Силви Вартан в НДК: 3 часа незабравимо пътуване във времето

| от Дилян Ценов |

Френският рок е цяла епоха, а 60-те са нейният апогей. Целият свят е луд по новия живот – свободата е единствената и най-висша ценност, а младите са нейни носители. Нищо не може да ги спре. Това е времето на Бийтълс, годините на Queen, а във Франция – на Серж Генсбур, Франсоаз Арди, Клод Франсоа, Франс Гал, Жилбер Беко и Джони Холидей. Колко френски рокаджии можете да чуете на живо днес? Замислете се…

Само Силви Вартан – първото рок момиче на Франция.

Sylvie Vartan

Помня много добре първата си среща с нея и с френския рок. Беше през телевизионния екран, в едно горещо лято през 2010 г., когато още не бях навършил 15 години. В предаване по телевизията се появи жена с кафяви очи, едновременно надменни и топли и най-прекрасната коса, виждана някога. Представиха я гръмко, с много суперлативи… казвала се Силви Вартан. Споменаха, че е българка. А след това тръгна стар запис на нейна песен, на който тя танцуваше и пееше, облечена в черен гащеризон от латекс – най-вероятно песента е била Irresistiblement.

Българка? Тя? Попитах майка си. Да, родена била в Искрец, близо до града, в който ние живеехме. Зададох още няколко въпроса с недоумение и изнервих родителите си, които не разбираха какво толкова ме е впечатлило. Те отдавна знаеха коя е тя. Не бях виждал по-красива жена до този момент, още повече, че идваше от Франция, на всичкото отгоре и българка. Искрата веднага се запали. Заради всичко – гласът, външният вид, биографията, езикът, на който говореше. Исках да опозная тази Силви Вартан, която в онзи горещ летен следобед в хотелската стая беше мистерия с магнетичен вид.

Минаха почти осем години от тази наша първа „среща“. Осем години, в които започнах да уча нейния език, да слушам музиката от този стил, да изучавам с неутолима жажда културата на страната, която я прави световноизвестна. Така се случи и това е едно от най-красивите неща, които съм започвал – авантюрата ми с френския език.

силви вартан

Осем години и много случки по-късно Силви Вартан излезе за „последен“ път на сцената на зала 1 на НДК. Първото, и по стечение на обстоятелствата последно рок момиче на Франция, дойде отново в родината си, за да ни отведе на пътешествие, което започва през 1961 г. в Париж и завършва точно в онзи момент – вечерта на 21 април 2018 г., когато хилядите души в станаха на крака и аплодираха Вартан в продължение на минути.

Силви пя за всички. За феновете на френския рок, които не се сдържаха и танцуваха по седалките си. За онези, които не вярват, че френският рок може да звучи съвременно (каквото и да значи тази дума). За онези, които са отраснали с тази музика и тя е в кръвта им. На всички тези и още много Силви Вартан показа какво означава високият стил, спиращият дъха талант и непреходността на стила, който е символ на най-голямата културна революция на миналия век.

Трите големи периода в творчеството на певицата маркираха трите части на концерта й в НДК. Всяка част започваше с видео-интродукция, която е само подгряване преди на сцената да излезе тя и да запее – пренасяйки ни в класиката от 60-те (първата част).

Втората част постепенно ни върна в наши дни с хитовете „Nicolas“, „L’amour c’est comme une cigarette“, „Bye bye Leroy Brown“ и още много. Никой не беше забравил песните „La Maritza“, „Je n’aime encore que toi“ и „Orient-Express“.

Третата част изправи хората на крака – песните, посветени на Джони Холидей. Песента Que je t’aime премина под дъжд от аплодисменти, а преработката на текста на La plus belle pour aller danser в памет на първия съпруг на Вартан ще остане незабравим момент. В последните минути от концерта Вартан изпълни най-големите хитове на Холидей, а реакциите на публиката доказаха, че френският рок наистина няма време и епоха. Върховете на концерта бяха много, но едва ли някое може да се сравни с изпълненията на „Хубава си моя горо“ и „Облаче ле бяло“ – двете песни, на които Силви вдъхва живот с очарователния си развален български.

Три часа пълни с френски рок, цигарен дим, Марица, Силви Вартан и нейното емоционално идване у нас, далеч не за последен път, както самата тя каза вече неведнъж (независимо какво се тиражира в медийното пространство). Зная, че в следващите дни може би няма да мога да я слушам дори на слушалки.  Носталгия по момента – опит да го съхраня.

