shareit

Васил Гюров: Преходният период на пиратството отмина, бъдещето е в онлайн платформите

| от | |

vasilgurov

Васил Гюров, зам.-председател на УС на „Музикаутор” в интервю за Радио „Фокус”

Водещ: За тенденциите на музикалния пазар, за развитието на българската музика и възможностите това развитие да бъде подпомогнато, ще разговаряме в следващите минути. А наш гост е Васил Гюров – заместник-председател на Управителния съвет на „Музикаутор”. 
Какви са вашите наблюдения? Има ли интерес към българската музика, харесва ли се, търси ли се, оценява ли се това, което българските музиканти творят и създават?
Васил Гюров: В самото начало на разговора искам да уточня, че съм член също така и на ПРОФОН, пак организация за колективно управление на сродни права, както „Музикаутор” е на авторски права и също така съм и член на Българска музикална асоциация, която в случая има най-много отношение към въпроса, който дискутираме – а именно развитието на българската музика. Основните цели на тази асоциация са точно това – подпомагане развитието на българската музика във всичките й жанрове. Ще започна с това, че през последните 3-4 години се наблюдава събуждане на пазара. Имам предвид това, че вече проблемите, които имаше с пиратското теглене, а именно това, че и технологиите се смениха, вече хората минават на един по-друг модел на слушане – живото слушане или така нареченият стрийминг. Вече хората не свалят отделни песни или произведения, не си ги даунлоудват, както е по-познато. Вече хората са свикнали като платформи като Youtube, Spotify и така нататък, най-различни. Влизат и директно слушат каквото искат да чуят, вместо да го качват по телефони, компютри и така нататък. Това допринесе до събуждане на пазара, световния, не само българския. Бяха прескочени доста от пиратските модели, защото хората предпочитат да дадат някакви малки суми от по 2, 3, 5, максимум 10 евро на месец, за да могат да слушат цялата световна музика. Като при това положение не е нужно да свалят някакви неща, да качват, да се занимават с пиратски копия и така нататък.

Водещ: Какво се случва в магазините, които предлагат музикални продукти? Има ли все още хора, които предпочитат да си купят албум на един български музикант да речем, в неговия оригинален вариант като носител ?
Васил Гюров: Да ви кажа нямам много поглед в самите магазини какво се случва. Така или иначе това вече е замираща функция. Но със сигурност винаги ще има хора, аз самият съм такъв, които ще искат по някакъв начин да имат нещо материално, което могат да пипнат. Дали ще е диск, имам много приятели, които са фенове на плочите, даже има и групи, които правят всичко възможно, за да издадат плоча. В този смисъл това никога няма да отмре напълно, но така или иначе тенденциите са много затихващи. В смисъл такъв, че вече никой не разчита на продажбите на твърди носители, да ги наречем най- общо – плочи, дискове и така нататък. Бъдещето е в онлайн платформите, а този преходен и труден период на пиратстването вече е прескочен. Сега вече се създават модели, много по-удобни и за ползвателите, и за правоимащите, авторите.

Водещ: А как стои въпросът с концертите на живо? Вече много световни звезди изнасят концерти в България. Знаем какъв е интересът към тях, а какъв е интересът към концертите на българските изпълнители?
Васил Гюров: За радост интересът към концертите – той никога няма да падне. Това е едно от устойчивите неща в нашата работа. Макар че аз не го възприемам като работа, ако трябва да съм точен. И българските, и чуждите изпълнители, винаги е имало интерес към тях. Друг е въпросът, че аз предпочитам да говоря за българските, какво може да се подобри в средата, в която те работят. Има много неща, които могат да се подобрят. Именно и като работа тук на ниво България, и като работа извън България. Защото не е тайна за всеки един български изпълнител, смисълът е да може да се развива извън България. От тази гледна точка пак ще спомена Българска музикална асоциация, която има и вече работи по такива проекти за развитие на балканско ниво на обединение на балканска музика. Говорим за популярна и нормална европейска музика. Проведени са разговори с турци, сърби, гърци, румънци, да започнат да се правят някакви неща, включително да се изгради обща база данни за музика. И естествено да се развива концертна и клубна дейност.

