Защо не вярваме в полицията?

| от |

Сега ще ви разкажа една срамна история. Ще е накратко, защото не за това става въпрос.

Преди време си купих телефон, който се оказа фалшив, много добра имитация. Човекът, който ми го продаде, не ми вдигна и затова се свързах с полицията. Полицаите бяха много отзивчиви, дори бяха ходили при човека в Стара Загора (аз съм в София). Но нищо. Не могат да направят нищо, въпреки че човекът е измамник. И така, 600 лева назад и желанието да продам на полицай уж кола, ама със шано части и като ме потърси, да му кажа „Не знам, брат, нищо не мога да направя.“

Ето заради такива глупости не вярваме на полицията. Заради или много дребни, или много големи неща. Заради това, че една вечер седях с бира в ръка, до мен спря черен мерцедес с някаква мутра вътре с кифлата си и ме попита:
– Как е бирата?
– Добре е.
– Може ли да си пийна?
– Да – след което му я дадох, той отпи, върна ми я и си продължи с колата. А плътно зад него през цялото време имаше полицейска кола. През цялото време полицейската кола беше плътно зад мерцедеса на човека. 

От друга страна обаче намериха Северин Красимиров в Германия, сравнително бързо. Дано е той, че за 3 дни всички бяхме Шерлок Холмс, както става всеки път. Всички знаехме кой е извършил престъплението, защо – всичко знаехме, и аз също поствах статуси. Страшно неуважително към жертвата. Но ако не беше целият цирк с това колко е ясен случаят с Виктория, щеше ли да се разкрие? Дали има изнасилени и убити безобразно момичета, които просто не са имали интервю с подходящите хора преди няколко дни, за да стане известно убийството им и това да „мотивира“ разкриването на престъплението. Сигурно няма такива момичета. Или момчета. За такива безобразни убийства се чува.

В същото време обаче хора, за които всички знаем, че са престъпници, се разхождат свободни по улицата и правят глупости на хората. Пребият някого, вдигне се шум и виновникът се окаже „познат на полицията“. Колко пъти сте чували това „извършителят е познат на полицията“? И има 4-5 до 20+ условни присъди. Или е просто мутра, човек с власт, пред когото всички си казваме колко сме слаби.

Слушаме истории на пребити и тормозени от мъжете си жени и реакции от страна на властите в стил „ми ти какво си направила“. Защото ако никой не гледа, няма смисъл да се напъваме. Затова има и толкова малко разкрити кражби.

Преди в градинката на „Св. Седмочисленици“ да се случи естетическият инцидент, с който всички сме запознати, там, приятели се събираха наркомани – посред бял ден, ей така. Тази градинка с наркомани е ДО Министерството на вътрешните работи на нашата и ваша Република България. Пред вратата на полицейското управление във Видин растеше марихуана, имах снимки (но там навсякъде расте марихуана).

„Вие не знаете колко е трудна професията на полицая!“

Две неща: първо, можем да си представим колко е трудна професията на полицая, не сме расли в саксия, виждали сме полицай, виждали сме престъпление. Трудна е.

И второто и по-важно, ВИЕ също не сте расли в саксия, така че сте знаели колко е трудна и опасна професията на полицая, когато сте се наемали да ставате полицай. Да си полицай не е само да хващаш пикльовци с коз в Борисовата и да глобяваш 30 лева, ако водачът не разполага със звънче на колелото. Да си полицай означава да си събереш доказателствата, така че да няма после „ние ги хващаме, те ги пускат“, защото свидетелят от улица „Ханко Брат“ не е намерен на адреса.

Тези думи са линк към полицейска статистика на МВР за 2017 година. Разгледайте я много добре, интересна е. Преценете по факти дали да да вярвате на полицията или не. А не по интуиция и мирис.

 
 
Коментарите са изключени

Произходът на хляба

| от chronicle.bg |

Хапвахте ли сандвич днес? Какво по-хубаво от лютеница със сирене върху филия. Или пица. Или топла питка. За хляба се смята, че е първата преработена храна в историята на човечеството, а същевременно е и най-потребяваната – повече хора по света ядат хляб под някаква форма, отколкото който и да е друг хранителен продукт.