Публиката изпраща Силви Вартан, тя благодари от сърце на всички, които сме там. Тръгвам си, вечерта е топла. Прибирам се. А някъде зад нас долита дълбок дрезгав глас. Гласът, който чуваш в продължение на години и който е част от всяка любов, през която си минавал. Че любовта е като цигара, която пламва като кибрит, която щипе очите, те плачат, и накрая всичко се превръща в дим. И когато ти го казва талант от мащаба на Силви Вартан си струва да си дръпнеш от горящата цигара.

 
 

Who the f*** is Alice? На мода е Цвети с кафето!

| от Теньо Гогов |

Теньо Гогов е сценарист, певец и автор на „100 истории„. Той пише настоящия текст като действащо лице в прословутата реклама на кастинга „Годината, в която стана известен“.

“Винаги съм усещала, че ти, именно ти си най-големият проблем на нашето общество”. И заливащ се от смях емотикон. Това написа преди няколко дни на стената ми приятелка-адвокат – в разгара на скандала с клипчето за Студентската телевизия. Клип, за който написах сценария.

Честно казано, с това бих могъл и да приключа този текст.

Но понеже е статия, а не телеграма, вероятно е прилично да дам още малко дължина.

Първо ще кажа какво този материал няма да е. Няма да е моето оправдание. Не защото нямам с какво да оправдая творческите си решения за клипа, а защото едва ли на някой друг, извън мене, това му е супер важно. Мисля, че публиката рядко си прави труда да разбере личния свят на когото и да било.

Тя прилича малко на енергичен джак ръсел – винаги хуква по посока на хвърлената пръчка, но никога не стига до това да я намери в тревата. Просто се разсейва.

Всъщност, ще разкрия само един по-личен факт покрай моето участие в скандала. Намесих се в него по собствено желание и то в момент, в който вече бях напуснал проекта за Студентска телевизия. Защо си тръгнах – да кажем, „несходство в характерите“ с някои ключови фигури. Сред които, между другото, и самият Башар.

Казвам, че си избрах да се намеся, защото наистина беше въпрос на избор. Някои от участниците в създаването на клипа и до днес не замесват имената си в скандала и никой не ги „дъвче“.

Това нямаше как да е моят избор, защото ми се стори твърде нередно целият хейт да се излива върху Башар Рахал, независимо в какви отношения съм с него. Трябваше хейтът да се разпредели, за да не бъде премазан от негативизъм един човек. Един. Човек.

Толкова по въпроса дали съм фен на гавренето с хора в уязвима позиция, унижението на секретарки, жени с кафета и прочее.

На който му се занимава – да си направи някакви изводи.

Казах какво тази статия няма да е. Сега да кажа и какво ми се иска да е. Иска ми се накрая да носи оптимизъм. И да звучи позитивно. Струва ми се, че това никак няма да ни навреди – ей така, като народ.

Като казах народ – една препратка към френския народ. Робърт Чалдини, „бащата“ на социалната психология, дава следния емблематичен пример от епохата на Френската революция. Формалният повод за избухването на революцията е любопитен – Луи XVI свиква, а няколко дни по-късно решава да разпусне събранието на Генералните щати – орган, който не е бил свикван в продължение на почти 2 века. Поколения французи нямат никаква представа какъв точно е този орган, с какво се занимава и дали изобщо е важен. В интерес на истината, не е бил много важен – имал е функцията главно да аплодира краля и да хвали неговите мъдри решения за майка Франция.

И все пак – събранието е разпуснато и народът полудява. Според Чалдини, това се дължи на един много интересен рефлекс на човешката психика. Изглежда, че човек може да изкара много дълго време без нещо, което е нямал, но дадеш ли му го замалко и после да му го отнемеш – в мозъка става страшно. Истинска революция.

Е, подобна беше реакцията и покрай клипа за Студентската телевизия.

Народът разбра, че изобщо има такова нещо като Студентска телевизия, едва от рекламното клипче за кастинга. Иначе „Алма матер“ съществува главно на хартия. Тя не се излъчва по никоя кабелна мрежа, защото има нищожен бюджет и не може да произведе програма. Всъщност, дори да можеше, спорно е колко хора биха гледали един вътрешно-ведомствен университетски канал.

