shareit

Цвета Кирилова, Сдружение Азбукари: Държавата финансира само определени НПО, без да е ясно на какъв принцип

| от |

0511101001382688862_3797_600x458Цвета Кирилова, председател на „Сдружение Азбукари”, в интервю за предаването „Добро утро, България” на Радио „Фокус”
Водещ: Велико Търново снощи бе домакин на благотворителен концерт за набиране на средства за изграждане на детска площадка и за деца с увреждания. Г-жо Кирилова, как премина концертът, имаше ли интерес от страна на гражданите и гостите на Велико Търново?
Цвета Кирилова: Бих казала, че доста успешно премина тази благотворителна инициатива с голямо внимание и загриженост от страна на гражданите на Велико Търново за създаването на едно успешно начинание, именно детска площадка, която ще бъде адаптирана и за дечицата с увреждания. В концертната зала, в Двореца на културата и спорта снощи пристигнаха много хора. Залата наистина беше изпълнена с доста и млади, и възрастни, и дечица, хора, които бяха дошли, за да отделят и от времето си, и от емоцията си, и от ежедневието си, за да приветстват всички онези популярни изпълнители, които също подкрепят националната кауза „Вярвам в теб!” и застанаха на драго сърце в името на това да подобрим живота на децата, да осмислим тяхното бъдеще и да създаваме нещо постоянно и трайно, което ще е в тяхна полза. И най-вече да направим така че децата, които са с увреждания да бъдат равностойни и да имат пространство за игра с всички останали – нещо, което досега не е правено в България, но тепърва предстои да се развива и надявам се, ние като сдружение да имаме големи заслуги за това.

Водещ: Имате ли вече информация каква дума успя да събере концертът снощи?
Цвета Кирилова: Мога да ви кажа, че около 1150 са билетите, които са продадени. Всеки един от билетите струваше 10 лева. Все още правим още малко изчисления, тъй като на различни места бяха продавани билети, ще имаме малко по-късно окончателна информация, но около приблизително около 1200 билета са, образно казано, тези, които са от концерта през изтеклата вечер.

Водещ: Нека използваме този конкретен повод, за да напомним още веднъж каква е общата сума, която трябва да съберете, за да реализирате инициативата и, разбира се, да добавите другите възможни начини за дарения и включване в инициативата, извън този конкретен концерт.
Цвета Кирилова: Благодаря за този въпрос и за тази насока. В същото време ние правим още няколко възможни инициативи, които създават възможност да наберем нужните средства, а те са 215 хиляди с ДДС. Тази сума на пръв поглед звучи много, но не е много за един терен от приблизително 900 квадратни метра. Става дума за почти декар, където децата ще могат да играят безпрепятствено и там, разбира се, ще има модули и елементи на обучение, съоръжения, които ще дават възможност на децата в инвалидни колички, деца, които са с различни видове заболявания да се наслаждават на играта сред другите деца. Аз много искам да отбележа, че това не е площадка само за деца с увреждания. Това е нещо много важно, което вашите слушатели трябва да знаят и всички ние. Това ще бъде площадката, където ще става социалната интеграция, социализирането на децата, за да спрем да ги държим в изолация и да ги наричаме „различни”. Те имат право да бъдат сред всички нас, да растат заедно, всички деца да си играят и едновременно с това да се приемат със своите различия, каквито и да са те, и разбира се, най-вече да си помагат, защото европейските общества имат точно тази образованост и цивилизованост. Редно е и ние да ги настигнем и да постигнем нещо добро в тази посока. Иначе средствата се набират и чрез банкова сметка, която е посочена на сайта azbukari.org. Всеки, който желае може да пости този сайт, сайтът на „Сдружение Азбукари”. Там е поместена банковата сметка, където ние набираме средства, има и възможност чрез изпращане на кратно съобщение, смс с текст DMS 123 на номер 17 777. Това са възможностите. Разбира се, нашият екип е неотлъчно на разположение да окаже подкрепа на всеки, който е заинтересован и иска да получи повече информация, на нашия сайт има и нужните телефони затова, така че във всеки един момент, всеки гражданин, който иска да подкрепи тази национална кауза сме я нарекли. Тя не е просто каузата на „Сдружение Азбукари”. Ние много силно искаме да застъпим тази идея, че е национална заради това да обединим всички хора да станат съмишленици на нуждата да създаваме условия благоприятни за живот на всички хора, най-вече на децата в неравностойно положение. Защото те имат абсолютното право на това и никой няма право да им го отнема.

