shareit

Умберто Еко: Кой се страхува от книжните тигри?

| от | |

Screenshot_9

Италианското издание „Еспресо” публикува статията „Кой се страхува от книжните тигри?“ от Умберто Еко. Препечатваме я от БГНЕС.  Еко е и философ-семиотик и медиевист, почитан от академичните институции в целия свят.

Безос и Бъфет залагат на вестниците. Независимо от това дали решението им е продиктувано от бизнес съображения, политически спекулации или защита на демокрацията, едно нещо е ясно – пророчеството за изчезването на печатната продукция не се сбъдва.

В началото на 60-те години на миналия век канадският културолог Маршал Маклуън обяви за големи промени в начина ни на мислене и общуване. Той разработи концепцията за „глобалното село“ и с появата и разпространението на интернет много от неговите предсказания се сбъднаха. Но след анализа на влиянието на печата върху културната и човешка еволюция в „Галактиката на Гутенберг“ Маклуън обяви в „За да разберем медиите“ и другите си трудове за залеза на писмената култура, над която ще преобладава многоизмерното възприемане на живота, осигурявано с помощта на електронните средства за комуникация. Медиите изведоха от неговите трудове извода, че „хората повече няма да четат, те ще гледат телевизия и ще получават информация с помощта на изображенията“.

Маклуън почина през 1980 г., когато се появиха първите персонални компютри (първите експериментални модели се появяват в края на 70-те години, но масовият пазар започва да се развива през 1981 с появата на Pc Ibm). Ако той беше успял да поживее още няколко години, тогава щеше да му се наложи да признае, че в света, в който преобладават изображенията, започва да се утвърждава нова писмена цивилизация: ти можеш да работиш с персонален компютър, ако умееш да четеш и пишеш, в противен случай едва ли ще постигнеш нещо. Факт е, че днешните деца могат да използват iPad още в предучилищна възраст, но цялата информация, която ние получаваме от интернет, електронната поща или СМС-те се базира на умението да четем и пишем. С появата на компютрите се повтори на нов етап ситуацията, описана от Виктор Юго в „Парижката Света Богородица“: свещеникът Клод Фроло първоначално сочеше книгата, а след това църквата, която се виждаше от прозореца и която бе украсена от изображения и символи, и казваше, че „това ще убие това“. Естествено, компютрите с помощта на които можем моментално да получим всякаква информация, доказаха ролята си на инструмент на „глобалното село“. Те са способни да възродят пред очите ни даже готическа катедрала, но при всички положения тяхната работа се основава на новите гутенбергови принципи.

Азбуката е необходима, както и преди. С изобретяването на електронните книги се появи възможността да се четат писмени текстове не на хартия, а на екран. В тази връзка възникна нова серия предсказания за изчезването на книгите и вестниците. В някаква степен те се основават на променените продажби на техните тиражи. Много лишени от фантазия журналисти обичат да задават на писателите въпроса, какво те мислят за изчезването на напечатаните на хартия текстове. За тях не е достатъчно твърдението, че книгата все още е важно хранилище и средство за предаване на информацията. Ние разполагаме с научно доказателство, че книгите, напечатани преди 500 години, продължават да съществуват, докато феромагнитните носители имат живот само 10 години. Това може да се твърди, защото днешните компютри не са в състояние да прочетат дискетите от 80-те години.

Вестниците съобщиха за чудотворни събития, значението и последствията, на които ние все още не сме осъзнали. През август Джефри Безос, президент и основател на компанията Amazon.com, купи вестник „Вашингтон Пост“. В същото време Уорън Бъфет, който провъзгласи бъдещия залез на печатната хартиена продукция, включи неотдавна в своята колекция 63 местни вестника. Както неотдавна отбеляза във вестник „Република“ Фредерико Рампини, Бъфет е гигант на страната икономика, а не новатор, но той притежава уникален усет в областта на инвестициите. Изглежда, че около вестниците обикалят и други акули от Силициевата долина.

