Barcelona Gipsy Balkan Orchestra: Балканската музика те удря право в сърцето

| от Евелина Иванова |

Музиката им е точно толкова пъстра колкото подсказва и името на групата. Смесица е от стилове с дълбок корен, които преплитат мелодия и ритъм в нов звук – неподправен, проникновен и будещ страст към живота. Бандата започва пътя си от Барселона, Испания, но събира публика из цяла Европа. Отчасти и заради националната принадлежност на членовете й, която описва почти окръжност около Стария континент.

Полифоничната седморка на Barcelona Gipsy Balkan Orchestra (BGKO) – Sandra Sangiao (вокал, Каталония), Mattia Schirosa (акордеон, Италия), Julien Chanal (китара, Франция), Stelios Togias (перкусии, Гърция), Ivan Kovačević (контрабас, Сърбия), Daniel Carnobell (кларинет, Испания) и Oleksandr Sora (цигулка, Украйна), ще стигне и до българската публика на 26-ти май, с концерт в столичния Sofia Life Club.

Очакванията са за перфектен микс от кемзел и цигански ритми, страстно подправени с балкански дух. Хванахме ги за бърз разговор в паузата между два концерта от европейското им турне и вече чакаме лично да им стиснем ръката.

Barcelona Gipsy Balkan Orchestra е доста еклектична банда с членове от Испания, Италия, Франция, Сърбия, Гърция и Украйна. Как всъщност се намерихте?

Ние сме нещо като социална извадка на Барселона – всички живеем в този мултикултурен град, който ни събра. Запознахме се постепенно, по време на самостоятелните ни живи участия в различни клубове, а идеята да правим балканска музика се оказа спойката помежду ни.

Преди три години се прекръстихте от Barcelona Gipsy Klezmer Orchestra на Barcelona Gipsy Balkan Orchestra. Защо?

Променихме леко името си заради някои проблеми с авторските права, но  нищо от творчеството ни не се е променило съществено. Все още свирим много циганска, балканска и клезмер музика.

Има ли някой от вас, който да е от ромски произход?

Не, засега…

Може ли да се каже, че създавате собствен музикален жанр. Музиката ви сякаш минава отвъд циганското, балканското или клезмер звученето?

Всъщност никой от нас не беше правил такава музика преди BGKO– и сигурно начинът, по който я усещаме, нашата интерпретация ни прави различни, предлага друга гледна точка. Ние използваме наш собствен език, за да разказваме истории, език, който ни е познат и който се опитваме да обогатяваме всеки ден…

Кое в музиката на Балканите ви говори най-много и ви докосва най-дълбоко?

Всяка музика е отражение на хората, които я създават и които живеят с нея и чрез нея. Балканската музика и балканците те удрят право в сърцето. Така и трябва да бъде.

Битува схващането, че хората от Балканите сякаш не са особено склонни да приемат приликите помежду си. Мислите ли, че това е така и в музиката?

Сходствата между балканските народи са нещото, с което те трябва да се гордеят – те са отличителната им характеристика пред света. А различията помежду им просто допълват картината…Същото е и с музиката. Така виждаме нещата след всички тези години, в които правим балканска музика.

В новия ви албум Avo Kanto преобладават традиционните песни. Какво може да ни кажете за подбора на парчетата. Кои влязоха във финалната десетка? 

Песните в Avo Kanto разказват истории, които чухме по време на пътуванията ни по представянето на предишния ни албум Del Ebro Al Danubio – истории, които ни се иска да споделим с публиката, по наш си начин.

Има ли някоя традиционна българска мелодия, която не ви излиза от главата?

Много са. За албума сме избрали Криво садовско хоро, но всъщност изпълняваме много традиционни български песни. Балканските песни предизвикват експлозия от емоции по време на всяко наше живо участие.

Как върви турнето ви? Какво да очакваме по време на концерта ви в столичния  Sofia Live Club на 26-ти май?

