shareit

В главата на един хипохондрик

| от |

Слънцето протегна през капандурата белите си пръсти и разтвори клепачите ми. Затварям ги бързо отново, тъй като от светлината леко ми се зави свят. Протягам ръка, взимам телефона и търся в Google „фоточувствителна епилепсия“. Фокални пристъпи, тонично-клонично пристъпи, миоклонични пристъпи, ох, заболя ме глава.

Слизам в кухнята и изпивам един аулин за главоболието, заедно с лекарството за изчистване на черния дроб. Може би все пак нямам епилепсия, а ми се е завил свят от друго. Като не съм ял цяла нощ, ми пада кръвната захар. Влизам в банята да си измия зъбите и виждам в огледалото странно петно отстрани на носа си. Не прилича на пъпка, нито на комедон, нито на милиум, може би е нещо като зараждаща се нова бенка. Нова бенка за една нощ. Внезапно сърцето ми се разтриса в гръдния кош, огледалото се размазва, коленете ми се огъват и ми се гади. Нова бенка за една нощ. Малигнена. Меланома. Рак. На 34.

Добирам се до телефона през мъглата на паниката и набирам личния лекар, който не вдига. Сядам на дивана и пускам телевизора, за да се разсея. По Нова телевизия тече „На кафе“ и гост-дерматолог обяснява на Гала как трябва да оглеждаме тялото си за бенки на месечна база и какви са първите признаци на меланома. Нямало симптоми. Значи ги имам. Предаването е знак. Звъня пак на личния лекар, отново не вдига. Отпивам от преварената вода с лимон, която пия всяка сутрин, изстъргвам си езика с дървена лъжица и се жабуркам със зехтин, при което се задавям. Кашлицата не може да се успокои повече от минута, което значи, че вероятно вече имам метастази в белия дроб.

Вече закъснявам за работа, но предвид факта, че съм тежко болен, не виждам смисъл да си счупвам краката от бързане – и без това от месеци подозирам, че ме гони ранна остеопороза и едно евентуално падане в банята би ми коствало тазобедрена става. А си мислех, че имам фоточувствителна епилепсия, толкова съм бил тъп. Бавно пия мурсалския чай на глътки с дълбоки вдишвания между глътките, както пише Норбеков, при което телефонът звъни и ме стряска. Обажда се майка ми. Трябва ли да й кажа? Не. Ще бъда смел и самоотвержен и ще се преструвам, че всичко е наред.

„Добро утро, маме, само да ти кажа, че навън е -6 градуса, хубаво да се облечеш.“

Тя не знае, че дори да изляза на улицата чисто гол, това няма никакво значение, тъй като по време на химиотерапията симптомите на една евентуална настинка абсолютно се заличават на фона на страничните ефекти от химиото.

„Здрасти, всичко е наред, да, добре съм.“

„Не съм те питала дали си добре, а казах да се облечеш. Хайде приятна работа, отивам с леля ти Таня до „Георги Кирков“ да купим зеле, че вече трябва да се слага по бидоните.“

Затварям телефона и пак се обаждам на джипито, този път успявам да се свържа. Казвам му, че ми трябва спешно направление за изследване, дерматолог и ядрено-магнитен резонанс, а той ми казва да отида в кабинета между 13 ч. и 19 ч. Обяснявам му, че в моя случай всяка минута е от значение, но вече е затворил.

Очевидно няма смисъл да ходя на работа, но няма смисъл и да стоя вкъщи и да се втелявам. Обличам се набързо, паля колата и тръгвам към офиса. Малко съм разсеян и засичам няколко души по светофарите, а докато ме псуват си мисля колко щяха да съжаляват, ако знаеха, че умирам.

Колегите в офиса си работят, сякаш нищо не се е случило и в момент на ужас разбирам, че земята ще продължи да се върти и след смъртта ми. А ракът явно се развива с бясна скорост, защото вече усещам драскане в гърлото и като размахвам ръце, чувам странен пукот около ребрата. Докато седя на компютъра, си мисля как трябва да отида до банята и да се срещна с истината лице в лице. Петното вероятно вече се е разраснало и е обхванало цялото ми лице. Питам колежката отдясно дали вижда нещо странно в лицето ми, тя ме поглежда за секунда и с видимо отегчение заявява, че не вижда нищо различно от обичайното. Значи петното е било там от цяла вечност, а аз не съм го забелязал. Сам причиних смъртта си. Не мога да работя.

Ставам, а прасците ми са изтръпнали. Поемам дълбоко въздух, люсвам голяма глътка мента, глог и валериан – сироп, и тръгвам към кабинета на личния. Когато се сбогувам с колегите, те сякаш не разбират, че ме виждат може би за последен път и продължават невротично да цъкат по клавиатурите си.

Преди да тръгна, все пак минавам през банята, взирам се в лицето и…петното е изчезнало. Какво е това? Временна ремисия? По-опасна форма на заболяването? За момент пърхащите криле на внезапно появила се, нагла надежда ме понасят върху презумпцията, че петното не е било бенка, а някаква луничка или следа от снощното набиване на лютеница, но надеждата бива бързо стъпкана в прахта, когато се закашлям отново. Бях забравил за разсейките в белия дроб.

Поликлиниката е мрачна. Сякаш предизвестява безмилостната окончателност на диагнозата. Напук на това, личният е свеж и даже се подсмихва, което за момент провокира у мен раздразнение, но след това се сещам, че вече нямам време за низки страсти и спокойно му обяснявам ситуацията. Той внимателно оглежда носа ми и казва, че не вижда нищо, освен някаква луничка, останала от лятото. Нямал направления за всичко, но все пак ме праща на рентгенова снимка на бял дроб и на дерматолог. На снимката нямало нищо. А дерматологът ме преглежда от глава до пети и казва, че си залага главата, че нямам меланома. Личният заключва, че имам леко възпалено гърло, най-вероятно вследствие на настинка. И ми препоръча да пия по две чаши вино на ден и да се обличам по-топло, защото навън вече е студено.

И в този момент разбирам. Майка ми стои зад всичко. Прибирам се, лягам на леглото и започвам да й пиша предсмъртното си писмо.

 
 
Коментарите са изключени