Рампини задава въпроса, дали в бъдеще няма да сме учудени, ако Бил Гейтс или Марк Зукърбърг купят „Ню Йорк Таймс“. Даже ако нещо подобно не се случи, едно е ясно, че цифровият свят отново открива хартията. Какво означава това: бизнес съображения, политическа спекулация или желание да се запази печата в качеството на инструмент на демокрацията? За момента не съм в състояние да отговоря на този въпрос. Но интересното е, че ние станахме свидетели на опровергаване на предсказанието. Може би, Мао Цзедун е грешал, и трябва сериозно да се отнасяме към книжните тигри.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Слаймът завладява 1977

| от |

Слаймът на Mattel беше любимата играчка на всяко дете, привлечено от гаднички (но не прекалено гадни) неща. Той също така беше враг на всеки чист килим или стена. Но как тази пихтия от химикали става толкова популярна? Това е една история, която ще ни върне назад в неоновите дни от ерата на диското: 1976 г.

Nickelodeon's 2019 Kids' Choice Awards - Show

Slime е представена за първи път от производителя на играчки Mattel през зимата на 1976 г. Зелена на цвят и мека на пипане, играчката прониква между пръстите ви и обхваща всичко, върху което попадне – ръце, други играчки и дори косата на малката ви сестра или брат, ако сте особено палави.

Изработена от гуарова гума (полизахарид) и боракс (натриев тетраборат), пихтията запазва полутвърдата си форма дълго време, стига да я съхраняваме добре в кутийката й. Ако ли не, след известно време на повърхността й ще се образува твърда коричка. През годините, в които е популярна, които завършват около 1990 г., към играчката се слагат в комплект най-различни каучукови насекоми, червеи и дори очни ябълки, което добавя към приятния гаден ефект и я поддържа близо до върха на списъка с предпочитани коледни играчки, особено в годината след като излиза – 1977. Mattel също така пуска и настолна игра Slime Monster в края на 70-те, в която играчите, докато се движат по дъската, трябва да не бъдат заловени от отвратителното зелено чудовище, което ще ги хване, ако попаднат на квадратчето под него.

Slime си колаборира с няколко световни франчайза. Първият от тях е Hordek’s Horde Slime Pit от франчайза на Masters of the Universe в началото на 80-те. Играта използва отлично пихтията, защото някой от играчите може да падне жертва и да бъде заклещен между ноктите на птица срещу стилизирана тухлена стена с червена арка с лицето на Hordak, издълбано в центъра й. Над жертвата пък има огромна глава на динозавър и когато се натисне бутон в задната й част, Слаймът потича от устата на динозавъра върху пленения и го задушава. Слаймът да тече от устата на чудовище е популярна тема сред тези колаборации.

Kenner е друга компания, която намира хубаво приложение на слайма. Този път той участва в играчката Real Ghostbusters. Анимационният филм „Real Ghostbusters“ включва героите от игралния екшън „Ghostbusters“ от 1984, както и от продължението му. През 1987 г., обаче, Kenner добавя лилав и розов слайм към играчка пак по анимацията, която се нарича Ecto-Plazm Play Gel. Идеята и е, че чудовище се прикрепя към преса, в която се слага Слаймът и при натискане на пресата, гадорията излиза през устата му. По-нататък те добавят и още цветове – червено, жълто и синьо.

Играчките на Playmate по франчайза Teenage Mutant Ninja Turtle са следващите, които използва Слайм. В този случай играчката се нарича Retromutagen Ooze (или просто Ooze). Това име подсказва за връзка с химикалите, които всъщност създават Костенурките (и които дават силите на Daredevil на Marvel, както се твърди в комикса). Подобно на оригинала, Retromutagen Ooze първоначално се предлага самостоятелно в своя кофичка, както е показано на снимката. Има обаче няколко играчки, които включват Ooze като част от комплект. Ето например, Retrocatapult е такава играчка. Както подсказва името, това е едноместен катапулт, на който Слаймът се слага и съответно се изстрелва (радост най-вече за родителите…). Flushomatic е друга играчка, която използва Ooze. Тя представлява пластмасова тоалетна на върха на арка с резервоар отдолу. Слаймът съответно се изсипва в тоалетната и пада в резервоара, където може да има друга фигурка. Относно фигурки – Mutagen Man е човече („човече“), което представлява живо контейнерче със слайм, което има ръце и крака. И накрая Oozey, което произнася се „Узи“, като оръжието. То представлява обаче не ръчно оръжие, както името предполага, а такова, което прилича на топ. Този топ съответно изстрелва кофи за боклук (от малките, цилиндричните), пълни със слайм. Понеже катапулта не стига…

