Вие кръшкате ли?

| от |

Николай Крижитски

1

Нямаше още 23.00, когато мернах гаджетата ни да слизат от едно сиво такси „Москвич“.

Сиво, защото тогава нямаше жълти. На бакшишите в онзи период всъщност им викаха „копърки“. Кръщелник на това бе административния член „КООП-53″, по който се отпушиха първите частни услуги. Брей, какъв напредък бе това за човешката цивилизация!

Частници – чудото на Горбачовската перестройка!

И естествено, нищо ново под слънцето – частните копърките лъжеха в сметките (то пък сега като че ли не е така).

Но това е древна традиция. А традициите и обичаите трябва да се спазват, иначе ще вземем да се затрием като нация бре!

И така, смяната ми привършваше, гаджетата дойдоха, а ние от персонала още не бяхме тръгнали да подсещаме по-шумните компании в градината да си допиват водките, да си дояждат тортите гараш и да вдигат гълъбите към дома. Е, който не можеше да отлети или да върви по права линия – се отнася към дома.

И да уточня, че по това време работех като „Обслужваща единица в Хранително-Вкусовата промишленост, Район Средец, София-град“.

За да не се чуди някой каква ли ще е тази екзотична професия, казвам веднага:

– по-популярното име на занаята е „сервитьор“, познато в наши дни и като „келнер“, а може и по-модерното „гарсон“.

Градината работеше само през лятото, не допускахме никого вътре, в сградата. Иначе през зимата сградата винаги бе фрашкан до козирката и търбуха на ресторанта едвам побираше навалицата. То, и сега се ходи много по-кръчми и почти няма места, ама тогава пък хич нямаше толкова много заведения. Беше адски трудно, да не казвам почти невъзможно да се уредиш с маса. Абсурд.

Дори и в този късен час беше пълно с клиенти, затова сложихме мацките да седнат на служебната ни маса. Те милите се намръщиха, защото се наконтили за дискотека. Мислиха, че вече само тях чакаме. Обидно!

Ми то понеже много бързо били приключили с макияжа (викат – започнахме в седем), после учудващо внезапно си хванали такси (невероятно!), претрепали се да бързат. А сега видите ли каква неприятност – клиентите още се седят, наливат, викат, плюскат, палят цигари и нямат никакво намерение да хващат пътя. Безобразие!

А с дискотеките беше същото, както и с ресторантите – само няколко около центъра и места – йок. За тази вечер май имаше опасност да останем отвън и да си провалим вечерта. Е, ако платиш десетачка те пускат вътре, ама няма сепарета…..

Час по-късно градината беше празна, мадамите с две степени по-сърдити, а последните пияни групи разчистваха терена. Някои даже бяха напреднали чак до входната врата. И по стар български обичай се уговаряха шумно за срещите си на другия ден – отвън, на улицата. Е, то къде другаде да се уговарят? Така де.

1

Музикантите викнаха едно „чао“ и се изнизаха. Който помни ресторант „Крим“ от онези му времена, знае, че там се свиреше класическа музика от един секстет. Е, като се напиеше част от трупата, тогава можеше да се превърне да кажем в квартет. Ама карай да върви, кой ти брои колко точно цигулки ще му пречат на лафа. Имаше и един черен роял, който се избутваше на терасата. Един път го бяхме забравили навън и го беше валял дъжд. А капака му се беше подул, ама какво – нямаше да идват от виенската филхармония да го проверяват я!

Помня, че един пиян простак беше казал на музикантите да му изсвирят „Камъните падат, падат от небето“. Ама как ще ти го изсвирят бе, пияна тикво, това са класически инструменти… За мое учудване, те пък се навиха и взеха, че му го издокараха даже в два варианта. Паднах от коня. Но, вече отдавна не се учудвам, че хората за пари умеят да се правят на маймуни. И то на какви!

Сбогува се с мен и заместник-управителя. Той беше тъп като гьон, никога не можеше да запомни и да преброи колко свободни маси има преди да настани следващите резервации. Обичайно бъркаше и масите, имаше ужасно големи конфузии. Нито пък можеше да различи физиономиите на редовните клиенти. Както и да е.

