За Златка, или защо доброто няма нужда от ценз и произход

| от |

Публикуваме този коментар на Емил Спахийски за в-к Труд с негово разрешение и защото смятаме, че повдига въпроси, за които трябва да се говори. 

Тъй като са Коледни празници, ще говоря за доброто – в малко странен вариант. Златките.
Нека звучи като странна притча, ако щете. Пропаганда с всичките  негативи (защото става дума за телевизионни герои) и позитиви (защото става дума за хора).
През последното десетилетие в българския телевизионен ефир минаха десетки риалити формати. Когато Златка подари наградата си от “Биг брадър All Stars”, се опитах да пресметна за какви хонорари и награден фонд става дума изобщо в тези ефирни спектакли. Изгубих се. Най-голямата награда беше за победителя в “Пей с мен” – 500 000 лева.

Image_2649416_407

Милиони се раздадоха в “Денсинг старс”, “Биг брадър”, “Вип брадър” и “Брадъра на брадъра”, “Сървайвър”, “Х-фактор”, “Африка…”, “Страх…”, “Стар академи”, “Музикална академия”, “България търси таланти”… нямат край. В крайна сметка така се прави шоу – с пари.

В тези формати имаше герои, имаше окепазени. Имаше такива, които никога не се съвзеха от щетите, и такива, които хванаха шанса си и направиха нещо с живота си. Но до онзи ден нямаше нито един човек, нито един единствен герой, който да дари цялата си награда на друг. Тихо парите отиваха за лукс, за пиене, за жени, за мъже, за шопинг-терапия, а понякога и за бизнес начинания. Прах във вятъра, оказа се.

Като споменах за хора, които бяха осмивани, една от тях беше Злати… или както повечето я знаят като Черната Златка. Тя, както и русата  съименничка, символизираше това, което Криси Патрашкова нарече “държавата на Златките”. Държава, в която такива момичета успяват, защото са красиви и глуповати. Те може да не знаят кой е Джеймс Джойс и какво пише в романа му “Одисей” (сякаш някой знае), но познават всички барове, всички мутри и всички пластични хирурзи на света. Според мен – садистична словесна екзекуция на нормални хора. Патрашкова промени мнението си, но ние като общество – не.

Злати спечели вота на зрителите от “Биг брадър All Stars” и изпълни обещанието си. Тя дари всичко на едно момче, което е в инвалидна количка. Момче, което има нужда от трансплантация или каквото там гадно има да се прави, и момичето дари всичко от сърце и дори беше щастливо. Ето това не се разбра и не може да се разбере от нашите сънародници. Как така даваш нещо толкова голямо на чужд човек?

Това е завръзката на притчата. Имаме едно момиче, презирано от “почтените” хора, защото е красиво, но не знае дали Лондон е държава или град. Тя живее относително по-добре от средния чиновник, бедния пенсионер и… представете си, изглежда нагла с поведението си на човек, който има мнение. Непозволено и непростимо.

Ние, българите, никак не сме лоши хора. Завиждаме за такива доброти от болка. Завиждаме, защото не можем да го правим, а искаме. Завиждаме, защото сме бедни. Знаем, че ако на нас ни се падне печалбата от лотарията, първо ще наредим себе си. Ще си платим сметките, кредитите, бъдещето на децата. Ще почерпим обилно – така трябва. Но няма да се лишим от печалбата, защото пак ще си останем бедни и ще изглеждаме глупави…. Глупави като една Златка.

Пак казвам – не защото сме лоши, а защото никога не ни се пада точно на нас. Да направиш голям жест към друг човек се изисква съвсем друго мислене. Ние дори да получим шестица от тотото, дори да се сдобием с наследство, пак си оставаме бедни, защото такава е инерцията на мисленето.

Спомням си за двама братя, които успяха да продадат в Банско сериозен имот, който от пасище стана хотел. Единият умря от алкохол на осмия месец, другият продължи да си живее като бедняк, дори и с много пари.

Спомням си за други риалити звезди, които за месеци профукаха всичко.
Сещам се сега, че много хора ехидно декларират, че това момиче, което дарява наградата си, го прави, защото гаджето  има много пари. Идиоти.

Имащите хора са богати, защото не дават. Покажете ми богати хора като тези наши възрожденци, които строят училища (без такси) за народа! Покажете ми такива, които правят фондове от цялото си богатство за култура, просвета и здраве! Уф, съжалявам, че ви затрудних.

Богатите хора са тези, които имат какво да дадат, и то за добри каузи. Нали е унизително за елита едно обикновено момиче, без да знае къде е Мадагаскар, да бъде по-добър човек от милионерите? Има надежда. Казвам ви.

