shareit

Войната на буболечките и Хогуортс в космоса

| от | |

Константин Павлов – Комитата (http://komitata.blogspot.com) в малко по-различно амплоа – това на кинокритик.

Не знам колко от вас са изпитвали същите неща като мен, но по време на сесия в университета изпитвах неистово желание да чета и то, не учебници.

Това, което си позволявах като умствен деликатес, беше в следобеда след изпит да си купя една нова книжка от някоя сергия и да я излапам до вечерта с кориците.

„Играта на Ендър“ беше книга, която прочетох така. Толкова ми беше интересна, че ми изяде май и половин ден за учене и дори може да ми е коствала част от оценката за следващия изпит, но не съжалих. И до ден днешен я помня с много подробности.

era-orson-scott-card-igrata-na-ender

Ще ви хареса ли книгата? Ако харесвате книгите за Майлс Воркосиган (дори и първата книга, от поредицата, която четох – „Игрите на Вор“, има подобно заглавие), най–вероятно много ще ви хареса.

Снощи отидох да гледам филма, към който подходих предпазливо. Не много филми успяват да стигнат до нивото на литературния си оригинал и обикновено това важи повече за по–добрите книги.

Първо, от дълго–дълго време насам виждам филм, в който Харисън Форд прави прилична роля. В обичайното си амплоа – на амбициозен командир от космическия флот на добрите.

enders_game_3

Второ, да се направи добър филм със съвсем млади актьори (които изглеждат като тинейджъри, но не знам дали са) хич не е лесна задача.

Трето, да вкараш тревогите и дилемите на героя под кожата на зрителя също не е лесна работа.

Четвърто, зрелищен филм с космически сцени и без 3D (всъщност, не знам, може и да има прожекции с 3D, не съм проверявал), който въпреки това зашеметява с кадрите и плановете си, рядко се получава. Нормално е, хората обичат да си помагат с технологиите.

Историята е за едно момче, което трябва бързо–бързо да порасне и да спаси всички големи (тук напомня Star Wars), но на ужасяваща цена. Нещо като нашите ранобудни студенти, които поеха бремето на цялото общество на плещите си и за момент не издържаха на тежестта му и го изпуснаха на земята. Но аз вярвам в тях, ще се справят и ще имаме повод да се гордеем с тях.

Дилемите във филма се редуват една след друга, с нарастваща сложност  пред героите – къде е границата между човека и машината? Между образованието и жестокостта? Между симулацията и реалността? Какво може да бъде пожертвано за победата и целта оправдава ли средствата? Кога загубата на човешки живот е оправдана? Талантът на кого принадлежи – само на човека, който го носи или на всички?

ender_s_game1Също, интересно ми е, каква ли е причината да гледам поредния филм за Земята и висящата до нея космическа база, която съдържа надеждата на цялото човечество. Вече гледах „Елизиум“, „Забвение“, новата версия на „Total Recall“, че дори и пародията „Железно небе

Ако имате момче в подрастваща възраст, ще е голям грях да не го заведете да гледа филма и след това да не го обсъдите в приятна обстановка.

Ако продължа със суперлативите, няма да е реалистично и ще се получи твърде рекламно, затова ще си кажа и някои критики.

Литературният материал е богат и подробен, с психологичеки нюанси и с планове, които се застъпват и преливат – и това е предадено във филма, но само донякъде.

Основната идея за мотивацията на хората и на враждебната извънземна раса, която е и ключът към всичко, е смарамучкана някъде между сцените.

Фантастичните сънища – игри, които трупат загадка след загадка в книгата, тук са цитирани бегло и без нужното внимание за сюжета.

Фантастичните филми от последните години (като „Специален доклад“) поддържат идеята за бъдещето на компютърните интерфейси с размахване на ръце, което от гледна точка на ползваемостта е катастрофа, но добре стои на кино. Абе, само се замислете бе, да работите цял ден на компютър с размахване на ръце – питайте, на диригентите лесно ли им е?

Като цяло – добра екранизация и препоръчвам да се гледа, но първо горещо препоръчвам да излапате книгата.