Турнето ни върви страхотно! Много сме щастливи, че отново можем да прекараме малко време със стари приятели и да завържем нови приятелства чрез музиката си. Очакваме и в София да е същото! Да има много чисти балкански сърца.

Вашето послание към  българската публика?

Просто да е готова да се отдаде на емоциите, които балканската музика носи. Щастие, тъга, мъка, носталгия, ярост. И да го направи като нас – с цялата си душа…

 
 

Critics Choice Awards 2019: Глен Клоуз и Лейди Гага никога не са били толкова близо една до друга

| от chronicle.bg |

В разгара на филмовия сезон продължаваме да следим кои са най-добрите филми на годината според различните асоциации, които връчват награди. В неделя в Холивуд бяха раздадени едни от най-престижните призове в киното и телевизията – наградите „Изборът на критиците“ (Critics Choice Awards).

И сякаш наградите „Златен глобус“ не донесоха достатъчно неясноти, ами трябваше и „Изборът на критиците“ да направят ситуация още по-неясна. Това, което се случи в неделя прави още по-трудно да се предскаже кои филми и творци ще бъдат отличени на „Оскарите“ през февруари.

Несъмнено една от най-големите изненади на вечерта беше равният резултат на Глен Клоуз и Лейди Гага в категорията за най-добра актриса. Двете си поделиха мястото, като Глен Клоуз бе наградена за участието си във филма „Съпругата“ (The Wife), а Гага – за това в „Роди се звезда“ (A Star Is Born).

Това обаче не беше единственият равен резултат за вечерта. Ейми Адамс и Патриша Аркет също бяха отличени заедно в категорията за най-добра актриса в сериал или лимитиран сериал. Ейми Адамс спечели наградата за участието си в „Отворени рани“, а Патриша Аркет – за това в „Escape at Dannemora“.

Голямата награда за най-добър филм отиде при мексиканеца Алфонсо Куарон и неговия хит „Рома“. Първенец по номинации беше филмът на Йоргос Лантимос „Фаворитката“, който присъстваше в 14 категории, но спечели само в тези за най-добър актьорски състав и за най-добра актриса в комедия (за Оливия Колман).

Махершала Али и Реджина Кинг повториха триумфа си на „Златните глобуси“ и спечелиха наградите за най-добър актьор и актриса – Али за „Зелената книга“ (Green Book) и Кинг за „Ако Бийл стрийт можеше да говори“ (If Beale Street Could Talk).

Вечерта беше голяма и за „Убийството на Джани Версаче“, който спечели награда за най-добър лимитиран сериал, а Дарън Крис беше избран за най-добър актьор в категорията за сериал или лимитиран сериал (за ролята си на убиеца на Версаче, Андрю Кънанан).

От всичките големи награди, предхождащи „Оскарите“, „Изборът на критиците“ се смятат за най-точния показател, тъй като също както Академията, са определяни от голям брой хора от бранша. В конкретния случай става въпрос за над 330 журналисти от радиото, телевизията, онлайн медиите и пресата.

 
 

Принцовете на Disney са по-реални отвсякога

| от chronicle.bg |

Кой казва, че принцовете на Disney са прекалено хубави, за да са истински?

Достатъчно е да видите работата на 28-годишния финландски илюстратор Жирка Винсе и ще се убедите, че принцовете биха били също толкова прекрасни, ако ходеха сред нас.

През последните години илюстраторът се посвещава на това да направи свои живи портрети на култови анимационни герои, с които редица поколения са отраснали.

Всичко започва през 2011 г., когато мъжът предизвиква себе си да започне да работи с Photoshop за развлечение. Първата му творба е илюстрация на вещицата Урсула от „Малката русалка“. Да рисува живи версии на анимационни герои обаче, му доставя удоволствие и днес вече колекцията му прелива от множество интерпретации.

Целта на Винсе е да покаже вида на обичани и познати персонажи, ако те бяха живи хора и в същото време, да не изменя тяхната идентичност, заложена в анимациите.

За да се убедите в майсторството на Винсе и в красотата на живите версии на принцовете от анимациите, разгледайте галерията горе.