Водещ: Използвам този конкретен повод за разговора ни сега, за да поставим и още въпроси, които всъщност „Сдружение Азбукари” постави преди няколко дни в отворено писмо до компетентни институции. Най-общо става дума за финансирането на неправителствените организации, което правите уточнение, не е свързано с осъществяването на определен проект или дейност. Кажете ни, кои са въпросите, които поставяте и към кого ги адресирате?
Цвета Кирилова: Аз първо искам да благодаря на Радио „Фокус”, че засяга този въпрос. Може би вие сте първата медия, която реагира така будно и адекватно на този въпрос, а той не е никак маловажен. Аз бих останала неприятно изненадана, ако наистина нито една медия не беше реагирала, но пък ви прави чест, че сте фокусирали вниманието си върху това. Вижте, аз стигнах до извода, че организации, които действат, работят, показват видими резултати, имат нелеката задача да се борят за своето финансово оцеляване. И това не е никак лесно, защото може би хората знаят, а може и да не знаят, че една неправителствена организация се поддържа чрез средства, които тя обикновено набира от дарения, от отговорността на социалния бизнес, от хора, които искат да дарят средства, за да подкрепят една или друга кауза. И в тези трудни времена наистина оцеляването на неправителствените организации е доста трудно. Задавам си въпроса защо има организации под формата на НПО, които получават средства от държавата. На какъв принцип получават те тези средства, защо няма конкурсно начало за това една или друга организация да вземе тези финансови субсидии. И, ако така или иначе съществуват тези организации в годините и това може би е доста дълготрайна практика във времето назад, това не се случва сега или от миналата година, или от по-миналата, това може би десетилетия се е случвало. И този списък, който аз извадих, и той е публичен, това не е тайна информация, това са десет милиона лева за организации, които сега сигурно вършат работа, но въпросът е каква и най-вече защо други НПО-та са дискредитирани спрямо тези организации, които получават тези средства? 10 милиона лева не са никак малка сума. Въпросът е къде отиват тези средства, за какво се изразходват те. Защото при по-малките организации, дори и при нас, може да бъде проследен всеки един лев. Дори някои от тези организации отсъстват от централния регистър на Министерството на правосъдието, където би трябвало да фигурират като организации, които работят с дейност в обществена полза, каквито сме ние. И, ако ги няма в този регистър, то тогава на каква база получават тези средства, кой позволява?

Водещ: И те ги получават от държавния бюджет, нали така?
Цвета Кирилова: Точно така. Тези средства са от държавния бюджет. А в случая ние сме организация, която няма право на тези средства, а правим видими неща, правим конкретни неща, създаваме. Разбирате ли, ние не раздаваме храна или детски играчки – нещо, което минава във времето. Разбира се, това също е важно като занимание на организациите, които извършват благотворителност. Ние правим нещо трайно във времето. Ние работим за социална адаптация. Тук има стратегия. Това не е просто нещо ето така – събудили сме се днес и правим някакви неща. И се нуждаем наистина от подкрепа. И ми е обидно, когато организации получават средства, без да има принципът на конкурсното начало и доказателство за това, какво е свършила тази организация в миналото, с какво се гордее тя и защо е заслужила на практика тези средства?

