За сметката на НЕ!Равносметката

| от |

Значението на думите се съдържа по някакъв магически начин в техните названия. И така например думата „равносметка“ може да бъде тълкувана по два начина. Първият е по-скоро образен и представлява в съзнанието ми идеята за неравностите на съдбата, през които сме преминали и сега поглеждаме назад, за да обобщим преживяването. Това е и по-оптимистичният вариант, защото се предполага, че все пак сме достигнали до някакъв момент от пътя си.

Разбира се, вторият, е песимистичният поглед – усещането, че си правиш сметка без кръчмар.

И тъй като жените имат свойството да мислят повече върху нещата, които ги терзаят, отколкото да се концентрират върху тези, които им доставят удоволствие – именно те са тези, които предимно не харесват равносметките в края на годината по няколко причини. А мъжете ги определят като „лейм“ представа за самия себе си. Нещо дразнещо, ненужно, показно и досадно. И двата пола откриват елемент на самосъжалние, а някои смятат равносметките за проява на комплексарско мислене.

Метафорично казано равносметките почти никога не излизат по сметките. Нещо от типа на „каква я мислихме, каква стана“. Сами по себе си те представляват ненужно мелодраматизиране върху нещо отминало, и без това неприятен спомен и грешка, след която няма прошка.

Но те не са задължителни, освен ако не са наложени от поглъщащо чувство за вина и гузна съвест.

Каквото често прозира в равносметките, публикувани в социалните мрежи. Голяма част от постовете са толкова песимистични, че човек се чувства неудобно от факта, че се е подвел да навлезе в чуждите новогодишни объркани емоции. След подобен текст повечето от изпитаните усещания са сходни с чувството за вина, тъгата, носталгията, чувството за безизходица и нереализираност. Остава въпросът що за мазохизъм е да се самотерзаеш дори в края на годината, по време на дългата новогодишна отпуска, подреждайки негативите от 2015 в текст, който рано или късно ще ни се появи пред очите. (Може би следващата година по същото време).

След подобни 10-15 минути на равносметка, ако все още празничният ви дух не е застинал напълно от негативизъм има и рецепта за отърсване от гузната съвест и неприятните емоции. И това е един цитат на Йордан Радичков, който гласи: „Какво да правим с тия питомни чувства, които трептят в нас, какво да правим с цялото си минало, което някога е било бъдеще за нас и ние сме се втурвали в бъдещето, за да разберем много скоро, че сме се измъчвали или сме си блъскали главите само за едно калпаво вчера…“.

Та, равносметката се явява „вчера“. И тук идва втората причина, поради която по-скоро равносметките не са харесвани – защото са свързани с миналото. Момент, който е свършил. Равносметката е някакъв начин да се самокритикуваш за минали събития, които така или иначе няма да се повторят. Така че равносметката е и безсмислена, освен ако не се отнася до някакви генерални промени в характера, които едва ли ще настъпят в рамките на само една следваща година.

Равносметката е и подвеждаща.

И трето – равносметката е свързана с очаквания. С очаквания за това следващата година да е по-добра, с изкуствено еуфорично, коледно, новогодишно надъхване, с тайно желание за подобаваща възвращаемост върху тези, които са ви наранили, със самозалъгване за късмет, по-добра карма, предсказания, пожелания и мечти. Един приятел ми беше казал, че очакванията винаги са свързани със страдание. Защото нещата, дори да се случват, никога не са по начина, по който са били създадени в представите. И неговата теза съвсем асоциативно ме отпраща към ключовия съвет в моя живот – човек, когато върви срещу съдбата си – страда. Колкото и да го мислим, няма да го измислим точно на Нова година. Пожеланията са хубаво нещо, когато не са свързани с очаквания на всяка цена. Когато са приемани като мотивация и тайно заклинание, а не като обещание.

Така че не знаем дали новата 2016 година ще бъде по-добра. Да допуснем, че ще бъде за всички навсякъде. Макар да вярваме на идеалистичните прогнози и пожелания с половин душа (което е по-малко и от това да вярваш в силата на падащите звезди и желанията), защото осъзнаваме, че оптимистичните блянове може и да не се сбъднат.

Усърдието, с което се самобичуваме накрая на годината за направените грешки и изживените слабости, понякога те кара да видиш сметката на равносметката. Особено когато се стигне до момента, в който всеки познат смята, че един пост с екзистенциални разсъждения в социалната мрежа ще изчисти мръсната съвест. Той няма конструктивен принос нито за заобикалящия свят, нито за човека, който го е написал, защото всички знаем, че човек се учи от собствените си грешки, а не от чуждите. Със същия успех може да споделите размислите и страсти в таен дневник.

Показната равносметка, демонстративните емоционални речи след 5 бири и тостовете 5 минути преди 00:00 часа никак не са по вкуса от много време насам. Не само защото разстройват народа, ами и защото в себе си съдържат неискреност. Рядко хората споделят най-големите си грешки публично. Така равносметката се превръща в Не!Равносметка. Визирам за момента, в който някой някъде се е отдал на забранен флирт, подмазвал се в тайно на колегата аутсайдер от съжаление, не си е вдигал телефона на някой нарочно, въпреки уговорката, говорил е зад гърба на много хора, но е забравил, казал е много думи, които няма да върне назад, а те ще свият гнездо в чужда памет, за да кълват ума. И за срамния момент, в който си повишил тон на баба си. Ето тези неща може би могат да се променят към по-добро, но подобни грешки рядко се признават пред самия себе си, а камо ли публично.

