shareit

Защо профилна снимка с френския флаг, а не с ливанския

| от Цвети Иванова |

След трагедията в Париж светът се разцепи първо на две. Хората, които не разбират насилието и се ужасяват от него и онези, които мислят, че Франция сама си е виновна заради атаките срещу ИДИЛ. След това светът се раздроби на по-малки парчета. Политически анализи, журналистически коментари и лични мнения препълниха социалните мрежи и те започнаха да преливат.

В България разделението отново е на различна плоскост: онези, които оцветиха профилната си снимка във Facebook в бяло, синьо и червено, и онези, които не го направиха.

Забелязах обилен валеж на обвинения към изразилите съпричастност към французите с този прост, символичен акт. Колко от нас са сложили за профилна снимка руския флаг след самолетната катастрофа над Египет, при която загинаха 250 души? Колко от нас са сложили за профилна снимка ливанското знаме в памет на 45-те жертви на самоубийствения атентат в Ливан на 12 ноември? Колко от нас знаят точния брой на жертвите на войната в Сирия? Труповете на изтока по-маловажни ли са от труповете на Запада?

Нека изтъкна една противна черта на човешката природа. Хората се идентифицират с онези, които приличат на тях. Процесът на идентификация е коренът на искреното съчувствие, на проявата на разбиране, на желанието да помогнем. Разбира се, и това не събира всички хора под една шапка. Има дълбоко добри и жертвоготовни човеци, които са готови да отидат на хуманитарна мисия в Гана, където нито един от страдащите не прилича на тях. Но това са единици. Масово хората изпитват емпатия и помагат на другите, когато ги разбират. А те ги разбират, защото носят техния номер обувки и могат да се пъхнат в тях – били са там, или знаят, че могат да бъдат.

Нишката не егоизма никога не се прекъсва при психически здравия индивид – тя е онова тънко влакно, което задвижва механизма на самосъхранението. Ако помагахме на всички, нямаше да оцеляваме. Ако давахме всичките си пари за благотворителност, нямаше да имаме какво да ядем. Ако лекарите правеха всичките си операции про боно, техните деца щяха да ходят със скъсани обувки. Ако прибирахме всички бездомни кучета и котета, нямаше да има къде да живеем. Тъжно, зверско и много просто.

Та защо толкова много хора боядисаха профилната си снимка в цветовете на френския флаг, а николко за Ливан, Русия и Сирия? Защото в смъртта в самолетна катастрофа не е прецедент. Понякога катастрофите се случват дори когато няма атентат, няма пиян пилот, няма виновен техник. Понякога катастрофите са инцидент. Просто се случват.

В смъртта по време на война също има нещо естествено. То не е естествено колкото смъртта на 101 години в топло легло, но има обяснение.

Но парижаните в петък загинаха, докато се хранеха в ресторант. Докато пиеха блъди мери в бар. Докато слушаха рок в музикален клуб. Докато гледаха футболен мач на стадиона. Те загинаха, докато живееха ежедневния си живот, нашия живот. Те загинаха, докато правеха това, което правим ние всеки петък. И ние се идентифицирахме с тях, което ни разтърси дълбоко.

Терористите от „Ислямска държава“ нанесоха огромна психологическа рана върху европейското съзнание. Те ни накараха да повярваме, че никъде не сме в безопасност и че животът ни не струва нищо. Че смъртта е на 30 сантиметра от главата ни във всеки един момент. Ако трябва да сме честни, тя винаги е на толкова. Но ако дойде от собственото ни тяло, или от собственото ни невнимание, или от прищявка на природата, в това има малка доза естественост, в която можем да заровим глава за успокоение. Но когато внезапната смърт се случва умишлено, защото някой планирано и съзнателно отнема живота ни, без дори да ни познава, няма успокоение и разбиране. А дълбок, леден, парализиращ страх. И силен, първичен, разтърсващ гняв.

Та не от обич към френския народ и нехайство към сирийския толкова много българи сложиха профилна снимка в синьо, бяло и червено. А от усещане за близост със злото, което не виждаме. От дъха на насилствената смърт, който издиша силно в лицето ни, напомняйки ни, че някъде там, под нас, между нас, има невидимо чудовище, което ни дебне, докато пием вино в петък вечер, слушаме музика, вечеряме и гледаме мач. Докато живеем своя нормален, европейски живот.