За грешките и за идиотите

| от |

Николай Крижитски

Спомних си, как през далечната 1986г. на едно от показните учения по стрелба със САУ – Комплекс 2С1 „Гвоздика“ (122-мм гаубица, или тъй наречената Самоходна Артилерийска Установка) щяхме да избием половината тогавашно тодор-живково политбюро. В този топъл, летен ден, в подножието на Пирин планина, политическите членове бяха се изпружили гордо рамо до рамо до военния щаб на 2-ра Армия.

10525986_674370022649462_8414150064929348616_n

Почетен гост на събитието за наш „късмет“ бе и главнокомандващия тогава народната разпасана войска – ген. Добри Джуров. Горди от постигнатите „високи резултати на бойно-техническа подготовка“ по родните вмирисани казарми, всички щабари чакаха сюблимния момент от поразяването на целта. Командирът на полка бе рапортувал предварително на висшите лица, че това е най-отличната батарея в цялата резервна армия. Ние обаче не мислехме така, на нищо не разчитахме, нищо не чакахме, освен слънцето да ни изпепели и в комплект с това да спукаме някое друго тъпанче. Нямаше обещания за отпуски, нито пък за нещо друго (то после имаше, ама не за отпуски).

По това време бях радист към една от САУ машините. При такива стрелби, местонахождението на част от екипажа – командира, изчислителя и радиста (тоест аз) беше извън бронираната машина. Бяхме заели прецизно местата си около лъснатите с парафин гъсеници. Не помня дали изобщо бяхме прострелвали някога точно тази САУ или оръдието на вериги беше извадено от гаража за „бойното“ и кръщение. Както и да е.

В бакелитените ми слушалки изпращяха координатите на целта, която бе една достолепна за размерите си мукава, с нарисуван на нея вражески танк. Мукавената цел ние реално не я виждахме, тъй като беше някъде на франкфурт-на-майната си, поне на 4-5 км.

Устно предадох на изчислителя получените в допотопните слушалки цифри. За разлика от мен  (изпържен от пиринското слънце) той стърчеше под един що-годе хладен навес, направен от маскировъчен брезент и покрит със слама. Изчислителя се наричаше по военному „Фикус“. Мама му стара, така и досега никой не ми обясни защо. И понеже стана дума за радио-съобщенията: ми то и радиостанцията беше с размерите на сак пълен с павета, понеже тежеше минимум 25 килограма и то без акумулатора!

И слава богу, че по мое време не са ни нападали вражески армии, че щяхме да видим зор с цялата тая работа. Дет се вика щяхме да се изложим твърде грозно пред чужденците!

Та, предадох коректно координатите на Фикуса, който чинно ги записа и започна изчисленията (на един по-късен етап започнаха да ме гризат едни съмнения). По каналния ред следваше и той да ги каже на командира. Командира ги прие стърчащ от люка. Той пък ги изрецитира на мерача, който ние отвън не виждахме. Скръц, скръц, дулото на оръдието се премести към заветната цел подпряна с летвички. Някъде в недрото на железния кон още някой друг тракаше по стените. Както се досещате – това бе пълнача, който зарежда торбичките с барут и приготвя прасето за полет.

Огън! – изпращя глас в слушалките ми.

Огън! – извиках колкото ми глас държи на Фикуса.

А той през това време чоплеше нещо по документите си и да си кажа честно – май леко го стреснах.

Огън! – викна той с цяло гърло на свой ред.

На кого викна „огън“ – той си знае, защото командира на „Гвоздика-та“ го нямаше да стърчи от люка. Но, той си е чул де. Пък и то затова е тая казарма – за да не се налага да се мисли много много. Карай да върви. По-точно да лети.

БАМ!

Снаряда изхвърча към вражеската цел. Ушите ни с Фикуса писнаха, та чак засвириха. Тъпанчетата защастие си бяха на местата.

Обаче снаряда взел, та се изцепил на 200 и нещо метра от трибуната на шапкарите. И да не забравяме политическия елит. По принцип, попадение от 200-250 м със такава гаубица в диапазон до целта – се счита за ОТЛИЧЕН.  Ми той и командира нали това беше казал – „те са най-добрата батарея“. Обаче е отлично в случай, че докопа мукавата, а не бай Добри Джуров и останалите тикви.

