shareit

Вчера в детската градина, леля цапна двама, трима…

| от Цветелина Вътева |

Първият ми ден в детската градина ме отведе в Пирогов. Едно по-високо момиче реши, че ще е много яко да ме вдигне и да ме изпусне върху ръба на масата с наредени купички от алпака, в които се мъдреше айрян с дъх на краставици, носещ гръмкото име „таратор“, което наложи зашиването на брадичката ми.

Този фалстарт не отчая родителите ми и се занизаха дни на тихо, детско отчаяние. Следобедния сън преживявах като нощта от едноименното стихотворение на Яворов, обедите родиха ранни детски симптоми на анорексия, а следобедното чакане на майка ми, която идваше да ме спаси от мъките със сребърно балканче, прекарвах в пясъчника, потънала в настроение, което би накарало всеки аутист да изглежда като душата на компанията.

Най-травматичните спомени от този период в живота ми, са свързани с бабата на Моника, която беше „леля“ в градината и ми удари шамар, защото исках да отида до тоалетната по време на следобедния сън, и с най-добрата ми приятелка Боби, която пък беше имала неблагоразумието да се изпусне в гащите, след което лелките я отнесоха пред погледите на всички останали дечурлига със свалени гащи и стърчащо лайно.

Болката и унижението се татуираха в детската ми душевност с такава упоритост, че дори няколкото кукли, които впоследствие откраднах от градината, не успяха да ги отмият.

Въпреки това, смятам, че детската градина ми даде някои незаменими знания за живота, поради което се развълнувах от случката с възпитателките, удряли децата в бургаската детска градина „Брезичка“. Признавам, че да наречеш четиригодишно  „тъпунгер“ е гениално в своята оригиналност, но щеше да звучи по-яко, ако беше отправено към някой голям тъпунгер, например, а не към няколкогодишо хлапе, което се още се мъчи да си връзва връзките на обувките.

Може би си спомняте, че през 2016-а друга „леля“ беше казала на малката Стела: „Толкова си дебела, че не можеш да се пребиеш“. Та случаят „Брезичка“ не е прецедент.

То и влаченето на кучета след кола не са прецедент. Както и случаите, в които питбули, гледани в ужасяващи условия, убиват дете. Домашното насилие също не е прецедент. Но значи ли това, че трябва тези неща да продължават да се случват?

Мисълта ми е, че много добре разбирам, че работата с малки деца е ужасяваща. Те са шумни, невъзпитани, нагли, не гледат турски сериали и не разбират от клюки. Но грижата за тях е доста отговорна и ако някой не счита себе си за способен да я поеме, може би е по-добре да работи нещо друго. От Центъра за столична градска мобилност, например, непрекъснато търсят кадри, които да се обаждат на лошите хора със скобите да навестяват колите, които са пресрочили времето си за паркиране.

С възрастта психиката на хората обикновено се втвърдява, става по-ригидна и по-груба, което ни пази от тежки психологически травми вследствие на обида. Мен например, след една статия за месоядството, мнозина ме нарекоха „зла, животноненавистна, чревоугодна кучка-карнистка“. Но продължавам да живея, с малко антидепресанти за подкрепа. При децата обаче всяка обида влиза директно някъде в дълбокото на несъзнаваното, откъдето по-късно изпълзява под формата на някаква лека или по-тежка дисфункция. Било то социална фобия, хранителен проблем, поведенческа девиация или нещо друго. Може да си представяте децата като малки хора с психика, която страда от остеопороза. Една 30-годишна жена трудно ще си счупи крака при леко падане, но за една 90-годишна, падането обичайно завършва с гипс и екстензия.

Въпросът дали родителите, заснели гнусничката сцена, са постъпили добре, използвайки скрита камера, напомня хилядите случаи, в които жени разкриват изневерите на мъжете си, ровейки в телефоните им. Кое прегрешение е по-лошо: това, че жените са нарушили личното пространство на мъжете си, или това, че мъжете са прекарали извънредното време в офиса, натискайки нос между гърдите на някоя млада колежка?

Та моля ви, мили лелки в детските градини, ние всички ви дължим извинение за това, че ви наричаме „лелки“ и за това, че педагогиката е най-нежеланата специалност в Софийския университет, но ако смятате, че не можете да поемете върху крехките си рамене, тежестта на грижата за хлапетата, ориентирайте се към Центъра за градска мобилност. Зли хора паркират неправилно всеки ден и общината губи много пари от тяхната арогантност. А децата – те просто трябва да пораснат с минимум микро травми в главичките си, и всяко едно от тях заслужава да ходи на детска градина, без да бъде спряно от своята майка, която може да реши, че дори „лоша“, все е по-добра от вас. А години по-късно, това може да ги отведе в същия този Център за градска мобилност.

 
 
Коментарите са изключени