Водещ: В нашия ефир директорът на „Музикаутор” Иван Димитров каза, че легалното разпространение на музика е инвестиция в културата и че трябва да се намерят механизми музикалният бизнес да бъде стимулиран, така че да се развива и да стане конкурентоспособен не само в България. Какви мерки могат да помогнат за развитието на българската музика, тази която се създава от български автори, композитори, текстописци, музиканти?
Васил Гюров: Както казах, едно от нещата е това, че в последно време световните модели за разпространение на музика намериха по-добър вариант. А именно това, че вече хората свикнаха с малки плащания срещу месечни абонаменти да слушат всичко, което има на пазара. На практика цялата световна музика. Това от една страна работи и за цялата световна музика, естествено и за българската. Специално за българската, много е важно както говорихме преди малко – живото изпълнение. От тази гледна точка сме в контакти с балканските страни, с които имаме уговорки за развитие на обща база данни, която ще може да се слуша онлайн и да се продава, естествено. И естествено, говорим за живо свирене – клубни и участие на различни сцени, които на базата на обмяна на групи, на изпълнители между различните страни, да се вдигне нивото на местната, балканската сцена. Това са едни от моделите, като говорим за българска музика, които биха подпомогнали живото свирене, клубни участия и по-добро разпространение онлайн. Но другите неща, които като говорим за държава, трябва да сме наясно, че има и механизми в нормалните европейски страни, които отдавна работят за подпомагането не само на музиката, но и на изкуството като цяло. Един от много важните механизми, който липсва тук, който за съжаление преди 2-3 години беше махнат като закон, който го имаше всъщност и който в момента, в който се опитахме да направим нещо така, че то да се спазва, направо на управляващите им беше по-лесно да го махнат като закон, това е именно т.нар. чл. 26 от Закона за авторско право, който визира компенсационните възнаграждения върху възпроизвежданите празни носители, устройства за звукозапис и възпроизвеждане и т.н., който всъщност с две думи, компенсира това, че се произвеждат празни дискове, флашки, харддискове и т.н. и срещу един минимален процент от производствената цена на тези продукти, който варира между 1 и 3-4 в различните държави, да отиват за права и от тях да се ползват авторите. Имам предвид автори не само на музика, но и на филми, на художествени произведения. Този Закон за компенсационните възнаграждения отдавна работи в Европа и той е доказал своята полезност. За съжаление, у нас, в момента, в който опитахме нещо да направим, под влиянието и лобито на доста по-силните IT бизнеси в България, той беше махнат. Само ще спомена държави като Германия и Франция, които взимат годишно по 300 млн. само от такива компенсационни парва и стигаме до някакви много по-малки държави от България, като Словения, Словакия, Литва и т.н., които пак взимат милиони, с които може вече достатъчно добре да се подпомага и да се компенсира културата.

Водещ: И още в посока законодателството. Знаем, в други страни като Франция например, законово е регламентирано в радиостанциите, определен процент от музиката, която се излъчва да е родно производство и да е на роден език за страната. У нас обаче няма такъв регламент и радиостанциите, които излъчват българска музика се броят на пръсти. Радио „Фокус” е едно от тях. Възможно ли е такъв закон да бъде приет и в нашата страна и по този начин да се подпомогне развитието на българската музика? 
Васил Гюров: Естествено, че е възможно. Само ще кажа, че не само във Франция, през последните години в редица европейски държави беше приет такъв закон. Ще спомена само Португалия, френско говореща Белгия, Полша, в Австрия, доколкото знам и на много други места.
Аз говоря за едно изследване отпреди 3 години, а тъй като това е проблем, който се наблюдава през последните 5-6 години, общо взето държавите взимат решения в движение и това нещо става практика, мога да кажа, в половин Европа вече. Така че, аз съм убеден, че един такъв закон ще помогне. Ние сме имали много дебати по медиите и в парламента също. Ходили сме в Комисията по култура и сме получили уверението отдавна, че всички парламентарни групи и от предишния формат на парламента и сега, че са много „за” един такъв закон и всичко биха направили той да се случи, обаче до този момент нищо не се случва. Минават си годините, те са „за” и нищо не се получава, докато се занимават с някакви други закони от сорта за тютюнопушенето или за МВР и за някакви много по-важни за тях неща, отколкото културата. Така че, ако ме питате дали е възможно – възможно е, друг е въпросът доколко имат желание управляващите да вкарат такъв закон, защото в момента не е тайна, че по в повечето радиа, не само че не се толерира българската музика, напротив, има неофициална забрана повече от 1 българска песен да се пуска на един час. Това е факт, това може да се провери на много места. И това е съвсем обяснимо при положение, че се знае, че медиите вече са собственост, радиа и телевизии на чужди компании, които имат съвсем други интереси. От тази гледна точка, ние ако не помогнем на българската музика, няма кой да се загрижи за нея и тя след време ще изчезне съвсем.

