Димо oт P.I.F. ни разказва кой прибира сутрин звездите

| от chronicle.bg |

Каква е връзката между P.I.F. и легендарните Queen? Кой е най-ценният съвет за шоубизнеса, който една баба може да даде на своя внук? Тежи ли изборът да бъдеш музикант в България?

Това са част от въпросите, на които Димо Стоянов ще отговори в спектакъла „Кой прибира сутрин звездите?“. След успешно турне в страната постановката се завръща на голяма столична сцена в театър „Азарян“.

На 27 февруари сцената на театъра в НДК ще се превърне в „репетиционната“ на група P.I.F.

Под режисурата на Мария Банова и с помощта на Иван Велков (китари), Христо Михалков (бас) и Мартин Профиров (барабани), Димо ще преведе публиката през различните етапи от живота си. Представлението е изградено от шест монолога, в чиито теми всеки може да припознае част от себе си – за детството, самотата, славата, любовта и магията да си родител. Зад силния емоционален заряд и интелигентната самоирония в текста стоят усилията на Здрава Каменова и Димо.

Органичната спойка между всяка от личните изповеди на артиста се случва с част от най-обичаните песни на P.I.F. като „Огън“ и „Оставам тук“. С глас в „Кой прибира сутрин звездите?“ се включва и Китодар Тодоров-Кито.

„Разказът се случва и с театър, и с музика, изкуствата, в които намирам центъра си. Разказвам живота си чрез театър, защото на сцената се чувствам като у дома си. Това е моята професия, това съм учил – да бъда ощастливител. Да създавам неща, които карат хората да се чувстват по-добре и им връщат усещането за нормалност.“, споделя Димо.

Какво повече да се добави… направо да освобождаваме вечерта на 27 февруари.

azarian event cover fb

 
 

Джон Ленън за малко да си направи трепанация

| от chronicle.bg |

През март 1969 Джон Ленън и Йоко Оно отиват на меден месец в луксозен хотел в Амстердам. Там ще изпълнят и популярния си протест срещу войната във Виетнам „Bed-in for Peace“. Сред репортерите и феновете, които Ленън кани, е и 34-годишният датчанин Барт Хюджис. Той е повикан, защото бийтълсът има една странна молба: „Искам трето око“

И Ленън не говори за метафорично духовно трето око, а за истинска физическа дупка на челото. Тази процедура се нарича трепанация.

John_Lennon_en_zijn_echtgenote_Yoko_Ono_op_huwelijksreis_in_Amsterdam._John_Lenn,_Bestanddeelnr_922-2302

Ленън и Йоко в леглото си в Амстердам, 25 март 1969 

Трепанацията (от гръцката дума trypanon – свредел) се практикува още от праисторически времена за лечение на най-различни неща от главоболие до демони. Но през 60-те години на 20 век тази процедура е нещо като каприз на изгряващото Ню Ейдж движение. И един от най-известните и практици е Барт Хюджис – библиотекар, който скоро е изключен от Медицинския университет за бясна употреба на наркотици.

През 1964 той публикува „научен“ труд – оформен като свитък – наречен „Homo Sapiens Correctus“. В него твърди, че откакто човеците са се научили да вървят изправени, гравитацията пречи достатъчно кръв да стига до мозъка и предлага като решения пробиване на дупка в черепа, която да намали налягането в него и съответно да увеличи обема кръв във мозъка. Ползите са: повишена креативност и енергичност, и дори още по-добре: „състояние на постоянна надрусаност“.

„Марихуаната и ЛСД са временни“, казва Барт, „трепанацията е вечна“.

Bart_Huges_trepanning_himself

Барт Хюджис трепанира себе си 

Джон Ленън, който е известен с това, че постоянно търси нови начини да разшири съзнанието си, наистина иска Барт да пробие „трето око“ в главата му. Колкото и съмнителен човек да е Хюджис (а според горе-долу всеки медицински професор той е доста съмнителен), той все пак увещава музиканта срещу процедурата като му казва: „Сигурен съм, че вече го имаш. Хората с трето око са твоя тип хора.“

Метафорично Брат говори за влиянието, което имат The Beatles и в частност Ленън, върху поп културата и хората по света. Но има предвид и реална дупка в фонтанелата, която имат около 10% от населението – черепът на ембриона е съставен от различни части и фонтанелата помага за облекчаване на напрежението от бързо растящия мозък (както и за това главата да мине през родилния канал).

