shareit

Цвета Кирилова, Сдружение Азбукари: Държавата финансира само определени НПО, без да е ясно на какъв принцип

| от |

0511101001382688862_3797_600x458Цвета Кирилова, председател на „Сдружение Азбукари”, в интервю за предаването „Добро утро, България” на Радио „Фокус”
Водещ: Велико Търново снощи бе домакин на благотворителен концерт за набиране на средства за изграждане на детска площадка и за деца с увреждания. Г-жо Кирилова, как премина концертът, имаше ли интерес от страна на гражданите и гостите на Велико Търново?
Цвета Кирилова: Бих казала, че доста успешно премина тази благотворителна инициатива с голямо внимание и загриженост от страна на гражданите на Велико Търново за създаването на едно успешно начинание, именно детска площадка, която ще бъде адаптирана и за дечицата с увреждания. В концертната зала, в Двореца на културата и спорта снощи пристигнаха много хора. Залата наистина беше изпълнена с доста и млади, и възрастни, и дечица, хора, които бяха дошли, за да отделят и от времето си, и от емоцията си, и от ежедневието си, за да приветстват всички онези популярни изпълнители, които също подкрепят националната кауза „Вярвам в теб!” и застанаха на драго сърце в името на това да подобрим живота на децата, да осмислим тяхното бъдеще и да създаваме нещо постоянно и трайно, което ще е в тяхна полза. И най-вече да направим така че децата, които са с увреждания да бъдат равностойни и да имат пространство за игра с всички останали – нещо, което досега не е правено в България, но тепърва предстои да се развива и надявам се, ние като сдружение да имаме големи заслуги за това.

Водещ: Имате ли вече информация каква дума успя да събере концертът снощи?
Цвета Кирилова: Мога да ви кажа, че около 1150 са билетите, които са продадени. Всеки един от билетите струваше 10 лева. Все още правим още малко изчисления, тъй като на различни места бяха продавани билети, ще имаме малко по-късно окончателна информация, но около приблизително около 1200 билета са, образно казано, тези, които са от концерта през изтеклата вечер.

Водещ: Нека използваме този конкретен повод, за да напомним още веднъж каква е общата сума, която трябва да съберете, за да реализирате инициативата и, разбира се, да добавите другите възможни начини за дарения и включване в инициативата, извън този конкретен концерт.
Цвета Кирилова: Благодаря за този въпрос и за тази насока. В същото време ние правим още няколко възможни инициативи, които създават възможност да наберем нужните средства, а те са 215 хиляди с ДДС. Тази сума на пръв поглед звучи много, но не е много за един терен от приблизително 900 квадратни метра. Става дума за почти декар, където децата ще могат да играят безпрепятствено и там, разбира се, ще има модули и елементи на обучение, съоръжения, които ще дават възможност на децата в инвалидни колички, деца, които са с различни видове заболявания да се наслаждават на играта сред другите деца. Аз много искам да отбележа, че това не е площадка само за деца с увреждания. Това е нещо много важно, което вашите слушатели трябва да знаят и всички ние. Това ще бъде площадката, където ще става социалната интеграция, социализирането на децата, за да спрем да ги държим в изолация и да ги наричаме „различни”. Те имат право да бъдат сред всички нас, да растат заедно, всички деца да си играят и едновременно с това да се приемат със своите различия, каквито и да са те, и разбира се, най-вече да си помагат, защото европейските общества имат точно тази образованост и цивилизованост. Редно е и ние да ги настигнем и да постигнем нещо добро в тази посока. Иначе средствата се набират и чрез банкова сметка, която е посочена на сайта azbukari.org. Всеки, който желае може да пости този сайт, сайтът на „Сдружение Азбукари”. Там е поместена банковата сметка, където ние набираме средства, има и възможност чрез изпращане на кратно съобщение, смс с текст DMS 123 на номер 17 777. Това са възможностите. Разбира се, нашият екип е неотлъчно на разположение да окаже подкрепа на всеки, който е заинтересован и иска да получи повече информация, на нашия сайт има и нужните телефони затова, така че във всеки един момент, всеки гражданин, който иска да подкрепи тази национална кауза сме я нарекли. Тя не е просто каузата на „Сдружение Азбукари”. Ние много силно искаме да застъпим тази идея, че е национална заради това да обединим всички хора да станат съмишленици на нуждата да създаваме условия благоприятни за живот на всички хора, най-вече на децата в неравностойно положение. Защото те имат абсолютното право на това и никой няма право да им го отнема.

