Време е икономиката да отстъпи

| от |

Иван Стамболов, Петте кьошета

Предизборна програма се пише трудно, въпреки че се пише по установени правила. Едно от тези правила е, че сектор №1 е „Икономика“. Тя е важна, даже много важна. Всичко зависи от икономическите разчети, производството, енергетиката и финансите. Да, важна е, но най-важна, най-голяма ценност, това, от което произтича всичко и към което всичко е насочено, икономиката е едва отскоро.

Затова ще прозвучи парадоксално, когато кажа, че е време икономиката да отстъпи, да престане да бъде начело на политическите програми и да оглавява ценностната система на човеците. Защото икономиката е чудесна тук и сега, в този свят, но човекът не живее само тук и сега и обитава повече светове. Ако затвориш кръгозора си само в един свят, непременно ще си тъжен. Икономиката пресмята, подрежда и планира живота, но не обяснява смисъла му, камо ли пък да му дава смисъл.

Как изглеждат нещата, ако мислиш само икономически?

Наистина, историята на човечеството е история на собствеността. От най-дълбока древност човекът е оцелявал и се е легитимирал чрез своята собственост. Дори пълното отсъствие на собственост у някой индивид пак е вид осмисляне на света през собствеността. „Нямам собственост“ или „Не желая да имам собственост“ е мислене през понятието за собственост.

Когато довежда умението си да управлява своята собственост до относително съвършенство, човекът изобретява капитализма. Всички общества, основани на собствеността, са повече или по-малко капиталистически. Дори робовладелските са такива, само че при тях човекът освен субект на собствеността може да стане и обект на собственост – може да бъде притежаван, може да бъде разменян и търгуван и може да носи стойност като другите видове собственост. Иначе останалото е почти едно и също през хилядолетията. Затова аз бунтовно отричам това, което са ме учили в училище – че човешката история минава през първобитни общества, робовладелски общества, общества на феодализъм, капитализъм, социализъм и комунизъм. По-склонен съм да приема, макар и с усмивка, хронографията на Дъглас Адамс, който казва:

„Историята на всяка велика галактическа цивилизация преминава през три различни и ясно очертани периода: Оцеляване, Любознателност и Изтънченост, известни също като периодите „Как?“, „Защо?“ и „Къде?“. Например първият период би могъл да се характеризира с въпроса „Как да се нахраним?“, вторият с въпроса „Защо се храним?“, а третият с въпроса „Къде ще обядваме?“.

Според мен човечеството отдавна се намира в периода на изтънчеността и затова за него икономиката е нещо толкова важно. И с пълно основание. Човечеството е изобретило капитализма и това е едно от най-великите му открития.

Добър или лош е капитализмът?

Капитализмът е добър, защото се основава на свободната конкуренция – свободата да разгръщаш дарбите си и чрез тях да променяш света, на който си даден да бъдеш стопанин и който ти е даден, за да го превърнеш от джунгла в градина. Капитализмът е добър, защото е личен просперитет чрез честна размяна на ценности и според някои това е висша форма на справедливост.

Капитализмът е лош, защото казаното по-горе обикновено е невъзможно да се случи в този чист вид, свободната конкуренция лесно се изражда в монополизъм и борбата за печалба се води със съвсем други средства, а не почива на простата размяна на ценности. Капитализмът е лош, защото в него е заложено да потиска солидарността за сметка на личния и корпоративния интерес и това сериозно уврежда справедливостта, смятат други.

Въпреки противоречието на тези два възгледа, по-голямата част от хората приемат, че капитализмът е по-скоро добър, защото прави по-охолен и приятен живота на всички, включително и на „експлоатираните“ и „онеправданите“ чрез всевъзможни здравни грижи и социални придобивки. Коя е една от най-фундаменталните ценности в телевизионните реклами – да се забавляваме. Да намираме щастието в чипса, да говорим с безплатни минути по мобилните си телефони и да теглим весели кредити, с които да си купуваме джунджуриите, които осмислят живота ни.