След раждането тези различни части се сливат в монолитен череп, поне при повечето хора, което е и причината Хюджес да ламти за трепанация. Въпреки уговорките Джон продължава да иска процедурата, „а аз продължих да му казвам да не се пробива, това е заблуда, няма да усети никаква разлика“, спомня си „медикът“. Ленън настоява, докато Йоко не се намесва на страната на Барт и го отказва. Поне за известно време.

***

По-късно, когато се връщат в Англия, Джон и Йоко канят Пол и Линда Маккартни на вечеря, където Ленън отново повдига въпроса: „Ти искаш ли да си направиш трепанация?“ Маккартни нямат идея за какво говори приятеля им, затова той пояснява „Ами пробиват ти дупка в черепа и така се отпуска налягането.“

Пол си мисли, че това е шега. 

„Не, не е шега“, уверява го Ленън. „Хайде другата седмица да идем. Ние познаваме един човек, който може да я направи и можем всички да си направим.“

Пол възпитано отказва: „Виж, ти отиди и си я направи, и ако проработи, супер. Разкажи ни след това и и ние ще си направим.“

Джон обаче никога не отива.

 
 

Стелан Скарсгор на 68: Високият рус мъж с големия талант и осемте хлапета

| от Вучето |

В момента той е най-актуален с ролята  на Борис Щербина в хитовия сериал на HBO “Чернобил.” Толкова много прилича (и се държи) като съветски държавен и партиен деятел от ерата на развития социализъм, че като го гледа човек, постоянно му се иска да си сипе 200 г водка. Сериалът приключи, но оттук до края на 2020-а година е плътно ангажиран с още пет филмови проекта. Просто при Стелан Скарсгор няма празно. И не е имало от далечната 1968 г., когато прави филмовия си дебют с ролята на капазанчето Бомби Бит в шведския сериал със заглавието “Бомби Бит и аз”.

t0523chernobyl-1

Стелан Скарсгор като Борис Щербина в „Чернобил“

От малък носи псведонима Скарци. Кръщелното му име обаче до известна степен предопределя бъдещето на момчето от Гьотеборг. Мама Гудрун и татко Ян кръшават родения на 13 юни 1951 г. син Стелан. Името произхожда от латинското stella, което значи “звезда”. И един ден Стелан-Скарци Скарсгор от Гьотеборг, Швеция ще бъде не каква и да е звезда, а  една от най-ярките европейски филмови звезди, осветяващи световния филмов хоризонт!

Още в началото на забележителната си кариера Стелан Скарсгор бива сравняван с чудовищно талантливия си сънародник Макс фон Сюдов. Обаче това се случва в Европа. А никой не може да твърди, че е постигнал кой знае какво в кино-индустрията, ако ликът му не се е появил на тениска или чаша за кафе в Щатите. Такива са неписаните закони на шоубизнеса, човече! Стелан успява да пробие и в Холивуд, благодарение на забележителното си изпълнение в макар и второстепенната роля на “Инженера” в еротичната дарама на режисьора Филип Кауфман и по сценарий на Милан Кундера “Непоносимата лекота на битието” (1988). Обаче ролята, която наистина го изстрелва във висините на известността е тази на парализирания работник на нефтена платформа Ян Нюман в датската драма на Ларс фон Трир “Порейки вълните” (1996). Холивуд направо полудява по снажния швед. Оттогава Скарсгор се превръща в нещо като реквизит в повечето от последвалите филми на ексцентричния датски режисьор.

В България разбрахме за съществуването на Скарсгор (и го харесахме въпреки превъплъщението му в самовлюбен професор по математика в елитен американски университет!), когато тандемът Афлек-Деймън печели първия си “Оскар” с бокс-офис разбивача “Добрият Уил Хънтинг” (1997). Следват забележителни роли в “ Амистад” (1997), “Ронин” (1998) , а през 2000 г. актьорът прави завръщане, но не в Синята лагуна, а в поредната  Оскарова продукция на любимия режисьор Фон Трир, “Танцьорка в мрака” (2000).

През следващите 20 години сме го гледали в какво ли не –  като грозника Бил Търнър в “Карибски пирати-3” и като едно от пеещите гаджета на Мерил Стрийп в хитовия мюзикъл “Мама Миа”; като бившия  затворник Улрик в шведския “Един доста добър човек” и като Мартин Вагнер в американския римейк на шведската лента по едноименния роман на Стиг Ларшон  “Мъжете, които мразеха жените” . От богатата му филмография го помним още с участието му “Меланхолия” ( апокалиптичната драма на Ларс Фон Трир, от 2011), “Нимфоманката” (дали изобщо има смисъл да споменаваме кой е режисьорът!) и още някои, по-закачливи заглавия от 2015 г. като “Отмъстителите” и “Пепеляшка”. Последната му забележителна роля в пълнометражен филм (в която феновете му трябваше да се напънат, за да го разпознаят заради плешивото теме) беше на дългогодишния треньор на шведската тенис-легенда Бьорн Борг в “Борг/Макенроу” от 2017 г.