Водещ: Използвам този конкретен повод за разговора ни сега, за да поставим и още въпроси, които всъщност „Сдружение Азбукари” постави преди няколко дни в отворено писмо до компетентни институции. Най-общо става дума за финансирането на неправителствените организации, което правите уточнение, не е свързано с осъществяването на определен проект или дейност. Кажете ни, кои са въпросите, които поставяте и към кого ги адресирате?
Цвета Кирилова: Аз първо искам да благодаря на Радио „Фокус”, че засяга този въпрос. Може би вие сте първата медия, която реагира така будно и адекватно на този въпрос, а той не е никак маловажен. Аз бих останала неприятно изненадана, ако наистина нито една медия не беше реагирала, но пък ви прави чест, че сте фокусирали вниманието си върху това. Вижте, аз стигнах до извода, че организации, които действат, работят, показват видими резултати, имат нелеката задача да се борят за своето финансово оцеляване. И това не е никак лесно, защото може би хората знаят, а може и да не знаят, че една неправителствена организация се поддържа чрез средства, които тя обикновено набира от дарения, от отговорността на социалния бизнес, от хора, които искат да дарят средства, за да подкрепят една или друга кауза. И в тези трудни времена наистина оцеляването на неправителствените организации е доста трудно. Задавам си въпроса защо има организации под формата на НПО, които получават средства от държавата. На какъв принцип получават те тези средства, защо няма конкурсно начало за това една или друга организация да вземе тези финансови субсидии. И, ако така или иначе съществуват тези организации в годините и това може би е доста дълготрайна практика във времето назад, това не се случва сега или от миналата година, или от по-миналата, това може би десетилетия се е случвало. И този списък, който аз извадих, и той е публичен, това не е тайна информация, това са десет милиона лева за организации, които сега сигурно вършат работа, но въпросът е каква и най-вече защо други НПО-та са дискредитирани спрямо тези организации, които получават тези средства? 10 милиона лева не са никак малка сума. Въпросът е къде отиват тези средства, за какво се изразходват те. Защото при по-малките организации, дори и при нас, може да бъде проследен всеки един лев. Дори някои от тези организации отсъстват от централния регистър на Министерството на правосъдието, където би трябвало да фигурират като организации, които работят с дейност в обществена полза, каквито сме ние. И, ако ги няма в този регистър, то тогава на каква база получават тези средства, кой позволява?

Водещ: И те ги получават от държавния бюджет, нали така?
Цвета Кирилова: Точно така. Тези средства са от държавния бюджет. А в случая ние сме организация, която няма право на тези средства, а правим видими неща, правим конкретни неща, създаваме. Разбирате ли, ние не раздаваме храна или детски играчки – нещо, което минава във времето. Разбира се, това също е важно като занимание на организациите, които извършват благотворителност. Ние правим нещо трайно във времето. Ние работим за социална адаптация. Тук има стратегия. Това не е просто нещо ето така – събудили сме се днес и правим някакви неща. И се нуждаем наистина от подкрепа. И ми е обидно, когато организации получават средства, без да има принципът на конкурсното начало и доказателство за това, какво е свършила тази организация в миналото, с какво се гордее тя и защо е заслужила на практика тези средства?

Водещ: Интересно е този списък на неправителствени организации, които получават държавна субсидия, един и същи ли остава за всички години, ако, разбира се, сте проследили?
Цвета Кирилова: Да, в повечето случаи едни и същи. Това са организации, които са си затвърдили присъствието в този списък. И аз не знам на какъв принцип, няма публичност, за да разбереш на какъв принцип тези средства се получават. От една страна, има организация, която работи за хората с увреждания, има една организация, която е за хора със слухови проблеми, друга пък организация, която има комбинация на слухови с друг вид проблеми. В един момент те се застъпват сами чрез своята дейност. Насочват се средства за организации, които взаимно припокриват своите дейности. От друга страна, има нещо любопитно. Ако държавният бюджет отделя тези средства за тези НПО-та, отделя тези 10 милиона, те извършват някакъв тип социална дейност, много смущаващото за мен е защо в този случай Министерството на труда и социалната политика всъщност припокрива дейността си с тези организации и защо това не го върши самото министерство? Защо то е делегирало на практика, образно казано, тези права върху някакви организации да извършват работата на самото министерство, които неща всъщност са негово задължение? Това са много сериозни проблеми. Ако се поразровим малко по-навътре, сигурно ще излязат доста интересни неща.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Дейвид Боуи и Иман – бракът между рок звезда и модел може да бъде страхотен

