shareit

Защо Русия пречи на Съединението?

| от |

Автор: Стефан Стамболов, В. „Свобода“, бр. 7, 19. XI. 1886 г.

Мнозина у нас живяха дo скоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква добро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра доколко тя е била искрено (расположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна. От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителс¬тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Россия е желаела една силна, съединена и независи¬ма България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа съеди¬нението. Нейните доброжелателства за наший на¬род щяха да се покажат пред целий свят, че са искренни, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Россия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – съедине¬нието. Не искаме да упоменавами тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.
Интригите на руското правителство отзова¬ха своето зловредно влияние на този род от наша¬та интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че зло-то на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха поч¬ва из между войската за свалянето на Негово Ви¬сочество, чрез което тези господа искаха да се нап¬равят приятни и услужливи на руското правителс¬тво, което в замяна на това да ги закрепи на власт¬та, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва из под краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ¬ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После свалянето на княз Александра от българский престол руската политика захвана се повече и повече да си разкрива картата.

Всеки, който по-напред предполагаше, че мо¬же би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовлява¬ше бунтове и смущения в страната с цел да предиз¬вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипло¬мати и на царят.

Грубите отношения на руския пратеник спря¬мо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунто¬ве посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин накара всеки вече един чес¬тен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката“ и да са позамисли върху ней¬ните благопожелания за наший народ. Настана ве¬че решителний час за нашите ръководящи елемен-ти, нашата интелигенция да покаже пред света до¬колко наший народ е достоен за свободен индивиду¬ален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший на¬род. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни мате¬риални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пеле-ните на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживя¬ва нашето Отечество, когато нашата независи¬мост и самостоятелност са изложени на опаснос¬ти да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!
На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независи¬мост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравственнноста и ползотворността на тази идея. Към тази интелиген¬ция принадлежи болшинството от нашата инте¬лигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не при¬тежават твърди политически убеждения и на кои¬то е се едно каквото и да бъде управлението в Оте-чеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по¬нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.

Последний ред обхваща ония хора, които се явя¬ват много пo-активно в полето на политический жи¬вот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да мо¬гат да си постигнат целта, държението (на) власт¬та. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви бе¬зобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.
От характеристиката, която дадохми за на¬шите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и до сега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?“
В отговор на това ний ще кажем, че един успе¬шен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в раскриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени по¬литически принципи, а инстинктивно и без всякак¬ви по-нататъшни разсъждения се покланя пред бля¬съка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна на¬ция. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите пра¬вителства през печата и своите народни предста-вители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална под¬дръжка.
Като видя, че нашият народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на рус¬кото правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогла¬си, че на мястото на болна Турция трябва да се ос¬нове силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат ед¬накви с тези на нашия народ.
Мислим, прочее, че днешният резултат от на¬шата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българския народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балкан¬ския полуостров.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Петер Торденскьолд – капитанът, който поиска муниции от врага и му отказаха

| от |

Петер Янсен Весел Торденскьолд е впечатляваща личност, която и до днес с гордост се споменава пред флага на Норвегия като един от най-добрите мореплаватели и благородници. Бъдещият вице-адмирал, проявява своя талант във Великата Северна война. Роденият през 1690 г. Петер е бил доста палаво дете, но никой не е подозирал, че още на 14-годишна възраст вече ще започне да служи в морската пехота. През 1717 година успява да спечели вниманието на кралете, след като унищожава флотилията с боеприпаси за Чарлз XII от Швеция близо до бреговете на Стрьомстад.

Последното име „Тонденскьолд“ е прякор и означава „Буреносен щит“. През 1711 г. Петер получава командването на първия си малък кораб с 4 оръдия – Ормен. Именно с него започва да обикаля всички брегове около Швеция и да събира информация за плановете на врага. Вмества се отлично в шпионските игри, защото вече описахме къде точно е било неговото бойно кръщене. Една година по-късно получава възможността да командва фрегата с 18 оръдия на борда. Датските адмирали не одобрили този трансфер и били обедени, че този младеж заслужава такова внимание и подобен отговорен пост.

Весел е изпратен под командването на Улрих Крисчан Гълденлов, който пък смятал, че младият капитан има огромен кораж за нападение на шведските плавателни съдове. Петер никога не се интересувал от изхода, неговата основна цел била съсредоточена в причиняването на колкото се може повече щети. Друго интересно качество на мореплавателя е умението да атакува яростно и след това бързо да напусне полесражението, лишавайки противника от всякакви възможности да отвърне на удара. Въпреки крехката си възраст момчето-капитан се слави с добро командване, но може би едно от най-великите сражения, на които попада е през далечната 1714 година, за което по-късно ще отговаря във военен съд.