 
 

Великите военни изцепки: Обсадата на Гюнс

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Изминали са три лета от паметната битка при Виена, в която Хабсбургите са оцелели на косъм срещу грамадната армия на Сюлейман Великолепни.

Османците са били победени, но не толкова от  стените на дунавската крепост или оръдията на австрийските войски, колкото от лошото време и проблемите със снабдяването. Някой друг владетел в онази епоха би размислил, би се отказал и би се захванал с нещо по-простичко. Но не и Сюлейман. Човекът, който сам титулува себе си „Повелител на хоризонтите“ няма как да приема факта, че е бил надигран от централноевропейските дъждове. Десетилетие след като се е възкачил на трона, Сюлейман все още не е познавал вкуса на истинското поражение и егото му не позволява някакво средно голямо градче, разположено в покрайнините на империята му да се изплъзва от неговата власт.

800px-Belagerung_von_Güns
Обсадата на Гюнс. Снимка: Wikipedia

След като е подсигурил останалите си фронтове и е изчакал подходящ момент, Сюлейман заповядва нов поход. По стара османска традиция, подготовката започва още през ноември, 1531 г. Призиви са изпратени надлъж и нашир из империята. Случващото се напомня на сцена от фентъзи роман – пищно облечени велможи, яхнали дорести жребци препускат по пътищата на огромната империя, понесли заповедите на падишаха. Призивите се четат санджак след санджак в цялата държава на падишаха. Спахиите от провинциите трябва да се отзоват на сбор в Тракия през пролетта на идната година. Всеки да носи своето снаряжение и да се придружава от необходимият брой джебелю – въоръжени спътници, издържани от всеки тимариот. Същевременно, призивът е отправен и към елита на османската армия – легендарните еничари. Агите започват да стягат войската в столичните орти, а ветерани пристигат от краищата на империята – брулените от степните ветрове гарнизони в Крим, изгаряните от слънцето пустини на Либия, Египет и Ирак, мрачните планини на Босна и Хърватия.

Ала не е мобилизирана само войската. Хиляди търговци и занаятчии започват да се събират, за да формират грамадния обоз, следван от постоянен, подвижен пазар, който да захранва огромното човешко множество. Ковачи, месари, хлебари и шивачи се оказват на едно място с колари, лихвари, проститутки, перачки и момчета за всичко. Следовниците на армията наброяват почти толкова, колкото и самата войска. Парите са добри и сигурни – хазната плаща всеки грош стока, която редовните войски изразходят, тимарите плащат от собствения си джоб, както и наемниците.

Последните се събират от всички краища на Балканите. Организират ги местни велможи и първенци. Отряди от по 10-20 или 100-200, тези наемнически части формират така нареченото „опълчение“, съставляващо около ¼ от цялата походна колона. Сред тях има представители на всички етноси – планинци от Босна и Албания, черногорци, сърби, българи, гърци, власи и турци от балканските поселения. Обещанието за богата плячка и бърза слава е достатъчно за да провокира лудите глави.

През юни, в Едирне (Одрин) са се събрали около 120 000 войници. Знамената на падишаха и великият везир се веят в челото на армията. Към сърцето на Европа поема най-голямата и добре организирана военна машина в тогавашният свят. По всичко личи, че валякът този път ще премаже Виена. Гордостта на Сюлейман не познава граници. Войските му достигат Белград в края на юни. Навлизайки във военната зона, Сюлейман започва да пише писма. „Здравей, Фердинанд. Днес достигнах в Осийек“ е приблизителното послание на едно от тях, написано на 12 юли, 1532г. „Нямам нищо против теб, но брат ти Карл  ме предизвика твърде много пъти и този поход е срещу него. Идвам за Виена“. Всеки следващ ден, Сюлейман праща нови и нови депеши, за да извести своя австрийски опонент до къде е достигнала неговата армия.

Хабсбургите са в ступор. Фердинанд заповядва на всички войски от Хърватия и Унгария да отстъпят към Виена за отбрана на града. Местното население трябва да се евакуира и да бяга на север. Слуховете за съдбата на онези, попаднали в османски ръце са страховити. Цели села и градове се превръщат в призраци.На запад, император Карл V впряга всички ресурси на грамадната си империя за да събере армия, достойна да срещне Сюлейман на бойното поле. Наемници се стичат от Кастилия, Арагон, Фландрия, Валония и Нидерландите, Италия, Бургундия и германските земи. „Мога да събера над 100 000 души“ уверява Карл своя брат, „само трябва да издържиш“. Лесно да се каже, трудно да се постигне.

