Всъщност китайците никога няма да ни завладеят

| от |

През 19-ти век Америка се индустриализира с невиждани темпове. Освен индустриализацията, американците започват да се заселват на запад, колонизирайки огромни територии и накрая достигат до Западното крайбрежие и почват да строят градове. Единственият тогава възможен начин на доставки през обширните степи освен дилижансите на „Уестърн юниън” е новооткритата железница. Така американското правителство решава да построи.

1

Трансамериканската железопътна магистрала, която свързва двата бряга, тъй като индустриална революция без стабилни транспортни и съобщителни връзки не може да се получи. Гигантският  инфраструктурен проект започва от Атлантика и се разтяга по протежение на континента чак до мексиканското село Лос Анхелос, превърнало се в наши дни в мегаполиса Ел Ей. Но освен инженерната мисъл и технологиите, този проект се нуждае и от работна ръка, огромно количество работна ръка, която да копае скалите и да полага релсите и траверсите. Стотици хиляди работници. Такъв ресурс, обаче се оказва че е трудно достижим. Тогава предприемачите се сещат за една страна, която ако не друго, поне има безкрайно изобилие от човешка работна ръка, която не знае какво е свобода, работи безропотно и консумира малко, предимно ориз. Това е Китай.

И Америка започва да внася стотици хиляди китайски работници, благодарение на които железопътната линия е построена, а страната се индустриализира с невиждани темпове. Тогава обаче се появява и изразът „китайците никога не умират”. Не че не умират физически, просто на мястото на починалия идва друг китаец но с документите на починалия, щото и китайците явно са си имали „американска мечта”. Тогава технологиите не са позволявали да се различават еднотипните в очите на биля човек китайски лица, и номерът е проработил. Така Америка се е населила с доволно количество китайци и във всеки що-годе по-голям град е възникнал така познатия „чайна таун”. Но те не завладяват Америка, просто си стоят в квартала, а познанията на западният свят за китайската култура и бит си остават на нивото от филмите на Брус Лий и пилето в сладко-кисел сос.

По-късно и Европа и Америка откриват един хитър способ за използване на китайската способност да работиш без пари и почти без храна. Решават че е добра идея вместо да внасяш китайци за да ти вършат работата, то е по-добре да си изнесеш работата в Китай. А там, както знаем е пълно с китайци, има ги много повече отколкото във всички държави от Западът взети заедно. Така малко по малко, традиционни производства на какво ли не напускат западният свят, родината на индустриалната революция и високата заплата и отиват в Поднебесната империя, където трудът е евтин, няма кой да ти държи сметка за каквото и да било, а самият Китай дори не е подписал Протоколът от Киото, та да се съобразяваш с вредните емисии или природното замърсяване. Източната страна е превръща в рай за производителите на каквото се сетите, а местните са толкова находчиви че започват да създават свои копия на западните стоки, изключително некачествени в началото, но достатъчно евтини за да залеят пазарите. Тази подробност ражда страхотни вицове и една трагедия. Трагедията на кризата. Тази криза, кояато дойде всъщност от това че хората на запад след двадесет години няма да има какво да работят, ако нещата продължават в този дух. Дойде и един страх че ето, виждате ли, китайците ще ни завладеят.
Не, няма да ни завладеят. И ще се опитам да обясня защо. Защото, по принцип завоевателните народи са се състояли изключително от свободни хора и са завладявали другите с културата си. Китайците от своя страна винаги са били интровертни и столетия наред са строели китайски стени за да се запазят от чуждо влияние, нежели те да тръгнат да завладяват други народи. През Средните векове има записани опити на китайска флотилия да колонизира крайбрежието Персийския залив и Арабския полуостров. Но нещата са си останали само до опити и няколко записа върху оризова хартия.
Междувременно Европа е покорила почти целият познат свят и освен начина си на живот е успяла да наложи и нещо много важно, което си мисля че е основната причина за успеха. Това е езикът. Както навремето Римската империя е накарала цялото Средиземноморие да говори латински, така по късно Испания, а след това и Англия успяват да наложат езиците си на цял свят. Защото Английският и Испанският езици са лесни за проговаряне, а азбуката им (която между впрочем е една и съща – латинската) се състои от 26 знака.

