Всички сме голи

| от |

Сексът вече не продава и това не е новина. Сексът е навсякъде в ежедневнието и не е нужно да си купуваш списание, за да гледаш голи тела. Дори Playboy го разбраха, след като тиражите им паднаха главоломно, а единственият начин да пробият в социалните мрежи, беше да скрият зърното.

Така пионерите в света на съблазнителните женски тела, които разбиха сексуалното табу, за да създадат най-престижното еротично списание в света, се оказаха повалени от собственото си оръжие – голотата.

Тя залива безплатно интернет през Twitter и Instagram, а еротичните сайтове громят порноиндустрията. Защо да си купуваш Playboy, когато няма женско тяло, което да не „минеш“ с поглед в интернет?

Изводът, разбира се, е един – количествените натрупвания водят до качествени изменения. Днес не е нужно да се снимаш в Playboy, за да станеш знаменитост. Голото тяло не носи скандал, а окото се пренасити от силикон и дупета ( в този момент Ким Кардашиян и Амбър Роуз сигурно постват още по три снимки на заоблените си задни части).

Някога Playboy беше списание за естети, за актови и постановъчни фотографи и за ценители на красотата. Playboy беше мерило за еротика, красота и величие. Мерилин Монро се снима на страниците на изданието и се превърна в най-желаната жена на всички имена. Примерът й бе последван от поредица актриси, спортистки и наред с това провинциални момичета, готови да се поливат с шампанско пред обективите на най-добрите фотографи в света.

Playboy се превърна в муза за риалити програми, реклами и филми (като започнеш от „Американски пай“, та стигнеш до „Съседка за секс“ и темата за „зайчетата на Playboy”).

Списанието изпълни своята мисия да превърне красивото голо тяло от скандал в нещо обичайно. Сега това е правило в медиите, а не изключение. Беше въпрос на време Playboy да го признае и да остави „зайчетата“ в историята.

 
 

„Devilman Crybaby“ – агресия и секс от Netflix

| от |

Към края на първия епизод на новото аниме от Netflix „Devilman Crybaby“, ученикът Акира Фудо и най-добрият му приятел Рио Асука се озовават по средата на оргия сред голи, мърдащи тела и неонова светлина. Партито прераства в кървава баня, когато Рио атакува някои от непознатите хора. Миризмата на кръв привлича демони, които също разкъсват хората или ги правят зли.

Не е възможно да погледнеш настрани от тази сцена, която перфектно подготвя нещата предстоящия ужас.

„Devilman Crybaby“, режисьор Масааки Юаса, е оригинална адаптация на мангата Devilman от 70-те години. Светът е атакуван от смъртоносни демони и Рио вярва, че за да се преборим с тях, човешко същество трябва да се съедини с един от демоните и да се превърне в супер силният „devilman“ (човек-демон). Неговият приятел Акира се превръща точно в това и става важно оръжие в борбата срещу демоните.

Въпреки новите хоризонти на безпощадна агресия и секси външен вид (всички стават много по-готини, след като са обладани от демон), Акира запазва голяма част от идентичността си. Доброто му сърце компенсира за тъмните импулси на неговия демон, Амон, вместо да бъде погълнат от тях.

„Devilman Crybaby“ може да бъде доста труден за храносмилане – гледайте на собствена отговорност. Гологръда жена се трансформира в демон докато гърдите й се клатят преди на мястото на зърната й не се отварят усти. Оргазмите често завършват с разрязването на нечие тяло на две.

Потресаващият секс и насилие обаче не е само за шокиращ ефект – те са и за да демонстрират колко разглезен и гнусен може да е човекът и колко ненужна агресия може да пръсне.

Сериалът също така ни кара да погледнем по друг начин на хората, които не разбираме. Човечеството обръща гръб на демоните си и дори на хората демони и сериалът съдържа директно сравнение с модерния фанатизъм.

Доста е лесно да мразите „Devilman Crybaby“ заради това, че е анимиран или заради това, че е толкова кървав и мръсен. Но сериалът счупва очакванията как трябва да изглежда един такава продукция на Netflix. Той преминава от шокиращ до трогателен за един момент.

 
 

Slayer се отказват от сцената

| от chronicle.bg |

Траш гигантите от Slayer обявиха, че се отказват от сцената. Легендарната група ще проведе прощално турне през 2018-а. Все още обаче не са ясни датите в него и кои държави/градове ще бъдат посетени, макар от бандата да обещават, че става дума за „световно турне“.

Групата обяви „пенсионирането“ си с видео, което съдържа различни материали от кариерата на Slayer – от ранни постери до скорошни фотосесии.

