Забравените часове на един друг Лондон

| от | |

Статията е написана от Николай Николов и е публикувана в списание Interact, английският ѝ оригинал можете да видите тук : The (forgotten) Hours of an other London, а специално за chronicle.bg българският ѝ превод.

Помните ли онази така пленителна книга на Вирджиния Улф – Г-жа Далауей? Тя започва с незабравимите за мен думи, “Г-жа Далауей каза, че сама ще отиде за цветята” и постепенно придърпва читателя в същността на онзи Лондон от 20-те години.

London Rain. 1903

Ако един ден имате възможността да се доближите до микрокосмоса на онова английско общество описано в книгата, бихте могли да проследите стъпките на отделните герои, чиято същност е така нежно и меко начертана от натрапващия се Лондонски градски пейзаж. Все пак, картината проникваща в политическата етнография на града, и чрез нея, в рефлексивността на само-съзнанията на отделните герои, е много точна и конкретна. Тя се основава дълбока връзка на раздвоение и разделение между официалната власт и авангардa; между нормалното и ненормалното; между разумът и лудостта. Ние се привързваме към дребно-буржозната чувствителност и усилените емоции за самоомраза на Клариса Далауей и ги противопоставяме с авторитарната психиатрична дисциплина и нейната връзка с травмираният от Войната (д)войник на Клариса – Септимус Уорен Смит. Тези съпоставки, същността на героите, Лондон като платформа за тяхните действия, правят книгата една от най-точните и безкомпромисни критики на британската култура и идентичност. Въпреки това, тази критики остава незавършена и ограничена.

Тук искам да Ви предложа една по-различна идентичност на Лондон, която е загубена в мъглата на властващите дискурси от миналото. Добре познат факт е, че за много писатели, формирането на разказ или наратив за дадено място и пространство често придобива острo политическо измерение; или по думите на Джон Фрийман “става дума за олицетворение и осветяване на една друга история и усещате, които до този момент са останали невидими и са били изключени от историята”. Става дума за създаването на език, на археология на един свят и субективност, които до този момент са останали безмълвни.

И така, аз реших сам да пресъздам подобна мислима карта на Лондон, обръщайки погледа си на изток от сентиментите на Г-жа Далауей. Започнах от шосето Бетнал Грйин. Докато се заглеждах в малките улички от ляво и дясно, аз усетих нахлуването на внезапен спомен за един друг свят. Преди само сто и тридесет години, тези улички и малки капилярчета на шосето Бетнал Грйин са били дом на един от най-големите имигрантски вълни (най-вече на руски евреи) и са сформирали най-бедния лондонски квартал.

Всъщност, на няколко улици по-надолу, където днес се намира сградата London Fruit and Wool Exchange, е и местото, където някога е била улицата Дорсет – най-опасната и известна със своята мръсотия улица в историята на Лондон. В една статия написана за вестника – Daily Mail - през 1901 година, улицата Дорсет е описана така:

Тук намираме място, което се хвали с поне един опит за убийство на месец, с убийство във всяка къща, и с поне една къща, в която е имало убийство във всяка стая. По правило, полицаите ходят там по двойки. Глад дебне из малките улички, докато утрешните престъпници се заформят там днес.

Тази забравена улица, този забравен свят на проституция, беднотия, епидемии на едра шарка и смърт е само на тридесет минутна разходка от маршрута на героите от Г-жа Далауей; освен това, не повече от петнайсет години разделя животите на отделните субекти. Това, което е наистина впечатляващо е, че една голяма част от света описан в Г-жа Далауей е останал непокътнат и до ден днешен: Биг Бен е все още тук да напомня за наближаващата ни смърт, за отминалите години. Ние все още се борим със същите екзистенциални кризи тогава присъщи за средните класи; всички от тях свързани с (липса на) чувство за принадлежност, сексуалност, и т.н. Днес се намираме там, където винаги сме били. Но стъпиш ли извън невидимата бариера и изведнъж се озоваваш в свят на непознатото, живееш и съществуваш в паралелна реалност на тази история, която ние така често приемаме като даденост. Озоваваш се в историята на хаоса, безумието, липсата на хигиена, демографски контрол, деспотизъм, и робуване. История погребана точно тук, под сградата на лондонския Fruit and Wool Exchange.