Водещ: Интересно е този списък на неправителствени организации, които получават държавна субсидия, един и същи ли остава за всички години, ако, разбира се, сте проследили?
Цвета Кирилова: Да, в повечето случаи едни и същи. Това са организации, които са си затвърдили присъствието в този списък. И аз не знам на какъв принцип, няма публичност, за да разбереш на какъв принцип тези средства се получават. От една страна, има организация, която работи за хората с увреждания, има една организация, която е за хора със слухови проблеми, друга пък организация, която има комбинация на слухови с друг вид проблеми. В един момент те се застъпват сами чрез своята дейност. Насочват се средства за организации, които взаимно припокриват своите дейности. От друга страна, има нещо любопитно. Ако държавният бюджет отделя тези средства за тези НПО-та, отделя тези 10 милиона, те извършват някакъв тип социална дейност, много смущаващото за мен е защо в този случай Министерството на труда и социалната политика всъщност припокрива дейността си с тези организации и защо това не го върши самото министерство? Защо то е делегирало на практика, образно казано, тези права върху някакви организации да извършват работата на самото министерство, които неща всъщност са негово задължение? Това са много сериозни проблеми. Ако се поразровим малко по-навътре, сигурно ще излязат доста интересни неща.

 
 
Коментарите са изключени

Как се превъзпитава нацист: Историята на Берт Траутман, който игра мач със счупен врат

| от |

Берт Траутман е роден на 22 октомври 1923 г. в Бремен, Германия. Синеок и рус, Траутман е продукт на бурния политически климат в страната след Първата световна война. Той израства заобиколен от нацистката пропаганда, обвинява евреите за икономическите проблеми на страната и вярва, че някои германци, като него, са представители на „висшата расата“.

Затова не е изненадващо, че той се присъедини към хитлеровата младеж, когато е на десет. По-късно каза: „На тази възраст просто искаш приключения. Беше като американските бойскаути. Беше забавно – спорт, спорт, спорт. Твърдението, че тогава сме били нацисти, е глупост. Промиването дойде по-късно.“

Bremen montage

Родното място на Берт Траутман – Бремен

И промиването е сериозно:

Въпреки че не го осъзнавате, умът ви е повлиян от нацистката пропаганда. Постоянно слушате политическите изказвания. Хората предпочитат тази, които приличат на тях, и нацистите ни казваха, че германският народ търпи страшни жестокости в Полша. Тогава не осъзнавахме силата на пропагандата… Хитлер използва шанса си и всява смут в страната. Той ни каза: „Ако гласувате за мен, ще ви дам това, ще направя онова“. Хората нямаха представа, че се подготвя за война. Те просто искаха храна и възможности за семействата си.

Когато войната започва, той с нетърпение се записва доброволно за германската армия.

Повечето от приятели ми направиха същото, не сме мислили защо или за какво. Хитлер беше повлиял на образователната система до такава степен, че не формирахме свои мнения. Бяхме промити.

След почти 3 години на Източния фронт, останал един от 100-те живи войници от своя полк от първоначално 6000 човека, през март 1945 г. Берт решава да дезертира от германската армия. Той се отправя към дома си в Бремен, опитвайки се да избегне силите и от двете страни на боя. „Блуждаех, докато не падна нощта. Озовах се близо до някакво село. Беше отвратително тихо. Влязох в една плевня да пренощувам, но от нищото изскочиха американци.“ Те го карат да се обърне с ръце на тила. „Чух пушките им да зареждат – щяха да ме застрелят.“ Но по някаква причина не го правят. „Нямам представа защо, но командирът им просто каза да се махам. Така и направих. Тичах и тичах, но се натъкнах право на шест британски войници. Те не бяха толкова мили.“

В лагера в Англия има проблем не толкова между военнопленници и пазачи, а между самите затворници. Много от заловените германци се оказват пламенни антинацисти, докато други все още са за нацизма, а има и немалко между двете мнения. Тези групи не се разбират добре и нещата британците са принудени да ги разделят въз основа на политическо мнение.  Група А: антинацисти; Групи Б: малко или много политически неутрални; и група В: нацисти. Берт Траутман е пратен в група В. По-късно той казва: „Когато хората ме питат за живота, казвам, че образованието ми започна, когато стигнах в Англия. Научих се на човечност, толерантност и прошка“. Неговото превъзпитание започва, като е принуден да гледа филм за Холокоста и концлагерите.“Първата ми мисъл беше: Как моите сънародници могат да правят такива неща?“ След това е накаран да бъде шофьор на еврейски офицер, сержант Херман Блох, когото „бързо видях Блок и всеки друг евреин като нормален човек. В началото понякога му се ядосвах, но след време разговарях с него, сякаш той е просто още един английски войник. Харесвах го. “ 

Докато постепенно изоставя нацистката идеология, Берт в свободното си време играе футбол – хоби, което има още от малък и за което му дават сертификат за спортни постижения, подписан от самия президент. 22-годишният младеж бързо става звезда в лагера. Той играе като халф, докато не преминава на врата след като получава контузия.