В края на 18 и особено в средата на 19 век възтържествува ерата на логиката и рационализма. Героят на това време е Шерлок Холмс, който със своя еволюирал до съвършенство мозък и въоръжен с научните достижения на времето си, е способен да се справи с всичко. Човекът достига невиждани върхове на своята гордост, забравя благодарността за творческите сили, които са му дадени по образ на собствения му Творец, и започва да гледа сам на себе си като на демиург. Някъде тогава индивидуалността се превръща в индивидуализъм и се появява убеждението, че всеки човек не само има право, но даже е длъжен да бъде богат и щастлив. Тук и сега, в този свят.

Така за човека остава да съществува само този свят. Така икономиката става център на всичко и днес ние мерим качеството на съществуването си с размера на брутния вътрешен продукт и с процента на икономическия растеж. Но нима е възможно да има вечен растеж на благоденствието? И изобщо жив ли е все още онзи капитализъм на гордите индустриални завоеватели от 19 век?

Жив ли е все още капитализмът?

Кога капитализмът спира да съществува? Според мен когато собствеността спре да бъде персонална. Помните ли Котарака в чизми, когато пътува с краля и го лъже за богатството на мнимия маркиз? „Чии са тези плодородни поля, селяни?“ – пита впечатленият монарх от приказката, а подучените от котарака селяни отговарят: „На г-н маркиза, на г-н маркиза…“. „Чии са тези гори?“, пак пита кралят, а селяните пак отговарят, че са на г-н маркиза. Какъв отговор ще получи кралят, ако днес излезе от пъстрите корици на детската книжка и попита: „Ей, селяни, на кого е Дженерал мотърс, на кого е Кока-кола? На кого е М-тел, на кого е Билла? На кого е КТБ, селяни?“ Селяните ще се затруднят да отговорят, а едва ли и храбрият котарак ще успее да им подскаже, защото днес собствеността е така размита през бордове и акции, които ежедневно сменят притежателите си, че е трудно да кажеш кое на кого е. Собствеността продължава да съществува, но вече не я обичаме, не се грижим за нея и не носим отговорност както във времената, когато можехме да кажем: „Това е на Стоян, а онова е на Иван“. Живеем в корпоративен свят, а той прилича повече на социалистически, отколкото на капиталистически, защото собствеността не е персонифицирана.

Собствеността трябва да е персонална, а духовните ценности да са универсални. Днес обаче е точно обратното. Днес никой не може да каже кой е фактическият собственик на дадена корпорация, но всеки има своя индивидуална истина, лична правда и собствена неповторима ценностна система. Идеята за индивидуално и относително добро бързо прераства в подозрението, че добро изобщо не съществува, че красотата не е нищо повече от обществен договор и че истината зависи единствено от гледната точка.

Богатството и щастието като главна ценност.

Философията на правото на щастие и богатство и на вечния растеж дава своите плодове и тези плодове не са лоши. Никога досега на земята не са живели толкова много хора (повече от всички живели досега, взети заедно) и никога хората не са живели по-добре, отколкото сега – сити, здрави, необезпокоявани. Дори изглежда, че човеците никога не са били толкова добри един към другиго, колкото са днес – даже да не се обичат, поне се търпят. Търпимостта е законово гарантирана.

Това се отразява на политиката и на управлението. Управление, което не гарантира икономически растеж и лесно забогатяване на избирателите, включително чрез социални придобивки, не е никакво управление; то е неуспешно управление. Затова днешните политици, изповядващи един и същи популизъм, независимо дали се пишат леви или десни, се стремят да правят избирателите все по-богати и все по-доволни, дори с цената на дългове, които най-вероятно ще плащат децата на същите тези избиратели, децата, които сега се радват на безоблачно консуматорско детство.

Но се оказва, че популизмът не носи радост на душата, а икономиката е неспособна да произведе щастие. И ето че съвременният човек с досада установява, че е по-лесно да бъде богат, отколкото да бъде щастлив.

Какво се случва в България. Тук ситуацията е по-особена. Ние вечно „откриваме топлата вода“ – и в края на 19, и в края на 20 век. Включваме се във важните европейски процеси едва тогава, когато те са узрели и даже са започнали да загниват в закономерния скепсис и необходимост от промяна. Светът вече бе станал индустриален и колониализмът беше в апогея си, когато ние гърмяхме с черешови топчета, за да заявим съществуването си като нация, която желае тепърва да има собствена национална държава. Когато век по-късно социализмът се срути, европейският капитализъм вече толкова се беше префърцунил, че си играеше с идеята за социалната държава, а в същото време ние хищно се заехме с първоначалното натрупване на капитала.

