ЦИФРОВИЗАЦИЯ.ТОЧКА.БЕГЕ. ТОЧКА. УДИВИТЕЛНА!

| от |

Една много интересна статия на Илиян Стоянов (повече от него тук) , която въпреки дължината и многото термини си заслужава да прочетете докрай. Другият вариант е да си останете с изчерпателната информация, предоставена от Тасева, господина на табуретката и ‘Абе момче, как да го свържа?’

Тази събота беше една от най-хубавите ми от много време насам. Седмицата беше сравнително хаотична и реших, че най-добрия начин да си почина е като заседна пред телевизора от обяд до късна доба, гледайки футбол. Започнах с английската премиър лига и Тотнъм – Челси, продължих с футбол от Германия и Борусия – Фрайбург, след това Италия с Геноа – Наполи, отново Англия за Суонзи – Арсенал и накрая се върнах към Италия и любимия ми Милан срещу Самп. Като цяло един изключително приятен ден прекаран с любимия почти на цял свят passtime.

По същото време в държавицата ни течеше финализирането на много изостаналия процес на цифровизация на ефирното телевизионно разпространение – тема, която беше преекспонирана заради налятите от държавата пари за (дез)информационна кампания с едни от най-безумните ТВ спотове създавани някога.

Та докато гледах мачове от различни европейски първенства се замислих – аджеба, как така ми се налага да държа 2 дистанционни и 1 телефон, и да управлявам три различни устройства, освен телевизора си, само за да гледам футбол. Абонат съм на Mtel (nee Megalan) – оператор, който всекидневно се опитва да подобри собствения си рекорд за най-лоши ТВ услуги. При споменаването на Mtel на някои от вас сигурно им стана ясно, че първенството на Германия съм го гледал по някакъв „друг“ начин, защото пан-европейската версия на Eurosport 2 (тази с Бундеслигата) съществува в мрежата на един сателитен оператор в България – Булсатком. Та на хора като мене се налага да търсим sopcast стриймове с прилично качество, за да можем да гледаме определени спортни събития (вкл. тенис и F1), комфортно разположени пред телевизорите. Естествено, това не е от най-тривиалните задачи – sopcast server, стрийминг до външни устройства (в моя случай RaspberryPi), включени в телевизора, смяна на input-и, output-и, смартфони за дистанционни – изобщо процеси абсолютно непознати за средностатистическия зрител. Би било хубаво да можех да си стоя пред телевизора само с едно дистанционно в ръка и, разцъквайки по каналите, да мога да гледам футбол от Италия, Испания, Германия, Англия, България, Холандия, F1 и тенис. Ако само имаше технология, която не изисква инвестиция в допълнително оборудване, сателитни антени, кабели, договори с оператори и работеше навсякъде. Ех, ако имаше такава технология…

…Цифровизация.точка.БеГе

Всъщност, технологията съществува и тя се нарича DVB-Т или цифрово ефирно радиоразпръскване, познато в България и като „цифровизацията“. Самото цифровизиране на ефира е процес отдавна стартирал в Европа и на доста места вече завършил. Самия стандарт има две инкарнации – DVB-T и DVB-T2 – като в някои държави се използва само DVB-T, в други само DVB-T2, а в трети комбинация от двете.

Масова практика е в държави, които са започнали по-късно процеса да се избира стандарта DVB-T2, защото осигурява по-голям капацитет, т.е. казано по-простичко повече канали могат да се съберат в един мултиплекс. DVB-T2 приемниците (дали ще е телевизор или „сет-топ-бокс“, няма значение) са съвместими и със по-стария DVB-T стандарт, обратното обаче не е вярно. В България беше взето решение да се използва DVB-T стандарт, като за кодирането на картината се използва H.264 видео кодек, а за аудио кодек се използват различни комбинации, от MPEG Layer 2 аудио до AAC. Решението за комбо DVB-T + H.264 е нещо като „ни рак, ни риба“, самия избор на кодек е разумен, но в комбинация с DVB-T2 щеше да раздвижи много по-сериозно пазара на телекомуникации в държавата.

Малко за кодеците
Codec е портманто от английските code и decode, т.е. кодиране и декодиране. В конкретния случай говорим за приложението на два кодека – един за видео сигнала и един за аудио сигнала.За видео се прилага H.264, част от MPEG4 стандарта. Този кодек е дефакто стандарта за кодиране на HD видео за BluRay, HD телевизия, видео за мобилни устройства и т.н. и заменя вече остарелия MPEG2 стандарт, използван за DVD.

 

 

…За прословутия „свободен пазар“

Идеята за цифровизиране на ефира е многопластова. Първата идея, касаеща по-скоро достъпа до информация и плурализма на гледни точки, може да бъде лесно разбрана и представена сравнително просто с бакалски сметки.

В България се раздават 7 честоти за мултиплекси по стандарт DVB-T. В един мултиплекс могат да влязат до 8 ТВ канала със стандартна резолюция (SD) или 4 с висока (HD), като могат да се правят различни комбинации – 4SD+2HD, 2SD+3HD и т.н.

Да допуснем, че в ефира ще бъдат излъчвани само SD канали, за да е по-проста сметката ни. 7 мултиплекса с по 8 канала всеки, е равно на 56 ТВ канала със стандартна резолюция. Т.е. потенциално 56 различни гледни точки върху дадена тема, 56 ТВ канала които се борят за вниманието на аудиторията и произвеждат качествено съдържание, за да я привлекат. Естествено, на практика никъде няма такава ситуация. Медийния пазар е достатъчно окрупнен навсякъде по света и обикновено бройката на сериозните „играчи“ на пазара е между 3 и 5, т.е. седемте честоти за мултиплекси са предостатъчни за България.

В нашата държава обаче, беше създадена парадоксална ситуация с търговете за мултиплексите. При провеждането на конкурсите беше въведено малоумното изискване производителя на съдържание да не може да бъде и оператор на мултиплекс. Казано по-просто, bTV или Нова, нямаше да могат да се явят на търг за мултиплекс.

Това е ситуация, която никъде в Европа не съществува. Точно обратното – практика е медийна група или производител на съдържание да е и оператор на честота – пример е групата Europa 7 в Италия, която разполага с цял DVB-T2 мултиплекс. Не случайно давам Италия за пример, защото медийния пазар там е в сходна ситуация с този в България – контролиран от определени икономически кръгове, предимно около хора със съмнителна репутация, като Силвио Берлускони.

Та конкурсите в България бяха проведени някак между-другото и по един или друг начин, чрез чужди дружества, покупко-продажба на фирми и всякакъв род сложни финансови еквилибристики, собственик на голяма част от честотите (5) се оказват фирми свързани с Цветан Василев. Явно фактът, че човека си има и телевизии, не пречи никому. Всъщност, провеждайки по този начин процедурата, държавата всячески се опита да ликвидира (и на практика успя) първата идея на цифровизацията на ефира, а именно възможността за осигуряване на лесен достъп до съдържание и свободата за изказване на мнения, различни от удобните на определени финансово-политически кръгове (без значение кои са те).