Водещ: Един последен въпрос, тъй като вече сме в края на годината, каква беше тя за българската музика? Как можем да я обобщим 2013 година ?
Васил Гюров: Ами добра беше, със сигурност по-добра беше за българската музика. Надявам се 2014 г. да бъде още много, много по-добра, защото планираме 2014 г. да стартираме платформа за българска музика онлайн, на която имаме амбицията да предложим цялата, наистина цялата българска музика. Имам предвид още от 30-те, 40-те, 50-те години нагоре, което по някакъв начин ще даде достъп на обикновения слушател до цялата българска музика и ще бъде един от факторите, който ще подпомогне развитието на бъдещето на българската музика. Така че се надяваме 2014 г. да бъде още по-добра.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Грила и Лепалуди и тяхната котка Юле

| от |

Исландският коледен фолклор е просто прекрасен. Всичко започва с троловете Грила и Лепалуди.

Първоначално Грила се споменава като великанка в сборника с норвежка митология „Snorra Edda“ от 13 век, но конкретна връзка с Коледа не се споменава до 17-ти век. Може би защото Грила е огромна, а външният й вид е отблъскващ.

Най-старите стихотворения за Грила я описват като паразитен просяк, който обикаля, молейки родителите да й дадат своите непослушните деца. Родителите могат да не й дават деца, а храна или просто да я прогонят. Първоначално тя живее в малка къщичка, но в по-късни стихове изглежда, че е била прогонена извън града и вече живее в пещера.

Днешната Грила вече има способността сама да открива деца, които се държат палаво през годината. Когато дойде Коледа, тя идва от планината, за да претършува градовете наоколо за храна. След като напусне пещерата си, тя ловува деца и ги взима вкъщи в гигантския си чувал. След това ги поглъща на закуска. Любимото й ястие е яхния от палави малчугани, към които тя има ненаситен апетит.

Според легендата, за Грила никога няма недостиг на храна.

Dimmuborgir-stígur

Тази легенда продължава да разказва, че Грила е била омъжена три пъти. Твърди се, че третият й съпруг, Лепалуди, живее с нея в пещерата им в полетата на лава Димуборгир (да не се бърка с групата Диму Боргир, която взима името си от тази местност), с голямата черна котка Юле и техните синове. Лепалуди е мързелив и най-вече стои вкъщи в пещерата си. Грила уж има десетки деца с предишните си съпрузи, но в днешно време те рядко се споменават.

Младежите Юле (понякога наричани Младежите Юлетиде или Юлемен) са синове на Грила и Лепалуди. Те традиционно са група от 13 дяволити пакостници, които крадат или тормозят населението, а името на всеки един от тях е описателни в тон с любимия му начин на тормоз. Те идват в града един по един през последните 13 нощи преди Коледа. Те оставят малки подаръци в обувките, които децата поставят на первази на прозореца, но ако детето е било непослушно, вместо подарък му оставят картоф.

В днешно време младежите Юле са представени в малко по-благоприятна светлина, по-скоро сравнима с Дядо Коледа и други подобни фигури. Външно обикновено са изобразени в исландски дрехи от късно средновековен стил, но понякога са и в костюма, който традиционно се носи от Дядо Коледа, особено на детски събития.

Преди тези 13 младежи да станат популярни, твърденията за тях варират според географските шири. За някои се казва, че са синове на Грила, други – нейни братя. Някои истории разказват само за девет човека Юле, но всеки от тях все пак има своя любима пакост.