Имам и известно чувство за похабен материал – можеше да се получи отличен мини–сериал от две серии, но никой не знае предварително какво ще стане, нали така. Много повече можеше да се извади от учебните схватки в космическия Хогуортс.

 
 
Коментарите са изключени

Джордж Оруел – враг на Испания, Сталин и НКВД

| от |

Ерик Артър Блеър е известен на света като Джордж Оруел. Читателите ще го помнят със заглавия като „Животинската ферма“ и „1984“. Критиците ще го помнят като човека с най-добрите предсказания за бъдещето. Макар и днес телевизионното риалити „Големият брат“ да е много по-опитомено, същият сякаш се пропива в стените и следи за всяка крачка. Самият Джордж знае много добре какво е чувството да бъде преследван.

За кратко време се превръща и в един от любимите врагове на източния блок. При поредното му завръщане в Испания през 1937-а година той разбира, че е в списъка на тайната полиция. Генерал Франко очевидно не е почитател на творбите му. Още с пристигането си в лобито на х-л Континентал, Оруел усеща, че нещо не е наред. Неговата съпруга Ейлиън веднага му казва да напусне хотела и да изчезне. Минути по-късно получава втора покана да се изпари от това публично място. Предупреждението е направено от служител на хотела, който с много лош английски и огромно притеснение ще засили тревогите в автора на някои от най-големите класики в литературата.

Марсо Пивърт ще се срещне с Оруел малко по-късно, за да му обясни, че всеки хотел в Испания трябва незабавно да сигнализира на полицията, когато го забележи. Дейвид Крук пристига месец по-рано в Испания и има желание да се бори срещу фашистите. Като дисидент с руско-еврейски корени, Крук може да се похвали с добро образование в престижния Челтехмаски колеж. Участва в битката при Джарама, ранен е с три куршума в крака и се възстановява в Мадрид. Именно там успява да завържи приятелство с хора като Марта Гелхорн, Ърнест Хемингуей и много други, включително Джордж Оруел. Дейвид има и друга тайна, той е вербуван от НКВД, преминава тренировъчен лагер в Албасете за саботьор и шпионин, а след това трябва да се внедри в Независимата Лейбъристка партия. На него се пада и честта да тръгне след Оруел. Шпионинът получава прикритие и се преструва за член на британски вестник, документите са изфабрикувани от друг агент в Лондон.

Dabrowszczacy_przysiegaja_wiernosc_sprawie_Republiki

Снимка: By Unknown – Zofia Szleyen „Wiatraki i Messerszmitty“ wydana w 1965 r., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=807677

Международната бригада го освобождава заради „белодробни проблеми“, но това е само прикритие от НКВД. Оруел се завръща за първи път в Испания, преди да започнат майските сражения, докато Крук вече е в хотела, сприятелява се с Ейлиън и официално влиза в офиса на въпросната Независима Лейбъристка партия. В дългите обедни почивки, когато всеки търси прохлада и вкусна храна, Крук взима документите на партията и ги носи в секретна квартира за щателно фотографиране. Създава детайлни досиета на Оруел, Коп и МакНеър. Докладите му се предават сгънати във вестник на Хю О’Донъл (неговият ръководител).

Ако нямат възможност за среща, двамата често използват и тоалетната на хотела. Благодарение на него НКВД ще разбере, че Ейлиън и Джорджес Коп имат връзка, информацията по-късно ще се използва за изнудване. Коп ще се появи много по-късно в книгите на Оруел и именно неговите решения ще спрат бъдещи кръвопролития в Испания. Ейлиън оформя един добър любовен кръг, но въпреки това не се отричала от своя любим. Джорджес Коп осъзнавал, че никога няма да измести първия избор на своята любовница и сякаш не се опитва да води допълнителни битки. Междувременно Крук също така успява да вземе и медицински доклад, където е ясно описана раната на врата на писателя. Документът по-късно се озовава в подготвяното досие на Оруел за КГБ.

