Време е икономиката да отстъпи

| от |

Иван Стамболов, Петте кьошета

Предизборна програма се пише трудно, въпреки че се пише по установени правила. Едно от тези правила е, че сектор №1 е „Икономика“. Тя е важна, даже много важна. Всичко зависи от икономическите разчети, производството, енергетиката и финансите. Да, важна е, но най-важна, най-голяма ценност, това, от което произтича всичко и към което всичко е насочено, икономиката е едва отскоро.

Затова ще прозвучи парадоксално, когато кажа, че е време икономиката да отстъпи, да престане да бъде начело на политическите програми и да оглавява ценностната система на човеците. Защото икономиката е чудесна тук и сега, в този свят, но човекът не живее само тук и сега и обитава повече светове. Ако затвориш кръгозора си само в един свят, непременно ще си тъжен. Икономиката пресмята, подрежда и планира живота, но не обяснява смисъла му, камо ли пък да му дава смисъл.

Как изглеждат нещата, ако мислиш само икономически?

Наистина, историята на човечеството е история на собствеността. От най-дълбока древност човекът е оцелявал и се е легитимирал чрез своята собственост. Дори пълното отсъствие на собственост у някой индивид пак е вид осмисляне на света през собствеността. „Нямам собственост“ или „Не желая да имам собственост“ е мислене през понятието за собственост.

Когато довежда умението си да управлява своята собственост до относително съвършенство, човекът изобретява капитализма. Всички общества, основани на собствеността, са повече или по-малко капиталистически. Дори робовладелските са такива, само че при тях човекът освен субект на собствеността може да стане и обект на собственост – може да бъде притежаван, може да бъде разменян и търгуван и може да носи стойност като другите видове собственост. Иначе останалото е почти едно и също през хилядолетията. Затова аз бунтовно отричам това, което са ме учили в училище – че човешката история минава през първобитни общества, робовладелски общества, общества на феодализъм, капитализъм, социализъм и комунизъм. По-склонен съм да приема, макар и с усмивка, хронографията на Дъглас Адамс, който казва:

„Историята на всяка велика галактическа цивилизация преминава през три различни и ясно очертани периода: Оцеляване, Любознателност и Изтънченост, известни също като периодите „Как?“, „Защо?“ и „Къде?“. Например първият период би могъл да се характеризира с въпроса „Как да се нахраним?“, вторият с въпроса „Защо се храним?“, а третият с въпроса „Къде ще обядваме?“.

Според мен човечеството отдавна се намира в периода на изтънчеността и затова за него икономиката е нещо толкова важно. И с пълно основание. Човечеството е изобретило капитализма и това е едно от най-великите му открития.

Добър или лош е капитализмът?

Капитализмът е добър, защото се основава на свободната конкуренция – свободата да разгръщаш дарбите си и чрез тях да променяш света, на който си даден да бъдеш стопанин и който ти е даден, за да го превърнеш от джунгла в градина. Капитализмът е добър, защото е личен просперитет чрез честна размяна на ценности и според някои това е висша форма на справедливост.

Капитализмът е лош, защото казаното по-горе обикновено е невъзможно да се случи в този чист вид, свободната конкуренция лесно се изражда в монополизъм и борбата за печалба се води със съвсем други средства, а не почива на простата размяна на ценности. Капитализмът е лош, защото в него е заложено да потиска солидарността за сметка на личния и корпоративния интерес и това сериозно уврежда справедливостта, смятат други.

Въпреки противоречието на тези два възгледа, по-голямата част от хората приемат, че капитализмът е по-скоро добър, защото прави по-охолен и приятен живота на всички, включително и на „експлоатираните“ и „онеправданите“ чрез всевъзможни здравни грижи и социални придобивки. Коя е една от най-фундаменталните ценности в телевизионните реклами – да се забавляваме. Да намираме щастието в чипса, да говорим с безплатни минути по мобилните си телефони и да теглим весели кредити, с които да си купуваме джунджуриите, които осмислят живота ни.

В края на 18 и особено в средата на 19 век възтържествува ерата на логиката и рационализма. Героят на това време е Шерлок Холмс, който със своя еволюирал до съвършенство мозък и въоръжен с научните достижения на времето си, е способен да се справи с всичко. Човекът достига невиждани върхове на своята гордост, забравя благодарността за творческите сили, които са му дадени по образ на собствения му Творец, и започва да гледа сам на себе си като на демиург. Някъде тогава индивидуалността се превръща в индивидуализъм и се появява убеждението, че всеки човек не само има право, но даже е длъжен да бъде богат и щастлив. Тук и сега, в този свят.

