Ужасът от смъртта още е в очите им

| от |

Част от историите на сирийските бежанци, които Мария Георгиева разказва в новия брой на ELLE, пускаме само в chronicle.bg ден преди списанието да излезе!

Можете ли да си представите какво е бомба да срути къщата ви, докато спите? А бебето ви да е в съседната стая, откъснато от вас, а може би и от живота… И два месеца да живеете на транквиланти в банята, защото само тя е останала с четири стени? Докато на улицата избиват приятелите ви, чичо ви, братята ви… Никой не може да си представи този ужас, от който бягат сирийците, никой! А Линда, с която ELLE България се среща в София, е една от тези, които са го преживяли…

Fatima

Всъщност, историята, с която ще започна, я няма в ELLE. Защото я чух оня ден. От известно време неделите си ги посвещавам на стари и нови приятели от Сирия. Няма конкретна причина, просто така се случва. И след поредното неделно кафе с мои дългогодишни приятели от Дамаск отново настръхнах! И отново плаках, и отново сънувах кошмари цяла нощ…

Та виждаме се в неделя с Хусам и Саусан, за да си говорим за обичайните неща – децата, времето, положението в България… България ли казах? Не стигнахме даже до времето, защото пустият ми мазохизъм само въпроси за Сирия ми натрапва на езика! Тук ще отворя една скоба, че Хусам и Саусан физически са далеч от събитията в родината им – Хусам живее от трийсетина години в България, съпругата му – почти 15 (именно тяхната сватба, завършила в гей-бара „Спартакус“, ме вдъхнови за разказа ми „Отвъд мас(к)ите“ от сборника „Истории от бутилката“, който може да видите и тук ) Но сега няма да ви разказвам за тях, а за случката с 12 сирийски деца от Дараа, с която те ме оставиха безмълвна, хълцаща и в пълен шок!

Историята е от март 2011 година. Няколко седмици по-рано по „Ал Джазира“ излъчват репортажи от събитията в Египет, довели до свалянето на Хосни Мубарак. Децата са чули песен от протестиращите в Кайро, харесали са мелодията, но едва ли са вникнали толкова дълбоко в посланията от текста – били са едва десетина годишни, все пак. Един следобед, прибирайки се от училище, те запяват песента от египетските протести по улиците на Дараа. „Една песен, чута по телевизията, не позволи на 12 деца да се приберат от училище, представяш ли си?!“, пита ме в яда си Хусам, без да очаква отговор от мен. В този момент аз вече виждам как очите на жена му се насълзяват и тя безмълвно му се моли да спре с историята дотук, защото продължението е… няма думи, с които може да се опишат зверствата над деца!

След като арестуват учениците от Дараа, бащите им отиват да се молят за освобождаването им. В отговор чуват само: „Забравете ги! Доведете жените си, ние ще ви направим нови!“

Няколко месеца по-късно все пак пускат децата от ареста. Три от тях ги няма. Завинаги! Останалите са живи трупове. Измъчвани и изтезавани едва ли са най-точните думи, с които могат да се опишат зверствата, които изтърпяват тези десетгодишни деца – пребивани, кълцани, горени, с извадени нокти… Родителите на едно от момчетата намират начин да избягат в Лондон, за да го лекуват. Хусам дори е гледал филм по една от британските телевизии за това дете, което в детайли е разказвало какво са правили с тях в ареста. „Едно от момчетата е умряло по жесток начин – отрязали му половите органи и го оставили в агонията си в килията при останалите…“

Тук аз вече моля Хусам да спре. Не мога, не искам, не издържам! Паля цигара след цигара, опитвам се да намеря успокоение в погледа на мъжа ми, но и неговите очи всеки момент ще се предадат на сълзите… Хусам обаче е свикнал с тези истории, които всеки ден чува от близките и роднините си, останали в Дамаск. „Наскоро брат ми трябваше да пътува с колата извън града. Армията го спряла за проверка на документите в местност, в която са направили барикади с трупове. Войниците били с маски, за да не усещат миризмата от разлагащите се трупове на бунтовници, но всеки, когото спирали, се опитвали да го задържат максимално дълго – ей така, за назидание да гледа какво може да се случи с него и семейството му, ако се противопоставя на Башар Асад…“

