shareit

Васил Гюров: Преходният период на пиратството отмина, бъдещето е в онлайн платформите

| от | |

vasilgurov

Васил Гюров, зам.-председател на УС на „Музикаутор” в интервю за Радио „Фокус”

Водещ: За тенденциите на музикалния пазар, за развитието на българската музика и възможностите това развитие да бъде подпомогнато, ще разговаряме в следващите минути. А наш гост е Васил Гюров – заместник-председател на Управителния съвет на „Музикаутор”. 
Какви са вашите наблюдения? Има ли интерес към българската музика, харесва ли се, търси ли се, оценява ли се това, което българските музиканти творят и създават?
Васил Гюров: В самото начало на разговора искам да уточня, че съм член също така и на ПРОФОН, пак организация за колективно управление на сродни права, както „Музикаутор” е на авторски права и също така съм и член на Българска музикална асоциация, която в случая има най-много отношение към въпроса, който дискутираме – а именно развитието на българската музика. Основните цели на тази асоциация са точно това – подпомагане развитието на българската музика във всичките й жанрове. Ще започна с това, че през последните 3-4 години се наблюдава събуждане на пазара. Имам предвид това, че вече проблемите, които имаше с пиратското теглене, а именно това, че и технологиите се смениха, вече хората минават на един по-друг модел на слушане – живото слушане или така нареченият стрийминг. Вече хората не свалят отделни песни или произведения, не си ги даунлоудват, както е по-познато. Вече хората са свикнали като платформи като Youtube, Spotify и така нататък, най-различни. Влизат и директно слушат каквото искат да чуят, вместо да го качват по телефони, компютри и така нататък. Това допринесе до събуждане на пазара, световния, не само българския. Бяха прескочени доста от пиратските модели, защото хората предпочитат да дадат някакви малки суми от по 2, 3, 5, максимум 10 евро на месец, за да могат да слушат цялата световна музика. Като при това положение не е нужно да свалят някакви неща, да качват, да се занимават с пиратски копия и така нататък.

Водещ: Какво се случва в магазините, които предлагат музикални продукти? Има ли все още хора, които предпочитат да си купят албум на един български музикант да речем, в неговия оригинален вариант като носител ?
Васил Гюров: Да ви кажа нямам много поглед в самите магазини какво се случва. Така или иначе това вече е замираща функция. Но със сигурност винаги ще има хора, аз самият съм такъв, които ще искат по някакъв начин да имат нещо материално, което могат да пипнат. Дали ще е диск, имам много приятели, които са фенове на плочите, даже има и групи, които правят всичко възможно, за да издадат плоча. В този смисъл това никога няма да отмре напълно, но така или иначе тенденциите са много затихващи. В смисъл такъв, че вече никой не разчита на продажбите на твърди носители, да ги наречем най- общо – плочи, дискове и така нататък. Бъдещето е в онлайн платформите, а този преходен и труден период на пиратстването вече е прескочен. Сега вече се създават модели, много по-удобни и за ползвателите, и за правоимащите, авторите.

Водещ: А как стои въпросът с концертите на живо? Вече много световни звезди изнасят концерти в България. Знаем какъв е интересът към тях, а какъв е интересът към концертите на българските изпълнители?
Васил Гюров: За радост интересът към концертите – той никога няма да падне. Това е едно от устойчивите неща в нашата работа. Макар че аз не го възприемам като работа, ако трябва да съм точен. И българските, и чуждите изпълнители, винаги е имало интерес към тях. Друг е въпросът, че аз предпочитам да говоря за българските, какво може да се подобри в средата, в която те работят. Има много неща, които могат да се подобрят. Именно и като работа тук на ниво България, и като работа извън България. Защото не е тайна за всеки един български изпълнител, смисълът е да може да се развива извън България. От тази гледна точка пак ще спомена Българска музикална асоциация, която има и вече работи по такива проекти за развитие на балканско ниво на обединение на балканска музика. Говорим за популярна и нормална европейска музика. Проведени са разговори с турци, сърби, гърци, румънци, да започнат да се правят някакви неща, включително да се изгради обща база данни за музика. И естествено да се развива концертна и клубна дейност.