„Регулации, регулации“ или за ролята на държавата

Можеше ли държавата да се застрахова по някакъв начин от подобна ситуация? Личното ми мнение е, че можеше. Без да съм експерт в правната рамка, съм склонен да вярвам, че държавата можеше да включи клаузи в договорите, които налагат на спечелилия честота за мултиплекс да го въведе в експлоатация в рамките на определен срок*. Примерно, 1 година след спечелването на търга и при съществуваща техническа възможност.

Втората част от клаузата е важна, защото спечелилия търга за седми мултиплекс „Булсатком“, дори и да иска да започне изграждане на мултиплекс, няма как да стартира. Честотите, на които трябва да излъчва, все още се ползват от МО/МВР в различни части на страната. Слагайки подобна клауза, държавата си гарантира, че ако собственика на лиценза няма желание да стартира излъчване, ще загуби правата върху честотата и ще трябва да се проведе нов конкурс.

Ако пък все пак фирмата, независимо чия собственост е, иска да си запази лиценза и да е оператор, ще и се наложи максимално бързо да изгради мултиплекс и да намери клиенти (телевизии), които да искат да се възползват от услугите ѝ. Така хем цените, които телевизиите плащат за разпространение по ефир ще паднат, хем спира да става важно дали телевизията споделя угодна за оператора гледна точка. Удобна-неудобна, без телевизии в мултиплекса, оператора си губи правата. Прост пазарен принцип.

*Европейската Комисия съди България:
Заради изискванията при провеждането на конкурсите за първите 5 мултиплекса, Европейската Комисия даде България на съд. Заради това действие, държавата реши да промени условията за провеждане на конкурси и в момента няма проблем производител на съдържание да е и оператор на мултиплекс. За съжаление, свободни честоти не останаха, и групи като Nova и bTV загубиха шансове да се сдобият със собствени мултиплекси.

Цифровизацията на ефирното излъчване, като генератор на иновации и промени в телекомуникационния бизнес.

Друга не толкова забележима цел на цифровизацията на телевизионния ефир е да предизвиква раздвижване на телекомуникационния пазар, а от там и иновации в сектора. Нека първо прегледаме накратко текущата ситуация с телевизионното разпространение, като имаме предвид физическия размер на държавата, инфраструктурата (основно кабелна, но не само), конкуренцията на пазара и платежоспособността на потребителите.

Качествено цифрово разпространение би изострило конкуренцията на пазара на телевизионни услуги, а от там и на всякаква друга форма на телекомуникационни такива. В момента в България, ако искаш да гледаш повече канали или такива в HD качество, се налага да станеш клиент на кабелен или сателитен оператор. На пазара на сателитна услуга в България има един останал голям играч и това е Булсатком. Контролираната от Цветан Василев Виваком, пък е единствения сериозен конкурент на оператора от Стара Загора. На пазара на кабелно разпространение също се забелязва окрупняване, като фирми като Blizoo разполагат с прилична база крайни клиенти, особено в големите градове.

Сателитните оператори от доста време насам използват само цифрови технологии за разпространение на сигнала си (DVB-S/DVB-S2), а кабелните варират – от изцяло цифрово DVB-C, до комбинация от цифрово и аналогово. В някои много малки населени места дори все още се използва изцяло аналогово. Двата най-големи телекома в държавата – Мтел и Виваком също се опитват да пробият на пазара на ТВ доставки – Mtel с технология за разпространение по IP, а Виваком, както с вече споменатия метод по сателит, така и с IP базирана технология, абсолютно аналогична с тази на Mtel.

На пръв поглед конкуренция не липсва. За съжаление, обаче, всички тези технологии са скъпи за поддръжка, а приходите не са на нива, които позволяват наистина качествени доставки. Всеки един от операторите се опитва да пести или от оборудване, или от качествени кадри, или от поддръжка на крайни клиенти – или от комбинация от трите. В крайна сметка губи потребителя, защото получава не особено качествена услуга, като единственото положително е, че не плаща особено висока такса.

При изграждане и въвеждане в експлоатация на 6+1 (обществения на БНТ) мултиплекса, потребителя получава възможност да гледа едно не лошо количество канали (до 56 в SD формат), като при спазване на стандартите, качеството на сигнала би било константно и доста добро. За да не звуча като комюнике от СЕМ или от МС, ще си измисля един потенциален сценарий за реализация на качествени DVB-Т услуги, като дори няма допусна функциониращи 7 честоти.

При 5 функциониращи мултиплекса, един от които е обществения и в него се помещават само канали на БНТ, имаме оставащи 4 работещи излъчвателя, като всеки решава да доставя различна комбинация от телевизии в SD и HD формат.

Примерно в мултиплекс 1 имаме телевизии от групата на bTV. 3 SD канала – bTV, bTV Comedy, bTV Lady, 1 SD кодиран канал – bTV Action и oще 2 кодирани HD канала – bTV Action и RING.BG.

В мултиплекс 2 имаме канали от групата на MTG (Nova), 3 SD канала – NovaTV, NovaKino, DiemaFamily, още 2 SD кодирани канала – Diema и NovaSport и NovaSportHD отново кодирана.

В мултиплекс 3 влизат всякакви канали готови да си платят за ефирно разпространение на оператора на честотата. Примерно FOX (SD Кодиран), AXN (SD Кодиран), CityTV, ТВ Европа (SD свободни) и Eurosport 1 и 2 (HD кодирани).

В мултиплекс 4 имаме 4 SD свободни канала – TV7, News7, Bulgaria on Air, Super7 и 2 кодирани HD канала – ТV7 и News7.

Ако сте обикновен потребител, който гледа сапунки и сте в Долно Камарци, получавате свободен достъп до bTV, bTV Comedy, bTV lady, NovaTV, NovaKino, DiemaFamily, CityTV, ТВ Европа, TV7, News7, Bulgaria-on-Air, Super7 без пари, без такси, без кабели, без сателитни антени, без да зависите от облаците, сателита, техниците и наводнението на шахтите. 12 ТВ канала, напълно задоволяващи нуждите на един възрастен човек, една бг-мама, един съвсем обикновен човек гледащ новини и спорадично някой филм, преди да му се доспи след тежкия работен ден – дори сме помислили за феновете на Бареков, Цецо Василев, ТИМ-аджиите или „А“ Група.

