shareit

Всъщност китайците никога няма да ни завладеят

| от |

През 19-ти век Америка се индустриализира с невиждани темпове. Освен индустриализацията, американците започват да се заселват на запад, колонизирайки огромни територии и накрая достигат до Западното крайбрежие и почват да строят градове. Единственият тогава възможен начин на доставки през обширните степи освен дилижансите на „Уестърн юниън” е новооткритата железница. Така американското правителство решава да построи.

1

Трансамериканската железопътна магистрала, която свързва двата бряга, тъй като индустриална революция без стабилни транспортни и съобщителни връзки не може да се получи. Гигантският  инфраструктурен проект започва от Атлантика и се разтяга по протежение на континента чак до мексиканското село Лос Анхелос, превърнало се в наши дни в мегаполиса Ел Ей. Но освен инженерната мисъл и технологиите, този проект се нуждае и от работна ръка, огромно количество работна ръка, която да копае скалите и да полага релсите и траверсите. Стотици хиляди работници. Такъв ресурс, обаче се оказва че е трудно достижим. Тогава предприемачите се сещат за една страна, която ако не друго, поне има безкрайно изобилие от човешка работна ръка, която не знае какво е свобода, работи безропотно и консумира малко, предимно ориз. Това е Китай.

И Америка започва да внася стотици хиляди китайски работници, благодарение на които железопътната линия е построена, а страната се индустриализира с невиждани темпове. Тогава обаче се появява и изразът „китайците никога не умират”. Не че не умират физически, просто на мястото на починалия идва друг китаец но с документите на починалия, щото и китайците явно са си имали „американска мечта”. Тогава технологиите не са позволявали да се различават еднотипните в очите на биля човек китайски лица, и номерът е проработил. Така Америка се е населила с доволно количество китайци и във всеки що-годе по-голям град е възникнал така познатия „чайна таун”. Но те не завладяват Америка, просто си стоят в квартала, а познанията на западният свят за китайската култура и бит си остават на нивото от филмите на Брус Лий и пилето в сладко-кисел сос.

По-късно и Европа и Америка откриват един хитър способ за използване на китайската способност да работиш без пари и почти без храна. Решават че е добра идея вместо да внасяш китайци за да ти вършат работата, то е по-добре да си изнесеш работата в Китай. А там, както знаем е пълно с китайци, има ги много повече отколкото във всички държави от Западът взети заедно. Така малко по малко, традиционни производства на какво ли не напускат западният свят, родината на индустриалната революция и високата заплата и отиват в Поднебесната империя, където трудът е евтин, няма кой да ти държи сметка за каквото и да било, а самият Китай дори не е подписал Протоколът от Киото, та да се съобразяваш с вредните емисии или природното замърсяване. Източната страна е превръща в рай за производителите на каквото се сетите, а местните са толкова находчиви че започват да създават свои копия на западните стоки, изключително некачествени в началото, но достатъчно евтини за да залеят пазарите. Тази подробност ражда страхотни вицове и една трагедия. Трагедията на кризата. Тази криза, кояато дойде всъщност от това че хората на запад след двадесет години няма да има какво да работят, ако нещата продължават в този дух. Дойде и един страх че ето, виждате ли, китайците ще ни завладеят.
Не, няма да ни завладеят. И ще се опитам да обясня защо. Защото, по принцип завоевателните народи са се състояли изключително от свободни хора и са завладявали другите с културата си. Китайците от своя страна винаги са били интровертни и столетия наред са строели китайски стени за да се запазят от чуждо влияние, нежели те да тръгнат да завладяват други народи. През Средните векове има записани опити на китайска флотилия да колонизира крайбрежието Персийския залив и Арабския полуостров. Но нещата са си останали само до опити и няколко записа върху оризова хартия.
Междувременно Европа е покорила почти целият познат свят и освен начина си на живот е успяла да наложи и нещо много важно, което си мисля че е основната причина за успеха. Това е езикът. Както навремето Римската империя е накарала цялото Средиземноморие да говори латински, така по късно Испания, а след това и Англия успяват да наложат езиците си на цял свят. Защото Английският и Испанският езици са лесни за проговаряне, а азбуката им (която между впрочем е една и съща – латинската) се състои от 26 знака.