"Out Stealing Horses" Photocall - 69th Berlinale International Film Festival

На 69-ото Берлинале (Getty Images)

Ако се чудите какво прави 68-годишният актьор със забележителна осанка (висок е 191 см), когато не се снима, веднага ви отговаряме. Прави деца. При това не какви и да е, а красиви и талантливи деца. Към този момент актьорът е горд баща на осем: шест са от първата му съпруга Май, с която са женени от 1975 до 2007 г., а две – от настоящата, Меган.  Петима синове с фамилия Скарсгор са актьори: Александър (42), Густаф (38), Сам (37), Бил (28) и Валтер (23). И всички те вече са дали заявка, че имат потенциала да надминат един ден по професионални успехи знаменития си татко.  Може да не сте гледали всичките момчета в действие, обаче няма как да сте пропуснали изпълнението на най-големия, Александър, като секси съпруга-насилник в първия сезон на “Малки големи лъжи”, както и във вампирския сериал “Истинска кръв”. Густаф се снима във “Викингите” и “Западен свят”, а Бил… О, няма как този “злодей” с плътни устни и хипнотизиращ поглед  да не присъства  в еротичните сънища на много девойки по света след участието си в няколко хитови американски сериали. Най-малко за децата от първия брак на Стелан се знае за Еия (27), която е бивш модел, и единствената, неизкушена от актьорската професия. Сам също избягва светлината на прожекторите и е единственият от братята, който избира професията на майка им, докторската, а не на бащата. Най-малките Скарсгор от брака с втората съпруга също са момчета, Осиан и Колбьорн, съответно на 10 и 6 години.

alexander-skarsgard-big-little-lies-lead

Александър Скарсгор в „Малки големи лъжи“

Това, което малко фенове на фамилия Скарсгор обаче знаят, е че по-големите деца са израснали в крайно разкрепостена, бохемска среда. През 80-те някои забранени от закона субстанции са в свободно обръщение в домакинството на Скарсгор и в резултат на това взаимната любов и взаимопомощ царуват навсякъде. Александър, като най-голям, получва зелена светлина от родителите си още 12-годишен да води гаджета у дома. Въпреки че бракът й със Стелан не е проблематичен, първата съпруга на Стелан, Май, по професия лекар, се пропива зловещо и бракът им приключва през 2007 г. Две години по-късно Стелан среща втората си съпруга, с 25 години по-младата Меган Еверет, с която са щастливо женени и до днес. Любопитен за отбелязване факт е, че въпреки световната си слава и привлекателна външност Стелан Скарсгор никога, ама никога не е бил “хващан” да кръшка. Статутът му на примерен съпруг и баща винаги е бил железобетонен и поради това буди истинско озадачение и възхищение в холивудските среди.

Mamma Mia! Here We Go Again World Premiere

Стелан Меган на премиерата на „Mamma Mia! Here We Go Again“ (Getty Images)

Въпреки че синовете Скарсгор щурмуват Холивуд, популярността им в Щатите все още не може да се сравни с тази в родната Швеция. Там те се ползват със статут равностоен на този на кралското семейство. Почти е невъзможно да цъкнеш телевизора и да не попаднеш на филм или телевизионно шоу, в което да не участва някой Скарсгор. Членовете на семейството обаче не са се главозамаяли от славата и въпреки, че заради професионалните си ангажименти, им се налага да прекарват голяма част от годината в САЩ,  нямат търпение да се върнат у дома. Стелан и Меган живеят в Стокхолм, а Стелан се хвали, че заради близостта на морето често готви прясна морска храна за семейството си.

“Аз съм скандинавец до мозъка на костите си,” казва актьорът в интервю пред датския ежедневник Berlingske. “Стабилен и здравомислещ човек съм. Но това не значи, че не съм преживявал неща и кризисни периоди, които да не са изваждали на показ наранимата страна на характера ми. Обаче имам прекалено много деца, за да губя време като се вглъбявам прекалено много в проблемите. Не съм от тези, дето ще лежат по цял час на кушетката в кабинета на психолога и ще му разказвам за детството си и после заедно ще умуваме дали съм искал да спя с майка си. “

Запитан дали се чувства почитан и обичан в родината си,Скарсгор отговаря така: “Шведите се гордеят със Златан Ибрахимович. Мисля, че и с мен се гордеят, но най-вече защото в чужбина свързват името ми с Швеция. Въпрек обаче, че си международно известен, шведът ще те погледне веднъж-дваж и после веднага ще отклони поглед встрани, понеже ние сме си такива хора, резервирани, не обичаме да ни досаждат и да досаждаме на другите. В Щатите обаче някой постоянно върви по петите ти и ти крещи в ухото: “Леле боже, ама това наистина ли си ти?!”  Това е възможно да се случи в Швеция, само ако се намираш в два след полунощ в някой бар. Само тогава всички се обичат и са си най-големи дружки.”