Повечето хляб попада в една от две категории: подквасен, който бухва с помощта на някаква съставка (най-често мая) и безквасен, който на практика е плосък. Много от плоските хлябове – например, мексиканската тортила, еврейския маца, норвежкия флатброд или индийския чапати – са същите, каквито са били преди хиляди години. Но историята на хляба всъщност е история на плоския хляб, който се променя и става подквасен.

bread-brown-close-up-162769

Всичко започва с дивото зърно. Някъде около 11 000 година преди Христа с отдръпването на глетчерите в югозападна Азия се появяват огромни полета със зърно и първоначално номадите приемат семената сурови (както всичко останало, което ядат).

До 8000 година пр. Хр. те вече се научават да садят тези семена и да се грижат за всякакви растителни култури, с които могат да изхранват семействата си. Това е и началото на селското стопанство и така номадският начин на живот постепенно се застоява, за да се гледа земята. Първият хляб е плосък и се появява след изобретяването на хаванчето и пестика, с които зърното се превръщало в брашно.

През следващите няколко хиляди години аграрният сектор вижда много подобрения, които помагат хляба да добие статут на основна храна. Около 4000 година пр. Хр. фермерите по река Ефрат създават плуговете и напоителните системи; шумерите имат сърпа, китайците култивират пшеница и ечемик, които са издръжливи на ниски количества валежи, а в източна Европа, където сезонът е прекалено кратък за отглеждане на пшеница, ръжта става основна култура.

Мехурчета въглероден двуокис по време на варене на бира

Около 2000 година пр. Хр. египтяните откриват подквасването (най-вероятно съвсем случайно). Квасът е микроорганизъм, който се среща в околната среда – по растения, по животни и в почвата. В подходящите условия (топла влага, с нишесте или захар, с която да се храни), този организъм расте и произвежда въглероден двуокис, който кара тестото да бухва. (Квасът също така кара захарите в зърното да ферментират. Така се получава алкохол, което прави възможна друга храна – бирата – която египтяните ценяли много високо.)

Те също така открили, че с два камъка зърното ще се стрие много по-фино, отколкото в хаванчето. 

Около 600 година пр. Хр. финикийски моряци донасят хлебните методи на египтяните в Гърция. Гърците вече имат практика в сферата, но бързо усвояват изложените им подобрения, а от себе си дават фурната с предно зареждане (тази от Египет се зарежда отгоре). От Гърция технологията за правене на хляб тръгва към западен Рим. Римляните считат хляба за по-важен дори от месото освен заради качествата му, и заради това, че с него лесно може да се изхранва голямо количество хора – войски, социално слаби и т.н. Развитието на Империята разпространява тези похвати из Европа, но с нейното угасване през 400 хлябът постепенно се връща към предишната си плоска форма.

През първата половина на средновековието (400 – 1000) историята на хляба става малко мъглява. След това обаче се твърди, че норманите възраждат квасения хляб в Англия през 12 век, а до 13 – из цяла Европа отново се съсредоточава върху качеството като ползва по-добро брашно и по-добри фурни.

Мелничарите и пекарите стават висококвалифицирани професионалисти , което им носи известна власт и богатство. Заради големите си пещи пекарните били много пожароопасни и затова се строяли далеч от магазините за хляб – най-често на феодална земя като за ползването им феодалът получавал такса или направо хляб. Постепенно пекарите направили собствени пещи (някои били обществени) и се организирали в гилдии, за да се защитават и да регулират производството си.

През 1266 в Англия се въвеждат набор от закони, с които се поставят норми около теглото и цената на хляба. Понеже той е толкова важна храна, производителите на хляб могат да злоупотребяват с цената. Законите обвързват цената му с цената на зърното и ако някой от пекарите ги наруши (те са в сила до 19 век), наказанията били сурови като дори може да му се забрани да пече хляб до живот.

