shareit

Журналистът, който се опита да спаси Nokia

| от |

През 2008-ма година репортер на финландския вестник Helsingin Sanomat служебно получава нова Nokia Е 51. Това е третият му телефон до тогава. След като не успява да разбере как се работи с него, решава да напише писмо до Nokia.

novinarot-shto-se-obide-da-ja-spasi-nokia-62929

Скъпа Nokia,

Това писмо е предназначено за човека, който е отговорен за проектирането на телефони Nokia. На нито едно място на сайта на Nokia не намерих къде е възможно да се остави мнение за продуктите на Nokia.

Ето защо пиша това писмо и го изпращам на Службата по печата на Nokia, защото те знаят кой съм. Аз съм журналист по професия, но това писмо го пиша като частно лице. Надявам се, че ще го препратите на мястото, което смятате, че е най-подходящо. Както и да е, би било най-добре да поставите това в рамка и да я закачите на стената в коридора за всеки служител на Nokia, за да го вижда всяка сутрин, когато идва на работа.

Невероятният успех на Nokia започна преди около 20 години, когато мобилните телефони се превърнаха в ежедневие. Мобилният телефон е технологична иновация. Това означава, че някои хора (много малка част) са естествено заинтересовани. Останалите (много голяма част) гледат на това с подозрение.

Подозренията бяха неоснователни, тъй като телефоните на Nokia бяха много лесни за използване. Всеки се научи бързо как се използват. Нямаше нужда от инструкции. За да се обадиш, натискаш бутона със зелената слушалка, за да затвориш – червената. Телефоните Nokia бяха особено известни с това, че са лесни за използване. Nokia дори стана и лидер на пазара.

Моят работодател ми купи първия мобилен през 1996-та. Беше удобен и издръжлив, но се развали през 2001-ва, когато ми дадоха втори мобилен. Този имаше нови функции, дори и интернет. Както и да е, бързо се научих как да използвам новия телефон.

Миналата седмица вторият телефон се развали и моят работодател ми купи третия мобилен телефон в живота ми. Вече една седмица се чудя около него. На първо време аз не знаех дори как мога да се обадя без инструкциите, а все още не разбирам голяма част от него.

Проблемът е, че преди една година един мой приятел ми показа ново устройство, разработено от Apple, който се наричаше iPod touch. Веднага се влюбих в него. Исках да имам iPod, а с устройството можех да имам и по-лесен достъп до интернет и много други неща. Поръчах си мой iPod, включих го и веднага знаех как да го използвам. Устройството е почти на 6 месеца и го използвам всеки ден, и в нито един момент не съм си помислил, че ми трябва ръководство. Логиката на устройството е съвсем ясна. Не е чудно, че има такъв успех по целия свят.

Моят нов телефон Nokia е модел Е 51. За нещастие телефонът не е бил предназначен всеки да може лесно да се научи да го ползва.

Напротив, мисля, че е бил проектиран така, че неговата най-важна мисия е да насърчава само хора, които се интересуват от телефонна технология. Той предлага различни отлични функции, но тъй като не разбирам какво означават, предполагам, че никога няма да ги използвам.

Един пример: първото нещо, което почти всеки потребител на мобилен иска да направи, е да промени звъненето. И аз исках да направя това, но как да го направя? Докато си играех с новия телефон забелязах, че той има бутон със снимка на къща. Когато го натиснеш, влизаш в главното меню. Оттам започнах да търся опцията за смяна на тоновете. Опциите бяха messaging, office, log, media, tools, installations, connectivity, download, address book, web, calendar и instructions.

Имената не помогнаха много, така че започнах да ги отварям едно по едно. При всяко от тях се отваряха нови и нови менюта, но нито едно не изглеждаше като точното за промяна на звъненето. Затова се опитах да намеря съвет в инструкциите, но там намерих само как да инсталирам 3D мелодии. Естествено, че не исках това, защото не знаех какво означава.

Накрая помолих един мой приятел, който разбира от технологии, да ми помогне. Оказва се, че първо съм трябвало да знам, че трябва да избера Tools, а и от там да отида в настройките, от там в общи, след това в персонализация и накрая там щях да намеря това, което търсех: тонове. Така че би трябвало да направя пет движения, базирани на предварителни познания, преди да направя нещо с моя телефон, който е първото нещо, което прави всеки нов потребител на телефона си.