На 13 юни Стелан Скарсгор навършва 68 години. На тази възраст той вече е доказал, че е сред най-известните актьори в света в момента, а в личен план е успял да сложи нещата си в ред така, че да може с чиста съвест да каже: “Да, амбициозен съм и има още много неща, които искам да ми се случат в професионално отношение. Но дори да стане така, че да не получа ролята, която съм искал, не е болка за умиране! Единственото, което има значение е, когато в семейството всичко е наред и всички роднини са в добри отношения помежду си. Само тогава се чувствам на мястото си и истински богат.”

 
 

Колко време ще ни отнеме да преброим до 1 милион (и 1 милиард)

| от chronicle.bg | |

Дори и някои от нас да не могат да смятат, всички сме професионалисти в броенето. Всеки от нас поне на теория е способен да брои до безкрай – ограниченията са само времето и колко сме резистентни на психоза.

Малцина обаче могат да си представят колко време реално ще им отнеме, за да преброят до 1 милиол, какво остава пък за 1 милиард. Това е така, основно защото мозъците ни не могат да си представят лесно колко точно огромни са тези числа.

Нека започнем с 1 милион. Най-често срещаният срок за преброяване до милион е 23 дни. Тази цифра се цитира в няколко източника, които се отнасят по въпроса, и изглежда произлиза от детска книжка със заглавието „How Much is a Million“ („Колко е милион“) с автор Дейвид Шварц, който дава различни примери, за да ни помогне да си представим колко голямо е числото от заглавието.

Господин Шварц изглежда дава това време, само за да шашне децата без да ги занимава с излишни детайли. Резултатът му обаче е съвсем неприложим в истинския живот – защото той предполага, че човек ще брои 24 часа в денонощието без да спира и че ще му отнеме средно по 2 секунди за произнасянето на всяко число. Това са силно невъзможни параметри за изпълнение.

По-малките числа, разбира се, лесно могат да се произнесат за по-малко от 2 секунди, дори по-малко от 1 секунда. Опитайте се обаче да кажете: „седемстотин петдесет и четири хиляди деветстотин тридесет и седем“ за 2 секунди. Трудно е. Да седим будни в продължение на 23 дни пък е толкова немислимо, че няма дори да засягаме тази тема.

Untitled

Джереми Харпър

Тогава колко време ще ни отнеме всъщност да преброим до 1 милион? Софтуерният инженер Джереми Харпър казва някъде от порядъка на 89 дни. 

Как преценява обаче този Джереми това число? Преценява го от първа ръка – от 18 юни до 14 септември 2007, Харпър преброява до 1 милион. Той прекарва по 16 часа на ден в четене на числа от компютърен екран пред публика онлайн, а шефът му дори го пуска от работа, за да го направи.

Не казваме, че не може и по-бързо – опитът на Харпър не е за време, а за постижение. Той често прави паузи, танцува пред камерата и подобни. Но като имаме предвид средната му скорост, 89 дни изглеждат като нормален срок за целта.

Защо въобще се занимава Харпър? Целта му е да набере средства за Push America, днес The Ability Experience – благотворителност, която помага на хора с увреждания. Той успява да събере около $12 000 (както и солидно количество реклама) и записва рекорд в Книгата на Гинес за човека, броил до най-много. 

Както можете да си представите, заниманието му е изключително натоварващо. Както Джереми сам признава: „Камерите, които ме снимаха през цялото време, ме поддържаха читав. Ако просто бях заключен вкъщи и броях до милион без никой да ме гледа, със сигурност щях да полудея.“

Относно постижението си, той казва: „В този момент просто изгубих контрол и след това просто казах числото. След това чувството беше като огромен балон, който се спука върху мен. Беше много странна емоция.“

Цялото приключение отнема на Харпър 1 424 часа активна работа или 5 130 000 секунди, което означава средно по 5,13 секунди да каже едно число или 2,6 пъти повече, отколкото Шварц прогнозира. Всъщност самото произнасяне трае около 2,6 секунди, но е нужно време и за дребни неща като дишане, почивка на езика и челюстта и подобни.