964px-Prise_de_la_Bastille

Превземането на Бастилията

През следващите няколко века хлябът продължава да е основна храна в диетата на хората, но тъй като повечето от тях са бедни, по-консумираният хляб бил от по-евтино зърно – ечемик, овес или ръж. Добруването между власт и общество до голяма степен зависело от това дали правителството може да снабдява хората с достатъчно хляб… или дали може да контролира бунтовете, които произвежда липсата му. Превземането на Бастилията в Париж, например, с което тръгва Френската революция през 1789, първоначално започва с бунт за хляб.

В началото на 19 век повечето хляб се прави с домашна мая (или от пивоварна), която била времеемка за отглеждане и действала непредсказуемо. През 1825 немски пекари създават пакетирана мая, която позволява лесното домашно приготвяне на хляб и гарантира предвидими резултати. Двама австрийски братя, Чарлз и Макс Флайхман, купуват иновацията и я представят в Америка.

До края на 19 век Индустриалната революция вече работи с пълна пара и газифицираните печки заменят тези на дърва или въглища. С развитието и на мелниците, за първи път в историята белият хляб вече е достъпен за повечето хора. Същевременно новообразуваната централна област на Америка произвежда толкова много пшеница, че вече хлябът може да се пече в индустриални количества. Така до началото на 20 век белият хляб, какъвто го знаем днес, вече е навсякъде из Европа на съвсем допустими цени.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Как Испания победи инките през 1532 г.

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Докато в Австрия огромната армия на Сюлейман Великолепни е спряна от 700 хървати при Гюнс, на другия край на света се разиграва процес с далеч по-значими и трайни последици – испанското завоевание на Перу. Успехите на шепа конкистадори ще донесат на Испания несметни богатства, добити с цената на тежък робски труд от сребърните и златни мини в Андите. Но да не изпреварваме събитията и да се върнем половин век назад.

През 1471 г. (или 1474-та според други източници) в градчето Трухильо, провинция Касерес, отдавна част от кралство Кастилия, проплаква едно момче. То се ражда в крайна нищета. Майка му е местна гражданка от възможно най-беден род, която за кратко е спечелена от чаровен и импулсивен полковник.

Момчето израства почти без никакви средства, препитава се с различни законни и не особено законни дейности по улиците на Трухильо, а за образование и дума не може да става. Неграмотен, нагъл и вечно на ръба на закона, младежът израства дързък и безскрупулен опортюнист. През 1492 г., Изабела Кастилска и Фернандо Арагонски превземат Гранада и хвърлят изграденото на основите на кръстоносното движение испанско общество в хаос. Вече няма враг за гонене от Пиренеите. Следва десетилетие на вътрешни размирици и несигурност, засилени от гоненията срещу мюсюлмани и евреи и създаването на испанската Инквизиция.

В тази турбулентна среда един мъж, без да го съзнава, намира отдушник за социалното напрежение. Името му е Кристобал Колон, но за света остава известен като Христофор Колумб. Само в рамките на шест години, Испания се преориентира от войната с маврите към завоюването на един нов и непознат свят. За да си представите как са се чувствали тези хора тогава, помислете какво бихте направили вие, ако ви кажат, че може да се въоръжите с група приятели и да заминете за любимия си фентъзи свят, където да откривате нови земи, да търсите богатство и плячка и да се борите с неизвестното. Яко, а?

Cruel Conquistador
Писаро и Атауалпа

През 1509 г., нашият младеж, станал голям мъж, решава да спре да живее на ръба на оцеляването в планинските райони на централна Испания. Той се записва доброволец за поредното експедиционно пътуване от Севиля за Новия Свят. В бордовата книга записват и името му – Франсиско Писаро. Командир на експедицията е станалия легендарен Алонсо де Орхеда (за когото погрешно може да прочетете че бил българин – б.а.)

През следващите 11 години, Писаро си спечелва име на ефективен, интуитивен и изпълнителен служител, който се издига в колониалната йерархия, използвайки качествата, придобити по време на трудното детство. Когато през 1524г., той за пръв път научава за съществуването на богата империя някъде отвъд джунглите на днешна Венесуела, Писаро набързо организира експедиция с идеята да повтори подвига на Кортес от Мексико и да я завладее. Походът се проваля, както и следващият, през 1526 г. През 1528 г., Писаро най-после успява да превземе няколко селища в северните покрайнини на Инкската империя и да си тръгне натоварен със злато. Тези първи срещи с испанците имат сериозни последици за бъдещето на инките.