Всички сме чували за митологията обвързана с Джак Изкормвача и само няколко метра от невидимата улица Дорсет, на мен тази митология мигновено се припомня, защото виждам пред себе си известната кръчма ‘Ten Bells [Десет Кегли]’, доскоро известния със старото си име ‘Джак Изкормвача’. Това име е променено след като се е стигнало до съгласие, че не е редно кръчма да носи името на сериен убиец. Но зад това решение човек може да открие много повече – промяната на името е вид заглушаване на реалността и локалността на цялостен исторически дискурс. Джак и градът, в който той свободно се е движил може и да изглеждат митически или въображаема от нашата гледна точка, въпреки че те са съществували като пряко отражение на социалните условия в един Лондон, който никога не сме познавали.

Лондон, в началото на 20-ти век представлява битка между лудостта и разума – между реда и хаоса, модерността и античността. Последния напън на индустриалната революция чрез градско преустройство.

Реших да не влизам в кръчмата на Джак и продължих на изток по шосето Уайтчапъл, постепенно наближавайки мислимите граници на квартала Бетнал Грийн.

Докато пиша това, аз седя във вече известната кръчма ‘Blind Beggar [Слепият Просяк]’, което представлява архитектура напомняща за прогресивното развитие през годините, както и за скритите схизми и разцепления на съответната историческа последователност. Цитирам известната балада със същото име – Слепият Просяк,

“Моят баща,” каза тя, “ще бъде видим,

мръсният просяк от Бетнал Грийн,

който всеки ден там седи и проси;

той е милият баща на хубавата Беси,”

Тази балада разказва историята на мъж загубил зрението си в Битката за Евършам през 1265 година, и е съживена от книгата на Перси – Реликвите на Древната Английска Поезияпубликувана през 1765-та година. Точно 400 години след битката и точно 200 години преди едноименната кръчма да придобие славата си.

Тази кръчма, съответно, служи като символичното начало на един друг изключително интересен момент в историята на Лондон. През 1966-та година, гангстерите на име Близнаците Крей хладнокръвно убиват Джордж Корнел пред кръчмата и въпреки множеството свидетели, никой не проговаря и престъплението остава безнаказано. Тази случка ражда и десетилетието на организираната престъпност. Тази кръчма, през далечната 1966-та, отбелязва годината на недосегаемите. Тя е символична симбиоза между беззаконието властващо в началото на века и примамливия жар на модерния капитализъм.

Днес тази кръчма е поредната забележителност, реновирана и съдържаща приемлива селекция от бири. Хората не ходят там за да си спомнят за Близнаците и тяхното съществуване, а да се отдалечат и забравят тези времена. Тяхната идентичност и реалност остават като холивудски мит за нас.

Така както тази неизбежна аристократичност и висококласност, която се усеща у Г-жа Далауей най-често се използва като ориентир за времената след Първата Световна Война, мисля, че всички ще се съгласим, че спокойно можем да кажем, че Бийтълс и Стоунс са еквивалентният ориентир за 60-те години и нарастващата пропаст между поколенията. За мен Лондон през 60-те представлява млад Мик Джагър подлудяващ публиката на малък, задимен бар със стари блус парчета на Мъди Уатърс.

Montauk, 1975 — Mick Jagger, Catherine Deneuve, Andy Warhol

Никой не си представя сценарий наподобяващ нещо между живота на Франк Синатра и Кръсникът, в което мъже с черни костюми се събират в западен Лондон да слушат джаз и да си приказват с другите известни гангстери. Не – образецът винаги е бил – секс, наркотици и рок’н’рол – нали така? Е, явно, не е било точно така. Позволете ми да цитирам един от спомените на Рони Крей от автобиографичната му книга Моята История:

Това бяха най-хубавите ни година. Наричаха ги годините на суинга. Бийтълс и Ролинг Стоунс владееха поп музиката, улицата Карнаби владееше модния свят… а аз и брат ми владеехме Лондон. Бяхме недосегаеми.

