Заради криворазбран страх от реклама, българските медии нарушават основни закони на журналистиката

| от |
Текстът на Борис Луканов (http://www.borisloukanov.com) от октомври 2009 е за съжаление все още напълно актуален, дори бихме казали още по-актуален. Публикуваме го с незначителни редакции, които не променят с нищо цялостния му смисъл.
Поводът да повдигна тази тема, за която от години искам да провокирам дискусия, е един репортаж в централните новини на NovaTV : българска компания за шоколадови изделия разширява производствените си мощности – голямо събитие, присъствие на важни личности, откриване на нови работни места, европейско качество, дори и интервю с президента на компанията.
Нещо да ви липсва в тази новина? Ами естествено – коя, по дяволите, е тази компания??? Как може да пуснеш репортаж в централните новини на национална телевизия и да не отговориш на един от основните въпроси, които са задължителни за всеки новинарския текст – „Кой?” (заедно с Кога, Къде, Какво, Как). Учи се в първи курс във Факултета по журналистика!
И това, смея да твърдя, е редовна практика в родните електронни и печатни медии от много години. Не можело да се споменават имена на фирми, това било нерегламентирана реклама и законът го забранявал. ПР агенциите едва ли не, искат да „прекарат” медиите, да ги излъжат та да вкарат името на Клиента си в новините.Затова става дума – за този смешен, криворазбран страх от реклама и ПР, който кара медиите да нарушават основни журналистически закони!
Колеги журналисти/тв продуценти/редактори, я си припомнете още един журналистически закон, който също вероятно сте се учили още в първи курс в университета. На какви критерии трябва да отговаря един журналистически текст/тв репортаж, за да е „новина”? Да бъде нещо ново, интересно, актуално, релевантно за аудиторията, близко до нея като място на действие и от определена социална или друга значимост. Простичко е, нали?

tv-pilot

Следователно, щом нещо отговаря на тези критерии, то е новина и професионализмът изисква в представянето й да се даде отговор на онези 5 „К” („Wh”) – въпроси. Не само изисква, задължително е, ако имаш претенции, че си сериозна медия. И няма никакво значение, дали новината е резултат от ПР инициатива или от рекламна кампания.
Преценяваш нещо дали е значимо като новина и дали отговаря на редакционната ти политика и ако е така – го отразяваш, ако не – не му обръщаш внимание. Но да се излагаш, както NovaTV (репортажът бе за завода на „Крафт” в Своге, но аз се досетих, само щото много дълбоко се замислих и съм професионално деформиран) е смешно!

Пак, подчертавам, това е практика в почти всички българските медии. Ще ви споделя за моя може би най-голям провал като ПР консултант. Преди години агенцията, която управлявах, обслужваше фармацевтичната компания Roche, една от най-големите в света, водещ производител на медикаменти срещу онкологични заболявания.
Та идеята беше следната – точно в началото на октомври, световният месец за борба с рака, компанията трябваше да връчи като дарение на Министерството на здравеопазването количества от най-модерния и иновативен за времето си препарат за лечение на рак на гърдата на стойност над 500 000 лв. При това точно в момент, когато парите за онкомедикаменти не стигаха, а онкоболните чакаха с месеци за лечение. Присъстваха министърът, известни българскионко специалисти, журналистите получиха перфектен медия-кит с цялата необходима им информация, направена, смея да твърдя, по всички професионални ПР стандарти.
И …на следващият ден в повечето медии излязоха заглавия от рода: „Фармацевтична компания дари медикаменти за онкоболните” или „МЗ осигури онкомедикаменти за половин милион лева”! Подобни бяха и ТВ репортажите (в интерес на истината, единствено Канал 1 на БНТ отрази събитието по професионалните журналистически стандарти).

