Всички представления на Волен

| от Кристина Димитрова |

Когато партия „Атака“ бе създадена през 2005 година, се възприемаше, че името й е в тон с динамичните планове на членовете да противодействат срещу всичко „антибългарско“, „рушащо“ националната идентичност. Едва ли някой е предполагал, че името й е своегорода команда, която проглушава ушите на нейния лидер и той се втурва да руши, коли и беси.

Волен Сидеров плюе, обижда, псува, бие се, връхлита, съди и никой в малката ни държавица не може да го обуздае. Укротяването на опърничавия доби абсурдни измерения в момента, в който в изборната нощ вътрешният министър Румяна Бъчварова трябваше да дойде на крака пред белокосия „емоционалист“, за да въдвори ред не къде да е, а в сградата на Националната академия за театрално и филмово изкуство.

Да, Волен изнесе своя постановка, режисирана и изпълнена от самия него.

Второстепенните и епизодичните роли останаха за всички кандидат-кметове, партии, лидери, министри и дори униформени. А избирателите се превърнаха в масовка. Докато изборите протичаха някъде на втори план, Волен се оказа в центъра на прожекторите, където получи и централно круше от съмнителен господин. Кулминация и хепи енд.

Финален кадър – спасеният от злия нападател белокос воин на морала се оказа в прегръдките на любимата си Деница Гаджева, която ридаейки и грижливо оправяйки измачканите му ревери, хлипаше и молеше съпруга си да се прибера у дома, при плачещия им наследник.

Пошла продукция в очите на българските актьори, които бяха наричани хомосексуалисти и наркомани. Нискобюджетен филм за българските полицаи, които попадаха под атаката на националиста. Иронично е, че тъкмо по силата на точките в програмата на партия „Атака“, според която се настоява за правна формула за понятието „национален предател“, то самият Волен трябва да бъде строго санкциониран.

Вече близо 10 години обаче законодателството и Волен се разбират много добре. Полицаи стоят вкаменени около беснеещия като Горгона Медуза националист, погледите им – празни, главите им – сведени, униформите – късани, пагоните – подритвани. Агресията на Волен расте и той става все по-безочлив и опасен с времето.

През 2006 година, само няколко месеца след създаването на партия „Атака“, обществена коалиция „Граждани срещу омразата“ заведе иск срещу Волен Сидеров за подбуждане към дискриминация и насаждане на омраза. Коалицията „Граждани срещу омразата“ дава за пример в учредителния си манифест следното изказване на В. Сидеров: „Най-после българите ще имат своето представителство в парламента. Там няма да бъдат само педерасти, цигани, турци, иностранци, евреи и всякакви други, а ще има само и единствено българи!“. На 21 юли 2006 година Волен е осъден по едно от осемте заведени дела. Това е и единствената санкция, която той получава в следващата декада.

На 7 април 2006 година Волен Сидеров се забърква в ръкопашен бой на автомагистрала „Тракия“. Колата му е засечена от друг автомобил. Волен решава, че срещу него се извършва атентат. По заповед на Сидеров, шофьорът Любомир Бакърджиев пука гумите на автомобила, който ги засича и ступва студента, който вози дядо си в мистериозната кола. През 2008 г. Софийският градски съд оправдава Волен Сидеров по повдигнатото обвинение за подбудителство към лъжесвидетелство след инцидента на магистрала „Тракия“.

3 февруари 2010 година – пътувайки София за Франкфурт на Майн, лидерът на „Атака“ Волен Сидеров се напива и буйства в самолет. От полицията започват разследване срещу „53-годишният видимо пиян пътник“, който отказал да закопчее предпазния си колан, не искал да седне на мястото си, нахлул в бордовата кухня, обиждал с расистки имена стюардесите. Образуван е сигнал заради обида и нарушение на закона за въздушна сигурност, но нищо повече.

Пак през 2010, в края на септември, депутати от „Атака“ изправят на нокти клиентите и персонала на ресторант в Брюксел. Гарсоните в изискваното заведение още са в шок от пияните господа, които ги целели с храна и отказвали да си платят сметката.

На 20 май 2011 година Волен Сидеров и депутати от „Атака“ поведоха протест срещу високоговорителите на джамия в София. Привърженици на „Атака“ целиха с камъни мюсюлманите, подпалваха молитвените им килимчета и рязаха фесове. Атакистите нарекоха полицаите „еничари“. Никой не бе привлечен към наказателна отговорност във връзка с нападението. Затова пък Европейският съд по правата на човека в Страсбург осъди България през февруари тази година заради нападенията на привърженици на „Атака“ срещу софийската джамия Баня Башъ.