Ние владеехме Лондон… Но чий Лондон? Кой владее града днес? Търсейки пътят из улиците назад във времето непрекъснато осъзнавам дълбокия и репресивен разрез между време и пространство. Времето откъсва пространството от миналите му функции, налага му нови, властващи идентичности. Давам пример: районът, в който се разхождам днес е район на: студентски живот, ексцентрични и красиво облечени млади (и не толкова млади) хора, и разбира се, етническо многообразие. Участвайки в градския пейзаж около мен, опитвайки се да запаметя всеки един детайл и въпреки това, единственото нещо, което виждам е как, всъщност, улиците, магазините, сградите изцяло отразяват тези лица – те са микрокосмоси на тези доминиращи идентичности. И все пак, ние продължаваме да помним Стоунс, защото те винаги ще са на мода. Някъде по пътя обаче, ние забравихме кубинските цигари и каскетите и оставихме годините на суинга за историците. Във тази непоследователност на градската тъкан, човек може мигновено да усети тези дискурси, които от години са заглушени.

И така, скъпи читатели, надявам се, че тези няколко реда са отнесли въображението Ви на изток от така самосъжалителното решение на Г-жа Далоуей сама да се оправя с цветята и назад във времето, преди да сме имали възможността да чуем ‘Sympathy of the Devil’.

Опитах се да илюстрирам скромна археология на уникалното потекло на другите истории скрити под цимента в Лондон. Те са част от един свят, от който ние завинаги ще останем откъснати; свят завинаги погребан под сградата на Fruit and Wool Exchange. И така, подготвяйки се (най-накрая) да напусна кръчмата на слепия просяк, осъзнавам иронията докато съм постепенно примамен отново да се върна по пътеката на история, която вече е невидима. От Джак до Близнаците и обратно през Балада Ви представях една приказка на забравените часове на един друг Лондон.

 
 

Джордж Оруел и няколко случайни мисли за антиутопиите

| от chronicle.bg |

Джордж Оруел е от писателите пророци. Тези, за които винаги си казваме, „трябва да внимаваме да не попаднем в този свят“, но не усещаме как той бавно става реалност. Уж го четем, препрочитаме, а накрая пак си казваме за определени ситуации – „точно като в „1984““.

Естествено, това не е причина да спрем да го четем, а точно обратното – да продължим да го четем. Да го четем непрекъснато, докато думите му не отекнат дълбоко в съзнанието ни. Не само като добър художествен продукт, а като подтик към някакви малки стъпки, за да не се случи това, което никой не иска.

На днешната дата, преди 68 години, Ерик Артър Блеър, по-известен като Джордж Оруел, напуска този свят на 46 години. Ето малко от онова, което успя да ни предаде.

джордж оруел, 1984
Getty Images

Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа.

Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешкото лице и остава там завинаги

Като цяло, хората искат да бъдат добри, но не твърде добри и не през цялото време.

Когато започне, или преди началото си, всяка война, не бива представена като война, а като самозащита срещу убиец маниак.

Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.

George Orwell - an seiner Schreibmaschine
Getty Images

Тайната на управлението е в съчетаването на вярата в собствената непогрешимост със способността да се извлича поука от минали грешки.

Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Целта на шегата е не да унижи човек, а да му напомни, че вече е унизен.

Той беше огорчен атеист. Това е този вид атеист, който не толкова не вярва в Бог, колкото просто не Го харесва.

Най-бързият начин да спреш войната е да я загубиш.

George Orwell
Getty Images

Обществото изглежда винаги е изисквало от хората повече, отколкото на практика някога ще получи.