Нека сега представя един казус – ако не Roche, а например аз, Борис Луканов, реша да даря лекарства, храна и дрехи на един детски дом, не за 500 000 лв. , а за 50 000 лв. със сигурност новината щеше да е чело в страниците или в прайм тайма. Щяха да ме интервюират, да ме дават за пример, дори можеше да ме номинират в някоя класация за дарител на годината. Т.е, ако си обикновен човек, заслужаваш внимание, но ако една компания реши да направи същото добро дело, това е реклама и не заслужава медийно присъствие?! Каква е логиката? Новината си е новина! (не по-малко значима от тази, че Бойко Борисов подарил 5 компютъра на децата от Славяново) Какво лошо, ако хората научат че някоя фирма е направила един социално отговорен акт? Дори и да има добавен рекламен ефект. А и нейният пример със сигурност би мотивирал и други фирми да направят нещо добро за обществото.

На този принцип в медиите не би трябвало да се споменават никакви корпоративни брандове, което ще доведе казуса до пълен абсурд. Примерно новините би трябвало да изглеждат така: ”Американска компания пусна на пазара нов софтуерен продукт”, „Италиански автомобилен производител спечели кръга от Формула 1”, „Най-известната шведска мебелна компания стъпва у нас”, „Акциите на българска фирма за храни скочиха на фондовата борса” „Алкохолна компания е най-големият данъкоплатец в България” и т.н. Да не говорим, че представянето на всички нови филми или музикални албуми (които също са регистрирани като “trade mark”), новооткритите ваксини срещу свински грип или СПИН, новите модели автомобили, или случайно попадналите в кадър билборди и брандирани трамваи в ТВ репортажите от София, пак са си чиста реклама. Ами тогава? Ще стигнем до пълен медиен стерилитет, нещо повече – до псевдо-медии и ерзац-журналистика.

В заключение, къде все пак е границата и кой е критерият между новината и чистата реклама, произведена, вследствие пряко ПР въздействие? Ами най-важният критерий е просто да има НОВИНА. Преценят ли медиите, че това, за което пишат и излъчват е НОВИНА от гледна точка на професионалните журналистически стандарти, няма закон, който може да ги обвини в нерегламентирана реклама!
Разбира се, доколко медиите са коректни и независими от икономически, политически или финансови влияния, и какво е нивото на ПР професионализма у нас, това са съвсем отделни въпроси, заслужаващи не по-малко сериозна дискусия…

P.S. Авторът не е наивен идеалист, нито в момента се занимава с ПР, та да е пряко заинтересуван от темата:-)

Бел. редактора : Поводът за публикуването на този текст е конкретен случай от днешния ден. А такива има по няколко всеки ден. От 2009 досега положението не само се е подобрило, но дори се е влошило значително. И дори това да не е най-големия проблем на медиите, то той е значително голям.

 
 

Леонардо ди Каприо трябва да върне Оскара (но не неговия)

| от chronicle.bg |

Леонардо ди Каприо трябва да върне статуетка Оскар по нареждане на федералните служби. Но тя не е тази, за която си мислите.

През 2016 година ди Каприо спечели награда на Академията в категория Най-добър актьор за ролята си в „The Revenant“ и така сложи край на меметата и шегите по негов адрес. 

Преди да извоюва дългоочакваното отличие, Леонардо е бил номиниран за приза общо 5 пъти: Най-добра поддържаща роля за „What’s Eating Gilbert Grape“, три пъти Най-добър актьор и веднъж като продуцент, когато „The Wolf of Wall Street“ беше номиниран за Най-добър филм.

Оказва се обаче, че Леонардо ди Каприо има и още един Оскар. Той е на Марлонд Брандо за ролята му в „On the Waterfront“ през 1954. Според вестник The New York Times, актьорът получава статуетката като подарък от малайзийския финансист Джо Лоу, който в момента е съден за измама срещу инвестиционен фонд. Ди Каприо трябва да върне и останалите подаръци, които Лоу му прави, включително картина на Пабло Пикасо и колаж на Жан-Мишел Баския.

Оскарът на Брандо изчезна от дома му в Холивуд и по-късно беше купен от Лоу за $600 000 от дилър на филмови сувенири. Някой биха казали, че е много, други биха казали, че е малко, но оказва се, че Academy of Motion Picture Arts and Sciences може да купи статуетката от правителството за $1. Това, разбира се, след као разследването приключи – а то може да се проточи дълго.