Водещ: В нашия ефир директорът на „Музикаутор” Иван Димитров каза, че легалното разпространение на музика е инвестиция в културата и че трябва да се намерят механизми музикалният бизнес да бъде стимулиран, така че да се развива и да стане конкурентоспособен не само в България. Какви мерки могат да помогнат за развитието на българската музика, тази която се създава от български автори, композитори, текстописци, музиканти?
Васил Гюров: Както казах, едно от нещата е това, че в последно време световните модели за разпространение на музика намериха по-добър вариант. А именно това, че вече хората свикнаха с малки плащания срещу месечни абонаменти да слушат всичко, което има на пазара. На практика цялата световна музика. Това от една страна работи и за цялата световна музика, естествено и за българската. Специално за българската, много е важно както говорихме преди малко – живото изпълнение. От тази гледна точка сме в контакти с балканските страни, с които имаме уговорки за развитие на обща база данни, която ще може да се слуша онлайн и да се продава, естествено. И естествено, говорим за живо свирене – клубни и участие на различни сцени, които на базата на обмяна на групи, на изпълнители между различните страни, да се вдигне нивото на местната, балканската сцена. Това са едни от моделите, като говорим за българска музика, които биха подпомогнали живото свирене, клубни участия и по-добро разпространение онлайн. Но другите неща, които като говорим за държава, трябва да сме наясно, че има и механизми в нормалните европейски страни, които отдавна работят за подпомагането не само на музиката, но и на изкуството като цяло. Един от много важните механизми, който липсва тук, който за съжаление преди 2-3 години беше махнат като закон, който го имаше всъщност и който в момента, в който се опитахме да направим нещо така, че то да се спазва, направо на управляващите им беше по-лесно да го махнат като закон, това е именно т.нар. чл. 26 от Закона за авторско право, който визира компенсационните възнаграждения върху възпроизвежданите празни носители, устройства за звукозапис и възпроизвеждане и т.н., който всъщност с две думи, компенсира това, че се произвеждат празни дискове, флашки, харддискове и т.н. и срещу един минимален процент от производствената цена на тези продукти, който варира между 1 и 3-4 в различните държави, да отиват за права и от тях да се ползват авторите. Имам предвид автори не само на музика, но и на филми, на художествени произведения. Този Закон за компенсационните възнаграждения отдавна работи в Европа и той е доказал своята полезност. За съжаление, у нас, в момента, в който опитахме нещо да направим, под влиянието и лобито на доста по-силните IT бизнеси в България, той беше махнат. Само ще спомена държави като Германия и Франция, които взимат годишно по 300 млн. само от такива компенсационни парва и стигаме до някакви много по-малки държави от България, като Словения, Словакия, Литва и т.н., които пак взимат милиони, с които може вече достатъчно добре да се подпомага и да се компенсира културата.

Водещ: И още в посока законодателството. Знаем, в други страни като Франция например, законово е регламентирано в радиостанциите, определен процент от музиката, която се излъчва да е родно производство и да е на роден език за страната. У нас обаче няма такъв регламент и радиостанциите, които излъчват българска музика се броят на пръсти. Радио „Фокус” е едно от тях. Възможно ли е такъв закон да бъде приет и в нашата страна и по този начин да се подпомогне развитието на българската музика? 
Васил Гюров: Естествено, че е възможно. Само ще кажа, че не само във Франция, през последните години в редица европейски държави беше приет такъв закон. Ще спомена само Португалия, френско говореща Белгия, Полша, в Австрия, доколкото знам и на много други места.
Аз говоря за едно изследване отпреди 3 години, а тъй като това е проблем, който се наблюдава през последните 5-6 години, общо взето държавите взимат решения в движение и това нещо става практика, мога да кажа, в половин Европа вече. Така че, аз съм убеден, че един такъв закон ще помогне. Ние сме имали много дебати по медиите и в парламента също. Ходили сме в Комисията по култура и сме получили уверението отдавна, че всички парламентарни групи и от предишния формат на парламента и сега, че са много „за” един такъв закон и всичко биха направили той да се случи, обаче до този момент нищо не се случва. Минават си годините, те са „за” и нищо не се получава, докато се занимават с някакви други закони от сорта за тютюнопушенето или за МВР и за някакви много по-важни за тях неща, отколкото културата. Така че, ако ме питате дали е възможно – възможно е, друг е въпросът доколко имат желание управляващите да вкарат такъв закон, защото в момента не е тайна, че по в повечето радиа, не само че не се толерира българската музика, напротив, има неофициална забрана повече от 1 българска песен да се пуска на един час. Това е факт, това може да се провери на много места. И това е съвсем обяснимо при положение, че се знае, че медиите вече са собственост, радиа и телевизии на чужди компании, които имат съвсем други интереси. От тази гледна точка, ние ако не помогнем на българската музика, няма кой да се загрижи за нея и тя след време ще изчезне съвсем.

Водещ: Един последен въпрос, тъй като вече сме в края на годината, каква беше тя за българската музика? Как можем да я обобщим 2013 година ?
Васил Гюров: Ами добра беше, със сигурност по-добра беше за българската музика. Надявам се 2014 г. да бъде още много, много по-добра, защото планираме 2014 г. да стартираме платформа за българска музика онлайн, на която имаме амбицията да предложим цялата, наистина цялата българска музика. Имам предвид още от 30-те, 40-те, 50-те години нагоре, което по някакъв начин ще даде достъп на обикновения слушател до цялата българска музика и ще бъде един от факторите, който ще подпомогне развитието на бъдещето на българската музика. Така че се надяваме 2014 г. да бъде още по-добра.

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на виното, Дионис и Свети Трифон

| от |

Ако съществува ранг на алкохолите, най-вероятно виното ще спечели първото място. Няма как да бъде пропуснат фактът,че тази алкохолна напитка е следвала историята на света от самото начало. Първите стъпки на виното в исторически план идват от Китай, Иран, Армения и Грузия. В течение на времето виното достига и Тракия, Гърция, както и Римската империя. Отдадеността към него достига такива висоти, че създава сомелиерството като професия с терминология за вкусови качества и дори се издига до нивото на култ, имайки предвид колекционерската стойност на виното.

Редно е да отбележим, че виното изиграва особена роля в религията и съответно в християнството се смята, че именно то е кръвта на Исус. След много сериозен и детайлен анализ на всички видове грозде (около 110) се смятя, че първите майстори на вино са именно грузинците, след като се забелязват изцапани с вино керамични отломки. Някои от тях датират около 6000 г. пр.н.е. и подобни се откриват в Иран.

Около 2000 години по-късно в Армения е заработила и първата винарна. Вавилонците започнали дори да регулират пазарите на вино, следователно и там може да се открият познавачи. Финикийците пък може да се смятат за спедитори на обаяетелното питие по Средиземноморието. Те са и от първите хора, които прилагат интелигентна техника против оксидиране, залагайки на зехтин, дървена капачка и малко смола за допълнително залепване. По този начин виното се превръща в разменна момента. Римската империя е очарована и по-късно разпространява занаята из цяла Европа.

wine-541922_1920

На балканите не е имало особена нужда от нейната намеса, след като траките и гърците вече са познавали много добре. Едва след налагането на християнството ще има окончателна победа за този алкохол. Траките са почитали бог Дионис и гърците не са имали смелост да предяват авторски права за него. Самото божество се обвързвало със слънцето и повечето направени храмове са винаги с отворен купол, за да влиза светлина. Траките го почитат като повелител на природата, земеделието и веселието. Тракийският обичай за празнуване на този ден изисква шумна музика, факелни шествия и дървени пръчки, с които се удря по земята.

Веселието е гарантирано, защото Дионис слага край на зимата и подготвя всички за посрещането на пролетта. Освен любов към добрите битки, траките обожавали виното и много често го спрягали за божия кръв. То било символ на умиращото и наново раждащото се. Не трябва да забравяме, че тракийският бог Дионис не е само винар, а божество, което има много силно влияние както върху аристокрацията, така и върху обикновените траки. Така наречените дионисови светилища могат да бъдат открити почти навсякъде в родните планини. Мистичната история, че траките са били звездобройци също може да бъде потвърдена, защото освен почитане на божеството, най-вероятно там са се правили пророчества и са се следели времевите цикли.

След приемането на християнството започва да се чества Свети Трифон (в православния календар датата 1 февруари). На 2 февруари се празнува Сретение Господне, което илюстрира представянето на всеки първороден син пред Бог. На 3 февруари се празнува Свети Симеон. Историята на този светец също е интересна. Като един от 70-те преводачи на старозаветния текст на Библията от еврейски на гръцки, той стигнал до глава 7, стих 14, където било написано „Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“. Свети Симеон се опитал да го поправи, но според историята ангел не му позволил да направи тази грешка и обещал, че преди да умре ще види как написаното ще се случи. Какво е общото между Свети Трифон и лозарството?

aperitif-2027177_1920

Смята се, че някога е помолил Бог да предпази лозята от вредители. Самият светец е символ на смяната на сезоните, приликите между него и Дионис са твърде много. Различните обичаи много напомнят за самите дела на светеца. Гърците го приканват в своето лозе за ядене и пиене, румънците не работят, за да има плодородна година, сърбите ръсят лозята със светена вода. В православната църква Свети Трифон е мъченик и лечител. Неговият живот приключва, след като е посечен с меч от император Деций Траян. Смята се, че неговото родно място е град Апамия и е известен именно с лозарството и винарството.

Първото документирано чудо на Свети Трифон е лекуването на дъщерята на римския император Гордиан III. Деций Траян бил наследникът на трона и не хранил големи симпатии към християнството, сътоветно наредил всички по-тачени светци да бъдат изправени на съд и избити, когато откажат да сменят вярата си. Самият император така или иначе остава запомнен в историческите архиви с гонения на християни, а смъртта му е документирана като „Първи император, който става жертва на варвари“.

Практически това е историята на виното. Всичко започва някъде в Китай, след това традицията се разраства, финикийците помогнали за снабдяването като цяло, а в последствие целият свят започва да използва различни методики за създаването на перфектния вкус. Виното е уважавана напитка от благородниците по целия свят, египтяни, траки, гърци и римляни са се оповавали на него и съответно са го боготворили така, както се случва и до днес навсякъде по света.

 
 
Коментарите са изключени

Кратичка историята на бикините

Бикините в съвременния си вид имат сравнително кратка история, която се простира само малко повече от половин век, но бельо, което е подобно на бикини, има и се носи често за определени дейности поне от времето на гръко-римляните. Всъщност, първият известен ни екземпляр от какъвто и да вид бикини е от още по-отдавна – около 5600 г. пр. н. е.

Археологически находки от Помпей показват Венера, богинята на любовта и красотата, също облечена в дреха, подобна на бикини. И това е само един пример от много образи на Венера, открити в целия регион, на които тя е облечена в облекло, напомнящо на бикини – както на стенописи, така и на мозайки.

Що се отнася до съвременните бикини, първите стъпки в еволюцията им започват на плажа в Бостън през 1907 г. Бостън тогава е бил значително по-скромно място от древен Рим – затова австралийската плувкиня Анет Келерман дори не е било нужно да обува бикини, за да скандализира народа – тесен бански в една част е повече от достатъчен, за да изплаши бостънци дотолкова, че да я затворят в затвора за скандалното й облекло. Само 3 години по-късно, този тип плувно облекло вече е напълно приемливо за плаж.