Хайде сега се замислете, ако някой туземец попадне на двама конкурентни колонизатори, кой от двамата ще възлюби? Този, който му предлага да пише с 26 букви или онзи дето ще го насилва да научи 2-3 000 в леката форма и над 30 000 в разширен формат? Състезание с очакван край. Аз лично познавам двама-трима приятели, които могат да говорят китайски. И почти всичките ми познати говорят който и да е европейски език, различен от родният им. Фактът че на изток носят костюми на „Гучи”, а ние не носим кимона е повече от показателен. Най-малкото за да ни завладеят, китайците трябва да ни накарат да научим езика им. Това аз в обозримо бъдеще, не го виждам.

Нещо друго. Преди няколко дни ми попадна някакво изследване, което твърди че в близките десетина години, стойността на стоките произведени в Китай ще достигне нивото на тези, произведени на Запад. Тогава „китайското чудо” просто ще изчезне., а поднебесната империя ще се превърне в една нормална, Дай Боже страна.

В момента Китай търси легитимация на световната икономическа сцена, съзнавайки че е просто една работилница на богатия Запад и че този икономически балон, рано или късно ще се спука. За това трескаво търси възможности за инвестиции в обратна посока. Както и Русия, Китай участва активно в приватизационни сделки на Стария континент, където успее да влезе. Опитите да купи пристанища и летища в Гърция през последния месец са показателни. Изкараните пари трябва да бъда инвестирани някъде, защото рано или късно, интересът на западните производители в страната ще секне.
Иначе май китайците наистина не умират. Някой виждал ли е китайско гробище? Гробища не знам да имат, но виж, ресторанти имат много…..

И никой никого няма да завладява. Междувременно китайците усърдно учат английски.

Текстът е написан от нашия приятел, журналистът Иван Петрински, повече от него може да видите ТУК.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Маркиз дьо Сад и … Маркиз дьо Сад: Любовният танц на един благородник с чудовищното му либидо

| от Мая Вуковска |

Красотата – явление просто и понятно, а грозотата – нещо необичайно. Извратеното въображение винаги предпочита немислимото и необикновеното, а не простото и обичайното.

Маркиз дьо Сад

Ако си мислите, че след като сте прочели “50 нюанса сиво”, вече знаете всичко за нестандартния секс, значи сте много назад с материала. Уверявам ви, че само след първите три страници на “Философия в будоара” (1795) на Маркиз дьо Сад ще бъдете толкова потресени, че “50-те нюанса” вече ще ви се струва детска книжка. Но не може и да бъде иначе – все пак Маркизът е буквалният вдъхновител на идеята за садизма!

Donatien Alphonse François, Marquis de Sade

Първите седем години…

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад се ражда през 1740 г. в Париж в семейството на вечно отсъстващи дипломат с бисексуални наклонности и придворна дама в двора на Луи XV. Ранното детство на Донасиен е поредното потвърждение на вярването, първите седем години са най-важни за оформянето на индивида. Бащата често прекосява градините на Тюйлери по късна доба в търсене на мъжки проститутки. А през малкото време, което прекарва вкъщи, обича да удря шамари на жена си, понякога дори в присъствието на гости. Шестгодишният Донасиен е изпратен да живее при чичо си в Южна Франция. Въпреки че е абат, чичото се оказва абсолютен идиот, неспособен да отглежда и възпитава дете. Още преди на Донасиен да му е поникнал и един косъм по тялото, настойникът му го окуражава да търси забавление в алкохола и секса. Когато е на 10, родителите му си го прибират в Париж и като повечето младежи от неговия сой, и Донасиен е изпратен да учи в елитно йезуитско училище. Там често прави бели, заради които възпитателите му налагат сурови физически наказания. Историците предполагат, че още тогава в ума и слабините му са посети първите семена на влечението към насилието. Обществото, което издига в култ строгия морал, и лицеят, който възпитава със средствата на срама и унижението, са основните фактори, които спомагат за трансформацията на хипер чувствителното момче в писателя с най-скандално и девиантно поведение и творчество в човешката история.

