shareit

Тежък пловдивски балотаж

| от Владимир Дончев |

Тежък балотаж предстои в Пловдив. Кметът на ГЕРБ Тотев има солидна на пръв поглед преднина от около 18 % пред бившия кмет и кандидат на ВМРО и ПФ Славчо Атанасов.

Това обаче е твърде измамно като се има предвид кои са потенциалните донори на проценти за съперника на Тотев. Олигархът Гергов /дори не го наричам кандидат на БСП, защото по-скоро е нещо друго/ и независимата Дани Каназирева, които са с определени бизнесинтереси, не биха имали нищо против да осребрят процентите си срещу съответно влияние в бъдещия общински съвет и администрация. Това общо надхвърля 20 % и определено изравнява резултата.

От Тотев и щаба му зависи как ще задържат разликата, за да си осигурят победата. Много са факторите за този разочароващ за ГЕРБ резултат и най-важния от тях е ниската избирателна активност, която пропорционално удари най-голямата партия. А избирателите не гласуваха поради това, че самата предизборна кампания беше тривиална и успиваща, проведена така, че да блокира или омаловажи вота за референдума за електронно гласуване.

ГЕРБ не направи изключение от другите партии и неглижира повече или по-малко референдума, а оттам намали и избирателната активност. Водещата партия проведе почти идентична кампания във всички големи градове, основана на тезата за резултатите, които са постигнати и са лесно видими за избирателя.

Защо обаче в столицата, Бургас и Стара Загора това сработи, а в Пловдив не успя? В посочените успешни за ГЕРБ градове кметовете бяха преизбрани със зашеметяваща разлика, защото успяха да убедят масово гражданите, че са полезни на 100 % за избирателите си.

В Пловдив, водената повсеместно от ГЕРБ кампания на „видимите” резултати се оказа не така успешна. Да, резултати в Пловдив има, немалко са и са видими, но признанието за кмета не е така ентусиазирано и категорично. Следователно има и други фактори, които са предизвикали отлив на гласове и то не към другите кандидати, а по-скоро към близките Родопи, които предлагат изобилие на гъби и билки.

Пловдивските граждани са особен род избиратели, които изискват специално ухажване. Те очакват повече лични срещи с кмета си, повече усещане, че се прави нещо конкретно за самите тях, а не за фирмите – изпълнители на европейски проекти, консултантите и тъй наречените „културни оператори”, особено когато са от София.

Положителните промени в града, строителството, туристическото оживление и щедрия културен календар се свързваха в съзнанието на пловдивчани с повече „външни” изпълнители. И пловдивският бизнес и пловдивското гражданство таят в себе си една специфична ревност към всичко извън Пловдив, която ако се канализира по подходящ начин срещу кметския екип се превръща в сериозна опасност.

От една страна ударът срещу Тотев дойде „отвътре”, чрез бившия областен управител и координатор на ГЕРБ Здравко Димитров /Зико/, който като кандидат на Реформаторския блок успя да конструира доста разнородна листа, с подкрепата и на част от местните бизнесмени, недоволни от липсата на място за тях в обществените поръчки.

Тази конструкция, с подкрепата и на традиционните симпатизанти на „реформаторите” донесе над 10 % на опонента на сегашния кмет. Безспорно отцепването на бившият областен лидер на ГЕРБ е отнело подкрепа за Тотев и е разколебало част от симпатизантите на голямата партия. Вероятно това се дължи и на предизборната тактика на Цветанов, който минава за ментор на кмета. Известно е, че методите му са не винаги особено деликатни, та дори и срещу собствените му партийни членове.

От друга страна самият отцепник Здравко Димитров се ползваше дълго време от личното приятелство на Борисов, който подкрепи кмета, но не се отрече от приятеля си. Това така типично поведение на Борисов вероятно е внесло допълнителен смут в душите на избирателите на управляващата партия.

