shareit

Трюдо ли е единственият световен лидер с татуировка?

| от |

Докато канадците ликуват и се възхищават на зашеметяващата изборна победа на Джъстин Трюдо и Либералната партия, други се фокусират върху прекрасното, атлетично тяло на 43-годишния премиер и огромната татуировка на лявата му ръка. Възможно ли е той да е единственият световен лидер с татуировка?

Татуировката на гарван в стил Хайда привлече вниманието на социалните медии в изборната нощ.

„О, че това е татуировка на гарван. Този човек изглежда интересен” пише в социалните мрежи meg_shuler. „Дали Джъстин Трюдо е първият западен лидер с татуировка?“, попита @ aveek18 – един от много потребители, задали този въпрос.

„Татуировката ми представлява планетата Земя, а вътре в нея гарвана в стил Хайда. Направих си глобуса, когато бях на 23 години. Гарванът нарисувах за 40-я си рожден ден”, сподели през 2012 година Трюдо.

Рисунката по тялото на атлетичния канадски премиер събра погледите на обществеността по време на благотворителен боксов мач срещу бившия сенатор на консерваторите Патрик Брезю. Трюдо изненада всички, като спечели срещата.

Изглежда има някаква логика, която се крие в избора на Хайда стила при рисуването на митологичния символ. Семейството Трюдо са почетни членове на племето Хайда от 1976 г. по време на втория премиерски мандат на бащата на канадския премиер – Пиер Трюдо.

Джъстин Трюдо е студент на Университета на Британска Колумбия. По време на следването му там, по-малкият му брат, Мишел, загива в лавина през 1998.Трюдо е казвал неведнъж, че гарванът е герой „който създава с непочтителност мощна сила“.

Но все пак необичайно ли е световен лидер да има татуировка?

Разбира се, трудно е да се каже, но някои от държавните лидери имат татуировки, макар да се опитват да ги прикриват. В миналото е имало много повече държавници с татуировки, които не са полагали такива усилия.

Руският цар Николай II имаше дракон на ръката, който е рисуван по време на посещението му в Япония през 1891 година. Кралят на Югославия – Александър е имал голям хералдически орел на гърдите. Фридрих IX, крал на Дания придобива няколко татуировки на военна тематика във флота.

Британските монарси Джордж V и Едуард VII са имали татуси на Йерусалим, с които са отбелязали поклонението си в града. Бившият британски премиер Уинстън Чърчил е имал тривиалната татуировка котва.

В САЩ президентът Теди Рузвелт е татуирал семейния герб на гърдите си. Джеймс Пол имаше китайски йероглиф, който се превежда „нетърпелив”. Андрю Джаксън има томахавка, изобразена на бедрото му.

Интересното при Трюдо е, че той показва татуировката си без притеснение пред обществеността. Той не се страхува да се изразява“, споделят експертите. С татуировка или не, Трюдо спечели симпатиите на няколко поколения и на повечето женски сърца.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

| от |

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

EyesAmber1

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Heterochromia plos

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста  за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Испания и Англия водиха война за едно ухо

Когато има желание, една война може да се води за всичко от кофа до човешко ухо. В този случай не говорим за ухото на ван Гог, а за един много интересен конфликт между Англия и Испания. Историята ни връща някъде в XVIII век, когато въпросното ухо се озовава в британския парламент. Много скоро се появява и човек без ухо, който твърди, че тази част от човешкото тяло е изцяло негова.

По правило, когато не бъде потърсена, тя се мумифицира. В този случай, собственикът настоявал да си го получи обратно. Историята на Робърт Дженкинс е малко странна, но истинска. Преди векове е бил капитан на търговския кораб Ребека. На 9 април 1731 г. испанската брегова охрана от Хавана решава да провери кораба.