Обаче клипчето излезе в социалните мрежи и сума народ скочиха да бранят академизма и високия стил. На една несъществуваща телевизия.

Никой не им беше казал, че неотдавна самият Университет е взел решение да търси комерсиално бъдеще за канала си. Защото, за да се привлече външен инвеститор, той ще иска комерсиална програма, от която да може да си върне парите.

Всъщност, ако има враг на студентската телевизия, то това е най-вече мизерията. Но да говорим за по-хубави работи.

Между другото, имаше нещо хубаво в бурната реакция покрай клипа. Щом все още някой в тази държава се ядосва заради ценности като просвета, образование и университети, значи има надежда.

Но си струва да се направи един тест. Предлагам ректорът да открие банкова сметка, която да набира средства за качествена академична програма на телевизия „Алма матер“ и всеки, който е написал дори един гневен коментар към нашия клип, да преведе 50 лева по сметката. Защо ли? За да може идеалите и ценностите да му струват нещо.

Както е струвало на Евлоги и Христо Георгиеви. За които някой написа, че трябвало да станат и да си тръгнат заради клипчето. Братята Георгиеви са се “бръкнали”. А не са писали само гневни статуси във фейсбук.

Ако човек не е готов да го заболи поне малко за каузата, която твърди, че защитава, значи нещо не е наред. Като общество, ние трябва да се научим да плащаме цена за добрите неща, които искаме.

Като например българските медии. Удивих се, че в устрема си да защитават престижа и морала на журналистическата професия, водещи телевизии у нас потъпкаха елементарни правила на същата тази професия. бТВ и „БГ он еър“ взеха от мен уж уточняващи интервюта по темата за клипа, но в ефир пуснаха толкова малко и толкова тенденциозно окастрено съдържание, че самият аз не успях да разбера какво съм казал.

Предаването Култура.бг по БНТ пък тотално забравиха за обективността и поканиха коментатори за скандала, които приличаха на взод за разстрел. Голямо пуцане срещу хора, които дори не бяха в студиото да се защитят. На единия от стрелците, доцент Орлин Спасов от ФЖМК, искам да кажа: „Господин доцент, достатъчно беше просто да кажете, че клипът не ви харесва. Нямаше нужда непременно да ме изкарвате и долен чалгаджия и човек без вкус. Защото не ме познавате. Ако смятате, че нашият клип е продукт без вкус – поне вие бъдете човек с вкус и етика. За да бъдете алтернатива. А сега – здравейте на нашето ниво!“

Между другото, от запенване срещу клипа, никой не обърна внимание на няколко детайла в кастинг кампанията. Някой видя ли, че бяхме сложили уважение към телевизионните професии „бекстейдж“ – сценаристи и организатори? Бяхме ги нарекли „важните хора зад кадър“. Кога за последно чухте някой да казва на невидимия човек в България, че е важен? И възможно ли е една и съща кампания едновременно да иска да унижава и да уважава? Все едно. Минала работа.

Този текст е към края си. Преди да свърши, искам да изкажа уважението си към Цвети „с кафето“ – момичето, което преживя много тежки емоции заради това, че жертвоготовно се снима като секретарката в клипа. Защото малкият ни екип направи всичко без пари и с лични усилия. А иначе Цвети е майка, висшистка, кадърна и организирана млада жена, която от години работи в СУ. Тя понесе стоически целия хейт – една жена пострада, в името на това други хора да твърдят, че защитават правата на жените. Странна логика, но да сме живи и здрави.

А иначе, „Цвети наистина вече стана известна“– последната реплика от рекламата заживя. И това искам да го кажа на всички студенти, които мечтаят за кариера с писане: Думите ви имат сила! Вие имате сила! Използвайте я за добро! Понякога дори и ще ви се получава.

 
 

Моделката, която гледа овце

| от chronicle.bg |

Хейда Асгеирсдотир живее насред зелената пустош. У тях е тихо, чува се  и само телевизорът, който мърмори в съседната стая при майка й. Хейда не е по разговорите с журналисти. Тя е фермерка в овцефермата в Лиотарстадир (Ljótarstaðir) – място толкова отдалечено, че самите исландци го наричат отдалечено.