Управителят се прозина широко (и по-шумно от лъва на Метро Голдуин Майер) и заяви, че не можел да чака всички се изнижат. Тръгвал си, защото бебето не му дало да се наспи предишната нощ, бил страшно скапан и ей такива битовизми. Той ме помоли да прибера оборота, което иначе бе добре дошло за мен като предложение. Таман, викам си – да имам под ръка още авоари. Че с тези триглави лами дето ни чакаха на служебната маса нищо не се знае… (то така и стана по-късно, ама това е друга история).

Касиерката ми връчи пачката пари, опакована като сандвич и си тръгна. Докато пиша това, се сещам, че съпругът на тази женица бил някакъв бивш колега, пенсиониран по болест. Нещо бил изперкал. Не знам на каква тема е полудял, но един ден дойде в градината преоблечен с черен елек и папийонка и като истински обер-келнер взел да раздава сметките на всички маси. Натъпкал си джобовете с пари, защото някои клиенти веднага платили. Но, това приключи веднага след като управителя и чистача бай Дочо го хванаха под мишниците. Мернах и мизансцената, когато го извеждаха и го натъпкаха в една линейка. Дано се е оправил. Ама като знам в какви времена живеем, едва ли.

Но, да се върнем към напускането на кораба:

– за да изгася лампите и да дръпна шалтера, трябваше да премина през целия приземен етаж, кухнята и прочее лабиринти. Бях забравил да си запаля свещ, а и нямах под ръка запалка да светя. Псувайки тихичко се забутах из фритюрниците и печките, но в тъмното намерих криво-ляво обратния път към цивилизацията. На 1-ви етаж се сетих, че на капака на рояла има свещник, който палеха ей тъй, за атмосфера.Твърде вероятно е там да имаше кибрит.

И о, чудо! Реквизитите учудващо си бяха на местата и свещ и кибрит! (брей каква дисциплина – никой не е гепил кибрита, като че да сме в Германия!). Запалих единствената свещ, заключих и слязох по стълбите. Впрочем, моята компания ме чакаше вече няколко минути седнали в едно такси.

-Айде бе, айде, докога ще се мотаеш?!

-Добре де, добре бе, идвам!

И сега следва финалния щтрих – входната врата към градината беше от ковано желязо и трябваше да я заключа с верига. Свещта все още не беше изгаснала и вършеше чудесна работа докато премятах веригата. После се засуетих с ръждясалия катинар. Най-накрая механизма щракна и седнах в таксито. Хвърлих един финален поглед към сградата. На втория етаж, където бе най-голямата стая в ресторанта, ми се стори, че имаше човешко лице на прозореца. Но, това не беше възможно, защото лятото не пускахме посетители вътре, а само в градината.

Отхвърлих идеята горе да има хора, защото все някой щеше да ми каже за тях.

Освен това не вярвам в призраци.

И освен това таксито потегли. След две минути вече бях забравил за случката.

На другия ден бе неделя, ресторанта отваря по график в късния следобед. Реших да отида до ресторанта към 15:00 и сам да си направя хубаво кафе (защото барманката беше калпава и не ми се пиеше нейната боза от обичайната втора цедка).

И второ – за да отключа на хората, пристигнали случайно по-рано.

Отключих катинара и забелязах, че…..веригата бе срязана!!!!

Леле майко, дали не са ни обрали?! В същия момент се присетих, че всъщност оборота беше в задния ми джоб. Олекна ми.

Но, това обаче не обясняваше защо веригата е срязана.

Влизайки вътре, мернах излегната фигура на едно от сепаретата. До нея имаше и една ножовка.

„Заспал крадец!“ – (ей, направо съм Шерлок Холмс!)

Оказа се управителя, който като ме видя, скочи рязко на крака.

-„Ти какво си направил бе момче, как можа?!“ – разкрещя се той.