В началото на август, 1532 г., османската армия достига до границата между Австрия и Хърватия. Всички крепости в околността са капитулирали без съпротива. Османските войски тъкмо се готвят да напреднат на север към Виена, когато пред тях се оказва, че има едно миниатюрно укрепление, което не се е предало – замъкът Кьосег, наричан на немски Гюнс.

Крепостта се ръководи от хърватския дипломат и военен Никола Юришич. С него има още 700 хърватски бойци, които са заявили, че няма да бягат. В първия момент, Ибрахим паша, великият везир на Османската империя не може да повярва. Докладите трябва да грешат, решава той. Този замък несъмнено трябва да има голям гарнизон – поне 5-6 000 души, за да може да се надява на някакви шансове. Без да провери повторно, Ибрахим заповядва крепостта да се обсади по всички правила на тогавашното военно изкуство.  Еничарите разполагат своите щурмови части и артилерия на предните линии и започват да копаят траншеи и подземни галерии за да сринат вражеските укрепления с огън от оръдията и залагане на погреби под стените. Никола Юришич, който наблюдава вражеските действия от върха на замъка, пише в дневника си „Цяло чудо ще е ако издържим и три дни“. Обсадата започва на 5-ти август.

Това, което следва може да се разглежда по два начина. Единият е, битката да се класира сред най-героичните отпори в човешката история. Другият – да се прати в графата колосални военни изцепки. При съотношение 1:170, османците би следвало просто да залеят крепостта като зерги в Star Craft. Битката, както е написал Юришич, би следвало да приключи на 8-ми август,а на 14-ти, Сюлейман да обсажда Виена. Живият живот обаче не е Star Craft. По-голямата част от армията се разполага на гигантски лагер и изчаква обсадата. За самите военни действия са заделени около 10 000 души, повечето от тях еничари. Елитната пехота е специализирана в превземане на всякакви крепости. В тази битка грамадната кавалерия няма да играе никаква роля. Ще говорят пушките, стрелите и оръдията.

През следващите 25 дни, османската армия извършва 19 последователни щурма срещу Гюнс. Крепостта е засипана със снаряди от многочислената артилерия. Сапьори подкопават стените, макар твърдата скала под тях да прави поставянето на взривове трудно достижимо. В укреплението са отворени няколко пробива. Еничарите се хвърлят в атака. Защитниците ги спират с огън от упор и упорит ръкопашен бой. Ден след ден, Гюнс устоява. Нервите на Сюлейман са изопнати до краен предел. Армията му вече отдавна трябва да е на път за Виена. Ибрахим паша хвърля силите в нови атаки за да успокои падишаха и да запази главата си. Османците стигат до там, че зарязват съвременните обсадни достижения и започват да строят кули „като едно време“ за да атакуват стените. Защитниците успяват да подпалят и кулите. На 27-ми август, султанът заповядва щурм със всички налични сили.

 

Kőszeg-vár3
Замъкът на Никола Юришич днес. Снимка: Wikipedia

Отчаяните бранители се бият до изнемогване и издържат. В хранилището са останали 3 бурета барут и почти никакви куршуми. На 28-ми август сутринта, Юришич прави преглед на войниците си. Останали са само 200, повечето тежко ранени. Краят изглежда е дошъл. Привечер, към портите се приближава османски пратеник, който кани капитан Юришич на преговори. Хърватинът е стъписан. Оставяйки мъжете си на позиция, той влиза в османския лагер, преминавайки през грамадната армия. Падишахът е получил донесения, които Юришич няма как да знае – Карл V е събрал армия, която започва да се придвижва на изток. Същевременно, в Централна Европа започва дъждовният сезон. Османската армия е на път да се окаже в същата ситуация, в която се намира през 1529 г. Сюлейман не може да допусне да загуби, затова неговите хора предлагат на Юришич да предаде крепостта символично – малък корпус еничари ще влязат и ще развеят османското знаме с конските опашки над крепостта, след което армията ще се изтегли обратно, оставяйки Гюнс в ръцете на хърватите.

Този последен акт на символична победа цели да премахне позора от реномето на падишаха, който не може да си тръгне повторно от Австрия без да е превзел всички крепости, които е поставил под обсада. За да спаси хората си, капитанът приема.

На 29-ти август, османците развяват флага на най-високата крепостна кула, след което напускат Гюнс. В 11 часа, вражеската армия потегля обратно, а камбаните на градчето известяват победата. От тогава, всяка година на 29 август, в 11 часа, камбаните на Гюнс бият. Сюлейман пропуска своя шанс да застане под стените на Виена – друг няма да му се отдаде. Владетелят, наричан Великолепни, ще води още много походи, но нито веднъж няма да може да доближи столицата на Хабсбургите. Виена и Австрия са спасени с цената на 500 хърватски живота и чрез героизма на Никола Юришич и неговите мъже.