Nickelodeon's 2019 Kids' Choice Awards - Show

Въпреки че популярността му, както казахме, приключва през 90-те, Слаймът преви завръщане. Той се прокрадва между пукнатините и отново стига до децата благодарение на Nickelodeon. Началото е в детското шоу от Канада “ You Can’t Do That On Television“, където Слаймът (наричан там Гак, Gak) се използва срещу всеки, който изрече думите „не знам“. Предаването става толкова популярно, че пихтията се лее (доста богато и разточително) и в други предавания на Nickelodeon – „Double Dare, Wild и Crazy Kids“ и „Figure It Out“. Нищо неподозиращи знаменитости пък може да бъдат засипани със неоново зелен слайм на събитието Nickelodeon Kid’s Choice Awards. И когато това стане, почти всеки път се приема като чест.

Всъщност играчката се поява по Nickelodeon TV още през 1979 и така добива популярността, която ще я направи най-желаната коледна играчка същата година.

Това беше историята на продукта на Mattel, наречен Slime.

Историята на самата слуз обаче започва още в началото на 20-ти век. По това време науката обръща повече внимание на синтетичните полимери и при изследванията им се правят доста полезни открития. Основите им се полагат през 20-те години. Създаден е модел на молекулите им, който предполага, че те са в дълги, усукани, подобни на вериги формации. Тези модели по-късно се потвърждават и от двама учени, използващи рентгенови лъчи за изследване на естествен каучук (който, разбира се, също е полимер). Това е и горе-долу моментът, в който разработването на синтетични полимерни и пластмасови материали става сериозно и масово.

Компаниите от години произвеждат и предлагат продукти на базата на полимер, които приличат на слайм. Продават се различни пластелин и глина за моделиране, които са на такава основа. През 1943 г. Джеймс Райт се опитва да направи полимер от синтетичен каучук, който да се ползва при американските военни действия по време на Втората световна война. Не успява обаче да получи търсените от него свойства и след като се примирява с провала, отлага работата по проекта си. Няколко години по-късно, „провалът“ му попада у един служител на Dow Corning Corporation, който една вечер го показва на гостите си. Един от тях проявява интерес към нещото и усеща, че то има потенциал като нова играчка.

Silly putty dripping

Играчката Silly Putty в действие

След като е рекламирана в шоуто Howdy Doody през 1957 г., Silly Putty се превръща в национален феномен! През декември 1968 г. играчката дори отива до Луната, на борда на Аполо 8.

Освен от гуарова гума, слуз подобна на Slime и Silly Putty се прави и от поливинилов алкохол (PVA) и дори мляко. Но технологиите в тази посока постоянно се развиват и подобряват. Стив Спанглер дори прави от слузта изкуство.

Днес в интернет има безброй уроци как да си направим слайм сами и то с елементарни предмети и химикали от бита. Понеже знаем, че ще опитате – успех!

 
 
Коментарите са изключени

Как се заражда пушенето на тютюн

| от |

Кой точно първи пуши тютюн не се знае, но Джордан Гудман в книгата си „Tobacco in History“ изказва теорията, че растението се отглежда за първи път преди хиляди години в Америките, в регионите на днешно Мексико и Бразилия. То е отглеждано за лечебни и церемониални цели и е смесвано с други растения за създаване на халюциногенно лекарство. Доказателствата обаче сочат, че то не се е използвало всеки ден като навик.

Растението се потребява изключително на местно ниво до идването на Христофор Колумб. Когато Колумб пристигна на Бахамските острови, туземците му връчват подарък изсушени тютюневи листа. което едокументирано в дневника на му.

Европейците (най-вече испанци, португалци и французи) са използвали тютюн през втората половина на 16 век по подобен начин, както коренните американци – за медицински цели и като болкоуспокояващо. Всъщност през 1592 г. поетът Антъни Шут твърди в памфлета си „Тютюн“, че ползите за здравето от тютюна са толкова големи, че лекарите го пазят в тайна, за да останат болни, които да лекуват.