Война, брак и още нещо

След като приключва с учението, Донасиен постъпва в армията и се бие смело в редовете на съюзническите сили срещу Прусия по време на Седемгодишната война (1756 – 1763). Когато се връща от фронта, заварва семейството си на прага на разорението. За да закърпят семейния бюджет, майката и бащата решават да потърсят на сина си богата съпруга. Освен това се надяват, че бракът ще успее да озапти тревожните му сексуални импулси, които са започнали да се проявяват след края на войната.

Bronze artwork at the Chateau de Lacoste above the hillside

Уреденият брак става факт само два дни, след като Донасиен се запознава с бъдещата си съпруга – Рене-Пелаги дьо Монтрей. Бракът им изглежда като изваден от учебник за времето си: очарователен млад аристократ с ум като бръснач и невзрачна, слабо образована девственица с голяма зестра. Да, обаче съвсем скоро стъклената статуетка на перфектния стереотип се пропуква и започват да се случват, меко казано, странни неща. Преди да се ожени, маркизът е чест посетител на бордеите, но изглежда, че съюзът, сключил с Рене-Пелаги “пред бога и пред хората” не е достатъчен мотив, за да се откаже от сексуалните си похождения извън семейното ложе. С високомерен непукизъм той кани една от любимките си в имението си в Прованс, където на партитата я представя за своя съпруга. Още по-странен от този е фактът, че родителите на истинската му съпруга са  напълно наясно с провинциалните му забежки. Тъщата, мадам дьо Монтрей, е особено привързана към маркиза. Самоотвержено го брани срещу хулите и клюки те и се бори с нокти и зъби да го предпази от неприятности със закона. Мадам е толкова откачена, че прибира най-малката си дъщеря от манастира, където е монахиня, уж под претекст, че това ще подобри здравето й, но всъщност е ясно за кого е бил предназначен този очарователен, девствен подарък.

Бий ме, обичам те!

По време на брака си с Рене-Пелаги маркизът държи апартамент в Париж – лична тайна бърлога, където може на спокойствие да експериментира с различни сексуални техники и да тества границите на перверзните си пориви. Невинаги доброволни съучастници в садистичните му занимания стават проститутките от парижките бордеи. След като се разчува случая, при който той завързва една от тях на разпятие и крещи богохулства, докато я шиба с камшик, съдържателките на бордеите започват да се предупреждават една друга да пазят момичета си от чудовището, което броди из града и насилва жени в апартамента си. Въпреки страховитите истории, които се носят за маркиза, действията му все остават ненаказани. И така до 1768 г., когато извършва поредния си зловещ акт. В нощта преди Великден той води проститутка в апартамента си, където я пребива с камшик и излива горещ восък върху отворените й рани. Въпреки че семейството на маркиза плаща на момичето да свали обвиненията си срещу сина им, самият крал решава, че е крайно време да се прекрати това безумие. Само че вместо да го прати в затвора, той го осъжда на изгнание … в собственото му разкошно имение в Прованс.

Marquis de Sade, Schriftsteller, Frankreich - im gefängnis

Насилието ескалира

“Заточението” по никой начин не успява да уталожи бушуващите желания на маркиза, а по-скоро е начин да избегне реалното наказание за извършените престъпления. И той, разбира се, не спира с изцепките. Напротив – деянията му стават все по-дръзки и ужасяващи. Веднъж, с помощта на съпругата си, Дьо Сад успява да примами в имението пет млади жени и един младеж, където ги превръща в свои пленници. В продължение на шест седмици маркизът и неговият личен слуга и любовник от време на време Латур се гаврят със затворниците по всевъзможни начини. Двамата мъже обичат да ползват афродизиак, известен като “Испанска муха”, с която да възбуждат сексуалния апетит на жертвите си.

Screenshot_1

Снимка: By Ωριγένης – Greek wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2636617

Често Дьо Сад и Латур представят сексуалните си издевателства под формата на театрални представления пред единствения си зрител- Рене-Пелаги. За случващото се зад стените на имението се разчува в селото, а оттам новините стигат и до Париж. Когато започва сериозно да им пари под краката, двамата съучастници бягат в Италия.

Затворнически неволи и Vive la révolution!

