Турско-руската империя

| от |

Мехмет Сейфетин Ерол, в. „Милли Газете“

Ефектът от еднодневното посещение на руския президент Владимир Путин в Турция надмина всички очаквания. Вероятно най-важният от множеството въпроси, на който сега всички се опитват да намерят отговор, се състои в това, какъв мащаб в близко бъдеще ще придобие енергийното сътрудничество между Русия и Турция.

Посланието на Путин беше насочено към развитието на турско-руските отношения, които са започнали в периода на национално-освободителната борба на Турция начело с Кемал Ататюрк, в един определен момент са прекъснати заради политиката на Сталин, а след това не са успели да намерят своята правилна посока.

В хода на изпълнената с изненади визита Путин не посочи единствено името на обединението, което беше напълно уместно. В противен случай щеше да стане очевидно, че резултатът от това посещение говори за полагането на основите на нов вид „евразийски съюз“. Неговата поява е само въпрос на време.

Този нов процес, при който в центъра на отношенията се намира енергетиката, означава, че кошмарът, надвиснал над Запада в течение на последния един век, започва да се сбъдва. Но големият ужас за западните страни се състои в това, че този кошмар няма да е последният.

Нека разгледаме руско-турските отношения. Когато в наши дни вече в много по-голям мащаб започнаха да възникват заплахи, с които Турция и Русия вече са се сблъсквали през 20-те години, в историческата памет на Анкара и Москва се появи чувството за дежа вю.

В тази нова атмосфера на заплахи в контекста на Кавказ, а след това в Черно море и Близкия изток, които имаха за цел да въвлекат всяка една от нашите две страни в гражданска война и процес на балканизация, отново сработиха „дълбоките рефлекси“.

В тази връзка въобще не е случайно, че отношенията, които след сътресенията от 1938 г. бяха прекъснати през 1945, а след това никога не успяха да се върнат към първоначалното си качество, след терористичните нападения на 11 септември 2001 г. започнаха стремително да се връщат към своя исторически код. Във въздуха започнаха да витае идеята за съюз на основата на евразийското ни сходство.

Затова подписаният през ноември 2001 г. План за действие за развитието на сътрудничеството между Русия и Турция в Евразия се превърна в пътна карта, в съответствие с която страните се договориха да не влизат при никакви условия в конфликт. А през 2010 г. благодарение на тази карта отношенията получиха нов импулс за развитие.

Анкарската среща показва, че осъществяването на целите, поставени през 2010, е ускорено и процесът всеки един момент може да навлезе в заключителния си етап. Следователно ние сме свидетели на възникването на „съюза на другите“, което съществено ще промени курса на глобална борба на силите.

Основата на това обединение, удрящо Запада по най-болното му място, е многостепенната „енергийна сигурност“. Последният ход на Путин по „Южен поток“ в действителност не е нищо друго, освен опит да привлече на своя страна най-големите козове, които Западът сам се опитваше да използва против Русия. По-точно казано Русия иска да лиши Запада от алтернативи.

Това е ход, в резултат на който победата преди всичко е за Русия. Благодарение на тази маневра в последните минути Русия, от една страна, не губи Турция, а от друга – предлага с нейна помощ да запази монопола в енергетиката. По оста на турско-ислямския свят тук е налице мултипликационен ефект. Неговото въвличане в този процес е способно в един момент да разруши всички съществуващи в света уравнения и баланси.

Без всякакво съмнение, без Турция политиката на Запада в сферата на енергийната сигурност означава поражение във всички региони. Първоначално в Кавказ, Близкия изток, Балканите, Източното Средиземноморие, Черно море, а след това и в Иран, Афганистан, Средна и Южна Азия.

Затова когато руският президент заявява, че заради позицията на Европейския съюз проектът „Южен поток“ се отменя, при това Русия е готова да осигури нуждите на Турция от енергийни ресурси и да построи нов газопровод, това е доста скромно в сравнение с тези възможни ефекти и загуби, за които се споменава по-горе!

Никога не трябва да се забравя, че към този процес могат да се присъединят Германия и Иран. Поне от гледна точка на Иран това изглежда напълно вероятно. Освен това, желанието, появило се на дневен ред в началото на новото хилядолетие на конференцията в Истанбул, на практика се сбъдва заради политиката на САЩ /Запада/, която не внушава доверие.

От самото начало осъществяването на този проект е в разрез с интересите на САЩ /Запада/, от друга страна, от гледна точка на целия свят той може да бъде разглеждан като вероятност от възникването на своеобразна буферна сила между САЩ /Запада/ и Китай.

В отговор на възможните опити за саботиране на този проект не трябва да се игнорират инструментите, с които разполагат Турция и Русия. Сега огромна роля ще играят допълващите се особености на тези две страни, а също така позицията останалите регионални и глобални сили, подкрепящи идеята за многополюсен свят.