През 1524 г., Писаро не успява да достигне земите на инките, но нещо, пренасяно от войниците му има по-голям успех – щам на едрата шарка. В рамките на няколко месеца десетки хиляди инки умират, сред тях и император Хуайна Капак и престолонаследникът му Нинан Чуйочи. В следствие на тяхната смърт, страната е хвърлена в гражданска война, която привършва точно по времето, когато Писаро се завръща за четвърти път в Перу.

През 1528 г., Писаро заминава за Кастилия, където му е осигурена аудиенция при крал Карлос I. Писаро показва злато, сребро и изумруди, които е пленил по време на последното си пътуване и спечелва монарха за каузата. Карлос му осигурява официален патент за право на завоевание и управление на всички новооткрити земи в името на испанската корона. С един дързък ход, Писаро успява да надиграе другите конкистадори, разположени в Панама и Венесуела, които също точат зъби за богатствата на инките. Проблемът е, че в редиците му има само 180 души – три пъти по-малко от силите на Кортес. Освен това историята показва, че Кортес не успява да победи ацтеките сам със своята малка армия, а се нуждае от няколко години и съюзи с редица местни племена.

220px-Atahuallpa,_Inca_XIIII_From_Berlin_Ethnologisches_Museum,_Staatliche_Museen,_Berlin,_Germany
Aтауалпа

Писаро вече се е провалил дава пъти в опита си да използва сила. Новият император на Перу – тринадесетият сапа инка – Атауалпа, знае това. Той вече е чувал за алчните бели мъже и вярва че лесно може да се справи с тях. Да, армията му е изморена от битки, а важната провинция Кито все още подкрепя брат му Хуаскар, но Атауалпа има над 60 000 войници на свое разположение. Императорът се отправя с част от войските си на север и започва да приклещва испанците от няколко страни. Решен е да ги отстрани и избие. Знае, че технологично те имат оръжия, които са непознати за инките, но не се съмнява, че численото му предимство ще е достатъчно. В началото на месец ноември, 1532 г., Атауалпа изпраща вест до Писаро и го кани на среща в град Кахамарка, позволявайки на испанците да напреднат във вътрешността на Инкската империя. Капанът е заложен, а на 15 ноември, конкистадорите влизат в града. Писаро е изпратил контра предложение, в което приканва императорът да се разберат. Гордостта от победата над брат му и значителните му армии карат Атауалпа да се възгордее.

„Няма проблем” – мисли си той – „ще преговарям с тях и ако не приемат исканията ми, лесно ще ги избия.”

Проблемът е, че сапа инката никога не се е срещал с човек като Франсиско Писаро. Испанецът добре е проучил движението на своя опонент и знае че сериозно е загазил. За да успее, му трябва нещо дръзко, безумно и тотално неочаквано. Съдбата и гордостта на Атауалпа му дават златен шанс. По време на срещата им, Писаро задейства своя собствен капан. Испанските ветерани, калени в битки срещу французи, италианци и турци, набързо се справят с охраната на императора и го пленяват. Огромната инкска армия остава на позиции около Кахамарка, без да знае какво да стори. Атауалпа започва да моли испанците за свободата си, предлагайки им да напълни цяла къща със злато в замяна на изтеглянето на Писаро. Втора голяма грешка, породена от събитията през 1528г. Да, конкистадорите обичат златото, но бедните момчета от улиците на Кастилия не са дошли за да вземат жълтия метал. Те искат нещо, което не се купува със злато, а се печели с победи и земя – искат да бъдат грандове на Испания. Писаро знае, че от Панама ще пристигнат още испански войски и то скоро. Ето защо привидно приема молбите на Атауалпа и оставя инкската армия да бездейства, докато от краищата на империята се носят тонове злато и сребро.