Така за човека остава да съществува само този свят. Така икономиката става център на всичко и днес ние мерим качеството на съществуването си с размера на брутния вътрешен продукт и с процента на икономическия растеж. Но нима е възможно да има вечен растеж на благоденствието? И изобщо жив ли е все още онзи капитализъм на гордите индустриални завоеватели от 19 век?

Жив ли е все още капитализмът?

Кога капитализмът спира да съществува? Според мен когато собствеността спре да бъде персонална. Помните ли Котарака в чизми, когато пътува с краля и го лъже за богатството на мнимия маркиз? „Чии са тези плодородни поля, селяни?“ – пита впечатленият монарх от приказката, а подучените от котарака селяни отговарят: „На г-н маркиза, на г-н маркиза…“. „Чии са тези гори?“, пак пита кралят, а селяните пак отговарят, че са на г-н маркиза. Какъв отговор ще получи кралят, ако днес излезе от пъстрите корици на детската книжка и попита: „Ей, селяни, на кого е Дженерал мотърс, на кого е Кока-кола? На кого е М-тел, на кого е Билла? На кого е КТБ, селяни?“ Селяните ще се затруднят да отговорят, а едва ли и храбрият котарак ще успее да им подскаже, защото днес собствеността е така размита през бордове и акции, които ежедневно сменят притежателите си, че е трудно да кажеш кое на кого е. Собствеността продължава да съществува, но вече не я обичаме, не се грижим за нея и не носим отговорност както във времената, когато можехме да кажем: „Това е на Стоян, а онова е на Иван“. Живеем в корпоративен свят, а той прилича повече на социалистически, отколкото на капиталистически, защото собствеността не е персонифицирана.

Собствеността трябва да е персонална, а духовните ценности да са универсални. Днес обаче е точно обратното. Днес никой не може да каже кой е фактическият собственик на дадена корпорация, но всеки има своя индивидуална истина, лична правда и собствена неповторима ценностна система. Идеята за индивидуално и относително добро бързо прераства в подозрението, че добро изобщо не съществува, че красотата не е нищо повече от обществен договор и че истината зависи единствено от гледната точка.

Богатството и щастието като главна ценност.

Философията на правото на щастие и богатство и на вечния растеж дава своите плодове и тези плодове не са лоши. Никога досега на земята не са живели толкова много хора (повече от всички живели досега, взети заедно) и никога хората не са живели по-добре, отколкото сега – сити, здрави, необезпокоявани. Дори изглежда, че човеците никога не са били толкова добри един към другиго, колкото са днес – даже да не се обичат, поне се търпят. Търпимостта е законово гарантирана.

Това се отразява на политиката и на управлението. Управление, което не гарантира икономически растеж и лесно забогатяване на избирателите, включително чрез социални придобивки, не е никакво управление; то е неуспешно управление. Затова днешните политици, изповядващи един и същи популизъм, независимо дали се пишат леви или десни, се стремят да правят избирателите все по-богати и все по-доволни, дори с цената на дългове, които най-вероятно ще плащат децата на същите тези избиратели, децата, които сега се радват на безоблачно консуматорско детство.

Но се оказва, че популизмът не носи радост на душата, а икономиката е неспособна да произведе щастие. И ето че съвременният човек с досада установява, че е по-лесно да бъде богат, отколкото да бъде щастлив.

Какво се случва в България. Тук ситуацията е по-особена. Ние вечно „откриваме топлата вода“ – и в края на 19, и в края на 20 век. Включваме се във важните европейски процеси едва тогава, когато те са узрели и даже са започнали да загниват в закономерния скепсис и необходимост от промяна. Светът вече бе станал индустриален и колониализмът беше в апогея си, когато ние гърмяхме с черешови топчета, за да заявим съществуването си като нация, която желае тепърва да има собствена национална държава. Когато век по-късно социализмът се срути, европейският капитализъм вече толкова се беше префърцунил, че си играеше с идеята за социалната държава, а в същото време ние хищно се заехме с първоначалното натрупване на капитала.