| от Мая Вуковска |

Рок звезда, който излиза с моделка = клише, което избива рибата. И понеже 35-годишната, вече пенсионирала се като супер модел Зара Мохамед Абдулмажид, а.к.а Иман, е наясно с това уравнение, и през ум не й минава да започне връзка с Дейвид Боуи, когато се запознава с него на парти през 1990 г. При Боуи обаче нещата стоят другояче.

Той се влюбва в сомалийската красавица на мига. Същата нощ изобщо не може да заспи от вълнение. “В главата си, спомня си той, аз вече бях женен за нея и дори бях измислил имена на децата ни. Към нищо и никого в целия си живот не съм се стремял с толкова страст и настойчивост.” Още на следващия ден иначе невъзмутимият и сдържан британец прави нещо толкова непривично, че учудва дори самия себе си.

“Поканих я на следобеден чай.”

Чай? Ама какво, за Бога… Та той дори не пие чай!

Иман се съгласява и двамата излизат “на чай”. Боуи си поръчва кафе…

Въпреки че първата среща минава доста добре, Иман продължава да има резерви към една евентуална връзка с толкова известен рок музикант. Затова на гениалния рокаджия му се налага да пусне в действие тежката ухажорска артилерия – като се почне с романтични разходки с лодка по Сена и се стигне до падане на колене насред улицата, за да завърже връзките на маратонките й. Иман си спомня много добре момента, в който й става ясно, че намеренията му са сериозни и че е време самата тя да свали гарда.

David_Bowie_and_Cher_1975

Снимка: By CBS Television – eBay itemphoto ffrontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23484985

“Пътувах от Париж за Лос Анджелис. Кацнахме, вратите се отвориха, а в залата за пристигащи имаше много хора, които се блъскаха и снимаха някого. След няколко секунди тълпата се разтвори и го видях. Стоеше там – усмихнат, стиснал в ръце букет цветя, без да е заобиколен от обичайната охрана. Беше очевидно, че не му пука кой ще го види и какво ще си помисли. Тогава се влюбих в Дейвид Джоунс. Дейвид Боуи е певец, шоумен. Дейвид Джоунс е моят мъж.”

Боуи и Иман правят официалния си дебют като двойка през ноември 1990 г. на събитие за набиране средства за изследване на СПИН. Боуи й предлага брак в Париж, а на 24 април 1992 г. двамата се женят на частна церемония в тесен кръг в Лозана. Купонът, бялата рокля, тортата и всичко останало пък се случва през юни във Флоренция. “През този ден валеше, спомня си Иман, и аз бях леко вкисната. Обаче не спираха да ми повтарят: “Хайде, хайде, момиче, не се оплаквай от малко дъжд! Предстои ви да изживеете 50 щастливи години заедно!” Все едно, че бяха надникнали в бъдещето ни.”

В този брак и Боуи, и Иман встъпват, мъкнейки със себе си солиден емоционален товар от предишни връзки и бракове. Преди да срещне Иман, любовният живот на музиканта е, меко казано, див и крайно разнообразен. Гей, бисексуален, хетеро – всичко това е той! Биографите му често го определят като “пристрастен към секса”. Самият Боуи никога не крие, че е промискуитетен. Дори по време на първия си брак с Анджи Барнет не спира да гастролира в чужди легла – и на мъже, и на жени. Бохемският му лайфстайл, ексцентричното му поведение на сцената и извън нея, както и невероятната му харизма привличат като молци към пламък звезди като Сюзан Сарандън, Елизабет Тейлър, Мариан Фейтфул, Ула Хъдсън (майката на китариста на Guns’N Roses Слеш), Мик Джагър и жена му Бланка в комплект, и още, и още. Изобщо през 70-те и 80-те Боуи живее, пие, взима наркотици и се чука като класическата рок-енд-рол легенда.