Тук някъде нашето неделно кафе приключи. По-горчиво от обикновено, но кой е казал, че животът ни поднася само бонбони?! За финал се усмихнахме, защото едно от сирийските момичета, които познаваме, е в „Музикална академия“ от няколко дни. Казва се Линда, има българска баба и участие в новия брой на ELLE България. Ето част от текста, който ще излезе утре в списанието:

Linda&Fatima „Ракета уби петима“, „Две трети от сирийския град Хомс са необитаеми“ „Танкове са открили стрелба в Хомс“, „Взрив в Хомс – 40 са загинали, а 120 са ранени“… Това са заглавия, които няма да се появят в сирийските медии, но са ежедневие за световните. Вече твърде дълго… От март 2011 г, когато в Сирия се надигнаха протести срещу режима на Башар Асад. Черната статистика показва, че над 110 000 са жертвите на гражданската война до момента. Над 2 милиона са бежанците, които са успели да напуснат страната от началото на конфликта, а близо 6 милиона са мигрантите в страната по данни на Сирийската обсерватория на човешките права.

„Значението на думата бежанец идва от бягащ! Бягащи в добрия смисъл на думата са само тези, които тичат за здраве. Останалите бягат за самосъхранение. От страх. Сирийските бежанци бягат от ужас!“, написа преди месец режисьорът Нидал Алгафари. Добре известен факт е, че майка му е българка, баща му – сириец. Един от братята му – Басел Алгафари – наскоро се спаси от затвора и бомбардировките в Сирия. Арестуван в края на април, той е изтърпял жестоки побоища. Спасил се е от смъртта, благодарение на усилията на брат си от България, и днес заедно със семейството си е сред сирийските бежанци у нас. Нидал Алгафари пък е от онези достойни хора, които помагат не само на близките си, но и на десетки други бежанци във всяка свободна минута, без да го изтъкват. Благодарение на него, се срещнахме с две сирийски жени, които идват от „столицата на революцията“ – град Хомс. Не идват, а бягат. За да оцелеят!

Линда е християнка от Хомс. Името й обаче е португалско и означава „красива“. Кръстена е на баба си по бащина линия, но и тя не е португалка – сирийка е. Другата й баба обаче е българка. „Невероятна жена, от която се надявам да съм наследила поне малко – говори седем езика, била е доктор, има изключителен талант да шие гоблени и един от най-ерудираните хора, които познавам“, хвали я Линда, която близките й на галено наричат със сирйското име Лулу. Сега тя е от щастливките, на които не им се налага да са в бежански лагер – живее в София при баба си, която е жива и здрава, на 75 години.

Линда е само на 19, но отдавна ги е надраснала. Може би заради ужаса, който е изживяла в родния си град. „Преди да дойде армията Хомс беше истински пример за мир и разбирателство между религиите с население от равни части на мюсюлмани сунити, християни и алавити. Всички живеехме щастливо. Когато дойде армията на Асад, започна да насажда религиозна омраза. Избиваха семейство от християнски квартал и тиражираха лъжата, че е дело на мюсюлмани. И обратното“, обяснява Линда. За да докаже думите си, че в Хомс не е имало религиозно напрежение, тя ми разказа и една история от последния Великден, който е празнувала в родния си град: малко след началото на конфликтите един от християнските свещеници е изпратил официално писмо, за да помоли поне за час армията на Асад да спре бомбардировките в Хомс и спокойно да бъде отслужена Великденската литургия.

Linda1

„Светът едва ли е виждал друг Великден, в който християнският храм да приюти хора от всички религии… Просълзих се, когато свещеникът, молейки се за мира в района, благослови всички в църквата и поднесе чашата с вино на всички. Просълзих се и защото дори забулени жени, на които религията не им позволява да пият, отпиха глътка вино, за да демонстрират, че всички сме заедно!“

В района на Хомс живее и още един християнски духовник, който дава подслон в манастира си на всеки, който е преследван от режима на Асад, независимо от религията. „Сигурна съм, че дори всички да избягат от този град, подложен на яростни разрушения от армията, отец Паоло ще остане последен! Той е светец!“, казва Линда.