Dcmdrd37

Снимка: davidcrook.net

Преследваният писател няма време за подозрения. След като осъзнава, че битката срещу фашизма е изгубена, той трябва да намери начин, за да напусне Испания. Международните доброволци трябва да осъзнаят, че всеки опит за напускане на страната се смята за дезертьорство, а то се наказва с куршум. Единственият начин е с официални документи за освобождаване от фронта. Времето изтича, а с това идва време и за действия.
Първото нахлуване в жилището на Ейлиън се случва в ранните часове на 16-и юни. В същия ден Републиканското правителство, контролирано от комунисти, обявява Работническата партия на Обединените марксисти за нелегална организация. Народният комисариат на вътрешните работи и испанската тайна полиция бързо ще започнат своя лов на вещици.

Grigulevich

Снимка: Автор: И. Р. Григулевич – Григулевич, Иосиф Ромуальдович / Ларин Е. А. // Григорьев — Динамика. — М. : Большая российская энциклопедия, 2007. — С. 8. — (Большая российская энциклопедия : [в 35 т.] / гл. ред. Ю. С. Осипов ; 2004—2017, т. 8). — ISBN 978-5-85270-338-5.; Архив И. Р. Григулевич, Добросовестное использование, https://ru.wikipedia.org/w/index.php?curid=196996

Палачът на НКВД е Йосиф Гругеливич. Той ръководи отрядите и една от важните мишени е Андрес Нин Перес. Макар и добронамерен член, както и бивш секретар на Троцки в Москва, той също е в черния списък. Неговият арест води до брутални изтезания и опит да си признае илюзорни престъпления. Ървин Волф е отвлечен и след това екзекутиран. Курт Ландау успява да избяга и известно време се укрива в тайна квартира. До неговото залавяне се стига след като се отварят досиетата на Крук. Съпругата на Ървин ще прекара около 5 месеца в затвора и тайно ще се надява, че нейният мъж евентуално е успял да се спаси.

Коп е арестуван в х-л Континентал. Крук трябва да запази своя статут на шпионин и също е арестуван от тайната полиция. Заедно със своя приятел ще търкат нара до второ нареждане. Коп все пак ще повярва на своя приятел.

Тайната полиция все пак се радва и на златната мина, открита в стаята на Ейлиън. Освен дневниците на Оруел с различни снимки и фотографии, полицаите изземват френско копие на „Моята борба“ на Хитлер и творението на Сталин „Ликвидацията на троцкисти“. Претърсването продължава с часове. Проверяват се стените, гледа се зад радиаторите, обръщат се кофите за боклук, всяка дреха се преджобва и всичко това за още данни. Всяко едно листче за цигара на Оруел е разгледано за евентуални тайни съобщения. Не проверяват дюшека на леглото, където Ейлиън скрива документите им за пътуване. Самият Оруел по-късно ще напише, че тайната испанска полиция има духа на Гестапо, но за жалост издиша с интелект.

Междувременно писателят успява да набави своите документи за отписване от армията. На краткото кафе със съпругата си разбира, че повечето от неговите приятели вече се укриват. Съветът към Джордж е да унищожи военната си карта, да заличи всички инкриминиращи снимки и бързо да напусне страната. Самата тя подозира, че е пусната на свобода, за да бъде примамка за други по-едри риби. Единственият изход е френската граница. А най-тъжното е, че Оруел дори не подозирал колко отблизо е наблюдаван в момента.

Отново Ейлиън подготвя всичко, за да може британското консулство да започне издаването на нови паспорти. За жалост става ясно, че ще бъдат необходими около три дена, преди спасителните документи да позволят напускането на Испания. Преди срещата Оруел се крие в руините на изоставена църква. На следващата вечер със своите приятели МакНеър и Котман ще спят във високата трева на изоставена сграда. Сънят не е възможен заради вкочаняващия студ.

С първите лъчи на зората тримата ще чакат кафенетата да отворят, за да може поне малко да се стоплят. Оруел трябва да отиде до бръснар и след това да излъска мръсните си обувки. През цялото време се опитва да избягва всяка една сграда, в която е възможно да има членове на работническата партия. Единственият му вариант за безопасност е най-лъскавите заведения в Барселона, където хората не го познават. Улиците по това време били претъпкани с полиция, гвардия и шпиони.

