Убийците са новите герои

Щом и Мишо Шамара изрази мнение по екшъна „Доктора срещу Плъха“, нещата наистина стават сериозни. Обществената хистерия избухва като фойерверки, непредпазливо отворени от зъл тийнейджър, а призивите от типа на „До Народа: Въоръжавайте се!“ се множат като зайци в овулация.

Добре де. Ясно е, че никой няма да остане безразличен към обществената дискусия, в която се нищи въпросът можем ли да се защитаваме срещу престъпнците. Кой иска да се събуди през нощта, за да отиде до тоалетната, и да завари млад здравеняк, накичен със златата на баба, да тършува в шкафа със сервизите от полски кристал? Едно време хората без свян са се саморазправяли посредством импровизирана бухалка с всеки, нахлул в тяхната пещера и всичко си е било точно.

Проблемът е, че сега живеем в нещо като цивилизация и имаме нещо като закони, които дори трябва да се спазват понякога, за да я опазим тая цивилизация.

В нейно име е добре за малко да се отстраним от бурната емоция на масите, които раздват правосъдие във Фейсбук и по улиците и да си дадем сметка, че от социалната епопея „Доктора срещу Плъха“ произтичат някои опасности.

„БРАВО, ДОКТОРЕ, ТИ СИ ГЕРОЙ, БЪЛГАРИЯ Е ЗАД ТЕБ“

Дори да приемем, че докторът е действал по право, застрелвайки от упор престъпника, ограбващ гаража му, това не го прави герой. Законът трябва разумно да овластява човек да пази живота и собствеността си, но убийството не е героизъм. Дори националните ни герои са били герои въпреки убийствата, които са извършили, а не заради тях. По време на война, законът не важи. В литературните и кино образите на войната някои войници изглеждат героични, но истината е, че в убийството, дори когато е неизбежно, няма нищо красиво: само кръв и лайна. Отнемането на човешкия живот е божествена работа, не човешка. И изземването на задачите на Господ не могат да се нарекат героични, дори когато са неизбежни.

„До Народа: Въоръжавайте се!“

Оказа се, че ужасно много хора искат да носят пистолети в диагоналките си и да държат пушки в гардероба между чорапите. Това е леко притеснително. Първо, защото огнестрелното оръжие в нечии ръце е „нож с две остриета“. Ако си дремете вкъщи, а в съседната стая наистина са децата ви, и у вас нахлуе рецидивист, а вие извадите пистолет, хич не е ясно кой ще пострада. Дори един газов пистолет, с който трудно може да убиете човек, но лесно може да натровите кучето си, е опасност в ръце, които не знаят как да боравят с оръжие. А и нека да сме честни: ние сме си балканци и фитилът ни е завидно къс. Не ми се мисли в каква арена ще се превърнат софийските улици, ако всеки нервен шофьор има по един пищов в жабката. Вие самите имали ли сте моменти, в които ви е идвало да стрелнете някой, ако имате пистолет? Имали сте, нали? Но сега сте си вкъщи, а не в килия. Защото в този момент само сте псували и не сте имали пистолет.

Смърт за всеки, проникнал в чужд дом

Имах един приятел, който като тийнейджър редовно се прибираше пиян и бъркаше етажа, влизайки да спи на дивана на съседите от долния етаж. Те не заключваха и от време на време сутрин попадаха на хъркащия пич, който просто си беше полегнал там и си спеше. Все още има хора, които си ходят на гости, без да звънят на вратата – останка от старото българско гостоприемство, когато не всички наблюдавахме осторожно камерите на паркинга в дебнене на бабата, която не чисти след кучето си между колите. Понякога не заключвам и племенникът на мъжа ми нахлува у нас с взлом, започвайки веднага да чупи неща и да тормози котката. Дразни ме, да, но няма да го гръмна.

Узаконяване на саморазправата

Вярно, инстутициите у нас не са достатъчно надеждни. На всички ни се е случвало да се обадим в полицията, защото някой от бандата Бийгъл изнася телевизора или в градинката пред Народния театър десет души бият един. И всичи сме се сблъсквали с безсилието, когато ни отговорят, че няма свободен екип или ни попитат „КОЙ Народен театър?“. Разбира се, когато се наложи катаджия да ни глоби за влизане в забранена улица, родната полиция е безмилостна. Българите нямат доверие в полицията, нито в прокуратурата, нито в съда. И това е много лошо, но има своето логично обяснение, облегнато на опита – невинаги институциите работят. И все пак…начинът за измъкване от тази ситуация е оказването на сериозен натиск върху тези институции, заклещването им в ъгъла и настояването законите да се спазват. Можем да приемем, че донякъде протестите от последните дни са именно това, и това е чудесно. Но често надигащите глас призиви за саморазправа са пътят към анархията – а анархията, разбрали сме от историята, не е по-хубава от диктатурата. От нищо не е по-хубава.

Злобата на масите

В България смъртна присъда няма. Което значи, че дори Плъха да беше убил Доктора със все жена му и дъщерите му, той щеше да лежи в затвора известно време, но нямаше да бъде изпържен на електрически стол, нито щеше да му се бие смъртоносната инжекция, която се бие на убийците в някои щати. Народът обаче иска смърт. Иска да се лее кръв. Да се бесят хора. Да се горят, да се колят. Цялата тази първична агресия, която бликна като от разпрана артерия на обществения организъм, може да докара тръпки по гърба и на най-здравомислещия човек. Масите са лошо нещо, винаги са били. И с нищо не показват, че ще еволюират в нещо по-добро. „Народът“: това масата ли е? И ако да – какъв медикамент има фармаиндустрията за народ, който живее в очакване, че ще бъде ограбен във всеки един момент, иска да реже гърла и се обединява винаги и само около нещо гадно? Дори Слави не може да оправи нещата, ако народът буксува в първосигналната си „вековна злоба на роба“. А ако питате руския патриарх – сигурно ще ви каже, че за такъв народ напразно са загивали руснаците.

Висшето образование е панацея

Единият е лекар, другият – плъх. Както бе написал режисьорът Йордан Славейков, „Не съм сигурен дали тоталното разчовечаване започва от езика. Но съм уверен, че завършва при, с него„. Който е чел мои текстове, знае, че винаги съм защитавала лекарското съсловие. Винаги. Но в случая образованието не е релевантно. Ако ме питате кой ми е по-симпатичен: да, белият лекар, който лекува хора, ми е по-симпатичен от силно татуирания циганин с плочките. Вярвам, че лекарската професия е призвание и че има осезаем полъх божественост в работата да спасяваш и лекуваш хора. Но когато говорим за убийство, професията не е от твърде голямо значение. Както се казва в пиесата на Жолт Пожгай, „Лизелота и месец май“, „Казват, че съм бил прост. Но я вижте историята. Учените хора са били учени, пък вижте какво са вършили“.

Расизмът

На българите им е писнало от цигани и това е разбираемо. Огромен процент от нашите си цигани (а май и от тези на другите) са необразовани, прости, мързеливи, крадливи, нагли пр. Всеки българин може да опише циганите с толкова прилагателни, че Стивън Кинг, който мрази прилагателните, да превърне България в новия Мейн. Но между битовата ненавист към циганите и призивите „Циганите на сапун“ и „Хитлер беше прав“, няма много голямо разстояние. Както е казал Достоевски в „Идиот“, „От силата на правото до правото на силата няма даже и една крачка“. И не, не харесвам Българския Хелзинкски комитет. Смятам, че са идиоти. Но нямам и татуирана свастика и желание да коля цигани. Убийте ме с камъни.

*Колажите са взети от Facebook