Асгеирсдотир е бивш модел, но истава известна в Исландия за това, че се противопоставя на строежа на хидроелектроцентрала, която щеше да раздели и наводни земята й. След като се съгласява да помогне за написването на книга за опазването на околната среда заедно с журналиста Стейнън Сигурдардотир, Хейда открива, че въпросната книга е озаглавена „Heiða – Fjalldalabóndinn (което се превежда като „фермерът в долината“, това е прякорът й)“ и е за самата нея, а не за борбата й срещу централата. „Исках внимание заради централата, но после се оказа, че цялата книга е за мен. Исках да изчезна вдън земя, имах чувството, че ще получа инфаркт.“ обяснява тя пред сайта peoplewemet.org

Днес Хейда е на 40. Тя е била модел през късните си тийнейджърски и ранни 20 години.

908688

„Бях високо, кльощаво хлапе и един ден една жена ми каза, че мога да бъда модел. Изведнъж беше добре да изглеждаш смешно“, така тя описва пътят си към моделството.

Животът й обаче не се променя из основи – тя не харесва да седи редом с 50 други момичета и да се опитва да бъде най-красивата. Затова напуска моделството и започва работа като учител и полицай.

Когато е на 23, здравето на баща й се влошава и понеже сестрите й не се интересуват много, тя поема семейната ферма… 6464 хектара. Там тя гледа 500 овце, с които се оправя до голяма степен сама. През лятот овцете пасат навън и тя се възползва от свободното време, за да поправи каквото има за поправяне. Те я и много опитен овцестригач като направи фурор на тазгодишното световно първенство по стригане на овце в Нова Зеландия.

Трудна работа е да прехвърляш слама и да караш 20-тонни земеделски машини, но това, което Хейда никога няма да си признае и сигурно никога нямаше да знаем, ако не беше книгата за нея – тя е голяма феминистка и иска да покаже на всички жени, че могат да правят каквото си искат. Тя израства с жена президент в Исландия и има прическа и играчки подобни на мъжките.

Земята й е голямата й любов. След като публикуват книгата за нея през 2016 година, тя често намира бележки с окуражителни думи и бутилки с алкохол в пощата си. Последно намира бутилка коняк с надпис „С любов, от читатели“.

За Хейда връзката никога не е била приоритет. Във фермерската работа няма доходи за двама, пък и не обича да спори с някого и да й казват какво да прави.

 
 

Парадокс на шкембето

| от Емил Кирилов |

Скъпи читателю, ще започна с това, че самият аз не съм огромен почитател на шкембето, но в определени ситуации, при наличието на подходящи компания и настроение, се случва да изсипя 2/3 бурканче чеснов дресинг и още толкова люто в купа вряла чорба и да се отдам на момента. Толкова за мен и хранителните ми навици.

Нека Ви занимая с един особен парадокс, който ангажира мисълта ми от известно време насам. Условно му давам името „Парадокс на шкембето”. Но за да стигна до него, ще се наложи да започна от по-далеч.

Познавам немалко хора с огромни библиотеки в просторни, но уютни частни имоти в централните квартали на столицата ни или из други красиви български градове. Хора с музикален вкус и богата обща култура, потомствени интелектуалци. С тях бихте могли часове наред да коментирате теми като съвременно изкуство, международно положение, екологична криза и религия, без да се страхувате, че ще ви удавят в клишета и заучени от телевизора бързосмилаеми житейски постулати, които да ви изложат на риска да им повърнете в лицето  след петата минута опит за нормален разговор.

Хора с таланти, с образование и с родители, които също имат образование. И таланти. Хора, които извършват полезни за обществото ни дела. Лекари, музиканти, творци, бохеми. Хора, които се смеят от сърце, умеят да пътуват и да се наслаждават на живота с неголям бюджет, въпреки че имат добри финансови възможности. Хора, които обожават природата, имат разнообразно ежедневие, спортуват, четат, грижат се за себе си.

С такива личности можеш спокойно да се появиш на прием във Военния клуб или на представление във Виенската опера. С такива хора можеш да идеш да окосиш на вилата, както и да седнеш да удариш две ракии в някоя квартална кръчма, където да отопите заедно парчета бял хляб в мазното на дъното на купа с люти чушки с чесън, лук и оцет.

