shareit

Неуспешният опит на Съветския съюз да унищожи рокендрола

| от Радослав Тодоров |

На всички е известно, че по времето на предходния режим, рок музиката е забранена и преследвана, или в най-добрите случаи – държана в полу легалност. Причините са основно, че на нея се гледа като на проводник на западно влияние, а освен това и като на вид неприлично поведение, към което търпимостта на консервативното соц общество е почти нулева.

Малко известно е обаче, че преди да се започне с арестите, стригането на коси, конфискуването на плочи и принудителния общественополезен труд в тухларните, властта в СССР първоначално пробва да намери рационално решение на проблема.

През 60-те рокендрола прескача Желязната завеса още с възникването си и се разпространява със скоростта на епидемия сред младежта на Източна Европа. След като на КПСС им става ясно, че няма как да накарат младежите да слушат валсове или естрада по купоните, баловете и концертите, се взима решение да се създаде местен алтернативен вариант на тази музика. Той трябва да е забавен, бръз, завладяващ и лесен за танцуване. Но същевременно не бива да е толкова необуздан и бунтарски колкото американския рокендрол, както и трябва да носи по-различен, „роден” привкус.

След дълго умуване накрая сътворяват въпросният поръчан „отгоре” танц. А произведението си кръщават „Ай люли“, което име идва от един типичен весел възглас в припевите на някои руски народни песни.

Колкото нелепо звучи името на това творение, толкова по-нелепо е самото то за слушане и за гледане. Крайният резултат е трудно да се опише с думи и осмисли, но най-общо като танц той наподобява микс между казачок и физзарядка, а като мелодия – на нещо като поп-туист-естрада.

6d965f2e677a0f8a126702d7b7a

 

За съвременната далеч по-разчупена и разнообразна сцена вече са характерни всевъзможни експерименти и съчетания от стилове, но за тогавашния период и конкретно между тези стилове, въпросното произведение прилича по-скоро на един прекомерно нелеп музикален Франкенщайн. Макар и в създаването му да е впрегнат цвета на съветската сцена. Първото „пилотно” парче в новосъздаденото течение е написано от знаменитата композиторка Людмила Лядова и изпълнено от най-популярната тогава естрадна певица Тамара Миансарова. А лириките са дело на поета Борис Брянский, който явно е бил инструктиран да разбули всички възможни воали и витиеватости, които поезията е способна да хвърли отвъд тези няколко куплета и посланието им да е съвсем ясно и праволинейно.

Самият текст директно съобщава, че това е новият танц, че той едва ли не спонтанно бил възникнал в Рязан (град в околностите на Москва), че ние не сме с нищо по-лоши от другите, като тук весело танцуващият съветски младеж е оставен сам да се досети кои точно са тези други. Казва се, че може да се пристъпва, но не и да се настъпва – деликатен опит за обуздаване на агресивността на танца, след което веднага пък се споменава, че в него точни правила не са въведени и всеки може да го танцува както си иска.

Същевременно тръгва мащабна кампания по разпространяването на „Ай люли“. Разлепват се плакати, снимат се киноленти с него, издават се наредби той да се въведе в учебните и увеселителните програми, масово се обучават инструктори, които да преподават уроци по „Ай люли“. Но както с всичко друго изкуствено скалъпено и насила въведено, този феномен не успява да се наложи в обществото. Оказва се, че просто никой не желае нито да го танцува, нито да го слуша. Палките на милицията може например лесно да държат затворени устите на тези, които говорят против властта, но няма как да накарат който и да било да се радва и забавлява на тази музика. Колкото и тя да бива лансирана чрез всичките възможни лостове на пропагандната машина, в края на краищата от студентските общежития и по клубовете продължават невъзмутимо да ехтят Елвис и Бийтълс.

Image_6934958_500_0

Дори и у нас, в НРБ, където през този период буквално се копи-пействат съветските модели във всяко отношение, властта се отказва още в самото начало от опитите си да наложи този танц в страната, стигайки доста бързо до извода, че това е невъзможно.

В резултат на това, курсът на борбата със западното влияние чрез музиката, рязко загрубява в края на 60-те и през 70-те, през които рокендрола минава в нелегалност, а изпълнителите и почитателите му са преследвани и репресирани. Докато се стигне до 80-те и перестройката, когато още по-масови вълни от нововъзникнали течения на рока заливат младежта и този фронт тотално е изпуснат от държавните органи, които накрая просто вдигат ръце от него.

Мощта и влиянието на рока в случая се оказват непобедими. Поради което може да се каже, че именно той със западното си звучене и порив към бунт и към различни възгледи за живота, той е един от социалните фактори, които допринасят за краха на социалистическия строй в онези години.

 
 
Коментарите са изключени