Tordenskiold

Снимка: By Balthasar Denner – Unknown, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=578657

Весел влиза в една много люта битка с шведски галеон. Според показанията във военния съд се оказва, че нападнатият кораб е с английски флагове, докато командваният от младия капитан е бил с холандски. Влизането в подобна битка може да коства доста сериозни санкции, имайки предвид, че двете страни си партнират, но Весел се брани смело в съда, обяснявайки, че на борда на De Olbin присъстват 28 оръдия, които са поръчани от шведите – основният им противник по онова време. Само под английски флаг е било възможно да се изпратят до Швеция и най-вероятно капитан Бактман e правил редица черни курсове, поддържайки духа на войната.

Подозренията били по-сериозни от всякога, защото след редица спечелини битки, противника просто не се предавал. Упорството подсказвало, че има чужда намеса в тази война. Двата кораба се срещат и De Olbin изпраща сигнал до Lovendals (командван от Весел) да се доближи. Докато холандският капитан вдига знамената, получава и артилерийски залп. Този поздрав щял да бъде покана за дълго и изтощително сражение. За първи път младият Петер имал равен по себе си противник. Според архивите, обстрелът продължил цял ден, а двата кораба маневрирали доста ловко и се опитвали да причинят колкото се може повече щети един на друг.

Щом слънцето започнало да изгаря с последните си лъчи морската повърхност, De Olbin се опитал да избяга от сражението и да потърси убежище в мрака. Холандският капитан все пак успял да пусне още няколко залпа по укриващия се английски кораб, но след като видял, че липсва каквато и да е видимост, решил да продължи преследването. Цяла вечер капитаните се гонят с любезното съдействие на нощните ветрове. На следващата сутрин с нови сили и още повече ярост възобновяват вчерашния спор. 14-часовите сражения започват да оказват влияние не само върху екипажа, но и върху самите кораби. Весел вече усещал липсата на муниции, но пък нямал никакво намерение да се отказва от сражението.

gettyimages-56003014-594x594

В една от дългите паузи изпраща пратеник на английски кораб с благодарности за добрия дуел. По-важната задача обаче била да поиска допълнително муниции, за да продължи двубоя, защото очевидно скоро никой нямало да се предаде. Молбата не била удовлетворена, а видимите щети подсказвали, че ситуацията води към боево реми. Англичаните имали с какво да стрелят, но нямали никаква сила и възможност да отвърнат на удара. Холандският екипаж също страдал от умора, а и двата кораба вече били достатъчно повредени, за да се сражават, продължението щяло само да ускори загубата и за двете страни. Разумното решение било тост за борбеността на моряците и отплаване по живо и здраво.

Когато крал Фредерик IV-и разбрал за действията на своя подчинен, побързал да организира военен съд. Обвиненията били две:
1. Издаването на военна тайна пред противника – в случая със съобщаването за изчерпване на снарядите.
2. Излагането на опасност на датския кралски кораб чрез влизането в битка с противник от много по-висока класа.
Петер не просто се защитавал, той се борил с огън и жупел. Страстта, с която говорил пред съда е била повече от запомняща се и малцина могат да предложат друг толкова адекватен противник на кралската особа. Освен това побързал да посочи, че военноморския датски код изисквал задължително нападане на всеки вражески кораб,  без особено значение от размерите му. След делото отива лично при краля и иска повишение и става капитан още същата година.

През 1716 г. Петер започва своята бойна атака срещу корабите с провизии на Чарлз XII. Докато се води кампания в Норвегия, Чарлз все пак разчитал на морския канал за изхранване на войската си. За жалост повече от 30 кораба не успели да докарат необходимото за продължаването на бойката кампания. Весел използвал две фрегати и 5 малки кораба, за да пресече пътя на доставките. Крепостта Фредрикшалд трябвало да бъде изоставена от Чарлз XII и малко по-късно той се връща в Швеция. През следващата година успява да разчисти сметките и с шведския Готенбургски отряд, който прекъсвал комуникацията между Норвегия и Холандия.

