Тази година няма да купувам подаръци

| от Брайън Бернард |

Миналата седмица някой е офиса ме попита дали ще участвам в тайния Дядо Коледа. Възпитано отказах.

Не е заради парите – имаше ограничение от $5. Помислих си: „Не. Коледата вече причинява достатъчно стрес. Защо трябва сега да харча пари и по колегите си.“  От тук мога да чуя какво си мислите: „Уау! Как може да си толкова стиснат. Става въпрос за $5. Такъв си Чичо Скрудж. Отпусни се малко.“ Това поне бяха думитв на сестра ми.

В последно време обаче мнението ми за коледните подаръци се преобърна. Първо да отбележа, че не е защото не харесвам Коледа. Струва ми се обаче, че Коледа се натовари с нереални очаквания. По принцип трябва да е най-хубавото време от годината, но за много хора означава само стрес и заеми. А за това, извинявам се, но до голяма степен са виновни подаръците.

Във Великобритания, която е богата държава, за миналата година един на всеки 7 британци е имал финансови притеснения около Коледа. Подаръците и празнуването вкарват много хора в дългове – към банки, към фирми, към приятели… Каква е редовната ситуация: обикаляме претъпканите магазини и молове, за да купуваме подаръци за близките им един ден от 365 и дори не е техният рожден ден, те се радват за малко и така. И за какво е всичко това? Заслужава ли си? Наистина – никак не си заслужава!

Не казвам, че ако купуваш подаръци си консуматрско чудовище, въобще не казвам това. Казвам, че всеотдайността да намериш хубав и достоен подарък, обикновено води до мимолетна радост. Аз лично не съм купил нито един подарък и казах на всички, че аз самият не искам. Ако се поддам на социалните очаквания, ще купя по един мъничък подарък на всички, но не искам да правя дори това.

Когато бях млад, след ваканцията съучениците ми се фукаха колко подаръци са получили: Аз получих 50, аз получих 100, аз получих 200 (да бе…). Имаше и такива, които са получили малко и ги беше срам да се обадят. Или пък и лъжеха – като мен. Това не е по вина на детето. Някои казват, че е заради родителите, но дори и те се опитват да живеят по социалната нормата, че ако купят много подаръци и сложат богата вечеря, ще имат перфектната Коледа.

Веднъж си говорих с един езичник и този разговор промени цялото ми виждане за празника. Тя ми разказа за „годишното колело“ – сезонните празници, които имат езичниците, включително и такъв през декември. Тогава те вярват, че всички трябва да спрем и да хибернираме. Вместо това ние правим точно обратното: работим повече, за да изкараме повече пари.

Коледа трябва да е период, в които се отпускаме след цяла година усърдна работа, събираме се с близките си и си прекарваме весело и спокойно. Отново – не казвам, че ако купуваш подаръци си консуматрско чудовище. Сестра ми с радост ще си признае, че подаръците са любимата й част от цялото събитие и това е съвсем окей. Кой не обича да получава подаръци?

Мисълта ми е, че не трябва да се чувстваме задължени – без значение какви са обществените нагласи по въпроса. Също така не трябва и да се впечатлявате или засягате, ако някой ви налага обратното. Както когато Гринч открадна всички подаръци – това съвсем не провали Коледата на хората. Може би ако намалим паниката около подаръците, ще се радваме повече на неща като семейството, приятели и любов. Ако трябваше да избирам между подаръците и време със семейството ми, знам много добре кое щях да избера и това никак не ме прави Чичо Скрудж.

 
 

Да наследиш милиони от човек, когото не познаваш

| от chronicle.bg |

Всички сме получавали от онези развлекателни имейли, в които с радост ни се съобщава, че сме получили баснословна сума от напълно непознат човек. Единствено трябва да изпратим разни лични данни и банковата си сметка, за да ни ги преведат…

Това, разбира се, е безмерна глупост и дръзка обида на интелигентността ни. Но случвало ли се е някога такова нещо наистина?

Оказва се, че да! Има много описани случаи, в които хора получават крупни суми от човек, когото никога не са виждали. Ще започнем с историята на доктор Месзарос, който оставя в завещанието си $50 000 на актрисата Корин Уард. Сумата може да не изглежда голяма, но историята се развива през 1930 година. Това означава, че в днешни пари завещанието се равнява на $770 000. Госпожица Уард остава изненадана, защото никога не е чувала за доктора преди да получи наследството, а причната за него е, че Месзарос всъщност е влюбен в красивата актриса.