През 1619 г. холандски търговски кораб пусна котва в залива Чесапийк, Вирджиния, с двадесет пленени африкански туземци. Макар че има известни спорове дали това не са били първите африкански роби въобще в британските колонии или са били просто слуги, остава фактът, че са продадени против волята им като работници на тютюневи плантации. (Интересното е, че първият легален по тогавашните закони роб в тези британски колонии е бил собственост на един от ранните нелегални роби, продаден срещу волята му като слуга през 1620 г.)

До края на 17 век, Джеймстаун, Вирджиния произвежда над 11 000 тона тютюн годишно за Европа. Тютюнът става износ номер едно на британските колонии в Америка, от Мериленд до Джорджия. Дори Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън са били тютюневи производители. Англия, знаейки напълно, че нейните колонии контролират тютюневата промишленост, започва да манипулира цените и намериха начини да облагат тютюневите изделия с данък, за да си донесе още повече приходи. Затова и Американската война за независимост понякога се нарича „Войната за тютюн“ – поради финансовото значение, което индустрията има върху двете страни. Тютюнът има такава стойност, че дори помага за финансирането на войната, служейки като обезпечение за заема, който Бен Франклин взима от Франция, под формата на 2 000 тона тютюн от Вирджиния.

Но с нарастване на популярността му все повече и повече хора започват да забелязват вредите от пушенето. Например, през 1791 г., лондонският лекар Джон Хил пише за случаи, в които наблюдава, че употребата на стрит тютюн за шмъркане изглежда е довела до рак на носа.

William Michael Harnett (American, 1848-1892). Still Life with Three Castles Tobacco, 1880

Still Life with Three Castles Tobacco, Уилям Майкъл Харнет, 1880

Въпреки това употребата на тютюн продължи да нараства (както и използването на африкански роби като работници) поради изобретяването на пурите и цигарите. Преди 20-те години на 19 век тютюнът най-често се дъвче, пуши в лула или се шмърка. Никой не е съвсем сигурен точно кога и къде е била създадена пурата, но най-вероятно това е станало, защото навитите и пъхнати в тръба тютюневи листа са много по-лесни за транспортиране, отколкото в насипно състояние.

До 1830 г. Англия внася над 110 тона пури годишно. Съединените щати следват примера и до 50-те години на 19 век стават най-големите потребители на пури. Както и днес, тогава също кубинските пури се смятат за първокласни. В резултат, много производители на пури създават магазини в Тампа, Флорида, близо до кубинската граница, а Тампа става известна като „Градът на пурите“.

2008-07-24 Statue of James Buchanan Duke

Джеймс Бюканън Дюк

През 1880 г., се бележи силен напредък в индустрията, защото Джеймс Бюканън Дюк променя начина, по който се консумира тютюн. Бък Дюк е син на собственик на тютюнева компания и когато баща му се пенсионира, оставя компанията на Бък и брат му Бен. Бък, за да разграничи работата си от тази на брат си, започна да се специализира в пазара на тютюн на ръчно свитите цигари. По онова време те не са били особено популярни, но въпреки това той отваря фабрика в Дърам, Северна Каролина, и продава тези по-малки, по-преносими и дискретни цигари на богатите.

Малко предистория. През 1875 г., мъж на име Джеймс А. Бонсак създава машина, която свива цигари. Машината му е способна да произведе невероятните 120 000 цигари за един ден. Тя е унищожена при пожар, но Бонсак успява да я възстановява и получава патент за нея през септември 1880 година.

Точно такава машина търси Бък Дюк. Той прави сделка с Бонсак, според която, ако Дюк получи сериозна отстъпка от лизинга, той обещави така, че машината (и патента) на да струват милиони. Точно това и се случва. Заедно те правят толкова много цигари, че за известно време предлагането е по-голямо от търсенето. Дюк обаче се оказва цар на рекламата и инвестира днешния еквивалент на 25 милиона долара за спонсориране на състезания, раздаване на безплатни продукти и пускане на реклами във вестници. Това сработва и въпреки, че цигарите са били много нишов продукт преди две десетилетия, през 1900 г. са продадени над четири милиарда бройки, като Бък Дюк произвежда около 20% от тях.