Неговите офицeри все пак не обичали методиката му и отново успяват да го изпратят на военен съд. Преди изобщо да се стигне до изслушване, капитанът бил прекъснат от своя стар приятел Улрик Кричан Гълденлов. Улрик бързо напомнил, че властите си губят времето, разглеждайки случая на един от най-добрите капитани, които някога са имали. До края на войната Весел става Вице-Адмирал. За жалост историята на този мореплавател не приключва особено добре. При срещата си с полковник Якоб Аксел вон Холстейн се разразява спор. Двамата са седнали на маса и играят комар, когато Весел повдига обвинение за измама.

И така се стига до дуел, който не завършва особено добре за Весел. Капитанът е погребан в църква в Копенхаген. Дуелите не били позволени и точно по тази причина вице-адмиралът не е погребан с особени почести. Въпреки това остава единственият в историята, който не молил за милост, а за шанс за победа, чрез допълнителни муниции. Както обикновено се оказва, че винаги английската страна е отговорна за цялото „веселие“.

 
 
Коментарите са изключени

„Лошите“ момичета на историята: Елизабет I – Любимката на народа

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Корените на понятието „златен век“ могат да се проследят чак до легендите на повечето народи. Според митологията на аборигените това е „Времето на сънищата“, когато хора и богове са живеели заедно, в хиндуистките вярвания този период от цикъла на времето се нарича „Сатия Юга“, в западната цивилизация това е мирната и културно възвисена Атлантида. В по-късни времена терминът „Златен век“ се пренася от сферата на поверията в реалната история на всеки народ, за да обозначи периодите на изключителни достижения в областта на политиката, културата, изкуството и социалното развитие. Всяка държава изживява този подем в определен период от своето развитие. За Нидерландия той се отбелязва през XVII в., когато има обединение на републиките от Ниските земи. В България това е управлението на цар Симеон, когато държавата се простира на три морета, има няколко книжовни центрове, а столицата Велики Преслав се слави със своята великолепна Златна църква и Тронна зала.

gettyimages-51244900-594x594

„Златният век“ във Великобритания идва в края на XVI в. и е свързан с управлението на последния представител от династията на Тюдорите. Религиозните гонения са укротени. Процъфтява икономиката благодарение на трансатлантическата търговия. Испанската Армада е победена, националната гордост е възвеличена. Това е времето, когато сър Франсис Дрейк прави пълна обиколка на земното кълбо, а мореплавателят Мартин Фробишър открива Гренландия и Американската Арктика. Наред с картографията и корабоплаването, в областта на културата цари истински ренесанс. Поезията, музиката, литературата и не на последно място – драматургията достигат до нови висини. Появяват се миниатюрите на Никълъс Хилард, звучат мадригалите на Уилям Бърд, а в Лондон отваря врати „Глоуб Тиатър“, където твори бащата на съвременния английски език – Уилям Шекспир.

Това благоденствие се дължи до голяма степен на жената, която носи кралската корона през този период и управлява цели 45 години. Народът я помни като „Добрата кралица Беси“, известният английски поет Едмънд Спенсър я нарича „Глориана – Кралицата на феите“ и й посвещава епическа поема. Историята я помни като „Кралицата-девица“, тъй като до края на живота си остава отдадена само на държавата си. В свое обръщение към английския парламент, когато за пореден път е запитана за брачните си намерения, Елизабет I казва: „Аз вече съм омъжена и моят съпруг е кралство Англия“.

Тя е трета в линията за наследяване, никой не предполага, че един ден ще управлява, а когато се възкачва на трона, някои групи в кралския двор погрешно предполагат, че ще могат да я манипулират лесно. Елизабет I успява да опровергае всички тези очаквания. Тя е изключително ерудирана, обиграна в преговорите и в съставянето на речи, за което говорят запазените свидетелства и макар да се обгражда от добри съветници, в крайна сметка тя еднолично взима своите решения. След напрегнатото управление на баща си и посредствените години на власт на своите брат и сестра, Елизабет е свежата глътка въздух, от която така отчаяно се нуждае английския народ.

Началото на нейният път към върха започва с разочарование. Крал Хенри VIII (1509-1547) прави немислимото за един монарх – приема нова държавна религия, за да може да се омъжи повторно и да се сдобие с мъжки наследник. Това поне е романтичния поглед върху събитията. В действителност, тази религиозна промяна е един прекрасен политически подход от лукав владетел. Хенри VIII иска да концентрира повече власт и пари, а на пътя му стои Църквата.

gettyimages-959928958-594x594

Протестантството му дава това, от което има нужда – възможност да управлява без намесата на религиозни водачи и да присвои богати църковни земи. Бонусът е възможността да уреди въпросът с унаследяването. През 1532 г. римският папа отказва да му даде развод и Хенри VIII откъсва Англия от лоното на католическата църква. Той се развежда с Катерина Арагонска и се жени за благородната дама – Ана Болейн. Когато тя забременява целият двор е убеден, че ще се роди мъжки наследник. На 7 септември 1533 г. обаче в двореца Плаценция проплаква момиченце. Хенри VIII е разочарован и бесен, Ана Болейн дори не иска да погледне детето.