Мотивите са, че на борда се крият контрабандни стоки. След обстоен преглед на товара и манифеста, подозренията се оказват верни. За наказание и назидание на всички останали, испанският капитан Хуан де Леон Фандино вади меча си и отсича ухото на Дженкинс. Не е ясно какво е изпитал Винсент ван Гог, но бедният Робърт имал едно здраво ухо, за да чуе думите на своя вече смъртен враг:
„Ако на борда беше английският крал, превозва ли забранени стоки, получава същото наказание!“

JenkinsEar

Снимка: By The original uploader was Lobsterthermidor at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18026592

Не е ясно коя болка е била по-голяма, но подозираме, че страданията на английския капитан са се засилили значително. След този акт, думите на Фандино достигат до ушите на краля (в този случай все още две, защото не е превозвал контрабандна стока). След изслушването на едноухия капитан, Англия обявява война на Испания. Мотивите на Дженкинс са малко странни, първо прекарва около 7 години с ухото си, преди да разкаже за случая. Именно неговите показания са искрата за разпалването на войната, която ще носи името „Войната за ухото на Дженкинс“.

В такива моменти можем да бъдем благодарни на Фандино, че не е срязал друга част от тялото на контрабандиста. Отношенията между двете страни отдавна са били напрегнати и очевидно всички търсили възможност за туширане на напрежението с един от най-добрите човешки елементи – агресията.
Конфликтът започва още в края на XVII век, когато кралят на Испания – Чарлз II умира и няма наследник за трона. Франция и Австрия автоматично засилват апетитите си и в резултат на това започват да събират династии с надеждата, че най-накрая техен благородник ще може да стане владетел на чужда страна.

The_seat_of_war_in_the_West_Indies_1740

Снимка: By Published pursuant to Act of Parliament Feb. 9 1739/40. by G. Foster at the White Horse in S. Pauls Church – John Carter Brown Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55972923

Още по-комичното е, че всички благородници дори не чакали горкия Чарлз II да напусне този свят и вече търсили личност, която ще е достатъчно угодна на Франция и Испания. Междувременно Австрия и Франция преговарят за испанските земи около Италия. Изненадващо за всички, а може би и от нуждата да натрие за последен път носа на своите противници, испанският крал номинира френски принц за трона. Внезапно рязка амнезия удря френското кралство и спогодбата за подялба на територии с Австрия се изпарява. Австрия не чака много и обявява война на Франция. Много скоро в Европа ще се водят битки за испанската приемственост.

До тук добре, но каква роля има ухото на Дженкинс? През целият този конфликт Англия и Испания се презират и така или иначе няма как да участват в тази битка. Единственият им шанс е да търсят различни поводи, за да започат война. Договорът в Утрехт слага край на конфликта за испанската приемственост и засяга Испания и Англия. Апетите за търговия на двете страни в новия свят – Америка, може да се случва по испанските морски коридори. Все пак Англия има регулация за внасянето на стоки и съответно някой трябва да контролира целият процес. Испания се нагърбва с тази тежка задача и увеличава драстично флота си около региона на Флорида.

Самата спогодба е абсурдна проформа, защото всеки кораб, без значение от неговия флаг, внасял контрабандни стоки. Испанците редовно проверявали всяка английска лодка, конфискували товари и изобщо не се интересували дали има контрабанда или не, все пак помним, че дори английският крал може да изгуби ухо. Очевидно стоката можела да бъде прежалена, но ухото и думите – никога. Войната се води 3 години от 1739 – 1741 г. Театър на военните действия ще бъде Новият свят, където конфликти не липсвали. Първо испанскта колония се намирала много близо до британската – в случая Флорида и Джорджия. Мнозина очаквали сражението да се случи точно там, но преди това трябвало да се потопят малко кораби. Англичаните вече не изпълнявали спогодбата и често използвали шпагите и оръдията за да премахват много повече от уши, декларирайки нещо повече от стока.

gettyimages-520715411-594x594

На територията на днешните два американски щата, сраженията също не били непознати. Впрочем почти всяка империалистка в Северна Америка имала нужда от такова сражение. Индианските племена партнирали много добре с англичаните. Именно те се превърнали в естествена преграда между френските, испанските и английските колонии. Основателят на Джорджия – Джеймс Оглеторпе тръгва в атака срещу Флорида и първата му мишена е Св. Августин. Битката не е успешна и се оттегля. Испанците връщат жеста и нападат остров Сейнт Симонс (близо до бреговете на Джорджия).