Esther Williams 2

Естер Уилямс

През 1913 г., когато жените са допуснати за първи път в олимпийски състезания по плуване, дизайнерът Карл Янстен създава първите бански от две части – впити шорти и горница с къс ръкав. Когато идват 30-те години на 20 век, започват да се появяват деколтета, а ръкавите и страните на банския изчезват. Холивуд изигра огромна роля в развитието на бикините като набляга на сексапила и гламурността и съответно прекрасната Естер Уилямс във филми като „Neptune’s Daughter“ прекарва възможно повече време във водата, облечена в провокативни (за времето си) бански костюми.

С изобретяването на нови материали като найлон и латекс, около 1934 г. банските костюми стават по-подчертаващи формите на тялото и вече имат презрамки, които могат да се повдигат или спускат.

Betty Grable 20th Century Fox

Известният Pin-up модел Бети Грейбъл

До началото на 40-те години банските от две части вече са доста често срещана гледка по плажове. Холивудските pin-up момичета като Ава Гарднър, Рита Хейуърт и Лана Търнър бяха заснемани доста често, носейки такъв тип бански костюми, и техните снимки красяха военните казарми по целия свят.

След това идва лятото на 1946 г., когато двама мъже, инженерът Луис Реард и дизайнерът Жак Хайм, създават и пускат собствени бански от две части горе-долу по едно и също време. Хайм е дизайнер на бански костюми по професия, който изработва този модел специално за магазина му в Кан, Франция. Той го кръщава „Atome“, което отразява оскъдните му размери. За да рекламира най-новата си модна линия, той наема пилоти, които изписват думи в небето.

Междувременно в Париж, Луис Реард, вдъхновен от жени, които вижда да навиват банските си костюми, за да хванат повече тен, създава свой собствен бански от две части, който нарича „бикини“. Нарича го така, защото смята, че въздействието на банския му ще бъде като на експерименталните атомни бомби, които по това време се взривяват близо до рифа Бикини в Тихи океан. Реард рекламира бикините като „най-малкият бански на света“ и ако се замислим днес как наричаме този тип бельо – атом или бикини – бихме си отговорили чий продукт печели конкуренцията.

Мишелин Бернардини

Модерните бикини бяха официално представени пред света на модата на 5 юли 1946 г., когато голата танцьорка Мишелин Бернардини (единствената жена, която Реард успява да намери да носи облеклото му), ги показа на модно дефиле до басейн в Париж. Няколко присъстващи американски модни репортери изразяват лек шок от оскъдните бански, като заявиха, че това може и да е окей за френските жени, но американските момичета никога не биха се решили в такъв мръснишки, долен вид. Година по-късно бикините ще направят и своя американски дебют.

Първоначалните продажби на бельото вървят бавно. В САЩ има много хора, които намират разголения характер на бикините шокиращ и неморален, а в някои градове носенето им на публично място дори е незаконно.

Goldie Hawn - 1970

Голди Хоун 

През 60-те и 70-те обаче идва сексуалната революция и популярността на бикините рязко избухва, ставайки важна част от поп културата. Тъй като отношението на обществото към секса става все по-спокойно, бикините съответно стават все по-малки и по-малки с напредването на времето, а до началото на 80-те години идват на мода бикини с много ниска талия, които се държат само от една връзка. След това се появяват дори още по-отрязани бикини, след това идват и просто въженца с миниатюрни парчета плат, които едвам да покриват срамотиите на човек…

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Великата вражда, която не позволи на Deep Purple да угаснат

| от Тодор Ковачев |

Когато говорим за икони на хард рока, сред първите изникнали имена неизбежно е това на едни британски легенди в тъмнолилав цвят с техния неугасващ вече над половин век пламък. На пръсти се броят бандите, които могат да съперничат на Deep Purple по влияние върху музикалната история. Основаната през 1968 г. група продължава да обикаля света с музиката си и направи невероятно шоу в България на 7 декември миналата година като част от дългото си прощално турне.

С хитове като Burn, Smoke on the Water, Hush, Highway Star, Child In Time и Soldier of Fortune в арсенала си, и с редица албуми с многомилионни продажби, те отдавна са си гарантирали безсмъртие на музикалния небосклон. Но като всяка велика група, и Purple са преминавали през невъобразими катаклизми, за да създадат една цяла епоха в рока.

През годините тази толкова обичана у нас банда е оцелявала след тежки раздели, събирания и промени в състава, както и след един епичен огън, който проваля звукозаписните им планове, но вдъхновява класиката Smoke on the Water.

„Може да я наречеш хеви метъл парче, но в основата си е блус“, обяснява най-дълго задържалият се фронтмен на Deep Purple Иън Гилън, който е лицето на групата и днес. Вдъхновението за Smoke on the Water дошло една нощ в Швейцария през 1971 г. Членовете на бандата наблюдавали как цялото местно казино се запалило и изгоряло по време на концерт на Франк Запа и гъсти облаци от дим се издигнали над Женевското езеро. Purple трябвало да правят записи в казиното на следващия ден, но плановете им пропаднали. „Бях вътре и слушах Франк Запа, когато човекът зад мен стреля в тавана със сигнален пистолет“, разказва Гилън. „Беше дървена сграда и веднага пламна. Задърпах гаджето си за палтото и побегнахме, пламъците наистина бяха огромни“.

Hellfest2017DeepPurple_05

Снимка: By Selbymay – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60220321

Освен Гилън, другите двама, останали до днес от златната формация от 70-те, са басистът Роджър Глоувър и барабанистът Иън Пейс. Сегашният състав включва още китариста Стив Морс и клавириста Дон Еъри, а легендарният Джон Лорд почина през 2012-а след тежко заболяване.

Но най-големите премеждия за просъществуването на Purple са свързани с нестихващата през годините вражда между Гилън и виртуоза на китарата Ричи Блекмор.

Блекмор не свири с Deep Purple от над 25 години, но си остава най-прочутият китарист на бандата. А за нетърпимостта между двамата причините не са една и две и сблъскват както твърдите им характери, така и разнопосочните им музикални възгледи.

Трудно е за проумяване как при такава ненавист двама души могат да създават вечна и неувяхваща музика заедно, но великите години на рока са ни предоставили достатъчно примери за този парадокс.

„Веднъж казах, че по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да се върна в Purple, но звукозаписната компания ме искаше обратно. След това Ричи напусна през 1993-а, облаците се вдигнаха и беше прекрасно“, обяснява Гилън. „Той се превърна в маниак на тема контрол. На два пъти постави въпроса така – или той си тръгва, или аз. Тогава винаги аз отстъпвах“.

Deep_Purple_(1968)

Снимка: By Tetragrammaton Records – itemfrontback, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57174374

Първото напускане на Гилън се случва през 1973 г. и протича странно – без реално да си кажат нищо с останалите от бандата.

„Месеци по-рано бях дал на останалите от групата писмото, с което се оттеглях“, спомня си фронтменът, който тази година ще навърши 75. „Но тогава никой не ми каза нищо за решението ми. Просто продължихме да правим новия албум Who Do We Think We Are и после започнахме турнето. Последният концерт от него беше в Осака, това щеше да е финалното ми шоу с бандата. Все още никой не ми казваше нищо. Излязохме на сцената, изкарахме концерта… и това беше! Тръгнах си сам, прибрах се. Никой не се сбогува с мен. Атмосферата в Purple тогава беше ужасна, за мен просто беше облекчение да приключа с това. За да разбереш какво ставаше в бандата тогава трябваше да си професионален психолог. Всички се държаха като задници – включително и аз. Бях точно толкова отвратителен, колкото и те“.