Елизабет така и не успява да опознае майка си, защото тя е екзекутирана по обвинения в изневяра и държавна измяна, когато момиченцето е едва на 3 години. Баща й не скърби, а бързо се жени за трети път. Новата му съпруга – Джейн Сиймур, която е придворна дама и негова братовчедка успява да го дари най-после с наследник – Едуард VI. След това събитие предходните брачни съюзи на Хенри се смятат за незаконни и Елизабет, както и сестра й Мери, която е дъщеря на Катерина Арагонска, губят кралските си титли. Те вече не са принцеси, а към тях се обръщат само с „лейди“.

Въпреки това като дете Елизабет е отгледана в домакинството на брат си. По-съществена промяна настъпва по време на шестата съпруга на Хенри VIII – Катрин Пар, която харесва момиченцето и я отглежда като своя дъщеря. По нейно нареждане тя започва да се обучава от най-добрите частни учители по онова време, сред които Уилям Гриндал и Роджър Ашам. Наред с английския тя владее още четири езика – латински, френски, гръцки и италиански. Освен това изучава реторика, философия и история,  усвоява свиренето на лютня и клавесин. В едно свое писмо Ашам отбелязва: „Умът й не е слаб като на жена. Упоритостта й е равна на тази на мъж“. Съвременниците й я описват като сериозна млада дама, която винаги носи книга със себе си.

Когато Хенри VIII умира, Елизабет е на 13 години. Според последната му воля, Едуард е негов наследник. Въпреки това в завещанието му се крие нещо много важно. Отбелязана е една хипотетична линия на унаследяване, а именно, че ако синът му умре без наследник, той ще бъде наследен от Мери I, а ако тя си отиде без да има дете, тронът отива при Елизабет. Именно този параграф впоследствие ще се окаже от изключителна важност за бъдещето на младата принцеса.

gettyimages-143769600-594x594

Годините след смъртта на баща й са до известна степен тежки. Елизабет губи благосклонността на Катрин Пар, след като съпругът й – Томас Сиймур се опитва да я съблазни, но е екзекутиран. Когато Мери I се възкачва на трона след смъртта на брат й, Елизабет отново изпада в немилост, защото е обвинена за бунт срещу короната, воден от един от приятелите на майка й – Томас Уайът. И от двата скандала, младата принцеса успява да се измъкне благодарение на своя ум, красноречие и липса на уличаващи доказателства. Управлението на Мери I е непопулярно и белязано от опитите й да върне Англия към католицизма. Тя също умира преждевременно вследствие на заболяване.

Така на 17 ноември 1558 г. се стига до коронацията на третото, последно дете на Хенри VIII – Елизабет. Самата церемония е съпътствана с множество радостни възгласи и негласни надежди. Когато идва на власт, Елизабет съставя и свой малък Таен съвет. Най-важният негов член е сър Уилям Сесил, първи барон Бърли. Той е неин държавен секретар в продължение на 40 години, до смъртта си. На него се дължи строгият контрол над финансите през тези години, създаването на ефективна разузнавателна служба и успешното лавиране по въпросите, свързани с религията.

Управлението на нейната сестра – Мери I остава в историята като кърваво, заради безмилостното преследване на протестанти. Първият и най-належащ въпрос пред новата кралица е религиозният. И днес учените спорят до каква степен тя е била отдадена на религията. По време на една от речите си, Елизабет ясно показва позицията си: „Има само един Иисус Христос и само една вяра. Останалото е спор за дреболии.“ Тя осъзнава, че трябва да се сложи край на религиозните преследвания.