Естествено безплатен обяд няма, телевизиите си облъчват аудиторията с реклами, така че приход за тях има. Ако случайно въпросния зрител има желанието да гледа Шампионска Лига, или първенство на Италия, Франция, Англия, тогава телевизията му предлага карти за декодиране на сигнала. Просто и ефикасно. Картата прилича на „фонокартите“ отпреди десетина години. В нея има криптографски чип, който отговаря за декодирането на сигнала. Картата може да бъде срочна – за седмица, месец, година, няма значение.

Купуваш си карта за bTV-мини и получаваш bTV Action SD, за примерно 2.99 лв на месец. Ако не ти стигат DTM, Италия, Франция и ШЛ в SD качество, даваш 5.99 лв на месец и си купуваш карта bTV-maxi. Така гледаш и bTV Action HD и RING.BG HD, като имаш достъп до целия пакет от канали в мултиплекс 1.

Същото може да бъде приложено и за мултиплекс 2 и за каналите от MTG групата. Ако не харесваш първенствата, които bTV излъчва, а умираш да гледаш само английско първенство, си купуваш карта за декодиране само за канали, които го излъчват. Предпочиташ да гледаш филми и сериали? Една карта за декодиране на FOX и AXN би била особено интересна за такъв зрител. Ако пък си фен на снукър, супербайк шампионата или Бундеслига, Eurosport в HD формат за 5.99 на месец звучи прекрасно.

Нямаш месечни разходи, нямаш разходи за оборудване, нямаш договори. Потребителя печели и избира какво да гледа, нещо напълно невъзможно при сателитни и кабелни оператори. Възможности и комбинации безкрай, печели зрителя. Печелят и телевизиите – по-лесен достъп до зрителите, т.е. повече гледаемост за рекламата, както и директни приходи от излъчваното от тях съдържание, като заобикалят операторите – кабелни и сателитни. Остава им да платят таксата за ефирно разпостранение, която би трябвало да се определя на пазарен принцип и това само, ако вече не са собственици на мултиплекс. Естествено, това е ако държавата си беше свършила работата и не беше харизала всички честоти на един и същ човек без никакви условия.

До тук добре. На пръв поглед, от цифровизация на ефира най-много печелят потребителите и телевизиите, а губещи биха били операторите на кабелни и сателитни мрежи. При качествена цифровизация, отлив на клиенти от операторите е неизбежен. Не малка част от потребителите гледат една шепа канали, а им се налага да плащат за още стотици такива, които не гледат. Операторите са се превърнали в солидарна система за субсидиране (подобна на НЗОК), което не е задължително лошо, а и е практика навсякъде по света. За крайните потребителите, обаче, свободата да плащат само за това, което наистина искат да гледат, ще е малка победа.

За алтернативите пред кабелните и сателитните оператори…

Известен отлив на клиенти би довел до повишаване на цената на услугата при кабелните и сателитните оператори – нещо изключително ПОЛОЖИТЕЛНО за целия бранш. Полуизвестна истина е, че част от операторите продават услугите си под себестойност, а друга част пестят от оборудване, качествени кадри и поддръжка на клиенти, за да намалят разходите си. Какво обаче биха могли да направят операторите, най-вече тези на кабелни мрежи, за да повишат приходите и печалбите си, при спад на клиентите. Начини има, но основният е – трябва да иновират на пазара.

Качествените кабелни оператори разполагат с прилични оптични мрежи, през които всъщност „бутат“ ТВ сигнала си, като го „терминират“ по всякакви стандартни и „извратени“ начини, за да го доставят до клиентите си – коаксиални кабели, мрежови кабели за IP разпространение и т.н. Тези изградени кабелни инфраструктури и голяма част от неизползвания им капацитет дават възможност на операторите да иновират.

Един такъв подходящ начин е с доставка на други услуги – примерно гласови. Тук голяма част от хората ще ми посочат, че сериозните оператори вече доставят интернет, ТВ и гласови услуги – примерно Blizoo имат 3-в-1 услуга. Въпросът обаче не е в самата услуга, а в начина по който е изградена и функционира.

Вместо да слагат един телефонен апарат в дома на клиента си, кабелните оператори могат да изградят отворена SIP инфраструктура* с билинг. Оpen source, скалируем и надежден софтуер колкото искаш – kamailio за SIP рутер и freeswitch (или asterisk) за b2bUA е прекрасна и достатъчно евтина технология. Нека сложат един IP телефон в дома ви, но нека дадат и възможност да се връзвате към SIP сървъра от smartphone-а си. Няма нормална smartphone операционна система, която да не поддържа native SIP – Symbian, Android, Jolla, Maemo, MeeGo, та дори Нокия S40. Изключение са Windows Phone и iOS, но за Apple продуктите има достатъчно безплатни приложения.

По този начин кабелния оператор ви става и телефонен такъв, но не само стационарен, а и мобилен – като за последната част използват инфраструктурите на мобилните оператори посредством data преноса. Дали, ако Blizoo въведе подобна практика и гарантира безплатни разговори или такива на изключително ниска стойност в собствената си мрежа, това няма да предизвика домино ефект на пазара не само на телевизионна доставка, а и на този на мобилна телефония? Ефекта ще се усети и мултиплицира и сред GSM операторите. Естествено, винаги съществува риска мобилните оператори да ограничат достъпа до сървърите на кабелен оператор предлагащ подобна гласова услуга, но тук идва ролята на държавата – както за да гарантира достъпа до „последната миля“ така и да защити конкурентната среда. Не всички регулации са лоши, както и не изцяло дерегулиран свободен пазар е отговора на всички въпроси.

Естествено, не е задължително иновациите да се ограничават само в доставката на гласови услуги, телевизионни пакети или интернет. Има технологии, като Internet of Things, които са на прага ни и изискват постоянно свързан свят, а кабелните оператори с техните големи капацитети са една от малкото алтернативи за обезпечаване функционирането на подобни технологии. Знам, че за 99% от хората това звучи като научна фантастика, но преди 3 години звучеше и като научна фантастика телефона ви да има 4 или 8 ядрен процесор и FullHD екран.

*Що е то SIP?
SIP е дефакто стандарта за VoIP услуга. SIP протокола се използва за пренос на глас през Интернет и е стандарт отдавна наложен в телекомуникациите. Към настоящия момент множество мобилни телефони го поддържат като стандарт out-of-the-box, а в скоро време версии на SIP протокола, ще се използват за пренасянето на глас при мобилни комуникации от четвърто поколение (4G) – LTE, LTE-A, WiMAX 1/2.SIP е доста сложна, но изключително мощна технология, позволяваща изграждането на модерни гласови и видео услуги (voice-mail, конферентни аудио и видео разговори, пренасочвания, дори миграция на разговор от едно устройство на друго, примерно от мобилния към стационарния телефон, колата или телевизора, без прекъсване на разговора)“Отворена SIP инфраструктура“, означава, че обаждания могат да се правят не само в мрежата на оператора, а до всички останали SIP мрежи, както и стандартни стационарни и мобилни мрежи на други компании. Подобна технология се прилага и днес без потребителите да разбират при обаждания от телефон до номера извън България.