След демократичните промени всички бяха единодушни, че социализмът е зло. Следователно капитализмът беше добро. Сега, четвърт век по-късно, има хора, които мислят точно по обратния начин: пороците на прехода = капитализъм; пороците са зло, следователно капитализмът е зло и следователно социализмът е добро.

Нито едното е вярно, нито другото. Или поне не следват едно от друго по толкова опростен начин. Обаче тази грешна аритметика оставя дълбоки следи в мисленето ни.

Ние сме традиционно бедни и затова още по-лесно издигаме икономиката на пиедестал. Тя е онази магия, която ще ни възнагради по заслуги и ще ни направи богати. Ето защо всяка предизборна програма започва с икономика и може би е правилно, защото най-спешните мерки, осигуряващи възможност за реформи, са икономически. Аз пък се мъча да убедя себе си и вас, че икономиката е жизнено необходимо, но крайно недостатъчно условие. Тя не е способна да осмисли човешкия живот и да внесе в него мир и хармония.

Има сектори, където само икономическата логика не стига

Писачите на предизборни програми знаят кои са секторните политики. Знаят също, че икономиката е кралицата на всички сектори, както леката атлетика е кралицата на всички спортове. Но има поне три сектора, които много трудно се поддават на икономизация, тоест на игнориране на всички други аргументи, с изключение на икономически състоятелните: здравеопазване, образование и култура.

Денонощна практика е на болни хора да се предписват ненужни манипулации и скъпо лечение. Правят се операции, които инвалидизират пациентите за месеци, не защото са нужни, а защото са по „скъпа пътека“. Лекарят, който само преди няколко години е мълвял (къде искрено, къде не дотам) Хипократовата клетва, сега не се ръководи от мотива да облекчи страданието на пациента, а „с грижата на добър стопанин“, както пише в Търговския закон, да донесе максимална печалба на предприятието в което работи. Предприятието е като всяко друго и това, че в случая се явява болница, е просто дребна подробност от пейзажа. Тук царува логиката на икономиката. Болните са стока, а не човеци в беда. Но не бива да е така, не е правилно да е така.

Логиката на икономиката царува и в образованието. Затова ученикът не е млад човек, който трябва да погледне света през очите на предишните поколения и да го осмисли, а двуного, след което „вървят“ едни пари. За всяко такова двуного предприятието наречено „училище“ получава пари от държавата, което го прави съвсем същото като предприятието, наречено „болница“. Затова има селски училища, в които волни циганета изобщо не се явяват, но се водят там на отчет като Гоголеви мъртви души и никой не смее нищо да каже, защото парите ще спрат да ги следват, а училището може да го закрият и тогава директорът, учителите и байчото ще трябва да напрягат мисълта си в търсене на друго, по-адекватно препитание. Това не е нормално и със сигурност не е от полза за никого. Утре циганетата, след които сега вървят парите, ще се наредят на опашка за социални помощи поради пълната си непригодност и парите пак ще тръгнат след тях, вместо да отидат на някое друго място, например в предприятието, наречено „болница“, където да последват някой мним, често дори и физически несъществуващ, болен. Днес тях ги следват парите, утре те ще следват парите, които някой отнякъде ще трябва да извади.

В културата икономическата логика води до два твърде различни резултата. Едни хора казват така: „Добре, трябва да се самоиздържаме. Затова ще правим точно това, което иска публиката и което публиката очаква от нас“. Така се ражда чалгата – култура без усилие, но и без трансцеденталност. Други хора пък казват иначе: „Ние държим патента на художествената истина и дори неразбрани, сме гениални. Обществото е длъжно да ни плаща, за да творим, но не е длъжно да ползва продуктите от творчеството ни“. Така се ражда графоманията и производните ѝ в другите сфери на изкуството и културата. От едната страна на културата са изрусените певачки с изкуствени гърди, от другата – неразбраните интелектуалци, които се напиват в порутените бюфети на провинциалните театри в очакване на мизерните си заплати. Нормално ли е това? Аз мисля, че не е. Какво да се направи? Не зная…

Ето колко им е трудно на авторите на предизборни програми, когато трябва да разписват отделните секторни политики. Очевидно не върви нито да оставиш всичко на свободна конкуренция, нито да го оставиш на бюджетна грижа. И това се дъвче от 20 години. Тези сектори остават вечно нереформирани, въпреки че абсолютно всички са единодушни, че това са секторите, които се нуждаят от най-спешни и радикални реформи. Следователно причината е другаде (ще си каже обезвереният страничен наблюдател) – в лошите политици и некачествените управления.