Тя напуска Хомс преди две години. Заедно с майка си. Те са от малкото късметлийки, които успяват по легален начин, защото имат български паспорти. „Последните седмици преди да тръгнем за София бяха кошмарни. Конфликтът се разрасна много бързо. Аз бях на първия протест в Хомс заедно с всичките ми връстници и приятели“, спомня си Линда.

„Първия ден демонстрациите бяха мирни, но на следващия вече стреляха по нас. Започнаха също да арестуват, безпричинно… Най-добрият ми приятел го държаха 11 дни в претъпкана килия, в която не е можел да мръдне, камо ли да седне или да легне. Когато го пуснаха, не можеше да говори. Влезе в болница… В града вече имаше армия, която стреляше не само по демонстрантите, но и по случайни хора. Майка ми се уплаши и въпреки, че аз настоявах да бъда на протестите заедно със съучениците ми, тя не ме пускаше. Много скоро училището, в което бях, остана празно… Децата не ги пускаха да излизат навън и всички се въоръжаваха, защото трябваше да се защитават по някакъв начин от армията.“ Докато Линда ми разказва това, явно погледът ми в един момент е станал толкова красноречив, че и без да я питам с думи как тя, крехкото момиче, носи автомат или пистолет, бърза да ми отговори: „Не, не – спокойно, аз нямах оръжие. Не исках мама да се притеснява. Брат ми беше заминал да учи кинематография в Ливан при татко и аз бях единствената й утеха в този момент. Иначе щях да продължа да излизам на протести…“

Няколко седмици след началото на конфликта Линда и майка й изживяват истински кошмар. „Имахме голяма хубава къща в центъра на Хомс. Една вечер, както спяхме, започна бомбардировка. Не помня много ясно какво се случи и дори не знам как оцеляхме, защото бомбата, която падна върху къщата ни, я срути почти до основи… Остана ни само банята – единственото помещение с четири здрави стени! Можеш ли да си представиш, че два месеца с мама сме живели в банята на транквиланти, за да оцелеем не само физически, но и психически?“, пита ме Линда с треперещ глас. Не само, че не бих могла да си го представя, но никой, който не го е изживял, не би могъл! Никой!

И в мига, в който погледите ни с Линда отново се срещат, виждаме напиращите сълзи – нейните заради спомените й от Хомс, моите – заради факта, че едно младо момиче в XXI век вместо да се вълнува с каква рокля ще е на абитуриентския си бал, е принудено да мисли за оръжия, да трепери за живота си и да погребва приятели. „Всеки ден убиваха хора… Изчезваха хора… Всяка седмица губех приятел… Завинаги…“, промълвява Линда

Странно ми е как след такива кошмари човек продължава живота си. Майката на Линда, която е с нас, ми го обяснява така: „Представи си журналиста, който има камера между него и събитията. В живота идва момент, в който и ти трябва да поставиш камера между психиката си и трагедията, за да продължиш напред. Винаги повтарям на дъщеря ми, че има и по-лошо!“

Сега Линда учи Политология в Нов български университет. „Исках да продължа да се развивам в областта на изкуствата, но заради събитията в Сирия интересът ми към политическите науки надделя“, обяснява ми чаровното къдрокосо момиче, което има нежен и красив глас. Оказва се, че се е занимавала с пеене, а откакто е в България, е участвала в музикален фестивал в Балчик. Освен че учи, Линда работи и като преподавател по изкуства в палестинското училище в София, където повечето от децата са сирийски бежанци. В Сирия майка й също е била учителка в начално училище.

„Мечтата ни е един ден да се върнем в Хомс“, казва ми Линда. „Макар че и тук се чувстваме прекрасно. Българите са много мили. С мама сме ходили в Германия, където брат ми продължава обучението си от няколко месеца. Там хората се отнасят един към друг така, както им подсказва главата, а не сърцето. Вярно е, че западните политици са по-гостоприемни в изявленията си, но в действията на обикновените хора това гостоприемство не се усеща – те са бедни на емоции. Докато българите имат топли сърца“, убеждават ме Линда и майка й. След няколко минути ще чуя това признание още веднъж – от другата ми събеседничка, която съвсем наскоро е успяла да избяга от кошмара в Сирия – 23-годишната Фатима ал Мухабени, мюсюлманка и майка на две деца от Хомс…

 1

Разтърсващата история на Фатима може да прочетете единствено в новия брой на ELLE!