Първо имах избор от 12 опции. Ако приемем, че при всеки от вариантите – на всяко йерархично ниво, средно има 10 нови функции, смяна на звъненето е скрита на йерархично ниво, до което има 120,000 различни възможни варианти. Впоследствие, на случаен принцип бих имал 1 към 120,000 шансове да разкрия истинската версия. А това би било много случайно, защото имената на опциите ми говореха много малко.

Това не трябва да бъде така. Телефоните, както и всички други устройства, трябва да бъдат проектирани за най-простия потребител. Всички важни функции трябва да бъдат предложени на първо йерархично ниво, или в най-лошия случай – на второто, и те трябва да бъдат намерени на базата на името на опцията, което е логично за него. Сложните и специални опции трябва да бъдат поставени най-отдолу в йерархичните нива. Техни клиенти са любителите на технологиите, които са напълно в състояние да ги намерят там, където са.

А имам и друг, съвсем различен пример: изпращам текстово съобщение, което е нещо, което правя по няколко пъти на ден. Първо, натискам на съобщения, след това избирам да създам съобщение, след това трябва да избера между четирите опции: текстово съобщение, мултимедийно съобщение, аудио съобщение или и-мейл. Така че всеки път, десетина пъти на ден в годините, които следват, мен ще ме тормози този допълнителен избор, и всеки път ще давам същия отговор.

Предполагам, че това е така и при останалите. Изчислявах, че от 1000 изпратени съобщения, 999 са обикновени текстови съобщения. Изглежда телефон ми не е направен по начин, който би ме улеснил в това, което правя в момента, а напротив.

Телефонът обикновено се използва за извършване на телефонни обаждания и изпращане на текстови съобщения. Критично важно е тези функции да бъдат направени така, че всеки потребител да може да извършва тези неща с минимално натискане на бутони – или с други думи, бързо.

Да обобщя: С пускането в продажба на телефона като Е 51, Nokia губи една от своите най-важни характеристики: да произвежда телефони, които са лесни за използване. Това ще създаде проблеми за Nokia.

Честно казано, приятелски и загрижено,
Lauri Malkavaara
(писмото е изпратено на 18 август, 2008)

И какво се случи след това?

Писмото написах в офиса ми на 18-ти август 2008-ма. Когато приключих, веднага го изпратих на и-мейл адреса на Nokia.

На следващия ден ми звънна телефона и през следващите няколко дни това се повтаряше.

Случи се това, което тайно се надявах, че ще се случи: писмото ми е започнало да се разпространява в Nokia. Все пак се случи и нещо друго, което не очаквах: започнаха да ми се обаждат директорите на Nokia, които искаха да ми обяснят стратегията на Nokia.

На всеки от тези разговори им отговорих, че писмото е изпратено като частно лице, и че не трябва да си губят времето с мен, въпреки че съм журналист на Helsingin Sanomat. Аз не пиша за Nokia. Аз вече казах това, което исках да кажа в писмото.

Един от директорите не се отказваше и искаше да се срещне с мен, така че се разбрахме да се видим в редакцията на вестника.

На рецепцията ме чакаше учтив и интелигентен господин. Отидохме в стаята за срещи.

Директорът започна да ми обяснява стратегията на Nokia. Идеята, че хората са различни и затова се нуждаят от различни видове телефони.

Започнах да нервнича: „Няма човек, който иска да използва лош телефон.“

Това доведе до спор.

Обясних му по различни начини колко е ужасен моят нов телефон, а директорът го защити.

Изведнъж нашепна.

Погледна ме в очите и ме попита: „Разговорът е надежден, нали?“

Уверих го, че е така.

Продължи: „Напълно съм съгласен с всичко, което пишете в писмото.“

Бях изумен.

„Напълно съм съгласен с теб и искам да ти се извиня от името на Nokia, че направихме лош телефон за теб.“

След това започна да ми разказва за таен проект, който е започнал в Nokia, за създаване на изцяло нова операционна система. Това би трябвало да доведе до нов вид телефони, които биха били лесни за използване.

Срещнах се с директора няколко години по-късно.

Оказа се, че сме говорили за MeeGo. Какъвто и да е бил проектът, той бавно е започнал да губи сила, а когато новият изпълнителен директор е дошъл, той напълно е бил спрян.

Той също така ми каза, че когато IPhone се появил в САЩ през лятото на 2007-ма, ситуацията е била следена внимателно от Nokia. Веднага били доставени няколко бройки в централата на Nokia.

Още същата вечер директорът отнесъл у дома си единия от новите Iphone-и. Започнал да го изучава с толкова голямо внимание, че дори и 4-годишна му дъщеря се заинтересувала.