Следващото утро носи тъжна вест до Оруел, че младият журналист Смили, с когото са се сражавали на фронта, е починал в затвора. Официалната версия била апандисит, но всички знаели истинската причина. Самият Оруел по-късно заявява, че най-вероятно след всички изтезания е било разрешено на агонизиращият 22-годишен мъж да почине. Коп по-късно ще разкаже, че е видял документ, в който смъртта е описана като „Следствие от тежките ритници в стомаха“.

Най-търсените англичани през деня се престрували на заможни бизнесмени, а през нощта се опитвали да избягат от грешните очи. За малко отмора, Оруел предлага да прекарат един ден в обществените бани. Неговите думи за това преживяване са:
„През нощта бяхме престъпниците, но през деня бяхме проспериращи английски посетители – това беше нашето прикритие.“

Дързостта на писателя стига нови хоризонти, когато решава да посети своя приятел Коп в затвора. Два пъти отива на свиждане, но след като затворите се пръскат по шевовете никой не му обръща внимание. Опитите за неговото спасение са многобройни, но на финала ще бъдат неуспешни. Коп ще прекара следващата година и половина в местене от затвор в затвор, докато накрая не го изпращат в трудов лагер.

Години наред Оруел ще пази доклада от разпита на своя приятел. В него се пише, че след като Коп отказва да подпише показанията е бил поставен в контейнер за въглища без светлина, чист въздух или храна. Неговата единствена компания са били плъховете, които тичали през краката му. Това мъчение по-късно било пренесено и в „1984“. 18 месеца по-късно Джорджес Коп ще бъде освободен. Отслабнал с близо 98 килограма, той трудно е разпознаван от близките си. Тялото му е измъчено, има отравяне на кръвта и скорбут.

Оруел също така се среща и с друг приятел на име Милтън. Същият се опитал да напусне страната с всички възможни документи и въпреки това е отново заловен и хвърлен в затвора. Милтън е човекът, който помага на лекарите да заведат писателя до линейката, когато е ранен. Двамата служат на фронта месеци наред. Срещата им в затвора минава студенокръвно, разминават се като напълно непознати, защото осъзнават риска, че най-малкият знак може да хвърли Джордж зад решетките. Урокът на Милтън бързо се разказва на всички укриващи се. Те вече знаят, че дори и с документи няма да успеят да напуснат страната толкова лесно.

George-orwell-BBC

Снимка: By BBC – http://www.penguinbooksindia.com/en/content/george-orwell, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=36943233

Когато документите на Оруел са готови, той трябва да измисли план заедно с всички останали заминаващи. Добър вариант за бягство бил влакът за Порт Бу (на френската граница). Тайната полиция дебнела всеки транспорт и било важно всичко да остане в тайна. Джордж ще излезе от скривалището си и ще тръгне половин час по-рано към гарата, Ейлиън трябва да събере багажа и в последния момент да тръгне в същата посока. Испанската железница нямала никакво намерение да се съобразява и влакът тръгнал по-рано. Писателят имал време да предупреди своята половинка за промяната в плана.

Собственикът на близката кръчма не бил особено щастлив от методиката на властта и позволил на бегълците да се скрият в една от стаите им. На 23-и юни, заедно с Ейлиън, всички се товарят във влака и се настаняват във вагон-ресторанта. Тайна полиция минава и записва имената на пътуващите. За голяма радост, когато компанията на Оруел се отнесла с уважение към инспекторите, те бързо продължили напред, без да създават повече главоболия. На граничния пункт, макар и имената им да не са в списъка с издирвани, всички усетили смразяващия хлад, който обхваща сърцата им, но за радост липсвали имена в списъка им. Граничарите разглеждат и освобождаващите документи на Оруел и не се сещат, че легендарната 29-а дивизия е част от ПОУМ.