Iman_1996

Снимка: By Kingkongphoto & www.celebrity-photos.com from Laurel Maryland, USA – IMAN 1996, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=74875366

Няколко месеца преди да се запознае на онова знаменателно парти с поредната, но и последна любов в живота си, Боуи се сгодява за балерината Мелиса Хърли, която е с 20 години по-млада. По-късно той ще опише връзката им като “невъзможна” най-вече заради възрастовата разлика. Когато се жени за супер модела Иман, нещо в него се пречупва завинаги и той решава, че е време да направи кардинални промени в начина си на живот, ако иска да задържи тази невероятна жена до себе си.  От раз спира наркотиците и алкохола и, учудващо за всички, които го познават, не се отклонява от въздържателския режим до края на живота си.

Що се отнася до Иман, тя също е на светлинни години далеч от представите за невинната булка. Когато е 18-годишна, се жени за младия сомалийски предприемач Хасан, но бракът продължава само две години. Мечтаейки за кариера в модната индустрия, амбициозната красавица напуска Могадишу и заживява в Америка. През 1977 г. има връзка с актьора Уорън Бийти, а по-късно същата година се сгодява за баскетболиста Спенсър Хейууд. Година след сватбата се сдобиват с дъщеря. Вторият брак на Иман просъществува цели десет години, но през 1987-а тя отново е свободна жена. И остава такава до съдбоносната среща с Дейвид Боуи.

Тъй като и Боуи, и Иман до този момент вече са гребали с пълни шепи от славата и охолния живот, сега предпочитат да държат пресата далеч от дома си. Рядко някой папарак, увиснал на клоните на дърво или балансирайки върху разхлопаните керемиди на съседна сграда, успява да си открадне снимка на известната двойка. Освен една скромна фотосесия за Vogue в средата на 90-те, семейство Боуи-Абдулмаджид избягва светлините на прожекторите. Чак когато дъщеря им Александрия се ражда през 2000 г. (събитие, което моделката определя като най-щастливото в живота й), те се съгласяват да дадат интервю за списание Hello.

Като родители на малката Лекси, както я наричат, Иман определя себе си като “лошото ченге”, докато Дейвид е “умереният, ласкав и забавен” татко. Тъй като двамата упорито продължават да странят от всякакви медийни изяви, хората започват да се чудят защо няма техни снимки в таблоидите. “Е как защо!” възкликва Иман. “Знаете ли каква истерия ще настане, ако ни засекат в ресторант за Свети Валентин, например? Ще започнат да се чудят: Ама сега, заедно ли са, не са ли заедно, а защо не се държат за ръце, говорят ли си изобщо…? Много е натоварващо цялото това хорско внимание.”

Iman_(model)

Снимка: By Arthur from Westchester County north of NYC, USA, at Arthur@NYCArthur.com – Cropped from the original, She’s with David Bowie and Iman, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2746114

А животът на двете мега звезди е толкова обикновен и повлиян от рутината, че никой на практика не би повярвал. Задълженията на съпрузите са разпределени между пазаруването, готвенето и грижите около дъщерята – чий ред е днес да я заведе на тренировка по футбол или на урок по музика. През 2004 г. Боуи обявява, че слага край на турнетата, защото “на първо място за мен е семейството и чак после идва кариерата.” През този период съпругата му го описва като голям домошар: “Аз самата си позволявам да излизам вечер от време на време, да се срещам с приятели на по чашка. Дейвид обаче предпочита да си стои вкъщи.”

В навечерието на 20-тата годишнина от брака им, Иман споделя, че все още е толкова влюбена в мъжа си, колкото и в деня, когато я е посрещнал на летището в Ел Ей с усмивка и букет цветя. “Дейвид никога не влиза в спор. Той е британски джентълмен до мозъка на костите си. Когато назрява скандал, предпочита да си мълчи. Аз съм тази, която избухва. А как само успява да ме разсмива – всеки път, всеки път… Мога да го сравня с ходещо кабаре.“