Колко обаче би отнело на човек да преброи до 1 милиард?

Инстинктивно можем да предположим, че щом 1 милиард е 1000 пъти повече от 1 милион, ще отнеме 1000 пъти по 89 дни или около 250 години… Дори да не прави нищо освен да брои, на човек ще му отнеме непосилните (за сега) 163 години.

Един от по-разумните начини да преценим колко време ще отнеме е да съберем 10 000 човека, всеки от които да преброи до 100 000 и да добавим времената им. 

Трябва обаче да имаме предвид и че работим и с още по-големи числа – следователно, повече време за произнасяне плюс по-голямо натоварване и следователно повече време за почивка. Цифра като сто четиридесет и пет милиона седемстотин хиляди триста двадесет и пет хиляди осемстотин деветдесет и девет ще отнеме около 4 секунди със спокоен говор. Като добавим и 2,5 секунди за почивка, получаваме 6,5 секунди на число…

По-късите числа, разбира се, ще бъдат по-близо до 5,13-те секунди на Харпър. Ако усредним 6 секунди на число, това възлиза общо на 104 167 дни до милиард (по 16 часа броене на ден). Или общо 285 години – при условие, че човек чете числата и не се налага да ги помни. Ако не ги чете, времето ще се увеличи доста, заради необходимия интелектуален напън и допълнителната умора.

Така че отговорът на въпроса е между 244 и 285 години. Успех!

 
 

Защо гробовете са дълбоки 2 метра

| от chronicle.bg |

Всички знаем за гробовете, освен че са страшни, че са и „2 метра под земята“.

Всъщност, въпреки че „2 метра под земята“ е синонимен израз за смърт, няма никакво значение колко дълбоко се погребва клетникът. Няма определени правила, които да задължават дълбочината на гроба.

Едно от общите насоки в това отношение е, че ковчегът трябва да е поне на 45 сантиметра под земята, което както сигурно сами виждате, означава, че погребаният може и да не е на 2 метра.

Често обаче в погребалната практика хората се заравят значително по-дълбоко от половин метър. Това се прави, за да може на същото място по-късно (в най-добрия случай доста по-късно) в същия гроб да бъде поставено тялото на друг човек, често близък на първия. Така в някои религии дълбочината на гробовете стига до 4 метра. 

960px-CoffinShopWarsaw

Разбира се, като всяко правило, и това си има изключения. В някои случаи е напълно възможно и дори интуитивно някои хора да се погребват в по-плитки гробове. Например, деца и бебета. (В някои държави като Великобритания, например, таксите за погребението на деца дори могат да бъдат опростени.)

Дълбочината може да се влияе и от региона. Ако за местността се знае, че има много наводнения, погребаният се поставя по-дълбоко, за да не се изрови ковчегът от водата. Тук можем да отбележим, че първите заселници в Америка, конкретно в Ню Орлиънс е трябвало да погребват мъртвите си над земята, защото иначе ковчезите избухвали заради тежките дъждове. Това е проблем за жителите на щата и днес. 

В това отношение, на няколко места в САЩ няма почти никакви закони за погребенията. Така, например, можеш да погребеш някого в частната си собственост. Трябва единствено да се попълнят няколко формуляра и можеш да погребеш някого колкото си дълбоко (или плитко) искаш.

Във Великобритания е дори по-свободно. До степен, в която е по-лесно да погребеш човек на земята си, отколкото да построиш гараж на същото място. Това е така, защото правилата произлизат от много архаично законодателство – затова трябва да се попълнят няколко документа, в които се вписва къде е заровено тялото и се гарантира, че не е до вода. Дълбочината на дупката е почти изцяло личен избор, с единственото изключение да е достатъчно дълбока, за да не я изровят животни. Но конкретно число не е вписано никъде.

Great_plague_of_london-1665

Събиране на трупове по време на чумата в Лондон

Относно това как цифрата от 2 метра придобива преносното си значение въпреки липсата на конкретно правило, което да я задължава – не е ясно. Смята се обаче, че идва от декрет на кмета на Лондон от времето на чумата през 1665, в който се казва, че телата на мъртвите трябва да бъдат заравяни на определена минимална дълбочина под земята, за да се избегне разпространяването на болестта. Въпреки че е популярна, трябва да се отбележи, че източникът на тази теория е „A Journal of the Plague Year“ – охудожествена история за чумата в Лондон, написана от Даниел Дефо. Книгата се приема сериозно, защото е базирана на дневник на човек, който е живял по това време. Въпреки че правилата, които налага кметът, са сравнително за кратко, докато чумата отмине, те дават значение на израза „2 метра под земята“.