Когато подкрепленията идват, разложението сред инкската армия е пълно, а поддръжниците на Хуаскар се съюзяват с испанците и празнуват убийството на Атауалпа, който вече е сметнат за излишна карта в играта, разигравана от Писаро и другите конкистадори. През следващите две години, испанците подчиняват голяма част от земите на инките, макар съпротивата срещу тях да продължава активно чак до 70-те години на XVI век, когато и последните центрове на местна опозиция най-сетне рухват. Въпреки упоритата съпротива, съдбата на инките е проиграна в рамките само на няколко дни от самоуверения, тридесет и една годишен Атауалпа.

 
 
Коментарите са изключени

Най-гениалното музикално пиратство в историята

| от chronicle.bg |

Волфганг Амадеус Моцарт е известен с много неща, не само с музиката, повечето от които са известни. Но не сме убедени дали знаете за случая, когато Моцарт копира тайна хорова композиция от Ватикана изцяло по памет.

Произведението се казва Miserere mei, Deus (буквално „Имай милост към мен, Господи“) и е базирано на Псалм 51. То е написано от католическия свещеник Грегорио Алегри през 30-те години на 17 век.

Sistina-interno

Сикстинската капела

Днес Miserere е една от най-популярните и често записвани композиции на Късния Ренесанс, но в миналото, заради папски декрет, единственият начин да я чуеш, е да отидеш във Ватикана. Наказанието за пренебрегване на забрана за изнасяне на произведението е отлъчване от католическата църква.

И за да се добави още към мистериозния елемент, композицията е позволено да се изпълнява само два дни в годината – по време на страстната седмица, на велика сряда и разпети петък. Заради това, плюс невероятната акустика на Сикстинската капела и таланта на папския хор, Miserere mei, Deus става почти митично произведение и хората от цялото земно кълбо идват, за да го чуят. 

Ето една съкратена, но изключително красива версия.

Въпреки цялата тайнственост и системния отказ на Ватикана да покаже нотописа в продължение на около 150 години, през 18 век Църквата склонява да подари 3 копия на изявени личности. Едно отива при краля на Португалия, едно при известния композитор и католически монах Джовани Батиста Мартини и едно при император Леополд I.

Императорът изглежда е чул произведението във Ватикана още през 17 век (в края на века, разбира се) и се влюбва в него. Той използва позицията и влиянието си, за да убеди папата да му даде копие на нотите. След това събира най-добрите певци, които може да намери, и урежда изпълнение на произведението в двореца Хофбург във Виена. Изпълнението обаче е мрачно и скучно. Императорът сериозно подозира, че са го измамили и изпраща човек, за да получи обяснение от папата. Сам папата разочарован, че заповедите му не са изпълнени както трябва, освобождава маестро, който е направил копието.

Излиза обаче, че Леополд е получил правилните ноти. През годините папският хор е добавил различни орнаменти и украси към оригиналната музика, които не са отбелязани на хартия, нито пък където и да е. Когато това обстоятелство се изяснява, маестрото се връща обратно на работа. От тогава копието на Леополд I се съхранява в Имперска библиотека във Виена.

Така стигаме до 1770, когато 14-годишният Моцарт обикаля Италия с баща си. 

След като идва в Рим, Моцарт, който на този етап вече е смятан за музикално чудо, присъства на служба по повод великата сряда, където чува цялата Miserere. По-късно същия ден, малкият транскрибира цялото 15-минутно произведение по памет. След това отива и на изпълнението на разпети петък, за да свери оригинала с пиратското си копие. (Някои твърдят, че вкарва на концерта своята транскрипция тайно в шапката си и я поправя на момента)

Въпреки че знае, че копирането на точно това произведение е забранено, бащата на Волфганг е впечатлен от сина си и в писмо на 14 април 1770 пише до съпругата си: „Чувала си много пъти за композицията Miserere mei, Deus, която е толкова ценена, че изпълнението дори на една част от нея е забранено, а изпълнителя го грози отлъчване. Ние имаме цялото това произведение. Волфганг го написа и щяхме да го пратим в Залцбург заедно с настоящето писмо, ако не се налагаше да сме там, за да го изпълним. Маниерът, с които се изпълнява, дава повече на композицията, отколкото самите й ноти. Още повече, тъй като е една от тайните на Рим, не искаме да рискуваме да попадне в чужди ръце.“

За разлика от оторизираните копия, към това Моцарт добавя и различните орнаменти и украси, които иначе липсват.

wolfgang-mozart---a-natural-virtuoso

Моцарт на 7-годишна възраст, 1763

И все пак – не е ясно колко е точно копието на Моцарт. То е загубено, а не можем да се осланяме единсвено на думите на гордия баща. Трябва да се отбележим обаче, че Miserere е изключително репетативно произведение, а същността му е едва няколко минути.