Хайде сега се замислете, ако някой туземец попадне на двама конкурентни колонизатори, кой от двамата ще възлюби? Този, който му предлага да пише с 26 букви или онзи дето ще го насилва да научи 2-3 000 в леката форма и над 30 000 в разширен формат? Състезание с очакван край. Аз лично познавам двама-трима приятели, които могат да говорят китайски. И почти всичките ми познати говорят който и да е европейски език, различен от родният им. Фактът че на изток носят костюми на „Гучи”, а ние не носим кимона е повече от показателен. Най-малкото за да ни завладеят, китайците трябва да ни накарат да научим езика им. Това аз в обозримо бъдеще, не го виждам.

Нещо друго. Преди няколко дни ми попадна някакво изследване, което твърди че в близките десетина години, стойността на стоките произведени в Китай ще достигне нивото на тези, произведени на Запад. Тогава „китайското чудо” просто ще изчезне., а поднебесната империя ще се превърне в една нормална, Дай Боже страна.

В момента Китай търси легитимация на световната икономическа сцена, съзнавайки че е просто една работилница на богатия Запад и че този икономически балон, рано или късно ще се спука. За това трескаво търси възможности за инвестиции в обратна посока. Както и Русия, Китай участва активно в приватизационни сделки на Стария континент, където успее да влезе. Опитите да купи пристанища и летища в Гърция през последния месец са показателни. Изкараните пари трябва да бъда инвестирани някъде, защото рано или късно, интересът на западните производители в страната ще секне.
Иначе май китайците наистина не умират. Някой виждал ли е китайско гробище? Гробища не знам да имат, но виж, ресторанти имат много…..

И никой никого няма да завладява. Междувременно китайците усърдно учат английски.

Текстът е написан от нашия приятел, журналистът Иван Петрински, повече от него може да видите ТУК.

 
 

Елън Дедженеръс: 15 години смях през сълзи

| от chronicle.bg |

Когато започва да води своето предаване, преди 15 години, мнозина са убедени, че светът все още не е готов за нея.

И имат пълното право да мислят така. Минали са едва пет години, откакто тя прави прецедент в телевизията като разкрива, че е гей в епизод от ситкома си „Елън“. Веднага след това телевизията се отдръпва, а шоуто скоро изчезва, защото светът не е готов за това. 42 млн. зрители гледат как героинята й в ситкома признава на своята приятелка, че е лесбийка, докато двете са на летището. В същото време микрофонът е включен и всички наоколо чуват признанието.

Реалността е доста по-горчива. Никой комик до този момент не е излизал от килера по толкова публичен начин. Края на ХХ век е – няма как да остане незабелязано. Елън прави нещо нечувано и светът й се отплаща. Ситкомът скоро потъва в забвение, защото никой не иска да гледа тази „лесбийка“.

Елън обаче е свикнала с подобни удари. Тя е отраснала в Ню Орлиънс, в семейството на майка логопед и баща застрахователен агент, които се развеждат, когато тя е тийнеджър. След като признава на майка си и доведения си баща, че е лесбийка, той я моли да напусне къщата им. Не иска децата му да живеят под влиянието на 21-годишната Елън. Не много дълго след това Елън се влюбва в своя приятелка, с която започва сериозна връзка. Момичето загива в катастрофа. Преди да се посвети изцяло на комедията, Елън упражнява различни професии като сервитьор, барман, бояджия и др.

Вторият й опит след ситкомът „Елън“, който е спрян през 1998 г.,  е ситкомът „Шоуто на Елън“ по CBS, но и този проект се проваля след само 13 епизода през 2001 г. Две години по-късно тя озвучава Дори в „Търсенето на Немо“ и макар това да е едно от най-добрите неща в тази анимация, екипът е на тръни как участието на Елън ще се отрази на филма.