След като е освободен от лагера през 1948 г. Траутман решава да остане във Великобритания, като работи за правителството, разоръжавайки бомби. Той също така продължава да играе вратар – полупрофесионално за Сейнт Хелънс Таун. Талантът бързо се забелязва и Манчестър Сити му предлага позиция през 1949 г. Но ако имаш бивш награждаван немски войник в тима си, не седи добре пред хората, особено толкова скоро след войната и особено сред еврейското население. Затова тълпа от над 20 000 души протестира пред стадиона и изпраща писма, в които се подиграват на отбора за привличането на бивш член на Луфтвафе.

Въпреки това, равинът в Манчестър, д-р Александър Алтман, пише писмо, публикувано в Manchester Evening Chronicle: „Въпреки всичките жестокости, които претърпяхме от германците, ние не бихме се опитали да накажем с омраза отделен човек, който не е свързан с тези жестокости. Ако футболистът е добър човек, бих казал, че няма вреда в него. Всеки случай трябва да се преценява според собствените му заслуги…“ И тъй като поведението на Траутман е образцово, в крайна сметка той печели феновете на своя страна. „Благодарение на Алтман, след месец всичко беше забравено… По-късно влязох в еврейската общност и се опитах да обясня нещата. Опитах се да им обясня за ситуацията с хората в Германия през 30-те години и лоши обстоятелства тогава…“

Разбира се, помага и че е много добър на игрището. Например, в първия си мач в Лондон, първоначално е освиркан и обиждан по всякакъв начин от публиката. Но въпреки това, след като прави няколко наистина изключителни спасявания в мача, в края получава овации дори и от противниковия отбор.

Bert Trautmann's Neck Brace

Яката, с която е превързан след инцидента

Въпросният инцидент става на 5 май 1956 г. по време на финала за Купата на футболната асоциация, по-известна като ФА Къп, между Манчестър Сити и Бирмингам Сити. През второто полувреме резултатът е 3-1 за Манчестър Сити. Траутман пази вратата, когато противников играч, Питър Мърфи, се опита да вкара. Траутман се хвърля за топката и коляното на Мърфи го удря зад ухото.

Той вижда звезди и изпитва сериозна болка в главата и шията. Но поради по онова време не се позволява играчите да бъдат заменяни и Берт Траутман играе последните шестнадесет минути от играта „в нещо като мъгла“.

Въпреки тази „мъгла“, той успя да направи няколко важни спасявания в последните минути на мача.

По време на церемонията за раздаването на медалите принц Филип посочва, че врата на Траутман изглежда крив, но Траутман не го приема сериозно и дори отива на банкета след мача, въпреки че го боли и не може да обърне глава.

Рентгенът разкрива, че има пет дислокирани прешлена, единият от които счупен на две. Единствената причина да не е  парализиран или мъртъв е, че един от другите дислокирани прешлени е притиснат плътно към парчетата на счупения като така им пречи да мърдат.

Траутман продължава да играе след като се възстановява от контузията, а през 1964 г. се пенсионира. Той умира на 89-годишна възраст в дома си в Испания.

 
 
Коментарите са изключени

Какво означава номерацията върху самолетните писти

| от |

Пистите имат много детайли в дизайна си, но един от тях е и лесен за пропускане, и трудно да се разбиране: уникалните им номера. Летищата имат еднакви цифри в двата края на всяка писта, но какво означават те?