Още в годината на възкачването й са приети т.нар „Акт за единство“ и „Акт на Върховенството“, съгласно които протестантството остава водеща религия в държавата, но се запазват някои католически символи и кралски инсигнии. Монархът е върховен водач на Църквата, положение което е запазено и до ден днешен. Изключително далновиден е начинът, по който е вписана тази позиция. Тя може да бъде поета както от мъж, така и от жена, което е било истинска малка революция, тъй като до този момент не е имало лице от нежния пол, което да е оглавявало църква.

gettyimages-114264237-594x594

Следващият по важност въпрос се оказва брачният. Парламентът и благородниците вярват, че Елизабет ще упражнява власт, докато й се намери подходящ съпруг. Бивайки свидетел на множеството бракове на баща си, неговите смъртни присъди към част от съпругите му, както и нещастното съвместно съжителство между сестра й Мери I и испанския принц Филип II, Елизабет няма никакво намерение да дели властта си. Началото на управлението й е белязано от безрезултатните опити на Парламента да уреди нейния брак. Най-вероятният й кандидат и човекът, когото тя е обичала и с когото вероятно е имала афера, е приятелят от детството й – Робърт Дъдли.

Смъртта на съпругата му, бележи връзката им със скандал, тъй като се смята, че не е била естествена. След този момент брачният съюз между Елизабет и Робърт е немислим. През останалото време, кралицата използва брака като част от преговорите с чужди владетели. След кандидатите за ръката й са: шведския крал Ерик XIV, ерцхерцогът на Австрия Карл II, херцогът на Д’Анжу – Франсоа д’Алансон и краля на Франция – Анри III. В крайна сметка всички тези опити за сватосване остават неуспешни. Елизабет успява да спечели от това свое положение. Тя изгражда образа си на „девица“, отдадена само и единствено на своята страна.

Едно от събитията, което хвърля сянка върху управлението на Елизабет е нейното отношение към кралицата на Шотландия – Мария Стюарт. Тя се възкачва на шотландския трон през 1561 г., но властта й е на кантар. През 1566 г. тя ражда единствения си син – бъдещия английски крал Джеймс I. На следващата година протестантите в страната въстават и тя е принудена да абдикира в полза на сина си. Мария Стюарт  търси подкрепа от Елизабет, която получава под формата на плен, продължил цели 19 години. Английската кралица не й помага да се върне на власт, в замяна на което се смята, че Мария Стюарт участва в няколко заговора срещу нея.

Дълго Елизабет отказва да приеме тези факти, но в крайна сметка й предоставят доказателства за измяната Мария е осъдена на смърт и екзекутирана през 1587 г. След екзекуцията английската кралица твърди, че е подведена от приближените си да подпише заповедта да смъртното наказание и дори изпраща писмо до Джеймс I, в което се извинява за фаталната грешка. Нейните оправдания не звучат достоверно предвид твърдото й управление и липсата на вмешателство в решенията. По-вероятно е да иска да запази възможно най-добри отношения с шотландския крал, тъй като той е нейният потенциален наследник.

gettyimages-545674727-594x594

Екзекуцията предоставя дългоочаквания повод от страна на външнополитическите противници на кралството. Католическа Испания смята деянието за пряк удар върху католицизма. Филип Испански обявява, че ще нахлуе в Англия и ще възстанови истинската вяра. През 1588 г. той изпраща Армадата. Макар и да не води войските в същинската битка, Елизабет отива на бойното поле, за да повдигне духът на войниците. В своята знаменита реч пред тях тя казва: „Знам, че имам тялото на слаба и немощна жена, но имам сърцето и стомаха на крал и то на краля на Англия!“. Дали заради климатичните условия, или заради силата на думите й, англичаните побеждават испанците в тази знаменита битка.

През 1560 г. с одобрението на Елизабет се създават т.нар. „Морски кучета“. Това е група, съставена от знаменити пирати, чиято цел е да тормози и плячкосва испанските кораби. Едни от най-известните участници в нея са сър Франсис Дрейк и сър Джон Хоукинс. По време на управлението на Елизабет, се водят някои неуспешни кампании във Франция. Едно от изпитанията за нея е въстанието в Ирландия, известно като Деветгодишната война. То бележи по-късните години от нейното управление и в крайна сметка ирландците се предават и подписват мирно споразумение след нейната смърт.

С напредването на годините, Златният век на Елизабет постепенно залязва. Победата над Испанската Армада е върхът, след който събитията постепенно започват да се влошават. Малко след знаменитата победа умира най-близкият приятел на Елизабет – Робърт Дъдли. Постепенно някои от членовете на Тайния й съвет също издъхват, като най-сериозна е загубата на сър Уилям Сесил. Това довежда до нови опити на благородници да станат нейни фаворити и до допълнителни интриги в кралския двор.