През 2013 година Волен Сидеров стана хит в социалните мрежи, само че отново не в положителния смисъл. Той се нахвърли върху журналист на телевизия СКАТ докато го блъска с думите: „Извини се веднага, извини се веднага.“ Полицаят, който се опитал да спаси репортера, бе обвинен от Волен Сидеров, че го е блъскал. Впоследствие стана ясно, че журналистът бил нападнат от Волен заради проблемите му с шефа на телевизията, в която работи – Валери Симеонов.

През 2013 година с призив „Долу БНТ“ Волен Сидеров и антуражът му блокираха възловото софийско кръстовище и се насочиха към телевизията, за да я целят с домати и камъни.

На 6 януари 2014 г. Волен Сидеров се забърка в скандал на летище Варна. По време на полета националистът се скарал с жена, която се оказа френски дипломат. Делото срещу Волен Сидеров по случая скандално цикли.

12 октомври 2015 г. Прокуратурата поиска сваляне на имунитета на лидера на „Атака“ Волен Сидеров след скандал на улица „Раковски“, където той и депутатът Десислав Чуколов нападнаха продавач в магазин и налитаха на собствениците на обекта и на полицаите.

На 23 октомври Волен Сидеров влетя в НАТФИЗ и нападна студентка, защото снимала с телефона си.

На 25-ти октомври отново вилня в Академията, където търсеше да бие друг студент.

И ако правните и законови документи не дават насока за това как да се действа с политици като Волен Сидеров, то в учебниците по психология се намират някои пояснения около проблема на лидера на „Атака“ с агресията и овладяването на гнева. Агресията е понятие в психопатологията, с което се означава регистър от поведения, насочен към нанасяне на вреда на другия.По-страшното обаче е, че агресивните прояви са силно заразителни и с удоволствие се копират и усъвършенстват от неговите привърженици и последователи.

Голяма част от антисоциалните прояви се извършват от социопати – разновидност на психопатите, които имат патологично поведение в социалната сфера, имат трайни гневни и яростни реакции, обуславящи брутално поведение, без чувство за вина или разкаяние. Психопатите извършват над 15% от тежките престъпления.

Хетероагресията им е насочена към заобикалящия свят. Агресията еволюира подобно човека от стадия на физическата, през следващия етап – на вербалната и накрая култивира в социална. В терминологията на Десетата ревизия на Международната класификация на болестите хетероагресията се отбелязва като „нападение“.

Щеше да е твърде просто да си кажем, че това наблюдавахме в нощта на изборите пред малките екрани. Тогава разрешение на казуса щеше да има. Волен Сидеров многократно нарушава закона и е крайно време да спре да се обляга на депутатския си имунитет, който не би трябвало да го защити при удряне на служител на реда, нито при проявяване на физическа агресия. Поне в Конституцията не пише така и е крайно време Темида да действа според правилата си.

 
 

Албуми и песни на Арета Франклин оглавиха чартовете

| от chronicle.bg |

Албуми и песни на Арета Франклин оглавиха чартовете след новината за смъртта й. Албумът „30 greatest hits“ се изкачи на първо място в класацията iTunes, като детронира новия албум на Ники Минаж, а парчето „Respect“ достигна номер 2 в класацията за сингли.

Въпросните класации проследяват дигиталните продажби и се актуализират няколко пъти дневно.

Други парчета на Арета също са в топ 40: сред тях са култовите „Say a little prayer“, „Chain of fools“, „You make me feel like a natural woman“.

Арета Франклин почина вчера, на 76 години.

 
 

Лондон е гурме

| от Зузи Аспарухова |

Великобритания е известна с много неща. С тучните си зелени поляни, катеричките, огромните паркове, най-добрия stout на света, пивкото уиски, гласовитите певци, готическите катедрали, „Кралицата, Хари Потър и левия крак на Дейвид Бекъм“, ако цитирам Хю Грант в „Наистина любов“ правилно… Последното обаче, с което тази хладна, но много красива страна е известна е… своята кухня.

И как иначе?

Афинитетът на британеца към гурмето е точно толкова силен, колкото желанието на Меган Маркъл да се завърне към снимането на сериали. Тоест, то почти не същестува, макар някъде в далечното минало да е имал бегъл опит за такова.