Мигах на парцали и му подадох оборота от джоба си. Верно, че от него бях похарчил 30 лева в дискотеката, ама той пък откъде ще знае, като вчера си е легнал с кокошките. Освен това в съблекалнята имах пари и след две минути щях да ги добавя към плика. И готово, пък всички келнери сме го правили и друг път.

Но не, не е това.

-„Какво да съм направил?“ – попитах аз. А той продължаваше да се вайка.

– Защо веригата е срязана? Влизал ли е някой? – попитах вече по-уверен в невинноста си. И по-разубеден в правосъдието.

– Не е влизал, а е излизал. И то едвам е излязъл! А веригата я срязах аз! – заяви мрачно и едновремено гордо управителя.

– Заключил си едни приятели на шефа – продължи той.

В понеделник ме уволниха. Ама вместо да ми избодат очите – ми изписаха вежди. Защо ли? Защото започнах работа като майстор-готвач при един чуждестранен посланик. Златна работа в посолство. За сведение на изпращачите.

Значи, случило се било следното нещо в мрачната и неудачна за любовта вечер:

– някакви много гъсти приятели на шефа искали маса. Е, добре, той разпоредил да ги настанят горе (където иначе и жена му с децата да дойдеше, нямаше да я настани!). Така де, тия двамата завели гаджетата си на супер реномиран ресторант.

Само че, този тъпанар – управителя, който не можеше да различи лицето на баба си от физиономията на жена си – ги настанил горе и сам ги обслужвал цялата вечер. Кариерист. Или по нашенски – натегач. Та, седнали там, където беше залата за официални срещи на правителствени лица и официални политически гости. Тя е доста изолирана и има място за охрана отпред. За да се сетите за чудното място, за което пиша, ще дам един пример от близкото минало: на шефката на МВФ и бяха задигнали дамската чанта именно от там, докато сладко си хапвала. Имаше и извинения, ама кел файда.

Та, хората на шефа се били разположили там с любовниците си и също хапвали сладко. И вероятно – пийвали сладко, но това така и не стана ясно на никой през цялата тогавашна вечер. Освен на дебилния управител, занесъл плюскането и бутилките на тези призрачни персони.

И като казвам призрачни – ето! Онази фигура на прозореца наистина е била на някой от тях.

Ами сливи ли имаха в устата да изкрещят от прозореца за помощ? Само докато се мотаех с катинара, можеше да отворят един джам и да ми изкрещят – „Ей, тука сме бе, смотаняк!“

Или нещо друго.

Например неловко, като: „Ей, с чужди жени сме бе, не ни заключвай!“. Ама не, ще се гушкаме на правителствените дивани до последно и ще си мълчим.

А най- интересното бе, че родната милиция също е проспала покушението срещу ръждясалата верига на желязната врата. Как ли?

Еми точно срещу ресторанта, на 3 метра е Афганистанското посолство. И отпред има естествено павилион за охраната. А в павилиона – дръжки. Дръжки, защото никой от охраната не е дошъл да попита човека с ножовката – какво правиш ти с тоя катинар в три часа през нощта? А?

И сега тяхната версия:

Еми, изгаснали лампите. Помислили че пак има авария с тока. Или, че тока е изгаснал поради режима. Тогава наистина все още го имаше тоя скапан режим, само че в тази сграда никога не гаснал тока. Ама те откъде да знаят този дивидент. После, решили, че все някой ще им донесе свещи. Ще им донесе, ама на кукуво лято, аз вече съм бил на дансинга в дискотеката, а тъпия управител – в леглото, до ревящото пеленаче.

Най-смелия от двамата плейбои обаче слязъл в тъмното по стълбите. Да намери евентуално помощ. Аларми и СОТ-ве тогава нямаше, иначе въпроса с помощта щеше да се реши още на втория метър. Мобилните телефони тепърва щяха да се появяват, но тогава си спомням, че дори бях прибрал шайбовия апарат в бюрото на касиерката (тя така ме беше помолила преди да си тръгне, че имало било случаи колеги да го хванат и да въртят на междуградски. После кой ще плаща?). И аз верно го бях скрил едно хубаво, следвайки тия инструкции. Така и този чудесен вариант за спасение беше отрязан от моя милост.