Като експеримент, той дал телефона на дъщеря си, и тя се научила веднага да го използва.

Вечерта, докато родителите се приготвяли да си лягат, 4-годишното момиче се появило пред вратата в спалнята с въпрос: „Може ли да взема Вълшебния телефон и да го сложа тази вечер под възглавницата?“

Това е моментът, в когато директорът на Nokia осъзнал, че компанията е в беда.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Джани Версаче и Антонио Д’Амико – една заметена под килима любовна история

| от Мая Вуковска |

15 юли 1997 година. Светът на модата е разтърсен от вестта за насилствената смърт на един от най-успешните модни дизайнери в света. Докато се връща от обичайната си сутрешна разходка, Джани Версаче е застрелян смъртоносно на стъпалата пред дома си в Маями Бийч от серийния убиец и негов личен преследвач, Андрю Кънанън.

В покъртителна сцена още в първи епизод на популярния сериал от 2018 г. “Убийството на Джани Версаче: Американска криминална история” виждаме Рики Мартин, облечен в спретнато бяло тенис екипче, да държи в ръцете си отпуснатото, бездиханно тяло на дизайнера. На лицето му са изписани ужас и объркване. Мартин играе Антонио Д’Амико – дългогодишния партньор на Версаче, човекът, когото международната преса и всички в родната Италия години се правеха, че не съществува. Само че Антонио беше там. И обичаше Джани с цялото си сърце…цели 15 години.

gettyimages-79796236-594x594

Джани

Едва ли има човек, който да е живял в пещера през последните 30 години и да не знае името Джани Версаче. Марката, имаме предвид. Макар че човекът зад марката си заслужава вниманието и интереса много повече!

Израснал, заобиколен от креда, карфици, дървени манекени, кройки и жени по бельо, които пробват роклите, ушити от майка му, Джани от малък се увлича по модата. Отваря първия си бутик през 1978 г. и въпреки че моделите му тогава са вдъхновени от класиката, очевидно е, че притежават свой, неповторим, модерен облик. Мнението на модните критици в онези години варира драстично по ска̀лата от “кичозни” до “новаторски”. Оказва се обаче, че негативните коментари, също колкото и позитивните такива,  ще спомогнат за изстрелването на новоизпечения дизайнер в рая на богатите и известните.

Но нали хората са казали, че няма такова нещо като лоша реклама… Влагайки много страст и много усърдие в работата,  скоро Джани успява да направи марката, носеща неговото име, разпознаваема и желана по цял свят. Става така, че куп известните личности, от Лейди Ди до Елтън Джон, се преварят да носят Versace. Джани успява да привлече много популярни лица в близкия си приятелски кръг и се възползва тактически гениално от този факт. Той е сред първите дизайнери, които държат известни личности да седят на първия ред по време на ревютата им. Тази нова тактика спечелва на бранда още по-голяма популярност. Хората искат да носят това, което са видели, че Джей Ло или Елизабет Хърли са облекли на поредната гала!

В началото на 90-те името Версаче е в устатата на всички. Пресата умира да пише за него и да отразява всеки един аспект от живота му. С едно фрапиращо изключение. Мъжете, с които си ляга. Въпреки че Джани никога не е криел хомосексуалността си, времената все още са такива, че да си гей се счита за сериозен недостатък. Особено пък ако си VIP! Затова и на любовника Антонио му се налага да движи, сякаш е нахлупил шапка-невидимка. Но нещата скоро ще се променят. С едно историческо интервю.

gettyimages-82798021-594x594

Интервюто

Допреди да започне вторият сезон на криминалната антология на FX, която споменахме по-горе, широката общественост на практика няма идея кой е бил мъжът до Версаче буквално до последния му дъх. Всъщност образът му се появява за кратко и  в документалната драма от 1998 г. “Убийството на Версаче”, но там не прави особено впечатление. Покрай ролята на Рики Мартин обаче, Антонио Д’Амико става известен. Както и покрай щедрото наследство, което Джани му оставя, но което ужасно разгневява сестрата Донатела и останалите от клана Версаче.

Д’Амико се ражда преди 61 години в градче в италианската провинция Бриндизи. По професия също е дизайнер – кариера, която успешно развива не само във, но и извън бранда Versace. С Джани се запознават през 1982 г. по време на постановка в миланската опера “Ла Скала”. Десет години по-късно Д’Амико се мести в имението на дизайнера в Маями и оттогава е неотлъчно до него, въпреки че връзката им се води “отворена” и Джани невинаги преспива в собственото си легло.