Вземайки предвид всички случващи се в тази връзка събития, можем да твърдим, че Турция и Русия са стартирали много сложен и деликатен процес във вътрешната политика. Политическата история познава много примери, които са приключвали с неуспех. Да си спомним, например, незавършените усилия на Аднан Мендерес, министър-председател на Турция от 1950 до 1960 г., който беше свален в резултат на преврат, съден и екзекутиран. /БГНЕС

 
 

Как да диагностицираме Паркинсон рано

| от chr.bg |

Южнокорейски учени откриха нов метод за ранна диагностика на болестта на Паркинсон чрез анализ на ретината на окото, пише сайтът Нюз медикъл.

Екипът на д-р Джи Янг Ли от Сеулския национален университет установи, че ранният стадий на споменатото тежко заболяване е съпроводен с измиране на клетки на главния мозък. При този процес се наблюдава изтъняване на ретината на окото. Тази беше констатирана от южнокорейските учени за пръв път в историята на медицината. По думите на Джи Янг Ли откритието на екипа й ще позволи ранното диагностициране на болестта на Паркинсон чрез очен преглед.

В експериментите са участвали 49 възрастни пациенти със симптоми на болестта на Паркинсон и 54 възрастни южнокорейци без подобни оплаквания. Чрез анализ на ретината учените безпогрешно могли да определят кои са здравите и кои са болните.

 
 

Храната е по-вкусна, когато е сервирана върху ленена бяла покривка

| от chronicle.bg |

Eкип учени от университета в Копенхаген установи, че когато ястието е сервирано върху снежнобяла ленена покривка, то ни се струва по-вкусно.

Д-р Цзън Лю провел експерименти в реална обстановка с 250 клиенти във френски ресторант. Ястията им били сервирани върху хубави бели ленени покривки или върху хартиени с ниско качество. След това участниците в експериментите трябвало да дадат оценка за това колко е била вкусна храната им.

При едни и същи ястия, тези, които били сервирани върху ленени покривки, се сторили на клиентите с 10 процента по-добри на вкус.

Според Цзън Лю, атмосферата е толкова важна за храненето, колкото и самите кулинарни специалитети. Хубавата обстановка, покривките, кърпите, чашите, посудата и приборите създават амбианс, който придава допълнителна стойност на храната. И добрите ресторантьори никога не пренебрегват именно тези детайли.

 
 

Геолозите и миньорите – те да са живи!

| от Боян Рашев |

 

Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…

Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите. Празнувам, защото знам какво представлява работата им, колко трудна и тежка може да бъде и колко много осигурява на цялото общество. Всъщност, на тях дължим практически всичко. Просто се огледайте! Всеки предмет, който видите, е излязъл под някаква форма от земните недра – материалите за производството му са извадени от мина или сондаж или, ако е от биомаса, със сигурност е произведен или транспортиран с използване на енергия, която идва от мина или сондаж. Посочете нещо, което има значима роля в ежедневието ви и не отговаря на горното описание и признавам, че греша. Не можете, освен ако не сте корабокрушенец на самотен остров. Но пък тогава вероятността да четете този текст клони към нула.

Защо тогава ги пиша тия неща изобщо? Защото модерното общество толкова се отдалечи от източниците на материалните си блага, че изпадна в някакво абсурдно отрицание на тяхното значение – даже ги низвергна. През 70-те група „умни“ хора лепнаха на полезните изкопаеми етикета „невъзобновяеми“ и днес „зелените“ политики на ЕС са базирани на утопични идеи като „кръгова“ или „био-базирана“ икономика, „нулеви отпадъци“ или възобновяема енергия, които заклеймяват добива и го представят като нещо „лошо“ по дефиниция.

Понятието „невъзбновяеми ресурси“ е лишено от смисъл, но днес се набива в главите на децата ни още в първи клас! Не се възобновявали достатъчно бързо, така че били изчерпаеми и не трябвало да зависим от тях? Дрън-дрън… Хайде, сетете се за глобално изчерпан „невъзобновяем“ ресурс? Не се мъчете – не можете! А за изчерпани възобновяеми ресурси примери, колкото щеш – от динозаврите, през китовата мас и слоновата кост, та до перата от странстващ гълъб…

Човешката цивилизация се създава в момента, в който хората се научават да ползват каменни сечива и други неща, създадени от полезни изкопаеми – пясък, глина, метали, фосилни горива. Последните са особено важни, защото достъпът до евтина, изобилна и надеждна енергия е основен двигател на развитието – без нея сме обратно в пещерите. Историята на човешкия прогрес може да бъде описана накратко така – процес на непрестанно ограничаване на зависимостта ни от капризите на природата, който се случва благодарение на растящия добив и умение да използваме полезни изкопаеми. Долните две графики кристално ясно го показват – геолозите и миньорите ни снабдяват с практически всичко, което приемаме за даденост.