Разузнавача се върнал горе при изнервената група любовчии и заявил, че няма спасение, няма ток, няма свещи (е няма, нали единствената я бях изнесъл с мен преди да заключа). Високо е жените да скачат от прозорците, но той щял да пробва да пльосне от първия етаж на паважа за да търси помощ отвън.

Речено – сторено.

Скочил той през прозореца на терасата и хукнал да дири монетни телефони за да звъни на баш-шефа. Тичал бързо, защото и той и другия любовник били семейни. Резил, шок и ужас на едно място!!!!

Събудил шефа, само че той не можело да дойде, но решил да звънне на управителя. Оня, тъпия.

А впрочем, мадамите на тия пишман ухажори също били омъжени, та доста се притеснили, додето дойде човекът с ножовката.

Та затова внимавайте с кого и къде излизате.

Или си носете в чантите свещ или фенерче. Батерията на телефона да ви е винаги заредена.

А най-добре е да не кръшкате.

 
 

Бил Козби изнесе първото си шоу, след обвиненията в сексуално насилие

| от chr.bg, БТА |

Комикът Бил Козби се появи на сцената в джаз клуб във Филаделфия, САЩ и изнесе първото си шоу пред публика, откакто беше обвинен в сексуални посегателства през 2015 г., предадоха Асошиейтед прес и Ройтерс.

Той разказа различни истории, почете стари приятели и се присъедини към джаз бенда, имитирайки звуци от импровизациите с уста, а после свирейки на барабани. Докато връчваше палките на 11-годишния син на бас китариста, Бил Козби попита момчето дали знае кой е той и се пошегува, че някога „е бил комик“.

80-годишният актьор, който е сляп, коментира реакцията на хората, когато го видят да се сблъска с нещо.

„Има много подходяща дума, която да кажете при такива случаи – „спри“. А не „оу-оу-оу-оу“, каза той.

Бил Козби продължава да е обвинен за сексуални посегателства и е на свобода под гаранция.

Обвинения към комика отправиха повече от 60 жени. Наказателното делото беше заведено, след като Андреа Констанд, бивша служителка в университета Темпъл във Филаделфия, подаде оплакване, че той й посегнал, когато тя го посетила в дома му през 2004 г., като я накарал да пие вино и хапчета. Заради тази комбинация тя била неспособна да се защити, а той дори я удрял.

Бил Козби призна, че е почерпил Андреа Констанд с вино и й е дал хапчета, за да я успокои, но случилото се след това според него било по взаимно съгласие и жената въобще не възразила.

Датата за повторното разглеждане на делото срещу Козби е насрочена за 2 април. Изборът на съдебните заседатели ще започне на 29 март.

 
 

Жените са най-проблемните членове в семейството

| от chr.bg, БТА |

Жените са членовете на семейството, които ни причиняват най-много главоболия, тъй като влагат най-много чувства в отношенията си с близките, пише в. „Дейли мейл“.

Изданието цитира проучване на специалисти от израелския университет Бар Илан и на техни колеги от калифорнийския университет Бъркли.

В изследването участвали 1100 жители на Сан Франциско на възраст между 20 и 70 години. От него проличало, че 15 процента от респондентите признали за трудни семейни отношения. Най-много проблеми предизвиквали бабите, майките, съпругите и сестрите.

„Изводът е, че с роднините от женски пол, нещата са двузначни, коментира авторката на проучването Клод Фишър. От една страна ние най-много зависим от тях, а от друга, те ни причиняват най-голяма досада! Това е вследствие на по-дълбокото им емоционално обвързване при социалните контакти“

Според проучването най-добре се разбираме с приятели. Възрастните респонденти от своя страна най-трудно общували с колеги и познати.