„Всички писти са номерирани въз основа на магнитния азимут (посоката, в която се движим, показана от компас), по който пистата е ориентирана“, обяснява Дейв Дарги, лидер в Инфраструктура в авиационния сектор в компанията Stantec. Но това на пръв поглед изглежда странно, тъй като числата са твърде кратки, за да стигат до 360 градуса. Това е така, защото се изпуска цифра, като един вид се закръгля отчитането на компаса до десет градуса. Така оставаме с числата от 1 до 36. Единият край на всяка дадена писта е на 180 градуса от другия и съответно ако единият й край е 26, другият ще бъде 08 – към едната цифра се изважда или добавя 18, за да се получи другата.

Runway 22

Когато има няколко паралелни писти, те се разграничават с добавя на още обозначения. Например, 08L-26R и 08R-26L означава 08 Ляво – 26 Дясно или 08 Дясно – 26 Ляво според това кое от коя страна на самолета е. „С“ се използва за „Център“ в случай, че има 3 писти. В най-редките случаи, когато има четири писти една до друга, няма четвърто обозначение, а вместо това едно число се измества с 10 градуса (1 цифра).

15R-33L - Aeropuerto de Madrid-Barajas - detail

Човек ще си помисли, че летищата просто ще подредят всичките си писти една до друга, защото е най-лесно и просто. Но ориентацията им се основава на преобладаващите ветрове на конкретното място, а те, разбира се, могат да се изместват. В резултат на това много летища разполагат с писти под най-различни ъгли, за да могат самолетите да се справят по-добре с вятъра. Съвсем естествено – не всички летища са достатъчно големи, за писти във всички посоки.

Магнитният северен полюс се променя на няколко години и затова съответният държавен орган следи тези изменения и според тях променя  цифрите.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Александър Георгиев-Коджакафалията – Бащата на Бургас

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Почитан от траки и римляни, заради лечебните свойства на горещите си извори, четвъртият по големина град в България е бил и все още е важен икономически и културен център. Той е разположен на площ от над 200 хил. км² и е сгушен в прегръдката на три езера. През Античността са го наричали Акве Калиде, през Новото време е носил името Пюргос, а днес всички го познават като Бургас, чиято етимология идва от думата „крепост“. Когато през 1836 г. градът е посетен от немския командир на османска служба – Хелмут фон Молтке, той съставя най-старият план на града, който ни е познат до днес. Под османска власт градът се радва на известно благоденствие, в средата на ХIХ в. става център на кааза (околийски център), а след Освобождението влиза в границите на Източна Румелия като един от 6-те административни центрове на автономната провинция.

Още от началото на ХVIII в. селището започва да се разраства и забогатява благодарение на усилената търговия, предимно със зърно. Бургас привлича като магнит всеки, който има желание да работи, да развива бизнес и да търгува по море. Известни фамилии като Иконописови, Кошаревски и Воденичарови успяват да се утвърдят като умели търговци и да допринесат за разцвета на града. Редом с тях е и един от големите български предприемачи от ХIX в., който дарява цялото си имущество на безимотните граждани на Бургас. Понякога името му се губи сред по-добре познатите търговски фамилии от онази епоха като братя Георгиеви и семейство Тъпчилещови. Въпреки солидното си състояние той се е разхождал по улиците на Бургас със стария си калпак и ямурлука, наследен от баща му. Живял е в една малка стая и се е хранел скромно. Някои, като Антон Страшимиров, го описват като скъперник. Дори след кончината му известният български публицист казва с известна ирония: „Милият стар скъперник, той дари всичко на бедното работничество в Бургас”. За други той е отшелник, лишил се от всякакъв лукс, който подкрепя всеки в нужда, без значение от неговото вероизповедание. Името му е Александър Георгиев, познат още като Коджакафалията или „голямата глава“, прякор, заслужен не само, заради размера на главата му, но и поради феноменалната си памет. Съвременниците му твърдят, че е помнел наизуст всички осъществени сделки, техните параметри, обороти, печалби, както и имената на всеки един свой служител.

beggar asks the offer in a characteristic place of Burgas, a holiday resort on the Black Sea