Народът и властта

Българското общество се дели на две – на угнетен народ и неразбрана интелигенция, от една страна, и от политици, олигарси и мутри от друга. И сякаш едните идват от северния полюс, а другите от южния, за да се срещнат тук на неутрална територия. Сякаш не са част от един и същи „народ“, каквото и да се крие зад този термин.

Хората, българите, проектират във властта себе си; мутрите и олигарсите също са хора и българи.

Попадаме в омагьосан кръг: лоши хора правят лоши закони, но дори и тях никой не спазва. В резултат управленията се провалят едно след друго, не могат да довършат мандатите си и идват нови управления на лоши хора, които правят лоши закони, които никой не спазва.

Политическият живот прилича на Содом и Гомор. Има партии, които откровено се занимават само с политически промискуитет. Непрекъснато се мъдруват коалиции, за да могат професионалните политици да упражняват професията си. Групички неискрени кариеристи са готови на всичко, за да ги има във властта: не искаме министри, дайте ни каквото и да е; дайте ни общински съветници, шефове на агенции, директори на предприятия. Директор на читалище даже ни дайте, само и само да ни има! Понякога ме е страх да се обърна и да погледна политическия живот, за да не се превърна в стълб от сол!

Всичко е сделка. Целта на всяко политическо действие е икономическият резултат. Ето защо икономиката се приема за най-важното нещо, но не е. Ето защо икономиката трябва да отстъпи, колкото и богат да е направила живота на хората през последните два века. Както казах и по-горе, голямото учудване на съвременния човек (а може би и голямото му разочарование) е откритието, че е по-лесно да стане богат, отколкото щастлив.

Това някои наричат „криза на ценностите“ и тя е по-ужасна от всяка икономическа или финансова криза.

Защо съвременният човек не е щастлив, въпреки че живее охолно в сигурен свят? Защото няма предназначение и смисъл на живота си или, по-точно казано, не ги вижда, не ги осъзнава и не мисли за тях. Защо твърдим, че въпросът за смисъла на живота е най-сложният, при положение че е най-простият? Парадокс: да мислиш за себе си като за венец на еволюцията, субект на всевъзможни права и обект на социални грижи – това не те прави щастлив, въпреки че на пръв поглед би трябвало.

Икономиката е изкуството на материалния живот, на живота в този свят. Но човекът е колкото материално, толкова и духовно създание. Ако едната му същност закърнее за сметка на другата, то човекът остава неосъществен и не може да намери покой, камо ли щастие. Не е нужно човекът да е превъзбуден аскет с налудничав от лишения поглед, но не е нужно да бъде и тлъст потребител, който се интересува само дали пържолата на скарата му е достатъчно голяма. Да използваш разума без сърцето си е все едно да използваш обонянието без зрението си, когато разглеждаш едно цвете – ще познаваш аромата, но не и багрите му. И обратното, както обичат диалектиците да завършват изказванията си.

Какво да се прави?

Очевидно, за да функционира добре обществото, да дава добри резултати и членовете му да са доволни, трябва нов вид управление. Нов вид управление се прави от нов вид управници. Нов вид управници идват от нов вид общество и нов вид хора. Да не се скандализираме от метафорите за чипа и материала! Истина са.

Откъде ще се вземат новите хора? Това не е правилният въпрос. Правилният въпрос е кога и как, а отговорът – минимум след едно поколение, ако незабавно започнем да правим това, което е нужно. Нека успоредно с най-необходимите и бързи мерки, които всяко следващо управление е длъжно да предприеме, да се водят и стратегически политики. Не искам да вземам ролята на съставител на предизборни програми и затова ще кажа само едно – образование. Задължително, строго и ефективно задължително образование с тежки санкции за онези, които не изпълняват това задължение – включително и лишаване от социални помощи. Непременно трябва да се преразгледа и бюджетът за образование защото, както учи икономиката, чиито кокали глозгаме сега, финансирането е най-ефективният инструмент за изпълнението на всяка задача. Учителите трябва да са квалифицирани (ако трябва и в чужбина) и високо платени. И най-важното – радикална промяна в учебната програма. Задължително трябва да се въведе изучаването на история на социализма от 1944 до 1989 – вече има достатъчна историческа дистанция за това. Задължително изучаване на богословие в адекватна форма и особено на история на църквата. Изцяло нова и преосмислена програма по българска и световна литература с баланс между представители на реализма и християнски насочени писатели.

