Всъщност китайците никога няма да ни завладеят

| от |

През 19-ти век Америка се индустриализира с невиждани темпове. Освен индустриализацията, американците започват да се заселват на запад, колонизирайки огромни територии и накрая достигат до Западното крайбрежие и почват да строят градове. Единственият тогава възможен начин на доставки през обширните степи освен дилижансите на „Уестърн юниън” е новооткритата железница. Така американското правителство решава да построи.

1

Трансамериканската железопътна магистрала, която свързва двата бряга, тъй като индустриална революция без стабилни транспортни и съобщителни връзки не може да се получи. Гигантският  инфраструктурен проект започва от Атлантика и се разтяга по протежение на континента чак до мексиканското село Лос Анхелос, превърнало се в наши дни в мегаполиса Ел Ей. Но освен инженерната мисъл и технологиите, този проект се нуждае и от работна ръка, огромно количество работна ръка, която да копае скалите и да полага релсите и траверсите. Стотици хиляди работници. Такъв ресурс, обаче се оказва че е трудно достижим. Тогава предприемачите се сещат за една страна, която ако не друго, поне има безкрайно изобилие от човешка работна ръка, която не знае какво е свобода, работи безропотно и консумира малко, предимно ориз. Това е Китай.

И Америка започва да внася стотици хиляди китайски работници, благодарение на които железопътната линия е построена, а страната се индустриализира с невиждани темпове. Тогава обаче се появява и изразът „китайците никога не умират”. Не че не умират физически, просто на мястото на починалия идва друг китаец но с документите на починалия, щото и китайците явно са си имали „американска мечта”. Тогава технологиите не са позволявали да се различават еднотипните в очите на биля човек китайски лица, и номерът е проработил. Така Америка се е населила с доволно количество китайци и във всеки що-годе по-голям град е възникнал така познатия „чайна таун”. Но те не завладяват Америка, просто си стоят в квартала, а познанията на западният свят за китайската култура и бит си остават на нивото от филмите на Брус Лий и пилето в сладко-кисел сос.

По-късно и Европа и Америка откриват един хитър способ за използване на китайската способност да работиш без пари и почти без храна. Решават че е добра идея вместо да внасяш китайци за да ти вършат работата, то е по-добре да си изнесеш работата в Китай. А там, както знаем е пълно с китайци, има ги много повече отколкото във всички държави от Западът взети заедно. Така малко по малко, традиционни производства на какво ли не напускат западният свят, родината на индустриалната революция и високата заплата и отиват в Поднебесната империя, където трудът е евтин, няма кой да ти държи сметка за каквото и да било, а самият Китай дори не е подписал Протоколът от Киото, та да се съобразяваш с вредните емисии или природното замърсяване. Източната страна е превръща в рай за производителите на каквото се сетите, а местните са толкова находчиви че започват да създават свои копия на западните стоки, изключително некачествени в началото, но достатъчно евтини за да залеят пазарите. Тази подробност ражда страхотни вицове и една трагедия. Трагедията на кризата. Тази криза, кояато дойде всъщност от това че хората на запад след двадесет години няма да има какво да работят, ако нещата продължават в този дух. Дойде и един страх че ето, виждате ли, китайците ще ни завладеят.
Не, няма да ни завладеят. И ще се опитам да обясня защо. Защото, по принцип завоевателните народи са се състояли изключително от свободни хора и са завладявали другите с културата си. Китайците от своя страна винаги са били интровертни и столетия наред са строели китайски стени за да се запазят от чуждо влияние, нежели те да тръгнат да завладяват други народи. През Средните векове има записани опити на китайска флотилия да колонизира крайбрежието Персийския залив и Арабския полуостров. Но нещата са си останали само до опити и няколко записа върху оризова хартия.
Междувременно Европа е покорила почти целият познат свят и освен начина си на живот е успяла да наложи и нещо много важно, което си мисля че е основната причина за успеха. Това е езикът. Както навремето Римската империя е накарала цялото Средиземноморие да говори латински, така по късно Испания, а след това и Англия успяват да наложат езиците си на цял свят. Защото Английският и Испанският езици са лесни за проговаряне, а азбуката им (която между впрочем е една и съща – латинската) се състои от 26 знака.