Снимка: iStock

Истинското име на Коджакафалията е Александър Георгакиев Домусчиев и по бащина линия има гръцки корени. Майка му се казва Куда, а баща му – Георгаки. Няма точни сведения за годината на неговото раждане, но се смята, че се е появил на бял свят около 1830 г. в с. Дюлгерли (дн. с. Зидарово) община Созопол. Макар и да липсват напълно достоверни данни, детството му не е леко и той остава сирак от рано. Според някои сведения баща му умира, когато е 10-годишен, а майка му се жени повторно и заживява в Карнобат, според други – той остава едва 5-годишен кръгъл сирак и е приютен от чичо си, който има още 6 гърла за хранене. По-вероятен е вторият развой на събитията и Александър израства в крайна бедност. Поради липсата на средства, той не ходи на училище и остава неграмотен до края на живота си. Въпреки това, поради будния си ум и невероятната памет, през годините той успява да овладее 5 езика (турски, гръцки, румънски, сръбски и руски).

Оскъдните сведения за ранния му живот и издигането от крайна бедност към несметно богатство през годините вълнуват въображението на хората. Ражда се и легендата за златното съкровище, което Александър открива на младини и благодарение на което става толкова богат. Според преданието той е бил овчар в с. Карагюзляр (дн. с. Маринка) община Бургас и един ден, не без помощта на вярното си куче, той открива заровено имане в местността “Еврейската гора”. Типично за легендите, това съкровище се намира под огромен камък, във формата на костенурка и се състои от златни монети. Парите са принадлежали на един български майстор Даньо, загубил живота си от ръката на жесток еничарин.

Колкото и колоритно да е това поверие, то не отговаря на исторически факти. В действителност още от ранна възраст, в търсене на препитание, Александър заминава за Бургас заедно с братовчед си Янко. Двамата се установяват в града и започват работа като чираци в абаджийска работилница. Работят неуморно от сутрин до вечер като пестят всеки възможен лев. На края на своето чиракуване със спестените пари те успяват да отворят дюкян, в който предлагат всякакви стоки. Постепенно към него те отварят гостилница и започват да предлагат стаи на придошлите от други населени места моряци, търговци и селяни. Макар и в различни параметри и цифри от съвременните може да се каже, че така те поставят началото на бъдещата си бизнес империя.

С времето броят на дюкяните се увеличава и когато те вече разполагат с 5 на брой в града, Александър и Янко насочват вниманието си към други потенциални отрасли. Те отварят керемидарница в Каменово, купуват недвижими имоти, строят ханове и магазини. Основният им дюкян в Бургас е предпочитано място за пазар, както на по-заможни граждани, така и на селяни. Селяните обаче не разполагат с достатъчно налични парични средства. Те се договарят с Коджакафалията да му плащат в натура – основно в зърно. Поради големите количества, които натрупва той купува складове, а след време влиза и в търговията с житни култури. Не след дълго той става притежател на 1000 декара ниви, което го прави един от едрите земевладелци в този край на България. Друга негова търговска тактика е да има близък контакт със своите служители. Той помни имената на всичките си над 150 калфи и чираци, а най-трудолюбивите и предприемчивите от тях прави свои съдружници.

Aerial view of salt pans near Burgas, Bulgaria

Снимка: iStock

Освен със зърно, двамата братовчеди търгуват със сол, други хранителни продукти и провизии, които са търсени от акостиралите в пристанището военни и чуждестранни кораби. Александър е предпазлив при сключването на сделки и прави премерени инвестиции. Той създава следния цикъл: със спечеленото от търговия той купува недвижимо имущество, ниви и гори, които препродава за по-голяма печалба. Част от нея той влага в закупуването на нови имоти, а друга – връща като оборот в бизнес начинанията си.

Като други богати хора, Коджакафалията страни от публичното пространство и сведенията за личния му живот са оскъдни. Страхува се от показността и отказва да го снимат. Тогавашните папараци успяват да заобиколят неговото желание и единствената му фотография е направена случайно от неизвестен фотограф, докато Александър обядва хляб и маслини, храна, която е обичайна за неговото всекидневие.