В продължение на повече от две десетилетия Боуи и Иман толкова добре успяват да крият семейния си живот от хорското и медийно внимание, че новината за смъртта на музиканта идва като гръм от ясно небе. Само два дни след 69-годишния си рожден ден, на 10 януари 2016, гениалният музикант издъхва в нюйоркския си апартамент. Убиецът е чернодробен рак. Въпреки че е диагностициран 18 месеца по-рано, никой, нито дори най-близките му приятели от шоу-бизнеса, не подозира, че неразположението и слабостта му се дължат на прогресиращото смъртоносно заболяване. През тези последни месеци от живота си Боуи неуморно репетира за участието си в бродуейския мюзикъл “Лазар”.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Heathen_Tour_Sterling_Campbell.jpg: Mark Jeremyderivative work: Herby talk thyme – Heathen_Tour_Sterling_Campbell.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9820719

“Винаги правеше нещата по неговия си начин. А смъртта му не беше по-различна от живота му – произведение на изкуството. Албумът му Blackstar беше прощалният му подарък за всички нас. И въпреки че предчувствах, че нещо лошо ще се случи, пак не бях подготвен, когато си отиде. Той беше невероятен човек, изпълнен с любов и желание за живот.” Това са думите, с които продуцентът на Боуи и негов близък приятел Тони Високони се сбогува с голямата звезда.

Сигурно ви е любопитно какво се случва с овдовялата Иман три години по-късно. Въпреки че е на 64, тя е все още зашеметяващо красива и продължава да краси кориците на модните списания. Освен това тя развива успешен бизнес като основател на собствената козметична марка Iman Cosmetics. Запитана от журналист на  Net-a-Porter какъв е животът й след смъртта на Боуи, тя отговаря така: “Чувствам много самотна и съм сигурна, че никога няма да се омъжа повторно. Онзи ден си говорихме с една позната и споменах съпруга си. ‘Имаш предвид покойния ти съпруг?’, побърза да ме поправи тя. Не, отвърнах аз, сегашният ми съпруг, защото той завинаги ще си остане такъв.”

Да скърби открито за Дейвид обаче се оказва нелека задача. “Постоянно ме спират хора на улицата, снимат ме и  после съчувствено полагат ръка на рамото ми. Изказват ми съболезнованията си и така нататък. И въпреки че се усмихвам любезно, ми се иска да им изкрещя в лицето: ‘За Бога, не ме докосвайте! Току що ме снимахте с телефона си, без дори да ме попитате дали може, така че изобщо не ви вярвам, че съжалявате за смъртта на мъжа ми.’ Знам, разбира се, че милионите му фенове по света скърбят за загубата му, но те просто са загубили идола си. Лекси и аз изгубихме съпруг и баща. Понякога ми казват: ‘Възхищавам ти си колко си силна’. Само че аз не съм изобщо силна. Просто всеки ден полагам усилия да не се разпадна…”

 
 
Коментарите са изключени

Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди

| от |

На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.

Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.

В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към  почти всеки, който срещне.“

Coat of Arms of John F. Kennedy

Гербът на семейство Кенеди

Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този  дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:

Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“

Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.

През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди,  пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.

Moniz

Доктор Антонио Мониз

Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.

Turning the Mind Inside Out Saturday Evening Post 24 May 1941 a detail 1

Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент

През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.

Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.

След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.

Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.

John F. Kennedy, White House color photo portrait

Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.

Eunice-Kennedy

През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.

Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.

 
 
Коментарите са изключени

Човекът, който създаде пианото

Хората, за които се сещаме, когато говорим за италианския Ренесанс, са най-често Медичи, Да Винчи и Галилео. Малцина обаче знаят Бартоломео Кристофори, изкусен майстор, живял и работил именно през тази епоха. И дори да не името му да ни е познато, може да не знаем най-голямото му изобретение – клавесинът, по-известен днес като пианото.

Pianoforte Cristofori 1720

Едно от пианата на Бартоломео Кристофори от 1720 г. в музея на Метрополитън 

Знае се малко за семейството и детството на Кристофори, освен че е роден през 1655 г. и расте в град Падуа, Република Венеция. Като голям, освен че работи над различни инструменти, той по-конкретно е бил производител на клавесин. С работата си конкретно по тях, когато е на 33 години, привлича вниманието на Фердинандо де Медичи, син и наследник на Козимо де Медичи, херцог на Тоскана. Фердинандо наема Кристофори да поддържа инструментите в огромната му колекция, както и да опита да измисли нови.