През 1766 г. маркизът е примамен да се върне в Париж с новината, че майка му е болна. Там обаче е арестуван и осъден на доживотен затвор в тъмницата във Венсан. Когато през 1784 г. тъмницата затваря врати, местят маркиза в Бастилията. Именно там той започва да пише. 10 дни преди шурма на Бастилията, с който започва Френската революция, е освободен и изпратен в лудницата Шарентон. През 1790 г. получава амнистия и се включва с размах в политическия живот на “новата” Франция като поддръжник на крайната левица, загърбвайки по този начин аристократичния си произход. Десетина години живее свободно като “гражданина Сад”, обаче през 1801 г. е разконспириран като автор на до този момент анонимната новела “Жюстин”, обявен е за луд и отново изпратен в Шарентон. Там и умира през 1814 г.

Sade-Biberstein

Снимка: By H. Biberstein – L’Œuvre du marquis de Sade, Guillaume Appolinaire (Edit.), Bibliothèque des Curieux, Paris, 1912., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=567298

Геният зад садиста

Творбите на Дьо Сад са забранени във Франция до 1957 г. До този момент всички критици са единодушни, че творчеството му е апотеоз на насилието и сексуалната перверзия, родено от болния мозък на един престъпник. Дори собственото му семейство се отрича от него и цели пет поколения от рода Дьо Сад упорито се опитват да изтрият името му от родословното си дърво. Маркизът е реабилитиран, едва когато един от последните му живи роднини, граф Хю дьо Сад, започва да продава вино и фино бельо с името на скандалния си предшественик.

Постепенно светът също поглежда с други очи на живота и творчеството на Дьо Сад. Критиците и изследователите му признават, че влиянието на маркиза върху всяка сфера на модерната епоха е неоспоримо. Кураторката на изложбата, посветена на Дьо Сад в парижкия музей “Д’oрсе”, Лоренс де Кар казва: “Неговата цел е била да унищожи всяка илюзия, свързана с човешката сексуалност, била тя морална, религиозна или историческа, вдъхновявайки по този начин художниците да погледнат с нови очи човека и неговото тяло. Като пример ще дам Делакроа, Дега, Вато, Енгър. Ами Пикасо ! Вижте само как играе с тялото и формите му – показва ни го, напълно подчинено на погледа на наблюдателя. Кино-творците, най-силно повлияни от Дьо Сад, са Алфред Хичкок, Бонюел и Пиер Паоло Пазолини. Последният претворява най-известното произведение на маркиза “120-те дни на Содом” в умопомрачителната си творба “Сало̀” (1976). Изобщо в което и кътче на поп културата да надникне човек, ще види отпечатъка на маркиза.”

В много от писанията си Дьо Сад се проявява като пророк, успял да прозре връзката между човешкото подсъзнание и проявите на сексуалността цял век преди Фройд и да обяви хомосексуалността за също толкова нормална колкото   и хетеросексуалността два века преди началото на световното движение за правата на ЛГБТ общността. Призивът му да се освободи човека от всичките му “цивилизационни задържки” в поведението, наложени му от държавата, лицемерната църква и закостенелите обществени нрави са дали мощен творчески тласък на редица иконични модерни писатели като Луи-Фердинан Селин и Хенри Милър в кръстоносения им поход в търсене на ултимативната свобода на индивида.

Терминът “садизъм” е използван за първи път през 1888 г. от психиатъра Рихард фон Крафт-Ебинг. И въпреки че всички го свързваме с

тъмната срана на маркиз дьо Сад, неговата личност си остава загадка, фантастичен образ. Уж всеки знае кой е той, но никой не го познава.

 
 
Коментарите са изключени

Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва

В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.

Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.

В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…

Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.

Koreanwarmontage

Колаж от снимки от Корейската война

За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.

Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.

През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.

На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.

В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.

Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.

Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:

Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.

Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:

Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.

Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.

Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.

KOREA US CheongWaDae Summit 13

Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея

Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.

Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.

Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.

 
 
Коментарите са изключени

Иван Джаков – първият български радиолюбител

| от |

„Една шепа човек, но със сърце на слон, който не знаеше как се произнасят думичките „не“, „не мога“. Така близкият му приятел Петър Вълев описва Иван Джаков.

Той е роден през 1920 година в град Свищов. Баща му е архитект Стефан Джаков и има двама братя – художникът Крум Джаков и физикът Емил Джаков.