Пушенето и тютюнът продължават да са популярни и през първата половина на 20 век. По това време лекарите се разделят на два лагера – едните казват, че тютюнът не крие риск за здравето, а други, че е опасен. Няколко държави в началото на 1900 г. имат сериозни ограничения върху продажбите и разпространението на тютюн. Тъй като компаниите за цигари се разрастваха и парите стават големи, тези ограничения отпадат с напредването на века. През 1950 г., д-р Ернст Л. Уайндър публикува революционен доклад в списанието на Американската медицинска асоциация, който демонстрира, че пушенето причинява ракови тумори при мишки. А останалото, както се казва, е история.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Легендарният вратар на Ливърпул, който стана убиец по време на войната

| от |

Брус Гробелар е един от най-големите вратари в историята на Ливърпул. Обичан от привържениците, с богата кариера в Англия и с редица трофеи на сметката си, включително 6 шампионски титли на Висшата лига с тима от „Анфийлд“ и завоюван КЕШ през 1984 г.

Но преди кариерата му на вратата да потръгне, той е изживял кошмарите на войната и признава, че футболът е бил неговото спасение.

Дълго време това беше непозната част от живота на южноафриканеца и феновете научиха за нея, едва след негови признания пред английската преса преди няколко години.

„След като отнемеш човешки живот, вече не си същият. Носиш последиците цял живот, мен все още ме побиват тръпки като си спомня“, разказва 62-годишният Гробелар, който игра в Ливърпул цели 14 години и записа над 600 мача, за да влезе в челната десетка по изиграни двубои за клуба.

Той е роден в Южна Африка, но е израснал в Зимбабве, още когато страната носи името Родезия.

По време на 11-месечната задължителна военна служба на Брус, в Родезия избухнала гражданска война и той бил пратен да се бие. Гробелар воювал в Родезийската война на страната на правителството, съставено предимно от бели, срещу разбунтувалото се коренно население.

По време на сраженията Брус бил още младеж и станал свидетел на смъртта на трима свои приятели, докато той самият бил принуден да убива и травмата от случилото се не му дава мира и досега.

“Щом се върна у дома или срещна стари приятели, спомените се връщат”, казва великият вратар пред „Би Би Си“. „В Африка приятелите много обичат да обсъждат темата, но не и аз. До 2-3 седмици, след като сме обсъждали войната, аз се будя всяка нощ, облян в студена пот, и треперя“.

„Постоянно благодаря на футбола за това, че ме спаси. Не физически, а психически. Ако не беше играта, щях да съм в тежка депресия, през войната се налагаше да убивам. Впоследствие футболът беше единственото, което ме разсейваше“, продължава разтърсващия си разказ Брус Гробелар.

Спомням си първия път, когато трябваше да убия човек. Още виждам очите му. Погледнах го, пулсът биеше в ушите ми и първото нещо, което трябваше да направя, беше да натисна спусъка и да се прикрия. Усетих облекчение, че съм го застрелял преди той да застреля мен”.

Футболистът преминава през ужаса, по-късно прави трансфер в Канада и заиграва за Ванкувър Уайткапс, а първият му отбор в Англия е Крю Аликзандра, където се подвизава под наем.

Именно заради представянето си в Крю, Гробелар е забелязан от легендарния мениджър на Ливърпул Боб Пейсли, но трансферът му за малко да се провали.

„Имахме мач срещу Йорк Сити и аз излязох да загрявам, а нашият треньор взе да клати отчаяно глава. Питах го какъв е проблемът, а той ми обясни, че много важни хора дошли да ме гледат, но щом съм излязъл да загрявам с чадър, те станали и си тръгнали. А тогава валеше наистина много силно и не исках да се мокря преди мача“.

Тази загрявка с чадър все пак не спира вратаря по пътя му към „Анфийлд“ и след година той става играч на Ливърпул.

Съдбата обаче му готви още изпитания – Гробелар е в тима при двете големи трагедии за привържениците - „Хилзбъро“ и „Хейзел“.

Финалът на КЕШ през 1985 г. между Ливърпул и Ювентус се превръща в кошмар с 39 загинали зрители след сблъсък между агитките и срутване на стена на стадиона.