В началото на този век Елън Дедженеръс е не просто угаснала звезда, но и живее във време, което не би допуснало някой, който е открито гей, да води собствено телевизионно шоу – без значение дневно или вечерно.

Зад идеята за „Шоуто на Елън Дедженеръс“ застава тогавашният президент на Warner Bros. Telepictures Productions Джим Параторе, който е създал „Шоуто на Роузи О’Донъл“ и „The Bachelor“. Въпреки неговата намеса, трудно се намират привърженици на идеята.

Тя е лесбийка, а жените, които гледат дневните предавания са хетеросексуални домакини с деца – какво общо има тя с тях?“ казват всички мениджъри.

Затова Параторе взима решението двамата да тръгнат на турне и сами да покажат коя е Елън. Пътуват от град на град и канят мениджърите в публиката, а след това Елън разговаря с тях и ги омайва.

Накрая успява да ги спечели на своя страна и първият епизод на „Шоуто на Елън Дедженеръс“ е излъчен в ефир на 8 септември 2003 г.  Но по това време водещата все още е принудена да се бори със задължителния елемент на всяко дневно предаване: автентичността. Това тя не може да си позволи.

Никой не вярва, че зрителите ще искат да гледат лесбийка по телевизията през деня. Задължителното услови е Елън да не парадира със сексуалността си. Човек, който преди  6 години е рискувал всичко, за да излезе от килера, трудно би се съгласил на подобни условия. „Чувствах се ужасно, защото бях работила толкова усърдно, за да бъда вярна на себе си и да преодолея срама си от нещо, което знаех, че не е грешно… Балансирането беше наистина трудно…“ признава Дедженеръс.

Но с времето става ясно, че няма повод за притеснение. Още от началото шоуто бележи висок рейтинг, който само продължава да расте с времето. Нещата стават по-лесни. А днес не можем да си представим шоуто без онзи епизод, в който Елън обявява, че ще се жени за партньорката си, Порша де Роси. Двете започват връзката си през 2004 г., година след като шоуто стартира.

„Шоуто на Елън Дедженерис“ става известно като място, където знаменитостите могат да отпуснат душите си, да се чувстват безопасно (а не застрашени от поредния драматичен журналистически въпрос) и да танцуват заедно с водещия по пътя към мястото си. Това е времето и мястото също, в което зрителите могат да се забавляват, да получат един час, лишен от цинизми и язвителни коментари. Това остава и решаващ елемент от предаването, заради който Елън е на върха вече 15 години.

„Искам шоуто да достига до хората и да бъде позитивно. Светът е изпълнен със страх и негативизъм, и осъждане. Мисля, че хората трябва да превключат на радост и щастие. Колкото и изтъркано да звучи, трябва да превключим.“

С течение на годините „Шоуто на Елън Дедженеръс“ само се разраства. От него водят началото си хитови приложения като Head’s Up!, което има 25 млн. изтегляния. Елън и предаването й печелят 59 награди „Еми“ и 21 People’s Choice Awards (повече, от който и да било в историята на шоу програмите). Призванието на Елън да превключва публиката на радост и щастие не се е изчерпало за последните 15 години.

Защо шоуто на Елън е толкова успешно? Причините са много. То наистина разведрява хората, а в определени случаи дори ги прави щастливи. В него няма да чуете някой да осъжда някого. Противно на очакванията, че водещата има тайна мисия с това предаване на превърне всички зрители в гей, това не се случва. Единствената цел е публиката да бъде щастлива и да се забавлява по време на този един час.“ И публиката е щастлива. И шегите и смехът не идват непременно на нечия друга сметка, както при повечето вечерни предавания. Самата тя признава, че се старае да не засяга никого с хумора си, да бъде неутрална, защото вярва, че ако децата гледат такъв вид хумор, ще бъдат такива, когато пораснат. Мили, добри, толерантни. Както самата Елън, когато е гледала големите Дик Ван Дайк и Лусил Бол, когато е била дете.