На трето място част от местния пловдивски културен елит – галеристи, хора на изкуството, архитекти и др., се консолидира срещу управлението на Тотев по повод разходването на средствата за култура и опазването на културните паметници. Стремежът на кметския екип да привлече много съвременни и модерни творци в града, който е предстояща столица на европейската култура, доведе до изразходване на значителни общински и грантови средства от културни оператори извън Пловдив. Това определено подразни част от местните културни оператори и творци, които организираха мощна кампания срещу финансовата част на тези по принцип добри и впечатляващи културни събития – фестивалите на модерния танц и архитектура, събитията за река Марица, обновяването на квартал „Капана”.

Опитите пък от вън да се наложи схемата за „творческо обновяване ” на най-древните археологически находки на Небет тепе, подкрепяна пак от „външните” Божидар Димитров и арх. Фърков срещна очаквано активен местен отпор. Всички тези дребни на пръв поглед и не генерални, но съществени за пловдивчани конфликти натрупаха напрежение и естествено предизвикаха отлив от подкрепата за кмета.

Това беше засилено и от доста успиващата и еднообразна кампания – дневник на успехите, в която успешно отсъстваше конкретния образ на кмета Тотев. Това беше по-скоро кампания за успехите на ГЕРБ и Борисов, а не на кмета. Имаше всички елементи на една успешна кампания – външна, медийна и интернет реклама, но липсваше образа на успешния кмет, нещо, което до голяма степен зависи и от активността и креативността на Тотев и екипа му. Пловдивчани изискват да виждат кмета си не само от екрана на телевизорите, от страниците на вестниците и от билбордите, а и на живо – по Главната улица, на представленията на театъра и концертите, на изложбите и пърформансите.

За съжаление пловдивчани могат да видят Тотев на живо обикновено, когато развежда из града важни гости и на общински мероприятия, но тогава той е отделен и отчужден от тях. Да, усилието да бъдеш редовно сред избирателите и те да те виждат на живо всеки ден е голямо и натоварващо, но за млад кмет като Тотев това не е непосилно. Прочее съперниците му, включително Славчо Атанасов не се възползваха и те от възможностите си да общуват редовно на живо с избирателите, освен чрез предизборните сергии на Главната улица, които не им носят никаква допълнителна стойност.

Важно е да се знае, че Тотев не получи категорична подкрепа заради успешно артикулираните от опонентите му съмнения за преразход на обществени средства за големите инфраструктурни проекти в града и особено за прословутата зала „Колодрума”, която глътна 60 милиона. Дори и да се направят задълбочени изчисления и сметки на допълнителните разходи сумата е огромна за мащабите на града и стряска и озадачава гражданите. Същите аргументи използваха опонентите на Тотев и за цената на строителството на зоологическата градина и други обекти, както и за няколкото фирми, които ги строят. Прочее това си е общ проблем в строителната политика на ГЕРБ за цялата страна, но в Пловдив той доби особена важност поради натрупването и на гореописаните по-горе проблеми. В Пловдив избирателите са по-внимателни към всеки милион, изхарчен от кмета, отколкото тези в София или Бургас, където явно се изсипаха доста повече средства през изминалите години. В Пловдив ГЕРБ имаше само един мандат за усвояване на средства, за разлика от София и Бургас.

И не на последно място пловдивчани са особено чувствителни към семейните връзки и бизнеси. Наличието на успешен и бурно развиващ се по време на мандата хотелиерски бизнес на семейството на кмета се оказа още един аргумент на опонентите му. Те като цяло проведоха една силна негативна кампания, разчитаща на потенциално заложената в избирателя подозрителност към всеки властимащ. Екипът на кмета отговори с класически похват – активна защита и не по- малко черна контраатака от трети лица – журналисти и наблюдатели, което като цяло обаче не му донесе кой знае каква полза. Просто по-принцип в условията на негативна кампания обикновено губещи са управляващите, а и в нея Тотев в стремежа си да не участва лично, а чрез посредници се дистанцира и естествено от това образа му загуби. Неговият лидер Борисов никога не се крие от пряк сблъсък в такъв момент и обикновено това е печелившо за него.