Нека синтезираме – цифров ефир, частичен отлив на клиенти от кабелните оператори, повишаване на цените, търсене на нови начини за приходи и печалби, иновация, повишаване на качеството и количеството предлагани услуги, по-високи заплати на служителите, по-високотехнологични мрежи, по-висок общ стандарт на цялото общество. Простичък „домино“ ефект.

Очевидно за кабелните оператори качествена конкуренция от ефирно разпространение на сигнал би подействала по-скоро оздравително, макар и първоначално да е шокова, но как би се отразило това на сателитните доставчици? Хубаво е да се разбере, че сателитната услуга не си е съвсем на мястото на пазара в България. Голяма пенетрация на сателитно разпространение на ТВ сигнал има само в държави с лоша (кабелна) инфраструктура, огромна територия или и двете на куп – примерно Русия и САЩ. Вместо това, всеки квартал, в който и да е български град спокойно може да бъден наречен „Сателит ма’ала“;. Няма фасада, на която да няма накацали сателитни антени, една грозна гледка.

Отвъд естетическото обаче, сателитните доставчици осигуряват достъп до ТВ услуги на места, на които кабелните доставки са скъпи или невъзможни заради географските особености на района. Точно такива места биха били най-печеливши от ефирно цифрово разпространение. На пръв поглед изглежда, че Булсатком би пострадала най-много от качествена цифровизация. Реално, компанията от Стара Загора не е в ситуация, в която би ни се наложило да ѝ правим помен с жито и бонбони Свежест. Лиценз за мобилен оператор, планове за изваждане на собствен сателит на гео-стационарна орбита и факта, че всъщност Булсатком е интернет доставчика (да!) с най-голяма обвързаност с BIX (мястото на което всички големи интернет доставчици в България се свързват помежду си), показва колко много опции има компанията. На не малко места сателитните услуги на Булсатком са допълнени и от наземна кабелна инфраструктура, по която осигуряват интернет свързаност на клиентите си, а там, където нямат такава, биха могли да осигурят с мобилна мрежа – дали с 3G или LTE-А, предстои да видим. Като добавим и факта, че всъщност седмата, последна, честота за изграждане на мултиплекс е спечелена от старозагорци, Булсатком изглежда като компания със сериозни позиции на пазара.

Дали обаче факта, че дълги години фирмата продаваше услуги под себестойност, няма да и се отразят и да изпадне в ситуация на недостиг на свободни капиталови средства може(ше) да стане ясно, ако се стигне до точката на истинска конкуренция на пазара. В този ред на мисли, всичко казано за кабелните оператори и иновирането на пазара, може да бъде приложено и върху Булсатком, като при тях опциите са още по-сериозни заради възможностите им да участват както на пазара на сателитно разпространение, така и на ефирно. Лиценза им за мобилен оператор им дава допълнителна свобода, особено, ако инвестицията е в LTE-A мрежа, която също би могла да бъде използвана за увеличаване на клиентската им база в основния им бизнес – т.е. доставка на ТВ услуги. Имплементация на доставка на телевизия по IP (със „сет-топ-бокс“-ове, а-ла Mtel и Виваком) е очевидния начин при 4G мрежа. Да го кажем така, ако живеехме в нормална правова държава и Булсатком беше публично търгувана компания, веднага бих си купил техни акции.

Естествено, всичко това, което написах за конкуренцията, възможността за иновации, плурализма на гледните точки, възможността на потребителя да избира и да получава достъп до по-качествени услуги, щеше да е възможно, ако държавата България си беше свършила качествено работата и беше осигурила възможността за качествено цифровизиране на ефира, вместо да подари и този сегмент на мустакатия бос на КТБ. Сега сме в ситуация, в която Цветан Василев трябва да конкурира себе си, като с DVB-Т технологията, ще трябва да „яде“ както от пазара на конкурентите, така и от собствения си на Виваком. Подозирам, че ако когато БТК (тогава все още собственост на Вива Венчърс) водеха преговори за продажбата на НУРТС, ТИМ-аджиите не се бяха договорили с КТБ да се откажат от намеренията си за покупка (и в замяна получиха национален ефир в мултиплекс 1 за Bulgaria On-Air), сега можеше да съществува все пак някаква конкуренция на този пазар. Вместо това държавата обеси гражданите си, като ги върза за „кабела на антената от едната страна, а кабела на телевизора от другата“

А, аз просто исках да гледам мачове по телевизията…

 
 

Лабиринтът на Минотавъра – дешифриране на един мит

| от Георги Марков |

Легендата за Минотавъра си остава една от най-плашещите и в същото време най-познати епизоди на общоевропейското културно наследство.

Забулен в зората на средиземноморската цивилизация, този стар като самата история разказ е роден в първия от блестящите центрове на Европа – Минойски Крит. Възможно ли е обаче историята и археологията да хвърлят нова светлина върху този вечен мит и да го приближат смразяващо близо до реалността?

Нима можем да си представим, че легендата е нещо повече от полет на мисълта, повече от бронзовите и мраморни изображения и фреските, някога украсявали дворците на Крит?

Митът

Богатата древногръцка митология има няколко любими мотива, като сред тях особено силно изпъкват връзките между смъртни жени и олимпийски богове, неограничената самодоволна гордост на някои царе (позната с древногръцкия термин хюбрис) и наказанието, което всеки трябва да понесе за нея.

Легендата за Минотавъра по изкусен начин комбинира и трите теми. Могъщият владетел на Крит цар Минос се възгордява прекомерно, забравя ограниченията на своята човешка природа и се самопровъзгласява за господар на моретата, отказвайки да извършва жертвоприношения на бог Посейдон, повелител на водната шир. Посейдон, подобно на брат си Зевс, не е особено търпелив и благосклонен към подобни предизвикателства и решава да накаже самозабравилия се владетел. За целта той изпраща на бреговете на Крит неземно красив бик, който пленява вниманието на Пасифа, съпругата на Минос. Царицата не успява да устои на божественото животно и скоро се оказва бременна с плода на противоестествената си страст. Смазаният от позора на изневярата Минос успява да привлече на служба най-известния и гениален творец в цяла Гърция – ненадминатия Дедал, който заедно със сина си Икар започва да проектира специален подземен дворец затвор – Лабиринт. В него невярната царица ражда ужасяващо създание с тяло на мъж и глава на бик, притежаващо неутолим апетит за човешка плът.