Slayer съществува от 1981 г. Тази година се навършват 37 години от създаването на бандата. Loudwire посочва, че макар новината за прощалното турне да е шокираща, все пак е имало намеци, че нещо подобно предстои. Вокалистът Том Арая още през 2016-а е казал, че вече няма интерес към турнетата.

 
 

„Формата на водата“ триумфира и на Producers Guild Awards

| от chronicle.bg, по БТА |

„Формата на водата“ на режисьора Гийермо дел Торо получи наградата за най-добър филм на Гилдията на продуцентите, съобщиха световните информационни агенции.
„Формата на водата“ спечели надпреварата с „Дюнкерк“, „Три билборда извън града“, „Лейди Бърд“, „Призови ме с твоето име“, „Бягай!“, „Вестник на властта“, „Болест от любов“, „Аз, Тоня“, „Играта на Моли“ и „Жената чудо“.

Действието във „Формата на водата“ се развива през 60-те години на миналия век. Описана е историята на няма жена, която работи в секретна лаборатория, влюбва се в задържания там човек амфибия и решава да го освободи.

Филмът донесе на Дел Торо приза „Златен лъв“ от кинофестивала във Венеция, отличието „Златен глобус“ за най-добър режисьор и получи 12 номинации за наградите БРИТ, които ще бъдат връчени през февруари.
53-годишният Дел Торо не присъства на церемонията, за да получи лично наградата, тъй като се грижи за болния си баща в Мексико.

С награди на Гилдията на продуцентите бяха отличени също телевизионната драма „Историята на прислужницата“, анимацията „Тайната на Коко“, документалият филм „Джейн“, сериалът на Амазон „Удивителната г-жа Мейзъл“.

Гилдията на продуцентите се ползва с репутацията, че отличените от нея от филми няколко седмици по-късно триумфират на церемонията за „Оскар“-ите.

 
 

“Аз, Тоня“: няма такова нещо като истина

| от Дилян Ценов |

„Хейтърите винаги казват: „Тоня, кажи истината“. Няма такова нещо като истина. Това са пълни глупости. Всеки си има своя собствена истина“. С тези думи завършва филмът „Аз, Тоня“ на режисьора Крейг Гилеспи, по сценарий на Стивън Роджърс (Kate & Leopold, P.S. I Love You). С тези думи Марго Роби, в ролята на световноизвестната фигуристка Тоня Хардинг, обобщава 23-годишно мълчание, една провалена кариера и история, в която вече е прекалено късно за възмездие, но не и за коректно отразяване на фактите.

Биографичният филм вече беше признат за изпълненията на актьорите в него и Марго Роби(в ролята на Тоня) и Алисън Джейни бяха номинирани за  най-престижните отличия в киното. Втората спечели SAG Award и Golden Globe за най-добра актриса в поддържаща роля.

tonya2

„Аз, Тоня“ не претендира за историческа точност, въпреки в началото е казано, че филмът е базиран на „железни“ източници и интервюта. Историята на 47 годишната Тоня Хардинг е толкова манипулирана, че е безсмислено да се взима страна в нея. Веднъж тя е манипулирана от самите близки на фигуристката и веднъж от медиите и хората, от които зависи кариерата на фигуристите – онези в комитетите и асоциациите, които решават кой и защо да се класира за състезанията. Та по въпроса за истината около Тоня Хардинг нещата са прости – знаем само кой е виновен и кой какво не е извършил и това ни стига. В един от най-добрите филмите на годината Крей Гилеспи успява да направи точно това – да събере истината на всеки един от замесените и да остави зрителя (ако има изобщо желанието) да „отсъди“.

През 1991 г. едно момиче постига немислимото – 20-годишната Тоня Хардинг става първата жена в САЩ, изпълнила троен аксел по време на състезание по фигурно пързаляне. Същата година го изпълнява и на Световното първенство – отново първата жена. Момичето е атлетично, здраво, има всички данни за олимпийско злато. Крахът идва през през януари 1994 година. В САЩ избухва един от най-големите скандали в спорта. След излизане от пързалката по време на тренировка, американската олимпийска надежда, фигуристката Нанси Кериган е ударена с гумена палка в коляното и заради контузията е принудена да спре участието си в Националното първенство в Детройт. Малко повече от месец остава до Зимните Олимпийски игри в Лилехамер, където Кериган ще се изправи пред дългогодишната си съперница, Тоня Хардинг. От следобеда на 6 януари 1994 г. кариерата на Хардинг на теория приключва. Съпругът й Джеф Гилули, в съучастничество със свой приятел, Шоун Екхарт, наемат Шейн Стант, който трябва да извърши нападението над Кериган. Тоня е в пълно неведение за плана на тогавашния си съпруг.