Именно Емил снабдява брат си с първото радио (почти) – той познава един от синовете на Христо Данов, който по това време внася радиолампи, цокли и други радио части.  Иван сам конструира от тези части първия си радиоприемник. Когато е едва на 16 години младежът започва работа като радиотехник в работилницата на немската фирма „Кьортинг“ в столицата. Две години по-късно от календара на фирмата за новата 1938 г. разбира, че повиквателните знаци с префикс „LZ“ са разпределени за радиолюбителите в България.

Иван започва да учи морзовата азбука и прави първия си приемник. Той е тип „0-V-1″ и има обратна връзка за приемане на радиотелеграфни сигнали. По-късно конструира и самоделен морзов ключ, както и усъвършенства приемника си до тип „1-V-1″. С него редовно слуша любителски радиовръзки на честота 7 MHz.

През 1938 г. Иван Джаков комбинира осцилатор по схемата „Клап“ и крайно стъпало с лампа 6L6, за да направи любителски радиопредавател с две лампи. С него 24 април 1938 г. излъчва първото радиолюбителско повикване от територията на България, в телеграфен режим по морзовата азбука, на честота 7 MHz. То гласи „CQ de LZ1ID“ като буквите ID са инициалите му.

През следващата година и половина установява стотици радиовръзки с любители от цял свят. LZ1ID е първата и за времето си единствената любителска радиостанция с българския инициал LZ. Това я прави много желан кореспондент за радиолюбителите от останалите страни.

QSL card SU1CR to LZ1ID

Една от първите QSL-картички на Джаков от 8 април 1939 г.

Иван Джаков започва да получава и изпраща QSL-картички. QSL-картичката е писмено потвърждение за осъществена радиовръзка между двама или повече радиолюбители. Той дори има QSL-мениджър – швейцарецът Франц Бех.

За съжаление Иван прекратява радиолюбителската си дейност (след време ще я възстанови, докато не я прекъсне отново), защото се присъединява към комунистическото движение покрай братовчед си Емил Попов през 1939 г. и не трябва да привлича излишно вниманието на властите. Братовчед му обаче му дава късовълнова радиостанция, получена от посолството на СССР в София. Сред задачите му за съпротивата са да укрие и подготви радиостанцията и да научи братовчед си на радиотелеграфия.

Грижата за радиостанцията Джаков приема много сериозно. Той наема помещение в центъра на София, в което прави радиоработилница. Там построява генератор на радиосигнали за настройка на приемници с широк обхват. И най-оригиналното – Джаков не съхранява радиопредавателя като цял апарат, а като набор от части. Преди излъчване го сглобява, излъчва съобщението и след това отново го разглобява.

Един от методите да го заловят е да почнат изглючват тока последователно във всяка сграда. Затова Иван слага предавателя на батерия.

Братовчед му поема радиопредаването, когато Иван Джаков е мобилизиран като радист в противовъздушната отбрана на София.

Шпионската им мрежа обаче е разкрита, а Иван Джаков е разпитван лично от Никола Гешев и генерал Ото Делиус. Софийския военно-полеви съд осъжда на смърт братовчед му Емил, заедно с Александър Пеев и Иван Владков. Така на на 22 ноември 1943 г. мъжете са разстреляни на гарнизонното стрелбище в София.

Иван Джаков от своя страна получава 8,5 години затвор. На 8 септември 1944 г. обаче правителството го освобождава, както и други политическите затворници.

Къде другаде да започне работа освен в Министерство на пощите, телеграфите и телефоните. За кратко ще ремонтира корабни радиостанции в Русе, но после се завръща отново в София, където в „Радиопром“ конструира радиоприемници и предаватели. Осъществява любителски радиовръзки от служебната радиостанция на завода до 1949 г., когато напуска работа и прекратява радиолюбителската си дейност.

През октомври 1958 г. Иван Джаков представя във Варна своите самоделни акваланги модели „ИД-1″ и „ИД-2″. Същата година той и Здравко Ранков от Созопол, независимо един от друг, създават първите български акваланги – от стоманени бутилки и авиационни дихателни автомати.