Кристофори обаче първоначално не бил заинтересован. В един от малкото документи, които имаме за майстора, той отбеляза, че „Казах на принцът, че не искам да се занимавам, а той ми отговори, че ще ме накара да искам…“ И наистина, на Кристофори е предложена заплата, по-голяма от на предшественика му (който е починал скоро) – 12 скуди на месец – и му е дадена напълно обзаведена къща, както и работните инструменти, които ще му трябва, за да прави и поддържа музикалните инструменти. Получава също и своя собствена работилница заедно с двама асистенти, а не работи с други занаятчии, които са на щат при семейство Медичи.

Преди Кристофори да измисли пианото, имаше осезаема липса на струнен инструмент с клавиши, с който могат да се свирят много разнообразни типове музики и е подходящ за изпълнения пред публика. Основните опции по това време са клавесинът и клавикордът. И двата инструмента работят с клавиши, което води до вибрация на съответната струна. Основният проблем при тях обаче е, че нивото на звука на клавесина не може да бъде увеличаван или намаляван по време на свирене, а клавикордът просто е прекалено тих, за по-големи концерти (затова и се използва от музикантите основно за композиране и репетиции/упражнения). Дизайнът на пианото преодолява и двата проблема.

Относно когато точно Кристофори изобретява това, което днес зовем пиано – един опис на музикалните инструменти на Медичи от 1700 г. разкрива, че първото пиано вече е създадено, макар и първоначално да се нарича „арпикимбало“:

Голямо „арпикимбало“ от Бартоломео Кристофори, е ново изобретение, което произвежда високи и слаби тонове, с два набора струни, настроени в унисон, с тяло от кипарис…

Арпикимбалото малко или много наподобява клавесина – името му в превод буквално означава арфа-клавесин. Смята се, че реалната дата на неговото създаване е между 1698 и 1699, а Бартоломео може да е работил върху инструмента и още през 1694 г. Въпреки това той е показан пред обществото много по-късно, през 1709 година.

Piano forte Cristofori 1722

Друго пиано на майстора, от 1722 г.

С времето изобретението става известно като пианофорте, по италианските думи за „мек“ и „силен“. Заради тази му способност да издава по-тихи (меки) или по-силни ноти по време на свирене, инструментът добива популярност. По-късно, разбира се, името е съкратено на „пиано“.

През 1711 г. са публикувани рисунки и описания на оригиналния дизайн на пиано, а производителите на инструменти в цяла Европа се опитват да пресъздадат иновативния инструмент на Кристофори, най-вече Готфрид Силберман от Германия. Силберман бил толкова известен с работата си по пианото, че понякога грешно е наричан негов изобретател. Той все пак играе важна роля в историята на инструмента (измисля предшественика на педалите), но когато създава своята собствена версия на инструмента, разчита силно на плановете на Кристофори, . Тази първа версия също така изглежда е направена около година след смъртта на Кристофори.

Според музиканта от 18 век Йохан Фридрих Агрикола, ранната работа на Силберман по пианото не е много добра. След като създава първия си протоп, Силберман кара Йохан Себастиан Бах да го изпробва, но получава не особено положителни отзиви. Критиката на Бах към инструмента подтиква Силберман да направи по-добра версия и за целта копира по-късните дизайни на Кристофор от 20-те години на 18 век (които описват повечето функции в съвременното пиано). След като копира тази версия и накара Бах да я изпробва, великият композитор изцяло променя мнението си за творението на Силберман.

CristoforiPiano1726LeipzigKeyboardView

Трето пиано от Кристофори – 1726 г.

След като измисля пианото, смята се, че Кристофори продължава да работи за семейство Медичи, въпреки смъртта на своя благодетел Фердинандо де Медичи през 1713 г. Самият той пък умира през 1731 г. на 76 години, посвещавайки последната част от живота си в опити да усъвършенства великият инструмент.

 
 
Коментарите са изключени

Да наредиш огън по собствената си база – историята на Джон Фокс

Роден в Синсинати, Охайо на 18 май 1915 г., Джон Р. Фокс израства в родния си щат, а след това отива да учи в Университета в Уилбърфорс – висше учебно заведение за афро-американци,. Там се запознал с бъдещата си съпруга Арлин, докато изучавал биологични науки. Двойката се преместила в Броктън, Масачузетс, след което се жени и приветства дъщеричка, Сандра. На 26-годишна възраст Фокс се присъединява към американската армия в края на февруари 1941 г. и завършва пехотно училище във Форт Бенинг, Джорджия през август, малко преди нападението на японците над Пърл Харбър през декември същата година да принуди САЩ да започнат участието си във Втората световна война.