Брус Гробелар разказва, че тогава на „Хейзел“ намерил два заровени ножа в малкото наказателно поле, когато излязъл на терена. За него не било необичайно да играе пред враждебна публика и през годините от трибуните към него са летели стрелички за дартс, монети, топки за билярд и даже картофи с ножчета от бръснач в тях.

А към края на активните години от кариерата му, той се сблъсква с едно последно изпитание – обвинение в уреждане на мачове.

Случаят е от 1994 г. и беше разпространен от британския таблоид „Сън“, който се беше сдобил с уличаваща видеокасета.

Съдът в крайна сметка оправда Гробелар и до днес той отрича обвиненията, но признава, че случаят е съсипал неговата кариера и брак: „От началото до края отне шест години, а после още шест, докато и бракът ми приключи. Така че обвинението ми отне общо 12 години от живота“.

 
 
Коментарите са изключени

Как 200 жени се изправиха срещу своя насилник – отмъщението се сервира студено

| от |

Легендата разказва, че отмъщението е много сериозно ястие, което винаги трябва да се сервира студено. Много важна подробност е, че добрият готвач избира перфектния момент за тази цел и знае как да поднесе това ястие. Този социален акт на възмездие винаги успява да допринесе за ответен удар. Има и изключения, особено ако някой иска да изпрати съобщение в името на справедливостта. Прехвърляме се в Индия, където престъпността винаги е била символ на изпуснатото зло от кутията на Пандора.

Индия винаги е оперирала по някакви много странни закони и за всеки чужденец е особено трудно да открие логиката на съществуване. Герой на тази история е Аку Ядав. Аку е известен като един от най-жестоките и върлуващи изнасилвачи в Нагпур.

Градът има популация от 2,4 милиона души и сериозно количество бедни жители. Най-ниската част от обществото не можело да използва услугите на властта. Много често линейките не се разхождали до гетата, а полицията изобщо не се интересувала от съдбата на жителите. Социалната картина е много идентича и в много други индийски полиси. Аку имал едно много интересно забавление през последните години на своя живот – изнасилвания.

След като полицията не си мърдала пръста, а дори ням адвокат можел да накара жалбите в управлението да изчезват, Аку бил спокоен и осъзнал, че е недосегаем. Легендата разказва, че насилника има в досието си поне 24 жалби, сред които и показания за три извършени от него убийства, но не е виждал вътрешността на съда, нито шансовете да попадне в затвора. Не е ясно колко точно години г-н Ядав е имал възможност да се възползва от безплатните сексуални услуги, но легендата разказва, че почти във всеки дом или барака от гетото Кастурба Нагар има по една негова жертва.

В повечето случаи се използвали и услугите на помощници, които да помагат или да държат мъжа на жертвата. В един момент трябва да сметнем за логично, че когат случаите зачестили и полицията нямало как да игнорира повече жалбите, някаква демонстрация на действие би била адекватна. И такава наистина имала, Аку започнал да дава подкупи. Скромни символични дарения в полза на полицията винаги са добре дошли. И докато имало пари, всяка жалба била потулвана. Да не говорим, че редица от жертвите просто не вярвали, че има смисъл да ходят в полицията, след като стават свидетели на бездействието. Липсва точна хронология на всички извършени зверства, както и списък на всички пострадали.

Ако някой се опитал да наддигне глава и да се изправи срещу ужасите и неправдата, Аку започва да използва заплахи като заливане с киселина, да изнасили отново жертвите или да нарани друг член на семейството. Колективният страх очевидно може да властва дълго сред най-ниските слоеве на обществото. Има само една подробност – понякога и на най-бедните им писва от безредиците. Щом някой спре да вярва на страха и възможностите, идва време за нещо много страшно и ядосано. На една от изнасилените ѝ омръзнало да чака някакво чудо и благодарение на друг член от семейството решава да се възползва от всички закони. Вместо да подава жалба, дамата прескочила полицията и веднага стигнала до комисаря на полицията.

След като униформеният разбрал за първи път каква е картината в гетото, веднага решил да разпореди разследване, гарантирайки, че никой повече няма да пострада. С нови сили и достатъчно побеснели граждани, същата вечер към дома на насилника тръгва цяла талпа от побеснели хора. Те много добра знаели къде да намерят Аку. След като вратата му буквално се отделя от пантите, извергът е изкаран навън със сила. Не е ясно колко точно е бил налаган от жертвите, но полицията успява да възтанови реда и да го прибере в килия. Според очевидци, това е бил единственият начин да го спасят и да го изправят пред съда. Само няколко дена след запознаването на съда с провиненията на Аку, до гетото се чува нова по-страшна новина – изнасилвачът може да бъде пуснат под гаранция. Това била последната искра в тубата с бензин, последвалата експлозия от гняв била нещо невиждано до този момент. Около 200 жени се въоръжили с камъни, ножове и всякакви подръчни материали. Почти всички били жертви на изверга, а някои просто били добри приятелки, които искат да участват във въргала. Докато всички стоят мирно и тихо в съда и чакат появата на Аку, той не влиза като смирен престъпник, а като герой. Може би това допълнително нагнетява обстановката. Докато се разминава с една от жертвите я нарича простутка и обещава, че след като излезе ще я изнасили отново. Придружаващият полицай се разсмива и всички следващи събития се случват твърде бързо. Една от всички 200 жени в залата се разкрещява „Ти или аз“ и всички нападат с ножове изнасилвача. Политат камъни, започват да се нанасят множество прободни рани. Пазачите били изумени и нямало как да реагират, а и честно казано не са искали да влизат в този кръстосан огън. Остриета летели във всички точки от тялото и щом 200 гневни жени не могат да се спрат, можете да си представите какво е щяло да се случи с пазачите. След като гневът най-накрая бил предаден по тялото на подсъдимия, лекарите установили , че една от всичките 200 жени е успяла да отреже дори достойнството на Аку – явно е искала да бъде сигурна. Някои от дамите така или иначе успяват да влязат в ареста, но през 2012 всички са освободени поради липса на доказателства.


View this post on Instagram

. ⏩SERANGAN WANITA YANG MEMATIKAN⏪ ➡Akku Yadav adalah penjahat kelas teri di Desa Kasturba Nagar, India. Dia tak segan merampok bahkan membunuh, dan sering keluar masuk penjara. Namun di penjara ia tidak pernah kapok karena selalu dijamin bos besarnya dari New Delhi. ➡Aksi kekejaman Akku yang tidak bisa ditolerir lagi adalah saat dia bersama gengnya menyeret paksa gadis 12 tahun dari rumahnya. Bahkan dia memerintahkan gerombolan penjahat untuk memerkosa korban beramai-ramai. Tidak terima dengan tingkah Akku yang kelewat batas, sebanyak 200 wanita mengeroyok akku ➡Pertama Akku disiram bubuk cabai dan dilempari batu hingga tak berdaya. kemudian ada seorang wanita mengeluarkan pisau dan memotong kemaluan Akku,tidak sampai disitu kemudian akku di tusuk beramai-ramai sebanyak 70 kali ➡Akhirnya polisi hanya bisa menetapkan beberapa wanita seabagai tersangka, setelah sebelumnya mereka meminta dibui bersama-sama. #CMIIW #deepweb#scarygame#deepwebindo#deepwebindonesia#creepypasta#creepy#creepypastaindo#creepypastaindonesia#pemakaman#deepwebid#gore#infantdeath#darkwebindo#darkwebindonesia#ritual#disturbing#dafulove#disturbingvideo#redroom#lfl#fff#l4l#f4f#psyco#story#tibet#creepyvideos#akkuyadav -ck

A post shared by Deepweb (@deepweb.indo) on

Няма как да се знае коя жена е нанесла фаталния удар. Реакцията успява да подобри работата на полицията значително. Никой не е искал да види 200 гневни жени втори път да побеснеят отново. Историята на Аку продължава да се разказва като много вълнуваща легенда. Всички са доволни, че най-накрая с демонстрация на сила индийските жертви се превръщат в активни борци за справедливост. Цялата женска инквизиция напомня много за легендарната песен на Eagles, в която всички гости на хотела с малки ножчета се борят да победят чудовището. Годините се разминават, за да кажем, че аудиторията наистина

 
 
Коментарите са изключени