Всяко поколение смята себе си за по-умно от предишното и за по-мъдро от следващото.

Да оцелееш често означава да се бориш, а за да се бориш, трябва да се поизцапаш.

Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка.

Понякога първото задължение на интелигентните хора е да потвърдят очевидното.

Хората спят спокойно, само защото силните крачат в нощта.

 
 

Ед Шийран ще се жени

| от chronicle.bg, по БТА |

Поп певецът Ед Шийран заяви, че ще се ожени за приятелката си Чери Сийборн, предаде Франс прес. „Сгодихме се в края на миналата година – поясни той в Инстаграм, качвайки снимка, на която се вижда, че целува годеницата си. – Влюбени сме и сме много щастливи. Котките ни също са радостни.“

„Хубаво е да срещащ известни личности, но това не е най-важното – каза миналата година популярният певец и композитор пред в. „Сънди таймс“. – Един ден това ще приключи. Знам, че тогава единствено Чери ще е до мен.“

26-годишният Шийран е сред най-продаваните изпълнители в света. Спечелил е няколко награди „Грами“ и БРИТ. Той стана световноизвестен през 2014 г. с хита си „Thinking Оut Loud“.

Най-новият му албум „Divide“ подобри рекорд в платформата Спотифай – 57 милиона слушания през първия ден след излизането му.

 
 

Kога ще изчезнат мъжете?

| от chr.bg, БТА |

Британски генетици изчислиха, че след няколко милиона години Y-хромозомата ще изчезне, а с нея и мъжкият пол, пише сп.“Сайънс алърт“.

Мъжката хромозома съдържа гени, които не се явяват необходими за живота. В частност генът SRY, определящ развитието на организма от мъжки тип. Y хромозомната ДНК за цялата история на живота на Земята се е изродила, като този процес ще продължи минимум 4,6 милиона години.

Според оценки на изследователите, този процес неизбежно ще протече при влошаване на фертилността. Но израждането на Y-хромозомата не означава, че мъжете ще изчезнат напълно. Генът SRY може да се премести на друга хромозома.

 
 

Кристиян Диор: странностите на създателя на New Look

| от chronicle.bg |

Винаги сме твърдели, че за да усетиш истинското влияние на модата, трябва да се вгледаш в нейните основоположници – тези, които от 80 години насам продължават да вдъхновяват съвременните марки. Няма да се уморим да го повтаряме.

Днес отдаваме почит на един творец, чието име е еквивалент на думата „мода” – Кристиян Диор. Дизайнерът на рокли, които са кошмар за съпрузите и мечта за съпругите. За него Шанел казва: „Само човек, който не харесва жени, може да причини такова неудобство на жена.”, имайки предвид тесните му рокли, трудни за обличане и сваляне. Независимо от това, през 1947 година колекцията New Look променя начина, по който се обличат жените по цял свят слага началото на нова епоха в модата.

Името Диор е много повече от „модна къща” и известна марка. Зад четирите букви стои онзи масивен мъж, за когото родителите имат планове да стане юрист или политик, но той започва да рисува скици, за да се издържа. Биографията му се простира далеч отвъд нечовешки тънкият женски кръст и широки поли.

В чест на 113-ия му рожден ден, днес напомняме някои от интересните факти в биографията на един от любимите ни дизайнери, от времето, когато в модата имаше гении.

модели на Кристиян Диор през 50-те
Getty Images

Вечната Belle Époque

Годините на Втората световна война са тежки за модата във Франция. Почти всички материални ресурси се насочват към армията, в това число и платовете. Затова след 1945 г. жените не просто приемат, а се влюбват в пищните тоалети на Диор, който е пионер в разточителството на материали. Дизайните му са вдъхновени от La Belle Époque – епоха, чийто символ за дизайнера е неговата майка, Изабел Кардамон – жена, която той безусловно обожава. За него тя е символ на стила, красивите тоалети и тънката и елегантна фигура.