Раздялата с Иън Гилън води до привличането на един непознат вокал от Солтбърн, който впоследствие също ще се превърне в легенда – Дейвид Ковърдейл.

През 1976-а обаче Блекмор вече също е напуснал Deep Purple и бандата се разпада, като спира всякаква активност до 1984 г., когато е възстановена в класическия си вид с Гилън и Блекмор. През 1989-а различията между тях отново взимат връх, вокалистът е изхвърлен и го заменя Джо Лин Търнър.

Нещата обаче не потръгват и не след дълго останалите от групата убеждават Блекмор да приеме Иън Гилън обратно. Така сблъсъкът на големите характери отново е на дневен ред.

През ноември 1993 г. Deep Purple са пред нов тотален разпад, точно когато турнето за 25-годишнината им стига до Англия. Гилън и Блекмор вече са враждували десетилетия наред и именно в този период взаимоотношенията им са рекордно обтегнати.
Това започва да се отразява и на участията, като най-видното доказателство е шоуто в Бирмингам на 9 ноември.
Purple откриват вечерта с Highway Star, но Ричи Блекмор въобще не се появява на сцената и първите близо три минути песента звучи без китара. Все пак виртуозът изниква отнякъде и започва лудо соло, но един от операторите го раздразва като се приближава твърде много и Блекмор хвърля чаша с вода по него.

Deep_Purple_(UK_Tour_1976)

Снимка: By EMI Records – itemphoto frontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39969770

Останалите от групата са бесни на китариста, но все пак го изтърпяват за още четири концерта. След това той сам напуска Purple и ги поставя в крайно неудобно положение насред турнето.
Тогава Джо Сатриани се съгласява да замести временно Блекмор, за да не им се налага да отменят останалите концерти. През следващата година новият китарист Стив Морс се присъединява към Purple и остава в групата до ден-днешен. Постепенно се утвърждава най-устойчивата формация на Deep Purple, активна чак до днес.

Турнето от 1993 г. обаче си остава  последният път, в който Ричи Блекмор изсвирва и нота заедно с останалите от бандата.

14 г. по-късно, тотално против волята на всички от Purple, Sony BGM издаде дискове от злополучното шоу през 93-а в Бирмингам. Тогава Гилън призова феновете да не си ги купуват. „Беше един от най-лошите моменти в целия ми живот – в животите на всички ни всъщност. Въобще не чувствахме носталгия“.

През 2016-а Deep Purple най-сетне бяха приети в Залата на славата на рокендрола, но отказаха да свирят заедно с Блекмор и затова той изобщо не посети церемонията. Всички отново говореха за напрежението между Блекмор и Гилън, а феновете продължаваха да се надяват емблемите на Purple да се обединят някой ден.

Това обаче едва ли ще се случи, макар че според Гилън, с китариста са се помирили и даже си общуват. „Но когато си се развел е трудно да се върнеш при някого“, допълва певецът. „Държах се като задник колкото и той. Само че той продължи малко по-дълго. А ако беше останал в бандата, просто щяхме да приключим. И повече нямаше да ни има“.

 
 
Коментарите са изключени

Стъби – най-награждаваното куче в Първата световна война

| от |

Днес ще си говорим за Сержант Стъби, най-награждаваното куче-войник от Първата световна война.

Когато все още е бил малко кученце през 1917 г., Стъби се e скитал из полетата на университета Йейл. Редник Робърт Дж. Конрой е на военно обучение в района по това време и така намира малкото куче с къса опашка, което решава да кръсти Стъби.

Невъзможно е да знаем точната порода на Стъби – някои вестници твърдят, че е питбул и въпреки че със сигурност има някои характеристики на тази порода, повечето хора го смятат за „улична превъзходна“.

Sergeant Stubby 2

Конрой взима Стъби със себе си в лагера и въпреки, че домашните любимци не са разрешени, кутрето се оказва катализатор на морала сред войниците и си остава при тях. Докато живееше с войниците, умното младо Стъби също тренираше. То се научи как да поздравява с лапа и се запозна със заповедите и различните марширувания.