Още от новия брой на ELLE:

  • Уникални кадри с Нети от парка „Гези“ и площад „Таксим“ в Истанбул – най-горещата точка на Балканите от това лято след сблъсъците на протестиращи с турската полиция. Въпреки чувствителността на управляващите в страната към събитията от лятото, ELLE България получи разрешение за снимки, благодарение на Културно-информационния център към Турското посолство у нас!
  • Лесно ли му е на Симо от БГ Радио да прави спаринг интервю с блондинка, но не коя да е, а 15-кратната европейска шампионка по таекуондо и световен шампион с женския национален отбор в дисциплината „Отборен спаринг“ Албена Малчева?
  • Фотошоп кремовете и всички революционни разработки, които ще влязат в бъдещето на козметиката.
  • Без задръжки за секс курсовете, които все по-често привличат жени на средна възраст, с добро образование и кариера.
  • 100 страници допълнително с навигация за Коледния шопинг и интересна провокация за подарък според зодията!Neti_2
 
 

Шакира укрила данъци в размер на 15 милиона евро

| от chr.bg |

Певицата Шакира е обвинена за укриване на данъци в размер на почти 15 милиона евро.

Обвиненията идват от испанската прокуратура, която преследва колумбийската ззвезда за неизплатени задължения към хазната в периода 2012 – 2014 година.

Въпреки колумбийска гражданка, Шакира живее в Барселона, заедно със звездата на каталунците Жерар Пике от 2011 година.

Според местното законодателство, всеки, който пребивава на територията на страната повече от шест месеца, автоматично става данъчно задължен към Испания.

Следствието подозира, че Шакира е укрила над 14,5 милиона евро данъци в споменатия период.

В последно време испанските власти погнаха редица известни личности за неплатени данъци, включително и звездите на футболните грандове Барселона и Реал Мадрид, сред които Лионел Меси, Кристиано Роналдо и др.

 
 

Порно актрисата на Тръмп е най-търсената знаменитост в PornHub за 2018-а

| от chr.bg |

Дойде това магическо време от годината – времето за равносметки, а една от любимите ни е тази на най-големия сайт със съдържание за възрастни – PornHub.

Статистиката за 2018 година е следната – общо 33,5 милиарда посещения и средно 92 милиона посетители дневно. Това е равно на населението на Канада, Полша и Австралия, взети заедно – толкова уникален трафик генерира PornHub на ден.

Това се казва голяма фен база!

21

Секс скандалът с Доналд Тръмп изстреля кариерата на порно актрисата Сторми Даниелс до нови висини и тя се превърна в най-търсената знаменитост в сайта.

Други ключови думи, които дефинираха търсенето през 2018 година, са: играта Fortnite, 4к, романтика, транссексуално, навън, татуировки, Tinder, Bowsette и тройка.

https___blueprint-api-production.s3.amazonaws.com_uploads_card_image_901290_1f55d8f7-a0da-4f0d-b499-10ad5bd75b15

Любимата ни категория обаче винаги е била тази със знаменитостите. Както винаги, тя е и една от най-популярните в сайта, като името на Сторми Даниелс е търсено невероятните над 30 милиона пъти през 2018-а.

Кои са останалите най-търсени известни личности в PornHub за 2018 година може да видите в галерията ни горе. Има доста интересни имена.

 
 

Страната, която е ад за любителите на алкохола

| от Вучето |

Който го е страх от мечки да не ходи в гората. А на когото му се пие, да не ходи в Норвегия. Защото веднъж попаднал там, психиката на всеки човек с изострен афинитет към консумацията на алкохол се срива.

Ако сте фактологически неподготвени за това, което ви очаква в Норвегия, сблъсъкът със суровата действителност наистина може да бъде брутален. Преценете сами защо.