Усет към изкуството

Преди да се посвети на модата, Кристиян Диор, по настояване на родителите си, постъпва в училището за политически науки в Париж (École des Sciences Politiques ) през 1925 година. Когато се дипломира, баща му решава да му „подари” художествена галерия – място, в което ще се излагат творби на Пикасо, Жан Кокто, Жорж Брак. Именно в тази галерия за първи път е изложена творбата на Салвадор Дали „Упорството на паметта”.

Кристиян Диор, модел
Getty Images

Анархист

Кристиян Диор е поредното доказателство, че въпреки стереотипите за суеверията в модата, това е един политизиран свят, в който отделните личности са на почит. Самият той по време на обучението си в училището за политически науки, за кратко е последовател на анархизма, дори се определя като такъв. Въпреки това обаче, прекарва няколко месеца в Съветския съюз, където изследва влиянието на социализма.

Роднините му вдъхновяват един от известните му парфюми

Вярна към склонността на семейство Диор към бунтарство, сестрата на на Кристиян, Катрин, е член на Френската съпротива по време на окупацията на Франция от нацистите през Втората световна война. Заловена е от „Гестапо“ е транспортирана в концлагера в Равенсбрюк, където остава затворена до освобождаването му през 1945 година. Две години по-късно първият парфюм на Диор, „Госпожица Диор” (Miss Dior) е почит към героизма на Катрин.

модели на Кристиян Диор през 50-те
Getty Images

Разточител

Кармел Сноу, главен редактор на Harper’s Bazaar между 1934 г и 1958 г. налага израза New Look , на основа на следвоенната революция в модата, предвождана от дизайнера. Въпреки това други не са били толкова очаровани от работата му и протестират срещу разхищението на платове. Разточителството е в разрез с довоенната мантра „изработи, използвай и поправи. Заради това Диор си спечелва прякора The Tyrant of Hemlines (букв. тиранът на полите).

Суеверия

Суеверността на Диор става все по-голяма с годините. Винаги когато представя нова колекция, той кръщава един модел на родния си град Гранвил. Поне един модел трябва да носи букет от бели лилии, и в никакъв случай шоуто не трябва да започва без предварително разчитане на картите таро.

Кристиян Диор
Getty Images

Ваната

В некролога му в New York Times от 1957 г. се казва: „Зад огромната империя непрекъснато стои закръгления господар с розови бузи, който два пъти в годината се оттегля от света, за да създаде колекциите си. Голяма част от това време той прекарва във ваната, най-често в огромната си вана от зелен мрамор със сребърни елементи и кранчета с форма на глави на лебед. Докато се кисне в нея с часове, той рисува скиците.”

Смъртта му остава загадка

Воден от желанието си за почивка, през октомври 1957 година, Диор отива във вила в Монтекатини, северна Италия. Там на 24 октомври получава трети (и последен) инфаркт. Официалната версия е, че инфарктът е причинен от нездравословно хранене, но версиите и до ден днешен гравитират между сензацията и истината. Някои твърдят, че дизайнерът умира след задавяне с рибена кост, други, че инфарктът е получен след игра на карти, а един от близките му, Алексис фон Розенбърг, Барон дьо Реде, казва, че Диор умира след екстремен сексуален акт.

ив сен лоран  на погребението на Кристиян Диор
Ив Сен Лоран на погребението на Кристиян Диор

Наследникът

На погребението на Кристиян Диор присъстват над 2500 души – роднини, приятели, клиенти. Най-голямата тежест пада върху 21-годишния тогава Ив Сен Лоран. Момчето работи за „Диор” от две години и сега е назначен за творчески директор на модната къща. Списание LIFE прави снимка на Ив в деня на погребението на Диор, на която виждаме следващия голям дизайнер в характерното за него меланхолично състояние. Следващата колекция на марката ще бъде създадена от Сен Лоран и ще го превърне в „Малкия принц на модата” – началото на кариера, която ще продължи няколко десетилетия и ще остави още по-траен отпечатък в модата.