Повечето юлисти могат да бъдат класифицирани в няколко групи: тези, които крадат храна, тези, които обичат да правят номера или да тормозят, и тези, които просто изглеждат заблудени по природата (например Гули Гаук, който просто се крие по дерета).

В източната част на Исландия е съществувала народна приказка за една конкретна група младежи Юле, които не са от планините, а от океана. В една много неясна детска песничка се споменава, че има две жени Юле, които крадат разтопена мазнина, като я слагат в носовете си или я пускат в чорапите си.

И не на последно, но уви на последно място -котката Yule. Тя е огромна и враждебна котка, за която се говори, че се подвизава където има сняг по време на Коледа. Тя яде хора, които не са получили нови дрехи, които да облекат преди Бъдни вечер. Тази котка е домашният любимец на Грила и нейните синове.

Макар да се смята за древна традиция, писмените свидетелства за котката Юле са от едва наскоро, през 19 век. Заплахата, че някой ще бъде изяден от котката Юле била използвана от фермерите като начин да накарат работниците си да завършат обработката на есенната вълна преди Коледа. Тези, които вземат участие в работата, ще бъдат възнаградени с нови дрехи, но останалите няма да получат нищо и по този начин ще бъдат плячка за котката- чудовище.

Също така за котката се казва и че просто изяжда храната на тези, които не са си облекли нови дрехи по време на коледните празници. Възприемането на котката Юле като звяр, който яде човек, е частично популяризирано и от стиховете на Jóhannes úr Kötlum (нямаме представа как се произнася името на нози човек на български).

Носете си новите дрехи.

 
 
Коментарите са изключени

Саймън – единствената котка с военноморски чин и медал

| от |

Животните винаги са били добре дошли във всяка военна дивизия. Използвани са открай време в сражения, а по време на Втората Световна война, руснаците обучават бездомните кучета да тичат след танковете, носейки на гърба си взривове. Колкото и нехуманно да е било, войската винаги се е опитвала да намери добър начин за експлоатация на животинския свят.

Времената се менят и днес в армията всяко животно получава име, храна и медицинска грижа. Най-честият избор за армейско животно може да е кучето, но през 1948 година са се правили изключения и за котки. В този случай говорим за британския кралски боен кораб HMS Amethist и най-добрият мъркащ талисман.

Саймън е улична котка, която моряците видяли на пристанището в Хонг Конг през 1948 година от 17-годишния Хикинботъм. Младият моряк бил част от екипажа на бойния кораб. Докато е на вахта, котката пристига при него и всички мислят, че е на една година. Животното не се радвало на най-добрата си форма и слд като показало своето миролюбиво отношение, Хикинботъм решил да го прибере на кораба и след това да го използва в неравната битка срещу плъховете. По това време в долните каюти имало сериозно засилено присъствие и мнозина се оплаквали от напастта. Саймън загладил косъма и бързо решил да се заеме с проблемите на гризачите.

Able_Seacat_Simon_(fair_use)

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=24537896

Неговата люта битка била забелязана веднага, а и той самият винаги оставял по един мъртав плъх в леглата на моряците. Той лично намерил за най-правилно да спи именно в каютата на капитана, където се чувствал в безопасност. В края на годината дошло време за пенсиониране на капитана, но Саймън щял да служи още малко на кораба като талисман. Когато корабът получил назначение да отплава за Нанкин, Китай и да смени поста на друг боен кораб. По пътя обаче става грешка и една полева батарея стреля по преминаващата флотилия. Капитанската каюта поема най-сериозни удари. Саймън е ранен, докато капитанът умира малко по-късно от раните си.

Саймън не можел да се предаде толкова лесно и изпълзял на палубата. Моряците го виждат и го носят веднага в медицинското отделение, където раните са почистени и от тялото му се вадят около 4 забити шрапнела. За съжаление никой не очаквал от котката да оцелее и да издържи. Въпреки лекарските прогнози, котката се изправя на крака и продължава своята зловеща битка. Дори успява да срещне новия капитан на кораба. Най-важната битка обаче предстояла. Докато корабът е хвърлил котва, Amethyst е нападнат от колония плъхове. Хладнокръвният котарак се справил отлично в битката и нямало моряк, който да не получи плъх за подарък. Точно неговата работа успяла да запази високия морал на екипажа. За тези дела получава световна слава, както и животински викториански кръст, син кръст за заслуги и най-вече морски ранг „Able seaman“ за убиването на плъха „Мао-Тсетунг“.