Така ще пораснат хора с макар и минимална, но правилно подредена представа за човешката култура. Другото ще дойде само, макар и бавно.

За сп. “Християнство и култура“

 
 

„Опасно привличане“: черната комедия за света на подрастващите

| от Дилян Ценов |

Точно 20 години след като филмът „Опасно привличане” (Heathers) показа колко струва популярността в училищните години и се превърна в култов филм, е време за следващия рунд – едноименният сериал, базиран на филма. 20 години по-късно правилата на играта значително са се променили и новият „Heathers” ни показва как. Резултатът от първите два епизода, които вече са достъпни в  HBO GO, очаквано не може да застане гордо до своя предшественик от големия екран, но за сметка на това дава нещо ново, което интригува и би могло да бъде полезно на младите зрители, които са основния таргет на 10-е епизода.

Опасно привличане” едва ли ще се нареди сред големите сериали на годината, още по-малко на десетилетието и неговото най-силно качество определено не е режисурата, сценария (като изключим остроумния диалог на моменти), нито задоволителната актьорска игра на състава. Неговото най-силно качество е пародийния му характер. Сериалът е язвителен, цинично откровен коментар на ситуацията, в която живеят всички подрастващи. Добра злободневна черна комедия.

image

Ролите вече са разменени. Дебелото момиче е най-популярната в гимназията, вече не е аутсайдер а „тартор” на компанията. Момчето, определящо се като gender-queer, е част от нейната група и има правото да бъде всичко, което си поиска, а лесбийката с различни по раса родители е финалът на цветното трио.

Главен персонаж в „Опасно привличане” е Вероника Сойер – 17-годишна гимназистка, за която най-нормалното нещо е, да знаеш какво искаш от живота. Новото момче в гимназията, Джей Ди, се оказва приятна компания, зад която обаче прозира опасен социопат, което става ясно още в първия епизод. Хедър Чандлър и нейният антураж са „съдниците” на гимназията. От тази изходна точка започват да се развиват интригите и малките училищни войни между учениците. На режисьорския стол сядат няколко души, като Лесли Хедланд режисира пилотния епизод, а Джейсън Микалеф и Мат Макконки са главните сценаристи. В главния актьорския състав влизат Грейс Виктория Кокс (Вероника Сйоер), Джеймс Скъли (Джей Ди), Мелани Фийлд (Хедър Чандлър), Джасмин Матюс (Хедър Макнамара) и Брендан Сканъл (Хедър Дюк).

„Опасно привличане” показва какви на практика са последствията от издигането на политкоректността в култ – необясним, масов и неразбираем, превърнал се почти в гротеска. Съдът в социалните мрежи е последната дума и е до такава степен развит и категоричен, че може да коства на момче с неправилно избрана тениска бъдещето. Ако наречеш момичето с най-много последователи „дебелана” на публично място, с теб е свършено. Това са правилата и Хедър Чандлър е дебеланата, която ги диктува. Създаването на тази картина е и едно от малкото силни качества на новия сериал „Опасно привличане” и именно заради нея той надскача средното ниво и заслужава да бъде гледан.

heathers

За голямо съжаление обаче „Опасно привличане” ще може да бъде гледан само на територията на Европа. След кървавият атентат в гимназията „Марджъри Стоунман Дъглас” във Флорида от 14 февруари тази година премиерата на сериала в САЩ беше отложена за юли. При открита стрелба в училището 17 души (от които 14 ученици) бяха убити, още 17 бяха ранени, а извършителят е 19-годишен бивш ученик. Преди малко повече от месец стана ясно , че сериалът няма да бъде разпространен на територията на Америка, заради темите, които третира. Така на практика беше доказано, че „Опасно привличане” идва точно на време, за да покаже абсурда, до който съвремието е стигнало. Парадоксът е в това, че САЩ има най-голяма нужда от такъв сериал, защото именно там ситуацията в епизодите се доближава най-много до реалността. Кривото разбиране за политкоректност обаче взе превес над поглеждането на истината в очите и отвъд океана очевидно предпочитат да си затворят очите. Така на практика само Европа ще може да гледа „Опасно привличане”, където социалните мрежи за щастие не са взели такова надмощие в ежедневието (а и в бъдещия живот) на подрастващите.