В самия край на управлението й зачестяват лошите реколти и стопанските проблеми. През 1601 г. Елизабет държи известната си „Златна реч“, в която отбелязва: „Да си крал и да носиш корона изглежда приятно за тези, които гледат отстрани, но това не се отнася за тези, на които им се налага да го правят…Може да сте имали много мъдри принцове преди мен на трона, но никога на него не е седял някой, който да ви обича толкова силно.

Елизабет издъхва в ранните часове на 24 март 1603 г. Седмици преди това тя е потънала в депресия от загубата на близките й приятели и съветници. Националната гордост от победата над Армадата и културния възход на Англия отекват дълго след смъртта й. Някои историци отдават успехите й на чист късмет, докато самата Елизабет вярва, че те се дължат на Божията помощ и закрила.

 
 
Коментарите са изключени

Животът на вечния Коби Брайънт

| от |

Коби Брайънт прекара ранните си години в Италия и се присъедини към NBA след като завършва гимназията. Той е основен агрегат на точки за отбора си и успява да спечели 5 NBA шампионата, както и титлата за Най-ценен играч през 2008 с отбора си Лос Анджелис Лейкърс. Въпреки че през по-късните сезони страда от контузии, той успява да изпревари Майкъл Джордан за третото място в класацията с точки за всички времена на NBA през декември 2014 г. и се оттегля от професионалния баскетбол през 2016 г. като в последната си игра отбеляза 60 точки.

През 2018 г. Брайънт спечева и награда Оскар за най-добър анимационен късометражен филм за „Dear Basketball“.

Коби Бийн Брайънт е роден на 23 август 1978 г. във Филаделфия, Пенсилвания. Той е кръстен на японска верига ресторанти и е син на бившия играч на NBA Джо Брайънт.

През 1984 г., след като приключи кариерата си в NBA, Брайънт-старши отива заедно със семейството си в Италия, където играе в италианската лига. Докато живее в Италия заедно с двете си по-големи сестри, Шая и Шариа (също спортистки), Брайънт се запалва по баскетбола, и на футбола. Когато семейството се връща във Филаделфия през 1991 г., младежът се присъедини към баскетболния отбор на гимназия Лоуър Мериън и помага на отбора да стигне до държавните първенства четири години подред. Вече поглеждайки към NBA, той започва да тренира със Севънтисиксърс.

Въпреки че изкарва добри оценки в училище и високи резултати на американските изпити SAT, Брайънт решава да отиде направо в NBA след гимназията. Той е купен от отбора Шарлот Хорнетс през 1996 г. и впоследствие е продаден на Лос Анджелис Лейкърс.

Los Angeles Lakers v Phoenix Suns

Снимка: Getty Images

Във втория си сезон с Лейкърс Брайънт бе избран да играе в Мача на звездите през 1998 г., ставайки най-младият играч в подобен All-Star мач в историята на NBA – тогава е на 19 години. След това той си партнира със суперзвездата Шакил О’Нийл и заедно печелят три поредни Шампионата на NBA. Вече установен лидер сред баскетболистите Коби подписва многогодишни договори за спонсорство с Adidas, Sprite и други топ марки.

Въпреки че Лейкърс изпитва затруднения след като О’Нийли напуска през 2004 г., Брайънт се представя блестящо. Той отбеляза 81 точки срещу Торонто Раптърс през януари 2006 г. – вторият най-висок резултат в един мач в историята на NBA, и води класацията по отбелязани точки в първенството същата година, както и следващата.През 2008 г. Брайънт бе обявен за най-ценен играч за сезона и завежда отбора си на финалите, където за съжаление губят от Бостън Селтикс. На финалите през 2009 г. Лейкърс побеждава Орландо Меджик и печели шампионата.Малко след това Брайънт присъства на погребението на своя приятел, музикалната суперзвезда Майкъл Джексън. На следващата година Лейкърс печели втората си поредна титла като побеждават Селтикс.

Брайънт играe в двата американски олимпийски отбора от 2008 и 2012 г., като печели два последователни златни медала, редом със съотборниците си Кевин Дюрант, ЛеБрон Джеймс и Кармело Антъни, както и други топ играчи.

Olympics Day 6 - Basketball

Снимка: Getty Images

След като къса ахилесово сухожилие през април 2013 г., Брайънт тренира усилено, за да се върне на игрището, преди да получи и контузия в коляното само шест мача след началото на сезон 2013-2014. През декември 2014 вече ветеранът изпреварва Майкъл Джордан за третото място в класацията за най-много отбелязани точки в NBA, но сезонът му приключва отново по-рано и отново поради контузия за третата поредна година. Този път проблемът е разкъсвания в рамото, които получава през януари 2015.

