shareit

В търсене на изчезналата луканка

| от |

Ако някой все още не е чувал за Лола Монтескьо (много смях от нея тук) значи е пропуснал доста смях. И тъй като ние сме тук, за да не пропускате нищо, намерихме Лола в едно родопско село. Оказа се, че докато ние търсим нея, тя търси изчезналата луканка. Е, ние няма как да не се включим в издирването на този деликатес.

Нищо вече не е така, както беше едно време. Казвам ви. Даже и луканката вече не е. За последните 20 години съм изяла тонове суджуци и луканки в търсене на онази, истинската, дето преди Десети всяка зима висеше по просторите и аз едва изчаквах да изсъхне. Но така и не намерих дори бегло нейно подобие.

DSC_9935

В онези хубави за българската луканка времена баба ми имаше сериозни връзки в една кланица. Тя е бивша детска учителка, а в соцвремената тази позиция си беше абсолютен фейсбук – пълно омрежване с всички в градчето, което живее. Та една от бившите й възпитанички се бе добрала до ужасно лукративната по време на соца позиция „месарка в „Родопите”, и осигуряваше на всички роднини и познати доволно количество кокали с месо по тях. Организацията бе изключително конспиративна, а в нея освен всички учителки и продавачката на чорапогащници участваха и много бивши партизани, ятаци, партийни секретари, военни, както и жената на кмета. Така че нелегалната дейност бе практически недосегаема за закона, щото и той се беше увъртял до лакти в нея.

В това градче ноември беше призрачен месец. Вечерите всичко живо изчезваше от улиците и панелните кухни се превръщаха в мини-месарски цехове. Всеки си правеше сам суджуците и затова те си бяха истински. След промяната българският вариант на севернокорейското чучхе* изчезна барабар с истинските луканки, истинските домати и истинското кисело мляко. От тогава в свободното си време съм се превърнала в Индиана Джоунс на луканката.

Търся, търся истинска по магазините и така и не я намирам. През всичките тия 20 години съм си задавала въпроса какво е по-различното в суджуците на новото време?

Е, оня ден съобщиха. Вместо телешко, в тях имало конско. За някои тази новина може да е предизвикала шок, ама за мен си бе беше истински празник! По две причини.

Първо, тя най-сетне доказа, че и ние сме европейци като баш европейците. На тях им пробутват конче-вихрогонче в лазанята, а на нас – в луканката. Дето се вика, поне в прецакването стандартът ни се е изравнил. И второ: оказа се, че все пак в луканката има МЕСО! При това не е кучешко…

Природозащитниците и младите ездачки-любителки вероятно ще протестират срещу излапването на кончета във вид на суджучета, но преди да организират кръгла маса, искам да ги успокоя. Всеки, който е хапвал луканка през последните години, е наясно, че дори и в нея да е имала месо – то е било минимално количество. Аз, като експерт, преценявам, че тоя век всички дружно да сме хапнали има-няма пет до шест кончета. Другото е било тонове подобрители с мас. И сол. Сега ме гложди обаче следният въпрос : луканките са от конско, хубаво.  А конете в луканките от какво са?

horse-in-farm-wide-hd-wallpapers

Щото опитът ми с хранителните продукти показва, че нищо не е онова, което си мислиш, че е. Примерно сиренето. На етикета пише сирене, гледаш го сирене, на пипане също е сирене… Ама ако го сложиш в саламура в хладилника до пет дни е изчезнало. Егати фокусът! Разтваря се като тебешир. Направих си дори експеримент, от едно сиренце оставих парченце навън да изсъхне. Сега синът ми рисува на асфалта с него. Не е и тебешир обаче, щото дъждът не го мие.

А пък оня трик с бройлерите? Баба ми като видя за първи път пиле в кварталния магазин и спонтанно попита продавачката: „Извинете, туй пиле от какво е?” То се беше надуло до размерите на малко щраусче, та затова и продавачката почна първо да търси етикета, за да прочете аджеба от какво е. По-късно се разбра, че всъщност вече не продавали пилета, ми вода с малко бройлер в нея.

За киселото мляко, което, ако го забравите в хладилника, ще надживее и вас и децата ви, няма що да си говорим. Единственото предимство на храните на новото време е в неочакваните им ефекти. Примерно в прясното мляко в една европейска държава открили следи от лекарства срещу гъбички по царевицата. Не било обаче опасно, даже се препоръчвало при сърбеж между пръстите на краката. В свинските пържоли пък имало толкова много остатъчен аналгетик, че били прекрасно средство срещу главоболие. Аз, ако съм на мястото на вегетарианците, ще спра да си купувам зеленчуци от магазина, защото не се знае кво има в тях. Току-виж се окаже, че не са кошер.

Ама не само храните са пълни с изненади. И козметиката също е с подобрители. Някои учени предупреждават, че шампоаните са натъпкани с женски хормони и това се отразявало на животинките в реките и езерата. Което не е непременно лоша новина, особено за рибарите. Може и да не хващат вече шарани, но пък има шанс да се приберат у дома с русалка.

И въобще, нека погледнем на новостите в хранителния бизнес положително и с творчески плам. Какви необятни възможности ни откриват съвременните алхимици, забъркващи хляб, кисело мляко или пастет от съставки, с които миналия век можеше да направиш най-много ремонт на трабанта. Представете си само водка, от която не само не ослепяваш, ами започваш да виждаш и в тъмното? Или диня, която не се налага да мъкнеш едва-едва до вкъщи, защото тя сама си подтичва след теб… Кашкавалче, което ако детето не иска да яде му го правиш на плажна топка? И кренвирши, които ако сложиш в саксия на слънчево и проветриво място до месец покълва соя? Та тези кренвирши биха могли да спасят природата! Няма да има нужда да изсичат джунглите на Азамонка. Българският колбасар ще спаси индианците! Би могло това да се увековечи дори в следващото лого на България.

Глобалният пазар на хранителни продукти има и друго предимство за българите. Не знам дали сте си давали сметка, но една най-обикновена вечеря у дома си е едно цяло околосветско пътешествие.

Може вие да имате пари най-много за седмица в Ахтопол, но вечерната салатка с ракия и цър-пър ви докарва света на крака. Директно на масата пред телевизора със сериала. Значи свинското е от (вероятно свинското, де) е от Австралия (или от Румъния, но миналата година са го доставили във Великобритания, оттам са го пратили до Сидни и от Сидни е внесено преди има няма месец в България), доматите са от Еквадор, лукът е от Китай, краставиците са от Холандия, виното е от Южна Африка, а е бутилирано в Испания… Ако не ядете свинско и предпочитате телешко, разходката може от околосветска да се превърне в историческа. Помните ли онова телешко, дето се оказа пълнолетно говеждо? Което ме навежда на мисълта да попитам и още нещо за луканките. Кончетата в тях последно кой ги е яздил? Да не се окаже, че сме си изяли реликвите, не за друго.

DSC_9931

 
 
Коментарите са изключени

Как Ричард Никсън пренесе 3 килограма марихуана през летището

| от |

Човек винаги трябва да уважава възрастните хора. Те знаят много повече от нас, познават живота и могат да ни помогнат да постигнем много. Етиката изисква да се отстъпва място в градския транспорт, да се говори с необходимото уважаение и още куп други подробности, на които човек се учи в най-ранна възраст. И какъв по-добър пример може да имаме от президент? Ричард Никсън има много черти на характера си, но със сигурност може да се похвали с добро възпитание. Нека започнем всичко по реда си.

Луис Армстронг е велик музикант и заради голямата си челюст получава прякор „Сачмо“. Той е един от най-добрите музиканти във времето, в което все още присъства разделение на расова основа в САЩ. За разлика от своите приятели, Армстронг предпочита да свири, а да не участва в безредиците, защото като много други хора е разбрал, че изкуството може да промени човека много по-бързо, отколкото насилието. И като много други хора, Армстронг имал пороци и слабости. Една емблематична слабост е фактът, че често обичал да пуши марихауна и дори се опитвал да я популяризира през 20-те години на миналия век. До края на музикалната си кариера, тромпетът най-вероятно ухае на това растение. Да не говорим, че екипът в звукозаписното студио винаги се подготвял за много тежък и благоуханен ден.

През 1930 г. свършва късмета на изпълнителя. Арестуван е пред Котън Клуб в Калифорния, защото пуши заедно с барабаниста на групата. Понеже музикантите били достатъчно напушени, охраната си спомнила, че вечерта била много забавна, защото всички се спуквали от смях, а и не всяка вечер прибираш Луис Армстронг. Глобата замръзила усмивките им, защото всеки трябвало да плати по 1000 долара. С което се доказва, че онзи, който се смее последен, пуши обикновени цигари. По време на Студената война, хора на изкуството са изпратени в най-различни точки из Съветския съюз, за да говорят малко за американската демокрация и също така да демонстрират една по-различна култура. В края на 50-те години именно Армстронг ще бъде поканен за един от посланиците на добра воля и ще направи турнета в Европа и Азия. В първите няколко пътешествия просто е пуснат да премине спокойно без никакви допълнителни усложнения.

През 1958 г. кацайки на летището в Ню Йорк, Армстронг хваща багажа си и тръгва спокойно към изхода, но охраната все пак му казва, че трябва да бъде извършена процедура. Докато Сачмо чака с всички останали, в залата влиза Ричард Никсън, преследван от редица репортери и фотографи. Пред погледите на всички, Луис отива и пита дали двамата ще чакат на опашката. Никсън не знаел какво става и след като разбрал, че творецът се е завърнал от турне в Азия и все пак го карат да чака, накарал охраната веднага да го освободи от тази отговорност. Армстронг пътувал с няколко куфара, но когато тръгнал да взима всички, възпитаният Никсън предложил помощ. Двамата напускат летището и се разделят. Тук идва и забавната подробност, в един от куфарите са и личните запаси на музиканта от марихуана. По спомени от онези мигове, Луис е категоричен, че теглото е било около 3 килограма. Самият Никсън разбрал много по-късно, че джазменът пуши марихуана. Дори и да не е знаел, американският президент за кратко е бил сериозно муле в трафика на наркотици.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Робърт Клайв – господарят на Индия

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Средата на XVIII век е една от най-бурните епохи в човешката история. Успоредно с вихрещото се в Европа просвещение, силите на Стария свят се отправят през морета и океани за да коват грамадни колониални империи, чието съществуване завинаги променя курса на историята. Не съществува друга нация, която така да е повлияла на отвъд европейските земи в степен, съпоставима с постигнатото от британците.

Британската колониална империя започва като една несериозна авантюра през XVII век със създаването на няколко забравени от бога колонии в Северна Америка и придобиването на няколко пристанища в Мароко и Индия като зестра от Португалия в самото начало на XVIII век. От тук нататък, Лондон поема по пътя към величието, постлан с телата на милиони загинали, прекършените щикове на десетки вражески армии и отмъкнатите богатства на безброй земи. Това пътешествие към имперска слава е в повечето случаи продукт на личния хъс и амбиции на някои от най-безпардонните и безскрупулни авантюристи в историята. Твърде често те действат на своя глава, следвайки своите правила и своите амбиции. В този смисъл, Британската империя от XIX век е също толкова плод на частната инициатива, колкото и испанската два века по-рано.

Сред имената на завоевателите, авантюристите и откривателите, направили Великобритания най-голямата империя в историята (над 33 млн. кв. км площ), едно име блести с особена, собствена светлина – Робърт Клайв, първи барон Клайв.

Shah_'Alam_conveying_the_grant_of_the_Diwani_to_Lord_Clive

Снимка: By Benjamin West – British Library https://www.theguardian.com/world/2015/mar/04/east-india-company-original-corporate-raiders, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19121878

Робърт Клайв е роден в имението Стич Хол, графство Шропшър на 29 септември, 1725 г. Семейството му е част от дребната аристокрация, т.нар. джентри и заема редица постове в администрацията на Англия още от времето на Хенри VII. Баща му, който също се наричал Робърт, бил адвокат и член на Парламента. Семейство Клайв имали общо 13 деца, от които седем дъщери и шестима синове. Робърт бил най-големия, а шест от братята и сестрите му така и не доживели пълнолетие. Младият Робърт има трудно детство – семейството не е особено заможно и за да се прехранва, децата са изпратени за отглеждане при роднини. Робърт израства в Манчестър при леля си, след което отново се връща у дома в Стич Хол. Всички спомени на свидетели подсказват, че е бил побойник и главатар на местна банда, която рекетирала търговците, заплашвайки ги с вандализиране на магазини, работилници и отмъкване на стоки. Учението му е пълен провал – преди да навърши 12 вече е сменил три училища, без да придобие базовите за онова време умения и познания. Това, което пропуска като образование наваксва с добър усет, природна интелигентност и чудовищна амбиция.

Когато става на 19, баща му издейства за Робърт позиция на агент на Източноиндийската търговска компания (ИТК). Той заминава за Бомбай (дн. Мумбай), но по пътя корабът му се отбива през Бразилия, където прекарва девет месеца за необходими тежки ремонтни дейности. През това време, Клайв научава да говори португалски от местните моряци, докато обикаля пристанищните забележителности. В крайна сметка младежът пристига в Мадрас (дн. Чаннай) и прекарва следващите две години като помощник в различни търговски обекти на ИТК. По това време си осигурява достъп до библиотеката на местния британски губернатор и започва да чете огромни количества литература, наваксвайки сам с образованието, което пропуска като дете. Относително монотонното му ежедневие е нарушено от пристигането на френски войски, които обсаждат Мадрас.

В хода на Войната за Австрийското наследство (1740-48г.), Франция и Великобритания водят военни действия в Индия, където французите се опитват да завземат британските позиции в югоизточните части на Субконтинента. Мадрас е превзет в началото на септември, 1746 г. Жителите му са принудени да се закълнат във вярност на Франция, но Робърт Клайв не е от хората, които превива коляно. Отказва публично, след което бяга от затвора и успява да достигне до най-близкия форт на ИТК, където се отказва от по-престижния пост на „фактор“ и се записва като редови войник. През следващите две години се сражава храбро срещу французите и участва в обсадата на Пондишери, за което си представяне е повишен в чин младши лейтенант. Няколко месеца по-късно, британците организират експедиция срещу местен раджа. Клайв, вече повишен в лейтенант, се записва доброволец и отново се прочува, повеждайки лично един отряд от около 200 души през придошла от дъждовете река. Макар силите му да са обкръжени, те успяват да задържат позициите си няколко часа до идване на подкрепления. Самият Клайв получава няколко рано но не спира да се сражава и да командва. Въпреки храбростта му обаче, ИКТ решава да направи съкращения във военния бюджет и той така и не получава чин капитан, на който се надява. От друга страна, негови покровители му издействат назначаване като интендантски офицер в един от фронтовете на ИКТ – доста доходоносна позиция, с оглед възможността за допълнително прибиране на суми „под масата“.

Cleve_at_the_siege_of_Arcot_(1751)

Снимка: By Ernest Wallcousins (1883-1976) – https://archive.org/details/pioneersinindia00johniala, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68346013

През 1751 г., след като прекарва известно време на рехабилитация в Бенгал (през 1749-50 г., получава нервно разстройство), Клайв се завръща в бойните редици и отново блясва с дързостта си. Подкрепяния от Франция владетел на Карнатака атакува позициите на ИТК в югоизточна Индия. Клайв повежда малък отряд от 500 души в тила на врага и завзема столицата Аркот. Решен да върне основната си позиция, владетелят (науаб) Чанда Сахиб повежда ок. 7 500 души, сред които и френски части срещу Крайв и отряда му. В поредица от изненадващи нощни рейдове, Робърт Клайв успява да нанесе няколко последователни поражения на индийските войски. Обсадата продължава почти два месеца, а гарнизонът губи половината си бойци, най-вече от разразилите се в блокираната крепост болести. Въпреки това, Клайв не се предава. По време на финалния щурм на крепостта на 14 ноември, 1751 г., англичаните избиват над 400 вражески войници, губейки едва 5 души. Победата е последвана от още две години напрегната кампания, в крайна сметка доведена до успешен край от британците, които поставят свой човек на трона на Аркот. След този успех, Клайв получава широко признати във Великобритания. Самият премиер Уилям Пит Младши хвали този „пратен от небесата, самоук пълководец“. В резултат от военните успехи, Клайв, който се връща в Англия през 1753 г., получава няколко последователни мандата в Парламента между 1754 и 1755 г.

Завръщането на Клайв в Индия съвпада с нова местна война, този път срещу Бенгал. Повишеният в чин подполковник Робърт Клайв поема командването на сухопътна експедиция, която паралелно с ескадра, водена от адмирал Джеймс Уотсън, трябва да възстанови контрола над британците над град Калкута, загубен през юли, 1756 г. Британците успяват да завземат града обратно, заедно с няколко крепости около него в края на 1756 г. Няколко седмици по-късно, бенгалският владетел пристига със силна армия – британците я описват като 100 000-на, но вероятно става дума за три пъти по-малко войски. Въпреки това, Клайв разполага с едва 2000, когато е блокиран от враговете. През нощта на 4 срещу 5 февруари, 1757 г., Клайв повежда войските си в ускорен марш право през вражеския лагер за да пробие блокадата и да се изтегли. Макар и да дава немалки жертви – 37 убити и около 150 ранени, британският контингент респектира бенгалските войски и няколко дни по-късно те връщат Калкута на ИКТ. Със своята дързост, Клайв отново постига наглед невъзможното.

Няколко месеца по-късно, в средата на месец юни, британците продължават опитите си да неутрализират Бенгал, подпомаган от Французите. Двете европейски сили отново са във война (т.нар. Седемгодишна война 1756-1763г.) и използват местните владетели като пионки в глобалната си игра. На 23 юни, около 60 000 бенгалски войници застават срещу 3 200 британски и местни съюзнически части. Клайв излиза на бойното поле и печели, но не в битка. Няколко дни по-рано, той се е договорил с един от водещите противникови генерали – Мир Джафар, който срещу обещание да получи трона на Бенгал, предава своя владетел и дезертира на страната на британците.  Бенгалската армия се дезинтегрира, а англичаните печелят почти безкръвна победа.  Седмица по-късно Мир Джафар взема трона, а Клайв си тръгва със злато, сребро и бижута на стойност 160 000 тогавашни лири (30 милиона в днешна валута). Джафар раздава половината съкровищница на Бенгал на ИТК и нейните служители, с което изпълнява обещанието си, дадено пред Клайв преди „битката“ при Пласи.

Clive

Снимка: By Francis Hayman – http://www.sterlingtimes.org/memorable_images56.htm (http://www.sterlingtimes.org/clive_of_india.jpg)NPG link: http://www.npg.org.uk/collections/search/portrait/mw01347/Robert-Clive-and-Mir-Jafar-after-the-Battle-of-Plassey-1757Current image source [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=565912

През следващите няколко години, Клайв се издига до командващ на британските сили в североизточна Индия. В тази си роля, той реформира местните наемнически корпуси – т.нар. сепои. Те биват прекарани през тежки тренировъчни програми, чиято цел е да ги доближат като качество до европейските войски. Междувременно, чрез подчинените си, Клайв успява да блокира опитите на Моголската империя да установи влиянието си по течението на р. Ганг и също така да контрира опитите на Нидерландия да възстанови изгубените си позиции в Източна Индия. Към 1760 г., когато се връща във Великобритания за втори път, личното богатство на Клайв се оценява на 300 000 паунда (ок. 55 500 000 паунда сегашни пари) и годишна рента от 27 000 паунда (5 000 000 в сегашни лири). Личното му обогатяване, както и цялостното изцеждане на ресурси от страна на ИТК, стават пряка причина за прочутия Бенгалски глад от 1770 г., в следствие на който, според различни оценки, загиват над 10 000 000 души.

Неприлично богат, безпардонен и на върха на славата си, Клайв се прибира във Великобритания. Използвайки своите ресурси, той си купува баронска титла в Ирландия, пожизнено място в Парламента като представител на град Шръсбъри в родното си графство Шропшър и става близък с Двора. Освен това, заделя средства за да си осигури докторска степен по право от университета в Оксфорд, въпреки че формално не е завършил дори основното си образование. Същевременно урежда своите роднини със щедри годишни субсидии и плаща за реставриране на семейното имение Стич Хол по последните стандарти на епохата. През 1765 г., Клайв заминава за Индия за последен път.

Като губернатор на Бенгал от името на ИТК, Клайв се заема да се справи с поредното надигане на местните владетели в опит да се справят с британците. Подчинените му командири печелят няколко важни победи, а Клайв затвърждава успехите с дипломатически триумф – в замяна на върнатите на моголите земи, Великият Могол – владетелят Шах Алам II, издава ферман, с който узаконява британските вадения в Източна Индия и създава легалната основа за по-късния Британски Радж. С този брилянтен дипломатически ход, Робърт Клайв на практика създава Британската империя в Индия, завършвайки своето завоевателно дело, започнато с обсадата на Акот.