Какво ще се случи до следващата неделя? Потенциалът за увеличение на процентите на претендента Славчо Атанасов за балотажа е известен и предвидим. Потенциалът за растеж на Тотев е по-неопределим, но за сметка на това има доста възможности. Чисто политически той може да се опита да присъедини подкрепа от коалиционните партньори на национално ниво, а именно Реформаторския блок, както и от практически близката до ГЕРБ „Кауза Пловдив” на кмета на Район Централен Георги Тютюков. Потенциал за него има и от подкрепата на друго изборно формирование „Пловдив утре”, с чиито бизнеслидери – Румен Кривицки, Борис Николов, Радослав Бозуков вероятно може да се споразумее. ДПС също е евентуален извор на подкрепа, особено в циганските махали, като се има предвид способността на кандидата им, бизнесмена Венцислав Каймакамов да прави успешни сделки. Всичко това може да компенсира подкрепата от другите партии за съперника на Тотев, но не и да я преодолее. Именно затова пред него стои тежкото предизвикателство и риск да проведе през оставащите 5-6 дни една по-активна, открита и персонализирана кампания, в която лично да артикулира конкретните си виждания и планове за развитие на града, да ги подкрепи с факти и преди всичко да се покаже и контактува лично с хората. В процеса на кампанията това е трудно и натоварващо, но за балотажа е задължително, още повече, че има и възможностите на социалните мрежи.

Трябва да обясни ясно откъде и колко средства ще дойдат в града през следващите четири години, за какво ще се похарчат и каква ще е ползата на пловдивчани. На всеки нормален гражданин му пределно ясно, че при кмет на ГЕРБ парите за града ще са много повече, но не му е ясно дали лично на него това е изгодно. Тотев има шанс да получи решаваща подкрепа от негласувалите пловдивчани, ако в оставащите няколко дни успее да ги убеди само в едно – че кметуването му ще донесе на града значителни изгоди и средства и то значително повече на гражданите, отколкото на партията и на семейството му! Това не е лесна задача!

 
 
Коментарите са изключени

Магистралата на смъртта – най-жестоката бомбардировка на американски ВВС

| от |

Преди САЩ да се намеси в конфликта между Ирак и Кувейт, армията на Саддам Хюсейн се смята за 4-тата най-голяма в света. На 2 август 1990 г. иракската армия преминава границите на Кувейт и възнамерява да остане там близо седем месеца. В резултат на тези действия ООН автоматично се активира и подготвя за ответен удар, възползвайки се изцяло от американската военна индустрия, предвождана от Буш.

Kuwait_burn_oilfield

Снимка: By Jonas Jordan, United States Army Corps of Engineers – http://www.hq.usace.army.mil/history/Kuwait_burn_oilfield.jpgDescription & related images, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2246151

Легендарни са снимките, в които иракски войници палят 600-те петролни кладенеца на Кувейт, преди да напуснат страната и да се оттеглят. Повод за конфликта е обвинение, че Кувейт използва нефта на Ирак след като копае доста по-сериозно . Според други източници решението е взето много по-рано от Саддам. Преди намесата на ООН, иракската армия наброява около 350 000 души. Два дена са необходими за абсолютна доминация над кувейтските сили, които смело бягат към Саудитска Арабия и започват да търсят помощ от своите партньори. След няколко дена Саддам Хюсейн обявява Кувейт за 19-тата провинция на Ирак.

Саддам няма особени успехи, когато светът тръгва срещу него и бавно и сигурно е принуден да оттегли армията си. На 24 февруари е ударен по въздух, земя и вода и след 100 часа става ясно, че не може да отвърне на огневата мощ. Само 2 дена по-късно ще стане ясно, че иракската армия ще се оттегли, но няма да се съгласи с резолюцията на ООН. Най-вероятно никой не е подозирал колко военна техника е присъствала в Кувейт, но когато цяла орда от машини излизат на магистрала 80, композицията може да се забележи дори от въздуха.

