докато се мотае из парка, яхнал коня си, кралският балетмайстор Хайнрих Бринкман се натъква на занемарената изворна чешма и моментално решил да го изтупа от прахта на хорското забвение. С подкрепата на приятеля си и кралски парукиер Греве той реновира чешмата и отбелязва събитието с паметна плоча. До 1756 г. достъпът на простолюдието до кралския парк е забранен. Забраната вдига демократично настроеният Фредерик V и даже нарежда да поставят до чешмата каса за дарения, които да отиват за нуждите на една от градските болници.

С повторното обнародване на Извора на Кирстен, той се превръща във всенародна сензация, към която започват да се стичат улични артисти и всякакви търговци. През 60-те години на 18-и век славата на кралския парк с извора надхвърля границите на Дания и се превръща в притегателна сила за творци от цяла Европа, сред които е и популярният мим Пиеро, който и до ден днешен е символ на парка и любима детска атракция.

Бакен става място, където представители на различни социални прослойки, селяни и граждани, си “мешат капите”. По онова време забавленията в Копенхаген са малко, а народът масово не се интересува от политика. Затова вместо да се занимават с безсмислено политикастване, хората предпочитат да прекарват времето си в приятна компания насред зелените горски поляни. Бакен продължава да бъде все така популярен дори по време на Наполеоновите войни. А когато първият датски парен локомотив “Каледония” е пуснат на вода, копенхагенци вече могат да се придвижват до Бакен по по-приятен и бърз начин, избягвайки неравните сухоземни пътища, водещи дотам. Гостите, предпочели да използват крайбрежния пешеходен маршрут пък са посрещани пред червени порти на парка от т.нар. “четкачи” – местни момчета, чието задължение било честта да изчеткват връхните им дрехи от прахта.

Освен че все повече занаятчии и артисти отварят павилиони, се появяват и първите сладкари, които започват да предлагат лакомства по италиански и швейцарски рецепти най-вече за радост на хлапетата.

Dyrehavsbakken_1849

През 1843 г. обаче се появява първият голям конкурент на Бакен. В сърцето на столицата врати отваря друг увеселителен парк, при това много по-голяма по площ и с повече атракции – Тиволи. За жадните гости на новия парк цели талиги, теглени от коне, превозват вода от извора в Клампенборг.

19-и век идва с пушеци на заводски комини и тракащи железопътни релси. Ура, индустриалната революция е тук! През 1863 г. е открита железницата в Клампенборг. На 27 юли вестник “Дагбладе” отбелязва забележителния факт, че само в един неделен ден железницата е извозила 20 хиляди посетители на Бакен. Освен икономическия възход обаче индустриализмът носи и класово разделение. Представителите на бюргерското общество вече избягват местата, където ходи простолюдието. В очите на префинените граждани Бакен вече е средище на селяндури и когато самите те посещават парка, то е, за да “изучават селския бит”.

През 1861 г. в Бакен нов павилион за тютюн и бира отваря 36-годишният “Йоде” Андерсен, или Евреина Андерсен. Прякорът му лепват още по времето, когато работи като келнер в ресторант “Еврейската изба”. Мечтата на Йоде обаче е да отвори кабаре. В столицата вече има над 120 такива, които се ползват с особена популярност и посещаемост, особено сред господата. И го прави. Кръщава павилиона си “Сан Суси” и той моментално се превръща в атракция номер едно в Бакен. През следващите 15 години Йоде отваря още две кабарета като таксата за вход е 10 йоре – значителна сума за тогава, като се има предвид, че обичайната надница за час е 43 йоре. През 1875 г. полицейският наместник за района издава заповед, според която певиците в павилионите на Евреина Андерсен трябва да са навършили 18 години, текстовете на песните да са с “благоприлично съдържание”, а контактът между момичетата и зрителите – забранен.

На празника по случай лятното слънцестоене през 1883 г. Бакен отбелязва 300-та годишнина от легендата за Кристен Пийл с пищно тържество. Освен хиляди столичани, на него присъства престолонаследникът Фредерик (вече осми поред с това име) и други членове на кралското семейство.

Dyrehavsbakken,_c._1825

Новото столетие настъпва с гръм и трясък и носи със себе си забележителни иновации и в увеселителния парк: първите автоматизирани въртележки и цирковото представление Circus Revue. Особено знакови фигури за този период са братята Стефансен. Tе започват кариерата си като пътуващи жонгльори, а когато се озовават в Бакен през 1913 г., решават да започнат нов бизнес с модерните за онова време радиоколи. През 1936 г. братята купуват и модернизират най-известния павилион “Бакенс Хвиле”, който и до днес е семейно притежание.

