Защо профилна снимка с френския флаг, а не с ливанския

| от Цвети Иванова |

След трагедията в Париж светът се разцепи първо на две. Хората, които не разбират насилието и се ужасяват от него и онези, които мислят, че Франция сама си е виновна заради атаките срещу ИДИЛ. След това светът се раздроби на по-малки парчета. Политически анализи, журналистически коментари и лични мнения препълниха социалните мрежи и те започнаха да преливат.

В България разделението отново е на различна плоскост: онези, които оцветиха профилната си снимка във Facebook в бяло, синьо и червено, и онези, които не го направиха.

Забелязах обилен валеж на обвинения към изразилите съпричастност към французите с този прост, символичен акт. Колко от нас са сложили за профилна снимка руския флаг след самолетната катастрофа над Египет, при която загинаха 250 души? Колко от нас са сложили за профилна снимка ливанското знаме в памет на 45-те жертви на самоубийствения атентат в Ливан на 12 ноември? Колко от нас знаят точния брой на жертвите на войната в Сирия? Труповете на изтока по-маловажни ли са от труповете на Запада?

Нека изтъкна една противна черта на човешката природа. Хората се идентифицират с онези, които приличат на тях. Процесът на идентификация е коренът на искреното съчувствие, на проявата на разбиране, на желанието да помогнем. Разбира се, и това не събира всички хора под една шапка. Има дълбоко добри и жертвоготовни човеци, които са готови да отидат на хуманитарна мисия в Гана, където нито един от страдащите не прилича на тях. Но това са единици. Масово хората изпитват емпатия и помагат на другите, когато ги разбират. А те ги разбират, защото носят техния номер обувки и могат да се пъхнат в тях – били са там, или знаят, че могат да бъдат.

Нишката не егоизма никога не се прекъсва при психически здравия индивид – тя е онова тънко влакно, което задвижва механизма на самосъхранението. Ако помагахме на всички, нямаше да оцеляваме. Ако давахме всичките си пари за благотворителност, нямаше да имаме какво да ядем. Ако лекарите правеха всичките си операции про боно, техните деца щяха да ходят със скъсани обувки. Ако прибирахме всички бездомни кучета и котета, нямаше да има къде да живеем. Тъжно, зверско и много просто.

Та защо толкова много хора боядисаха профилната си снимка в цветовете на френския флаг, а николко за Ливан, Русия и Сирия? Защото в смъртта в самолетна катастрофа не е прецедент. Понякога катастрофите се случват дори когато няма атентат, няма пиян пилот, няма виновен техник. Понякога катастрофите са инцидент. Просто се случват.

В смъртта по време на война също има нещо естествено. То не е естествено колкото смъртта на 101 години в топло легло, но има обяснение.

Но парижаните в петък загинаха, докато се хранеха в ресторант. Докато пиеха блъди мери в бар. Докато слушаха рок в музикален клуб. Докато гледаха футболен мач на стадиона. Те загинаха, докато живееха ежедневния си живот, нашия живот. Те загинаха, докато правеха това, което правим ние всеки петък. И ние се идентифицирахме с тях, което ни разтърси дълбоко.

Терористите от „Ислямска държава“ нанесоха огромна психологическа рана върху европейското съзнание. Те ни накараха да повярваме, че никъде не сме в безопасност и че животът ни не струва нищо. Че смъртта е на 30 сантиметра от главата ни във всеки един момент. Ако трябва да сме честни, тя винаги е на толкова. Но ако дойде от собственото ни тяло, или от собственото ни невнимание, или от прищявка на природата, в това има малка доза естественост, в която можем да заровим глава за успокоение. Но когато внезапната смърт се случва умишлено, защото някой планирано и съзнателно отнема живота ни, без дори да ни познава, няма успокоение и разбиране. А дълбок, леден, парализиращ страх. И силен, първичен, разтърсващ гняв.

Та не от обич към френския народ и нехайство към сирийския толкова много българи сложиха профилна снимка в синьо, бяло и червено. А от усещане за близост със злото, което не виждаме. От дъха на насилствената смърт, който издиша силно в лицето ни, напомняйки ни, че някъде там, под нас, между нас, има невидимо чудовище, което ни дебне, докато пием вино в петък вечер, слушаме музика, вечеряме и гледаме мач. Докато живеем своя нормален, европейски живот.