Ала слуховете за божественото наказание скоро се разпространяват из целия гръцки свят. Още по-лошо – тъй като Крит владее моретата, дори горди градове като Атина са принудени да плащат на Минос тежки данъци. Налогът на атиняните е особено жесток – всяка година седем невръстни младежи и седем девойки, избрани сред най-благородните фамилии на полиса, трябва да отплават за чертозите на Крит. Там ги очаква зловеща съдба – един по един, те стават жертва на Минотавъра сред тънещите в мрак коридори на Лабиринта.

Ала когато Тезей, смелият син на цар Егей, предлага доброволно да се принесе в жертва, гневът на боговете най-сетне се уталожва и те решават да помогнат на младежа да се пребори с чудовището. Макар и съвсем млад, Тезей е обречен да се превърне в един от най-известните, могъщи и обичани герои в цялата древногръцка митология. С помощта на богинята Атина Палада той спечелва сърцето на критската принцеса Ариадна, дъщеря на Минос. Тя му дава кълбо прежда, с което да намери пътя си из Лабиринта. В епичен сблъсък Тезей съумява да победи Минотавъра и да спаси останалите атински младежи и девойки – в знак на благоволение Посейдон вдига проклятието си върху Крит, а едно от най-ужасните чудовища е изпратено в подземния свят.

Разкопаният Лабиринт в Кносос
Разкопаният Лабиринт в Кносос

Разкриването на Лабиринта

В продължение на хилядолетия тази история пленява въображението на десетки поколения из цялото Средиземноморие, а в последствие се разпространява из Европа. Художници, скулптори, поети и писатели ѝ отдават голямо внимание – тя се оказва великолепен нравоучителен материал за опасността от неконтролираната човешка гордост. Ала до самия край на XIX в. никой дори не може да си представи, че в нея може да се съдържа дори зрънце истина.

Крит затъва в провинциална, селска изостаналост и няма човек със здрав разум, който да свърже неугледния, беден остров с легендата за имперски блясък, недостижимо могъщество и слава. През втората половина на XIX в. обаче, поредица от археологически открития ще започне да подкопава това, което интелигентните и образовани европейци считат за здрав разум. Историята на свой ред скоро е принудена да направи първите си сериозни крачки в разгадаването на древните митове. Сензационните открития на Хайнрих Шлиман при Троя и Микена хвърлят мост между хилядолетията и с един скок преодоляват бездната между легендите и историческия факт. Неизбежно е Крит рано или късно също  да привлече вниманието на професионалните археолози.

Местоположението на най-значимия от всички древни градове на острова, Кносос, е открито съвсем случайно през 1878 г. от местен жител, който носи името на царя от легендата – Минос Калокайринос.

Повече от две десетилетия по-късно, през 1900 г., сър Артър Еванс пристига в Крит с твърдото намерение да разкрие една от най-великите мистерии на всички времена. Ала Еванс, за разлика от аматьора Шлиман, е изключително добре образован археолог, завършил Оксфорд, ходеща енциклопедия по антична история и митологията на егейския регион. Но дори и той не може да си представи важността и мащаба на чакащите го открития. Пред смаяните погледи на англичанина и неговите сътрудници местните работници неуморимо започват да разкриват една от най-великите археологически находки на всички времена – дворецът на Минос в Кносос.

Кносос - реконструкция
Кносос – реконструкция

„Дворец“ обаче се оказва неточно определение – всъщност става дума за огромен град, чието население в дните на пълния му разцвет вероятно достига 100 000 души. В началото академичните авторитети опитват да нагодят сензационните открития в шаблона, предложен от Шлиман – универсална егейска цивилизация с общ произход. За Артър Еванс обаче е очевидно, че Кносос не само е значително по-стар, но и съвсем различен от културна гледна точка от археологическите обекти в континентална Гърция.

Оксфордският учен осъзнава, че се е натъкнал на нещо, което ще преобърне учебниците по антична история с главата надолу.

Ала най-шокиращото откритие тепърва ще излезе на бял свят. Eкипите скоро се натъкват на структура, чиято функция трудно подлежи на адекватно обяснение. Архитектурният план на находката не оставя съмнение – става дума за лабиринт, силно напомнящ историята за Минотавъра. На смаяните археолози и историци за пръв път ще се наложи да разгледат легендата от напълно сериозна научна позиция.

Минойската култура и важността на образа на бика

Разкопките на сър Артър Еванс са едва първата стъпка в разкриването на една от най-впечатляващите древни цивилизации, далеч по-стара от Троя и Микена. Много скоро историците трябва да признаят, че в зенита на своето могъщество (18-15 в. пр. Хр.) Крит може да си съперничи с Хетското царство и Египет на фараоните. Пулсиращото сърце на тази култура е морската търговия с империите на древния Изток, която концентрира несметни богатства за господарите на Крит.

Повечето Велики Сили на този период – Египет, Вавилон, Асирия, Хетското царство – базират мощта си на сухопътни армии, докато Крит разчита на непобедимата си флота. Една от първите особености, която силно изненадва археолозите по време на разкопките в Кносос, е очевидната липса на укрепления и градски стени. Ала когато характеристиките на минойската цивилизация започват да се разкриват по-ясно, обяснението идва от само себе си – никой враг не би могъл да се добере до острова, защитаван от многобройната му флота.

Фреска с минойски бик - разкопки в Крит
Фреска с минойски бик – разкопки в Крит

Най-важният религиозен символ на минойската цивилизация е бикът – синоним на божествена сила и на мъжкото начало на вселената. Царят, чиято власт е абсолютна и неоспорима, вероятно едновременно с това изпълнява ролята и на върховен жрец на култа към свещеното животно. Глави на бикове се появяват повсеместно и в различни форми в минойската материална култура – във фрески, статуи, дори в ежедневни вещи и домашни мебели. Следователно не бива да се изненадваме, че древните цивилизации в източното Средиземноморие, а вероятно и самите критяни, асоциират културата на острова с бика. Историците са почти единодушни, че древните гърци заемат бика като символ на Зевс – а следователно и на върховната божествена сила – именно от Крит.

Разкодиране на мита – смръзяващи кръвта открития

Всичко казано дотук обаче не ни приближава до обяснение на конкретните елементи от мита за Минотавъра. Артър Евънс е първият изследовател, който следва очевидната връзка между критската иконография на бика и легендата, но археологията и историята се нуждаят от по-богат набор от доказателства, за да разгадаят мистерията.

Разкопките в Кносос продължават дълго след като основният комплекс на двореца е обстойно проучен. През 70-те години, германски екип археолози, работещ в Кносос, се натъква на поредното откритие – цели купчини човешки кости са намерени в една от ямите на дворцовия храм. Анализът не оставя съмнение, че те принадлежат на деца, вероятно на възраст между 12 и 14 години. Работата на германските археолози потвърждава една от старите хипотези за религиозните практики на минойската култура – те вероятно са включвали човешки жертвоприношения и дори форми на канибализъм.