През лятото на 1995 г. дизайнерът уговаря интервю с Брендън Лемън, журналист в популярното списание The Advocate, под претекст, че ще говорят за новоизлязлата му книга с фотографии “Мъже без (врато)връзки” (Men Without Ties) и която, между другото, носи посвещението “На тримата Антониовци в живота ми”.

Когато Лемън пристига на уговореното място, луксозен апартамент в манхатънския хотел “Реджис”, заварва Версаче в компанията на красив, около 35-годишен снажен мъж със средиземноморски черти. Първият въпрос на журналиста е кои са тримата Антониовци, споменати в посвещението на книгата. И тогава Версаче без всякакво колебание нарича седящия до него  Д’Амико “моя партньор” и потвърждава, че именно той е третият Антонио наред с баща му и племенника му.

В статията, която излиза в юлския брой на списанието, Лемън описва Д’Амико като човек “на висока позиция” не само в модната империя на Версаче, но и в живота му. По-нататък авторът цитира Ричард Мартин, куратор в ню-йорксия музей Metropolitan: “Без съмнение откритата хомосексуалност на Версаче винаги е била неотменна част от неговата работа. Тъй като той е творец в предните редици на авангарда, склонността му да поема риск е  разбираема. Той определено не е от хората, които ще си зарият главата в пясъка, когато се разрази обществена реакция, застрашаваща реномето им.”

 gettyimages-461748001-594x594

“Кръвта ми се смрази”

Такова усещане изпитва Антонио, когато, докато си пие кафето на верандата на имението на Ocean Drive, чува изстрелите в ранната сутрин на 15-и юли.

“От прозорците с иконома можехме да видим какво се случва на стъпалата пред къщата. Втурнахме се навън. Видях Джани да лежи на стълбите, целият покрит с кръв. В този момент ми се стъмни пред очите. Някой ме дръпна настрана, всичко беше потънало в мрак…”

Само няколко дни преди ненормалникът Кънанън да простреля Версаче в гърдите, той и Антонио празнуват успешното представяне на новата му колекция в Париж. Трупът на 27-годишния убиец, който преди дизайнера се предполага, че е убил поне още четирима души, е открит осем дни по-късно в къща-лодка в Маями. Всички доказателства сочат, че Кънанън се е самоубил.

Трагедията, сполетяла любимия мъж, хвърля Д’Амико в дълбока и продължителна депресия, от която излиза не без доживотна душевна травма.

gettyimages-956619972-594x594

20 и няколко години по-късно

Една от прочутите реплики на Джани Версаче, която често обичал да повтаря, е “Никога не падам. Винаги се боря.” Уви, от отвъдното той не може да се придържа към тази житейска философия, а само да гледа как постепенно всичко, за което се трудил с ентусиазъм и невероятна отдаденост, отиват по дяволите. Вярно, сестра му Донатела поема бизнеса в качеството на главен дизайнер веднага след ненавременната му смърт и оттогава го ръководи с твърда ръка и артистична визия в синхрон с тази на брат си, но напоследък нещата не вървят така, както Джани би си ги представил.

През септември 2018-а Донатела прави сделката на годината като продава компанията на Майкъл Корс за два милиарда долара. Феновете на бранда недоволстват – според тях сега в ръцете на Корс Versace ще започне да шие парцалки, които човек си купува на летището, ако са му изгубили багажа. Но какво може да се направи! Бедата вече е сторена – Донатела, която винаги се е кълняла, че обича брат си до умопомрачение и никога не би изневерила на бранда, изтръгва италианската душа на една от най-великите модни компании в света.

Що се отнася до Д’Амико, той все пак успява да преодолее тежката депресия. Когато си задава въпроса дали иска всичко да приключи веднъж завинаги или да продължи да живее, любовта към живота надделява над суицидните мисли.  През 2005 г. вече се чувства достатъчно добре и дори отново открива сърцето си за любовта. Понастоящем той и партньорът му живеят скромно в северната италианска провинция.

gettyimages-1191540171-594x594

Наследстовото

Малко хора знаят, че месеци преди да бъде убит от откачения си стокър, Версаче вече е знаел, че страда от тежка болест, бавно разяждаща тялото му. Дали става дума за вируса на СПИН или за нещо друго, и до ден днешен се спекулира. Факт е обаче, че дизайнерът, бидейки напълно наясно относно неблагоприятната диагноза, решава да направи завещание.