Световно потребление на материали по тип ресурс (Krausmann et al., 2010):

Global_resorce_use

global-primary-energy-1024x723

Живеем на доста голяма планета – как точно си представяте обем от 1,0832×1012 km³? Съставена е от огромен брой елементи, съединения и минерали. От гледна точка на примитивните хора понятието „невъзобновяеми ресурси“ не включва практически нищо освен камъните на повърхността, от които те правят остри предмети. После откриват някои минерали като солта, пясъка, глината и самородни метали като злато, сребро и мед, които с малко преработка и/или претопяване могат да превръщат в нещо използваемо. И така „невъзобновяемите ресурси“ се оказват доста повече. После се научават да добиват желязо, калай и други метали от руди. Този процес на „откриване“ на нови ресурси всъщност днес е по-бърз отколкото, когато и да било в историята. Най-новите примери включват литий за батерии и индий – за екрани. Защо си мислим, че сме стигнали края на технологичния прогрес и утре няма да изскочат нови, напълно непознати ни ресурси?

За да се ограничи понятието „невъзобновяем ресурс“ количествено, се коментират т.нар. „доказани запаси“ – количествата метали, горива или други суровини в детайлно проучени находища, чийто добив е икономически ефективен. Статичното разбиране предполага, че те са крайни и просто се изчерпват. Това обаче не е така, защото запасите зависят от наличните технологии и цена. Нещо повече, доказването на ново находище увеличава запасите. Технологичният напредък също – през 70-те например глобалните запаси на мед скачат рязко поради развитието на процеси за добив на оксидни руди, които дотогава са били отпадък, а през 90-те оптичният кабел и безжичните връзки освобождават комуникациите от медната зависимост. За шистовата революция при нефта и газа вече практически всеки е чувал, което не пречи на цели страни да се правят, че я няма.

Факт е, че запасите на всички известни ресурси – от горива, през руди, до индустриални минерали – днес са много по-големи, от когато и да било. Тоест, колкото повече добиваме, толкова повече намираме. А все още си чоплим преди всичко по повърхността на земната кора, която иначе е дълбока до 70 км. – подземните находища тепърва ще се разкриват наистина масово. Да не говорим за добива на руди по дъната на океаните, който тепърва прохожда, а вече има сериозни планове и за прехващане на астероиди…

Но да се върнем на геолозите и миньорите, защото всичко идва от тях, а те днес наистина имат повод да празнуват. Защото няма друга страна в ЕС, в която добивът и първичната преработка да имат толкова водеща роля в икономиката. В глобалния Индекс на минния принос на Международния съвет по мини и минерали (ICMM) от 2016 г., България се намира на 53-то място в света, като се нарежда първа сред страните от ЕС. Изоставаме в сравнение с Австралия и Канада, но пък изпреварваме с малко дори Финландия и Швеция. А в изданието от 2018 г., което предстои да излезе, би трябвало да сме още по-напред. Защото се проучва къде ли не и нови находища изскачат постоянно; медните, златни и оловно-цинковите рудници и металургични предприятия се развиват бурно; а лигнитните въглища – колкото и да не им се иска на много хора – отново, пак и все още осигуряват 44% от електроенергията на страната ни. И на практика това няма как скоро да се промени.

Вчера прочетох, че „близо една трета от наетите за работа на новия златен рудник Ада тепе хора са се върнали от чужбина„. С една дума: Геолозите и миньорите – те да са живи!

Честито, колеги!

Текстът е взет от блога на автора с неговото изрично съгласие.

 
 

Азия Ардженто е платила на мъж, който я обвинява в сексуално посегателство

| от chr.bg |

Италианската актриса Азия Ардженто, която е една от водещите фигури в движението Аз също и която бе сред първите обвинили продуцента Харви Уайнстийн в изнасилване, е платила значителна сума на мъж, който твърдял, че тя го е нападнала, предаде Франс прес, като се позова на в. „Ню Йорк таймс“.

Става дума за платени 380 000 долара. Те били преведени на Джими Бенет, американски актьор и музикант. Той твърдял, че Ардженто извършила над него сексуална агресия в хотелска стая в Калифорния през 2013 г., пише нюйоркското издание, което се позовава на документи, които е получило от неидентифициран източник. В тях адвокатите на Бенет описват срещата му с Ардженто в хотелската стая като „сексуална агресия“, която е травматизирала младия мъж и е застрашила психическото му здраве. По онова време Бенет бил на 17 години и 2 месеца, а Ардженто била на 37 години. В щата Калифорния трябва да си навършил 18 години, за да се смята, че си дал съгласие за сексуална връзка.

Бенет имал намерение да съди Ардженто за изплащане на обезщетение от 3,5 милиона долара. Накрая се стигнало до споразумение за изплащането на 380 000 долара.

Засега Азия Ардженто и адвокатите й не са коментирали информацията.