Едновременно с това историците на периода (първата половина на II хил.пр.Хр.) се обединяват около тезата, че Крит упражнява строга политическа доминация над по-голямата част от континентална Гърция, която почти сигурно включва и Атина. Едно по едно малките, разпръснати парчета на пъзела започват да се нареждат в обща картина.

Канибалистичните ритуали на минойския култ към бика изискват човешки жертвоприношения – вероятно на деца между 10 и 15 годишна възраст. При положение, че това е държавна религия, изискването на човешки данък от подчинените градове допълнително подсилва усещането за могъщество и неоспорима власт сред минойския елит. Историците изказват добре аргументираната теза, че главата на бик почти със сигурност е присъствала като част от тези ритуали – може би като символична вещ, иконографски шлем или подобие на корона, носена от царя-жрец. Ако тези ужасяващи ритуали са се случвали в храмов комплекс, който притежава плана на лабиринт, нима би било трудно за древните хора да превърнат смразяващата кръвта церемония в метафизичен акт, наложен от самите олимпийски богове?

Дворецът в Кносос
Дворецът в Кносос

Истинският Минотавър?

Ако следваме логиката на тази хипотеза, то Минотавърът наистина е съществувал – той се припокрива с ужасяващия образ на царя-жрец, свещенодействащ в храмовия комплекс на Кносос. Откритието на детските кости притеснително близо съвпада с един от централните елементи на легендата – че чудовището се храни с плътта на невръстни младежи и девойки.

Твърде интересно е и участието на Тезей в цялата история – защото изследователите изказват интересна хипотеза и за неговата роля. Около 1500-1400 г.пр.Хр. Крит бързо започва да залязва в резултат на поредица от негативни събития – природни бедствия, политически проблеми и ранните нашествия на т.нар. „морски народи“. От това в най-голяма степен се възползват градовете в Егейска Гърция, които в следващите столетия ще доминират региона. Символичният начин, по който принцът на Атина слага край на критското проклятие, може би е алегория за реалното изместване на центъра на властта в Източното Средиземноморие.

Така историята и археологията успяват увлекателно да дешифрират един от най-пленяващите древногръцки митове и да ни убедят, че легендата за Минотавъра може да се окаже далеч по-близка до реалността, отколкото някога сме си представяли.

 
 

Как една група изкара $20 000 в Spotify с тишина

| от chronicle.bg |

Мълчанието е злато и през 2014 една малко известна американска фънк банда под името Vulfpeck взима тази поговорка присърце. Тя издава албум, съставен изцяло от тишина, и го качва в популярния музикален сайт Spotify. В резултат на това бандата изкарва малко над $20 000 от слушания – най-високият хонорар, който са изкарвали от сайта дотогава. Ето историята на „Sleepify“.

Sleepify-album-cover

Обложката на Sleepify

Според фронтмена и пианист на Vulfpeck, Джак Стратън, идеята за албума се появява по време на разговор между него и известния музикален продуцент Рон Феър. Стратън отбелязва, че бил заинтригуван, конкретно след като Рон му казал, че кавърът на Lady Marmalade, който прави за „Moulin Rouge“, може да се купи легално, само ако човек си купи целия саундтрак към филма.

Той си спомня странния начин, по който Рон е бил горд от това, че хората трябва да платят $18 долара, за да слушат един конкретен хит, и как определил ситуацията като „страшна победа“. Това накарало Джак да се замисли как човек би могъл да изиграе музикалната система днес, по-конкретно Spotify. 

За тази цел Стратън влиза в профила на групата в Spotify и се опитва да пресметне колко пари изкарват от едно слушане на тяхна песен. Стига до сумата от $0,56, което е малко по-малко от обещаваните от сайта $0,8 и все пак приемливо. Vulfpeck-at-rockwood-october-4-2013

Част от Vulfpeck на сцена

След това той се заравя в мистичния и километричен текст „Правила и условия“ на сайта, където открива, че за едно „слушане“ се приема слушане на песен за повече от 30 секунди. Тогава му идва и идеята: защо просто не направи албум с 30-секунди звукови файлове с тишина?

Първоначалния стремеж на бандата не е да прецака системата на Spotify, а (доста благородно) да събере пари за турне, което ще бъде безплатно за феновете й. Според Джак, бандата получава стотици предложения за участия от феновете си из цяла Америка, но просто не може тръгне на турне поради липсата на средства. Както обикновено е случая с не толкова популярните групи.

Музикантите смятат, че схемата ще е успешна, ако броя на феовете им, които плащат за онлайн услугата и ще изслушат албума, е в хилядите.

Това ни довежда до самия албум „Sleepify“ – кръстен така, защото групата иска хората да си го пускат нощем, докато спят. Той има 10 „парчета“ като всяко от тях е дълго по 31 или 32 секунди. В тон с темата за съня, името на първата песен е Z, на втората – ZZ, на третата – ZZZ и така нататък.

Първоначално албумът има малко слушания, предимно заради малката фен база на Vulfpeck. Скоро обаче различни групи, както и музикални сайтове, намират произведението и го споделят в профилите си в социалните мрежи, което значително вдига слушанията. До степен, в която дори се публикуват ревюта за албума. Някои от тях твърдят, че той е характерен с „първостепенна минималистична естетика“, а други – че е „фина, любопитна работа, която изкушава слушателя да чуе какво може да дойде по-нататък“.

Дори Spotify намират албума за забавен. Говорителят на компанията, Греъм Джеймс, го нарича „оригинална шега“ и „производен на песента на Джон Кейдж“. Второто визира композицията на Кейдж 4’33“, която е просто 4 минути и 33 секунди тишина. Мнението на Spotify обаче се променя, когато албумът започва да набира милиони слушания и не изглежда, че скоро ще спре.

Компанията осъзнава, че „Sleepify“ може да вдъхнови и други изпълнители на сайта да направят същото, съответно мило и възпитано моли Vulfpeck да го свали, защото нарушава правилата и условията им. Въпреки няколко запитвания от групата кои точно правила и условия нарушава, което е съвсем в реда на нещата като имаме предвид, че в песните няма нецензурен или обиден език (…), а по това време Spotify няма клауза за песни с тишина, компанията отказва да даде обяснение.

Затова и групата решава да не маха албума си и това принуждава Spotify да го премахне самостоятелно. Ход, което до голяма степен дразни групата, а членовете й заявяват „Може би щеше да е по-добре за сайта, ако го бяха свалили веднага, а не чак след като се изписа толкова много в пресата“.  Също така се подчертава, че въпреки премахването на техният албум, дълъг 5 минути и половина, на сайта все още може да се слуша 4’33“ на Джон Кейдж. 

В отговор на свалянето на „Sleepify“ Vulfpeck пуска нов „албум“, озаглавен „Official Statement“ (от англ. – Официално становище), който просто съдържа (немузикално) обяснение от бандата за ситуацията, кратък инструментал на пиано и като последен акт на протест – 30 секунди тишина.

В крайна сметка песните в „Sleepify“ са слушани около 5,5 милиона пъти, от което бандата изкарва малко над $20 000, които Spotify все пак й изплаща. Ако калкулираме, ще установим, че това е доста по-малко на слушане, отколкото Стратън първоначално предполага – около $0,3 вместо $0,5. И все пак – парите са достатъчно за национално турне в няколко града като Лос Анджелис, Ню Йорк и Ан Арбър, с вход свободен за феновете.

Когато по-късно питат самите членове на групата какво самите те мислят за албума – дали според тях е променил или разкритикувал критериите за музика и дали е показен за тогавашното положение в музикалната индустрия – Стратън отговаря „Виждам го като произведение на изкуството – или там нещо такова.“

 
 

Историята на Бакен – “бащата и майката” на всички увеселителни паркове по света

| от Вучето |

“Бъдещето не е това, което беше.”

Цитатът принадлежи на американския драматург и комик Милтън Берле и много точно обобщава една от характерните особености на датската народопсихология: убеждението, че животът в добрите стари времена е бил по-хубав от сегашния.

А какви са били те, “добрите стари времена”? Ще се убедите, че са били безкрайно вълнуващи и приказноподобни, ако вие, дами и господа, склоните да предприемете едно пътешествие назад през вековете. Пътешествие, което започва през 1583-ма – рождената година на първия в света увеселителен парк.

Дюрехавсбаккен или накратко Бакен (Хълмът) се намира в Клампенборг, на 10 км северно от Копенхаген и се посещава ежегодно от 2,7 милиона туристи. Това го прави вторият по популярност атракционен парк в Дания след прочутите „Градини Тиволи“ в датската столица.

Началото на историята на този забележителен парк се свързва с легендата за Кирстен Пийл – младо и невинно девойче, което една нощ през 1583 г. се загубва в гората Бувесков. Какво е търсила там сама по това време, легендата не казва. Дълго време се лутала Кирстен в тъмната и страшна гора. Вече твърдо убедена, че тук ще намери смъртта си, разкъсана от някой див звяр, от една цепнатина в скалата неочаквано бликнал извор, който й показал пътя към Копенхаген. Историята за това чудо тръгнала от уста на уста и скоро хората започнали да прииждат в Бувесков в търсене на чудния извор. Годините минавали, а Изворът на Кирстен Пийл, както вече бил известен, набирал все по-голяма популярност. На една умна женица й хрумнало да се обяви за “пазителка” на атракциона и започнала да събира такса от посетелите, които идвали с надеждата, че пиейки от водата, ще се излекуват от мъчителните си болести.

Dyrehavsbakken_i_1800-tallet

Въпреки че благодарение на крал Фредерик III, гората постепенно променя облика си и се превръща в парк, обитаван от различни животински видове (някои от които кралят с удоволствие отстрелва по време на лов), за около сто години славата на извора замръква. Най-вече защото междувременно столичаните откриват други “чудодейни” извори, от които да се лекуват. Обаче един ден през 1732 г., докато се мотае из парка, яхнал коня си, кралският балетмайстор Хайнрих Бринкман се натъква на занемарената изворна чешма и моментално решил да го изтупа от прахта на хорското забвение. С подкрепата на приятеля си и кралски парукиер Греве той реновира чешмата и отбелязва събитието с паметна плоча. До 1756 г. достъпът на простолюдието до кралския парк е забранен. Забраната вдига демократично настроеният Фредерик V и даже нарежда да поставят до чешмата каса за дарения, които да отиват за нуждите на една от градските болници.

С повторното обнародване на Извора на Кирстен, той се превръща във всенародна сензация, към която започват да се стичат улични артисти и всякакви търговци. През 60-те години на 18-и век славата на кралския парк с извора надхвърля границите на Дания и се превръща в притегателна сила за творци от цяла Европа, сред които е и популярният мим Пиеро, който и до ден днешен е символ на парка и любима детска атракция.

Бакен става място, където представители на различни социални прослойки, селяни и граждани, си “мешат капите”. По онова време забавленията в Копенхаген са малко, а народът масово не се интересува от политика. Затова вместо да се занимават с безсмислено политикастване, хората предпочитат да прекарват времето си в приятна компания насред зелените горски поляни. Бакен продължава да бъде все така популярен дори по време на Наполеоновите войни. А когато първият датски парен локомотив “Каледония” е пуснат на вода, копенхагенци вече могат да се придвижват до Бакен по по-приятен и бърз начин, избягвайки неравните сухоземни пътища, водещи дотам. Гостите, предпочели да използват крайбрежния пешеходен маршрут пък са посрещани пред червени порти на парка от т.нар. “четкачи” – местни момчета, чието задължение било честта да изчеткват връхните им дрехи от прахта.

Освен че все повече занаятчии и артисти отварят павилиони, се появяват и първите сладкари, които започват да предлагат лакомства по италиански и швейцарски рецепти най-вече за радост на хлапетата.

Dyrehavsbakken_1849

През 1843 г. обаче се появява първият голям конкурент на Бакен. В сърцето на столицата врати отваря друг увеселителен парк, при това много по-голяма по площ и с повече атракции – Тиволи. За жадните гости на новия парк цели талиги, теглени от коне, превозват вода от извора в Клампенборг.

19-и век идва с пушеци на заводски комини и тракащи железопътни релси. Ура, индустриалната революция е тук! През 1863 г. е открита железницата в Клампенборг. На 27 юли вестник “Дагбладе” отбелязва забележителния факт, че само в един неделен ден железницата е извозила 20 хиляди посетители на Бакен. Освен икономическия възход обаче индустриализмът носи и класово разделение. Представителите на бюргерското общество вече избягват местата, където ходи простолюдието. В очите на префинените граждани Бакен вече е средище на селяндури и когато самите те посещават парка, то е, за да “изучават селския бит”.

През 1861 г. в Бакен нов павилион за тютюн и бира отваря 36-годишният “Йоде” Андерсен, или Евреина Андерсен. Прякорът му лепват още по времето, когато работи като келнер в ресторант “Еврейската изба”. Мечтата на Йоде обаче е да отвори кабаре. В столицата вече има над 120 такива, които се ползват с особена популярност и посещаемост, особено сред господата. И го прави. Кръщава павилиона си “Сан Суси” и той моментално се превръща в атракция номер едно в Бакен. През следващите 15 години Йоде отваря още две кабарета като таксата за вход е 10 йоре – значителна сума за тогава, като се има предвид, че обичайната надница за час е 43 йоре. През 1875 г. полицейският наместник за района издава заповед, според която певиците в павилионите на Евреина Андерсен трябва да са навършили 18 години, текстовете на песните да са с “благоприлично съдържание”, а контактът между момичетата и зрителите – забранен.

На празника по случай лятното слънцестоене през 1883 г. Бакен отбелязва 300-та годишнина от легендата за Кристен Пийл с пищно тържество. Освен хиляди столичани, на него присъства престолонаследникът Фредерик (вече осми поред с това име) и други членове на кралското семейство.

Dyrehavsbakken,_c._1825

Новото столетие настъпва с гръм и трясък и носи със себе си забележителни иновации и в увеселителния парк: първите автоматизирани въртележки и цирковото представление Circus Revue. Особено знакови фигури за този период са братята Стефансен. Tе започват кариерата си като пътуващи жонгльори, а когато се озовават в Бакен през 1913 г., решават да започнат нов бизнес с модерните за онова време радиоколи. През 1936 г. братята купуват и модернизират най-известния павилион “Бакенс Хвиле”, който и до днес е семейно притежание.

Бакен тотално променя физиономията си след края на Втората световна война. Все повече известни пърформъри се изявяват по сцените му, а строителството на нови и все по-атрактивни и вдигащи адреналина съоръжения не спира.

Днес посетителите на Бакен могат да избират между шест вида влакчета като най-популярното и най-старото от тях е Рутшебанен. То достига скорост от 75 км/ч по трасе с дължина от 987 м и височина 22 метра. Другите атракциони са над 20 на брой за големите и още 10 за най-малките посетители. Разбира се, на територията на Бакен човек може да се забавлява и по много други начини, които не включват блъскащи се колички, стремглаво спускане от 30-метрова кула, стрелби с водни пистолети от клатушкащи се лодки, каране на джет ски и битки с лазерни мечове. Паркът разполага със седем игрални зали, а талисманът на парка, клоунът Пиеро всеки ден изнася представления за децата. Кабарета продължават да функционират и привличат зяпачи наред с музикалните изпълнения на живо ккакто на открито, така и в многото барове на територията на целия парк.

8528b6ab2e09dbcbcbaeaaae6579d95d

За да може човек да издържи на всички тези предизвикателства за тялото и сетивата, му е необходимо, разбира се, да се зареди с енергия. А нея може да си я достави като похапне обилно и разнообразно. В гастрономически план изборът също е голям – от най-обикновена стрийт фууд на народни цени до традиционните датски “отворени сандвичи” с морски деликатеси и хрян, които са на цени като за японски туристи. Датската бира се лее от почти всеки ъгъл, така че дори и най-отегчените бащи и майки да има с какво да запълнят времето, докато децата им пищят, скачат, тичат и се тъпчат със захарен памук и хот-дог.

Ако пък сте от тези туристи, които ще решат да посетят най-стария увеселителен парк в света с идеята да си излекуват жлъчката или хемороидите, да знаете, че Изворът на Кристен Пийл още си е там. Така че наздраве!

 
 

Защо Дейвид Боуи има различен цвят очи

| от chronicle.bg |

Дейвид Боуи е преоткривал себе си безброй пъти по време на горе-долу 50-годишната си кариера. Но има едно нещо, което винаги си остава същото – очите му. Ако някой не е забелязал, музикантът е известен с това, че има различен цвят очи – едното е кафяво, а другото синьо. Или поне така изглежда на снимки…

Видите ли, и двете очи на Боуи са един и същ цвят – светло сини. Нещо, което той самият сам казва често по интервюта. Защо тогава изглеждат различни?

Защото Дейвид има анизокория – това е медицински термин, който описва състояние, при което двете зеници на човек са различен размер. Около 20% от хората по света имат анизокория. В повечето случаи обаче е до голяма степен безобидна и едвам доловима. В случая на Боуи обаче тя е изключително силно проявена и той има проблеми с виждането с лявото си око.

Анизокорията може да се причини от много неща – от синдрома на Хорнер до много интензивна мигрена, но хората предимно се раждат с нея. Всъщност, статистически много от вас, които четат това, ще имат лека форма на анизокория, която е едвам доловима, ако човек не се вгледа отблизо.

Това състояние може да се причини и благодарение на травма, какъвто е и случая на Дейвид.

Singer David Bowie

През 1962, когато е на 15 години, Боуи се сбива леко с неговия приятел Джордж Ъндърууд, който в един момент ще участва в групата му, но след това ще стане художник. Боят е заради момиче, което и двамата харесвали. Без да знае за чувствата на приятеля си, Боуи се хвали, че „бях Казанова с нея“ и когато Ъндъруд чува това, по негови думи: „толкова бях огорчен, че отидох до него, обърнах го и ‘бам’ го ударих без да мисля“.

Без да знае, Джордж е наранил мускул в лявото око на Боуи, който отговаря за свиването на ириса му и така го оставя перманентно разширен.

Хората, разбира се, биват удряни в лицата постоянно без никакви перманентни последствия. Тогава как случая на Боуи е различен? Както той сам поставя нещата: „не беше много силен удар, но явно ме е хванал под особен ъгъл“ като нокатът на Ъндърууд явно е закачил окото на Боуи и така е наранил вече споменатия мускул.

Въпреки усилията на докторите да спасят напълно зрението в окото му, то остава перманентно увредено като самият музикант го описва като „много мъгляво“, а ирисът остава отворен до края на живота му.

Дейвид по-късно ще изтъкне именно това като причина едното му око да изглежда различен цвят от другото. 

На снимки с по-силен контраст или такива, снети със светкавица, разликата в зениците на музиканта си личи най-много като функционалната ще се свива и разширява, докато другата ще е с един и същ размер. Именно това създава илюзията, че двете му очи са с различен цвят. Също така, лявото му око е доста по-податливо онзи ефект, в който очите изглеждат червени по снимки, както ни се е случвало и на нас. Това също допринася за разликата.

Фактът, че естественият цвят на очите на Боуи е светлосин също помага за по-изявена разлика в цвета им. В хода на кариерата му, разбира се, се появяват слухове за хетерохромия – състояние, при което двете очи по рождение са с различен цвят.

June_odd-eyed-cat_cropped

Коте с хетерохромия 

С оглед на рок кариерата на Дейвид, зрителните му проблеми не са от такова значение, но пък готиният ефект става емблематичен за него. Някои от най-иконичните му снимки го подчертават и това се харесва и на самия него, защото допълва „мистиката“ около персоната му.

Боуи осъзнава колко допринасят очите за неговия имидж и дори в крайна сметка благодари на Ъндърууд за това, че го удря. Също така му прощава за инцидента и двамата остават приятели като Ъндърууд рисува за някои от по-ранните албуми на музиканта.