След общо три години в Индия, Клайв се завръща в Британия през 1768 г. Срещу него са свикани няколко дела в Парламента, насочени към начина, по който придобива своето състояние в Индия. Собствените му думи, когато се защитава са доказателство за етиката в британските колониални служби и по-специално в ИТК – „Не направих нищо, което не беше обичайно за Източноиндийската компания. Нещо повече, предвид отворилите се пред мен възможности, аз сам съм удивен от собствената си скромност.“ В крайна сметка е оправдан по всички обвинения и дори е издигнат в рицар от Ордена на Банята.

През последните години от живота си страда от тежки проблеми със жлъчката, които го подтикват да използва опиум за да притъпи болката. В крайна сметка, на 22 ноември, 1774 г., Робърт Клайв умира от инфаркт, причинен от свръхдоза опиум. Така приключва жизнения път на един от най-безпардонните и безскрупулни колониални дейци в цялата история на Европа.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Slinky от 1943

Слинки е изобретено от Ричард Т. Джеймс през 1943 година, а за първи път демонстриранa в универсалния магазин на Gimbels във Филаделфия през ноември 1945. Играчката е хит и всички 400 бройки се продава за деветдесет минути.

Джеймс и съпругата му Бети основават James Industries в Клифтън Хайтс, Пенсилвания, за да произвеждат Слинки и няколко дъщерни играчки като Слинки кучето и Сюзи, Слинки червейчето. През 1960 г. съпругата на Джеймс Бети става президент на James Industries и през 1964 г. премества предприятието в Холидейсбург, Пенсилвания. През 1998 г. Бети продава компанията на Poof Products, Inc.

Slinky_ad_1946

В началото слинкито е на цена от 1 долар, но тя се покачва с увеличението на цените на стомана в цяла Пенсилвания. Все пак обаче стойността на играчката остава скромна през цялата й история до голяма степен заради загрижеността на Бети Джеймс дали по-бедните семейства ще могат да си я позволят.

Слинки, освен като една от играчките в детската стая, се ползва и в класната стая (като инструмент за преподаване), във военно време като радио антена и във физически експерименти с НАСА. Играчката е въведена в Националната игрална зала на славата в в Рочестър, Ню Йорк, през 2000, а през 2003 г. Слинки намира мястото си в списъка „100 години играчки“ на Асоциацията на играчките. За първите си 60 години съществуване са продадени 300 милиона бройки.

Но как точно се появява тази забавна пружинка на бял свят и как става любимата играчка за подарък на Коледа?

Slinky rainbow

През 1943 г. Ричард Джеймс, морски инженер и механик, който работи в корабостроителницата William Cramp & Sons във Филаделфия. Там създава пружини, които да поддържат и стабилизират чувствителната на движения апаратура на борда на корабите, когато морето е бурно. Джеймс случайно бута един от пружините от една етажерка и вижда как тя минава по познатия ни начин от един куп с книги, по масата и после на пода, където застава в събрано положение.

Съпругата на Джеймс Бети си спомня: „Той се прибра вкъщи и каза: „Мисля, че ако успея да наглася стоманата с правилната гъвкавост, бих могъл да накарам пружината да крачи“. Джеймс експериментира над година с различни видове стоманена тел и най-накрая намира правилната. В началото жена му се е изпълнена с колебания, но променя мнението си, след като играчката е прецизно нагласена и вижда децата от квартала колко й се радват. Тя я нарича Slinky (което означава „елегантен и грациозен“), след като случайно попада на думата в речника и решава, че умело описва звука, който пружина издава, докато ходи.

Със заем от 500 долара двойката създава James Industries (първоначално James Spring & Wire Company) и произвежда около 400 бройки Слинки, направени от местна работилница, които опакова на ръка в жълта хартия и ги продава на единична цена от 1 долар. Всяко Слинки е високо около 6,5 см. и има 98 намотки от висококачествена синьо-черна шведска стомана. Семейство Джеймс първоначално срещат затруднения при продажбата на изобретението си в магазините за играчки, но през ноември 1945 г. получават разрешение да поставят собствен стелаж в секцията за играчки на универсалния магазин Gimbels във Филаделфия.

Ако не сме го казали вече (знаем, че сме го казали, но пак ще го кажем): Слинки е хит и всички 400 бройки са продадени за деветдесет минути.

През 1946 г. Слинки е представен на американския панаир на играчките. Не след дълго Ричард Джеймс прави работилница в Олбани, Ню Йорк, и разработва машина, която може да прави слинкита за секунди. Играчката вече е опакована в кутия с черен надпис.

Джеймс често се появява в телевизионни предавания, за да разкаже за играчката си. През 1952 г. дебютира Slinky Dog. Други играчки на Slinky, пуснати през 50-те години на миналия век, са влакчето Slinky Loco, Slinky Suzie и Slinky Crazy Eyes – чифт очила, които използват пружини да държат очните ябълки.

James Industries лицензира патента на няколко други производители, включително Wilkening Mfg. Co. от Филаделфия и Торонто, които произвеждат играчки, ориентирани към пружините. През първите 2 години James Industries продава 100 милиона бройки (при 1 тогавашен долар за брой, днес приходите биха се равнявали на 6 милиарда долара).

През 1960 г. след като съпругата му подава молба за развод, Ричард Джеймс напуска компанията и става евангелски мисионер в Боливия. Бети Джеймс управлява James Industries, оправя се с кредитори и през 1964 г. премества всичко в Холидейсбург, Пенсилвания.

Ричард почива през 1974 г.

През 1995 г. Бети обяснява успеха на играчката пред Асошиейтед прес с думите: „Той се крие в простотата й“. Същата година играчката става хит като коледен подарък, защото се появява във филма „Toy Story“.

През 1998 г. James Industries е продадена на Poof Products, Inc. от Плеймут, Мичиган, производител на спортни топки от пяна. Slinky продължи производството в Холидейсбург и през 2003 г. James Industries се слива с Poof Products, Inc., в нова компания, която се казва Poof-Slinky, Inc.

Бети Джеймс почива от сърдечна недостатъчност през ноември 2008 г., на 90 години, след като е президент на James Industries от 1960 до 1998 г. Над 300 милиона играчки с елементи на Slinky са продадени между 1945 и 2005 г., а оригиналният Slinky все още е бестселър.

 
 
Коментарите са изключени

Аналоговият GPS е най-очарователното изобретение в света

| от |

Много преди глас на известна личност да ни казва от таблото на колата накъде да караме, е имало хартиени карти, прото-GPS системи, включително тази странна двойка ръчни и автомобилни карти.

Още през 1927 г. се появява Plus Four Wristlet Route Indicator. То представлява устройство за носене на китката, като ръчен часовник, и разполага с малки свитъци с конкретни пътища. Индикаторът няма нужда от батерии и работи, точно както си представяте – хартията се навива от едната страна, докато пътуваме, и като пристигнем, я връщаме обратно за следващия път.

Джаджата се продава заедно с 20 скрола с различни маршрути, повечето от които са за Лондон, а още могат да се купят от или да се направят по поръчка от производителя. Шофьорите или пътниците могат ръчно да навият механизъм отстрани, който автоматично да движи картата паралелно с тяхното движение.

Морис Колинс е 73-годишен лондончанка и собственичка на антикварна колекция, която включва този GPS накит. Колекцията й се показва в различни музеи и изложби, а тя нарича индикатора „невероятно изобретение“, но отбелязва: „Самата аз никога не съм го опитвала да се навигирам така и не съм сигурна доколко успешен би бил опитът ми.“

През 1932 г. се появява подобно, но по-усъвършенствано устройство. Iter Avto също използва механизъм за превъртане на хартия, но с обрат: страниците се движат автоматично с напредването на автомобила.

Смята се, че е първото автоматизирано навигационно устройство, монтирано на автомобил като то е вързано със скоростомера и регулира въртенето на картата според скоростта. Подобно на предшественика си, Avto се произвежда в ограничени количество като е предназначено предимно за елита на собствениците на автомобили.

Разработен в и за Италия, представеният набор от карти на това устройство включваше различни големи градове, а рекламата му го хвали с точност и полезност:

„Мотористи, Iter-Auto е вашият ангел хранител на Земята, който ще ви ръководи за ръка, наставлявайки ви в пътуванията с безупречна точност, чрез карта-маршрут, който e в перфектен синхрон с шофирането на вашия автомобил, както и всякаква информация като: кръстопътища – мостове – неравности – нива на кръстовища – опасни завои – снабдяване – облекчение – гаражи – хотели и др.“

 
 
Коментарите са изключени