 
 

“Аз, Тоня“: няма такова нещо като истина

| от Дилян Ценов |

„Хейтърите винаги казват: „Тоня, кажи истината“. Няма такова нещо като истина. Това са пълни глупости. Всеки си има своя собствена истина“. С тези думи завършва филмът „Аз, Тоня“ на режисьора Крейг Гилеспи, по сценарий на Стивън Роджърс (Kate & Leopold, P.S. I Love You). С тези думи Марго Роби, в ролята на световноизвестната фигуристка Тоня Хардинг, обобщава 23-годишно мълчание, една провалена кариера и история, в която вече е прекалено късно за възмездие, но не и за коректно отразяване на фактите.

Биографичният филм вече беше признат за изпълненията на актьорите в него и Марго Роби(в ролята на Тоня) и Алисън Джейни бяха номинирани за  най-престижните отличия в киното. Втората спечели SAG Award и Golden Globe за най-добра актриса в поддържаща роля.

tonya2

„Аз, Тоня“ не претендира за историческа точност, въпреки в началото е казано, че филмът е базиран на „железни“ източници и интервюта. Историята на 47 годишната Тоня Хардинг е толкова манипулирана, че е безсмислено да се взима страна в нея. Веднъж тя е манипулирана от самите близки на фигуристката и веднъж от медиите и хората, от които зависи кариерата на фигуристите – онези в комитетите и асоциациите, които решават кой и защо да се класира за състезанията. Та по въпроса за истината около Тоня Хардинг нещата са прости – знаем само кой е виновен и кой какво не е извършил и това ни стига. В един от най-добрите филмите на годината Крей Гилеспи успява да направи точно това – да събере истината на всеки един от замесените и да остави зрителя (ако има изобщо желанието) да „отсъди“.

През 1991 г. едно момиче постига немислимото – 20-годишната Тоня Хардинг става първата жена в САЩ, изпълнила троен аксел по време на състезание по фигурно пързаляне. Същата година го изпълнява и на Световното първенство – отново първата жена. Момичето е атлетично, здраво, има всички данни за олимпийско злато. Крахът идва през през януари 1994 година. В САЩ избухва един от най-големите скандали в спорта. След излизане от пързалката по време на тренировка, американската олимпийска надежда, фигуристката Нанси Кериган е ударена с гумена палка в коляното и заради контузията е принудена да спре участието си в Националното първенство в Детройт. Малко повече от месец остава до Зимните Олимпийски игри в Лилехамер, където Кериган ще се изправи пред дългогодишната си съперница, Тоня Хардинг. От следобеда на 6 януари 1994 г. кариерата на Хардинг на теория приключва. Съпругът й Джеф Гилули, в съучастничество със свой приятел, Шоун Екхарт, наемат Шейн Стант, който трябва да извърши нападението над Кериган. Тоня е в пълно неведение за плана на тогавашния си съпруг.

la-et-mn-i-tonya-review-20171207

Точно това чакат всички – особено Американската асоциация по фигурно пързаляне. Идеалният повод момичето, което цял живот не се вписва в стандартите, но се състезава безупречно, да бъде отстранено. Тя не се облича както трябва, не изглежда като принцеса от приказките, за разлика от Кериган, иска да носи дънки, да слуша поп и да се състезава под звуците му, и не е по никакъв начин олицетворение на американската мечта. Спортните умения не са всичко и без имидж няма как да стане. Така че всичко приключва след този скандал. Пускат я на Олимпийските игри, защото скандалът е прекалено сочен, за да бъде изпуснат. Всички искат да видят  сблъсъка. Тоня финишира осма, а Кериган печели сребърен медал. След игрите Тоня е обвинена за прикриване на факти и съучастничество и получава доживотна забрана да се занимава с фигурно пързаляне.

А сега нека започнем отзад напред. Понеже скандалите не са всичко (още един от акцентите на филма).