Ди Каприо не е единствената знаменитост, която получава такива подаръци от Лоу. Той купува прозрачно пиано от Crystal Music Company и го подарява на Миранда Кер. Манекенката, разбира се, трябва да го предаде, но понеже е трудно да го изкара от къщата си, то ще трябва да остане там поне засега.

Междувременно Лоу се укрива като мнозина смятат, че е в Китай. 

Феновете на Леонардо няма от какво да се притесняват – неговият Оскар си остава при него. Не е екзотична практиката богати финансисти и продуценти да правят скъпи подаръци на звезди, но няма да навреди към тези подаръци да се подхожда със съмнение.

 
 

Netflix показва документалка за харизматичния сериен убиец Тед Бънди

| от chronicle.bg |

Netflix добавя към портфолиото си документален сериал за кръвожадния сериен убиец Тед Бънди. Това става 40 години след като през 1978 той е екзекутиран за убийството на Кимбърли Лийч. Платформата, на която вече можем да гледаме няколко криминални сериали по реален случай като „Making A Murderer“ и „The Keepers“, пуска „Conversations With A Killer: The Ted Bundy Tapes“ на 24 януари 2019. Автор на продукцията е носителят на Еми Джо Берлингер.

Четирите епизода ще ни покажат непускано досега аудио интервю с Бънди, докато той чака екзекуцията си във Флорида, а също така и ще ни разкаже за убийствата му. Тед Бънди признава за 30 убийства на жени, които извършва през 70-те години.

Сериалът ще задълбае и около неестественото идологизиране на Бънди от множество дами, както и за брака му с Каръл Ан Буун, докато е в затвора. Цялата медийна шумотевица около делото също ще бъде отразена.

Джо е режисьор и на филма „Extremely Wicked, Shockingly Evil and Vile“ – също за Тед Бънди, в ролята Зак Ефрон. Лили Колинс, Джон Малкович и Ким Парсънс също ще участват и във филма, който излиза догодина. Той ще разказва за убиеца през очите на приятелката му Елизабет Клопфер, която не може да повярва на деянията на гаджето си.

Януари ще бъде голям месец за Netflix с няколко дебюта. „A Series of Unfortunate Events“ сезон 3 идва в новогодишния ден, а след това „Sex Education“ и последния сезон на „Unbreakable Kimmy Schmidt“. Скандалният „Girl“, който тази година взе наградата Caméra D’Or на Фестивала в Кан, също излиза, въпреки непристойните голи сцени с непълнолетни.

 
 

Вижте кратко филмче от „LEGO Movie 2″

| от chronicle.bg |

В „Emmet’s Holiday Party: A LEGO Movie Short“, ново кратко филмче от „LEGO Movie 2″, Емет (Крис Прат) празнува коледните празници.

Първият „The LEGO Movie“ излезе преди 4 години и опроверга очакванията като разби боксофис класацията, давайки начало на франчайза. Втори филм от поредицата беше започнат скоро след успеха на първи, но се отложи няколко пъти заради пренаписвания на сценария и смяна на режисьора. Това обаче вече е в миналото и „The LEGO Movie 2: The Second Part „, както е цялото му име, вече е кажи-речи готов и излиза през февруари. Сценарият е на Фил Лорд и Крис Милър, които написаха и първия, а режисьор е Майк Мичел от „Sky High“ и „Trolls“.

Действието се развива в реално време, тоест 5 години след събитията от първия филм. В Бриксбърг обаче нещата никак не са розови. Малките граждани все още се справят с последствията от Taco Tuesday, които кулминираха с инвазията на извънземните от Дупло. Разбира се, това няма да спре Емет да внесе малко зимна празнична идилия.

Warner Bros. пуска клипчето само в интернет и то няма да се показва по кината. То по чудесен начин налива масло в огънените ни очаквания за „The LEGO Movie 2″.

„Emmet’s Holiday Party“ не изглежда да включва кадри от филма. Филмчето е много невинно и добродушно. Маркетинга на „The LEGO Movie“ не залагаше толкова на историята – което го направи и таква изненада като го гледахме по кината. Да се надяваме, че и „The LEGO Movie 2″ ще ни изненада.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…