Въпреки че Брайънт се завърна навреме за началото на сезон 2015-2016 в NBA, той не се разбира с по-младите си съотборници от Лейкърс. През ноември 2015 г. обяви, че в края на сезона ще се пенсионира. „Този сезон е всичко, което ми остава да дам“, написа той на сайта на The Players’ Tribune. „Сърцето ми може да поеме натоварването, умът ми може да се справи с дисциплината, но тялото ми знае, че е време да се сбогувам“.Съобщението за решението му предизвика силна реакция, особено от комисаря на NBA Адам Силвър. „Със 17 участия в NBA All-Star, отличие за най-ценен играч в първенството, пет спечелени първенства в NBA с Лейкърс, два златни олимпийски медала и неумолима работна етика, Коби Брайънт е един от най-великите играчи в историята на нашата игра“, казва Силвър в изявление. „Независимо дали играе на финалите или тренира изстрели в празния вече фитнес след полунощ, Коби има безусловна любов към играта“.На 13 април 2016 г. Брайънт играе последния си официален мач – пред пълна зала в Стейпълс Сентър – като вкарва 60 точки и така Лейкърс побеждават Юта Джаз. Това е шестият мач в кариерата на Брайънт, в който отбелязва над 60 точки.

След мача той казва пред публиката: „Не мога да повярвам колко бързо минаха 20 години. Това е абсолютно ненормално… и да стоиш в центъра на игрището с вас, с моите съотборници, и да мислиш за целия път, който сме извървели, със всичките възходи и падения…. Мисля, че най-важната част е, че всички останахме заедно през цялото време.“

Редица от иконични баскетболисти от Лейкърс също отдават почит на Брайънт, включително О’Нийл, Фил Джаксън, Пол Гасол, Дерек Фишър, Ламар Одом и Маджик Джонсън. „Тук сме, за да отпразнуваме едно величие на 20 години“, казва Джонсън. „Превъзходство, продължило  20 години. Коби Брайънт никога не е изневерявал на играта, никога не е изневерявал и на нас, феновете. Той продължаваше да играе въпреки контузии и наранявания. И ние имаме пет шампионски знамена, които свидетелстват за това“.

90th Annual Academy Awards - Press Room

Снимка: Getty Images

През ноември 2015 г. Брайънт обяви предстоящото си оттегляне от Лейкърс със стихотворение на уебсайта на The Players’ Tribune, озаглавено „Dear Basketball“. Атлетът скоро ще превърне това стихотворение в късометражно анимирано филмче, заедно с аниматора от Disney, Глен Кийн, и композитора Джон Уилямс.

Резултатът е красиво петминутно филмче, което дебютира на филмовия фестивал Tribeca 2017. Комисията по връчване на наградите Оскар го гледат и това довежда до неочакваната гледка Коби Брайънт да получава награда Оскар за най-добър анимационен късометражен филм на церемонията през 2018 година.

През юли 2003 г. Брайънт е обвинен в сексуално посегателство над 19-годишна момиче, част от персонала на хотел в Колорадо. Брайънт заяви, че е виновен за изневяра, но невинен от обвинението за изнасилване. Делото срещу него е прекратено през 2004 г. и той урежда гражданския иск, заведен от момичето извън съда.

На 26 януари 2020 г. Брайънт лети на борда на хеликоптер, който се разбива в предградието на Лос Анджелис, Калабасас. Девет души, включително Брайънт и 13-годишната му дъщеря Джиана „Джиджи“, треньорът по бейзбол Джон Алтобели, съпругата му Кери и дъщеря им Алиса. Съобщава се, че хеликоптерът е бил на път от Ориндж Каунти към Таузънд Оукс, Калифорния, където Брайънт е трябвало да ръководи мач в спортната академия Mamba.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Ленън и създаването на последния му албум

Джон избира да записва в The Hit Factory, тъй като това студио беше „по-встрани“, а той иска целия проект да бъде възможно най-инкогнито. Преди да бъдат наети, музикантите и продуцентите, и въобще всеки човек, който ще работи върху новия албум, е инструктиран да си даде дата на раждане на Джон и Йоко. Защо? Защото двамата се занимаваха сериозно с нумерология и астрология и всеки член на екипа трябваше да бъде проверен и одобрен…

Джон обаче беше в настроение и е много щастлив. Нямаше го вече саркастичният, понякога дори жесток Джон Ленън. На негово място беше един приятелски настроен, щастлив, закачлив и енергичен музикант, нетърпелив да направи хубава музика.