1930 годината явно е била добра за актрисите, защото Лилиян Малръп също се радва на непредвидени финансови постъпления. Преди 5 години тя наследява $60 000 (около $870 000) от своя чичо Джордж Ла’Ламонтиер. Той постига богатството си по време на Златната треска в Аляска заедно със своя бизнес партньор Хенри де ла Сал. 5 години по-късно де ла Сал, за когото дамата само е чувала съвсем бегло в писмата на чичо си, също почива и й оставя – внимание – $700 000. Тогавашни пари. Днес това прави към $10,7 милиона. Хенри й оставя парите с едно условие – Лилиян трябва да задели $100 000 от тях ($ 1,5 м.) в специална сметка и да използва лихвата за стипендии на студенти.

Историята на Арчибалд Макартър е забележителна сама по себе си и без края. Той пристига в Доджвил, Уисконсин, като младеж с нищо друго освен дрехите на гърба си и диплома от колежа Лорънс. Първия си ден в града той трябва да сече дървета, за да получи легло за през нощта и храна. Младият Арчибалд прекарва следващите няколко десетилетия от живота си правейки състояние. Впоследствие обаче той зарязва всичко, става вегетарианец, пуска си брада и се заклева, че ще живее в бедност. Мести се да живее в малка колибка и прекарва времето си в близкото гробище, четейки философия и поезия. Според статия от 31 януари 1926 година, публикувана в „Milwaukee Journal“, като причина за поведението си Арчи изтъквал, че предпочита компанията на мъртвите хора, отколкото на живите. След още няколко десетилетия подобен живот, когато е на 78-годишна възраст, той си купува кола и заминава във Флорида. Там продава колата и няколко години по-късно умира. Освен едни $15 000 ($216 000), които оставя на сина на госпожа Джейн Джойс, с която е приятел на младини, както и други малки дарения, Макартър оставя парите си, около $300 000 ($4 м.), на млад чиновник, който среща случайно на пейка в парк в Джаксънвил, Флорида.

Продължаваме с още дръзки и екстравагантни истории. Тази е за Уелингтън Бърт, който взима решението да не оставя капитала на живите си роднини, а да го завещае на бъдешите поколения. В завещанието си той пише собствеността му да се раздаде на наследниците му чак 21 години, след като почива и последния негов внук. Бърт умира през 1919, а последният от внуците му – през 1989. Когато през 2010 завещанието се изпълнява, парите на Уелингтън вече са $110 милиона. Те се разделят между 12-те му потомци. 

За най-голямата сума, която човек получава от непознат, трябва да разкажем в историята на Злот и Геза Пелади. Те буквално живеят в пещера близо до Будапеща преди да бъдат издирени (неимоверно трудно) и да научат, че баба им, която никога не са срещали, им оставя $6 милиарда. Да, милиарда, с „Р“. Геза вкарва малко яснота за ситуцията: „Знаехме, че майка ни идва от заможно семейство, но тя имаше доста чепат характер и беше прекъснала връзки с родителите си, а по-късно остави и нас. Затова изгубихме контакт с нея и с баща ни, докато тя не почина.“ Според него, баба им дори не е знаела, че те съществуват и всъщност адвокатите й разбират, че тя има наследници.

САЩ и Великобритания имат специални системи, които пазят имуществото на хора с неизвестни наследници. На Острова това продължава 30 години, след което вещите и средствата на покойника стават собственост на държавата. Между 2013 и 2014 в държавната хазна на битанците по този начин са постъпили £14 милиона. В САЩ този срок обаче е различен в различните щати. В Тексас, например, той е едва 4 години.

В България такава система няма. Но ако ваш роднина почине и искате да проверите какво наследство ви е оставил, трябва да  удостоверение за наследници от общината, към която покойникът има адресна регистрация. С него ще можете да проверите какво движимо и недвижимо имущество има, а също така и банкови сметки.

За край на текста искаме да ви разкажем за отвратително романтичния жест на комика Джак Бени. Няколко дни след като умира, на врата на къщата му се звъни. Отваря съпругата му, Мери Ливингстонг, с която са били женени от 47 години, и на прага вижда доставчик на цветя, който й дава роза. Същото се повтаря ден след ден, след ден и Мери научава, че покойният й съпруг в завещанието си изрично отделя пари за цветар, който да й донася една по една червена роза на ден всеки ден до края на живота й. Общо госпожа Ливингстонг получава над 3000 цветя за 9 години.