Британската кухня е общо-взето три вида: пържена, печена или полуготова. Последната е най-популярна и се сервира на цената от 3 до 10 паунда в местния Tesco. И това при положение, че наистина искате да сте гурме. Има магазини, в които за тази цена ще получите цяла кошница с първокласна полуготова, доста замразена храна.

В модерния свят британската кухня се е прославила с незаменимите си fish and chips, fudge cake и сладките си картофи – там наистина ги правят най-добре. Онова, което британците наистина могат да правят обаче, е добра бира, великолепно уиски и най-силния следобеден чай на света. От онзи, от който дори петите ти се опъват. Също така, рецептите с които може да отровите съпруга си или друг неприятен роднина, са се родили именно в творчеството на автори родени там.

IMG_3854

И все пак не можем да отречем, че едни от най-известните модерни шеф готвачи идат от тази страна с афинитет към бързата кухня. Гордън Рамзи и Джейми Оливър са рок звезди в днешния кулинарен свят и са горди притежатели на британски паспорт. И освен всичко друго и двамата живеят в родината си и менажират множество ресторанти там.

Celebrity Chefs Light Up The Strip During Vegas Uncork'd By Bon Appetit's 10th Anniversary Grand Tasting At Caesars Palace
Getty Images

Наскоро бях на събитие в Лондон, на което Джейми Оливър готви на живо в личния си супер кокетен hub в центъра на града. Събитието беше по повод новата му книга и предаване Jamie Cooks Italy, така че може да си представите, че събитието беше предимно, да не кажем изцяло, за италианската кухня. А тя, за разлика от нещастната блудката британска кухня, може да се похвали с много шедьоври. И Джейми Оливър сготви част от тях. Като пряска паста с домати и босилек, панакота, паста със сепия и миди, брускети и още, и още, и още… Цялото нещо беше под слогана „Следобедно преяждане с вкусна кухня, приготвена от една от суперзвездите на световната куленарно-телевизионна сцена само за вас“.

IMG_3832

И все пак нямаше как някой да не го попита за британската кухня. И неговият отговор беше очевиден – британската кухня е доста по-тежка от повечето известни кухни в света, което се дължи предимно на хладния климат и множеството дъждове, с които страната му е известна. Но ако той трябва да каже какъв вкус има детството му, то той би го описал като Shepherd’s pie – едно от най-известните творения на британската домакиня и изключително трудно за правене ястие – с мирис на ябълки и хмел. Заради родителите му, които и до днес държат голям пъб в Лондон.

unnamed

Може и да не срещнете гурме във френски, италиански, неаполитански или испански стил никъде из Великобритания, или пък може и да намерите, ако търсите прекалено дълго, но пък само там ще откриете най-разообразните ресторанти в света. Където може да си поръчате всичко. Великобритания и Лондон специално са местата, в които може да поднесете най-голямата хранителна претенция в ресторант, като безглутенове веган манджа с нещо розово отгоре, и те ще го имат, ако го нямат ще го приготвят за вас и ще ви го сервират с усмивка. Лондон е мястото, в което щом седна на закуска някой ме пита дали съм веган или вегетарианец, дали имам лактозна или глутенова непоносимост, дали искам ядкото мляко и какъв вид. По принцип не искам, всички неща си ги ям по нормалния начин. Но тъй като британците, уви, нямат гурме кухня, се опитват да усвоят гурмето в отношението и да обслужат вкусовете за различни кухни.

Именно там съм яла веган джънк фууд в най-хипстърския пъб на света в индустриялен стил, забит дълбоко под земята, за да не може дори Шерлок Холмс да го открие. Пак там пих коктейл с джин, натъпкан догоре с краставици в бар, който беше поместен в трезор на сейф. Защото когато не си бил изобретателен в едно, предполагам се налага да си изобретателен в друго.

Кухнята има специално място в британската култура. Не е случайност, че Агата Кристи пише в своята биография: „Седях си и готвех пай в кухнята, гледах през прозореца, когато изведнъж ми хрумна бърз, лесен и интересен начин един мъж да убие жена си, стига да иска. С отрова.“

Christmas Pudding Maker Prepares For Christmas
Getty Images

Пак мадам Кристи, виден британски чревоугодник се слави като първенец в избора на британска храна като инструмент за убийство. “Не яжте от коледния пудинг!” се казва в една бележка, която Еркюл Поаро намира на възглавницата си вечерта преди Коледа в една от новелите в сборника „Приключението на коледния пудинг“. Мистерията започва с издирването на изчезнал скъп диамант и приключва с отровен пудинг и мъртво момиче в снега. Коледният пудинг е традиционно британско ястие и е труден и дълъг за правене – обикновено отнема цял ден и една нощ. А след това трябва да престои поне още няколко дни, за да има велокелепния запечен вид, който сте виждали по филмите. И, разбира се, никога не забравяйте да сложите и арсеник. Просто без него не е същото.