На следващата година Дон Мануел де Монтаньо напада Форт Фредерик през юли 1742 г. Оглеторп се опитва да върне острова, но претърпява поражение. Водените военни действия не дават особен резултат и не могат да излъчат окончателен победител. В последствие през 1740 г. ще избухне войната на крал Джордж, но вече сраженията ще се водят между Франция и Англия – Испания изобщо няма да бъде фактор. Последният напън в тази война идва с изпращането на около 3000 колонизатора, които трябва да прокарат влиянието си в Карибите и Централна Америка.

Преди да се стигне до по-сериозни сражения, тропическите болести взимат своето и едва 600 души успяват да се завърнат. Във въпросната война умират около 20 000 англичани, изгубени са около 407 кораба, докато испанците дават едва 5000 жертви и губят около 186 кораба. И всичко това заради едно ухо и наранено его. Няма информация какво се случва с ухото.

 
 
Коментарите са изключени

Плановете на САЩ да нападне Канада

| от |

Още открай време е традиция за американските военни да съставят планове за действия при защита от и нападение на най-големите военни сили. Всъщност, сравнително наскоро САЩ и Южна Корея подписаха подобен план. Един от най-интересните епизоди в тази богата история на усърдни подготовки за неща, които вероятно никога няма да се случат, става, когато Чичо Сам планира да нападне Канада.

В годините преди Втората световна война, започвайки всъщност през 20-те години на 20 век, армията създава планове за войни с различни страни, обозначавайки всеки план с различен цвят: Германия (черен), Япония (оранжев), Мексико (зелен), Англия (червено). Бидейки под властта на Великобритания, Канада (тъмночервен) се предполага, че е лоялна към Острова и затова е включена в плана за нашествие над Англия (което не трябва да се бърка с това през 60-те години).

War Plan Red

Параноичните американски военни стратези, които създадоха План Червено, смятаха, че ако Великобритания и Америка отново влязат в конфликт, той най-вероятно ще се роди от някакъв търговски спор. Каквато и да е причината, те предвиждат, че всяка война с Англия ще бъде продължителна не само поради упоритостта на британците и канадците, но и поради факта, че Великобритания може да черпи работна сила и ресурси от различните кътчета на своята империя, което по това време включва Австралия, Хонконг, Индия, Кения, Нова Зеландия, Нигерия, Палестина, Южна Африка и Судан.

Предложени са различни версии на плана и първият приет от тях е одобрен от военния отдел през 1930 г. Той е актуализиран през 1934-1935 г. и, разбира се, никога не е приложен. Въпреки че е бил доста изчерпателен и подробен и обхваща някои от най-силните страни на Великобритания като Кралския флот, един от основните му проблемни области е дългата граница на САЩ с Канада. В резултат на това планът адресира с подробности те (както и други) региони:

Британска Колумбия

Със своята стратегически важна военноморска база военните стратези планираха военноморско нападение срещу Виктория,  от Порт Анджелис, Вашингтон, както и комбинирано нападение над Ванкувър и прилежащия му остров. Успешното окупиране на тази област би отцепило ефективно Канада от Тихия океан.

Манитоба

Централният елемент на канадската железопътна система се намираше в столицата на Манитоба, Уинипег. Армейските стратези смятаха, че нападение по суша върху тази цел може лесно да бъде извършено от Гранд Форкс, Северна Дакота, и железопътните линии на Канада да се неутрализират.

Ню Брънзуик и Нова Скотия

Явно военните се надяваха да ударят по морските градове на страната с атака с отровни газове върху столицата на Нова Скотия, Халифакс, където по това време се намира една от основните военноморски бази на Канада. По план след това химическата битка ще бъде последвана от морска инвазия в залива на Сейнт Маргарет. Ако това не даде желания резултат, наземно нахлуване и окупация на Ню Брънзуик евентуално ще изолира ценните морски пристанища на Нова Скотия от останалата част на Канада като по този начин ефективно ще спре превъоръжение на държавата от Великобритания.