Петък вечер е и искаш да си купиш бутилка червено вино. На пръв поглед, съвсем безобидно  и напълно изпълнимо човешко желание. Само че ако си в Норвегия, това не може да се случи, защото в делнични дни магазините нa държавния монополист Vinnmonopolet затварят в 18, а в събота – още в 15 часа. Затова ако ти се пие, си изправен пред две възможности. Или отиваш в заведение и си поръчваш жадуваната чаша вино, 200 мл, срещу 90-100 крони (20 лв.). Или се обаждаш на Том Круз, той доплита до местонахождението ти с лекотоварен хеликоптер Боинг MH-6 Little Bird и след серия от каскади и премеждия двамата кацате в някое населено място  в съседна Дания, до където, слава Богу, пипалата на алкохолния октопод не се простират.

По традиция Норвегия си е изградила имиджа на изключително прогресивна страна с висок жизнен стандарт. Затова и може би стриктното отношение към алкохола изглежда малоумно на повечето чужденци. Норвежците, разбира се, са се примирили със статуквото, но въпреки това с горчивина и неприкрита завист гледат на онези райски места в Европа и по света, където да си купиш бутилка водка е също толкова лесно и безгрижно, колкото и кило картофи.

Кой е “потисникът”?

Името му е Vinmonopolet (буквално “винен монопол”), а на галено му викат Polet. Това е единственият държавен търговец на дребно в Норвегия, който има право да продава напитки с алкохолно съдържание  над 4. 75%. Броят и териториалното разпределение на магазините на монополиста са строго съблюдавани. Правилото е, че на 30 хиляди души се пада само един магазин. Това значи, че освен ако не живеете в някой по-голям град, ще се налага да пътувате с километри, за да купите напитки, с които да почерпите гостите си в събота вечер. Алтернативата е да си ги поръчате онлайн и да си вземете доставката от местния пощенски клон.

Защо цените са толкова високи?

Просто. Акцизите. Спрямо средните цени на алкохола в Европа, тези в Норвегия са завишени с 250 %. В другите негостоприемни за любителите на чашката страни, положението не е по-различно, но определено не е толкова зловещо. В Исландия процентите са 226, във Финландия – 172, в Швеция – 141, а в Дания – 138.

Кое е наложило всичко това?

Още по-просто. Норвежците искат да живеят вечно. Шегата настрана, от години националната политика включва всевъзможни рестрикции с цел да се ограничи употребата на алкохол и тютюневи изделия. В умовете на законотворците това не е злокобен план за вгорчаване живота на населението, а тъкмо напротив. Идеята е норвежците да бъдат една здрава, просперираща и дълголетна нация. А това, разбира се, не може да се постигне, ако хората пафкат цигари и се наливат с концентрати, както им падне. И очевидно са прави, защото според скорошно проучване цели 80 % от населението подкрепят така провежданата политика. Логиката, зад която застават, изглежда желязна (макар и само от гледна точка на заклетия въздържател): Хората биха купували и съответно консумирали повече алкохол, ако можеха да го намерят редом до кутиите с мляко в супера.

Какви са резултатите?

Те са налице. Норвежците наистина почти не употребяват алкохол през седмицата. Но веднъж като започнат в началото на уикенда, нещата обикновено излизат извън контрол, а при по-младите се стига дори до ексцесии, които завършват в спешното или под някоя пейка в парка.

Разбира се, когато на една нация, исторически и географски предопределена да пие много, й спрат кранчето “централно”, представителите й става много изобретателни. Сред най-популярните начини за снабдяване с големи количества по-евтин алкохол са фериботните воаяжи до Дания. Тъй като корабът се счита за такс-фрий зона, норвежците предприемат тези пътувания главно с цел да пият тънко и напоително на борда.

Тъй като производството на алкохол в домашни условия е строго забранено със закон и нарушителите ги грозят колосални глоби, норвежците се обръщат за помощ към братята по чашка – полските гастарбайтери. Освен с пословичното си трудолюбие и физическа издръжливост, последните са известни и като умели контрабандисти.

Когато заминах да живея в Осло преди няколко години, ми трябваше около месец, за да преодолея първоначалния шок от цените на алкохола и да пренастроя дневния си режим така, че да бъде съобразен със странното работно време на Vinnmonopolet.