Има една популярна история, случила се недълго след пиратството. Моцарт и Леополд били на парти, на което станало въпрос за Miserere. Таткото веднага се похвалил какво е направил сина му, което, разбира се, възбудило скептичност из хората. Един от присъстващите обаче се оказва, че е изпълнявал произведението, докато е бил в папския хор, и след като погледнал записа на Волфганг, потвърдил, че е правилен.

Новината за пиратството стига до Папа Климент XIV (може би отново благодарение на таткото). В резултат папата вика Моцарт в Рим, докато той пътува из Непал. Но вместо да е разстроен или да го отлъчи от църквата, Климент XIV е впечатлен от способностите на младия музикант и го награждава със „Златна шпора“, което на практика е папско рицарство. 

След това папа Климент XIV сваля тайната около произведението и то вече става за всички. Заради окраските на папския хор обаче, в продължение на век „красивата“ версия е могла да се чуе само във Ватикана. Поне до 1840, когато католическият свещеник Пиетро Алфиери публикува и нея – тази версия става официално достоверното копие на версията, изпълнявана от папския хор.

 
 
Коментарите са изключени

По следите на съкровищата с радио звездата Елена Розберг

На улицата, в градския транспорт, у дома или в офиса, в кафенето или на брега на морето – вече навсякъде хората използват мобилните си устройства и все по-често правят това в съчетание с друга дейност. Независимо от професионалната сфера, смартфонът се е превърнал във верен спътник и партньор, който неотлъчно ни помага да отмятаме служебните си задачи.

За някои от нас обаче той е много повече от това. В поредицата от интервюта „През погледа на професионалиста“ с подкрепата на Samsung ще ви срещнем с интересни хора от различни области. Всеки от тях има дългогодишен професионален опит и вълнуващи истории, които да разкаже.

Днес сме на обяд с Елена Розберг. Не буквално. Просто се срещаме с дългогодишния музикален журналист по време на „Голия обяд“. Предаването, което се излъчва всеки делничен ден от 10 до 14 часа, е част от програмата на радио Z-Rock вече 13 години, а Елена е негов водещ, автор и продуцент. Познавате я като гласът, с който хиляди слушатели отиват на работа, обядват и какво ли още не. Английски филолог по образование, учил и библиотекознание, професионалният й път сочи към журналистиката вече повече от 15 години.

Когато не е заета с предаването, радиото или семейството, Елена Розберг търси съкровища. В това начинание й помагат Ива Дойчинова и Eвелина Павлова. Неотдавна трите решават да създадат собствена медия, която разказва за всички онези хора и истории, които се пропускат в оглушителния шум около политика, оставки, сложна икономика и негативизъм. Така се ражда Triple E.Y. E., която ни среща с хора, чиито истории вдъхновяват и вдъхват вяра.

Рокът звучи, прозорецът е отворен, чува се уличният шум на летния ден, а Елена Розберг разказва.

1170x1753 (1)

Докато си говорим с теб, тече предаването „Голия обяд“ в ефира на радио Z-Rock. Ти си водещ на предаването от самото му създаване преди 13 години. Какво кара един журналист да се задържи 13 години на едно работно място?

Любовта. Това, което аз правя, е страст и любов, то не е работа, не е само професия, много повече е. И е дълбоко емоционално и много съзнателно избрано. Както радиото срещна мен, така и аз го срещнах. Същото е с музиката. И когато си влюбен в музиката, много лесно е да стоиш, да живееш и да работиш 13 години на едно и също място. Още повече, че аз съм създала предаването. Като започнем от името. То идва от романа на Бъроуз. Твърди се, че тогава за пръв път се споменава като израз „хеви метъл“ и така направихме алюзия с това произведение. Името легна много хубаво, тъй като шоуто е между 10 и 14 часа. И когато казвам на световни звезди името на предаването, те много лесно го възприемат и много бързо реагират като се налага да записват ID-та и поздрави към слушателите.