 
 

Групата, която изгори 1 милион паунда без видима причина

| от chronicle.bg |

На 23 август 1994 Бил Дръмънд и Джими Коути запалват и напълно унищожават 1 милион британски паунда. Това, което прави историята странна, е че никой, нито дори те самите не знаят конкретно защо.

От 1987 двамата формират група, която през времето има най-различни имена като The Justified Ancients of Mu Mu и The Timelords, и създават редица клубни хитове като например „Doctorin’ the Tardis“. През 1991 под името KLF (Kopyright Liberation Front) те стават една от най-добре продаваните банди във Великобритания.

klf

Бил Дръмънд и Джими Коути като група Kopyright Liberation Front

Преди да се пенсионират през 1992 дуото публикува наръчник за създаване на хитови песни. The Manual (How to Have a Number One the Easy Way) (от англ. – Ръководството (Как да имаме номер 1 хит по лесния начин) излиза през 1988 и също така описва мисленето на творците: „Най-напред, трябва да сте беден и на социални помощи. Всеки с нормална работа или вързан за университет няма да има достатъчно време да се отдаде… Ако сте музикант, спрете да свирите на инструмента си. Най-добре го продайте тоя боклук…“

Явно съветите им са добри, защото банди като Edelweiss, The Pipettes и the Klaxons се радват на успех след като прочитат книгата.

Въпреки че вече не записват музика, Бил и Джими продължават да работят заедно по различни проекти. През август 1994 се кръщават K Foundation и стздават „Nailed to the Wall“ (от англ. – закован за стена) – арт инсталация, която представлява просто 1 милион паунда заковани за борова рамка.

Недоволни от вниманието, което арт инсталацията им получава (или от липсата на такова), двамата съставят нов план. След като Tate Gallery в Ливърпул отказва да я приеме, Коути пита колегата си: „Защо просто не ги запалим?“, на което той не намира какво друго да отговори освен: „Добре“.

В минорен състав Коути и Дръмънд отиван на остров Юра на Хебридите заедно с репортера Джим Рейд и режисьора Гимпо (Алън Гудрик) на 22 август 1994. Преди да напуснат Лондон обаче, трябва да се сдобият с парите. А не можеш просто така да изтеглиш 1 милион от банкомат, нито пък някоя банка има толкова много пари в наличност. Затова наемат компанията за сигурност Ratedale да уреди ситуацията.

По-късно двамата влизат в склад до летище Гатуйк и излизат с двама бодигардове и няколко куфарчета. След това отиват на летище Редхил, където отлитат за острова.

След като пристигат в хотела си, отиват да видят къде ще се случва горенето – стара барака за лодки, в която Дъмънд и Коути в един летен ден през 1991 изгарят плетено чучело на мъж. След като се прибират в хотела обаче двамата променят решението си и се връщат обратно в бараката: „Гимпо донесе скеле, две парчета плат, които закача за една греда… Носи и две сигнални факли… Под плата има алуминиева плоскост… Коути подава пачка с пари на Дръмънд, който ги пали… Дръмънд стои вляво от огъня и продължава да хвърля пари в него, Коути е вдясно… След 5 минути движенията им стават механични, все едно хвърлят въглища в огъня.“

Според Рейд, всичките пари изгарят за около 2 часа.

Въпреки че Коути се опитва да унищожи всички фотографски и видео материали от изгарянето, Гимпо успява да запази достатъчно кадри, за да направи филм. „Watch the K Foundation Burn a Million Quid“ излиза по кината на следващата година.

Приятели на дуито по-късно казват, че те съжаляват, че изгориха толкова много пари. През 2000 Дръмънд казва, че се разкайва за стореното, но през 2004 признава: „Разбира се, че съжалявам – кой не би! Децата ми съжаляват още повече, но аз не се чувствам така през цялото време.“

Дръмънд твърди пред Рейд, че нямат какво да правят с парите и че „искахме да изразим нещо относно парите и искахме да го предадем чрез изкуство.“ 

През 2000 Дръмънд продължава: „не става въпрос да се изгорят всички пари на света… или да се пречиства душата на някого… Така се опитвам да си обясня нещо… Не знам точно какво е… Искам да кажа, че не съм го гледал като нещо деструктивно. Не беше заради унищожаването на парите. Беше за да ги гледаме как горят.“

През 2004: „След известно време осъзнахме, че какъвто и отговор да измислим, ще е достатъчно добър… Другите хора трябва да помислят върху това, което направихме.“