 
 

Еди Мърфи се завръща за „Coming to America 2″

| от chronicle.bg |

Paramount започва снимките на „Coming to America 2″ с Еди Мърфи.

„Coming to America“ излезе през 1988 година и в него, както добре помним, Един игра африкански принц, който отива в САЩ, за да намери любовта. Режисьор е Джон Ландис, а печалбите от филма в боксофиса са около $275 милиона днешни пари.

Още през 2017 се появяват слухове за планирането на продължение, но Paramount потвържди новината чак през 2018, на CinemaCon. Сега вече имаме потвърждение и от самия Мърфи за завръщането му като принц Аким. Режисьор ще е Крейг Брюър („Hustle and Flow“).

Крейг и Еди ще работят за втори път заедно след като снимаха биографията на Руди Рей Мур „Dolemite is My Name“ за Netflix.

„Coming to America 2″ ще разказва за това как Аким научава, че има син и се завръща в САЩ, за да го намери. Продуцентите искат да върнат актьорите от първия филм – Арсенио Хал (Семи, най-добрият приятел на Аким), Шари Хедли (Лиса Макдауъл, романтичният интерес на Аким), Джон Амос (Клео Макдауъл, предприемач) и Джеймс Ърл Джоунс (Джафи Джофър, бащата на Аким и крал на Замунда).

Освен Аким и Семи, Мърфи и Хал играят още няколко роли (разбира се, след усърден грим). Предстои да видим дали това ще се повтори и във втория филм. Мърфи често играе по няколко роли във филмите си, така че това никак не е изключено.

Освен всичко останало, комедията като жанр доста се промени от края на 80-те години. Политическата ситуация също. Paramount са прави да наемат Кеня Барис („Black-ish“) за сценарист, защото той има съвременен поглед върху това какво е смешно.

 
 

Там, където “народността не пада”, понеже “знанието живей”

| от Вучето |

Уви, отдавна вече стих на Стоян Михайловски от заглавието не се отнася за България. Да, знание някакво има, но то се акумулира главно посредством електронни средства. To рядко свива гнездо в дълготрайната памет на човека, защото достъпът до него е на един клик разстояние и затова може и мързеливата.

Книгите са анахронизъм. Защо ти е да хабиш толкова часове в четене на книга от 300 страници, когато можеш да използваш времето си по-рационално като, например, разгледаш 158 снимки в Инстаграм на Кайли Дженър по трико, докато се гримира, докато храни кучето си, докато не прави нищо, зад волана на джипа си, пред палма в Палма де Майорка и т.н. У нас книгата тихо и безславно напусна живота ни, още когато се раждаха сладките милениали. А в моментите, в които все още надига глава и тържествува, е защото е излязла изпод ноктопластиката на такива културтрегери и разбирачи на българската съвременност и душевност като Венета Райкова.

Кратки постове в социалните мрежи, емоционално заредени с поредица от плезещи се, хилещи се емотикони с изцъклени очи-сърца, изритиха силно в задника Фицджералд, Толстой, Шекспир, Кинг и Кундера и ги пратиха да събират прах по лавиците на западащи градски библиотеки, където тъжни лелички с елеци от щавена кожа примирено очакват годината на пенсионирането си.

И ако така безрадостна е съдбата на българските библиотеки, то не навсякъде по света положението е същото.

Преди няколко години, докато живеех в Осло и работех върху докторантурата си, имаше дни, в които не можех да се добера до свободен стол в пететажната университетска библиотека. Правех си “бивак” на мокета в сектор “Скандинавска линвистична теория”, по възможност в близост до контакт, за да има къде да включа лаптопа си. И не бях единствената. Прекрасни руси създания прекарваха дълги часове, забили нос в дебелите книги или вторачени в екраните на макбуковете си, седнали на пода. Библиотеката кипеше от живот.