Макар и със слаба актьорска игра, „Опасно привличане” е един от стойностните young adult сериали на фона на редица слаби продукции от предишните години. Сериал, който показва до къде може да се стигне в името на това да бъдеш, както гордо заявява Хедър Чандлър, f*cking famous.

„Опасно привличане“ излиза всяка сряда (по два епизода). Първите два епизода вече са налични в HBO GO. 

 
 

Снимки от кръщенето на принц Луи

| от |

Кралското семейство разпространи снимки от кръщенето на сина на принц Уилям – принц Луи, на които той е в ръцете на майка си, херцогинята на Кембридж Катрин.

Четирите официални снимки са направени в Кларънс хаус в Лондон след кръщенето на принц Луи в параклиса на двореца Сейнт Джеймс на 9 юли. Техен автор е фотографът Мат Холиоук.

„Всички бяха в толкова добро настроение. Беше удоволствие да ги снимам“ – каза Мат Холиоук, който направи официалните портрети и за 70-ата годишнина от сватбата на кралица Елизабет Втора и принц Филип.

 

Кейт и принц Уилям позират с трите си деца – принц Луи, принцеса Шарлот и принц Джордж, както и с роднините си.  

На едната от тях Кейт е в градината и гледа бебето, облечено в пищна кръщелна рокля – копие на роклята, носена от първородната дъщеря на кралица Виктория през 1841 г.

 

The Duchess of Cambridge and Prince Louis in the garden at Clarence House, following Prince Louis’s christening. by Matt Holyoak.

Публикация, споделена от Kensington Palace (@kensingtonroyal) на

На снимките са също принц Хари и съпругата му Меган, наричани вече херцог и херцогиня на Съсекс, принц Чарлз и съпругата му Камила, семейство Мидълтън – родителите и сестрата на Кейт Пипа със съпруга й, както и брат й Джеймс.

Принц Луи се роди на 23 април.

 
 

Ще играе ли Франсис Макдорманд майката на Жокера?

| от chr.bg |

Warner Bros. искат голямо име за ролята. В момента студиото работи по филм за началото на Жокера, отделен от вселената на Justice League. Това се потвръди, когато WB обявиха Хоакин Финикс за Клоунът принц на престъпленията. За съжаление обаче Франсис Макдорманд е отказа да играе майката на Жокера.

Сценарист на филма е Скот Силвър (8 Mile, The Fighter), а режисьор Тод Филипс (The Hangover, War Dogs). Действието ще се развива през 80-те години, когато един мъж ще бъде низвергнат от обществто.  С бюджет от 55 милиона долара това изглежда постижимо.

Макдорман все още не е избрала с какво да продължи кариерата си след ролята в „Три билборда“, за която взе Оскар. Warner Bros. обаче имат и друго предложение за нея – роля в „Godzilla vs. Kong“, който ще излезе през 2020. Очакваме официално предложение и официален отговор.

 
 

60 години по-късно: сценарии на Стенли Кубрик беше намерен в Уелс

| от chronicle.bg |

Почти 20 години след смъртта си, Стенли Кубрик продължава не само да впечатлява, но и по своя собствен начин да е сред нас и да „твори“. Последното доказателство за това е намерен негов сценарий, писан през 1956 г., по книгата „Огнена тайна“ от Стефан Цвайг.

Дългият 100 страници сценарии бе намерен повече от 60 години след написването си в университета в Бангор, Уелс.  Сценарият е готов и по него може да бъде заснет филм, предава IndieWire.

„Това е невероятно – всички мислеха, че този сценарий е изгубен завинаги“, заяви експертът Нейтън Ейбрамс от университета.

Кубрик работил над адаптирания по „Огнена тайна“ сценарий заедно с американския писател Колдър Уилингам, с когото продължил сътрудничеството си над излезлия през 1957 г. по екраните филм „Пътища на славата“.

Стенли Кубрик е сред най-известните режисьори от втората половина на 20-и век. Заснел е филми в различни жанрове, като „2001: Космическа одисея“, „Лолита“, „Д-р Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“, „Портокал с часовников механизъм“, „Широко затворени очи“.