Бакен тотално променя физиономията си след края на Втората световна война. Все повече известни пърформъри се изявяват по сцените му, а строителството на нови и все по-атрактивни и вдигащи адреналина съоръжения не спира.

Днес посетителите на Бакен могат да избират между шест вида влакчета като най-популярното и най-старото от тях е Рутшебанен. То достига скорост от 75 км/ч по трасе с дължина от 987 м и височина 22 метра. Другите атракциони са над 20 на брой за големите и още 10 за най-малките посетители. Разбира се, на територията на Бакен човек може да се забавлява и по много други начини, които не включват блъскащи се колички, стремглаво спускане от 30-метрова кула, стрелби с водни пистолети от клатушкащи се лодки, каране на джет ски и битки с лазерни мечове. Паркът разполага със седем игрални зали, а талисманът на парка, клоунът Пиеро всеки ден изнася представления за децата. Кабарета продължават да функционират и привличат зяпачи наред с музикалните изпълнения на живо ккакто на открито, така и в многото барове на територията на целия парк.

8528b6ab2e09dbcbcbaeaaae6579d95d

За да може човек да издържи на всички тези предизвикателства за тялото и сетивата, му е необходимо, разбира се, да се зареди с енергия. А нея може да си я достави като похапне обилно и разнообразно. В гастрономически план изборът също е голям – от най-обикновена стрийт фууд на народни цени до традиционните датски “отворени сандвичи” с морски деликатеси и хрян, които са на цени като за японски туристи. Датската бира се лее от почти всеки ъгъл, така че дори и най-отегчените бащи и майки да има с какво да запълнят времето, докато децата им пищят, скачат, тичат и се тъпчат със захарен памук и хот-дог.

Ако пък сте от тези туристи, които ще решат да посетят най-стария увеселителен парк в света с идеята да си излекуват жлъчката или хемороидите, да знаете, че Изворът на Кристен Пийл още си е там. Така че наздраве!

 
 

Девет години промяна в дизайна през десет различни модела смартфони

| от Васил Шушков |

 

2019 е годината на Samsung. Една от най-влиятелните технологични компании в света празнува излизането на десетия модел от смартфона, донесъл десетки иновации, които днес смятаме за неизбежна част от ежедневието си – Galaxy S.

За десет години светът се промени много. Да вземем например космическия кораб Dragon на SpaceX, който през 2010 година беше само мечта. Днес, благодарение на усилията на екипа на компанията, той прави редовни полети до Международната космическа станция, носейки храна, оборудване, проби и всичко необходимо.

За това време и смартфоните от успешната Samsung Galaxy S серия се промениха много и усиленият труд на хората от южнокорейската компания не остана незабелязан.

Вече ви разходихме из историята на дисплеитекамерите и процесорите на първокласната серия смартфони, а днес ще погледнем към най-видимата част от моделите на производител номер едно в последните години – дизайна.

Безспорно, Samsung извървя дълъг път в работата по външния вид и използваните материали на флагманската си серия. Няма какво да се лъжем – в първите си модели компанията се концентрира върху другите аспекти на устройствата и изглеждаше така, сякаш оставя дизайна на заден план. Днес обаче, промяната е видима и последните няколко модела с лекота се подреждат сред най-красивите и добре изработени устройства на пазара.

Ако се върнем назад във времето, ще си спомним, че Samsung Galaxy S беше изцяло пластмасов – както и почти всички останали модели на пазара в този период. Дисплеят не заемаше много място, но това си беше нормално за моделите от началото на десетилетието.

Тогава основните критики бяха насочени не към „лицето“, а към гърба на телефона и сините точки, които привличаха внимание, но не бяха по вкуса на всеки. Извивката в долната част обаче спечели точки – така телефонът с огромния за времето си 4-инчов екран бе много по-удобен за ползване.

Наследникът на Samsung Galaxy S – Samsung Galaxy SII се появи на пазара с достоен отговор към критиките. Със своите едва 8,5 мм той стана един от най-тънките и привлекателни модели на пазара, а грапавият гръб гарантираше, че няма да го изпуснем лесно. Моделът се сдоби с екран от 4,3 инча, а под него мястото си запазиха три бутона – два капацитивни и един хардуерен.