Хайде сега се замислете, ако някой туземец попадне на двама конкурентни колонизатори, кой от двамата ще възлюби? Този, който му предлага да пише с 26 букви или онзи дето ще го насилва да научи 2-3 000 в леката форма и над 30 000 в разширен формат? Състезание с очакван край. Аз лично познавам двама-трима приятели, които могат да говорят китайски. И почти всичките ми познати говорят който и да е европейски език, различен от родният им. Фактът че на изток носят костюми на „Гучи”, а ние не носим кимона е повече от показателен. Най-малкото за да ни завладеят, китайците трябва да ни накарат да научим езика им. Това аз в обозримо бъдеще, не го виждам.

Нещо друго. Преди няколко дни ми попадна някакво изследване, което твърди че в близките десетина години, стойността на стоките произведени в Китай ще достигне нивото на тези, произведени на Запад. Тогава „китайското чудо” просто ще изчезне., а поднебесната империя ще се превърне в една нормална, Дай Боже страна.

В момента Китай търси легитимация на световната икономическа сцена, съзнавайки че е просто една работилница на богатия Запад и че този икономически балон, рано или късно ще се спука. За това трескаво търси възможности за инвестиции в обратна посока. Както и Русия, Китай участва активно в приватизационни сделки на Стария континент, където успее да влезе. Опитите да купи пристанища и летища в Гърция през последния месец са показателни. Изкараните пари трябва да бъда инвестирани някъде, защото рано или късно, интересът на западните производители в страната ще секне.
Иначе май китайците наистина не умират. Някой виждал ли е китайско гробище? Гробища не знам да имат, но виж, ресторанти имат много…..

И никой никого няма да завладява. Междувременно китайците усърдно учат английски.

Текстът е написан от нашия приятел, журналистът Иван Петрински, повече от него може да видите ТУК.

 
 

PAPER TIME – дърво, хартия, прах

| от PAPER TIME |

От днес до 9 юни галерия и арт депо Червената точка представя най-новата си експозиция „PAPER TIME – дърво, хартия, прах“.

Изложбата разглежда хартията като времето, стъпвайки на размислите за времеот н аАлбер Камю. Времето се „ползва от нашата разсеяност“  е цитатът – отправна точка на подбора в изложбата.

Хартията като времето попива всичко – и случайното мастилено петно, и премерената мисъл. И прозрението, и дълго търсения жест.  И импровизирания щрих, и пълнотата на една преживявана  визия.

Живопис - Невена Дернева

Хартията като времето има силата да променя и да се променя.

Галерията търси доказателство за това в картините на Невена Дернва, създадени от хартия на прах, и в „Хартиените стаи“ на Кирил Якимов /живопис върху амбалажна хартия/.

Прозорците в неговите творби са като облепени – виждаш и не виждаш през тях.

Общата идея се допълва от рисунките на Слав Недев – цветни открития, вдъхновени от случайно попаднала ценна хартия. Колаж с оживелите дървета на Витоша, които отвисоко наблюдават града ни и нас, подчертава тленноста на хартиеното време, обвило накъсаното ни ежедневие. А намачканите каот лист хартия мисли, издълбани от Даниел Мирчев в дървото, нямат нужда от думи за своята история.

Колаж - Луиза Де Донато

„Хартиено време“ е до голяма степен случаен проект, признават от галерията, но и той като времето, независимо от случайността, има щанса да остави следи, по-дълги от врметраенето н аизложбата. А тя, както казахме, е до 9 юни. До тогава в арт депо „Червената точка“ ще видите:

Невена Дернева – картини от хартия на прах

Луиза Де Донато – колаж – хартия на платно,

Кирил Якимов –живопис,

Слав Недев – гваш и темпера на Velké Losiny®;

Даниел Мирчев – релеф в дърво.