IMG_3891

Британската кухня е приключение от различен вид. Лондонската още по-специално. От вегани и вегетарианци до хора, които си падат по пай, пудинг или кухнята на Джейми Оливър и Гордън Рамзи, там може да откриете общо-взето всичко. И все пак аз най-вече препоръчвам бирата… която е много студена.

Processed with VSCO with f2 preset

 
 

Глен Клоуз за Скарлет Йохансон: „Всеки трябва да може да играе всеки“

| от chronicle.bg |

Великата Глен Клоуз получи последната си от общо шест номинации за „Оскар“ преди 5 години. Ролята й беше на жена, която се представя за мъж, за да се издигне в ирландското общество на XIX век. Актрисата се справи брилянтно с ролята си. От екипа на филма „Алберт Нобс“ още тогава заявяват, че ролята на Глен Клоуз не е на транссексуална.

По повод последните полемики в развлекателната индустрия относно това кои актьори, какви роли могат да играят, актрисата от „Опасни връзки“ коментира, че разбира напрежението, образувало се около Скарлет Йохансон. Преди седмици Йохансон получи редица критики, защото беше избрана да играе транссексуална роля. В резултат на тези критики тя беше принудена да се оттегли от проекта.

Мнението ми е, че хора, които продуцират и режисират филми на такава тематика, трябва да осигурят работа на транссексуалните актьори… но също така трябва да имат възможността да вземат най-добрия човек„, казва Глен Клоуз, цитирана от IndieWire. „Актьорството е занаят… и лично аз смятам, че всеки трябва да може да играе всеки.

Миналия месец стана ясно, че Йохансон ще играе известният Данте „Текс“ Гил във филма „Rub & Tug“ – реална личност, която живее през 70-те години на миналия век, държи  масажистки салон и таен публичен дом. След това редица транссексуални актьори критикуваха избора на хетеросексуална актриса за ролята на транссексуален персонаж. След малко повече от седмица Скарлет Йохансон се оттегли от филма, а все още не е избран неин заместник за ролята.

На този фон продължават да се чуват гласове, които настояват ролите на хомосексуални и транссексуални да бъдат играни само от такива актьори. Такъв е случаят с Руби Роуз отпреди няколко дена. Актрисата, която се определя като „gender fluid“ беше избрана да играе Batwoman, чийто персонаж е на еврейка лесбийка. Руби Роуз беше заклеймена в социалните мрежи,  а настояванията са за ролята на еврейка лесбийка да бъде избрана актриса еврейка и лесбийка. В резултат Роуз изтри профила си в Twitter.

В същото време някои актриси, като Глен Клоуз, с подобни изказвания доказват, че все още има трезви умове в развлекателната индустрия, които разбират същността на истинското актьорско майсторство.

 
 

Геолозите и миньорите – те да са живи!

| от Боян Рашев |

 

Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…

Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите. Празнувам, защото знам какво представлява работата им, колко трудна и тежка може да бъде и колко много осигурява на цялото общество. Всъщност, на тях дължим практически всичко. Просто се огледайте! Всеки предмет, който видите, е излязъл под някаква форма от земните недра – материалите за производството му са извадени от мина или сондаж или, ако е от биомаса, със сигурност е произведен или транспортиран с използване на енергия, която идва от мина или сондаж. Посочете нещо, което има значима роля в ежедневието ви и не отговаря на горното описание и признавам, че греша. Не можете, освен ако не сте корабокрушенец на самотен остров. Но пък тогава вероятността да четете този текст клони към нула.

Защо тогава ги пиша тия неща изобщо? Защото модерното общество толкова се отдалечи от източниците на материалните си блага, че изпадна в някакво абсурдно отрицание на тяхното значение – даже ги низвергна. През 70-те група „умни“ хора лепнаха на полезните изкопаеми етикета „невъзобновяеми“ и днес „зелените“ политики на ЕС са базирани на утопични идеи като „кръгова“ или „био-базирана“ икономика, „нулеви отпадъци“ или възобновяема енергия, които заклеймяват добива и го представят като нещо „лошо“ по дефиниция.