 
 
2 коментара
  • Natalie Sirakova

    В случая с Франция това да си „съпричастен“ беше мнооого просто и предварително поднесено в ФБ – на 2 клика разстояние…

  • Natalie Sirakova

    …след този акт на „съпричастие“ повечето продължиха да си пият блъди мери и си веселят на обичайните си съботни купони…

Ницше, който дейно участва в убийството на Бог

| от chr.bg |

Фридрих Вилхелм Ницше е роден на 15 октомври 1844 година в Рьокен, село близо до град Лютцен в Прусия. Кръстен е на крал Фридрих Вилхелм IV, който навършва 49 години в деня на неговото раждане, но по-късно се отказва от средното си име.

През 1865 година Фридрих Ницше се запознава в дълбочина с работите на Артур Шопенхауер, а през следващата година прочита „История на материализма“ на Фридрих Алберт Ланге. И двамата, най-вече Шопенхауер, оказват значително влияние върху развитието на философските му възгледи. С публикацията си през 1878 г. на „Човешко, твърде човешко“ (книга с афоризми на теми вариращи от метафизиката до моралността и от религията до половете) реакцията на Ницше срещу песимистичната философия на Вагнер и Шопенхауер става очевидна, както и влиянието на „Мисъл и реалност“ на Африкан Спир.

Понеже болестта му го кара да намери по-благоприятен климат за здравето си, Ницше пътува често и живее до 1889 г. като независим автор в различни градове. Той прекарва много лета в Силс Мария, близо до Санкт Мориц в Швейцария и много зими в италианските градове Генуа, Рапало, Торино и френския град Ница. През 1881 г., когато Франция окупира Тунис, той планира пътуване до Тунис за да види Европа отвън, но по-късно се отказва от тази идея. Ницше от време на време се връща в Наумбург за да види семейството си. През това време той има повтарящи се периоди на конфликт и помирение със сестра си. Той живее от пенсията си в Базел.

На 3 януари 1889 г. Ницше преживява психически срив. Двама полицаи го приближават, след като нарушава обществения ред по улиците на Торино. Какво се е случило остава неизвестно, но често разказвана история твърди, че Ницше вижда удрянето с камшик на кон, притичва до него, прегръща врата му, за да го защити и се срива на земята.

През следващите няколко дни Ницше изпраща кратки писма до няколко стари приятели (включително Косима Вагнер и Якоб Буркхарт). На бившия си колега Буркхарт Ницше пише: „Накарах Каяфа да бъде поставен в окови. През последната година бях разпънат на кръст от германските лекари. Вилхелм, Бисмарк и всички антисемити бяха премахнати“. Освен това той нарежда германския император да отиде до Рим, за да бъде застрелян и призовава европейските сили да предприемат военни мерки срещу Германия.

 
 

Най-голямата загуба за Сол Гудман не беше на екран

| от chr.bg |

Сезон 4 на „Better Call Saul“ все повече ни доближава до отговора на въпроса как Джими Макгил (Боб Оденкърк) става адвокат на престъпниците. Вече ни е ясно, че това ще стане след много трупове.

Има известна логика „Better Call Saul“ да не е толкова кървав, колкото „Breaking Bad“, поне в началото, преди персонажите да станат част от наркокартела на Албакърки, който погълна и Уолтър Уайт. Има обаче и изветна логика нещата постепенно да ескалират. Сезон 4 ни дава повече от братовчедите на Саламанка – Лало и Начо, които правят наркобизнеса още по-брутален. Виждаме Майк да убива за първи път, както и, за съжаление, нещо, което се предполагаше от края на сезон 3 – смъртта на Чък Макгил.

Въпреки всичкото насилие, най-важната за Джими смърт не се случи на екран.

Better-call-saul-episode-105-jimmy-odenkirk-8-sized-935

Става въпрос за клиентката и звезда в първата голяма реклама на адвоката – Джералдин Щраус. Тя умира преди събитията от епизод 6 „Пинята“.