Няма нужда да подсказваме, че плъхът е бил кръстен на името на един от великите китайски лидери на комунистическата партия. Съдбата му обаче не е чак толкова добре. Когато корабът се завръща във Великобритания, законодателството настоява да го прати в карантина. Макар и котката да успява да преживее артилерийски снаряд, не може да се справи с вирусите в карантинното отделение. Животното е било здраво, но другите екземпляри го заразяват. Умира на 28 ноември 1949 година. Инфекцията най-вероятно е дошла именно от заздравяващите военни рани. На погребението присъства целия екипаж на кораба, както и стотици фенове, коити са познавали геройството на Саймън.

 
 
Коментарите са изключени

Колко бързо всъщност е електричеството

| от |

Електроните преминават през една стандартна медна жица много по-бавно от скоростта, например, на една костенурка.

Всяка жица, която е проводник на поток от електрони и съответно дава ток, е съставена от милиарди атоми (сигурно повече). За да се движат по него, електроните трябва да преминават през тези атоми, да лъкатушат между тях, както могат, в резултат на което скоростта на потока, наречена „скорост на дрейф“, в дадена посока е доста бавна.

Колко бавна? Има си формула, с която да я измерим: I = n*A*v*Q

където:

I е токът, n е броят на електроните на кубичен метър, A е напречното сечение на проводника, Q е зарядът на един електрон и v е скоростта на дрейфа на електроните.

Тъй като броят на електроните в една медна жица (n) е 8,5 * 1028  на кубичен метър, а зарядът на електрон (Q) е 1.6 * 10-19C, ако знаем също площта на напречното сечение и тока, можем да изчислим скоростта на отклоняване на електроните.

Например, да предположим, че имате ток от 14 ампера и меден проводник с напречно сечение 3 * 10-6 м2. Заместете всички числа и ще получите, че електроните се движат със скорост 3.4 * 10-4 м/с.

Това странно число означава около една трета от милиметъра в секунда. В нормални числа това означава около 1,2 метра в час – скорост, далеч по-бавна от тази на средната костенурка, която може да извърви около 240 метра за същото време.

„Но, Хроникъл! Как тогава?..“

Чуваме въпроса ви. Ами с верижна реакция.

Атомите в жицата са натъпкани плътно един до друг и така електроните повече или по-малко се удрят един към друг. Когато ключът на лампата, например, е включен, благодарение на разлика в електрическата потенциал, създава се сила, която придвижва електроните, като всеки натиска съседчето си, което от своя страна бута своето съседно електронче и така нататък през проводника.

И така, макар никой от електроните да не хвърчи през проводника, за да поддържа лампата включена, както сме предполагали, изглежда, че се случва тази верижна реакция. Това не е много по-различно от когато врътнем крана на водата – тя моментално излиза, въпреки че източникът може да е много далече.

 
 
Коментарите са изключени

Легендарни битки от Средновековието са във фокуса на третата документална поредица на ЗАД „Армеец“ и „Българска история“

Премиерата на „Средновековна слава“ ще се проведе на 21 ноември от 19 часа в Националния археологически музей в София. Десет емблематични и придобили статут на „легендарни“ български победи от далечното минало на България са във фокуса на третата съвместна документална поредица на сдружение „Българска история“ и ЗАД „Армеец“ – „Средновековна слава“. Премиерата на образователния видеопроект ще се проведе на 21 ноември, от 19 часа, в Националния археологически музей в София.

След като през изминалите две години поредиците „Българско военно чудо“ и „Нашите пълководци“ заинтригуваха хиляди, сега третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“ ще се насочи към един още по-далечен период – Средновековна България. А целта му е да създаде вдъхновяващ и критичен поглед към онези бляскави моменти от историята на страната ни, които са поставяли България твърдо на картите на Балканите и Европа.

По време на премиерата ще бъдат представени част от анимационно-документалните видеа, а авторите ще разкажат какво предстои през годината. Входът за премиерата на „Средновековна слава“ е свободен.

 
 
Коментарите са изключени