DESERT STORM

Снимка: By PHC HOLMES, US Navy – Still Asset Details for DNST9208000, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9876647

Армията на Саддам има за цел да се укрепи в Башра. Малко е спорно дали е редно да се напада оттегляща войска, след като очевидно военните действия приключват. Според някои, оттеглянето не означава предаване и приключване, а само възможност за бъдещо нападение. Тази логика се използва от американските ВВС, когато стават свидетели на оттеглящата се армия. Ескадрила от A-6 Intruder се спускат на магистралата и с помощта на клъстарни бомби започва да неутрализира танковете.

gettyimages-541254776-594x594

В следващите 10 часа конвоят е бомбардиран и нападан с различно оръжие. Напускащата армия не може да отвърне на удара и голяма част от войниците напускат машините си, защото не искат да бъдат погребани в тях. Американските пилоти споделят, че проведената мисия не представлява нищо по-различно от стрелба по мишени. Машините, които успяват да оцелеят, по-късно са посрещнати от наземните сили. Танковете, които предпочитат да минат през пустинята са ударени индивидуално. Журналистът Робърт Фиск по-късно ще разкаже, че по тази магистрала е изгубил бройката на труповете, които са захвърлени в пясъка. Стотици тела са намерили смъртта си за 10-часовата бомбардировка. Според изследване от 2003 г. повече от 10 000 души са посрещнали гибелта си. Оцелелите се опитали да се скрият в близките блата, но просто са удължили живота си с няколко часа.

Sole_of_shoe_at_Highway_of_Death_in_Iraq

Снимка: By Christiaan Briggs – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=87805

На магистрала 8 ситуацията е малко по-различна и унищожените машини са около дузина. Причината е, че AH-64 Apache не е въздесъщ.
След като светът вижда демонстрираните способности от американските ВВС и освен това осъзнава, че нападението е извършено върху оттегляща се армия, започват да излизат различни мнения относно поведението и своеволията на САЩ. Според някои, иракската армия е изпълнявала сподогба 660 от резолюцията на ООН. Според други данни във военната колона присъствали и взети кувейтски заложници, сред които има жени и деца. Американският министър на правосъдите Рамзи Кларк ще сподели, че тази атака нарушава трета точка от Женевската конвенция, където се забранява нападение и убиване на войници, които не се сражават.

Demolished_vehicles_line_Highway_80_on_18_Apr_1991

Снимка: By TECH. SGT. JOE COLEMAN – http://www.airforce-magazine.com/MagazineArchive/Pages/2011/January%202011/0111storm.aspx, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1068196

Това изпълнение влиза в секцията „Военни престъпления“ и се разглежда от международен военен трибунал. Журналистът Сиймор Хърш допълва историята, след като вижда как около 350 невъоръжени иракски войници бягат при проведена атака на магистрала 8 стават жертва на огън от група американски Bradley. В отговор американското разузнаване споделя, че врагът е стрелял първи, но истината е, че липсват каквито и да е доказателства. Преди да се появи американската военна полиция, която да пази отломките, жители на Саудитска Арабия вече събират захвърленото оръжие по земята, то по-късно ще се продава на черния пазар.

IrakDesertStorm1991

Снимка: By DoD photo by Staff Sgt. Dean Wagner – http://www.dodmedia.osd.mil, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1502189

Генерал Норман Шварцкоп обяснява, че дава нареждане за стрелба, защото не можел да позволи на иракските войници, известни като убийци, изнасилвачи и престъпници да напуснат толкова лесно. Разбира се, генералът никога няма да каже, че за първи път има възможност да извади толкова сериозно количество неприятелска военна техника от строя. Кейт Ади от BBC по-късно ще обясни, че ако стрелбата е извършена срещу войници, защо скитниците вадят от овъглените коли четки, кукли и други домакински уреди? Нима това е бил военен арсенал?

 
 
Коментарите са изключени

Кламерът е бил знак на съпротивата срещу Хитлер

| от |

През април 1940 г., само няколко месеца след началото на Втората световна война, Адолф Хитлер знаеше, че се нуждае от начин да премине през съюзническата блокада на Германия, ако иска да има сериозни шансове да спечели войната. Той се насочи към Норвегия – рисковано начинание, но контролът върху норвежките води би направил транспортирането на стоки в Германия малко по-лесно. Норвегия се обяви за неутрална в конфликта, но Хитлер нямаше намерение да позволи на нещо глупаво като неутралитета да му попречи да вземе това, което иска.