Безспорно показната равносметка е един от най-дразнещите моменти по празниците. И това е така защото противно на вътрешното самоосъзнаване тя наподобява личностно изпразване и пореден момент, в който докато демонстрираме себеосъзнатост всъщност чешем его. Безсмисленото надъхване „2016 е нашата година“, „Тази ще е по-добрата година“ и „Всичко се връща“, не носи нищо повече от горчилката на несбъднатостта, която е точно такава всяка година и ще бъде такава всяка следваща. Просто защото съдбата е непредсказуема, почти колкото времето.

 
 

Първи трейлър на „Conversations With A Killer: The Ted Bundy tapes“

| от chronicle.bg |

 Netflix пусна първия трейлър на новата си документален сериал „Conversations With A Killer: The Ted Bundy tapes“, който ще включва часове с нечувани досега аудио интервюта с популярния убиец.

Бънди признава за бруталните убийства на 36 жени и млади момичета през 70-те години на миналия век (редица детективи смятат, че количеството може да е много по-високо). Някои от убийствата полицията не успява да свърже директно с Бънди, който не изглежда като типичния убиец, бидейки харизматичен и красива според голяма част от хората.

Режисирани от Джо Берлингер, четирите нови серии ще включват аудио интервюта на Бънди, взети докато той чака изпълнението на смъртната си присъда във Флорида през 1980 година.

Малка част от тези интервюта е включена в трейлъра – когато Бънди казва: „Имам предвид, не съм животно, не съм луд и нямам раздвоение на личността.“

 
 

Кадри от новия „Spider-Man: Far From Home“

| от chronicle.bg |

Sony и Marvel пуснаха първия трейлър за продължението на „Spider-Man: Homecoming“ от 2017 година – „Spider-Man: Far From Home“. Филмът ни показва приключенията на Питър Паркър и някои от съучениците му в Лондон. 

Sony Pictures също така показва и първия постер на филма малко преди да излезе трейлъра:

Филмът е част от цяла поредица за супергероя и е вторият от разширената вселена на Marvel. Sony притежава правата за Super-Man от дълго време – още от преди филма с Тоби Магуайър. По-късно компанията го възроди с нова история и нов актьор – Андрю Гарфийлд – за „Amazing Spider-Man“ и „Amazing Spider-Man 2″, които получиха смесени мнения от критици и публика.

През 2015 година обаче Sony и Marvel Studios постигнаха споразумение помежду си и включиха героя в „Captain America: Civil War“. Тогава, както и сега, ролята се играе от Том Холанд. От тогава Спайдърмен се е появявал в собствен филм, както и в „Avengers: Infinity War“.

Холанд казва, че ще има трилогия. Очакваме премиера на 5 юли. Ето и трейлъра:

 
 

Кейт Грант – моделката със синдром на Даун

| от chronicle.bg |

Кейт Грант, която има синдрома на Даун, е доста успешен модел.

Само на 20 години момичето от Ко Тайрон, Северна Ирландия, беше коронована като победител на конкурса за красота Teen Ultimate Beauty Of The World. След това тя ходи на подиума на Belfast Fashion Week и се появи в сутрешно предаване по местна телевизия. В момента Грант е посланик на популярен козметичен бранд, след като нейна снимката, на която носи техен очна линия, доби голяма популярност в Instagram.

„Кейт павира пътя за много хора, които ще дойдат след нея,“ каза гордата майка Дейдре. „Тя е наясно с това и иска да мотивира индустрията да наема повече хора с увреждания, което и прави от самото начало. Знае и, че може да нарави това по начин, по който някои от приятелите й не могат. Тя използва популярността си за тяхно добро.“

Козметичният бранд ще покаже нейни снимки в над 2000 магазина в 30 държави, където продуктите им се продават. „Тя е силно мотивирана да бъде супермодел. Обожавам оптимизма й и като нейна майка винаги ще я подкрепям. Когато си млад, мислиш, че светът няма граници и Кейт няма нашето разбиране за предстощи препятствия. Тя не позволява на препятствията да застанат на пътя й, нито на увреждането й. Казва, че синдромът не е всичко – тя е Кейт.“

Коментарите по случая са най-найсърчаващи. Един потребител пише: „Колко вдъхновяваща млада дама, благодаря ти!“

 
 

Следващата мисия: два филма „Mission: Impossible“ един след друг

| от chronicle.bg |

Кристофър МакКуайър ще снима два поредни филма от поредицата „Mission: Impossible“ един след друг, които ще излязат съответно през 2021 и 2022 година. МакКуайър и Том Круз ще прекарат доста време заедно в близкото бъдеще, защото ще работят и по предстоящия „Top Gun: Maverick“.

Първите четири Мисии имаха все различни режисьори – Брайън Де Палма, Джон Ву, Дж. Дж. Абрамс и Брад Бърд в този ред – но сега Кристофър се установява като главен креатив на франчайза. Той режисира „Fallout“, беше съавтор и режисьор на „Rogue Nation“, а сега има и новите два проекта.

„Fallout“ получи еднакво силни и позитивни реакции както от зрителите, така и от критиката. Той беше наречен най-добрия екшън правен някога. Кристофър МакКуайър изгря с „The Usual Suspects“ от 1995, за който печели Оскар за най-добър сценарий. Други негови филми са „The Way of the Gun“ и „Jack Reacher“, където за първи път работи с Круз.