Не е изключено да ги чуете да се оригват над шише непретенциозна обикновена българска бира в градинката до тях, обути в 15-годишни кожени кецове adidas от тия, дето не се късат никога и вече не се произвеждат. Облечени в домашни дрехи с лекета, докато прехвърлят крупни суми пари от едната си сметка в другата си онлайн с помощта на китайския си телефон с разбит панел и разхождат кучето си.

Ще чуете от тях истории за маса, в които те са били или върху, или под нея, или са я обръщали. Ще спорите с тях за политика, ще слушате историите им за пътешествия из Азия и Австралия.

Ще ядете с тях суши, каквото майсторски ще ви приготвят. Но и шкембе. Ще ви е мило. Ще ви е добре. Ще си приличате.

Съвсем не е задължително обаче, някога да срещнете тези хора. Даже твърде вероятно е това никога да не се случи. Особено ако често доброволно посещавате места като мола, където ще се натъкнете само на хора с обноски, които ядат суши.

Те може и да идват от семейства, в които никой никога не е слушал Queen, камо ли да спори дали „Бохемска рапсодия“ се доближава по сюжет до обективната история на Фреди Меркюри и компания. Бащите им са ги отгледали със сръбско и са мечтаели да ги задомят за някой международен шофьор или айде, добре – лекар, ама да е от шефовете по болниците. Че едната култура без пари можеш да си я туриш на…

Както и да е.

Отидете в който и да било мол и питайте който и да е произволен човек на ескалатора, облечен в нов черен анцуг за 300 лева, с айфон последен модел на изплащане и с прическа: „Яде ли шкембе?“ и „Ерик Клептън певец ли е?“. И на двата ви въпроса ще отговори с „не, не“ и ще подмине. След това ще седне на маса до някой стъклен балкон, който никога не е огряван от слънчева светлина и ще се чуди как да завърши финансово месеца без да се изкуши от най-новата процедура за лице и шия с кристали и изсушени лайна от лама в студиото за красота отсреща.

След това ще й/му донесат салата за 15 лева с маракуя и бурата, която тя/той ще снима за Instagram. След това ще отиде и ще си купи последната книга на Вената Райкова, защото чете литература и се развива личностно. След това ще даде 2 лева на клошар пред мола и ще се снима и с него. Пак за Instagram. Добър човек.

След това, описаното дотук ще се повтори още безкрайно много пъти в безкрайно много дни през следващите 15-20 години от този иначе къс човешки живот. Ако не умрем всички накуп преди това, разбира се. И през цялото това време този човек никога няма да пророни и една сълза за спасението на собствената си душа над вряла купа люто шкембе. Разбирате ли? Никога. Това наричам аз „Парадокс на шкембето”.

 
 

Новият трейлър на „Dumbo“ ще смачка душата ви

| от chronicle.bg |

Тим Бъртън съживява слончето Дъмбо в чудноват игрален филм.

Можете да видите първото видео като кликнете тук.

Ако има едно нещо, в което режисьорът на Бийтълджус и Едуард Ножиците е добър, то е да създава тайнствена и зловеща атмосфера. Сега можем да я усетим и от трейлъра на „Dumbo“.

Видеото ни разкрива още малко история. Холт Фариър (Колин Фарел) има за задача да се грижи за бебето слонче с огромни уши. Виждаме и собственика на цирка Макс Медичи (Дани Де Вито), очарователната акробатка Колет Мърчант (Ева Грийн) и харизматичния предприемач В. А. Вандевиър (Майкъл Кийтън), който иска да вземе западащия цирк и да го превърне в нещо велико.

Това означава, че трябва да продаде майката на Дъмбо, представено ни в отвратителна сцена, която ще ни преследва дълго. Моментът, когато хоботът на майката прегръща малкото си през решетките на вагона, под звуците на „Baby Mine“ на норвежката изпълнителка Aurora, ни удря право в сърцето.

„Dumbo“ е един от многото преработки на класически анимации на Дисни в игрални филми, които можем да очакваме през 2019 година. След премиерата на слончето през март следват „Aladdin“ през май и „The Lion King“ през юли. „Lady and the Tramp“ ще бъде пуснат по Disney Plus (стрийминг услугата на Дисни), а през 2020 година ще гледаме „Mulan“, „The Little Mermaid“, „Lilo and Stitch“, както и филм за Круела Де Вил от „101 Dalmatians“.

Дъмбо влита в кината, както казахме – през март, а по-точно на 29 март. Ето трейлъра: