Ужасът от смъртта още е в очите им

| от |

Част от историите на сирийските бежанци, които Мария Георгиева разказва в новия брой на ELLE, пускаме само в chronicle.bg ден преди списанието да излезе!

Можете ли да си представите какво е бомба да срути къщата ви, докато спите? А бебето ви да е в съседната стая, откъснато от вас, а може би и от живота… И два месеца да живеете на транквиланти в банята, защото само тя е останала с четири стени? Докато на улицата избиват приятелите ви, чичо ви, братята ви… Никой не може да си представи този ужас, от който бягат сирийците, никой! А Линда, с която ELLE България се среща в София, е една от тези, които са го преживяли…

Fatima

Всъщност, историята, с която ще започна, я няма в ELLE. Защото я чух оня ден. От известно време неделите си ги посвещавам на стари и нови приятели от Сирия. Няма конкретна причина, просто така се случва. И след поредното неделно кафе с мои дългогодишни приятели от Дамаск отново настръхнах! И отново плаках, и отново сънувах кошмари цяла нощ…

Та виждаме се в неделя с Хусам и Саусан, за да си говорим за обичайните неща – децата, времето, положението в България… България ли казах? Не стигнахме даже до времето, защото пустият ми мазохизъм само въпроси за Сирия ми натрапва на езика! Тук ще отворя една скоба, че Хусам и Саусан физически са далеч от събитията в родината им – Хусам живее от трийсетина години в България, съпругата му – почти 15 (именно тяхната сватба, завършила в гей-бара „Спартакус“, ме вдъхнови за разказа ми „Отвъд мас(к)ите“ от сборника „Истории от бутилката“, който може да видите и тук ) Но сега няма да ви разказвам за тях, а за случката с 12 сирийски деца от Дараа, с която те ме оставиха безмълвна, хълцаща и в пълен шок!

Историята е от март 2011 година. Няколко седмици по-рано по „Ал Джазира“ излъчват репортажи от събитията в Египет, довели до свалянето на Хосни Мубарак. Децата са чули песен от протестиращите в Кайро, харесали са мелодията, но едва ли са вникнали толкова дълбоко в посланията от текста – били са едва десетина годишни, все пак. Един следобед, прибирайки се от училище, те запяват песента от египетските протести по улиците на Дараа. „Една песен, чута по телевизията, не позволи на 12 деца да се приберат от училище, представяш ли си?!“, пита ме в яда си Хусам, без да очаква отговор от мен. В този момент аз вече виждам как очите на жена му се насълзяват и тя безмълвно му се моли да спре с историята дотук, защото продължението е… няма думи, с които може да се опишат зверствата над деца!

След като арестуват учениците от Дараа, бащите им отиват да се молят за освобождаването им. В отговор чуват само: „Забравете ги! Доведете жените си, ние ще ви направим нови!“

Няколко месеца по-късно все пак пускат децата от ареста. Три от тях ги няма. Завинаги! Останалите са живи трупове. Измъчвани и изтезавани едва ли са най-точните думи, с които могат да се опишат зверствата, които изтърпяват тези десетгодишни деца – пребивани, кълцани, горени, с извадени нокти… Родителите на едно от момчетата намират начин да избягат в Лондон, за да го лекуват. Хусам дори е гледал филм по една от британските телевизии за това дете, което в детайли е разказвало какво са правили с тях в ареста. „Едно от момчетата е умряло по жесток начин – отрязали му половите органи и го оставили в агонията си в килията при останалите…“

Тук аз вече моля Хусам да спре. Не мога, не искам, не издържам! Паля цигара след цигара, опитвам се да намеря успокоение в погледа на мъжа ми, но и неговите очи всеки момент ще се предадат на сълзите… Хусам обаче е свикнал с тези истории, които всеки ден чува от близките и роднините си, останали в Дамаск. „Наскоро брат ми трябваше да пътува с колата извън града. Армията го спряла за проверка на документите в местност, в която са направили барикади с трупове. Войниците били с маски, за да не усещат миризмата от разлагащите се трупове на бунтовници, но всеки, когото спирали, се опитвали да го задържат максимално дълго – ей така, за назидание да гледа какво може да се случи с него и семейството му, ако се противопоставя на Башар Асад…“