 
 

Плака – кварталът на боговете

| от chronicle.bg |

Няма да преувеличим, ако кажем, че Плака – най-старата област на Атина – е един от най-уникалните, красиви и исторически местности в света. Можете сами да се уверите в галерията ни.

Познат още като „Кварталът на боговете“, Плака се намира точно под люлката на западната цивилизация, Акропола.

Plaka

Не всичко в Плака е старо, но старите забележителности са наистина стари.

Местността, разбира се, е пълна с археологически останки и паметници на хилядолетия. Но по-любопитно е да се отбележи, че тя е постоянно заселена от почти 3000 години, което я прави една от най-старите местности в света. Също така Главната улица на Плака, Адрианоу, се смята за най-древната все още използвана улица като по нея са крачили хора като Александър Велики, Сократ, Платон, Ирина Атинянката и Перикъл.

В Плака можем да видим Храмът на Зевс Олимпийски и Арката на Адриан – едни от многото портали към града. Там също така се намира и Хорагоският паметник на Лизикрат – първият монумент в историята, изработен външно в коринтски стил, а 2000 години по-късно и мястото, на което Франциск от Асизи ще засажда първите домати в Гърция.

Недалеч от там е и Римската Агора, където можем да видим и Кулата на ветровете – първата часовникова кула и метеорологична станция в историята. Най-добре запазената и впечатляваща забележителност, с която Плака разполага, обаче е храмът на Хефест, известен още като Сиезион. 

Стоа на Аталос е друга красива сграда, част от Древната Агора (да не се бърка с Римската), която впечатлява с размери и архитектура. Това е една от малкото двуетажни сгради от античността и едва вторият гръцки монумент, който е изцяло реставриран.

Театърът на Дионис, най-древният театър в света, лежи в подножието на Партенона. 

И не на последно място в дългият списък със забележителности е друг театър – Одеонът на Ирод Атик. Той все още функционира и всяко лято там се организират фестивали, а на сцената му излизат изпълнители от ранга на Мария Калас, Андреа Бочели и Лучано Павароти.

Архитектурата на Плака е резултат от възрастта й. Многобройните гръцки и римски монументи съществуват заедно с неокласически сгради от 19 век и византийски църкви от 10 – 11 век. Има също така и джамия, която вече не се използва, но напомня на местните за 400-те години окупация на Османската империя.

И неизбежно стигаме до известния квартал Анафиотика. Той дава на цялата местност сюрреалистичен характер като създава впечатле, че сме на остров е Егейско море – Санторини или Миконос – докато всъщност сме в центъра на Атина. И за това си има историческо обяснение. Едни от първите заселници в квартала, няколко години след като Гърция се освобождава от Османската империя, идват от остров Анафи (откъдето произлиза и името Анафиотика). Те са най-добрите занаятчии в страната и цар Отон изисква от тях да застроят квартала. От носталгия по дома, масторите избират да създадат именно място със средиземноморски вид.

anafiotika-neighborhood-with-white-houses-under-the-acropolis

 
 

Има ли други същества освен хората, които се самоубиват

| от chronicle.bg |

Въпросът със самоубийствата сред животните е доста спорен в научните среди, защото въпреки множеството записани случаи, в които животни привидно предизвикват собствената си смърт, никой не е сигурен дали тези случаи могат да се определят като самоубийства.

Първо да изясним нещо – „White Wilderness“ на Disney направи популярен мита, че лемингите се самоубиват като се хвърлят от отвесни скали, когато мигрират. Причините за това поведение все още не са известни, но малките животинки не се самоубиват.

41558_2018_333_Figa_HTML

Леминг

Има още случаи, в които у фауната се наблюдава подозрително самоубийствено поведение. От 60-те години насам са забелязани десетки (стотици според някои източници) кучета, които скачат от моста Овъртън без видима причина. За случая се пише от години преди специалистът по поведение на животните, Дейвид Сандс, да открие причината. Той забелязва, че под моста живеят норки и че повечето от кучетата, които скачат, са от породи с по-развито обоняние. Парапетът е достатъчно висок, за да могат да видят къде ще се озоват, когато го прескочат, и така мистерията е разнищена.

Overtoun--2

Мостът Овъртън в Шотландия

За друг случай, отново с куче, ни разказва репортаж във вестник Illustrated London News от 1845 година. В него пише за нюфаундленд, който се опитва да се удави като се хвърля във водата и отказва да се движи. То е спасено няколко пъти, но всеки път се връща при водата…

Ако това куче действително се е опитало да се самоубие, човек би си помислил, че от 1845 досега това поведение все ще се повтори. Най-близкото, което наблюдаваме обаче, е че някои кучета отказват да се хранят след като загубят стопанина си, което понякога води до смърт. Но и тогава не е ясно дали животинката иска да умре от мъка или причината е друга.