618x345

С емблематичния Galaxy SIII Samsung пое в нова посока, като омекоти допълнително формите на телефона, залагайки на по-заоблените краища, но запазвайки познатите бутони под дисплея. Дизайнът му е вдъхновен от речните камъни, заоблени от водата, казват тогава от компанията. Смартфонът беше наличен в два цвята – бял и тъмносин, наречен Pebble Blue – синьо, като речно камъче.

618x521

Добрите продажби на SIII явно са причината Samsung да запазят основата на дизайна и при следващия модел. Galaxy S4 обаче дава началото на една много приятна нова тенденция, на която се радваме и до днес: свиването на рамките около екрана. Новият флагман беше също толкова висок, колкото предшественика си, но това не значи, че екранът остана същият – той порасна с 0,2 инча. За сметка на това устройството стана по-тясно, по-тънко и по-леко.

Galaxy S4 получи обновен син цвят, с който доби по-изискана визия. Гърбът му пък сякаш сменяше цвета си в зависимост от ъгъла на светлината – ефект, вдъхновен от звездите в небето, казват от Samsung. Новият модел успешно повтори полираната рамка на предшественика си.

Година по-късно Galaxy S5 се появи със стилен гръб, напомнящ перфорирана кожа – ефект, който не само му спечели точки в очите на потребителите, но добави характер към флагманския модел. Въпреки че на пръв поглед промените в предната част не бяха много, централният бутон получи важна функция – той се превърна и в сензор за пръстов отпечатък.

618x479

Истинска революция обаче настъпи с идването на Galaxy S6 и най-вече S6 Edge. Заобленият от двете страни екран превърна модела в най-впечатляващия телефон за времето си и със сигурност накара всички да говорят за него.

S6 Edge е тънък – едва 7 мм, но дисплеят успява да създаде впечатление дори за още по-елегантно тяло. Гърбът му вече е стъклен – нещо, което виждаме в телефоните и днес. Между него и екрана се появява истинска метална рамка в комбинация с алуминий, което допринася за премиум усещането, когато хванете модела в ръка. Извитият екран идва и с нови софтуерни опции, които улесняват работата с телефона.

С други думи, S6 Edge беше такъв успех, че Samsung реши да не налага особени промени в дизайна на наследника. Все пак S7 и S7 Edge не са идентични – те получиха Gorilla Glass 4 и устойчивост при потапяне във вода. Допълнително се свиха и рамките около екрана.

618x411

Стигаме до Samsung Galaxy S8 и S8+ – категоричен претендент за най-красивия смартфон в историята въобще. Дисплеят му е 5,8 и съответно 6,2 инча (спомнете си „огромния“ 4-инчов екран), а съотношението се промени до 18,5:9 – екранът стана по-висок, без телефонът да става неудобен за ползване. Характерният бутон под дисплея, който беше неотменна част от всеки един Galaxy S до този момент, изчезна. С него почти напълно изчезнаха и рамките, благодарение на заобления „безкраен“ екран – Инфинити дисплей. Всичко това превърна Galaxy S8 в стилен премиум модел. До камерата се появи и сензор за пръстови отпечатъци, а това донесе и единствената критика към модела. Можем само да предполагаме, че вероятно южнокорейската компания се е готвела до последния момент да го постави под дисплея, но в крайна сметка технологията явно не е била готова за това. Все още.

Година по-късно Samsung Galaxy S9 реши и този проблем, като сензорът мина под камерата. И двата модела зарадваха потребителите, като отказаха да се подадат на две скорошни тенденции – „ноча“ и премахването на 3,5-милиметровия жак за слушалки. Със сигурност Samsung спечелиха много от това.

Най-новата серия – Galaxy S10, събра опита и най-доброто от технологията на Samsung през годините. Така ни предложи телефони, за които дори и най-смелите не са си мечтали през 2010 година.

618x412

Яркият дисплей вече заема почти 90 процента от предната страна на телефона, след като рамките станаха практически незабележими. Samsung успя да усъвършенства технологията и вгради предната камера в самия дисплей – решение, далеч по-добро от „ноча“, и пръстовия отпечатък – под екрана. Така гърбът на телефона стана по-изчистен и още по-привлекателен.

Сега бъдещето вече е в сгъваемите телефони като Galaxy Fold и до дни очакваме датата за пускането му на пазара. Дотогава, на фокус остава Galaxy S10, който със сигурност заслужено държи мястото си в авангарда на индустрията.