Преди да седне да записва, Джон обичаше да си прави масаж, защото това явно отпуска гласа му и му помогна да пее по-добре. Нещо, което вероятно не подобряваше гласа му, беше, че Джон (и Йоко) са тежки пушачи.

Джон винаги е бил ексцентрик. Един ден един от музикантите пушеше цигара с него. Той забелязва огромна купа и попита Джон: „Това пепелник ли е?“ Джон отговорил „Да“. Музикантът: „Изглежда доста старо“ и загасил цигарата си в него. Джон тогава казал: „Да, принадлежала е на фараон“. Оказва се, че това е купа за плодове от 3000 г. пр. н. е. И Джон обичаше да я използва за пепелник…

Въпреки че се смята за „праволинеен и чист“, Джон понякога обичаше да си запали една трева, но винаги първо приключваше със записите за деня.

По време на сесиите той беше на диета от суши и сашими, които се поръчваха всеки ден. Но на останалите музиканти скоро им втръсна от тази кухня и минаха на чийзбургери. Момчетата често изчезваха в съседна стая, за да се крият и да ядат бургери. Един ден Джон отиде при тях да види какво правят и когато влиза и ги вижда те му предлагат бургер. Нарушавайки здравословната си диета (и според слуховете, проверявайки дали Йоко е наоколо), Джон казва: „Разбира се, не съм ял чизбургер от години“.

Най-голямата страст на Джон пък за пиене по време на създаването на албума е супер силно бразилско кафе. Той си го носеше в студиото, заедно със собствен кафемашина и пиеше по една чаша на всеки няколко часа, докато записваше.

Веднъж някой го попита: „Каква е причината Бийтълс да се разделят?“, на което Джон категорично отговаря: „Maxwell’s Silver Hammer“. Той визираше песента на Пол, по която Пол работеше безкрайно дълго. Те я записват отново и отново, и отново песента, която Джон мразеше и съответно ставаше все по-изнервен и ядосан.

Беше твърдо решено, че албумът, наречен „Double Fantasy“, ще бъде наполовина Джон и наполовина Йоко. Това означаваше, че всяка втора песен трябва да е песен на Йоко, защото всички знаеха, че ако едната страна е само Джон, а другата е само Йоко, никой няма да слуша страната на Йоко.

John Lennon en echtgenote Yoko Ono vertrekken van Schiphol naar Wenen in de vert, Bestanddeelnr 922-2496 (cropped)

Джон беше дълбоко и безумно влюбен и се увери, че на Йоко се дава същото време и внимание. В края на една песен за нея Джон включва високоговорителите и й казва: „Поздравления, Йоко, току-що записа първият си хит номер едно“. (Същото нещо продуцентът на Бийтълс, Джордж Мартин, им казва през 1963 г. след като записват песента „Please Please Me“. Прогнозата на Джордж обаче се оказва правилна през 1963 г. а на Джон – не особено.)

За песента „Hard Times are Over“, Джон беше наел черенокож госпел хор, който да пее бек вокали. След като записът на песента приключи, водачът на хора пристъпва към микрофона и казва: „Ленън, имаме нещо, което бихме искали да ви дадем“. Те започнаха да пеят бавна песен, която премина в доста по-бърна, а телата им се люлееха и ръкопляскаха. Според свидетели Джон и Йоко бяха изключително трогнати от този сърдечен подарък.

Записите приключиха и „Double Fantasy“ беше издаден в средата на ноември 1980 г. Албумът получи смесени ревюта и се продава особено добре.

Лоши отзиви настрана, Джон беше оптимист и с нетърпение очакваше да направи турне през 1981 г. Той имаше всякакви планове относно видеоекраните и вида на концерта. Той искаше да изпее нови версии на старите класики на Бийтълс, включително и римейк на „I Want to Hold Your Hand“ на това турне. Планът му беше да коленичи в краката на Йоко по време на песента. (За щастие тази идея никога не вижда бял свят.)

Но много повече за съжаление е, че невероятният живот на Джон Ленън трябваше трагично да приключи само няколко седмици по-късно. Човек може само да си представи страхотната музика, която би ни дал, ако беше останал жив.

 
 
Коментарите са изключени