На 9 октомври 1958 г. Джаков спуска под водата първите варненски леководолази – Антон Беджев, капитан 3 ранг Харалампи Амиорков, Николай Гюров и Юрий Дулски. Същия месец на ЦК на Организацията за съдействие на отбраната се въвежда подводният спорт като учебно-спортна дисциплина. Създава се и секция по подводен спорт, а на учредителното събрание на секцията, проведено на 30 октомври 1958, за председател е избран инж. Димитър Рашев, а Иван Джаков е член.

Иван Джаков прилага геофизични методи в откриването и изследването на археологически обекти. През 1973 г. участва в българската мисия на Научно-Експедиционен Клуб в международната акция на ЮНЕСКО за спасяване на Картаген, а през 1976 г. участва в археологически проучвания на Жаба могила.

 
 
Коментарите са изключени

Средновековна слава: Обсадата на Константинопол

| от |

Обсадата на Константинопол, която завършва с разгром за силите на Халифата, е едно от най-значимите сражения от сревновековната история на България. Тя е във фокуса на втория епизод на новата анимационно-документална поредица „Средновековна слава“ на „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. Подвигът е голям и печели на Тервел прозвището „Спасителят на Европа“.

Историята можеше да бъде много по-различна, ако през през 674 г. войските на Арабския халифат, не бяха достигнали за пръв път до столицата на Византия – Константинопол. След четиригодишна борба, Константин IV Погонат успява да се справи с надвисналата заплаха. Четиридесет години по-късно, арабският владетел – халифът Сюлейман ибн Абд ал Малѝк решава да победи там, където дедите му се провалят и да завладее най-великия град в тогавашния свят. Носело се поверие, че „новият Рим“ ще бъде превзет от халиф с името на древен пророк, в случая на Соломóн.

Арабите избират момента за действие правилно – Византия се намира в постоянна династическа криза близо две десетилетия. Василевсите се сменят един след друг в кървава игра на дворцови преврати. В тази надпревара за трона дейно участие взема и българския владетел Тервел, който ловко манипулира имперските велмóжи, подкрепяйки различни фракции и извличайки максимална полза за своята държава.

През 716 г., в Сирия се събира огромна армия начело с братът на халифа – Маслáма ибн Абд ал Малѝк, за която Михаил Сирийски пише: “Маслáма събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара  хората си да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Омáр, син на Хубейра. Сюлейман се закле така: „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря Арабия или не завладея града.“  Макар арабската армия да не надвишава 120 000 души като реална численост, тя остава най-голямата стъпвала на Балканите от векове.

Арабите зимуват в Мала Азия през 716 г., и се договарят със стратега на Амóрион – Лъв Сириец, който привидно им обещава помощта си. През пролетта на 717 г., Лъв успява да надхитри арабите, използвайки техен отряд за да влезе в Константинопол и да се обяви за император, след което веднага се заема да укрепява града. Разгневеният Маслáма веднага повежда силите си към византийската столица, за да накаже Лъв за предателството му. Основната част на арабската армия навлиза в Тракия през месец юли. Един авангарден корпус, начело с  Ухайда, е изпратен на север, вероятно по течението на Тунджа, за да подсигури тила на армията. Арабите нахлуват в българските земи, провокирайки Тервел да изпрати своята редовна армия в размер около 12 000 души и да ги пресрещне.

Българите разбиват арабският контингент, след което навлизат в Тракия в началото на август. Те успяват да изненадат Маслáма и личният му отряд от 4 000 елитни бойци и ги разгромяват. Маслáма се спасява на косъм и бяга при основните си сили, които блокират Константинопол по суша. Междувременно, Тервел и Лъв III започват преговори и между България и Византия е оформен съюз за справяне с арабската заплаха. Какъв е техният план –гледайте във видеото.

Документалната поредица „Средновековна слава“ е третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“. Неговата мисия е да помогне за популяризирането на родната история и да послужи като полезен инструмент за учителите, които искат да оцветят часовете си по история. „Средновековна слава“ разказва за десет от най-славните битки в средновековната история на България. Всеки епизод може да гледате премиерно по Bulgaria ON AIR – всяка неделя, от 16,30 часа, в предаването „Операция История“ с Росен Петров.

 

 

 
 
Коментарите са изключени