Понятието „невъзбновяеми ресурси“ е лишено от смисъл, но днес се набива в главите на децата ни още в първи клас! Не се възобновявали достатъчно бързо, така че били изчерпаеми и не трябвало да зависим от тях? Дрън-дрън… Хайде, сетете се за глобално изчерпан „невъзобновяем“ ресурс? Не се мъчете – не можете! А за изчерпани възобновяеми ресурси примери, колкото щеш – от динозаврите, през китовата мас и слоновата кост, та до перата от странстващ гълъб…

Човешката цивилизация се създава в момента, в който хората се научават да ползват каменни сечива и други неща, създадени от полезни изкопаеми – пясък, глина, метали, фосилни горива. Последните са особено важни, защото достъпът до евтина, изобилна и надеждна енергия е основен двигател на развитието – без нея сме обратно в пещерите. Историята на човешкия прогрес може да бъде описана накратко така – процес на непрестанно ограничаване на зависимостта ни от капризите на природата, който се случва благодарение на растящия добив и умение да използваме полезни изкопаеми. Долните две графики кристално ясно го показват – геолозите и миньорите ни снабдяват с практически всичко, което приемаме за даденост.

Световно потребление на материали по тип ресурс (Krausmann et al., 2010):

Global_resorce_use

global-primary-energy-1024x723

Живеем на доста голяма планета – как точно си представяте обем от 1,0832×1012 km³? Съставена е от огромен брой елементи, съединения и минерали. От гледна точка на примитивните хора понятието „невъзобновяеми ресурси“ не включва практически нищо освен камъните на повърхността, от които те правят остри предмети. После откриват някои минерали като солта, пясъка, глината и самородни метали като злато, сребро и мед, които с малко преработка и/или претопяване могат да превръщат в нещо използваемо. И така „невъзобновяемите ресурси“ се оказват доста повече. После се научават да добиват желязо, калай и други метали от руди. Този процес на „откриване“ на нови ресурси всъщност днес е по-бърз отколкото, когато и да било в историята. Най-новите примери включват литий за батерии и индий – за екрани. Защо си мислим, че сме стигнали края на технологичния прогрес и утре няма да изскочат нови, напълно непознати ни ресурси?

За да се ограничи понятието „невъзобновяем ресурс“ количествено, се коментират т.нар. „доказани запаси“ – количествата метали, горива или други суровини в детайлно проучени находища, чийто добив е икономически ефективен. Статичното разбиране предполага, че те са крайни и просто се изчерпват. Това обаче не е така, защото запасите зависят от наличните технологии и цена. Нещо повече, доказването на ново находище увеличава запасите. Технологичният напредък също – през 70-те например глобалните запаси на мед скачат рязко поради развитието на процеси за добив на оксидни руди, които дотогава са били отпадък, а през 90-те оптичният кабел и безжичните връзки освобождават комуникациите от медната зависимост. За шистовата революция при нефта и газа вече практически всеки е чувал, което не пречи на цели страни да се правят, че я няма.

Факт е, че запасите на всички известни ресурси – от горива, през руди, до индустриални минерали – днес са много по-големи, от когато и да било. Тоест, колкото повече добиваме, толкова повече намираме. А все още си чоплим преди всичко по повърхността на земната кора, която иначе е дълбока до 70 км. – подземните находища тепърва ще се разкриват наистина масово. Да не говорим за добива на руди по дъната на океаните, който тепърва прохожда, а вече има сериозни планове и за прехващане на астероиди…

Но да се върнем на геолозите и миньорите, защото всичко идва от тях, а те днес наистина имат повод да празнуват. Защото няма друга страна в ЕС, в която добивът и първичната преработка да имат толкова водеща роля в икономиката. В глобалния Индекс на минния принос на Международния съвет по мини и минерали (ICMM) от 2016 г., България се намира на 53-то място в света, като се нарежда първа сред страните от ЕС. Изоставаме в сравнение с Австралия и Канада, но пък изпреварваме с малко дори Финландия и Швеция. А в изданието от 2018 г., което предстои да излезе, би трябвало да сме още по-напред. Защото се проучва къде ли не и нови находища изскачат постоянно; медните, златни и оловно-цинковите рудници и металургични предприятия се развиват бурно; а лигнитните въглища – колкото и да не им се иска на много хора – отново, пак и все още осигуряват 44% от електроенергията на страната ни. И на практика това няма как скоро да се промени.

Вчера прочетох, че „близо една трета от наетите за работа на новия златен рудник Ада тепе хора са се върнали от чужбина„. С една дума: Геолозите и миньорите – те да са живи!

Честито, колеги!

Текстът е взет от блога на автора с неговото изрично съгласие.