shareit

Войната с тероризма се печели не с оръжие, а с иновации

| от Георги Камов |

Петък вечер в Париж, 13-ти ноември. Публиката на концерта на Eagles of Death Metal в залата Батаклан, зрителите на приятелския мач с Германия на Стад дьо Франс и посетителите на няколко ресторанта във френската столица едва ли са очаквали да се превърнат в бойно поле на терор, ужас и гняв с повече от 120 жертви.

Светлите лъчи в кошмарните часове са таксиметровите шофьори със спрени апарати, които извозват парижани по домовете им и хората, които с хаштаг #PortesOuvertes в социалните мрежи приютяват хора по улиците, които не искат да останат там. Следва вълна от подкрепа с хаштаг #PrayforParis, в който някак си неловко най-отгоре се появяват модни лица и нови колекции дрехи, така характерни за образа на Париж, който сме си изградили с времето. Марката е @PrayforParis, но молитвата този път е друга.

Всичко това се случва в контекста на разпада на “провалените” държави като Сирия, Ирак, Афганистан и Либия, безпрецедентния приток на бежанци към Европа, затварянето на държавни граници и плановете за изграждане на нови заграждения по границите. Гласовете на европейски организации с екстремистки възгледи стават все по-силни, а оръжията на екстремистите от Близкия Изток – все по-смъртоносни.

Думите на държавните лидери съдържат призиви за солидарност с жертвите и за единство в борбата с тероризма и екстремизма. Проблемът е, че същата тази война с тероризма, както и мерките за справяне с бежанската криза, както и безизходицата в провалените държави, както и адресирането на общественото напрежение, ни водят единствено до познати до болка решения и подходи. Вече сме виждали десетки пъти как те не работят.

Прочетете личните истории на семейства бежанци от Сирия или на момчета от Германия, заминали към Сирия, за да се присъединят към Ислямска държава или на момичета, израснали в някое от banlieue-тата на Париж. Това, което в крайна сметка ще усетите, е желание за по-добър начин на живот. Прочетете и личните истории и на всички жители на градове и села в Европа, които се страхуват от това, което се случва. Това, което ще усетите, е страх за собствения им начин на живот.

Ако перефразирам една мисъл на Джеръми Рифкин, терористичните организации обещават кауза, за която, според тях, си струва да се умре. Това, което трябва да покажем ние, е начин на живот и развитие, за който си заслужава да се живее.

Истинската война с тероризма и екстремизма се води на бойното поле на социалните проблеми. За да разрешим големите предизвикателства в Европа, трябва да поставим социалните иновации като приоритет. Трябва да търсим, намираме, създаваме, прототипираме, тестваме и прилагаме нови решения за образование, работа и развитие на средата и общностите. Тези решения трябва да работят както в Париж, Лампедуза и София, така и в Хомс, Кандахар и Тикрит. Както иновациите в бизнеса завладяват корпоративния свят и се превръщат в основно предимство, така и иновациите в обществото трябва да завладеят политиките на държавите.

Винц, героят на Венсан Касел във филма “Омразата” от 1995-та, показващ 24 часа от живота на трима приятели от едно парижко предградие, казва: “Нали знаете историята на онзи, който падал от небостъргач, и докато падал все си казвал – дотук добре, дотук добре. Е, това е история за общество, което пропада надолу. И докато пада си казва – дотук добре, дотук добре… Но не е важно как падаш, а как се приземяваш”.

Вчера Париж и всички ние се приземихме много тежко. Време е да помислим как ще се изправим и продължим напред.

Текстът е публикуван първо в личния блог на автора.

 
 
Коментарите са изключени