Сюжетът проследява живота на фигуристката от ранното й детство до периода непосредствено след съдебния процес във връзка с нападението на Нанси Кериган. Документалният характер на лентата помага на стегнатия и точен разказ, а фактът, че нито сценария, нито режисурата взимат страна в многостранния конфликт, помага на нас, зрителите, да разберем версиите на всички, станали част от живота на Хардинг. Филмът наподобява репортаж, в който събитията са разказани от гледната точка на  близките на Тоня – съпругът й Джеф Гилули (Себастиан Стан), майка й Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни), треньорът й Даян Роулинсън (Джулиан Никълсън) и приятелят на Джеф, Шоун Екхарт (Пол Уолтър Хаусер).

3--lavona-golden-allison-janney-and-her-pet-bird-in-i-tonya-courtesy-of-neon

Марго Роби, която помним предимно с ролята си на приятна блондинка от „Вълка от Уолстрийт“, влиза в кънките на фигуристката. И ни взема умовете. Не можем да искаме по-добро изпълнение – в това на Роби има всичко – емоция, огън, гняв, уязвимост, каквато само най-силните момичета притежават, любов и нежност. Виждаме детето, което още на три години стъпва на ледената пързалка, заведено от майка си Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни). Случаят тук не е просто на свръхамбициозна майка, а на такава, която редовно бие дъщеря си , насилва я психически и физически, а оправданието винаги е едно – тя работи на три места, за да може дъщеря й да тренира, дори шие костюмите й сама. Бащата напуска семейството рано и Тоня от малка расте в атмосфера на насилие. Бунтарщината не е самоцелна – тук тя е изначална характеристика на персонажа. Тя е неговата уникалност. Тоня е повече от крехката фигуристка с чуплива фигура. Тя е жилавата жена,  която иска да пробие с уменията си, не с пози.

Алисън Джейни и Марго Роби определено са най-доброто нещо в тази лента. Двете имат страхотно взаимодействие на екрана, а първата дотук е нашата фаворитка за женска поддържаща роля. Лавона бие дъщеря си, дори хвърля нож по нея, а на финала дори отива със скрит диктофон в джоба при нея. Оставя ни с отворена уста.

i-tonya-margot-robbie-sebastian-stan

Именно интровертността, която предполага една такава история, прави филма толкова специален – като стъклена фигура от менажерията на Тенеси Уилямс. Без екшън, като изключим моментите, в които Джеф разбива главата на Тоня в огледалото или двамата се стрелят с пушки. Без претруфен плач в стил „вижте, колко съм зле и ме съжалете“. Не, този филм се вглежда в историята без да съди една от най-добрите фигуристки в историята изобщо, чиято кариера приключва преждевременно именно заради неспособността й да следва установените традиции и да се впише в шаблона.

„Аз, Тоня“ е разказ, който ни учи да емпатираме, а не да съдим. Разказ, който показва каква е цената на успеха и деликатно ни внушава, че независимо колко сме добри, ако нямаме характер, успехът е само път към краха. Филм за нуждата на публиката да обича някого и да мрази някого. Филм за многото различни, но верни истини.

А дали всички са верни? Дали не е по-добре поне един път, Тоня да има думата? Текстът от песента „Тоня Хардинг“ на Суфян Стивънс е добра отправна точка за размисъл по темата:

Has the world had its fun?
Yeah they’ll make such a hassle
And they’ll build you a castle
Then destroy it when they’re done

 
 

Kога ще изчезнат мъжете?

| от chr.bg, БТА |

Британски генетици изчислиха, че след няколко милиона години Y-хромозомата ще изчезне, а с нея и мъжкият пол, пише сп.“Сайънс алърт“.

Мъжката хромозома съдържа гени, които не се явяват необходими за живота. В частност генът SRY, определящ развитието на организма от мъжки тип. Y хромозомната ДНК за цялата история на живота на Земята се е изродила, като този процес ще продължи минимум 4,6 милиона години.

Според оценки на изследователите, този процес неизбежно ще протече при влошаване на фертилността. Но израждането на Y-хромозомата не означава, че мъжете ще изчезнат напълно. Генът SRY може да се премести на друга хромозома.