В него той оставя месечна издръжка в размер на 50 млн. лири, както и правото да обитава която и да е от къщите му в Италия и САЩ,  на партньора си Антонио. Но тъй като имотите на Джани де юре не принадлежат на него, а на компанията, след смъртта му те преминават в ръцете на директните му наследници – сестрата Донатела, брата Санто и любимата му племенница Алегра. След кратка, но продуктивна за семейство Версаче среща с адвокати, Д’Амико остава почти с празни ръце.

Донатела никога не е криела неприязънта си към Антонио. Години наред го е търпяла само от кумова срама, но сега, когато Джани вече го няма, може свободно да изкаже мнението си за връзката им. И тя го прави на всеослушание: “Отношението ми към Антонио днес е същото, каквото беше, когато бяха заедно с Джани. Уважавах го, само защото беше гадже на брат ми, но само толкова. Като човек изобщо не го харесвам.”

Напоследък Антонио Д’Амико отново се изявява като дизайнер, пускайки на пазара авторска колекция от спортно облекло, носеща неговото име.

“Честно казано, две десетилетия след смъртта на Джани, все още се чувствам толкова свързан с него, колкото и през времето, когато бяхме живи и заедно. Не съм преставал да го обичам,” казва Антонио Д’Амико  и добавя: “Но вече съм друг човек. Земята продължава да се върти. Човек може да се взира в миналото до определен момент, след което просто трябва да погледне към бъдещето. “

P.S. Относно сцената, която споменахме в началото – тази, наподобяваща по драматичност “Пиета” на Микеланджело, Антонио твърди, че никога не се е случила в този вид и че изобщо много случки, така, както са представени в сериала на FX, са напълно неправдоподобни и направо абсурдни.

И после вярвай като казват, че изкуството копирало живота…

 
 
Коментарите са изключени

Хари Мелницата – най-добрият боксьор, за когото не сте чували

| от |

„Определено безстрашен и почти неудържим“ не е дори близо до изчерпателно описание на феномена на бокса Хари Греб.

„Mелница от Питсбърг“, както е известен сред феновете си, е роден през юни 1894 г. Ето какво казва за него специалистът по история на бокса Ерик Йоргенсен:

Греб може би е бил най-великият боец спрямо размера си, който е живял някога. Със сигурност е в топ 2 или 3. Той комбинира скоростта на Рей Робинсън, непоклатимостта на Джим Джефрис, издръжливостта на Хенри Армстронг и необузданата свирепост на Стенли Кечел с воля за победа, ненадмината в аналите на спорта. В своя пик той беше непобедим, надвивайки почти всеки от средна, лека и тежка категория. Страхотен, страхотен боец.

Той се бие рекордните 299 пъти за 13 години. Това е особено невероятно достижение, като се има предвид, че повечето съвременни боксьори се бият не повече от 40-45 пъти през цялата си кариера. Освен това той печели рекордните 261 пъти и губи само 20 мача, а останалите са равенства.

Освен това Греб става световен шампион в средна категория като задържа титлата от 1923 до 1926 г. и американски шампион в лека-тежка категория от 1922 до 1923 г. Той побеждава боксови легенди като Ал Маккой, Тайгър Флауърс, Левински, Мики Уокър, Кид Норфолк, Джак Дилън, Джими Слатери, Макси Розенблум, Томи Гибънс, Томи Логран и дори два пъти надвива най-добрия претендент за титлата в тежка категория Бил Бренън.

Gene Tunney Portrait LOC

Джийн Тъни

Греб също така е единственият човек в историята, който хвърля на Джийн Тъни брутален пердах при първата им битка в Медисън Скуеър Гардън през 1923 г. Ако не знаете кой е, много боксови експерти смятат Джийн за един от най-големите шампиони в тежка категория на всички времена, с невероятен рекорд от 65 победи и само 1 загуба – от Хари Греб. Самият Тъни призна, че Мелницата от Питсбърг:

Никога не се задържаше на едно място за повече от половин секунда, всичките ми удари бяха насочени и преценени правилно, но винаги удрях въздуха. Той скачаше напред-назад, удряше ме с леви крошета, завърташе ме, после ме удряше с десни крошета и после пак. Ръцете ми хвърчаха към него, но беше все едно се бия с октопод.

Въпреки това Джийн Тъни, имайки значително предимство откъм тегло и височина, става най-лошият кошмар на Греб и в крайна сметка ще спечели четири от петте двубоя от легендарното им съперничество. Всъщност след последния им бой Греб посети съблекалнята на Тъни и на шега му казва:

Никога не искам да те видя или да се бия с теб отново.

Хари Греб, въпреки това, никога не е отлагал мач срещу никого и винаги се е стремял да се бие с най-добрите възможни противници; той дава възможност на всеки независимо в коя категория е и от коя расата, показвайки откритост, която не е често срещана по онова време. Например, през 1926 г. той става първият бялокож шампион в средна категория, който дава шанс на афро-американски боксьор за титлата му, когато се изправя срещу Тигър Флауърс.

Той пренебрегва размера на противниците си и печели много пъти срещу мъже, които са с 10-20 килограма по-тежки от него. Според слуховете, легендарният шампион в тежка категория, Джак Демпси, се е страхувал да защитава титлата си срещу Греб. Той я защитава няколко път срещу други бойци, които обаче Греб, който е в средна категория, вече бе победил.

Друго неудобство за Хари, освен че често се бие с по-големите от него, беше, че в битка с Кид Норфолк през 1921 г. си разлепя ретината на едното око. След този инцидент имал проблеми с очите, но все още не бил сляп в това око. През 1922 г. обаче след мача си с Боб Ропър, Греб остави напълно сляп в дясното око.

И въпреки това, Греб успява да стане световен шампион в средна категория. Той продължи да се бие срещу топ боксьори, докато е полусляп, в продължение на над 5 години.

За съжаление, на 22 октомври 1926 г. името на Хари Греб ще украси заглавията на новините за последен път.

Хари Греб, бивш шампион в средна категория и единственият мъж, победил Джийн Тъни, настоящ световен шампион в тежка категория, почина в болница в Атлантик Сити, Ню Джърси, след малка операция снощи за отстраняване на счупена кост от носа му – контузия, получена при автомобилна катастрофа в Питсбърг преди две седмици.

След операцията Греб изпада в кома, от която не успява да се събуди, а смъртта му настъпва в следствие на сърдечна недостатъчност, предизвикана от шока от операцията и  нараняванията, получени при инцидента. Лекарите казаха, че Греб е излязъл от упойката сполучливо, но не изцяло. По-късно сърдечната му дейност става много слаба и той постепенно изгасва, въпреки усилията на докторите.

Едва 32-годишен, ранната смърт на Греб прекъсна това, което все пак е една от най-впечатляващите кариери в историята на бокса.

 
 
Коментарите са изключени

Японският самурай, който изненада дори смъртта

| от |

Японската история може да се похвали с редица пълководци и още повече героизъм. История за непобедимите бойци, оповаващи се на изкуството на войната и етиката. Може да откриете редица имена, Япония е доста богата в това отношение, но трудно бихте могли да срещнете самурай, който напуска победоносно бойното поле и се ориентира към дипломацията и политиката. Историята на Хонда Хейхачиро е точно такава. Воденето на битки успява да го превърне в един от четирите райски генерала на Токугава.

Макар и войните да не били толкова чести, самураят, който по-късно ще бъде прекръстен на Тадакатсу – съчетание на думите тада или „просто“ и катсу означаващ „победи“ – този самурай винаги е бил известен с това, че никога не се връща ранен от бойното поле. Възможно е това да е малко преувеличено от японските историци, но според архивите, името му се е използвало с огромно страхопочитание сред враговете му. По време на своята военна кариера, Хонда Тадакатсу е спряган за самурай на самураите, както и най-добрият самурай на изток. И ако това не е достатъчно за изковаване на легендарното му име, мнозина казват, че той многократно успява да изненада дори смъртта.

Armor_of_Honda_Tadakatsu

Снимка: By Unknown – 家康忠勝両公三百年祭事務所編『家康忠勝両公三百年祭紀要』家康忠勝両公三百年祭事務所、1915年。National Diet Library Digital Collections: Persistent ID 1907077, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=73452024

Нито един самурай не получава такива похвали, ако зад гърба си няма подобни подвизи. Хонда Тадакатсу може да се похвали със зрелищни участия в битките за Окехазама, Анегава, Микатагахара, Нагасхино, Комаки Нагакуте и още много други. Един от върховете на кариерата му е момента, когато е преследван от войниците на Тойотоми. По време на това преследване Хонда заповядва на 30 от неговите бойци да заемат бойни позиции и смело предизвиква нападащите го сили. По изчисления в този момент противникът го превъзхожда в битка 50-60 към 1. Когато Тойотоми вижда как самураите се подготвят за нападение, отказва да ги нападне и забранява битката да се проведе.

Хонда винаги използвал черна ризница и впечатляващи еленски рога. Дръзката бойна украса има две особени приложения. Първото е, че така мнозинамогат да го забележат на бойното поле и съответно създава необходимият страх в противника, а втората причина е свързана с уважението към елените. Историята с елена е също достойна за уважение. По време на битката за Окехазама, Хонда трябва да се завърне в замъка. Предният ден се изсипват сериозен порой и всички пътища са наводнени. Докато търси начин за преминаване, 19-годишният младеж вижда как елен преминава от конкретна точка на реката и успява да мине от другата страна. Хонда смята, че това е знак от природата и по тази причина решава да уважи жеста на животното и поставя рогата на своя боен шлем.

Като уважаван опонент на бойното поле, този самурай продължава да се сражава и след 50-те години. Когато се води битката за Секигахара, той пристига на бойното поле с още 500 самурая. Дори и на 57-годишна възраст, той продължавал да изпитва нужда да завърши своя самурайски дълг.
Враговете му се надявали, че най-накрая ще могат да победят легендата. Стрелците се ориентирали към него и пуснали цял облак, но за тяхно голямо нещастие успели да поразят коня му, но не и него. Спирайки за миг, за да почете коня си, самураят продължил смело битката напред. Освен добре познатия катана, Хонда използвал и копие, чието име било Тонбо-Гири или Драконов бръснач. Според легендата дори дракон щял да бъде срязан на две, ако докосне върха на копието.

Според архивите, самураят е участвал в приблизително 55 битки и си е тръгвал от бойното поле без нито една рана. Неговият край може да бъде смятан за странен. Самураят сече дърва в гората, когато се наранява сам. Осъзнавайки, че е на възраст, не търси помощ и решава, че е време да приключи живота си. И така на 63-годишна възраст умира от своето собствено острие, забранявайки на някой друг да се окичи с тази слава.
Хонда Тадакатсу е историческа личност с особено присъствие в японския фолклор, някои анимета и дори видео игри. Там най-често се изобразява качен на верния си кон и носещ своето дълго копие. Също така се смята и за един от феодалите, които успешно управляват земите си и се справят отлично с дипломацията и политиката по това време.

Honda_Tadakatu

Снимка: By 不明。 unknown – 良玄寺所蔵品。現在は千葉県立中央博物館大多喜城分館にある。, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3397023

Някога Хераклит е казал, че цивилизацията се движи от изток на запад и най-вероятно думите му могат да бъдат истина, особено след като обърнем внимание на битката за Нагашино. Точно там Хонда командва мускетите и създава перфектна бойна стратегия за новото далекобойно оръжие. Първите стрелкови оръжия са изключително трудни и некачествени за употреба. Хонда нарежда на своите бойци да се разделят по тройки. Един стреля, втори почиства дулото, а трети зарежда. Безкрайният цикъл дава невероятен резултат – всички стрелят без никаква пауза и съответно това се превръща в невероятна и ефективна стратегия. Армията на Такеда не е особено очарована, но във войната винаги ще има победители и губещи.

 
 
Коментарите са изключени

Полицейско насилие на Цветница: Клането в Понсе

През март 1937 г., няколко дни преди Цветница, пуерториканските националисти в град Понсе получават разрешения да направят парад демонстрация. Първото събитие трябваше да отбележи края на робството през 1873 г., докато второто е с цел протест срещу задържането на един от лидерите на националистите, д-р Педро Кампос. Кметът на Понсе, Хосе Тормос Диего, дава разрешение.

Кампос , заедно с други лидери на националистите, е замесен в жестоки сблъсъци с властите през предходните няколко години. Той е осъден за вдигане на бунтове, а в този момент беше в процес на обжалване.

Viva la Republica

След Парижкото споразумение от 1898 г. Пуерто Рико беше под контрола до голяма степен на американците. Между Закона за Форакер от 1900 г. и поправката на Олмстед от 1909 г., управлението на Пуерто-Риканските дела и работи попадна в ръцете на специално създадено звено, определено от президента на Съединените щати. По време на клането, губернатор на Пуерто Рико е генерал Блантън Уиншип, назначен от президента Рузвелт през 1934 г., за да потуши нарастващото националистическо движение:

САЩ избраха да се изправят срещу ситуацията (нарастващата популярност на независимостта) с милитаризацията на правителството на Пуерто Рико. За тази цел Блантън Уиншип е обявен за губернатор… [и] държи връзка директно с въоръжените сили на САЩ.