В същото време, Елън Дедженеръс не е човек, който ще стои тихо, когато по света се случват недопустими явления. Много често самата тя е защитава публично каузите, в които вярва, които се основават на идеята за толерантност, приемственост, социални и екологични каузи.

Днес обаче вече изглежда, че брандът (защото Елън вече е бранд) може би има срок на годност. Поне във формата, в която го познаваме. Договорът на Елън изтича през лятото на 2020 г., и към момента не е ясно дали комедийната актриса и водеща ще го поднови.

В момента се подготвяме да гледаме първото стенд ъп шоу на Елън от 2003 г. насам. „Relatable“ ще излезе в мрежата на Netflix на 18 декември 2018 г. Според собствените й думи, Елън се кани да покаже друга своя страна, различна, леко глуповата.

Това разбира се не е текст за равносметка, след края на една ера. Защото „ера“ е най-точната дума, която може да опише последните 15 години. През 8 от тях, Елън си съперничи с Опра, но двете така и не се допират. Едната докосва сърцето и трогва, другата може да те разсмее до болка. Елън не ходи там, където Опра е царица. Вместо това основава свое собствено царство, което не е ясно колко още ще съществува.

Едно обаче  е сигурно. Феновете ще ценят всяка оставаща секунда от предаването. А звездата на Елън определено ще продължи да грее  дълго след последния епизод.

 
 

Страната, която е ад за любителите на алкохола

| от Вучето |

Който го е страх от мечки да не ходи в гората. А на когото му се пие, да не ходи в Норвегия. Защото веднъж попаднал там, психиката на всеки човек с изострен афинитет към консумацията на алкохол се срива.

Ако сте фактологически неподготвени за това, което ви очаква в Норвегия, сблъсъкът със суровата действителност наистина може да бъде брутален. Преценете сами защо.

Петък вечер е и искаш да си купиш бутилка червено вино. На пръв поглед, съвсем безобидно  и напълно изпълнимо човешко желание. Само че ако си в Норвегия, това не може да се случи, защото в делнични дни магазините нa държавния монополист Vinnmonopolet затварят в 18, а в събота – още в 15 часа. Затова ако ти се пие, си изправен пред две възможности. Или отиваш в заведение и си поръчваш жадуваната чаша вино, 200 мл, срещу 90-100 крони (20 лв.). Или се обаждаш на Том Круз, той доплита до местонахождението ти с лекотоварен хеликоптер Боинг MH-6 Little Bird и след серия от каскади и премеждия двамата кацате в някое населено място  в съседна Дания, до където, слава Богу, пипалата на алкохолния октопод не се простират.

По традиция Норвегия си е изградила имиджа на изключително прогресивна страна с висок жизнен стандарт. Затова и може би стриктното отношение към алкохола изглежда малоумно на повечето чужденци. Норвежците, разбира се, са се примирили със статуквото, но въпреки това с горчивина и неприкрита завист гледат на онези райски места в Европа и по света, където да си купиш бутилка водка е също толкова лесно и безгрижно, колкото и кило картофи.

Кой е “потисникът”?

Името му е Vinmonopolet (буквално “винен монопол”), а на галено му викат Polet. Това е единственият държавен търговец на дребно в Норвегия, който има право да продава напитки с алкохолно съдържание  над 4. 75%. Броят и териториалното разпределение на магазините на монополиста са строго съблюдавани. Правилото е, че на 30 хиляди души се пада само един магазин. Това значи, че освен ако не живеете в някой по-голям град, ще се налага да пътувате с километри, за да купите напитки, с които да почерпите гостите си в събота вечер. Алтернативата е да си ги поръчате онлайн и да си вземете доставката от местния пощенски клон.

Защо цените са толкова високи?

Просто. Акцизите. Спрямо средните цени на алкохола в Европа, тези в Норвегия са завишени с 250 %. В другите негостоприемни за любителите на чашката страни, положението не е по-различно, но определено не е толкова зловещо. В Исландия процентите са 226, във Финландия – 172, в Швеция – 141, а в Дания – 138.

Кое е наложило всичко това?