Дали от скромност или от пестеливост, той живее над 30 години в една складова стая, широка 1,5 м. и дълга – 2 м., която се намира под стълбите на 2 етаж на една от сградите, които притежава на ъгъла на ул. “Фердинандова” и ул. “Ивайло”. Той не се жени до края на живота си. И около този факт кръжат спекулации. Много е вероятно още на младини той да се влюбва силно в една красива дама от Бургас, но чувствата му остават несподелени и отхвърлени. Дори след като натрупва състоянието си той не се решава на тази стъпка повторно.

През годините той натрупва солидно богатство, което се състои от милиони златни левове. Трудно може да бъде обвинен в скъперничество, защото още приживе дарява голяма част от припечеленото. Освен, че подкрепя хора в неравностойно положение, той подпомага училища, болници, сиропиталища и храмове, включително и църквата „Преображение Господне“  (дн. „Св. Богородица“) в Бургас. През 1911 г. Коджакафалията изготвя завещанието си. В него се предвижда, че цялото му имущество, което е на стойност над 25 000 000 златни лева (дн. над 1 млрд. лв.) ще бъде дарено на община Бургас. Според някои изследователи това е най-голямото дарение в съвременната българска история. Средствата трябва да бъдат изразходвани за развиване на града и за подпомагане на бедните. Предвижда се нивите му да бъдат дадени на безимотните граждани и впоследствие те оформят дн. ж. к. „Братя Миладинови“, който в миналото се е наричал Коджакафалийска махала. С това той осигурява дом на около 600 души. Приходите от магазините му и другите търговски предприятия се предвижда да отиват за погасяване на всякакви негови дългове, за строеж на храмове от различни вероизповедания и за изграждане на надгробен паметник.

Две години по-късно Коджакафалията е намерен мъртъв в дома му. Макар и да няма солидни доказателства, най-вероятно става дума за насилствена смърт. Липсват медицински доклади, както и някои описи от завещанието му. Според някои градски легенди има злоупотреби с последното му желание, особено в частта, отнасяща се до приходите от неговите магазини.  Скоро след погребението му пламва архива, който съхранява част от нотариалните му актове и те завинаги са унищожени.

Първоначално е погребан на бул. „Сан Стефано“ в Бургас. Както е желанието му, на гроба е издигнат негов паметник от черен мрамор, който е дело на италианския архитект Тоскани, който проектира и храма „Св. св. Кирил и Методий“. По време на комунизма Коджакафалията е причислен от партийната пропаганда към експлоататорите капиталисти, затова през 50-те години при разширение на  бул. „Сан Стефано“ паметникът му е разрушен, а народната власт решава, че тленните му останки нямат място в града и забранява неговото препогребване. Те са прибрани от местни свещеници и повече от 5 години се съхраняват в сандък под олтара на една от бургаските църкви. В началото на 60-те или 70-те години след продължителни молби от духовенството, партията разрешава тленните му останки да бъдат погребани отново и така те почиват и до днес на Бургаските гробища.

Saints Cyril and Methodius Orthodox Church Burgas Bulgaria

Днес върху имотите, дарени от Коджакафалията, са разположени две трети от централната градска част на града, включително почти цялата територия на любимия Приморски парк и жилищните комплекси „Братя Миладинови“, „Лазур” и „Зорница“. Макар и след вероятни злоупотреби, стотици български семейства са били облагодетелствани от последното желание на този български предприемач. На негово име е кръстен един от големите булеварди в Бургас и едно основно училище, разположено на бул. „Стефан Стамболов“. Александър Георгиев посмъртно е обявен и за почетен гражданин. През 2015 г. общинският съвет в Бургас решава да бъде наново построен паметник на Александър Георгиев, но до днес все още никой не е одобрен за изпълнител на поръчката. В спомените на жителите на града Коджакафалията остава един от най-големите благодетели на Бургас, който е живял мирно и скромно и е дал всичко, което притежава за своя град и за тези, които имат най-голяма нужда.

 
 
Коментарите са изключени

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени