В капана на мама и тати

| от Лизелота Франклин |

Една моя бивша съседка, Г.П., с добра работа и прилични доходи, е на 67 години и живее с двамата си родители. Няма съпруг, нито деца, а през нощта спи на спалнята до баща си, за да го слуша как диша. Скандалите с вече доста възрастните й родители са ежедневно бреме, което изсмукваше енергията й като гигантски семеен комар. Когато, навършила 24 години, се прибирах вкъщи, изоравайки пълния хладилник, сваляйки изгладените дрехи и лягайки си в изпрани чаршафи, ползвайки неплатен от мен Интернет и си мислех как изобщо не искам да се изнасям, се сещах за нея.

Изнасянето от родния дом е тегав процес, който изисква да впрегнем поривите си към самостоятелност в една каруца наред с известни финансови загуби, отговорност към другите, носталгия към самия дом и родителите, готовност за битови битки, отвореност към големия, чужд свят и няколко тона страх и меланхолия. Но успеем ли да помъкнем каруцата, това което изниква пред очите ни е истинският свят. Живият живот. Другото, което остава зад нас, е уютната клетка на сигурността, в която се раждаме и в която – при голямо желание и известен късмет, можем и да умрем.

У нас все още има твърде много пораснали деца, които живеят при родителите си. Според данни на проучване от последните дни, 53 на 100 от пълнолетните в живеят с родителите си.

Ако разпитаме тези хора защо не са се изнесли от топлото семейно огнище въпреки отдавна порасналите девствени мустаци и завършен университет, най-честите отговори ще бъдат: „Защото не взимам достатъчно пари – виновен е шефът ми„. „Защото има висока безработица – виновен е Бойко Борисов„. „Защото няма смисъл да давам пари за наем или кредит, след като имаме собствено жилище“. И тук там някой откровен смелчага, който ще каже „Защото така ми е по-лесно„.

Прехвърлянето на отговорността е една от най-свидните характеристики на българщината от време оно. Ако не ми вярвате, опитайте да натоварите с вина или отговорност свой сънародник. Ще видите как като във филмите на Warner Bros. за Бъгс Бъни, отговорността (на фона на звук от топче за пинг-понг) отскача от бронираното его на „виновния“ и рикошира в някаква друга посока – дали ще е „обвинителят“, държавата, политиците, родителите, децата, семейството, Европейския съюз, Ангела Меркел, Джордж Буш, Нелсън Мандела, маркиз дьо Сад, Дилма Русеф или някой друг – няма значение. Във всички случаи ще срещнете готовност собственият ореол да бъде защитаван със зъби, нокти, ръце, крака, достойнство и изобщо целия наличен арсенал от защитни механизми, които не позволяват на човека да признае: „Да бе, пич. Не съм много прав. Има и друга гледна точка.“

Но съпротивите на българина не са темата на този текст. Нито възможните причини за отказ от напускане на майчиния дом дори след първите бели коси. Темата са последствията от тази порочна практика, които – освен личностно деструктивни, са и от голямо социо-икономическо значение.

Има нещо болезнено и зловредно в оставането под бащиния покрив, някаква патологична симбиоза, която се ражда между отдавна порасналите деца и техните родители. Вместо здрави отношения, основани на взаимна обич и уважение, същите се деформират в болестна зависимост на едните от другите и обратно. Понякога дори не разбираме колко неусетно се случва. А патологията може да се разчете в някои от най-баналните, битови диалози, които водим у дома:

Излизам.

– Кога ще се прибереш?

– Не знам, по-късно.

– Е кажи кога, знаеш че с баща ти се притесняваме.

– Мамо, на 30 години съм.

– Но винаги ще си наше дете.

Тапа на разговора.

Защо няма кока-кола?

– Защото никой не е купил.

– Е нали ти купуваш винаги.

– Ми купи ти веднъж.

– Ако си давам парите и за кола, по-добре въобще да не живея тук.

Тапа на разговора.

Тази нощ няма да се прибирам.

– В смисъл?

– Ще спя у Мила/Йордан.

– Не може, сутринта трябва да си тук, за да изведеш кучетата. И не ми е приятно да ходиш да спиш по някакви чужди хора.

– Е тази нощ няма как да спя тук. И съм на 28 години.

– Докато живееш под моя покрив, ще спазваш моите правила.

Тапа на разговора.

Животът с родителите до късно води до икономическа каша, по-трудно намиране на постоянен партньор и съответно създаване на собствено семейство и осланяне на някой друг до степен в която всички наченки на оправност и самостоятелност закърняват и се превръщат в рудиментарен психологичен конструкт.

Има обаче и друго. Ако животът и смъртта се случват в своя естествен ред, което, разбира се, не е винаги валидно, родителите ни не са хората, които ще ни погребат. Някой тежък ден те ще си отидат. И ако не сме успели да скъсаме имагинерната пъпна връв, която се точи между нас и тях дотогава, чувството, че сме сираци, дори бидейки на 70 години, никога няма да ни остави. Траурът никога няма да си отиде. Но ние не мислим за това, докато набиваме от майчината мусака у дома в деня, в който шефът ни е повишил в старши специалисти, нали?

 
 
Коментарите са изключени за В капана на мама и тати