la-et-mn-i-tonya-review-20171207

Точно това чакат всички – особено Американската асоциация по фигурно пързаляне. Идеалният повод момичето, което цял живот не се вписва в стандартите, но се състезава безупречно, да бъде отстранено. Тя не се облича както трябва, не изглежда като принцеса от приказките, за разлика от Кериган, иска да носи дънки, да слуша поп и да се състезава под звуците му, и не е по никакъв начин олицетворение на американската мечта. Спортните умения не са всичко и без имидж няма как да стане. Така че всичко приключва след този скандал. Пускат я на Олимпийските игри, защото скандалът е прекалено сочен, за да бъде изпуснат. Всички искат да видят  сблъсъка. Тоня финишира осма, а Кериган печели сребърен медал. След игрите Тоня е обвинена за прикриване на факти и съучастничество и получава доживотна забрана да се занимава с фигурно пързаляне.

А сега нека започнем отзад напред. Понеже скандалите не са всичко (още един от акцентите на филма).

Сюжетът проследява живота на фигуристката от ранното й детство до периода непосредствено след съдебния процес във връзка с нападението на Нанси Кериган. Документалният характер на лентата помага на стегнатия и точен разказ, а фактът, че нито сценария, нито режисурата взимат страна в многостранния конфликт, помага на нас, зрителите, да разберем версиите на всички, станали част от живота на Хардинг. Филмът наподобява репортаж, в който събитията са разказани от гледната точка на  близките на Тоня – съпругът й Джеф Гилули (Себастиан Стан), майка й Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни), треньорът й Даян Роулинсън (Джулиан Никълсън) и приятелят на Джеф, Шоун Екхарт (Пол Уолтър Хаусер).

3--lavona-golden-allison-janney-and-her-pet-bird-in-i-tonya-courtesy-of-neon

Марго Роби, която помним предимно с ролята си на приятна блондинка от „Вълка от Уолстрийт“, влиза в кънките на фигуристката. И ни взема умовете. Не можем да искаме по-добро изпълнение – в това на Роби има всичко – емоция, огън, гняв, уязвимост, каквато само най-силните момичета притежават, любов и нежност. Виждаме детето, което още на три години стъпва на ледената пързалка, заведено от майка си Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни). Случаят тук не е просто на свръхамбициозна майка, а на такава, която редовно бие дъщеря си , насилва я психически и физически, а оправданието винаги е едно – тя работи на три места, за да може дъщеря й да тренира, дори шие костюмите й сама. Бащата напуска семейството рано и Тоня от малка расте в атмосфера на насилие. Бунтарщината не е самоцелна – тук тя е изначална характеристика на персонажа. Тя е неговата уникалност. Тоня е повече от крехката фигуристка с чуплива фигура. Тя е жилавата жена,  която иска да пробие с уменията си, не с пози.

Алисън Джейни и Марго Роби определено са най-доброто нещо в тази лента. Двете имат страхотно взаимодействие на екрана, а първата дотук е нашата фаворитка за женска поддържаща роля. Лавона бие дъщеря си, дори хвърля нож по нея, а на финала дори отива със скрит диктофон в джоба при нея. Оставя ни с отворена уста.

i-tonya-margot-robbie-sebastian-stan

Именно интровертността, която предполага една такава история, прави филма толкова специален – като стъклена фигура от менажерията на Тенеси Уилямс. Без екшън, като изключим моментите, в които Джеф разбива главата на Тоня в огледалото или двамата се стрелят с пушки. Без претруфен плач в стил „вижте, колко съм зле и ме съжалете“. Не, този филм се вглежда в историята без да съди една от най-добрите фигуристки в историята изобщо, чиято кариера приключва преждевременно именно заради неспособността й да следва установените традиции и да се впише в шаблона.

„Аз, Тоня“ е разказ, който ни учи да емпатираме, а не да съдим. Разказ, който показва каква е цената на успеха и деликатно ни внушава, че независимо колко сме добри, ако нямаме характер, успехът е само път към краха. Филм за нуждата на публиката да обича някого и да мрази някого. Филм за многото различни, но верни истини.

А дали всички са верни? Дали не е по-добре поне един път, Тоня да има думата? Текстът от песента „Тоня Хардинг“ на Суфян Стивънс е добра отправна точка за размисъл по темата:

Has the world had its fun?
Yeah they’ll make such a hassle
And they’ll build you a castle
Then destroy it when they’re done