Тук някъде нашето неделно кафе приключи. По-горчиво от обикновено, но кой е казал, че животът ни поднася само бонбони?! За финал се усмихнахме, защото едно от сирийските момичета, които познаваме, е в „Музикална академия“ от няколко дни. Казва се Линда, има българска баба и участие в новия брой на ELLE България. Ето част от текста, който ще излезе утре в списанието:

Linda&Fatima „Ракета уби петима“, „Две трети от сирийския град Хомс са необитаеми“ „Танкове са открили стрелба в Хомс“, „Взрив в Хомс – 40 са загинали, а 120 са ранени“… Това са заглавия, които няма да се появят в сирийските медии, но са ежедневие за световните. Вече твърде дълго… От март 2011 г, когато в Сирия се надигнаха протести срещу режима на Башар Асад. Черната статистика показва, че над 110 000 са жертвите на гражданската война до момента. Над 2 милиона са бежанците, които са успели да напуснат страната от началото на конфликта, а близо 6 милиона са мигрантите в страната по данни на Сирийската обсерватория на човешките права.

„Значението на думата бежанец идва от бягащ! Бягащи в добрия смисъл на думата са само тези, които тичат за здраве. Останалите бягат за самосъхранение. От страх. Сирийските бежанци бягат от ужас!“, написа преди месец режисьорът Нидал Алгафари. Добре известен факт е, че майка му е българка, баща му – сириец. Един от братята му – Басел Алгафари – наскоро се спаси от затвора и бомбардировките в Сирия. Арестуван в края на април, той е изтърпял жестоки побоища. Спасил се е от смъртта, благодарение на усилията на брат си от България, и днес заедно със семейството си е сред сирийските бежанци у нас. Нидал Алгафари пък е от онези достойни хора, които помагат не само на близките си, но и на десетки други бежанци във всяка свободна минута, без да го изтъкват. Благодарение на него, се срещнахме с две сирийски жени, които идват от „столицата на революцията“ – град Хомс. Не идват, а бягат. За да оцелеят!

Линда е християнка от Хомс. Името й обаче е португалско и означава „красива“. Кръстена е на баба си по бащина линия, но и тя не е португалка – сирийка е. Другата й баба обаче е българка. „Невероятна жена, от която се надявам да съм наследила поне малко – говори седем езика, била е доктор, има изключителен талант да шие гоблени и един от най-ерудираните хора, които познавам“, хвали я Линда, която близките й на галено наричат със сирйското име Лулу. Сега тя е от щастливките, на които не им се налага да са в бежански лагер – живее в София при баба си, която е жива и здрава, на 75 години.

Линда е само на 19, но отдавна ги е надраснала. Може би заради ужаса, който е изживяла в родния си град. „Преди да дойде армията Хомс беше истински пример за мир и разбирателство между религиите с население от равни части на мюсюлмани сунити, християни и алавити. Всички живеехме щастливо. Когато дойде армията на Асад, започна да насажда религиозна омраза. Избиваха семейство от християнски квартал и тиражираха лъжата, че е дело на мюсюлмани. И обратното“, обяснява Линда. За да докаже думите си, че в Хомс не е имало религиозно напрежение, тя ми разказа и една история от последния Великден, който е празнувала в родния си град: малко след началото на конфликтите един от християнските свещеници е изпратил официално писмо, за да помоли поне за час армията на Асад да спре бомбардировките в Хомс и спокойно да бъде отслужена Великденската литургия.

Linda1

„Светът едва ли е виждал друг Великден, в който християнският храм да приюти хора от всички религии… Просълзих се, когато свещеникът, молейки се за мира в района, благослови всички в църквата и поднесе чашата с вино на всички. Просълзих се и защото дори забулени жени, на които религията не им позволява да пият, отпиха глътка вино, за да демонстрират, че всички сме заедно!“

В района на Хомс живее и още един християнски духовник, който дава подслон в манастира си на всеки, който е преследван от режима на Асад, независимо от религията. „Сигурна съм, че дори всички да избягат от този град, подложен на яростни разрушения от армията, отец Паоло ще остане последен! Той е светец!“, казва Линда.

Тя напуска Хомс преди две години. Заедно с майка си. Те са от малкото късметлийки, които успяват по легален начин, защото имат български паспорти. „Последните седмици преди да тръгнем за София бяха кошмарни. Конфликтът се разрасна много бързо. Аз бях на първия протест в Хомс заедно с всичките ми връстници и приятели“, спомня си Линда.