Още по-просто. Норвежците искат да живеят вечно. Шегата настрана, от години националната политика включва всевъзможни рестрикции с цел да се ограничи употребата на алкохол и тютюневи изделия. В умовете на законотворците това не е злокобен план за вгорчаване живота на населението, а тъкмо напротив. Идеята е норвежците да бъдат една здрава, просперираща и дълголетна нация. А това, разбира се, не може да се постигне, ако хората пафкат цигари и се наливат с концентрати, както им падне. И очевидно са прави, защото според скорошно проучване цели 80 % от населението подкрепят така провежданата политика. Логиката, зад която застават, изглежда желязна (макар и само от гледна точка на заклетия въздържател): Хората биха купували и съответно консумирали повече алкохол, ако можеха да го намерят редом до кутиите с мляко в супера.

Какви са резултатите?

Те са налице. Норвежците наистина почти не употребяват алкохол през седмицата. Но веднъж като започнат в началото на уикенда, нещата обикновено излизат извън контрол, а при по-младите се стига дори до ексцесии, които завършват в спешното или под някоя пейка в парка.

Разбира се, когато на една нация, исторически и географски предопределена да пие много, й спрат кранчето “централно”, представителите й става много изобретателни. Сред най-популярните начини за снабдяване с големи количества по-евтин алкохол са фериботните воаяжи до Дания. Тъй като корабът се счита за такс-фрий зона, норвежците предприемат тези пътувания главно с цел да пият тънко и напоително на борда.

Тъй като производството на алкохол в домашни условия е строго забранено със закон и нарушителите ги грозят колосални глоби, норвежците се обръщат за помощ към братята по чашка – полските гастарбайтери. Освен с пословичното си трудолюбие и физическа издръжливост, последните са известни и като умели контрабандисти.

Когато заминах да живея в Осло преди няколко години, ми трябваше около месец, за да преодолея първоначалния шок от цените на алкохола и да пренастроя дневния си режим така, че да бъде съобразен със странното работно време на Vinnmonopolet.

Постепенно измислих всякакви трикове и стратегии, за да поддържам, доколкото ми беше възможно, питейния лайфстайл, който си бях изградила в България. Така например, вечерната дажба уиски се измерваше със специална мензурка, която предвидливо си бях свила от един бар. Когато затрих някъде мензурката, с прискърбие трябваше да я заменя с капкомер. Никога не отказвах, когато ме канеха “на кафе”, но ако предчувствах, че ще ме черпят,  винаги избирах заведения, в които се сервира не само кафе, но поне и бира. Защото аз кафе след 9 сутринта не пия. Ако някой ми идваше на гости от България или чужбина и ме питаше какво да ми донесе, винаги казвах с уж небрежен тон: “Абе не се притеснявай, просто вземи някоя бутилка от фрий шопа на летището.”

И ако трябва да обобщя цялостното настроение през всичките тези месеци, прекарани в норвежката столица, мога да кажа, че наложеното ми от обстоятелствата въздържание ме превърна ако не в по-добър човек, то поне в хладнокръвен индианец с много силна воля.

 
 

Пътешествието на „Вояджър“ и тайните на Далечния космос

| от Радослав Тодоров |

Започва нова страница от изследването на Далечният космос, както наричаме пространството отвъд нашата Слънчева система, а понякога дори и пространството отвъд Астероидният пояс намиращ се между Марс и Юпитер.

След прословутият поход на „Вояджър 1” започнал още през 1977 г. и продължаващ и до ден днешен, за втори път в историята построен от човешка ръка апарат навлезе в пространството между звездите.

На 10 декември от НАСА съобщиха, че автоматичната междупланетна станция „Вояджър 2″ успешно е напуснала хелиосферата (защитния мехур от частици и магнитно поле, създаден от Слънцето) и е навлязла в така наречената хелиопауза. Това е мястото, от където силата на слънчевия вятър става по-малка от необходимата за изтласкването на междузвездния газ, и е считано за външна граница на Слънчевата система.