Е, добре ги е поразтресло и почти не ги е отвяло. Замалко с една мижава команда „Огън!“ да влезем в историята. Ама вместо да се получи да сме в учебниците за 10-клас, ние влезнахме в ареста в Благоевград. За две седмици. Там ни спукаха от разпити и наистина изписахме по една кофа с мастило. Тогава ВКР-та (вътрешно контра разузнаване) прииждаха на талази за да ни разпитват.

И все за едно и също.

И все с голямо желание бе! Защо сме искали да трепем висшия ешалон, защо?! А всъщност, офицерите от ВКР-то бяха наши набори, от училището за запасни офицери в Плевен, дето им викаха „Фазани“ (е, този прякор го разбрах веднага, но „фикус“ още не знам какво е, ще си остана военно неграмотен). И мамицата им – все бяха едни натегачи, които се престараваха пред началниците си. За какво го правеха – един дявол знае. Ама, майната им, фак оф дет се вика на китайски.

В крайна сметка, грешката се оказа в мерача на гаубицата, който бе въвел неправилни данни, иначе подадени коректно от фикуса. И от моя милост естествено. Впоследствие, снаряда е дал голямо отклонение за огромно разстояние по траекторията на полет до заветната танкова мукава.

И такааа, ние не влезнахме в историята…Само че на тия от трибуната им е скърцало от пясъка по зъбите поне една седмица, давам гаранция за това. Да не говорим за уплаха и прочее чувства, дето им викаме шубе.

Тук обаче искам само да отбележа, че това си беше чиста човешка грешка.

Не помня каква бе съдбата на мерача, пича беше някъде от Средногорието. Вероятно дисцип и пандиз, но се надявам да е читав в наши дни. Дано. А Фикуса често го срещам в кварталната BILLA, той ми е съкварталец, да е жив и здрав човека и семейството му.

А тези, които свалиха вчера в Украйна малазийския самолет с 298 човека – не са го направили погрешка. Мерач е имало, командир също е имало. И командир на всичките ракетни установки е имало, както и на ПВО-то.

Кой мизерник е дал заповедта?

Дали някой ден този малоумник ще го намерят?

Дали театрото, което ни разиграват не е съшито с бели конци?

Кой знае.

Знам единствено, че идиотите по тоя иначе хубав свят не само не намаляват като количество, ами се увеличават.

Амин.

П.С. На снимката е същата гаубица, като описаната по-горе, само че от изоставените от иракските войски в Кувейт.

 
 

Почина разказвачът от Прованс, Питър Мейл

| от chronicle.bg, по БТА |

Британският автор Питър Мейл, чието установяване във Франция го вдъхнови да създаде бестселъра „Една година в Прованс“, почина на 78 години, предаде Асошиейтед прес. Мейл е един от популярните чуждестранни автори в България и книгите му ни накараха да обикнем френската провинция.

Издателят му Алфред Кнопф съобщи, че Мейл е починал след кратко боледуване в болница, близо до дома му в Южна Франция.

Книгата „Една година в Прованс“ излезе през 1989 г. От нея са продадени милиони екземпляри и по нея Би Би Си създаде сериал.
Други произведения на писателя са „Добра година“, „Винена афера“, „Прованс завинаги“, „Отново Прованс“ и „Марсилска афера“. През 2006 година романът „Добра година“  беше екранизиран за киното, а в главните роли влязоха Ръсел Кроу и Марион Котияр.

 
 

Том Пети е починал от неволна свръхдоза от седем лекарства

| от |

Рокпевецът Том Пети е починал през октомври вследствие системно нарушение на работа ан органи, предизвикано от неволно свръхдоза със седем лекарства, съобщи службата по съдебна медицина на Лос Анджелис, цитирана от Ройтерс.

Смята се, че кончината на Пети на 66-годишна възраст се дължи на комбинирана токсичност от фентанил, оксикодон, темазепам, алпразолам, циталопрам, ацетилфентанил и деспропионил фентанил.

Причината за смъртта се категоризира като „злополука“.