„Първия ден демонстрациите бяха мирни, но на следващия вече стреляха по нас. Започнаха също да арестуват, безпричинно… Най-добрият ми приятел го държаха 11 дни в претъпкана килия, в която не е можел да мръдне, камо ли да седне или да легне. Когато го пуснаха, не можеше да говори. Влезе в болница… В града вече имаше армия, която стреляше не само по демонстрантите, но и по случайни хора. Майка ми се уплаши и въпреки, че аз настоявах да бъда на протестите заедно със съучениците ми, тя не ме пускаше. Много скоро училището, в което бях, остана празно… Децата не ги пускаха да излизат навън и всички се въоръжаваха, защото трябваше да се защитават по някакъв начин от армията.“ Докато Линда ми разказва това, явно погледът ми в един момент е станал толкова красноречив, че и без да я питам с думи как тя, крехкото момиче, носи автомат или пистолет, бърза да ми отговори: „Не, не – спокойно, аз нямах оръжие. Не исках мама да се притеснява. Брат ми беше заминал да учи кинематография в Ливан при татко и аз бях единствената й утеха в този момент. Иначе щях да продължа да излизам на протести…“

Няколко седмици след началото на конфликта Линда и майка й изживяват истински кошмар. „Имахме голяма хубава къща в центъра на Хомс. Една вечер, както спяхме, започна бомбардировка. Не помня много ясно какво се случи и дори не знам как оцеляхме, защото бомбата, която падна върху къщата ни, я срути почти до основи… Остана ни само банята – единственото помещение с четири здрави стени! Можеш ли да си представиш, че два месеца с мама сме живели в банята на транквиланти, за да оцелеем не само физически, но и психически?“, пита ме Линда с треперещ глас. Не само, че не бих могла да си го представя, но никой, който не го е изживял, не би могъл! Никой!

И в мига, в който погледите ни с Линда отново се срещат, виждаме напиращите сълзи – нейните заради спомените й от Хомс, моите – заради факта, че едно младо момиче в XXI век вместо да се вълнува с каква рокля ще е на абитуриентския си бал, е принудено да мисли за оръжия, да трепери за живота си и да погребва приятели. „Всеки ден убиваха хора… Изчезваха хора… Всяка седмица губех приятел… Завинаги…“, промълвява Линда

Странно ми е как след такива кошмари човек продължава живота си. Майката на Линда, която е с нас, ми го обяснява така: „Представи си журналиста, който има камера между него и събитията. В живота идва момент, в който и ти трябва да поставиш камера между психиката си и трагедията, за да продължиш напред. Винаги повтарям на дъщеря ми, че има и по-лошо!“

Сега Линда учи Политология в Нов български университет. „Исках да продължа да се развивам в областта на изкуствата, но заради събитията в Сирия интересът ми към политическите науки надделя“, обяснява ми чаровното къдрокосо момиче, което има нежен и красив глас. Оказва се, че се е занимавала с пеене, а откакто е в България, е участвала в музикален фестивал в Балчик. Освен че учи, Линда работи и като преподавател по изкуства в палестинското училище в София, където повечето от децата са сирийски бежанци. В Сирия майка й също е била учителка в начално училище.

„Мечтата ни е един ден да се върнем в Хомс“, казва ми Линда. „Макар че и тук се чувстваме прекрасно. Българите са много мили. С мама сме ходили в Германия, където брат ми продължава обучението си от няколко месеца. Там хората се отнасят един към друг така, както им подсказва главата, а не сърцето. Вярно е, че западните политици са по-гостоприемни в изявленията си, но в действията на обикновените хора това гостоприемство не се усеща – те са бедни на емоции. Докато българите имат топли сърца“, убеждават ме Линда и майка й. След няколко минути ще чуя това признание още веднъж – от другата ми събеседничка, която съвсем наскоро е успяла да избяга от кошмара в Сирия – 23-годишната Фатима ал Мухабени, мюсюлманка и майка на две деца от Хомс…

 1

Разтърсващата история на Фатима може да прочетете единствено в новия брой на ELLE!