С пристигането си във Франция, писателят прочита новото издание на печата, където той и неговата съпруга са обявени в пристрастия към Троцки и съответно са обявени за издирване. Бягството им е било точно на време. Макар и в лошо здраве, с достатъчно тежки рани и тревоги в главата, Джордж осъзнава, че трябва да разкаже на света за събитията в Испания. Именно неговото перо ще се превърне в сериозно оръжие през следващите години.

Francisco_Franco_escoltado_por_la_Guardia_Mora_visita_San_Sebastián_una_vez_finalizada_la_guerra_(8_de_8)_-_Fondo_Marín-Kutxa_Fototeka

Посрещането на г-л Франко!

Снимка: By Pascual Marín – This image belongs to the Marín Collection and was provided to GureGipuzkoa by Hauxe Source: Kutxa Fototeka (Kutxa Photograph Library). The image has been delivered under a CC-BY-SA 3.0 license and can be found here. Its description is available here (click on the image for details)., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=56193690

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Летящият танк

| от |

Разказахме ви за Кръглия танк и за Летящия джип. Ето ви сега нова военна джаджа, в известна степен амалгама между двете – Летящия танк!

Сергей Анокин вероятно е най-смелият мъж в Съветската армия през Втората световна война, поне така изглежда. Защото той е единственият пилот, който лети и кара летящия танк Antonov KT-40.

KT-40 е съставен от лекия съветски танк T-60, на който са монтирани крила от евтино дърво и плат. Идеята зад проекта е да прелети над и да се приземи зад вражеските редици. Машината е плод на Авиационен научно-технически комплекс „Антонов“ (АНТК „Антонов“).

Той излиза през 1940 и за учудване и изненада – работи!

Antonov A-40

Двойните крила превръщат танка в летящ, брониран глайдер. Той е теглен от тежък бомбардировач и когато наближи крайната си дестинацията, е пускан като много (много) голям коктейл Молотов над немските глави. Изненадващо, но вдигането и свалянето на оръдието работело изкачвало или снижавало глайдера, а завъртането му го карало да завива. KT-40 е побира екипаж от двама човека – командир на танка и шофьор/пилот.

Tupolev TB-3

Tupolev TB-3

По време на единствения полет на летящия танк, тежестта му и въздушното съпротивление кара двигателите на дърпащия го TB-3 да прегреят много лошо и това наложило глайдерът да бъде пуснат по-рано от планираното. Анокин прелита с танка над малко пресечено поле и включва двигателя. След това пуска и механизма за каране и дава газ на веригите на танка моменти преди да се приземи, за да тръгне, когато докосне земята. Откача летящата част от танка и го закарва обратно в базата, където се възхищава пред всички колко хубаво лети машината.

Sergey_Nikolaevich_Anokhin

Съветският тестови пилот Сергей Анокин 

Въпреки техническия успех на теста, летящият танк не влиза в производство. Руснаците нямат самолет, който е достатъчно мощен, за да тегли тежкия KT-40. И още повече – T-60 не е особено много танк… За да полети въобще, се налага да се премахне голяма част от бронята и горивото му. Така оголената машина няма да издържи много срещу немските танкове.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени

Кметът, който спаси 3000 евреи – Георги Ефремов

| от |

Вече ви разказахме за инж. Иван Иванов – най-дълго управлявалият кмет на София. Днес ще ви разкажем за друг впечатляващ кадър, също академично титулуван, заемал длъжността кмет този път на Кюстендил, доктор Георги Ефремов.

На 19 януари 1883 Томас Едисън създава първата електрическа инсталация с цел домашно осветление – в град Росел, Ню Джърси. На 4 октомври пък Ориент Експрес тръгва на първото си официално пътуване от Париж за Истанбул. Някъде между 19 януари и 4 октомври и между Истанбул и Росел:  на 30 март 1883 в Кюстендил се ражда Георги Ефремов.

Той получава медицинското си звание в Чикаго, САЩ, през 1910 – на 27-годишна възраст. След което се връща в родния си град. Там работи в кюстендилската болница от 1925 до 1931 като е управител и завежда хирургическото отделение. Освен това Георги има и влечение към перото като не само е автор на трудове на здравна тематика и превежда специализирана литература от английски и руски, но създава публицистика и редактира и издава вестник „Добро здраве“ (1923 – 1944), а до края на 1949 прави притурка към вестник „Нов Живот“.