Разстоянието до хелиопаузата не е известно с точност и вероятно силно варира според моментната скорост на слънчевия вятър и локалната плътност на междузвездната среда, но при всички положения се намира някъде далеч отвъд орбитата на Плутон.

Посредством анализа на данни, получен от различните бордови инструменти на „Вояджър 2″, учените успяха да установят, че космическият апарат би трябвало да е прекосил външния предел на хелиосферата на 5 ноември 2018 г. Тоест напуснал е балонът в междузвездната среда образуван от въздействието на слънчевия вятър и съставен предимно от разреден водород и хелий, който обвива Слънчевата система.

2018-voyagers-interstellar-space (1)

Преди „Вояджър 2″, единствено „Вояджър 1″ е успявал да достигне до региона между звездите – това се случи през 2012 година. Но изследователите смятат, че „Вояджър 2″ може да изпрати повече научни данни, тъй като за разлика от предния апарат, на борда на сегашния, все още работи Плазменият научен експеримент (на английски PSL, Plasma Science Experiment). „Вояджър 1″ носеше със себе си сходен прибор, но за съжаление той се е повредил още през 1980 година – още в началото на мисията му. Именно измерванията на Плазмения научен експеримент успяха да докажат резкия спад в скоростта на слънчевия вятър, който маркира влизането му в междузвездното пространство.

Освен от данните за плазмата, астрономите вадят заключенията си благодарение на измерванията от още три научни инструмента – подсистемата за космически лъчения, инструмента за нискоенергийни заредени частици и магнетометъра. Всички данни единодушно сочат, че „Вояджър 2″ вече е преминал хелиопаузата.

Според Ед Стоун, учен от програмата „Вояджър” на НАСА в Пасадина, Калифорния, все още  имаме да научим много неща за региона на междузвездното пространство непосредствено зад хелиопаузата.
Трябва и да се уточни, че макар „Вояджър 1″ и „Вояджър 2″ да са формално в междузвездното пространство, те все още не са напуснали изцяло Слънчевата система. Ще отнеме близо 300 години на апаратите да достигнат до вътрешния пръстен на така наречения Облак на Оорт, в който се намират множество малки обекти, все още под влияние на слънчевата гравитация.  А за да отминат външната граница на Облака, ще са нужни може би около 30 000 години. Това е един малък щрих хвърлящ светлина върху представите ни за това колко огромна е само нашата Слънчева система, а какво остава за целия Млечен път, галактиката в която тя се намира.

maxresdefault_90

За съжаление обаче, няма как „Вояджър 1″ и „Вояджър 2″ да работят толкова дълго. Космическите апарати добиват електроенергия посредством топлина, получена от разпада на радиоактивен материал. С всяка следваща година постъпващата мощност спада с около 4 вата. Учените смятат, че „Вояджър“-ите ще работят още максимум между 5 и 10 години. Но голямата цел на екипа е един от тях да функционира поне до 2027 година – точно когато ще отбележим 50 годишнината от изстрелването им.

Но дотогава има още много време, през което учените ще имат шанса да съберат още много уникални данни за нашата Галактика. Откритията тепърва предстоят, а космическият хоризонт пред нас е необятен и ни очаква.

 
 

В Германия вече има трети пол

| от chr.bg |

Германия официално легализира наличието на трета опция при пола в актовете за раждане. Така страната се превръща в пионер в Европа в признаването на интерсексуалните хора, съобщава АФП.

Така в документите, издавани при раждането на ново дете, освен опиите за мъжки и женски пол ще има и трети вариант, обозначен с „друг“. Това беше гласувано в четвъртък вечерта от Бундестага.

Законовите промени са в отговор на решение на Конституционния съд на Германия от 2017 г., което даде на парламента и на правителството да въведат приемането на т.нар. „трети пол“ до края на 2020 г.

От май 2013 г. досега в Германия беше възможно да не се дава сведение във връзка с пола, като полето за обозначаването му се остави празно. Така в течение на живота си човек можеше да избере мъжки или женски пол, или да не постави отметка.

И други европейски страни, като Холандия и Австрия, са на път да признаят съществуването на трети пол.