Васил Гюров: Преходният период на пиратството отмина, бъдещето е в онлайн платформите

| от | |

vasilgurov

Васил Гюров, зам.-председател на УС на „Музикаутор” в интервю за Радио „Фокус”

Водещ: За тенденциите на музикалния пазар, за развитието на българската музика и възможностите това развитие да бъде подпомогнато, ще разговаряме в следващите минути. А наш гост е Васил Гюров – заместник-председател на Управителния съвет на „Музикаутор”. 
Какви са вашите наблюдения? Има ли интерес към българската музика, харесва ли се, търси ли се, оценява ли се това, което българските музиканти творят и създават?
Васил Гюров: В самото начало на разговора искам да уточня, че съм член също така и на ПРОФОН, пак организация за колективно управление на сродни права, както „Музикаутор” е на авторски права и също така съм и член на Българска музикална асоциация, която в случая има най-много отношение към въпроса, който дискутираме – а именно развитието на българската музика. Основните цели на тази асоциация са точно това – подпомагане развитието на българската музика във всичките й жанрове. Ще започна с това, че през последните 3-4 години се наблюдава събуждане на пазара. Имам предвид това, че вече проблемите, които имаше с пиратското теглене, а именно това, че и технологиите се смениха, вече хората минават на един по-друг модел на слушане – живото слушане или така нареченият стрийминг. Вече хората не свалят отделни песни или произведения, не си ги даунлоудват, както е по-познато. Вече хората са свикнали като платформи като Youtube, Spotify и така нататък, най-различни. Влизат и директно слушат каквото искат да чуят, вместо да го качват по телефони, компютри и така нататък. Това допринесе до събуждане на пазара, световния, не само българския. Бяха прескочени доста от пиратските модели, защото хората предпочитат да дадат някакви малки суми от по 2, 3, 5, максимум 10 евро на месец, за да могат да слушат цялата световна музика. Като при това положение не е нужно да свалят някакви неща, да качват, да се занимават с пиратски копия и така нататък.

Водещ: Какво се случва в магазините, които предлагат музикални продукти? Има ли все още хора, които предпочитат да си купят албум на един български музикант да речем, в неговия оригинален вариант като носител ?
Васил Гюров: Да ви кажа нямам много поглед в самите магазини какво се случва. Така или иначе това вече е замираща функция. Но със сигурност винаги ще има хора, аз самият съм такъв, които ще искат по някакъв начин да имат нещо материално, което могат да пипнат. Дали ще е диск, имам много приятели, които са фенове на плочите, даже има и групи, които правят всичко възможно, за да издадат плоча. В този смисъл това никога няма да отмре напълно, но така или иначе тенденциите са много затихващи. В смисъл такъв, че вече никой не разчита на продажбите на твърди носители, да ги наречем най- общо – плочи, дискове и така нататък. Бъдещето е в онлайн платформите, а този преходен и труден период на пиратстването вече е прескочен. Сега вече се създават модели, много по-удобни и за ползвателите, и за правоимащите, авторите.

Водещ: А как стои въпросът с концертите на живо? Вече много световни звезди изнасят концерти в България. Знаем какъв е интересът към тях, а какъв е интересът към концертите на българските изпълнители?
Васил Гюров: За радост интересът към концертите – той никога няма да падне. Това е едно от устойчивите неща в нашата работа. Макар че аз не го възприемам като работа, ако трябва да съм точен. И българските, и чуждите изпълнители, винаги е имало интерес към тях. Друг е въпросът, че аз предпочитам да говоря за българските, какво може да се подобри в средата, в която те работят. Има много неща, които могат да се подобрят. Именно и като работа тук на ниво България, и като работа извън България. Защото не е тайна за всеки един български изпълнител, смисълът е да може да се развива извън България. От тази гледна точка пак ще спомена Българска музикална асоциация, която има и вече работи по такива проекти за развитие на балканско ниво на обединение на балканска музика. Говорим за популярна и нормална европейска музика. Проведени са разговори с турци, сърби, гърци, румънци, да започнат да се правят някакви неща, включително да се изгради обща база данни за музика. И естествено да се развива концертна и клубна дейност.

Водещ: В нашия ефир директорът на „Музикаутор” Иван Димитров каза, че легалното разпространение на музика е инвестиция в културата и че трябва да се намерят механизми музикалният бизнес да бъде стимулиран, така че да се развива и да стане конкурентоспособен не само в България. Какви мерки могат да помогнат за развитието на българската музика, тази която се създава от български автори, композитори, текстописци, музиканти?
Васил Гюров: Както казах, едно от нещата е това, че в последно време световните модели за разпространение на музика намериха по-добър вариант. А именно това, че вече хората свикнаха с малки плащания срещу месечни абонаменти да слушат всичко, което има на пазара. На практика цялата световна музика. Това от една страна работи и за цялата световна музика, естествено и за българската. Специално за българската, много е важно както говорихме преди малко – живото изпълнение. От тази гледна точка сме в контакти с балканските страни, с които имаме уговорки за развитие на обща база данни, която ще може да се слуша онлайн и да се продава, естествено. И естествено, говорим за живо свирене – клубни и участие на различни сцени, които на базата на обмяна на групи, на изпълнители между различните страни, да се вдигне нивото на местната, балканската сцена. Това са едни от моделите, като говорим за българска музика, които биха подпомогнали живото свирене, клубни участия и по-добро разпространение онлайн. Но другите неща, които като говорим за държава, трябва да сме наясно, че има и механизми в нормалните европейски страни, които отдавна работят за подпомагането не само на музиката, но и на изкуството като цяло. Един от много важните механизми, който липсва тук, който за съжаление преди 2-3 години беше махнат като закон, който го имаше всъщност и който в момента, в който се опитахме да направим нещо така, че то да се спазва, направо на управляващите им беше по-лесно да го махнат като закон, това е именно т.нар. чл. 26 от Закона за авторско право, който визира компенсационните възнаграждения върху възпроизвежданите празни носители, устройства за звукозапис и възпроизвеждане и т.н., който всъщност с две думи, компенсира това, че се произвеждат празни дискове, флашки, харддискове и т.н. и срещу един минимален процент от производствената цена на тези продукти, който варира между 1 и 3-4 в различните държави, да отиват за права и от тях да се ползват авторите. Имам предвид автори не само на музика, но и на филми, на художествени произведения. Този Закон за компенсационните възнаграждения отдавна работи в Европа и той е доказал своята полезност. За съжаление, у нас, в момента, в който опитахме нещо да направим, под влиянието и лобито на доста по-силните IT бизнеси в България, той беше махнат. Само ще спомена държави като Германия и Франция, които взимат годишно по 300 млн. само от такива компенсационни парва и стигаме до някакви много по-малки държави от България, като Словения, Словакия, Литва и т.н., които пак взимат милиони, с които може вече достатъчно добре да се подпомага и да се компенсира културата.

Водещ: И още в посока законодателството. Знаем, в други страни като Франция например, законово е регламентирано в радиостанциите, определен процент от музиката, която се излъчва да е родно производство и да е на роден език за страната. У нас обаче няма такъв регламент и радиостанциите, които излъчват българска музика се броят на пръсти. Радио „Фокус” е едно от тях. Възможно ли е такъв закон да бъде приет и в нашата страна и по този начин да се подпомогне развитието на българската музика? 
Васил Гюров: Естествено, че е възможно. Само ще кажа, че не само във Франция, през последните години в редица европейски държави беше приет такъв закон. Ще спомена само Португалия, френско говореща Белгия, Полша, в Австрия, доколкото знам и на много други места.
Аз говоря за едно изследване отпреди 3 години, а тъй като това е проблем, който се наблюдава през последните 5-6 години, общо взето държавите взимат решения в движение и това нещо става практика, мога да кажа, в половин Европа вече. Така че, аз съм убеден, че един такъв закон ще помогне. Ние сме имали много дебати по медиите и в парламента също. Ходили сме в Комисията по култура и сме получили уверението отдавна, че всички парламентарни групи и от предишния формат на парламента и сега, че са много „за” един такъв закон и всичко биха направили той да се случи, обаче до този момент нищо не се случва. Минават си годините, те са „за” и нищо не се получава, докато се занимават с някакви други закони от сорта за тютюнопушенето или за МВР и за някакви много по-важни за тях неща, отколкото културата. Така че, ако ме питате дали е възможно – възможно е, друг е въпросът доколко имат желание управляващите да вкарат такъв закон, защото в момента не е тайна, че по в повечето радиа, не само че не се толерира българската музика, напротив, има неофициална забрана повече от 1 българска песен да се пуска на един час. Това е факт, това може да се провери на много места. И това е съвсем обяснимо при положение, че се знае, че медиите вече са собственост, радиа и телевизии на чужди компании, които имат съвсем други интереси. От тази гледна точка, ние ако не помогнем на българската музика, няма кой да се загрижи за нея и тя след време ще изчезне съвсем.

Водещ: Един последен въпрос, тъй като вече сме в края на годината, каква беше тя за българската музика? Как можем да я обобщим 2013 година ?
Васил Гюров: Ами добра беше, със сигурност по-добра беше за българската музика. Надявам се 2014 г. да бъде още много, много по-добра, защото планираме 2014 г. да стартираме платформа за българска музика онлайн, на която имаме амбицията да предложим цялата, наистина цялата българска музика. Имам предвид още от 30-те, 40-те, 50-те години нагоре, което по някакъв начин ще даде достъп на обикновения слушател до цялата българска музика и ще бъде един от факторите, който ще подпомогне развитието на бъдещето на българската музика. Така че се надяваме 2014 г. да бъде още по-добра.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…

 
 

Вижте кратко филмче от „LEGO Movie 2″

| от chronicle.bg |

В „Emmet’s Holiday Party: A LEGO Movie Short“, ново кратко филмче от „LEGO Movie 2″, Емет (Крис Прат) празнува коледните празници.

Първият „The LEGO Movie“ излезе преди 4 години и опроверга очакванията като разби боксофис класацията, давайки начало на франчайза. Втори филм от поредицата беше започнат скоро след успеха на първи, но се отложи няколко пъти заради пренаписвания на сценария и смяна на режисьора. Това обаче вече е в миналото и „The LEGO Movie 2: The Second Part „, както е цялото му име, вече е кажи-речи готов и излиза през февруари. Сценарият е на Фил Лорд и Крис Милър, които написаха и първия, а режисьор е Майк Мичел от „Sky High“ и „Trolls“.

Действието се развива в реално време, тоест 5 години след събитията от първия филм. В Бриксбърг обаче нещата никак не са розови. Малките граждани все още се справят с последствията от Taco Tuesday, които кулминираха с инвазията на извънземните от Дупло. Разбира се, това няма да спре Емет да внесе малко зимна празнична идилия.

Warner Bros. пуска клипчето само в интернет и то няма да се показва по кината. То по чудесен начин налива масло в огънените ни очаквания за „The LEGO Movie 2″.

„Emmet’s Holiday Party“ не изглежда да включва кадри от филма. Филмчето е много невинно и добродушно. Маркетинга на „The LEGO Movie“ не залагаше толкова на историята – което го направи и таква изненада като го гледахме по кината. Да се надяваме, че и „The LEGO Movie 2″ ще ни изненада.

 
 

САЩ може да легализира халюциногенните гъби

| от chronicle.bg |

След като САЩ направи огромна стъпка напред по отношение на марихуаната, сега щатът Орегон смята да позволи отглеждането на халюциногенните гъби (псилоцибинови гъби) с цел ползване от специалисти за терапия. Проектозаконът се казва Psilocybin Service Initiative 2020 и преди да се гласува трябва да се направят още изследвания.

Псилоцибин е химикалът в гъбите, който кара човек да халюцинира и предизвиква сензорно претоварване. 

„Предвиждаме рамка, в която лицензирани снабдители заедно с лицензирани производители на псилоцибинови гъби създават пътища в Орегон, по който нуждаещите се могат да получат адекватно лечение според развиващите се стандарти.“

Освен тласък към хипарията, тези гъби биха могли да лекуват депресия и безпокойство, както и да увеличават креативността. Скоро екип изследователи от Холандия дава на доброволци малки количества (0,37 грама) изсушени гъби, а след това тества креативното им мислене. Луиса Прочазкова от Leiden University в Холандия казва: „Резултатите ни сочат, че при приемане на микродози от гъбите участниците да измислят повече и по-креативни решения, което доказва един от ефектите им.“

„Също така забелязахме и подобряване в линейното мислене – участниците се справих по-добре със задачи, които изискват едно конкретно и най-добро решение.“

В България и марихуаната, и гъбите са нелегални.

 
 

Deadpool поучава хейтърите на Nickelback в ново видео

| от chronicle.bg |

В ново клипче от „Once Upon a Deadpool“ любимият на мнозина Deadpool поучава хейтърите на низвергнатата рок банда Nickelback. Първоначално „Deadpool 2″ беше обявен с рейтинг PG-13, но новият рилийз на „Once Upon a Deadpool“, който ще включва 20 минути допълнителни нови кадри, ще може да се гледа от повечето тийнейджъри.

„Deadpool 2″ излезе през май тази година. Сега новата версия (от маркетингова гледна точка) се третира като изцяло нов филм – беше пуснат трейлър, нови плакати, а сега и това клипче. Хю Джакман също се включи в промотирането, но за жалост няма да се появи във филма като Wolverine.

Клипчето беше пуснато от самият Райън Рейнолдс на страницата му в Туитър, а не в някой от официалните канали на продуцентите на филма в YouTube. В него Savage твърди, че Nickelback е „Прекалено нагласен, бланкетен, ушен боклук“ Deadpool възразява, изреждайки постиженията и наградите на бандата. Клипчето завършва с двамата приятели хванати за ръце и куфеещи на „How You Remind Me“, песен на бандата.

Понеже „Deadpool“ имаше страхотен успех през 2016, „Deadpool 2″ просто трябваше да се направи. Вторият не достигна първия, но все пак изкара много пари на 20th Century Fox. Наистина много – $734 милиона. Сега с новата му версия Fox ще могат да добавят нови цифри към финансовия успех на франчайза.

Въпреки че супергероят е известен с афинитета си към кървища и вулгарности, новата по-смекчената версия се очаква да привлече сериозен брой погледи – освен феновете, който ще я гледат, защото става въпрос за любимият им герой, в кината ще могат да влязат и тийнейджъри, които не бяха допускани при предишният R рейтинг.