Няколко години по-късно вече съм в Копенхаген. Слава богу, прескочила съм етапа с катеренето по академичната стълба на успеха, затова и не ми се налага вече да вися по библиотеките. Сега предпочитам да свалям от пиратски торенти лекарски и адвокатски сериали, както и да разглеждам безплатни каталози на супермаркети вместо да чета книги. Един ден обаче ме хваща разстройство, докато се мотая по центъра в търсене на молив за вежди в перфектния цвят, и решавам да дам воля на нуждата си в централната копенхагенска библиотека, която, за щастие, е само на 10 крачки разстояние.

След като свършвам работа и стресът вече не притъпява сетивата ми, успявам да се огледам наоколо и о, чудо на чудесата! Оказва се, че съм се озовала не просто в библиотека – такава, каквато помня от детството си – с тесните пътеки между прашлясалите стелажи, а в нещо като реплика на прочутата Нулевоенергийна сграда в Пало Алто. Само че на повече етажи. Егаси, казах си наум, и от страхопочитание пак ми се доходи на тоалетна. Кралската библиотека в Копенхаген не само е куул, защото е най-голямата по размери в Скандинавия и защото в нея се съхранява първата книга, отпечатена в Дания през 1481 г. Библиотеката е куул, защото е пълна с хора. По всяко време на деня.

Наскоро обаче една друга библиотека, намираща се малко по̀ на север от Копенхаген, събра очите на хората не само заради екстравагантната си архитектура, но поради факта, че в един момент остана без почти всичките си налични книги.

Само през изминалия месец от библиотеката Oodi в Хелзинки са били заемани по 5 000 книги на ден, което в крайна сметка довело до почти тоталното опразване на библиотечните рафтове като най-големи са липсите, регистрирани в сектора за детска литература.

Сградата, която отвън прилича досущ на гигантски кораб, помещава в “трюмовете” си още кино зала и сауна. Освен до литературни образци, посетителите имат достъп до такива съвременни глезетоии като 3D принтер, шивашки машини за бъдещи Версачета и зали за музикални репетиции. Служителите в новооткритата библиотека, която отвори врати на 5 декември 2018-а, не смогват да запълват липсите, но не са и кой знае колко учудени от големия интерес на хората към “стоката”, която предлагат. Защото Финландия е страна, в която най-предпочитаният наркотик са книгите. Счита се, че четенето конкурира дори любими национални спортове като биене на шведите на хокей, консумацията на водка в големи количества и слушането на хевиметъл.

Книгите са близки до сърцето на финландците. Статистиката отчита, че годишно всеки финландец купува средно 4 книги и заема от библиотеката най-малко 12. В тази далечна северна страна изглежда интернетът не е оказал пагубното си влияние върху любовта на населението към четенето. Даже се наблюдава обратната тенденция. За справка: през 1995 г. финландците са купували много по-малко книги, отколкото към днешна дата, като освен това сега са склонни да плащат и много повече за тях. Книгата продължава да е сред най-предпочитаните традиционни подаръци в страната и децата не се мръщят, а напротив, искрено се радват, когато за рождения си ден вместо лего или таблет получат някоя от книгите за муминтроловете на обичаната писателка Туве Янсон.

Логично е някак при толкова четящ народ и библиотеките да са много. На територията на страната има над 300 централни библиотеки, с 500 техни клона в по-малките общини. Особено популярни са и мобилните библиотеки, които обслужват не само най-затънтените и труднопроходими при зимни условия места в северната част на Финландия, но и гъсто населени райони по̀ на юг. Всяка мобилна библиотека разполага с не по-малко от 4000 заглавия и може да измине до 50 хиляди километра годишно.

И докато не само финландците, но и всички останали северни народи четат, та ушите им плющят, тук долу при нас положението е “майка плаче, грамофон свири”, както обича да казва проф. Вучков. Според проучване, проведено през миналата година от Институт “Отворено общество”, всеки трети българин НИКОГА не посяга към книга.

И въпреки тази тъжна статистика, ми се ще да вярвам, че нещата ще се променят. Защото всеки се нуждае от време на време да му разкажат хубава история. Пък било този някой да е Венета Райкова.