За цигарите

| от |

Първата дойде с кашлица и един час плюене от един балкон на станция в „Жолио Кюри“. Втората пристигна няколко години по-късно, зад корпуса на първолаците в кварталното училище. Миришеше на огън, на забрана, на училищна столова. Не помня третата, но помня от 100-ната нататък: търкането на пръстите с листа в Южния парк, криенето на кутии в случайни гаражи, успокоението, което ми даваше дъха им при катастрофата на първата злощастна любов, компанията в меланхоличните вечери на тийнейджърството, облекчението в моменти на тревога и удоволствието в мигове на секс, любов, почивка.

За пушача цигарите са нещо по-различно от вреден навик, нездравословна рутина или придружаващ елемент към живота. Всяка цигара бележи стъпка от живота му, мирисът й го идентифицира, става нещо сигурно, познато и стабилно, което носи на гърба си целия му жизнен опит досега. Оставете клишетата „цигара с кафе“, „цигара с бира“ и „цигара след секс“. Цигарата е инструментът на един акт на самоопределяне. Само пушачите го разбират.

Когато въведоха забраната за пушене на обществени места, преживях лека криза, която бе бързо превъзмогната с откритието, че след нощ в софийско заведение, не се налага дрехите ми да минат през две перални, за да миришат на нещо различно от пепелник. Забраната удовлетвори непушачите и не отне удоволствието на пушачите, така че всичко си беше в реда на нещата.

Не зная как изпуснах точния момент с въвеждането на следващия опит за рестрикция или поне редукция на тютюнопушенето – снимките върху цигарените кутии. Преди около две седмици обаче, започнах да ги забелязвам. Първият път пуших от цигари със снимка на дупка в гърло, направена след операция от рак на гърлото и подозрително приличаща на онези отверстия, които крием. След това ми се падна кутия с операция на бял дроб – кървав и пулсиращ. След това жена, която кашля кръв в бяла салфетка.

Някой се грижи за здравето на обществеността и се опитва да свали пушачите от техния хедонистичен, розов облак. Световните, здравеопазващи тенденции са похвални. Затова от няколко седмици, се опитвам да използвам снимките, за да си помогна. Да спра цигарите, да започна да тичам в парка сутрин, да хапвам праскова за закуска, елда за обяд и овес за вечеря, да бъда стойностен човек.

Докато дърпам първата тютюнева глътка за деня, наблюдавам стоп кадъра на кутията на някакъв човек, който си реже гангренясания крайник. Цигарата след вкусен обяд с октопод и рукола поемам с фотография на кървава храчка. Онази след потен секс – със синкав труп.

И всеки път си повтарям на глас: „Това, което правиш, е лошо, Цветелина. Вредно, нездравословно, порочно, грозно и миризливо. Пушенето е бавно самоубийство, хигиенен бъг, морален цирей и симптом на безволие.“

След това си дърпам. Димът леко пощипва гърлото ми, целува ноздрите ми, и се разлива в белите ми дробове като сладка мъгла. И се сещам за късните априлски вечери в Южния парк и търкането с листа, за смеха на приятелите на стадион „Раковски“, които ми се подиграват, че не зная как да държа цигара, за созополските сутрини с айрян с вкус на изневяра, за вкопчването на устните ми в цигарената хартия, когато сърцето ми предизвиква мини експлозии в гръдния кош от притеснение, за всички цигари – указателни знаци, които са ме превеждали през дните.

След което набирам един телефон.

„Ало, здравейте. Бих искала да участвам във фотосесия. Не, не на лице. Със сигурност не на тяло. Искам да снимате белите ми дробове, не веднага, след време. За една кутия. Да, цигарена кутия. Искам да бъдат модел.“

Изпускам дима. Някой ден белите ми дробове ще послужат за предупреждение на хората, че пушенето е вредно и уврежда тяхното здраве. А аз ще съм се самоубила бавно. С какво удоволствие обаче…

Текстът срещу тютюнопушенето можете да прочетете тук. 

 
 

Все повече стават прекратените поръчки на Tesla Model 3

| от chronicle.bg |

Прекратените поръчки на Tesla Model 3 набират сериозна скорост в последните няколко седмици. Според компанията Needham & Co. исканията за връщане на депозита за новата електрическа кола на достъпна цена вече надвишават заявките за купуването ѝ.

Средно една на всеки четири поръчки за Tesla Model 3 е прекратена, което е два пъти повече спрямо миналата година. Потребителите трябва да платят депозит от хиляда долара за резервация на колата, който компанията връща при отказ. След това трябва да платят още 2500 долара за избор на версия, а остатъка плащат при доставката на колата. Времето за чакане за получаване на Tesla Model 3 е от 4 месеца до 1 година и купувачите на базовия модел може да чакат чак до 2020 г.

От своя страна Tesla отрича това, че отказите изпреварват новите поръчки, и твърди, че е актуализирала времето за чакане, което вече е от 6 до 9 месеца.

 
 

Почина първата съпруга на Владимир Висоцки

| от chr.bg |

Иза Висоцка, първата съпруга на легендарния руски поет, певец и актьор Владимир Висоцки, е починала на 82 години в Нижний Тагил, Свердловска област, съобщи ТАСС.

Агенцията цитира Олга Анисимова, диектор на местния театър „Д. Мамин-Сибиряк“, където Висоцка работи до смъртта си.

„Иза Константиновна почина тази сутрин в 5, 30 часа. Тя до последно играеше в театъра“, сподели Анисимова.

Иза Висоцка е родена на 22 януари 1937 г. в град Горки, сега Нижний Новгород. Завършва театралната школа при „Немирович-Данченко“ към МХАТ.

 
 

Аспиринът помага в борбата срещу рака

| от chronicle.bg |

Американски учени от болничното заведение „Northwell Health“ в град Хънтингтън, щата Ню Йорк, установиха, че аспиринът върши работа в посока борбата срещу рака.

Ежедневната употреба на малки дози аспирин понижава риска от развитие на рак на яйчниците. До този извод дошли експертите, след като провели 13 изследвания с участието на над 750хил. жени.

Лекарите питали колко често те употребявали аспирин и нестероидни противовъзпалителни препарати като ибупрофен и напроксен.

Учените установили, че употребата на аспирин в малки количества снижава риска от отключване на рак на яйчниците с цели 10%.

Източник: сп. Medical express

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!