С какво те привлича радиото като медия?

О, радиото е велико! Няма по-голяма медия от радиото. Предричаха му смъртта преди години, но това очевидно се отлага вече с десетилетия и аз не виждам в близките десетилетия как ще изчезне. Просто радиото върви със стъпките на технологиите, възползва се от тях, но то има толкова силна жизнена сила, че пред него се има много перспективи.

А в радиото ме привлича музиката, може би на първо място, тъй като това е медия, която те държи на вълната на музиката. После изключителната динамика, която отговаря на моя темперамент и на нуждата ми от непосредствени и бързи емоции. Радиото ме среща с невероятни хора. То е много честна и интимна медия, близка с аудиторията. Поти няма дистанцията, която поставят телевизията или печатната медия. Радиото много бързо достига до публиката. Даже има лаф: „Това, което ще чуете по радиото сутринта, вечерта ще го видите по телевизията и на другата сутрин ще прочетете в печата.“ Точно тази динамика ми е липсвала, когато правих телевизия за известен период от време… и музиката.

1170x781 (3)

Как навлязоха технологиите в радиото, откакто ти започна?

О, аз съм почнала в радиото преди много, много години. Сега като се сещам, сме минали през най-различни възможности за свирене на музика, за възпроизвеждане, за запис на интервюта. В началото, съвсем за кратко, съм ползвала ленти, които бяха навити на една пита. Ползвали сме така наречените DAT-касети. Те са много малки като размер, с много дълга лента. Те бяха преходът към новите технологии. Сега вече програмите са изцяло дигитални. Всичко е компютри в студиото. Ефирната програма е дигитална, имам два компютъра на които непрестанно съм във връзка с целия свят. Имам възможност да ползвам звуци, музика и информация от цял свят. Радиото е много повече от това, което беше, тъй като ползваме и картина. Ето,  ще ми идват на гости легендарната американска банда Skid Row. Когато дойдат, ще предложим на нашите слушатели лайфстрийм през социалните медии, без да чакат да се монтира предаване. Това е неподправено. Тази емоция която не е режисирана, монтирана и загладена, е жестока. Радиото е много повече от една ефирна звукова медия, която предава някакви съобщения, тя е непосредствена медия, която вече има и картина.

Ти като журналист как използваш смартфона в работата си?

Изцяло и непрестанно. Ползвам го първо, за да записвам интервюта, тъй като съвременните технологии ни дават едно много високо качество на звукозапис. Имам възможност на телефона да използвам аудиоредактиращи програми, което означава, че мога да си монтирам интервюто от телефона. Ползвам телефона и за снимки, тъй като в съвременния свят нещата вече  не се случват без образ и картина. Преди ден ми гостува Джоуи Демайо от Manowar, правихме си снимки, моментално споделих тази история в социалните медии във вид на картинка, защото радиото, както всяка друга медия, много активно е влязло в социалните медии. Телефонът ми постоянно е в ръка и имам многобройни приложения. Непрестанно ползвам Spotify, за да следя съвременната нова музика И това не е част само от професионалните ми ангажименти, но и засища глада ми като меломан. Имам всякакви приложения, всички възможни места, където има музика, или където мога да споделя музика. И най-различни журналистически апликации, които и ти сигурно ползваш.

1170x781 (5)

Технологиите промениха ли потреблението на музика?

Много го промениха. Аз съм постоянно с музиката до мен. Не чакам да се върна вкъщи или да дойда до студиото, за да слушам музика. Имам много хубави слушалки, за да си доставям удоволствието да слушам качествена музика с качествен саунд – основно през телефона в момента.  Днес вкъщи подарих за рождения ден на мъжа ми един Marshall блутут колона, която е жестока. Хубаво е, когато качеството на звука е много добро. Казах ти за Spotify, аз съм нон-стоп там. Цялото семейство има семеен акаунт и всеки си слуша неговата музика. Така че да, много е променено. Дискове обичам да получавам като подарък, бих купила и съм купувала, но по-сантиментални причини.