Няколко негови приятели войници несъмнено си мислеха, че заради тези неща си заслужават Стъби да дойде да се бие редом с тях. Той беше станал вече нещо като талисман за 10-и пехотен батальон. Кучетата не бяха необичайна гледка по време на войната, но армията на Съединените щати не ги ползваше много, за разлика от европейците.

Най-малкото, Конрой очевидно смята, че кучето си е спечелило позиция в армията, тъй като вкарва Стаби контрабандно на кораба, нарушавайки редица правила. Там той скрива Стъби в кош за въглища, докато корабът не излиза в морето.

Когато се появи кученцето, повечето войници са в екстаз. Когато обаче главнокомандващият офицер го открива, не е особено доволен. Вероятно усещайки, че е в беда, Стюби дава поздрав, което толкова впечатли офицера, че той позволява на животинката да остане. По-късно 102-то отделение ще бъде благодарно за включването на Стъби към редиците му, както скоро ще видим.

102-ро отделение достига фронтовите линии във Франция на 5 февруари 1918 г. Те са под постоянен обстрел и така Стъби свиква с пушките и експлозиите, които бързо стават част от ежедневието му. Съвсем скоро Стъби получил и първата си контузия: той вдишва токсичен газ и се озовава в болницата, където е лекуван заедно с негови двукраки другари.

Той се възстанови напълно, но срещата с опасния газ го прави силно чувствителен към миризмата му, а това е съответно много полезно по време на газовите атаки на немците, които се случват сутринта, докато повечето войници спят. Когато Стъби помиришел газа, той започнал да лае и така буди повечето войници, преди те да се надишат с отровата, спасявайки много животи.

Не само носът му помогна на войниците; ушите му също. Стъби можеше да минава незабелязано в окопите на противниковите армии и да намира ранени войници. Той също така беше обучен да прави разлика между английска и немска реч и се научи, когато намери ранен войник, който говори английски, да лае, докато фелдшерите не дойдат.

Стъби също така е бил обучен да скимти, когато чуе идващи артилерийски снаряди, и предупреждавал колегите му войници, преди те да успеят да чуят звука им.

Gen. John Pershing awards Sergeant Stubby with a medal

Веднъж Стъби заловил немски шпионин. Човекът картографира съюзническите окопи, когато забелязва Стъби и му извиква на немски. Стъби, разпознавайки вражеския език, нападна човека и го задържа на място, докато войниците на Съединените щати не пристигат да го хванат. Така Стъби е повишен в чин сержант – за залавянето на този шпионин – и става първото куче, постигнало подобен ранг в армията на САЩ. Да не говорим, че надминава по ранг стопанина си!

Стъби обаче не се отървава невредим от войната. В допълнение към инцидента с газа, Стъби е ранен още поне веднъж – с шрапнел в гърдите и краката. Той отива в болницата, където трябва да се подложи на операция, но в крайна сметка се възстановява напълно. Докато се възстановяваше, той беше посетен от много войници в болницата.

Като цяло, Стъби участва в 17 битки по време на войната. Той обаче, точно както и идва, трябва да бъде откаран контрабандно обратно у дома, защото кучета все още не се допускаха на кораба. Когато пристига на американска земя обаче, той вече е знаменитост. Служил е вярно във войната, спасявайки много животи и печели над 10 медали за различни геройства. Той се среща с президента Удроу Уилсън, посещава Белия дом два пъти и води няколко военни парада.

След известно време Конрой и Стъби се установяват в Джорджтаун, където Конрой учи право. Стъби пък става талисман на футболния отбор на Джорджтаун. По време на полувремето на мачовете той ще скита по терена, като бута топката наоколо и забавлява феновете – това е и едно от първите шоута на полувремето в историята на американския футбол.

 
 
Коментарите са изключени