В статия по темата Катрин Гамон от LiveScence поставя нещата много добре: „За да се счете един акт за самоубийство, самоубиецът трябва да е наясно, че това което прави ще отнеме живота му.“ Именно затова е трудно да преценим дали други животни отнемат живота си. 

Има обаче няколко вида насекоми, които се оставят да бъдат убити и дори, в някои случаи, сами прекъсват живота си. Някои видове мравки се самовзривяват при настъпила опасност, обикновено разпръсквайки миризлива или лепкава течност. Това обаче не е точно самоубийство по начина, по който ние го разбираме, защото видът просто се е развил така, че да цени благосъстоянието на популацията си пред своето собствено. Подобна самоотверженост се наблюдава и при мравките от вида forelius pusillus, които през нощта изпращат старите или болните членове извън мравуняка с мисията да го запечатат и така той да остане скрит за хищници. Японските (!) медоносни пчели, когато се отбраняват срещу гигантския азиатски стършел, се нахвърлят върху него и започват да пърхат с крила, което значително покачва температурата. Пчелите могат да издържат на до 48 градуса топлина, докато стършела – до 46. За жалост обаче тези, които са в центъра, също умират.

Всичко това обаче е пример единствено за неосъзнато, инстинктивно поставяне на обществото пред индивида и в крайна сметка не можем да го определим като самоубийства – такова, каквото извършват хората.

 
 

Интересната история на изчезналата порода кучета търнспит

| от chronicle.bg |

Предвид днешното отношение към кучетата в модерния западен свят – като към член на семейството – сигурно ще ни е трудно да разберем как предците ни са ползвали животинките като добитък. Те дори са били развъждани специално за конкретни дейности. Като например вече изчезналият вид търнспит.

Търнспитът е кръстен така, защото цялата му работа се свеждала единствено до това да тича с часове и така да завърта готварски шиш (от англ. turn – въртя и spit – шиш).

Преди сто години предпочитаният метод за приготвяне на голямо парче месо, бил то да се забучи на шиш над огъня и да се върти, докато не се изпече равномерно. Това отнемало между 40 и 80 минути на килограм в зависимост от това коя част на животното се готви. Затова и на домакините била нужна помощ.

turnspit-dog_dogwheel-at-st.-briarvel-s-castle_wide-dd427ff1208e53a40d237cf72e2a569695a4a94d-s1200-c85

Преди породата да бъде създадена, шишовете са се въртели предимно от по-нископоставени членове на семейството – обикновено малки момчета, но в по-големите домакинства размерите на прибора изисквали силите на възрастен човек. Работата не била лека и често човек получавал мазоли, изгаряния и преумора. По време на Тюдорите, на служителите, които управлявали шиша в двореца Хамптън Корт, било забранено да работят голи и да уринират в огъня.

Развитието на технологиите обаче отнема работни места много преди компютрите и роботите – така през 16 век хората на шиша били заменени от кучета, защото те били по-издръжливи и евтини. 

download

Търнспитите обаче не били третирани по-добре от хората, които сменили. На тях се гледало повече като на кухненски прибори, отколкото на малки душички. Освен дългите часове и лоши условия, когато кучетата не спазвали необходимото темпо, готвачите им хвърляли въглени, за да се забързат.

В крайна сметка те били заменени от парни машини и до края на 19 век породата официално била обявена за изчезнала. И хората са знаели, че съдбата й ще бъде именно такава – в книгата „Memoirs of British Quadrupeds“, публикувана през 1809 година, авторът пише за търнспита: „В момента породата залязва и до един век най-вероятно ще изчезне“, което отразява почти перфектно съдбата й.

Въпреки че за времето си тя била изключително популярна, никой не описва с какъв точно размножителен процес е била постигната. Днес разполагаме само с две неща: външно описание, от което разбираме, че кучетата са имали „дълго тяло“, „криви крака“ и били „грозни“. И един препариран екземпляр на име Уиски.

94aacb84b9e7ddf3c058076bb4bfc1f9c23c23c8

Съществуването на търнспитите обаче не дало единствено топли вечери. Именно заради безсърдечното отношение към тях Хенри Берг се вдъхновява да създаде Американското общество за предотвратяване на жестокостта към животните (ASPCA), което в резултат спасява безброй други животни от насилие.