15 ноември 1942 е просто още един тежък ден от Втората световна война като по това време има остър недостиг на храни и облекла и в следствие действа купонната система, при която държавата налага монопол върху разпределението на съответните редки стоки, за да контролира равномерното им разпределение. На тази дата д-р Героги Ефремов е назначен за кмет на Кюстендил.

Най-силният му стремеж е да превърне града в международен курорт и за целта кани четирима специалисти балнеолози, а самият той посещава лечебни центрове е Унгария и Словения. Балнеолечението е метод за изцеряване от болести посредством къпане в минерални извори. На практика д-р Ефремов иска да привлече туристи със спа центрове, което, разбира се, не е никак лоша тактика. За целта той строи лечебен комплекс с нови бани, физиологически институт, нови хотели и така нататък. Паралелно с това от встъпването си в длъжност д-р Ефремов започва да редактира вестник „Кюстендилски вести“.

На 6 август 1944 с инициатори Драган Лозенски, Кирил Цонев и Георги Ефремов, в Ахмед бей джамия в града се открива музейна сбирка и художествена галерия с 50 творби на Владимир Димитров – Майстора, събирани от кмета от цялата страна.

Vladimir Dimitrov Gallery in Kyustendil

Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“

По това време в Кюстендил живеят 3000 евреи. Арестите на евреи в града започват още на 7 март 1943. На 8 март вече е съставена делегация от 40 души, която взима решение да отиде до София, за да изрази позицията си относно очевидно несправедливите задържанията на нейните съграждани. От 40 отиват само 4 и те са: адвокатът Иван Момчилов, пенсионираният професор Владимир Куртев, търговецът Асен Суичмезов, и местният народен представител Петър Михалев. В столицата те търсят среща с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, който също е от Кюстендил. Пешев вече знае за положението. Той кани четиримата да се срещнат с него в Народното събрание още същия следобед след пристигането им. След това настоява за среща с министър-председателя Богдан Филов, но такава му е отказана. Вместо от него, приет е от вътрешния министър Петър Габровски, при когото Пешев отива заедно с делегация от седем други народни представители. В началото Габровски отрича да има каквато и да е информация за арестите. Въпреки незнанието му и по настояване на посетителите си в крайна сметка Габровски дава разпореждане по телефона арестите да бъдат спрени, а арестуваните – освободени.

Като кмет на Кюстендил, Георги Ефремов помага за спасяването на българите евреи. Определената от правителството акция за депортиране на кюстендилските евреи пропада, защото датата й е била разгласена от околийския управител П.Милтенов и кмета Георги Ефремов.

Независимо от качествата му като кмет, на 9 септември 1944 Ефремов е уволнен от новата власт. В следващите години се отдава на писане.

Все пак обаче след време работата му получава необходимото признание и той е удостоен е с титлата Заслужил лекар през 1964. През 1997 получава и званието Почетен гражданин на Кюстендил.

В библиографията си д-р Георги Ефремов изследва някои доста любопитни въпроси, както можем да видим в този списък:

  • „Първа помощ при заболяване и злополука“ (1915)
  • „Дълголетие и здраве“ (1921)
  • „Просвета и предпазна медицина“ (1922)
  • „Домашен лекар“ (1925, 1932)
  • „Храната като източник на живот и смърт“ (1935)
  • „Защитните сили на организма“ (1929)
  • „Как да живеем“ (1930)
  • „Как да не стареем бърже“ (1931)
  • „Алкохолизъм и наследственост“ (1948)

След Георги Ефремов начело на града застава Георги Ангелов, който ще построи стадион „Осогово“, Автогарата, хотелите „Пауталия“ и „Хисарлъка“, хижите „Три буки“ и „Студен кладенец“. Ангелов е бивш затворник, осъден през 1942 на 15 години затвор за антифашистка дейност и освободен на 8 септември 1944.

 
 
Коментарите са изключени