shareit

Васил Гюров: Преходният период на пиратството отмина, бъдещето е в онлайн платформите

| от | |

vasilgurov

Васил Гюров, зам.-председател на УС на „Музикаутор” в интервю за Радио „Фокус”

Водещ: За тенденциите на музикалния пазар, за развитието на българската музика и възможностите това развитие да бъде подпомогнато, ще разговаряме в следващите минути. А наш гост е Васил Гюров – заместник-председател на Управителния съвет на „Музикаутор”. 
Какви са вашите наблюдения? Има ли интерес към българската музика, харесва ли се, търси ли се, оценява ли се това, което българските музиканти творят и създават?
Васил Гюров: В самото начало на разговора искам да уточня, че съм член също така и на ПРОФОН, пак организация за колективно управление на сродни права, както „Музикаутор” е на авторски права и също така съм и член на Българска музикална асоциация, която в случая има най-много отношение към въпроса, който дискутираме – а именно развитието на българската музика. Основните цели на тази асоциация са точно това – подпомагане развитието на българската музика във всичките й жанрове. Ще започна с това, че през последните 3-4 години се наблюдава събуждане на пазара. Имам предвид това, че вече проблемите, които имаше с пиратското теглене, а именно това, че и технологиите се смениха, вече хората минават на един по-друг модел на слушане – живото слушане или така нареченият стрийминг. Вече хората не свалят отделни песни или произведения, не си ги даунлоудват, както е по-познато. Вече хората са свикнали като платформи като Youtube, Spotify и така нататък, най-различни. Влизат и директно слушат каквото искат да чуят, вместо да го качват по телефони, компютри и така нататък. Това допринесе до събуждане на пазара, световния, не само българския. Бяха прескочени доста от пиратските модели, защото хората предпочитат да дадат някакви малки суми от по 2, 3, 5, максимум 10 евро на месец, за да могат да слушат цялата световна музика. Като при това положение не е нужно да свалят някакви неща, да качват, да се занимават с пиратски копия и така нататък.

Водещ: Какво се случва в магазините, които предлагат музикални продукти? Има ли все още хора, които предпочитат да си купят албум на един български музикант да речем, в неговия оригинален вариант като носител ?
Васил Гюров: Да ви кажа нямам много поглед в самите магазини какво се случва. Така или иначе това вече е замираща функция. Но със сигурност винаги ще има хора, аз самият съм такъв, които ще искат по някакъв начин да имат нещо материално, което могат да пипнат. Дали ще е диск, имам много приятели, които са фенове на плочите, даже има и групи, които правят всичко възможно, за да издадат плоча. В този смисъл това никога няма да отмре напълно, но така или иначе тенденциите са много затихващи. В смисъл такъв, че вече никой не разчита на продажбите на твърди носители, да ги наречем най- общо – плочи, дискове и така нататък. Бъдещето е в онлайн платформите, а този преходен и труден период на пиратстването вече е прескочен. Сега вече се създават модели, много по-удобни и за ползвателите, и за правоимащите, авторите.

Водещ: А как стои въпросът с концертите на живо? Вече много световни звезди изнасят концерти в България. Знаем какъв е интересът към тях, а какъв е интересът към концертите на българските изпълнители?
Васил Гюров: За радост интересът към концертите – той никога няма да падне. Това е едно от устойчивите неща в нашата работа. Макар че аз не го възприемам като работа, ако трябва да съм точен. И българските, и чуждите изпълнители, винаги е имало интерес към тях. Друг е въпросът, че аз предпочитам да говоря за българските, какво може да се подобри в средата, в която те работят. Има много неща, които могат да се подобрят. Именно и като работа тук на ниво България, и като работа извън България. Защото не е тайна за всеки един български изпълнител, смисълът е да може да се развива извън България. От тази гледна точка пак ще спомена Българска музикална асоциация, която има и вече работи по такива проекти за развитие на балканско ниво на обединение на балканска музика. Говорим за популярна и нормална европейска музика. Проведени са разговори с турци, сърби, гърци, румънци, да започнат да се правят някакви неща, включително да се изгради обща база данни за музика. И естествено да се развива концертна и клубна дейност.

Водещ: В нашия ефир директорът на „Музикаутор” Иван Димитров каза, че легалното разпространение на музика е инвестиция в културата и че трябва да се намерят механизми музикалният бизнес да бъде стимулиран, така че да се развива и да стане конкурентоспособен не само в България. Какви мерки могат да помогнат за развитието на българската музика, тази която се създава от български автори, композитори, текстописци, музиканти?
Васил Гюров: Както казах, едно от нещата е това, че в последно време световните модели за разпространение на музика намериха по-добър вариант. А именно това, че вече хората свикнаха с малки плащания срещу месечни абонаменти да слушат всичко, което има на пазара. На практика цялата световна музика. Това от една страна работи и за цялата световна музика, естествено и за българската. Специално за българската, много е важно както говорихме преди малко – живото изпълнение. От тази гледна точка сме в контакти с балканските страни, с които имаме уговорки за развитие на обща база данни, която ще може да се слуша онлайн и да се продава, естествено. И естествено, говорим за живо свирене – клубни и участие на различни сцени, които на базата на обмяна на групи, на изпълнители между различните страни, да се вдигне нивото на местната, балканската сцена. Това са едни от моделите, като говорим за българска музика, които биха подпомогнали живото свирене, клубни участия и по-добро разпространение онлайн. Но другите неща, които като говорим за държава, трябва да сме наясно, че има и механизми в нормалните европейски страни, които отдавна работят за подпомагането не само на музиката, но и на изкуството като цяло. Един от много важните механизми, който липсва тук, който за съжаление преди 2-3 години беше махнат като закон, който го имаше всъщност и който в момента, в който се опитахме да направим нещо така, че то да се спазва, направо на управляващите им беше по-лесно да го махнат като закон, това е именно т.нар. чл. 26 от Закона за авторско право, който визира компенсационните възнаграждения върху възпроизвежданите празни носители, устройства за звукозапис и възпроизвеждане и т.н., който всъщност с две думи, компенсира това, че се произвеждат празни дискове, флашки, харддискове и т.н. и срещу един минимален процент от производствената цена на тези продукти, който варира между 1 и 3-4 в различните държави, да отиват за права и от тях да се ползват авторите. Имам предвид автори не само на музика, но и на филми, на художествени произведения. Този Закон за компенсационните възнаграждения отдавна работи в Европа и той е доказал своята полезност. За съжаление, у нас, в момента, в който опитахме нещо да направим, под влиянието и лобито на доста по-силните IT бизнеси в България, той беше махнат. Само ще спомена държави като Германия и Франция, които взимат годишно по 300 млн. само от такива компенсационни парва и стигаме до някакви много по-малки държави от България, като Словения, Словакия, Литва и т.н., които пак взимат милиони, с които може вече достатъчно добре да се подпомага и да се компенсира културата.

Водещ: И още в посока законодателството. Знаем, в други страни като Франция например, законово е регламентирано в радиостанциите, определен процент от музиката, която се излъчва да е родно производство и да е на роден език за страната. У нас обаче няма такъв регламент и радиостанциите, които излъчват българска музика се броят на пръсти. Радио „Фокус” е едно от тях. Възможно ли е такъв закон да бъде приет и в нашата страна и по този начин да се подпомогне развитието на българската музика? 
Васил Гюров: Естествено, че е възможно. Само ще кажа, че не само във Франция, през последните години в редица европейски държави беше приет такъв закон. Ще спомена само Португалия, френско говореща Белгия, Полша, в Австрия, доколкото знам и на много други места.
Аз говоря за едно изследване отпреди 3 години, а тъй като това е проблем, който се наблюдава през последните 5-6 години, общо взето държавите взимат решения в движение и това нещо става практика, мога да кажа, в половин Европа вече. Така че, аз съм убеден, че един такъв закон ще помогне. Ние сме имали много дебати по медиите и в парламента също. Ходили сме в Комисията по култура и сме получили уверението отдавна, че всички парламентарни групи и от предишния формат на парламента и сега, че са много „за” един такъв закон и всичко биха направили той да се случи, обаче до този момент нищо не се случва. Минават си годините, те са „за” и нищо не се получава, докато се занимават с някакви други закони от сорта за тютюнопушенето или за МВР и за някакви много по-важни за тях неща, отколкото културата. Така че, ако ме питате дали е възможно – възможно е, друг е въпросът доколко имат желание управляващите да вкарат такъв закон, защото в момента не е тайна, че по в повечето радиа, не само че не се толерира българската музика, напротив, има неофициална забрана повече от 1 българска песен да се пуска на един час. Това е факт, това може да се провери на много места. И това е съвсем обяснимо при положение, че се знае, че медиите вече са собственост, радиа и телевизии на чужди компании, които имат съвсем други интереси. От тази гледна точка, ние ако не помогнем на българската музика, няма кой да се загрижи за нея и тя след време ще изчезне съвсем.

Водещ: Един последен въпрос, тъй като вече сме в края на годината, каква беше тя за българската музика? Как можем да я обобщим 2013 година ?
Васил Гюров: Ами добра беше, със сигурност по-добра беше за българската музика. Надявам се 2014 г. да бъде още много, много по-добра, защото планираме 2014 г. да стартираме платформа за българска музика онлайн, на която имаме амбицията да предложим цялата, наистина цялата българска музика. Имам предвид още от 30-те, 40-те, 50-те години нагоре, което по някакъв начин ще даде достъп на обикновения слушател до цялата българска музика и ще бъде един от факторите, който ще подпомогне развитието на бъдещето на българската музика. Така че се надяваме 2014 г. да бъде още по-добра.

 
 
Коментарите са изключени

Шах с вързани очи

| от |

През 1744, на 18-годишна възраст, Франсоа-Андре Деникен Филидор (1726 – 1795) очарова парижкото общество след като игра едновременно две партии шах със завързани очи. И въпреки че губи една, а втората завършва с реми, самата демонстрация прави Филидор в очите на съгражданите си шах майстор от най-висок калибър и вдъхва нов живот в древната практика за шаха със затворени очи.

Съвременникът му, Жан д’Аламберт – учен-енциклопедист, философ, математик и механик – казва за тази демонстрация: „Това е един от най-необичайните примери за силата на паметта и въображението“, като удивлението му разкрива, че голяма част от слепите шахматни партии през историята са били забравени.

André Philidor

Франсоа-Андре Деникен Филидор

През 8 век в Близкия изток Саид бин Джубаир (665 – 714) става първият играч в историята, които се обръща с гръб към дъската, докато играе, а неговият съвременник Михамед бин Сирин също се радвал на способността да играе шах без да гледа фигурите. Но понеже по това време по тези земи шахът бил mukarrah (неодобрен) по мюсюлманското законодателство, един от наблюдателите на тези партии казва за играчите, че „те са в съюз със дявола“.

През 13 век във Флоренция, Бусека играе срещу трима от най-добрите шахматисти в града-държава едновременно, но не гледа само две от дъските (в крайна сметка завършва реми на една от тях, а другите спечелва). Това може и да не е първият път, в който подобно нещо се случва, но е първият документиран случай, в който един играч играе на няколко дъски с вързани очи и печели.

Слепият шах бил изключително разпространен в арабския свят и историческите извори ни разказват за играч на име Аладин, който през 14 век доминирал конкурентите си сред благородниците на Египет. Друг „сляп“ шахматист, Низам ал-Аями, също играел по няколко игри едновременно, но този път в Дамаск. До 16 век вече имало много арабски играчи, които имали интелектуалните способности дори за 5 едновременни игри, в които да играят конкурентно на противниците си.

Никое от дотук изброените събития не намалява постиженията на Филидор и публиката на мачовете му определено била впечатлена, а не малко и не вярвали на това, което виждат. Изявени личности като Бенджамин Франклин, Жан-Жак Русо и Волтер искали да играят срещу него. През 1747 той вече живее в Лондон, където играе шах професионално, побеждавайки най-добрите играчи в Англия.

Във върха на кариерата си, той е смятан за най-добрият шахматист в света. И този връх трае доста време – както казва Андрю Солтис, гросмайстор от наши дни: „Той е най-добрият играч в света в продължение на 50 години. Всъщност той е поне около 200 точки (рейтинг) по-добър от всички останали. Определено беше разгадал някои от мистериите на играта.“

Philidor-L‘Analyse du Jeu des Echecs

L’analyse du je des Eschec

През 1748, Франсоа-Андре Филидор написва „L’analyse du je des Eschecs“ („Анализ на играта шах“), публикувана през 1749, където съгражда популярната фраза „les pions sont l’ame due jue“ – „пешките са душата на шаха“. Тези думи са в директна противоположност на практиките в играта по това време. Гросмайсторът Борис Алтерман отбелязва: „Преди 500 години шахът е бил различен от днес. Пешките не са имали стойността, която имат днес. Най-добрите играчи започвали игрите си с гамбити (дебюти, при които една от двете страни предлага в началото на партията жертва на фигура ). За тях пешките са били просто малка цена, която плащат, за да отворят хоризонтал или диагонал, да създадат моментална атака срещу противниковия цар. Това е бил италианския стил шах. Тогава всички дебюти около царския гамбит са били много популярни.“

Книгата на Филидор е известна, освен с друго, и с това, че е първата, която представя анализ на така нареченият мителшпил или средния етап на играта – така тя дава стратегия за същинската игра на шах и описва идеите зад тактики като профилактични ходове, жертви, блокади и „мобилността на пешъчните формации“.

Филидор продължава да играе „сляп“ шах като побеждава трима играчи в едновременна игра в Берлин през 1750 и прави едно реми и една загуба в шахматния клуб Парсло в Лондон на 27 май 1782. На следващата година на 9 май, печели две и губи една партия отново в едновременна сляпа игра пак в Лондон – тогава играчите дори подписват документ, който потвърждава провеждането на игрите в такъв формат, в случай че някой не повярва.

Последният му сляп мач е на 20 юни 1795, в Парсло – той е срещу трима играчи като една от партиите на Филидор е позволено да гледа дъската. И до ден днешен резултатът не се знае. Великият шахматист умира на 31 август 1795.

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Летящият танк

Разказахме ви за Кръглия танк и за Летящия джип. Ето ви сега нова военна джаджа, в известна степен амалгама между двете – Летящия танк!

Сергей Анокин вероятно е най-смелият мъж в Съветската армия през Втората световна война, поне така изглежда. Защото той е единственият пилот, който лети и кара летящия танк Antonov KT-40.

KT-40 е съставен от лекия съветски танк T-60, на който са монтирани крила от евтино дърво и плат. Идеята зад проекта е да прелети над и да се приземи зад вражеските редици. Машината е плод на Авиационен научно-технически комплекс „Антонов“ (АНТК „Антонов“).

Той излиза през 1940 и за учудване и изненада – работи!

Antonov A-40

Двойните крила превръщат танка в летящ, брониран глайдер. Той е теглен от тежък бомбардировач и когато наближи крайната си дестинацията, е пускан като много (много) голям коктейл Молотов над немските глави. Изненадващо, но вдигането и свалянето на оръдието работело изкачвало или снижавало глайдера, а завъртането му го карало да завива. KT-40 е побира екипаж от двама човека – командир на танка и шофьор/пилот.

Tupolev TB-3

Tupolev TB-3

По време на единствения полет на летящия танк, тежестта му и въздушното съпротивление кара двигателите на дърпащия го TB-3 да прегреят много лошо и това наложило глайдерът да бъде пуснат по-рано от планираното. Анокин прелита с танка над малко пресечено поле и включва двигателя. След това пуска и механизма за каране и дава газ на веригите на танка моменти преди да се приземи, за да тръгне, когато докосне земята. Откача летящата част от танка и го закарва обратно в базата, където се възхищава пред всички колко хубаво лети машината.

Sergey_Nikolaevich_Anokhin

Съветският тестови пилот Сергей Анокин 

Въпреки техническия успех на теста, летящият танк не влиза в производство. Руснаците нямат самолет, който е достатъчно мощен, за да тегли тежкия KT-40. И още повече – T-60 не е особено много танк… За да полети въобще, се налага да се премахне голяма част от бронята и горивото му. Така оголената машина няма да издържи много срещу немските танкове.

 
 
Коментарите са изключени

Джони Кеш и Джун Картър: 35 години в огнения кръг на любовта и ада

| от Вучето |

Първият ми контакт с “порочната” западна музика беше през далечната вече 1980-та, когато за първи път поех в ръцете си плоча не с детска приказка или детелините на Лили Иванова. Държах двоен винил на концерт на живо на най-известните за времето американски кънтри изпълнители! То не бяха Уили Нелсън, Лорета Лин, Чарли Прайд, Доли Партън и… този странен мъж, облечен целият в черно – Джони. Джони who?

Джони Кеш, момиче!

С напредването на 80-те, интересът ми към американското кънтри замря, потиснат от влиянието на други “покварени” западни изпълнители и групи като Хулио Иглесиас, Айрън Мейдън, Куийн и Модърн Токинг (за последните си признавам с неохота). А в края на 90-те дори бях забравила, че някога изобщо сме въртяли до претъркване онази плоча. До 2005 г., когато излезе филмът на Джеймс Манголд “Да преминеш границата” (Walk the Line). Превъплъщението на Хоакин Финикс в ролята на отдавна забравения ми любимец Джони Кеш направо ми отнесе главата и ме накара да преоткрия не само музиката на Кеш, но и да погледна с нови очи на най-най-най емблематичната, турбулентна и ужасно романтична любовна история на американския юг за всички времена (е, след Скарлет О’Хара и Рет Бътлър, разбира се!) – тази на Джони Кеш и Джун Картър.

Дали заради абсурдно романтичното брачно предложение на Джони към Джун, поетичните любовни писма, които са си писали, или за непоколебимата вяра един в друг, която им е помагала да оцелеят и да спасят връзката си в най-трудните моменти – затова ги харесваме и завиждаме на любовта им. Любов, която не се случва всеки ден, но заради която си заслужава “да преминеш границата”.

“Осъзнах, че.. че се влюбвам в Джони Кеш. И това е най-болезненото нещо, което ми се е случвало в живота. Чувството е като да си в средата на огнен кръг, от който никога не можеш да избягаш.” Така описана любовта не звучи като най-прекрасното нещо на света, а по-скоро като дантевия ад, но в достоверността на думите на Джун няма как да се съмняваме. Връзката й с Кеш никога не е била само цветя и рози, а камо ли праволинейна и предвидима. Всъщност началото на тази връзка в никой случай не е показателно за бурите, които ще се разразят в последствие. Любопитен факт: “Ring of Fire” (Огнен кръг) е заглавие на песен, която Джун написва под влияние на силната емоция, която й докарва влюбването в Кеш. По-късно песента ще ги направи дуетен хит и ще бъде включена в албумите и на двамата изпълнители.

Сватовникът Елвис
Точно така, не кой и да е, а самият Елвис Пресли има пръст (даже повече от един!) в запознанството на Джони и Джун. Всъщност смуглата певица (която, между прочем е и роднина на президента Джими Картър), родом от Мейсис Спринг, Вирджиния, дори не е чувала името на бъдещия си съпруг, преди Елвис Пресли да спомене, че има там един пич, Джони се казва, който непременно трябва да прослуша, за да се убеди в таланта му. И така един ден, по време на едно от общите им турнета из южните щати, Елвис води Джун в малко кафене и й пуска да джукбокса няколко от парчетата на “пича”. Следва и реалната среща на двамата, която става зад кулисите на концерт на Елвис в зала “Опри” в Нешвил през 1956-а.
- Извинете, може ли да се запознаем Аз съм Джони Кеш? – казва почтително певецът, поемайки ръката на Джун в своята.
- О, знам кой сте. – възкликва Джун и добавя:
- Елвис дори не може да си настрои китарата, ако не си пусне началото на песента ви “Cry, Cry, Cry” (Плачи, плачи, плачи).

Още в тази минута Джони полудява по мъничката Джун. Вълната на внезапно връхлетялата го любов е толкова мощна, че за няколко секунди е неспособен да чувства тялото си като свое.

Johnny-Cash_1972

Снимка: By Heinrich Klaffs – https://www.flickr.com/photos/heiner1947/4399081211/in/faves-24788065@N02/, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12514886

Ето така Джун и Джони се запознават, а останалото, както казват, е история.

Първите години
По време на паметната среща през 56-а и двамата са женени. За други хора. В началото Джун не е толкова обсебена от новия си познайник, колкото е той от нея, но постепенно и в нейната душа започват да се случват странни трансформации. “Нищо не помня от първите ни срещи освен очите му,” е нейно признание, което излиза заедно с тройния албум на Кеш Love, God, Murder през 2000 г. “Тези черни негови очи, които искряха като ахати… Той беше абсолютен властелин на сцената – нещо, което аз самата така не успявах да постигна преди да го срещна. Бяха само той, китарата, басът. Присъствието му беше толкова мощно, ще караше всички да го обожават.” И така искрите на колебливото влюбване се разрастват в пожар.

Дуетите им на сцената са експлозивни и запомнящи се като пищни фойерверки. Втори любопитен факт: Именно дуетното им изпълнение на “Огнен кръг” ги изстрелва на върха на класациите за кънтри музика. А откъде е дощло вдъхновението вече знаем…

60-те: Годините на изпитания
Джони буквално не знае на кой свят се намира. Не стига, че съпругата Вивиан постоянно му вгорчава живота, обвинявайки го, че й изневерява и постоянно го няма у дома, ами и зависимостта му към алкохола и амфетамините става все по-тежка. Стига се дотам, че му се налага да отменя ангажименти, защото “не се чувства добре”. Десетилетието не се отразява добре и на Джун. Докато тя самата се опитва по всякакъв начин да помогне на любимия да се изчисти, изсипвайки понякога в тоалетната веселите му хапчета, самата тя развива зависимост към медикаментите, които докторите й предписват за изблиците на параноя и гняв. А гневът идва оттам, че Джони изневерява и на нея и дори не се опитва да скрие този факт. Бившата съпруга обаче е в по-неизгодна позиция и накрая не издържа. Развежда се с Кеш през 1967 г.

Джони затъва все повече. Веднъж дори прави опит за самоубийство, поглъщайки цяла шепа лекарства. Докато съзнанието му е се рее някъде между този и онзи свят, в пещера някъде по течението на река Тенеси, певецът не се съмнява, че е на път да срещне Бог. Когато отваря очи обаче, вместо в божиите селения, се оказва в прегръдките на Джун и майка си.

JohnnyCashHouse1969

Снимка: By Joel Baldwin – LOOK Magazine, April 29, 1969. p.72, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1208091

Кеш многократно моли Джун да се омъжи за него, но тя все отказва. И така до 22 февруари 1968 г., когато, по време на концерт в Лондон Джони пада на коляно и моли Картър да стане негова жена. Разбира се, когато седемхилядна публика бурно аплодира подобно брачно предложение, на човек не му остава нищо друго, освен да каже “Да”.

Сватбата
Две седмици след прочутото публично предложение на Кеш, двойката прави връзката си официална във Франклин, Кентъки. Кумува човекът, който е съавтор на “Огнен кръг”, Марл Килгор. Церемонията е изпипана до последния детайл, а след нея гостите се отправят към дома на Кеш в Хендерсънвил, Тенеси, където младоженците дават… внимание!… безалкохолен обяд. По този начин те искат символично да отбележат началото не само на брачния си живот, но и на живота без алкохол и наркотици.

Пълна къща
Въпреки че и Кеш, и Картър имат деца от предишните си бракове, това не ги спира в желанието им да имат общо дете. Така през 1970 г. на бял свят се появява Джон Картър Кеш. Заедно с него децата в семейство Кеш-Картър стават общо седем. Всички живеят в мир и разбирателство, без да чувстват каквото и да е разделение на “наши” и “ваши”. Години по-късно, когато журналист пита Джун Картър как би искала да я запомнят след смъртта й, тя простичко отговаря: “Като майка.”

Johnny_Cash_and_The_Tennessee_Three_1963

Снимка: By Saul Holiff, Ventura, California (management) – eBay itemphoto frontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23286500

В добро и лошо… докато смъртта ни раздели

Двамата обичат да си разменят бележки с шеговито и често любовно съдържание. Ето, например, какво съдържа един от списъците на Джони за предстоящите задачи за деня:

1. Да не пуша.
2. Да целуна Джун
3. Да не целувам никой друг
4. Да кашлям
5. Да пикая
6. Да ям
7. Да не ям твърде много
8. Да се притеснявам
9. Да отида да видя мама
10. Да посвиря на пиано
Забележка: Да не пиша повече бележки

Въпреки че на пръв поглед всичко върви добре и двамата се подкрепят във всяко едно начинание, житейско и професионално, бракът им често се натъква на подводни камъни, които правят някои непоправими пробойни в семейната лодка. Последвалите години са един дяволски кръг от влизания и излизания от рехабилитационни клиники, необясними предсмъртни видения, изневери и параноични кризи. И Джун, и Джони се опитват да се борят с демоните си, но много често губят битката с 10:0.

В биографичната книга за известнaта си майка, която Джон издава през 2007 г., той споменава, че като дете често е ставал свидетел на грозни обиди, които родителите му си разменяли. Въпреки тежките моменти обаче двамата някак успяват да приемат недостатъците на партньора си и да се пригодят към тях. А това очевидно е и разковничето за успешния им съвместен живот, продължил цели 35 години – до деня, в който Джун не напуска този свят през май 2003 г. Ироничен, а може би съдбовно демоничен е фактът, че нейният любим мъж умира само няколко месеца по-късно. Явно огненият кръг, в който двамата са били заложници толкова дълго, най-после се е отворил и душите им най-сетне могат да го напуснат. Свободни (или завинаги съединени?) от любовта.

 
 
Коментарите са изключени

Джордж Оруел – враг на Испания, Сталин и НКВД

| от |

Ерик Артър Блеър е известен на света като Джордж Оруел. Читателите ще го помнят със заглавия като „Животинската ферма“ и „1984“. Критиците ще го помнят като човека с най-добрите предсказания за бъдещето. Макар и днес телевизионното риалити „Големият брат“ да е много по-опитомено, същият сякаш се пропива в стените и следи за всяка крачка. Самият Джордж знае много добре какво е чувството да бъде преследван.

За кратко време се превръща и в един от любимите врагове на източния блок. При поредното му завръщане в Испания през 1937-а година той разбира, че е в списъка на тайната полиция. Генерал Франко очевидно не е почитател на творбите му. Още с пристигането си в лобито на х-л Континентал, Оруел усеща, че нещо не е наред. Неговата съпруга Ейлиън веднага му казва да напусне хотела и да изчезне. Минути по-късно получава втора покана да се изпари от това публично място. Предупреждението е направено от служител на хотела, който с много лош английски и огромно притеснение ще засили тревогите в автора на някои от най-големите класики в литературата.

Марсо Пивърт ще се срещне с Оруел малко по-късно, за да му обясни, че всеки хотел в Испания трябва незабавно да сигнализира на полицията, когато го забележи. Дейвид Крук пристига месец по-рано в Испания и има желание да се бори срещу фашистите. Като дисидент с руско-еврейски корени, Крук може да се похвали с добро образование в престижния Челтехмаски колеж. Участва в битката при Джарама, ранен е с три куршума в крака и се възстановява в Мадрид. Именно там успява да завържи приятелство с хора като Марта Гелхорн, Ърнест Хемингуей и много други, включително Джордж Оруел. Дейвид има и друга тайна, той е вербуван от НКВД, преминава тренировъчен лагер в Албасете за саботьор и шпионин, а след това трябва да се внедри в Независимата Лейбъристка партия. На него се пада и честта да тръгне след Оруел. Шпионинът получава прикритие и се преструва за член на британски вестник, документите са изфабрикувани от друг агент в Лондон.

Dabrowszczacy_przysiegaja_wiernosc_sprawie_Republiki

Снимка: By Unknown – Zofia Szleyen „Wiatraki i Messerszmitty“ wydana w 1965 r., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=807677

Международната бригада го освобождава заради „белодробни проблеми“, но това е само прикритие от НКВД. Оруел се завръща за първи път в Испания, преди да започнат майските сражения, докато Крук вече е в хотела, сприятелява се с Ейлиън и официално влиза в офиса на въпросната Независима Лейбъристка партия. В дългите обедни почивки, когато всеки търси прохлада и вкусна храна, Крук взима документите на партията и ги носи в секретна квартира за щателно фотографиране. Създава детайлни досиета на Оруел, Коп и МакНеър. Докладите му се предават сгънати във вестник на Хю О’Донъл (неговият ръководител).

Ако нямат възможност за среща, двамата често използват и тоалетната на хотела. Благодарение на него НКВД ще разбере, че Ейлиън и Джорджес Коп имат връзка, информацията по-късно ще се използва за изнудване. Коп ще се появи много по-късно в книгите на Оруел и именно неговите решения ще спрат бъдещи кръвопролития в Испания. Ейлиън оформя един добър любовен кръг, но въпреки това не се отричала от своя любим. Джорджес Коп осъзнавал, че никога няма да измести първия избор на своята любовница и сякаш не се опитва да води допълнителни битки. Междувременно Крук също така успява да вземе и медицински доклад, където е ясно описана раната на врата на писателя. Документът по-късно се озовава в подготвяното досие на Оруел за КГБ.

Dcmdrd37

Снимка: davidcrook.net

Преследваният писател няма време за подозрения. След като осъзнава, че битката срещу фашизма е изгубена, той трябва да намери начин, за да напусне Испания. Международните доброволци трябва да осъзнаят, че всеки опит за напускане на страната се смята за дезертьорство, а то се наказва с куршум. Единственият начин е с официални документи за освобождаване от фронта. Времето изтича, а с това идва време и за действия.
Първото нахлуване в жилището на Ейлиън се случва в ранните часове на 16-и юни. В същия ден Републиканското правителство, контролирано от комунисти, обявява Работническата партия на Обединените марксисти за нелегална организация. Народният комисариат на вътрешните работи и испанската тайна полиция бързо ще започнат своя лов на вещици.

Grigulevich

Снимка: Автор: И. Р. Григулевич – Григулевич, Иосиф Ромуальдович / Ларин Е. А. // Григорьев — Динамика. — М. : Большая российская энциклопедия, 2007. — С. 8. — (Большая российская энциклопедия : [в 35 т.] / гл. ред. Ю. С. Осипов ; 2004—2017, т. 8). — ISBN 978-5-85270-338-5.; Архив И. Р. Григулевич, Добросовестное использование, https://ru.wikipedia.org/w/index.php?curid=196996

Палачът на НКВД е Йосиф Гругеливич. Той ръководи отрядите и една от важните мишени е Андрес Нин Перес. Макар и добронамерен член, както и бивш секретар на Троцки в Москва, той също е в черния списък. Неговият арест води до брутални изтезания и опит да си признае илюзорни престъпления. Ървин Волф е отвлечен и след това екзекутиран. Курт Ландау успява да избяга и известно време се укрива в тайна квартира. До неговото залавяне се стига след като се отварят досиетата на Крук. Съпругата на Ървин ще прекара около 5 месеца в затвора и тайно ще се надява, че нейният мъж евентуално е успял да се спаси.

Коп е арестуван в х-л Континентал. Крук трябва да запази своя статут на шпионин и също е арестуван от тайната полиция. Заедно със своя приятел ще търкат нара до второ нареждане. Коп все пак ще повярва на своя приятел.

Тайната полиция все пак се радва и на златната мина, открита в стаята на Ейлиън. Освен дневниците на Оруел с различни снимки и фотографии, полицаите изземват френско копие на „Моята борба“ на Хитлер и творението на Сталин „Ликвидацията на троцкисти“. Претърсването продължава с часове. Проверяват се стените, гледа се зад радиаторите, обръщат се кофите за боклук, всяка дреха се преджобва и всичко това за още данни. Всяко едно листче за цигара на Оруел е разгледано за евентуални тайни съобщения. Не проверяват дюшека на леглото, където Ейлиън скрива документите им за пътуване. Самият Оруел по-късно ще напише, че тайната испанска полиция има духа на Гестапо, но за жалост издиша с интелект.

Междувременно писателят успява да набави своите документи за отписване от армията. На краткото кафе със съпругата си разбира, че повечето от неговите приятели вече се укриват. Съветът към Джордж е да унищожи военната си карта, да заличи всички инкриминиращи снимки и бързо да напусне страната. Самата тя подозира, че е пусната на свобода, за да бъде примамка за други по-едри риби. Единственият изход е френската граница. А най-тъжното е, че Оруел дори не подозирал колко отблизо е наблюдаван в момента.

Отново Ейлиън подготвя всичко, за да може британското консулство да започне издаването на нови паспорти. За жалост става ясно, че ще бъдат необходими около три дена, преди спасителните документи да позволят напускането на Испания. Преди срещата Оруел се крие в руините на изоставена църква. На следващата вечер със своите приятели МакНеър и Котман ще спят във високата трева на изоставена сграда. Сънят не е възможен заради вкочаняващия студ.

С първите лъчи на зората тримата ще чакат кафенетата да отворят, за да може поне малко да се стоплят. Оруел трябва да отиде до бръснар и след това да излъска мръсните си обувки. През цялото време се опитва да избягва всяка една сграда, в която е възможно да има членове на работническата партия. Единственият му вариант за безопасност е най-лъскавите заведения в Барселона, където хората не го познават. Улиците по това време били претъпкани с полиция, гвардия и шпиони.

Следващото утро носи тъжна вест до Оруел, че младият журналист Смили, с когото са се сражавали на фронта, е починал в затвора. Официалната версия била апандисит, но всички знаели истинската причина. Самият Оруел по-късно заявява, че най-вероятно след всички изтезания е било разрешено на агонизиращият 22-годишен мъж да почине. Коп по-късно ще разкаже, че е видял документ, в който смъртта е описана като „Следствие от тежките ритници в стомаха“.

Най-търсените англичани през деня се престрували на заможни бизнесмени, а през нощта се опитвали да избягат от грешните очи. За малко отмора, Оруел предлага да прекарат един ден в обществените бани. Неговите думи за това преживяване са:
„През нощта бяхме престъпниците, но през деня бяхме проспериращи английски посетители – това беше нашето прикритие.“

Дързостта на писателя стига нови хоризонти, когато решава да посети своя приятел Коп в затвора. Два пъти отива на свиждане, но след като затворите се пръскат по шевовете никой не му обръща внимание. Опитите за неговото спасение са многобройни, но на финала ще бъдат неуспешни. Коп ще прекара следващата година и половина в местене от затвор в затвор, докато накрая не го изпращат в трудов лагер.

Години наред Оруел ще пази доклада от разпита на своя приятел. В него се пише, че след като Коп отказва да подпише показанията е бил поставен в контейнер за въглища без светлина, чист въздух или храна. Неговата единствена компания са били плъховете, които тичали през краката му. Това мъчение по-късно било пренесено и в „1984“. 18 месеца по-късно Джорджес Коп ще бъде освободен. Отслабнал с близо 98 килограма, той трудно е разпознаван от близките си. Тялото му е измъчено, има отравяне на кръвта и скорбут.

Оруел също така се среща и с друг приятел на име Милтън. Същият се опитал да напусне страната с всички възможни документи и въпреки това е отново заловен и хвърлен в затвора. Милтън е човекът, който помага на лекарите да заведат писателя до линейката, когато е ранен. Двамата служат на фронта месеци наред. Срещата им в затвора минава студенокръвно, разминават се като напълно непознати, защото осъзнават риска, че най-малкият знак може да хвърли Джордж зад решетките. Урокът на Милтън бързо се разказва на всички укриващи се. Те вече знаят, че дори и с документи няма да успеят да напуснат страната толкова лесно.

George-orwell-BBC

Снимка: By BBC – http://www.penguinbooksindia.com/en/content/george-orwell, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=36943233

Когато документите на Оруел са готови, той трябва да измисли план заедно с всички останали заминаващи. Добър вариант за бягство бил влакът за Порт Бу (на френската граница). Тайната полиция дебнела всеки транспорт и било важно всичко да остане в тайна. Джордж ще излезе от скривалището си и ще тръгне половин час по-рано към гарата, Ейлиън трябва да събере багажа и в последния момент да тръгне в същата посока. Испанската железница нямала никакво намерение да се съобразява и влакът тръгнал по-рано. Писателят имал време да предупреди своята половинка за промяната в плана.

Собственикът на близката кръчма не бил особено щастлив от методиката на властта и позволил на бегълците да се скрият в една от стаите им. На 23-и юни, заедно с Ейлиън, всички се товарят във влака и се настаняват във вагон-ресторанта. Тайна полиция минава и записва имената на пътуващите. За голяма радост, когато компанията на Оруел се отнесла с уважение към инспекторите, те бързо продължили напред, без да създават повече главоболия. На граничния пункт, макар и имената им да не са в списъка с издирвани, всички усетили смразяващия хлад, който обхваща сърцата им, но за радост липсвали имена в списъка им. Граничарите разглеждат и освобождаващите документи на Оруел и не се сещат, че легендарната 29-а дивизия е част от ПОУМ.

С пристигането си във Франция, писателят прочита новото издание на печата, където той и неговата съпруга са обявени в пристрастия към Троцки и съответно са обявени за издирване. Бягството им е било точно на време. Макар и в лошо здраве, с достатъчно тежки рани и тревоги в главата, Джордж осъзнава, че трябва да разкаже на света за събитията в Испания. Именно неговото перо ще се превърне в сериозно оръжие през следващите години.

Francisco_Franco_escoltado_por_la_Guardia_Mora_visita_San_Sebastián_una_vez_finalizada_la_guerra_(8_de_8)_-_Fondo_Marín-Kutxa_Fototeka

Посрещането на г-л Франко!

Снимка: By Pascual Marín – This image belongs to the Marín Collection and was provided to GureGipuzkoa by Hauxe Source: Kutxa Fototeka (Kutxa Photograph Library). The image has been delivered under a CC-BY-SA 3.0 license and can be found here. Its description is available here (click on the image for details)., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=56193690

 
 
Коментарите са изключени