PAPERTIME

 
 

Кралско „да“ за Хари и Меган (галерия)

| от chr.bg |

Принц Хари и актрисата Меган Маркъл си казаха „Да“ в катедралата „Сейнт Джордж“ в Уиндзор. В 13:55 българско време в катедралата пристигна кралица Елизабет II.

Веднага след нея дойде дукесата на Кеймбридж Кейт Мидълтън, облечена в кремаво, заедно с шаферите на сватбата, сред които беше и малкият принц Джордж. Малките шафери бяха общо 10, а Кейт се опита да води няколко от тях за ръка.

Тъй като бащата на Меган претърпя инфаркт и според самата младоженка е бил възпрепятстван да присъства на събитието, до олтара по нейно настояване тя беше изпратена от принц Чарлз. До катедралата пък Меган се возеше в колата, заедно с майка си.

Най-близко до принц Хари пък седеше брат му – принц Уилям.

По време на произнасянето на брачните обети Маркъл не каза, че се задължава да се „подчинява“ на съпруга си, но все пак запазиха класическото „да го обичам и почитам“. Халките на младоженците са изработени от злато и платина.

В катедрала се събраха 600 гости, сред които Джордж и Амал Клуни, Опра Уинфри и семейство Бекам. Премиерът на Великобритания Тереза Мей, която не бе поканена на сватбата, поздрави семейството в Twitter като им пожела най-доброто и пожела прекрасен ден на всички, които празнуват събитието.

Преди сватбата принц Хари беше провъзгласен за херцог на Съсекс, което означава, че Маркъл ще бъде херцогиня на областта.

Принцът е шести по линията на наследство на трона.

Вижте в галерията най-добрите снимки от церемонията.

 
 

История на една от най-престижните кинонагради – „Златна палма“

| от chr.bg |

Знаковата награда „Златна палма“ за най-добър филм на Международния кинофестивал в Кан, Франция, е помогнала на неизвестни режисьори да намерят своето място на глобалната филмова карта, тласнала е напред кариерите на утвърдени кинодейци и е превърнала филмови продукции в класики. По повод 71-вото издание на кинофестивала в Кан, ви предлагаме кратка история на престижното отличие.

Първата награда „Златна палма“ през 1955 г. печели американският режисьор Делбърт Ман за романтичната си драма „Марти“. През въпросната година отличието заменя фестивалната Голяма награда, присъждана в периода между 1939 и 1954 г.

Оттогава някои от най-известните филми в света са отличавани със „Златна палма“ – „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе, „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, „Човекът от желязо“ на Анджей Вайда, „Секс, лъжи и видео“ на Стивън Содърбърг, „Гепардът“ на Лукино Висконти.

Считана за една от най-престижните награди в света на киното, „Златна палма“ обикновено се присъжда за цялостната работа на даден кинодеец или за филм, откриващ нови киноперспективи.

Спечелването на „Златна палма“ не гарантира непременно касов успех, но определено е крачка напред към номинация за „Оскар“ – най-престижната филмова награда в света, както е добре известно на режисьори като Терънс Малик, Михаел Ханеке, Роман Полански, Джейн Кемпиън.

Новозеландката Джей Кемпиън заема специално място в историята на Кан – тя е единствената жена режисьор, печелила „Златна палма“.

Само девет кинодейци членуват в друг ексклузивен фестивален клуб – на двукратните носители на „Златна палма“.

Миналата година Рубен Йостлунд стана първият шведски режисьор, удостоен със „Златна палма“, откакто отличието се връчва от 1955 г.

Миналогодишният трофей беше инкрустиран със 167 диаманта по случай 70-годишнината на кинофестивала в Кан, припомня агенцията.

Тази година 21 филма ще се съревновават за наградата „Златна палма“. Фестивалът ще започне на 8 май, а носителят на топ отличието, избран от жури с председател актрисата Кейт Бланшет, ще стане известен на 19 май.

 
 

Barcelona Gipsy Balkan Orchestra: Балканската музика те удря право в сърцето

| от Евелина Иванова |

Музиката им е точно толкова пъстра колкото подсказва и името на групата. Смесица е от стилове с дълбок корен, които преплитат мелодия и ритъм в нов звук – неподправен, проникновен и будещ страст към живота. Бандата започва пътя си от Барселона, Испания, но събира публика из цяла Европа. Отчасти и заради националната принадлежност на членовете й, която описва почти окръжност около Стария континент.

Полифоничната седморка на Barcelona Gipsy Balkan Orchestra (BGKO) – Sandra Sangiao (вокал, Каталония), Mattia Schirosa (акордеон, Италия), Julien Chanal (китара, Франция), Stelios Togias (перкусии, Гърция), Ivan Kovačević (контрабас, Сърбия), Daniel Carnobell (кларинет, Испания) и Oleksandr Sora (цигулка, Украйна), ще стигне и до българската публика на 26-ти май, с концерт в столичния Sofia Life Club.

Очакванията са за перфектен микс от кемзел и цигански ритми, страстно подправени с балкански дух. Хванахме ги за бърз разговор в паузата между два концерта от европейското им турне и вече чакаме лично да им стиснем ръката.

Barcelona Gipsy Balkan Orchestra е доста еклектична банда с членове от Испания, Италия, Франция, Сърбия, Гърция и Украйна. Как всъщност се намерихте?

Ние сме нещо като социална извадка на Барселона – всички живеем в този мултикултурен град, който ни събра. Запознахме се постепенно, по време на самостоятелните ни живи участия в различни клубове, а идеята да правим балканска музика се оказа спойката помежду ни.

Преди три години се прекръстихте от Barcelona Gipsy Klezmer Orchestra на Barcelona Gipsy Balkan Orchestra. Защо?

Променихме леко името си заради някои проблеми с авторските права, но  нищо от творчеството ни не се е променило съществено. Все още свирим много циганска, балканска и клезмер музика.

Има ли някой от вас, който да е от ромски произход?

Не, засега…

Може ли да се каже, че създавате собствен музикален жанр. Музиката ви сякаш минава отвъд циганското, балканското или клезмер звученето?

Всъщност никой от нас не беше правил такава музика преди BGKO– и сигурно начинът, по който я усещаме, нашата интерпретация ни прави различни, предлага друга гледна точка. Ние използваме наш собствен език, за да разказваме истории, език, който ни е познат и който се опитваме да обогатяваме всеки ден…

Кое в музиката на Балканите ви говори най-много и ви докосва най-дълбоко?

Всяка музика е отражение на хората, които я създават и които живеят с нея и чрез нея. Балканската музика и балканците те удрят право в сърцето. Така и трябва да бъде.

Битува схващането, че хората от Балканите сякаш не са особено склонни да приемат приликите помежду си. Мислите ли, че това е така и в музиката?

Сходствата между балканските народи са нещото, с което те трябва да се гордеят – те са отличителната им характеристика пред света. А различията помежду им просто допълват картината…Същото е и с музиката. Така виждаме нещата след всички тези години, в които правим балканска музика.

В новия ви албум Avo Kanto преобладават традиционните песни. Какво може да ни кажете за подбора на парчетата. Кои влязоха във финалната десетка? 

Песните в Avo Kanto разказват истории, които чухме по време на пътуванията ни по представянето на предишния ни албум Del Ebro Al Danubio – истории, които ни се иска да споделим с публиката, по наш си начин.

Има ли някоя традиционна българска мелодия, която не ви излиза от главата?

Много са. За албума сме избрали Криво садовско хоро, но всъщност изпълняваме много традиционни български песни. Балканските песни предизвикват експлозия от емоции по време на всяко наше живо участие.

Как върви турнето ви? Какво да очакваме по време на концерта ви в столичния  Sofia Live Club на 26-ти май?

Турнето ни върви страхотно! Много сме щастливи, че отново можем да прекараме малко време със стари приятели и да завържем нови приятелства чрез музиката си. Очакваме и в София да е същото! Да има много чисти балкански сърца.

Вашето послание към  българската публика?

Просто да е готова да се отдаде на емоциите, които балканската музика носи. Щастие, тъга, мъка, носталгия, ярост. И да го направи като нас – с цялата си душа…