Постепенно измислих всякакви трикове и стратегии, за да поддържам, доколкото ми беше възможно, питейния лайфстайл, който си бях изградила в България. Така например, вечерната дажба уиски се измерваше със специална мензурка, която предвидливо си бях свила от един бар. Когато затрих някъде мензурката, с прискърбие трябваше да я заменя с капкомер. Никога не отказвах, когато ме канеха “на кафе”, но ако предчувствах, че ще ме черпят,  винаги избирах заведения, в които се сервира не само кафе, но поне и бира. Защото аз кафе след 9 сутринта не пия. Ако някой ми идваше на гости от България или чужбина и ме питаше какво да ми донесе, винаги казвах с уж небрежен тон: “Абе не се притеснявай, просто вземи някоя бутилка от фрий шопа на летището.”

И ако трябва да обобщя цялостното настроение през всичките тези месеци, прекарани в норвежката столица, мога да кажа, че наложеното ми от обстоятелствата въздържание ме превърна ако не в по-добър човек, то поне в хладнокръвен индианец с много силна воля.

 
 

Елън Дедженеръс: 15 години смях през сълзи

| от chronicle.bg |

Когато започва да води своето предаване, преди 15 години, мнозина са убедени, че светът все още не е готов за нея.

И имат пълното право да мислят така. Минали са едва пет години, откакто тя прави прецедент в телевизията като разкрива, че е гей в епизод от ситкома си „Елън“. Веднага след това телевизията се отдръпва, а шоуто скоро изчезва, защото светът не е готов за това. 42 млн. зрители гледат как героинята й в ситкома признава на своята приятелка, че е лесбийка, докато двете са на летището. В същото време микрофонът е включен и всички наоколо чуват признанието.

Реалността е доста по-горчива. Никой комик до този момент не е излизал от килера по толкова публичен начин. Края на ХХ век е – няма как да остане незабелязано. Елън прави нещо нечувано и светът й се отплаща. Ситкомът скоро потъва в забвение, защото никой не иска да гледа тази „лесбийка“.

Елън обаче е свикнала с подобни удари. Тя е отраснала в Ню Орлиънс, в семейството на майка логопед и баща застрахователен агент, които се развеждат, когато тя е тийнеджър. След като признава на майка си и доведения си баща, че е лесбийка, той я моли да напусне къщата им. Не иска децата му да живеят под влиянието на 21-годишната Елън. Не много дълго след това Елън се влюбва в своя приятелка, с която започва сериозна връзка. Момичето загива в катастрофа. Преди да се посвети изцяло на комедията, Елън упражнява различни професии като сервитьор, барман, бояджия и др.

Вторият й опит след ситкомът „Елън“, който е спрян през 1998 г.,  е ситкомът „Шоуто на Елън“ по CBS, но и този проект се проваля след само 13 епизода през 2001 г. Две години по-късно тя озвучава Дори в „Търсенето на Немо“ и макар това да е едно от най-добрите неща в тази анимация, екипът е на тръни как участието на Елън ще се отрази на филма.

В началото на този век Елън Дедженеръс е не просто угаснала звезда, но и живее във време, което не би допуснало някой, който е открито гей, да води собствено телевизионно шоу – без значение дневно или вечерно.

Зад идеята за „Шоуто на Елън Дедженеръс“ застава тогавашният президент на Warner Bros. Telepictures Productions Джим Параторе, който е създал „Шоуто на Роузи О’Донъл“ и „The Bachelor“. Въпреки неговата намеса, трудно се намират привърженици на идеята.

Тя е лесбийка, а жените, които гледат дневните предавания са хетеросексуални домакини с деца – какво общо има тя с тях?“ казват всички мениджъри.

Затова Параторе взима решението двамата да тръгнат на турне и сами да покажат коя е Елън. Пътуват от град на град и канят мениджърите в публиката, а след това Елън разговаря с тях и ги омайва.

Накрая успява да ги спечели на своя страна и първият епизод на „Шоуто на Елън Дедженеръс“ е излъчен в ефир на 8 септември 2003 г.  Но по това време водещата все още е принудена да се бори със задължителния елемент на всяко дневно предаване: автентичността. Това тя не може да си позволи.

Никой не вярва, че зрителите ще искат да гледат лесбийка по телевизията през деня. Задължителното услови е Елън да не парадира със сексуалността си. Човек, който преди  6 години е рискувал всичко, за да излезе от килера, трудно би се съгласил на подобни условия. „Чувствах се ужасно, защото бях работила толкова усърдно, за да бъда вярна на себе си и да преодолея срама си от нещо, което знаех, че не е грешно… Балансирането беше наистина трудно…“ признава Дедженеръс.

Но с времето става ясно, че няма повод за притеснение. Още от началото шоуто бележи висок рейтинг, който само продължава да расте с времето. Нещата стават по-лесни. А днес не можем да си представим шоуто без онзи епизод, в който Елън обявява, че ще се жени за партньорката си, Порша де Роси. Двете започват връзката си през 2004 г., година след като шоуто стартира.

„Шоуто на Елън Дедженерис“ става известно като място, където знаменитостите могат да отпуснат душите си, да се чувстват безопасно (а не застрашени от поредния драматичен журналистически въпрос) и да танцуват заедно с водещия по пътя към мястото си. Това е времето и мястото също, в което зрителите могат да се забавляват, да получат един час, лишен от цинизми и язвителни коментари. Това остава и решаващ елемент от предаването, заради който Елън е на върха вече 15 години.

„Искам шоуто да достига до хората и да бъде позитивно. Светът е изпълнен със страх и негативизъм, и осъждане. Мисля, че хората трябва да превключат на радост и щастие. Колкото и изтъркано да звучи, трябва да превключим.“

С течение на годините „Шоуто на Елън Дедженеръс“ само се разраства. От него водят началото си хитови приложения като Head’s Up!, което има 25 млн. изтегляния. Елън и предаването й печелят 59 награди „Еми“ и 21 People’s Choice Awards (повече, от който и да било в историята на шоу програмите). Призванието на Елън да превключва публиката на радост и щастие не се е изчерпало за последните 15 години.

Защо шоуто на Елън е толкова успешно? Причините са много. То наистина разведрява хората, а в определени случаи дори ги прави щастливи. В него няма да чуете някой да осъжда някого. Противно на очакванията, че водещата има тайна мисия с това предаване на превърне всички зрители в гей, това не се случва. Единствената цел е публиката да бъде щастлива и да се забавлява по време на този един час.“ И публиката е щастлива. И шегите и смехът не идват непременно на нечия друга сметка, както при повечето вечерни предавания. Самата тя признава, че се старае да не засяга никого с хумора си, да бъде неутрална, защото вярва, че ако децата гледат такъв вид хумор, ще бъдат такива, когато пораснат. Мили, добри, толерантни. Както самата Елън, когато е гледала големите Дик Ван Дайк и Лусил Бол, когато е била дете.

В същото време, Елън Дедженеръс не е човек, който ще стои тихо, когато по света се случват недопустими явления. Много често самата тя е защитава публично каузите, в които вярва, които се основават на идеята за толерантност, приемственост, социални и екологични каузи.

Днес обаче вече изглежда, че брандът (защото Елън вече е бранд) може би има срок на годност. Поне във формата, в която го познаваме. Договорът на Елън изтича през лятото на 2020 г., и към момента не е ясно дали комедийната актриса и водеща ще го поднови.

В момента се подготвяме да гледаме първото стенд ъп шоу на Елън от 2003 г. насам. „Relatable“ ще излезе в мрежата на Netflix на 18 декември 2018 г. Според собствените й думи, Елън се кани да покаже друга своя страна, различна, леко глуповата.

Това разбира се не е текст за равносметка, след края на една ера. Защото „ера“ е най-точната дума, която може да опише последните 15 години. През 8 от тях, Елън си съперничи с Опра, но двете така и не се допират. Едната докосва сърцето и трогва, другата може да те разсмее до болка. Елън не ходи там, където Опра е царица. Вместо това основава свое собствено царство, което не е ясно колко още ще съществува.

Едно обаче  е сигурно. Феновете ще ценят всяка оставаща секунда от предаването. А звездата на Елън определено ще продължи да грее  дълго след последния епизод.