След няколкомесечна борба немците успешно започват окупацията на Норвегия, прогонвайки съюзническите войски. Норвежкото кралско семейство и правителство също бяха прогонени от държавата, принудени да водят делата си в изгнание в Англия. Междувременно народът на Норвегия вече живее под немска власт.

След като правителството на Норвегия бяга, германците се опитаха да премахнат националната културата на страната и да я заменят с нацистките идеали. Норвежките учители бяха заставени да се присъединят към нацистката партия и да преподават нацизъм в класните стаи, а на църквата беше заповядано да проповядва „послушание към лидера и държавата“.

Приети са антиеврейски закони, които кулминират с депортирането на 700 норвежки евреи към Аушвиц. Масовите екзекуции не бяха рядкост, въпреки че повечето бяха в значително по-малък мащаб в сравнение с ужасите, случили се в някои други части на Европа. Хората от Норвегия трябваше да се справят с германските войници всеки ден в продължение на 5 години. До 1945 г. в Норвегия действат около 400 000 германски пехотинци, които контролират население от около 4 милиона души.

През есента на 1940 г. студентите от университета в Осло започнаха да носят кламери на реверите си като мирен символ на съпротива, единство и национална гордост.

Символите, свързани с кралското семейство и държавата, вече бяха забранени и студентите искаха нов начин да покажат своето несъгласие с нацистката идеология. В допълнение към носенето на кламер на ревера бяха изработени и гривни от кламери, както и други видове накити, символично сплотяващи норвежците заедно срещу нацистката сган.

Vaaler kopi

Защо точно кламер? Освен, че кламерът поддържа заедно неща, както норвежкият народ би трябвало да бъде заедно, смята се, че е избран отчасти и защото много хора вярват (неправилно), че изобретателят му е норвежеца Йохан Валер. Валер е получил патент за огънатото телче в Германия, както и в САЩ през 1901 г., но никога не е кандидатствал за патент в родната си Норвегия.

Проблемът беше, че той изобщо не измисли нещото, което наричаме кламер – той наоколо и много популярна в цяла Европа, преди Валер да го „измисли“.

Vaaler clip

Кламерът, патентован от Валер

Дизайнът на Валер не държи хартиите много добре, тъй като разчита само на колко е здрава телта, от която е направен кламера. Той, както може да се убедите от илюстрацията, не е толкова полезен, колкото стандартния кламер.

Моделът на Валер никога не е произвеждан серийно, нито е продаван и патентите му в крайна сметка изтича. Въпреки това, много източници лъжливо го приписва като изобретател на кламера и дори статуя на снимката по-долу е направена в негова чест през 1989 г., въпреки че показва класическия кламер, а не този, който Валер е изобретил.

BI-binders

Независимо от това, идеята, че кламерите са измислени от норвежец преобладава и фактът, че те свързват нещата заедно и са евтини, лесно достъпни и не прекалено характерни, ги прави на пръв поглед идеалният символ на мирен протест и на съпротива в Норвегия.

След известно време германците разбраха, че кламерът се използва като символ на съпротивата и носенето му бързо се превърна в престъпление.

И така, кой всъщност е изобретил тази огъната офисна тел? Никой не знае със сигурност за класическия модел. Той не е патентован никога, въпреки че се смята, че първоначално е произведена от Gem Manufacturing Company във Великобритания някъде през 70-те години на 19 век, а по-късно е въведена в Съединените щати през 91-те години на 19 век. Това е и причината шведската дума за кламер да е „Gem“.

Норвежците намират и други начини да се противопоставят на нацистите. 12 000 от учителите, на които е казано да преподават нацизъм, стачкуват. 1000 от тях са депортирани и изпратени незабавно в лагерите и затворите, но след 6 месеца останалите преподаватели все още не се бяха отказали от стачката и нацистите го писаха загубена кауза – излизането на учители от класната стая беше по-пагубно за военните усилия, отколкото да са в класните стаи, но не преподават идеалите на нацистката партия.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

| от |

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени