Защо профилна снимка с френския флаг, а не с ливанския

| от Цвети Иванова |

След трагедията в Париж светът се разцепи първо на две. Хората, които не разбират насилието и се ужасяват от него и онези, които мислят, че Франция сама си е виновна заради атаките срещу ИДИЛ. След това светът се раздроби на по-малки парчета. Политически анализи, журналистически коментари и лични мнения препълниха социалните мрежи и те започнаха да преливат.

В България разделението отново е на различна плоскост: онези, които оцветиха профилната си снимка във Facebook в бяло, синьо и червено, и онези, които не го направиха.

Забелязах обилен валеж на обвинения към изразилите съпричастност към французите с този прост, символичен акт. Колко от нас са сложили за профилна снимка руския флаг след самолетната катастрофа над Египет, при която загинаха 250 души? Колко от нас са сложили за профилна снимка ливанското знаме в памет на 45-те жертви на самоубийствения атентат в Ливан на 12 ноември? Колко от нас знаят точния брой на жертвите на войната в Сирия? Труповете на изтока по-маловажни ли са от труповете на Запада?

Нека изтъкна една противна черта на човешката природа. Хората се идентифицират с онези, които приличат на тях. Процесът на идентификация е коренът на искреното съчувствие, на проявата на разбиране, на желанието да помогнем. Разбира се, и това не събира всички хора под една шапка. Има дълбоко добри и жертвоготовни човеци, които са готови да отидат на хуманитарна мисия в Гана, където нито един от страдащите не прилича на тях. Но това са единици. Масово хората изпитват емпатия и помагат на другите, когато ги разбират. А те ги разбират, защото носят техния номер обувки и могат да се пъхнат в тях – били са там, или знаят, че могат да бъдат.

Нишката не егоизма никога не се прекъсва при психически здравия индивид – тя е онова тънко влакно, което задвижва механизма на самосъхранението. Ако помагахме на всички, нямаше да оцеляваме. Ако давахме всичките си пари за благотворителност, нямаше да имаме какво да ядем. Ако лекарите правеха всичките си операции про боно, техните деца щяха да ходят със скъсани обувки. Ако прибирахме всички бездомни кучета и котета, нямаше да има къде да живеем. Тъжно, зверско и много просто.

Та защо толкова много хора боядисаха профилната си снимка в цветовете на френския флаг, а николко за Ливан, Русия и Сирия? Защото в смъртта в самолетна катастрофа не е прецедент. Понякога катастрофите се случват дори когато няма атентат, няма пиян пилот, няма виновен техник. Понякога катастрофите са инцидент. Просто се случват.

В смъртта по време на война също има нещо естествено. То не е естествено колкото смъртта на 101 години в топло легло, но има обяснение.

Но парижаните в петък загинаха, докато се хранеха в ресторант. Докато пиеха блъди мери в бар. Докато слушаха рок в музикален клуб. Докато гледаха футболен мач на стадиона. Те загинаха, докато живееха ежедневния си живот, нашия живот. Те загинаха, докато правеха това, което правим ние всеки петък. И ние се идентифицирахме с тях, което ни разтърси дълбоко.

Терористите от „Ислямска държава“ нанесоха огромна психологическа рана върху европейското съзнание. Те ни накараха да повярваме, че никъде не сме в безопасност и че животът ни не струва нищо. Че смъртта е на 30 сантиметра от главата ни във всеки един момент. Ако трябва да сме честни, тя винаги е на толкова. Но ако дойде от собственото ни тяло, или от собственото ни невнимание, или от прищявка на природата, в това има малка доза естественост, в която можем да заровим глава за успокоение. Но когато внезапната смърт се случва умишлено, защото някой планирано и съзнателно отнема живота ни, без дори да ни познава, няма успокоение и разбиране. А дълбок, леден, парализиращ страх. И силен, първичен, разтърсващ гняв.

Та не от обич към френския народ и нехайство към сирийския толкова много българи сложиха профилна снимка в синьо, бяло и червено. А от усещане за близост със злото, което не виждаме. От дъха на насилствената смърт, който издиша силно в лицето ни, напомняйки ни, че някъде там, под нас, между нас, има невидимо чудовище, което ни дебне, докато пием вино в петък вечер, слушаме музика, вечеряме и гледаме мач. Докато живеем своя нормален, европейски живот.

 
 
2 коментара
  • Natalie Sirakova

    В случая с Франция това да си „съпричастен“ беше мнооого просто и предварително поднесено в ФБ – на 2 клика разстояние…

  • Natalie Sirakova

    …след този акт на „съпричастие“ повечето продължиха да си пият блъди мери и си веселят на обичайните си съботни купони…

„Великият укротител“ на Димитрис Папайоану за първи път в България

| от chronicle.bg |

Световноизвестният хореограф Димитрис Папайоану ще представи за първи път в  България свой спектакъл. “ВЕЛИКИЯТ УКРОТИТЕЛ“ ще бъде показан на 28, 29 и 30 септември в Дом на културата „Борис Христов“, Пловдив, от 19:30 часа, в рамките на ONE DANCE WEEK 2018.

Димитрис Папайоану е най-успешният и значим артист в областта на съвременните изпълнителски изкуства в новата история на Балканите. Мнозина също разпознават Папайоану с грандиозните церемонии за Олимпийските игри в Атина (2004) и Европейските игри в Баку (2015). Работи в духа на създателката на жанра „танцов театър“, голямата Пина Бауш. Папайоану е първият режисьор, поставил спектакъл на сцената на  Танцувалният театър Вупертал (основан от Бауш) след нейната смърт през 2009 г. „ВЕЛИКИЯТ УКРОТИТЕЛ” е новото бижу в 30-годишната впечатляваща кариера на Папайоану.

В спектакъла човешкият живот е пътешествие до скрити съкровища, откривателство на съкровеното, вътрешно археологическо проучване на смисъла. Талантливият грък жонглира с препратки от историята на изкуствата, известни европейски картини, метафори и танцови техники. Зрелищните декори, типично в стила на Папайоану, са подвижна вселена, в която подът става вълна, отварят се неочаквани врати, създават се хибридни същества, докато десетимата танцьори на сцената разголват табутата за смъртта и тялото.

Премиерата на „ВЕЛИКИЯТ УКРОТИТЕЛ“ се състоя през миналата година в Онасис Център, Атина. Спектакълът ще бъде представен на българската публика преди британската си премиера в Лондон, а вече бе показан на най-престижните фестивали и сцени на два континента – в Париж, Мадрид, Барселона, Неапол, Стокхолм, Сеул, Тайпе и други.

ВЕЛИКИЯТ УКРОТИТЕЛ“ става част от програмата на 11-тото издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс ONE DANCE WEEK, който ще се проведе между 24 септември и 14 октомври в Пловдив.

 
 

Гняв срещу Дисни: Първият им гей персонаж ще се играе от хетеро мъж

| от Георги Емилов |

В наши дни вече свикнахме всеки да е обиден от всичко. Така докато едни се чувстват лично обидени, че в Германия вече ще вписват официално трети пол, от другата страна на безсмислената барикада се бунтуват вече дни наред, че Джак Уайтхол (хетеросексуален мъж) ще играе гей персонаж в предстоящия филм с Дуейн Джонсън (Скалата) и Емили Блънт – “Jungle Cruise”. Най-открито срещу избора на актьора скочи Омар Шариф младши (да, внук на онзи Омар Шариф), който написа следното в Twitter:

„Наистина ли, Дисни? Първата ви значителна гей роля ще се играе от хетеросексуален мъж, увековечаващ стереотипите? Провал! Този кораб трябва да потъне!”

sharif

Изявлението на младия актьор бе посрещнато с одобрение сред много фенове, получи подкрепа и от други представители на шоубизнеса (актьорите Итън Харви и Крис Салваторе бяха други популярни имена с гневни реакции по повода), а отзвукът беше неочаквано голям, вина за което вероятно има и все още топлата тема с отказа на Скарлет Йохансон да играе трансджендър персонаж, именно след масово недоволство от онлайн активистите. И макар да разбирам трудностите пред LGBTQ обществото след толкова много години на дискриминация, не мога да не се възмутя и аз от този натиск и да не се запитам…

Сериозно ли?!

Не че нещо, но твърдения като „Гей-актьорите не са представени подобаващо в Холивуд” са просто абсурдни. Пък и дори да беше така, чак толкова ли е непреносима сексуалността с похватите на актьорското майсторство, че да не може актьор с една сексуалност да не може да изиграе персонаж с друга? Нека само си спомним за страхотната роля на Нийл Патрик Харис като Барни от „Как се запознах с майка ви” – роля, в която актьорът (който е гей) изигра възможно най-стереотипния хетеро мачо! Защо тогава никой не му се разсърди?

164228793-612x612
Omar Sharif Jr, Getty Images

Пък и да не говорим само за сексуалност – нужно ли е да си виртуозен пианист, за да изиграеш виртуозен пианист? Мисли ли някой, че Даниел Крейг, Шон Конъри и Пиърс Броснан наистина са агенти на MI6 и затова са взети за ролята на Джеймс Бонд? Трябваше ли ролите в „Спасяването на редник Райън” да се дадат на истински нацисти? И хубаво ли ще е ролите на убийци и психопати да се дават на реални такива, за да са по-убедителни персонажите? Джейсън Борн сциентолог ли е? Ами Адам Сандлър… опа, момент, да, тук няма какво да се каже – той играе себе си във всеки филм.

И преди някой да е решил да каже нещо от сорта на „Да, те всичките от тая порода са такива!”, „Много са обидчиви, защото не са истински мъже!”, или някаква друга хомофобска простотия, нека припомня колко истински обидени бяха много бели хетеро мъже, които ревяха из интернет защо даден измислен комиксов персонаж (и по-конкретно – този във „Фантастичната четворка”) бе изигран от чернокож актьор (не отваряме дори дума за онова безумие с чернокожия Орфей, чернокожите гърци и прочие исторически неправдиви режисьорски решения). Вярно, филмът беше зловещо тъп, но наистина ли това ли беше проблемът с него? Да си обиден за цвета на кожата на измислен персонаж е меко казано нелепо.

Проблемът е, че все повече започва да изглежда така, сякаш в опита си да счупят веднъж завинаги оковите на дискриминацията, някои ненужно кресливи гласове от LGBTQ обществото в Холивуд започват лека-полека сами да дискриминират, налагайки се върху това кой какви роли да играе. Така де, нали целият смисъл на борбата за равенство беше да не се налага на интервюто за работа (или в случая – роля) да те питат „Каква е Вашата сексуалност?”, за да не могат да те дискриминират спрямо това? Затова ще е хубаво Омар Шариф младши и подкрепящите го колеги и фенове да си помислят пак по въпроса и да спрат да внасят разделение там, където LGBTQ обществото от толкова години се бори тъкмо за обратното – единство и равенство.

Хайде стига с превземките и да се съсредоточим върху реалните проблеми пред LGBTQ обществото, че заради такива нелепи поводи за гняв, вече почти не ми остана бяло, мъжко, хетеро чувство за вина…

 
 

Как Мадона промени музиката завинаги

| от chronicle.bg |

Тя има 300 млн. продадени албума, печалбата от турнетата й е над 1 милиард долара и е една от най-известните жени в историята. Днес Мадона Луиз Чиконе, Кралицата на попа, има става на 60 години.

Позната или непозната на днешните поколения, атакувана или възхвалявана, Мадона е Икона. Неоспорима. Тя променя не само световната популярна култура, а културата изобщо. Жена, която за дългата си кариера, е устоявала на всякакви атаки.

Без влиянието на Мадона днешната музика, мода и концепция за знаменитостите не биха съществували изобщо.

Мадона променя стереотипите за по-възрастните жени и се изправя срещу остарелите представи за това, че жените на години не трябва да говорят открито за сексуалността си. Тя има връзка с по-млади мъже, а професионалните й успехи продължават – Мадона е певицата с най-големи продажби за всички времена. Когато получава наградата „Жена на годината“ на „Билборд“ през 2016 г., изброява в благодарствената си реч правилата, които се е очаквало да спазва като певица.

„Не остарявай, защото възрастта е грях. Ще те критикуват, хулят и определено няма да звучиш по радиото“. През цялата си кариера тя се противопоставя на тези норми, с които се очаква да са съобразяват жените.

Още с издаването на дебютния си сингъл „Everybody“ през 1982 г. Мадона се превръща в глобално явление. Откакто издава едноименния си албум през 1983 г., е направила 10 концертни турнета. Вписана е в Книгата на рекордите на Гинес като певицата с най-големите продажби за всички времена. Тя е най-богатата певица, работеща в САЩ – със състояние от 600 милиона долара. След нея са Селин Дион с 400 милиона долара и Барбра Стрейзанд. Най-популярната песен на Мадона в Spotify е „Like a Virgin“, a след нея са „Hung Up“ „Holiday“, „La Isla Bonita“, „Like a Prayer“. Най-дълго в класациите се задържа албумът й „Immaculate Collection“.

По повод рождения ден на една от най-влиятелните жени в историята на популярната култура вижте в галерията горе как тя промени музиката завинаги.

 
 

Почина Кралицата на соул музиката, Арета Франклин

| от chronicle.bg, по Rolling Stone |

Кралицата на соул музиката, Арета Франклин е починала на 76 години в Детройт днес, предава списанието Rolling Stone. Преди дни стана ясно, че певицата е тежко болна и е настанена в болница в Детройт, заобиколена от близките си.  

Новината за смъртта й дойде от нейният говорител.

„С дълбока тъга съобщаваме за смъртта на Арета Луиз Франклин, Кралицата на соул музиката. Франклин почина в четвъртък сутринта, 16 август в 9:50 в дома си в Детройт, заобиколена от семейството и близките си. В един от най-тежките моменти от живота ни, не можем да намерим подходящите думи, за да опишем болката в сърцата ни. Изгубихме матриарха и основата на нашето семейство. Любовта, която тя изпитваше към своите деца, внуци, племенници и братовчеди не, не познаваше граници.“ казва Гуендолин Куин.

Родената в Мемфис през 1942 г. Арета Франклин  е една от най-известните певици в историята, автор на песни като „Think“, „I Say a Little Prayer“ и „Respect“.

Започва да пее в църковен хор още в младежките си години. Твори в областта на джаза, соул музиката, блуса, R & B и е пианист и текстописец също.

За своята кариера е получила 18 награди „Грами“ от общо 44 номинации.

През 1987 г., двадесет години след първото й оглавяване на класацията за хитове, е включена в Rock & Roll Hall Fame, а след това е обявена за най-великия певец на всички времена от списание Rolling Stone.