Пети, сред чиито хитове са „Refugee“, „Free Fallin'“ и „American Girl“, бе намерен в безсъзнание в дома си в Малибу на 2 октомври м.г. и почина броени часове по-късно в болница.

 
 

Какво да скрием от европредседателството

| от |

Шест месеца са много. Толкова време е достатъчно дори сезоните да се сменят, представяте ли си! 

По принцип мотото „Да не се изложим пред чужденците“ е доста тъпо. Но все пак е кофти да се изложим пред чужденците и затова, докато се правим, че не ни интересува, трябва да помислим как все пак да не го направим.

За щастие можем да избегнем излагане с далеч не толкова мащабна операция. На първо време – много добре знаем какво не ни е наред, защото го въртим всеки ден. Да, за първи път в историята на света хроничното ни мрънкане ще влезе в употреба.

Лесно е! Представете си, че някой ви идва на гости – какво правите? Всичко, което не харесвате отива или заметено под килима, или прибрано по шкафове, гардероби и детски стаи. Тази метода е толкова проста, че ни отблъсква, защото не е ни отива на егото да си решаваме проблемите толкова елементарно. Но днес ще ни отива.

На първо време трябва да се лишим от уличните дупки, уличните кучета и хората, които живеят на улицата, за да си помислят чужденците „Брей, тези българи колко луксозно живеят“. Да запълним дупките по улиците е морално, за разлика от това просто да разкараме останалите две. Оставете това, ами си е и доста работа.

Сега е моментът да падне един хубав, полуапокалиптичен сняг! Да покрие всичко, само НДК да се вижда. Освен очевидните ползи от бедствието, като бонус резултат хората няма да имат избор освен да се пречупят и да заискат още лифтове. 

Следва интернет и телевизиите. Пълно информационно затъмнение! Никой чужденец не бива да вижда какво правим и казваме в интернет или по телевизията. Единственият канал, който дават по телевизията, е Discovery, а единственият сайт в интернет – Wikipedia. Но не искаме да изглежда така все едно хората нямат мнение. Искаме да изглежда така все едно хората имат мнение, но си го базят за себе си и се образоват преди да го изкажат.

Накрая е нужно да прикрием самият факт, че много ни интересува какво мислят другите. Не знам дали гледахте репортажа за готвачите, които се грижат за нашите евро гости. Всички традиционни блюда бяха сервирани по специален изключително красиво подреден начин, който няма нищо общо с този, които сме свикнали.

Никакви такива повече! Шопската салата вече се прави в леген, сипва се с черпак и се сервира така. Пред хората. 

Какъв пиар само би било това!

 
 

„Формата на водата“ триумфира и на Producers Guild Awards

| от chronicle.bg, по БТА |

„Формата на водата“ на режисьора Гийермо дел Торо получи наградата за най-добър филм на Гилдията на продуцентите, съобщиха световните информационни агенции.
„Формата на водата“ спечели надпреварата с „Дюнкерк“, „Три билборда извън града“, „Лейди Бърд“, „Призови ме с твоето име“, „Бягай!“, „Вестник на властта“, „Болест от любов“, „Аз, Тоня“, „Играта на Моли“ и „Жената чудо“.

Действието във „Формата на водата“ се развива през 60-те години на миналия век. Описана е историята на няма жена, която работи в секретна лаборатория, влюбва се в задържания там човек амфибия и решава да го освободи.

Филмът донесе на Дел Торо приза „Златен лъв“ от кинофестивала във Венеция, отличието „Златен глобус“ за най-добър режисьор и получи 12 номинации за наградите БРИТ, които ще бъдат връчени през февруари.
53-годишният Дел Торо не присъства на церемонията, за да получи лично наградата, тъй като се грижи за болния си баща в Мексико.

С награди на Гилдията на продуцентите бяха отличени също телевизионната драма „Историята на прислужницата“, анимацията „Тайната на Коко“, документалият филм „Джейн“, сериалът на Амазон „Удивителната г-жа Мейзъл“.

Гилдията на продуцентите се ползва с репутацията, че отличените от нея от филми няколко седмици по-късно триумфират на церемонията за „Оскар“-ите.