Три години и половина по-късно, през декември 1944 г., лейтенант Фокс се оказва, че работи като оператор на оръдия в 366-и пехотен полк, 92-а пехотна дивизия. Той заедно с поделението си се намират в град Сомоколония, Италия, когато германски войници, дегизирани като цивилни, се промъкват в града на Коледа.

Има и втора германската атака – в 4:00 сутринта на 26 декември. Вражеските войници, които са проникнали в града предния ден, започват още по-ожесточено нападение, и двете групи успяват сравнително бързо да надделеят над американските сили.

Когато обаче по-малобройните американски войници започват паническото си отстъпление, лейтенант Фокс доброволства заедно с още няколко италиански войници да останат в града, за да следят врага. Задачата на Фокс е да насочва огъня на артилерията, която е разположена извън града, срещу германските войски и така евентуално да забави тяхното настъпление за достатъчно дълго време, че американците да могат безопасно да се оттеглят и прегрупират. И докато американските войници правят това, лейтенант Фокс се настанява на втория етаж на сграда, на място, което му позволява да вижда добре приближаващия враг.

С настъпването на деня (а и на вражеските войници) Фокс кара артилерията да насочва оръжията си все по-близо и по-близо до неговата позиция, което насочване е паралелно с приближаването на германците.

JohnRFox

Лейтенант Джон Р. Фокс

Накрая, малко преди обяд на 26 декември, Фокс се обажда по радиото на командния пункт с искане артилерията да бъде насочена точно към неговото местонахождение. Войникът, който е на радиото в този момент, лейтенант Отис Закъри, както и командирът му питат Фокс дали е наясно, че този снаряд ще унищожи сградата, в която е. Отговорът на Фокс е: „Изстреляйте го!“

Тогава лейтенант Закъри издава на артилерията заповедта „Приближи, готови“, което нарежда на войниците, които са на оръдията, да насочват огъня си в една линия като я приближават към позицията на Фокс, докато не стигнат до сградата му. По-късно Закъри казва: „Последваха силни експлозии и повече никога не видях Джон Фокс.“

В крайна сметка атаката принуждава германците да забавят напредъка си през града. Тогава американските войници имат време да се реорганизират и да започнат мащабна контраатака, с която успяват да си върнат града от германския враг. Когато войниците отидоха да вземат тялото на лейтенант Фокс и осемте италиански войници, които също загиват, сред останките те намират и телата на около 100 германски войници.

За този безкористен акт на храброст командирът на лейтенант Фокс го номинира за отличието Медал за изключителна служба. Въпреки това военните в САЩ пренебрегват жертвата му, както пренебрегват приноса и на много други войници от афроамерикански произход през Втората световна война. Например, американските военни връчват Медал на честта – най-високото отличие, което може да бъде присъдено на военнослужещ, мъж или жена – общо 464 пъти за заслуги в битките през Втората световна война, като 324 са присъдени на войници в армията. Никой от тези войници обаче не е афроамериканец – а расовите пристрастия ги има и с другите награди.

Наградите в крайна сметка се присъждат на Фокс. През 1982 г., 38 години след като е номиниран, той най-накрая е и награден с Медала за изключителна служба. И още повече – проучване, проведено от Университета Шоу в Северна Каролина, поръчано от американската армия, има за цел да анализира това дали на афроамериканските войници са били отказани отличия несправедливо или не. Резултатите сочат, че: „Екипът на Шоу… препоръча на армията да разгледа група от 10 войници за присъждане Медал на честта“. Полковник Фокс е сред посочените 10 войници, 7 от които в крайна сметка са избрани от армията и 6 са посмъртно наградени с медала от президента Бил Клинтън през 1997 г. (Единият от тях, Върнън Бейкър, все още е жив и приема наградата си лично.) Що се отнася до Фокс, неговият медал беше приет от вдовицата му Арлин Мароу.

 
 
Коментарите са изключени