След демократичните промени всички бяха единодушни, че социализмът е зло. Следователно капитализмът беше добро. Сега, четвърт век по-късно, има хора, които мислят точно по обратния начин: пороците на прехода = капитализъм; пороците са зло, следователно капитализмът е зло и следователно социализмът е добро.

Нито едното е вярно, нито другото. Или поне не следват едно от друго по толкова опростен начин. Обаче тази грешна аритметика оставя дълбоки следи в мисленето ни.

Ние сме традиционно бедни и затова още по-лесно издигаме икономиката на пиедестал. Тя е онази магия, която ще ни възнагради по заслуги и ще ни направи богати. Ето защо всяка предизборна програма започва с икономика и може би е правилно, защото най-спешните мерки, осигуряващи възможност за реформи, са икономически. Аз пък се мъча да убедя себе си и вас, че икономиката е жизнено необходимо, но крайно недостатъчно условие. Тя не е способна да осмисли човешкия живот и да внесе в него мир и хармония.

Има сектори, където само икономическата логика не стига

Писачите на предизборни програми знаят кои са секторните политики. Знаят също, че икономиката е кралицата на всички сектори, както леката атлетика е кралицата на всички спортове. Но има поне три сектора, които много трудно се поддават на икономизация, тоест на игнориране на всички други аргументи, с изключение на икономически състоятелните: здравеопазване, образование и култура.

Денонощна практика е на болни хора да се предписват ненужни манипулации и скъпо лечение. Правят се операции, които инвалидизират пациентите за месеци, не защото са нужни, а защото са по „скъпа пътека“. Лекарят, който само преди няколко години е мълвял (къде искрено, къде не дотам) Хипократовата клетва, сега не се ръководи от мотива да облекчи страданието на пациента, а „с грижата на добър стопанин“, както пише в Търговския закон, да донесе максимална печалба на предприятието в което работи. Предприятието е като всяко друго и това, че в случая се явява болница, е просто дребна подробност от пейзажа. Тук царува логиката на икономиката. Болните са стока, а не човеци в беда. Но не бива да е така, не е правилно да е така.

Логиката на икономиката царува и в образованието. Затова ученикът не е млад човек, който трябва да погледне света през очите на предишните поколения и да го осмисли, а двуного, след което „вървят“ едни пари. За всяко такова двуного предприятието наречено „училище“ получава пари от държавата, което го прави съвсем същото като предприятието, наречено „болница“. Затова има селски училища, в които волни циганета изобщо не се явяват, но се водят там на отчет като Гоголеви мъртви души и никой не смее нищо да каже, защото парите ще спрат да ги следват, а училището може да го закрият и тогава директорът, учителите и байчото ще трябва да напрягат мисълта си в търсене на друго, по-адекватно препитание. Това не е нормално и със сигурност не е от полза за никого. Утре циганетата, след които сега вървят парите, ще се наредят на опашка за социални помощи поради пълната си непригодност и парите пак ще тръгнат след тях, вместо да отидат на някое друго място, например в предприятието, наречено „болница“, където да последват някой мним, често дори и физически несъществуващ, болен. Днес тях ги следват парите, утре те ще следват парите, които някой отнякъде ще трябва да извади.

В културата икономическата логика води до два твърде различни резултата. Едни хора казват така: „Добре, трябва да се самоиздържаме. Затова ще правим точно това, което иска публиката и което публиката очаква от нас“. Така се ражда чалгата – култура без усилие, но и без трансцеденталност. Други хора пък казват иначе: „Ние държим патента на художествената истина и дори неразбрани, сме гениални. Обществото е длъжно да ни плаща, за да творим, но не е длъжно да ползва продуктите от творчеството ни“. Така се ражда графоманията и производните ѝ в другите сфери на изкуството и културата. От едната страна на културата са изрусените певачки с изкуствени гърди, от другата – неразбраните интелектуалци, които се напиват в порутените бюфети на провинциалните театри в очакване на мизерните си заплати. Нормално ли е това? Аз мисля, че не е. Какво да се направи? Не зная…

Ето колко им е трудно на авторите на предизборни програми, когато трябва да разписват отделните секторни политики. Очевидно не върви нито да оставиш всичко на свободна конкуренция, нито да го оставиш на бюджетна грижа. И това се дъвче от 20 години. Тези сектори остават вечно нереформирани, въпреки че абсолютно всички са единодушни, че това са секторите, които се нуждаят от най-спешни и радикални реформи. Следователно причината е другаде (ще си каже обезвереният страничен наблюдател) – в лошите политици и некачествените управления.

Народът и властта

Българското общество се дели на две – на угнетен народ и неразбрана интелигенция, от една страна, и от политици, олигарси и мутри от друга. И сякаш едните идват от северния полюс, а другите от южния, за да се срещнат тук на неутрална територия. Сякаш не са част от един и същи „народ“, каквото и да се крие зад този термин.

Хората, българите, проектират във властта себе си; мутрите и олигарсите също са хора и българи.

Попадаме в омагьосан кръг: лоши хора правят лоши закони, но дори и тях никой не спазва. В резултат управленията се провалят едно след друго, не могат да довършат мандатите си и идват нови управления на лоши хора, които правят лоши закони, които никой не спазва.

Политическият живот прилича на Содом и Гомор. Има партии, които откровено се занимават само с политически промискуитет. Непрекъснато се мъдруват коалиции, за да могат професионалните политици да упражняват професията си. Групички неискрени кариеристи са готови на всичко, за да ги има във властта: не искаме министри, дайте ни каквото и да е; дайте ни общински съветници, шефове на агенции, директори на предприятия. Директор на читалище даже ни дайте, само и само да ни има! Понякога ме е страх да се обърна и да погледна политическия живот, за да не се превърна в стълб от сол!

Всичко е сделка. Целта на всяко политическо действие е икономическият резултат. Ето защо икономиката се приема за най-важното нещо, но не е. Ето защо икономиката трябва да отстъпи, колкото и богат да е направила живота на хората през последните два века. Както казах и по-горе, голямото учудване на съвременния човек (а може би и голямото му разочарование) е откритието, че е по-лесно да стане богат, отколкото щастлив.

Това някои наричат „криза на ценностите“ и тя е по-ужасна от всяка икономическа или финансова криза.

Защо съвременният човек не е щастлив, въпреки че живее охолно в сигурен свят? Защото няма предназначение и смисъл на живота си или, по-точно казано, не ги вижда, не ги осъзнава и не мисли за тях. Защо твърдим, че въпросът за смисъла на живота е най-сложният, при положение че е най-простият? Парадокс: да мислиш за себе си като за венец на еволюцията, субект на всевъзможни права и обект на социални грижи – това не те прави щастлив, въпреки че на пръв поглед би трябвало.

Икономиката е изкуството на материалния живот, на живота в този свят. Но човекът е колкото материално, толкова и духовно създание. Ако едната му същност закърнее за сметка на другата, то човекът остава неосъществен и не може да намери покой, камо ли щастие. Не е нужно човекът да е превъзбуден аскет с налудничав от лишения поглед, но не е нужно да бъде и тлъст потребител, който се интересува само дали пържолата на скарата му е достатъчно голяма. Да използваш разума без сърцето си е все едно да използваш обонянието без зрението си, когато разглеждаш едно цвете – ще познаваш аромата, но не и багрите му. И обратното, както обичат диалектиците да завършват изказванията си.

Какво да се прави?

Очевидно, за да функционира добре обществото, да дава добри резултати и членовете му да са доволни, трябва нов вид управление. Нов вид управление се прави от нов вид управници. Нов вид управници идват от нов вид общество и нов вид хора. Да не се скандализираме от метафорите за чипа и материала! Истина са.

Откъде ще се вземат новите хора? Това не е правилният въпрос. Правилният въпрос е кога и как, а отговорът – минимум след едно поколение, ако незабавно започнем да правим това, което е нужно. Нека успоредно с най-необходимите и бързи мерки, които всяко следващо управление е длъжно да предприеме, да се водят и стратегически политики. Не искам да вземам ролята на съставител на предизборни програми и затова ще кажа само едно – образование. Задължително, строго и ефективно задължително образование с тежки санкции за онези, които не изпълняват това задължение – включително и лишаване от социални помощи. Непременно трябва да се преразгледа и бюджетът за образование защото, както учи икономиката, чиито кокали глозгаме сега, финансирането е най-ефективният инструмент за изпълнението на всяка задача. Учителите трябва да са квалифицирани (ако трябва и в чужбина) и високо платени. И най-важното – радикална промяна в учебната програма. Задължително трябва да се въведе изучаването на история на социализма от 1944 до 1989 – вече има достатъчна историческа дистанция за това. Задължително изучаване на богословие в адекватна форма и особено на история на църквата. Изцяло нова и преосмислена програма по българска и световна литература с баланс между представители на реализма и християнски насочени писатели.

Така ще пораснат хора с макар и минимална, но правилно подредена представа за човешката култура. Другото ще дойде само, макар и бавно.

За сп. “Християнство и култура“

 
 

No Tears Left to Cry на Ариана Гранде е страхотна песен

| от chronicle.bg |

Ариана Гранде пусна в мрежата новият си сингъл – първият след като бе извършен атентат по време на неин концерт в Манчестър през 2017 г.

24-годишната изпълнителка качи видеото на най-новата си песен, No Tears Left to Cry в профила си в Instagram. В емоционалния текст са включени препратки, напомнящи за събитието от миналата година, когато 22 души от публиката бяха убити, а 500 бяха ранени.

Клипът на No Tears Left to Cry е дело на режисьора Дейв Майерс, а продуцент е Макс Мартин. Песента е страхотна с постепенната си смяна от госпъл ритъма към свежо лятно поп парче. А клипът ни препраща в паралелна вселена, малко а ла Blade Runner.

Певицата подгря феновете си с няколко предварителни откъси и постове в социалните мрежи по-рано през седмицата.

От излизането си на 19 април, песента вече има 15 млн. гледания в YouTube, а отзивите за нея са повече от екзалтирани.

Според нас песента е страхотна, но оставяме и на вас да прецените.

 
 

А не може ли просто да забраним мачовете?

| от Цветелина Вътева |

Толкова сме свикнали с факта, че по мачове стават простотии, че вече неща от типа на „извадено око“, „счупен крак“, „откъснат палец“, „натрошен рейс“ пр. явления по време на вечното дерби са станали нормални.

Все едно е супер в реда на нещата в деня, в който Левски и ЦСКА играят, движението в центъра да е почти невъзможно, през Борисовата да не се минава и половината град да е пълен с фанатизирани фенове, лошо гледащи полицаи и наплашени граждани.

Инцидентът с бомбичката, гръмнала в окото на полицайка, влезе в новините, но и някак си съвсем естествено се вписа в разбирането, че „така е на мач“.

Хайде сега да повторим думата. Мач. Не война, не терористичен акт, не бомбардировка. Мач! Някакви момчета, които пет пари не дават за футбола, замятат крака, чакайки мъката да свърши и да ходят да се успокоят между гърдите на плеймейтка в черно сепаре с бял прах по масата. Докато те вяло подтичват на терена, натопорчени и възбудени младежи с настръхнли зърна (и в по-лошия случай: възрастни мъже с вехти тениски и избелели мастилени черепи по пъпчасалите рамене, правени от Емо, който се е учил да татуира в затвора) ръсят слюнка и псувни по червените или сините си шалчета, след което отпушват насъбрания екстаз в селска агресия.

Около стадиона има стотици полицаи, които вместо да си вършат другите неща, като например да гледат в една точка в мизерното районно, стоят като истукани и гледат мрачно. От една страна, защото си искат при точката, от друга – защото знаят, че по време на мача или след него вероятно ще им се наложи да поработят. Някои от тях, в които садистичното начало е засилено, сигурно са доволни, че ще имат възможност да разбият нечия обръсната глава с палка, но повечето са по-скоро отегчени.

Това е ситуацията на всеки мач на Левски и ЦСКА от много години насам.

Вече почти няма и да чуете „Само Левски“ или „Само ЦСКА“.

Призивите на „положително подкрепление“ отдавна са отстъпили на далеч по-звучните „К*Р за Левски“, „Копелета сини, всичко е червено“, „Гунди ви зове, на синьото небе“, „Чорба-м*нет“ т.н. Има и още, но те не може да се напишат в уеба.

Иначе мога да събера смелост и да напиша „Здравейте, аз съм Цвети и имам приятели-ултраси“. Наистина. Имам. От Левски съм, защото баща ми е от Левски, но пък имам приятели от агитката на ЦСКА. С тях съм пила бира, ходили сме на море и си ходим по рожденните дни. Не знам дали такова нещо като „бивши ултраси“, но те от години не ходят по мачове. Следят мачовете и отбора си, но са прекалено заети да правят пари или деца, или и двете. И въобще да си живеят живота.

А сред масата мутри, рецидивисти и комплексирани хулигани, живеенето на живота остава на заден план.

Тъжната истина е, че във футболните мачове между Левски и ЦСКА отдавна няма спорт. Това е война. Многогодишна война между две групи от една и съща субкултура: такава, която не среща своя естествен край, защото се предава от едно поколение на следващо. А както казва един от приятелите ми, за които говорех, „да бъдеш част от това създава чувство за принадлежност, сила, значимост – неща, които много от тези момчета няма къде другаде да получат“.

Наежваме се, когато Тръмп бомбардира Сирия, за да не се обиди Путин и да стане Трета Световна, и се подмокряме, когато Ким Чен Ун прати ракета в задния двор на Белия дом, а в същото време толерираме една реална, макар и жалка в мащаба си, война, чиито военни действия се реализират редовно в центъра на града ни.

В колата си имам диск на Lasthope и обикновено превъртам песента „F*ck Police“ по няколко пъти. Отношението към органите на реда обаче в този казус не е водещо. Водещ е фактът, че една жена, която е била на работното си място, е претърпяла и ще претърпи още цифра очни операции с надеждата, че ще си възстанови зрението.

Тя е жертва на война. И то такава, която може да се предотврати. Аре да ги забраним тия мачове.

 
 

Елтън Джон ще има биографичен филм

| от chr.bg |

Paramount Pictures ще финансира, а по-късно и разпространи филм за живота на легендарния Елтън Джон. В главната роля е Тарън Егъртън („Кингсман“ и „Еди орелът“).

Режисьор на биографичната лента е Декстър Флетчър, който направи и „Бохемска рапсодия“ за живота на друг британски певец Фреди Меркюри от групата „Куин“.

Сценарият е написан от Лий Хол, автор на сценария на „Били Елиът“, заяви говорител на „Парамаунт“ пред АФП, потвърждавайки информацията от уебсайта Deadline.

Началото на снимките е насрочено за това лято, каза Paramount за филма, продуциран от Marv Films и Rocket Pictures, продуцентската компания на Елтън Джон, която е присъединена към проекта.

71-годишният певец съобщи в края на януари, че започва през септември последното си световно турне, в което има около 300 дати. То ще завърши през 2021 г.

За над петдесетгодишната си кариера Елтън Джон е продал повече от 250 милиона записа.

 
 

Avicii: момчето на EDM музиката, което не обичаше славата, а сцената

| от chronicle.bg, по The Guardian |

Avicii не беше просто продуцент, той беше новатор. Още с излизането си на голямата сцена през 2011 г. с хита Levels, шведският музикант Тим Берглинг стана символ на възхода и паденията на dance музиката в САЩ.

Когато пробива в шоубизнеса, е на 21 години и не прилича на останалите известни изпълнители. Високите скули и платинено русата коса никога не се чувстват удобно под светлината на прожекторите. Приятелите и колегите му го описват като срамежливо и тихо сладко дете със сърце на механик. В интервютата отговорите му понякога са уклончиви. Репортерите се опитват да измъкнат информация от един артист, който очевидно се чувства по-удобно пред компютъра, докато композира.

С музиката нещата стоят по различен начин. Avicii е пионер в развитието на EDM-а (electronic dance music), който изгрява точно в най-подходящия момент – когато жанрът тепърва става масово явление отвъд океана.

Открит е в платформата MySpace от холандския продуцент и „ветеран“ Лейдбек Люк. Артистичният псевдоним на Берглинг от будистки означава „ад“ (avici). Още в началото синглите му стават явления в популярната култура. В тази група са едни от първите му хитове – Levels, Fade Into Darkness и Silhouettes – с тях диджеят отдава почит на повлиялите му Swedish House Mafia и Daft Punk. Песните са страхотни интерпретации и създават шаблон, който се използва и до днес – почти десетилетие по-късно, от творците в EDM музиката.

Синглите стават химни за всички милениали, които се събират по фестивали и ги слушат в късните августовски нощи. Музиката на Avicii е любима на цяло едно поколение, чиято младост минава в ерата след 11 септември – времена  на постоянни военни и технически конфликти и икономическа несигурност. Ако за предишното поколение в култ са издигнати хип-хопа и грънджа, сега на мода е EDM – тази музика изкарва в младите духа на забавлението, като противовес на постоянния негативизъм, идващ от медиите. Тази електронна музика е колективен катарзис, а Avicii, за определено време, е най-яркият артист, който я развива. Той няма общо с политиката, творчеството му образува своеобразен сапунен мехур от шампанско и конфети, а песните са антидепресант.

Тази музикална революция не се нрави на някои ветерани, които се мъчат да пробият на сцената на електронната музика още от края на 70-те. Блясъкът и популизмът на новият стил е в разрез с музикалните традиции на миналия век. На феновете не им пука, нито на Avicii – той е навсякъде. Присъства на всички световни фестивали – Tomorrowland, Ultra Miami, EDC Las Vegas, Coachella. Лас Вегас го обиква и се превръща в средище на EDM музиката.

Чрез помощта на мениджъра му, Аш Пурнури, Авичи покачва стандартите за заплащане на диджеите  по света, настоявайки за шестцифрени хонорари за участие във фестивали. Образът му е по всички билбордове от Лос Анджелис до Вегат – той се превръща в емблема на EDM-a.

На сцената той напълно е в стихията си – носи спортни дънки, тениска, бейзболна шапка и владее сцената с вдигната дясна рака. Самият той казва: „Обичам това, което правя, но никога не ми е харесвало да ме разпознават или да съм под наблюдение.“

Творчеството му е удостоено с две номинации за награда „Грами“ – една за работата му по сингъла на Давид Гета Sunshine и една за Levels. По-късно казва в интервюта, че тези номинации са го карали да се чувства най-горд в цялата си  кариера. Най-големият му хит е Wake Me Up , която излиза на фестивала Ultra през 2013 г. Заедно с Алое Блак, песента стига до върха на класациите в повече от 40 страни и пазарен хит. Парчето смесица от EDM и кънтри е многократно интерпретирано от редица артисти. Песента е включена в соловия албум на Avicii True, който стига до топ 10 в повече от 15 страни.

Въпреки успеха, не липсват и сълзи. Графикът на турнетата е напрегнат, като диджеят присъства на фестивали и по клубове навсякъде по света. През 2014 г. отменя участието си на фестивала Ultra,  защото му предстои операция. Фийчър за него в списанието GQ показва хедонистичния му начин на живот и обрисува едно  ежедневие с диета от „RedBull, никотин и храна от летищата“. Феновете му заклеймяват статията, а самият Тим я определя като „нечестна и неточна“. Слуховете за някакъв вид зависимост се засилват, когато през 2014 г. той отменя всичките си насрочени концерти, заради проблеми със здравето.

„В  началото купонясвах много… всяка нощ беше купон.“ казва той през 2013 г. „Но след време осъзнах, че тялото и ума ми не могат да поемат повече.“ Официално се оттегля от изпълненията на живо през 2016 г., когато е на 26.

Две години по-късно говорителят на Авичи известява, че диджеят  е намерен мъртъв на Арабския полуостров, на хиляди километри от дома си в Стокхолм. „Той беше намерен мъртъв в Маскат, Оман този следобед. Семейството му е съсипано и всички ние искаме да уважим тяхната нужда от лично пространство в този труден момент“, пишат представителите на звездата.“ каза Даяна Барън.

Голямата популярност често е прилича на ритуална саможертва, при която публиката издигаме личности до върха, които е предопределено да паднат. А после гледаме вцепенени, когато това стане. Историята на Тим Берглинг е с трагичен край, наред с прекрасните му парчета и краткото му царуване на върха на музиката. Трудно е да тъгуваме на песни като Levels, която толкова еднозначно отрича тъмнината като душевно усещане. EDM е радост, празнуване, надежда, изсмиване в лицето на конфликтите. Точно това, което може би Берглинг е искал да постигне в живота. Това ще бъде неговото послание и наследство.