Има ли завръщане към ретрото, особено покрай винила?

Има, да. Но трябва да инвестираш в грамофон, който е хубав и скъп. Иначе почти не си заслужава. Има ренесанс на плочите в цял свят. Даже има статистика колко пъти се е увеличила продажбата на винил. Това е свързано с колекционерска страст, луксозното усещане да консумираш хубава музика, на винил. Това не е сладникава носталгия, а по-скоро е естетско, колекционерско и показва отношение към музиката. Наистина всичко в музиката вече е много достъпно.

Как слушате музика вкъщи и имаш ли си ритуали за слушане на музика?

Ние вкъщи плуваме в музика. Сега този Marshall вади страшен саунд, можеш с блутут да слушаш от телефона, пак през Spotify, където е океан от стилове, жанрове и артисти. Той интуитивно ти предлага нова и нова музика, която отговаря на вкуса ти. Вкъщи във всяка стая имаме плейър или някакъв вид устройство, на което свири музика. В хола има големи колони Marantz, където слушаме дискове. Всяка вечер някой от нас тримата пуска музика която на нас ни харесва – от класика до много тежък рок и джаз. Изобщо музиката е средата, в която живеем.

Когато ти се случи да видиш списък със световните личности, с които си се срещнала, какво си казваш? Какво означават за теб всички тези срещи?

Казвам си „Благодаря на Господ и на съдбата, че ме среща с такива невероятни хора!“ Наистина се чувствам много благодарна и удовлетворена, за възможността да споделя техните мисли и начин на възприемане на света с моята публика. И съвсем спонтанно заставам в ролята на медиатор на някаква изключително позитивна вълна. Нашето общество, пък и световното, има нужда от положителна енергия. Рокът е непримирим, рокът е бунтар. Рокът прави света едно по-добро място. Без да звуча грандомански, но аз се чувствам на моменти като рокендрол будител. Това е толкова здравословно и толкова вдъхновяващо, че освен благодарност, нищо друго не бих могла да изпитам.

Чувствам възхищение към всички личности, с които ме среща животът и за които имам честта да разказвам на моята публика. Неминуемо променям средата по този начин, в това съм убедена.

1170x1753

Как съчетаваш работата в радиото и проекта Triple E.Y. E., който започна преди време, и който смесва всички почти медийни форми?

Хармонично и удовлетворяващо, понеже сме в екип с Ива Дойчинова и Евелина Павлова. Ние сме хора в средата на своята кариера, натрупали много идеи и опит. Беше време да намерим собствената си независима медийна платформа, за да кажем на глас, това което мислим, да представим нашите стандарти и представи за професионализъм, за естетика, и да разкрием на хората, че има смисъл да правим с любов усилия да променим нещата, които не ни харесват. Това е личен наш онлайн проект, който се надявам да бъде припознат от повече партньори, за да го развиваме. Имаме амбицията да увлечем млади колеги, да им дадем възможност те да си кажат какво мислят и да представим техните журналистически изяви. Triple E.Y.E е независим медиен проект, който ни дава свободата да търсим и да показваме без никакви компромиси, че все пак моралът, професионализмът, естетиката и духовността стоят най-отгоре. Затова избрахме за девиз на проекта „Търсачи на съкровища“ – това правим ежедневно. Този проект е сърцето ни и изобщо не пречи на другото, което правим, напротив, много хармонира с това, което всяка от нас прави. Просто е наша волна територия.

Какъв е първият твой спомен, свързан с музиката?

Най-ранният е от вкъщи със звука на виолончелото. От три-четири годишна започнах да свиря на виолончело. Цялото ми семейство са хора с изключителен усет и интерес към музиката и по традиция аз почнах да уча класически инструмент. На обяд задължително слушахме класическа музика. И първият ми спомен може би е на  Камий Сен Санс едно магическо произведение – „Лебедът“. Тогава също исках да стана и балерина. И танцувах на Сен Санс в хола и ходех на уроци.

Снимки: Мира Дерменджиева

 
 
Коментарите са изключени