В същото време вече сериозната му връзка с Ким не прави Макгил по-добър човек (всъщност може би дори го тласка по-навътре в престъпните среди). Истината е, че Джими е най-добър, когато се занимаваше с право за възрастни, не най-престижния юридически бранш. Това занимание потискаше дребните му измами и помагаше на една прослойка на обществото, която често е забравяна.

Както можеше да се очаква, и тази страна на практиката му е поругана – когато манипулира Айрийн да приеме споразумението на Сандпейпър. Като компенсация и заради съвестта си по-късно призна на всички в старческия дом каква е била целта му и така губи доверието на възрастните хора там завинаги.

Между сезоните има 13 месеца, така че ни е лесно да забравим добронамерения аспект от кариерата на Джими. Със смъртта на г-жа Щраус като че ли и тази добронамереност умира и се бележи старта на новия тъмен живот на Джими Макгил и смъртта на стария.

До края на сезона Джими поддържа вид, че иска разрешителното му за практикуване на право да му бъде върнато и епизодът „Пинята“ заедно със смъртта на Щраус са повратен момент в сезона. Доста неща се променят до края, но най-много самият бъдещ Сол Гудман.

 
 

7 силни претендентки за следващия „Оскар“ за най-добра актриса

| от chronicle.bg |

Силният киносезон едва сега започва и все още имаме едни дълги три месеца преди да разберем със сигурност кои филми и хора ще се състезават в надпреварата за най-престижната кинонаграда – „Оскар“. Но някои от най-обсъжданите филми на годината вече излязоха и започнаха да се открояват определени имена.

И понеже жените актриси са нашата най-голяма  слабост, днес показваме някои от тях, които вървят стремглаво към първия ред на „Долби тиътър“.

Най-хубавото за нас, зрителите, тази година е, че конкуренцията в категорията за най-добра актриса ще бъде голяма. Наред с няколко познати имена, които по всяка вероятност ще бъдат сред първенците, се открояват и няколко сравнително нови за света на киното актриси.

Засега само няколко от най-обсъжданите филми са излезли по кината. По-голямата част са показани на големите кинофестивали през годината, които вече отминаха. Но отзивите на критиците и на фестивалните публики рядко се различават от това, което виждаме в края на януари, когато обявяват номинациите.

Затова разгледайте галерията горе, в която сме събрали 7 силни претендентки за „Оскар“ за най-добра актриса.

 
 

Без визия за Евровизия 2019: България няма да участва в състезанието

| от chronicle.bg |

Не че ако се беше случило, щеше да мине без обичайните недоволства. В общи линии музикалното състезание „Евровизия“ всяка година е повод за избълването на стабилна доза недоволство към музиката (наша и чужда), към политическите обстановки и актуалните социални течения. Но когато, дори и при сегашния вид на конкурса, стане ясно, че България няма да участва, наистина разбираме, че „има нещо гнило в Дания“.

България няма да участва на следващото издание на „Евровизия“, което ще се проведе в Тел Авив. Това съобщава управителния съвет на БНТ, който е взел решението. Причината е „оптимизиране на публичните разходи“.

„През последните две години БНТ организира българското представяне в международния конкурс с подкрепата на партньори – продуцентски компании или професионални екипи, които участваха и във финансирането. Независимо от това, разходите за подготовката на българския участник, създаването и продуцирането на песен, сценичното представяне, производството на телевизионен клип и включване в събитията от програмата на конкурса значително надхвърлят разумните разходи, които обществената телевизия би могла да си позволи. Освен преките разноски за подготовка на съответния представител, държавите участнички си поделят и част от разходите за самото провеждане на конкурса, които тази година са в размер на 5 300 000 евро“, се казва в съобщението на БНТ.

От него не става ясно какви са бюджетните средства, които са отделяни за българското участие в Евровизия в последните години.

В тазгодишното издание на „Евровизия“ България се класира на 14-то място. Страната беше представена от групатa Equinox с песента „Bones“.

Това беше най-слабото представяне на български музиканти за последните 3 години. През 2017 г. Кристиян Костов успя да стигне до 2-ро място с парчето „Beautiful Mess“, а през 2016 г. Поли Генова се класира четвърта с песента „If Love Was a Crime“.