Уиншип възразява срещу планираната демонстрация в Понсе и заповяда на т. нар. Вътрешна полиция – държавна полиция, създадена и контролирана директно от назначения от САЩ управител – да говори с кмета, за да оттегли разрешението си. Без предупреждение до организаторите разрешението е оттеглено.

По заповеди на Уиншип 200 членове на Вътрешната полиция, въоръжени и екипирани като за безредици, се изправят срещу протестиращите. Според сведенията:

Когато националната песен на Пуерто Рико „La Borinqueña” започна да звучи, демонстрантите започнаха похода си. Полицията стреля по тях от четири различни позиции за повече от 15 минути като убива 17 мъже, 1 жена, 7-годишно момиче, ранява над 235 и арестува над 150 въоръжени протестиращи.

Първоначалните сведения си противоречат като мнозина твърдяха, че протестиращите са стреляли първи. Според материал на New York Times:

В разказите на цивилни свидетели, както и в тези на полицията, има единодушие, че стрелбата е започнала първо от националистите…

И Washington Post се съгласява:

Голямата битка започва, казват от полицията, когато националистите стрелят по полиците, когато те се опитват да им попречат да проведат масова демонстрация, забранена от градските власти.

Мнозина в Пуерто Рико обаче оспориха тези твърдения и възмущението започна да се показва. Вестник El Imparcial описа събитията:

Свободата никога не можеше да бъде купена, освен с цената на кръвта, пролята с достойнство. Ето как тези млади мъже платиха, с живота си… Поерториканското общество, ужасено, нарича събитието Клането в Понсе!

Col. de Orbeta - Ponce Massacre (El Mundo)

Докато репликите и дупликите валят, отговорността за кръвопролитието бе поставена в ръцете на губернатора Уиншип и неговите съучастници:

Образованият град Понсе беше свидетел на най-хладнокръвното клане, което историята може да види… Списъкът с мъртви говори сам за себе си. Като отговорни за всичко смятаме правителството на Съединените щати, защото то е поръчало чрез своите въоръжени органи убийството на цял град. Изискваме да се носи отговорност за това ужасяващо престъпление…

Лидерите в пуерториканската общност вземат нещата в свои ръце и сформираха Комисията за разследване на причините за клането в Понсе. Сред нейните членове е и Артур Гарфийлд Хейс, един от основателите на Американския съюз за граждански свободи. Комисията проучи доказателствата и казва:

Снимковият материал показва беззащитните кадети [протестиращи], заобиколени от всички страни от силно количество въоръжена полиция. Изниква мисълта защо полицията е предприела такава формация, ако тяхната цел е била да разпръсне кадетите. Не само военните правила, както се казва в свидетелските показания, но и здравият разум ни подсказват, че трябва да им се остави достатъчно място за бягство.

В крайна сметка, в докладът на комисията се осъжда вътрешното полицейско и губернаторско звено:

  1. Фактите показват, че събитията от 21 март в Понсе са „КЛАНЕ“.

  2. Гражданските свободи са били многократно отказвани през последните 9 месеца по заповед на губернатора Блантън Уиншип. Той не успява да уважи правото на свобода на словото и събранието. Онези, които биха упражнили тези права, са заплашени със сила.

  3. Клането в Понсе се дължи на това, че полицията отказва правото на гражданите да се събират. Този отказ е нареден от губернатора на Пуерто Рико…

  4. Хората изискват и имат право на свобода на словото и да се събрат на обществени места. Комисията се надява, че губернаторът Уиншип ще обяви публично своята готовност да спазва конституцията.

В следствие на обвиненият губернаторът Уиншип се държи дръзко. По време на военен парад в Понсе през юли 1938 г. националистите се опитват да го убият, но изстрелите им не попадат в целта.

В САЩ движение, създадено от конгресмена на Ню Йорк, Вито Маркантонио, прави опити да промени ръководството в Пуерто Рико:

През 1937 г. Маркантонио стартира кампания за премахване на Уиншип… По време на среща с Рузвелт той изрича обвинения към администрацията на Уиншип, че се характеризира с „престъпност и корупция“ и представя доказателства… На 12 май 1939 г. Рузвелт отстранява Уиншип като губернатор.

Въпреки че е отстранен от длъжност, нито губернатор Уиншип, нито някой от неговите другари е обвинен или осъден за смъртта на убитите 19 души.

 
 
Коментарите са изключени