Още от новия брой на ELLE:

  • Уникални кадри с Нети от парка „Гези“ и площад „Таксим“ в Истанбул – най-горещата точка на Балканите от това лято след сблъсъците на протестиращи с турската полиция. Въпреки чувствителността на управляващите в страната към събитията от лятото, ELLE България получи разрешение за снимки, благодарение на Културно-информационния център към Турското посолство у нас!
  • Лесно ли му е на Симо от БГ Радио да прави спаринг интервю с блондинка, но не коя да е, а 15-кратната европейска шампионка по таекуондо и световен шампион с женския национален отбор в дисциплината „Отборен спаринг“ Албена Малчева?
  • Фотошоп кремовете и всички революционни разработки, които ще влязат в бъдещето на козметиката.
  • Без задръжки за секс курсовете, които все по-често привличат жени на средна възраст, с добро образование и кариера.
  • 100 страници допълнително с навигация за Коледния шопинг и интересна провокация за подарък според зодията!Neti_2
 
 

Предаванията от българския ефир, които ни липсват

| от chronicle.bg |

Отвъд обикновената редова носталгия по миналото и нещата, които останаха там, имаше времена, в които телевизията наистина ни обединяваше. Ако не около друго, то поне около това да прекараме няколко часа заедно на вечеря.

Тогава технологиите бяха в зората на развитието си, и ако си дете и изпуснеш епизода на Fox Kids денят ужасно посивяваше. А днес не можем да си представим, че едно телефонно позвъняване може завинаги да те лиши от удоволствието да видиш как убиват Динора в „Трима братя три сестри“.

Но има и още нещо хубаво. Тогава си струваше да си позволим  лека зависимост от тази медия. Не защото нямаше какво друго да правим, а просто тя знаеше с какво да ни задържи. Не да ни привлече вниманието, а да ни направи нейни верни зрители, така че да съпреживяваме. Говорим за времената, в които тя умееше да разказва истории.

Едва ли тези времена са изтекли, защото и днес си струва да се отдели някакво време на малкия екран. Макар и сегашните телевизионни продукти да бледнеят пред тези, за които ще ви напомним, има надежда (справка – Стани богат по БНТ) някой ден да получим повече от лесносмилаеми зрелища.

Завръщането на „Стани богат“ може и да буди противоречиви реакции, но едно е сигурно – то е стъпка в правилната посока. В този ред на мисли, предлагаме ви да разгледате  нашата галерия, където сме събрали телевизионните предавания (и един сериал, на който не устояхме), които ни липсват и искаме пак да гледаме. Помните ли ги?

 
 

Кейт Мидълтън роди момче

| от chronicle.bg |

Херцогинята на Кеймбридж, Кейт Мидълтън роди третото си дете в Лондон, след като беше приета в болницата „Сейнт Мери“ в Западен Лондон с контракции по-рано през деня. Новината беше обявена преди минути в официалния профил на двореца Кенсингтън в Twitter.

Момчето е родено малко след 11 ч. местно време на 23 април, в същото отделение се родиха принц Джордж през 2014 г. и прицеса Шарлот през 2015 г.

По данни на двореца Кенсингтън бебето тежи 3,8 кг.

„Както херцогинята, така и детето са в добро състояние.“

Третото дете на принц Уилям и Кейт Мидълтън е пето в линията от престолонаследници на трона на Великобритания след принц Чарлс, баща си принц Уилям и по-големите си брат и сестра.  Той е шестото правнуче на кралица Елизабет II. Все още няма информация за името на детето.

 

 
 

Разходка по екопътека „Екот от камбанен звън“

| от Дарио Диониси |

Пролетта настъпи най-сетне и беше време да предприема покоряването на някоя екопътека. Да се разходиш из чист въздух посред зеленината и цветовете, които тепърва се събуждат, е един от най-красивите и смирени моменти, които можем да преживеем. Затова винаги съм твърдял, че е важно ние хората да пазим и уважаваме природата, за да може и тя, от своя страна, да ни радва и да се грижи за нас.

Екопътеката, която покорихме, е с едно звучно и красиво име, както и самото заглавие на публикацията показва, „Екот от камбанен звън“. Самата пътека се намира в подножието на Етрополската планина, като свързва село Рибарица с красивия Етрополски манастир и водопада Варовитец.

P4070560

Дължината на екопътеката е 2,5 км и се изминава между 1.00 – 1.30 часа, в зависимост колко бързо се движите. По самото трасе са поставени многобройни пейки, маси, информационни табели и кътове за деца, както сами ще се убедите от снимките.

Но истинското богатство на това място е, че се намира в територията на вековна гора, която пази търпеливо и неуморно живота тук. Посетихме това място, докато все още не бяха изцяло цъфнали всички дървета, но само гледайки, човек може да си представи величието на това място през другите сезони.

P4070614

Началото на екопътеката се намира по пътя, който води към манастира, тоест когато пътят се разделя на две, единият към село Рибарица, а другият към Етрополския манастир, поемате десния път. Един път минали първите няколко завоя ще видите началото на пътеката, която е обозначена с табели и дървена арка.

Екопътеката започва с едно приятно и леко изкачване под сянката на вековните дървета. По извивките на реката, която тече през гората, са поставени многобройни кътове за отдих, където може да седнете и наслаждавате на автентичната българска природа. Продължавайки по пътеката тя се разделя на две, като отбележа тук, че ние поехме първо по левия ръкав, който води към водопада, а другият към манастира. Съществена разлика няма, освен че пътеката за водопада е с по-голямо изкачване.

P4070580

Потегляйки към водопада по пътеката се отварят зелени поляни с гледки към околните планини, които единствено могат да заредят ума и душата. След приятното презареждане ви очаква същинската част, изкачването по поречието на реката и многобройните водопади, които са се образували. Стигайки по-напред ще чуете и истинската магия на гората, екота на водопада, който с лекота привлича цялото внимание с мелодията си.

Един път стигнали до водопада има стотици начини и места, на които може да се наснимате с тази красота. Като самият водопад е със значително голям пад от 15 метра и се вижда отдалече.

P4070628

Да споделя няколко думи за манастира. Така се стекоха обстоятелствата, че миналата година посетих това място три пъти и сега за пореден път се убеждавам, че неслучайно този манастир притежава толкова невероятна история и е важен за местността. Етрополският манастир е основан през Средновековието 1158 г. Преданията свързват възникването на обителта с името на св. Иван Рилски, който се установил в една от пещерите в близката местност Варовитец. Също така Апостолът Васил Левски е посещавал многократно манастира и се криел от османците.

Това са само малко факти за този вдъхновяващ кът. Самият манастир е изключително поддържан и се грижат единствено отецът и една жена доброволец за цялото материално състояние на мястото. А, и да знаете, това място е пълно с много дружелюбни и игриви животни, което още повече допринася за топлина и красота на мястото. Направете си един подарък, като го посетите.

hgffhjgc

За автора:
Дарио Диониси е бъдещ икономист по професия и авантюрист по душа. Макар и да звучи нескромно, прозвището Щастливеца е точно за него. Не само защото преминава през живота с характерния за годините му позитивизъм и смях, но и защото самият той е като герой от пътепис на Алеко Константинов. Любопитството му не познава граници, затова не спира да пътува. Иска да опознае различни места, култури, хора, обичаи, нрави и винаги е готов за приключение. Пътешествията са неговият двигател и с историите си иска да зарази и останалите да тръгнат по пътя на непознатото, дивото, красивото.

На страниците на нашия сайт публикуваме негови пътеписи, в които ще намерите, както подробно описание на забележителностите, така и полезна информация, в случай че тръгнете на път. Ако искате да прочете още за неговите приключения, можете да го направите на блога му: https://beyondsofia.com/

 
 

Почина актьорът Върн Тройър

| от chr.bg |

Актьорът Върн Тройър, станал известен с ролята си на Мини Ми в комедийната филмова поредица „Остин Пауърс“ е починал в събота вечерта,.

В изявлението на семейството му се посочва, че „депресията и самоубийството са много сериозни проблеми“, но не се разкрива причината за смъртта.

Върн Тройър е признавал публично, че има проблеми с алкохола. През април беше съобщено, че той е приет в болница в Лос Анджелис.

Главният актьор в поредицата „Остин Пауърс“ Майк Майърс заяви, че Върн Тройърс ще му липсва и го определи като изключителен професионалист и много позитивен човек. „Надявам се, че той е на едно по-добро място“, каза Майк Майърс.

Вън Тройър беше висок само 81 см поради генетична аномалия.