Онтарио

Планирана е тристранна атака от Бъфало, Детройт, и Солт Сент Мари, която има за цел да установи контрол на САЩ над Големите езера. Освен че ще нанесе съкрушителен удар по британските канали за доставки, успехът на тази атака ще позволи на Щатите да контролират по-голямата част от промишленото производство в Канада.

Квебек

Планирано е нападение по суша от съседните Ню Йорк и Върмонт. Контролът върху тази френскоговоряща провинция би означавал и контрола над морските провинции, което ще попречи на Великобритания да има достъп до остатъка от страната откъм източното крайбрежие.

Въпреки че е официално разсекретен през 1974 г., части от плана неволно изтичат много преди това. По време на строго секретни свидетелски показания на военни началници пред Комитета по военни дела на Камарата, двама генерали разкриват някои детайлите около План Червено. Тези показания след това са публикувани по погрешка в официални доклади, които после са взети и отпечатани от New York Times.

Също така в New York Times се разкрива и фактът, че Конгресът на САЩ е отпуснал 57 милиона долара през 1935 г. (близо 1 милиард долара днес), за да се изградят три въздушни бази в близост до границата между САЩ и Канада в съответствие с нуждите на План Червено, в случай САЩ трябваше да се защитават срещу или пък от своя страна да атакуват Канада. Тези въздушни бази е трябвало да бъдат прикрити като летища за гражданската авиация, но Правителствената печатница случайно съобщава за съществуването им на 1 май 1935 г., което проваля прикритието.

Интересното е, че според препоръките на План Червено САЩ не просто трябва да нападат и да завладяват територии в едната такава война с Великобритания и Канада, но и да добавят тези територии към собствената си земя, правейки ги част от Съединените щати.

В предишни битки между двете държави обаче американците се е случвало да подценяват канадците:

Революционна война

През септември 1775 г. Бенедикт Арнолд (когато той все още е на страната на САЩ) провежда неуспешно нападение над Квебек Сити по суша през не особено дружелюбния терен на Мейн. Над 40% от мъжете на Арнолд намират кончината си в нападението, но въпреки това, необяснимо защо, той е повишен в бригаден генерал.

Война през 1812 г.

По време на втората война с Великобритания Томас Джеферсън смята, че окупацията на Канада е „просто въпрос на маршируване“ за американските войски. Но въпреки преценката на Джеферсън атаките през Стария северозапад, през река Ниагара и на север от езерото Чамплейн се провалят до една. Да не говорим, че канадците опожаряват Белия дом…

„Война“ за Ирландия

За период от 5 години, от 1866 до 1872 г., ирландските католици от САЩ извършват поредица от нападения над канадски цели, включително над крепости и митници. Известни като нахлуванията на фенийците, те имат за цел да принудят британците да се оттеглят от Ирландия. Плановете им обаче са неуспешни.

След Студената война

През 1995 г. Майкъл Мур създава измислена война между Съединените щати и Канада в комедията си „Canadian Bacon“. Подобно на американците от реалния живот, които правят същото, това измислено нашествие в политическия фарс на журналиста се проваля.

Нека обаче не оставаме с идеята, че само американците са агресивни (колкото и да е трудно това). Трябва да отбележи, че канадците също разработват подобен план за нахлуване в Съединените щати, преди изобщо САЩ да започнат да правят техния.

Описан като контраатака, планът от 1921 г. прилича повече на опит за преждевременно потушаване на евентуална война. Той е творение на подполковник Бъстър Съдърланд Браун от канадската армия и призовава за изненадващо нападение срещу САЩ, веднага щом канадците имат „доказателства“, че Америка планира инвазия. Смята се, че този предупредителен удар е необходим, тъй като това ще бъде единственият начин Канада да надделее в битка с по-голямата си южна съседка, която има на разположение далеч по-голям боен арсенал и много повече човешка сила.

Едно от другите предимства на един такъв бърз удар е, че тогава войната ще се води на американска територия, така че евентуалните щети в инфраструктурата ще бъдат понесени от американците. И накрая, полковникът смяташе, че този план най-добре ще спечели време на техните съюзници, британците, да им помогнат, преди американците да организират и започнат ефективна контраатака.

 
 
Коментарите са изключени