shareit

Там, където “народността не пада”, понеже “знанието живей”

| от Вучето |

Уви, отдавна вече стих на Стоян Михайловски от заглавието не се отнася за България. Да, знание някакво има, но то се акумулира главно посредством електронни средства. To рядко свива гнездо в дълготрайната памет на човека, защото достъпът до него е на един клик разстояние и затова може и мързеливата.

Книгите са анахронизъм. Защо ти е да хабиш толкова часове в четене на книга от 300 страници, когато можеш да използваш времето си по-рационално като, например, разгледаш 158 снимки в Инстаграм на Кайли Дженър по трико, докато се гримира, докато храни кучето си, докато не прави нищо, зад волана на джипа си, пред палма в Палма де Майорка и т.н. У нас книгата тихо и безславно напусна живота ни, още когато се раждаха сладките милениали. А в моментите, в които все още надига глава и тържествува, е защото е излязла изпод ноктопластиката на такива културтрегери и разбирачи на българската съвременност и душевност като Венета Райкова.

Кратки постове в социалните мрежи, емоционално заредени с поредица от плезещи се, хилещи се емотикони с изцъклени очи-сърца, изритиха силно в задника Фицджералд, Толстой, Шекспир, Кинг и Кундера и ги пратиха да събират прах по лавиците на западащи градски библиотеки, където тъжни лелички с елеци от щавена кожа примирено очакват годината на пенсионирането си.

И ако така безрадостна е съдбата на българските библиотеки, то не навсякъде по света положението е същото.

Преди няколко години, докато живеех в Осло и работех върху докторантурата си, имаше дни, в които не можех да се добера до свободен стол в пететажната университетска библиотека. Правех си “бивак” на мокета в сектор “Скандинавска линвистична теория”, по възможност в близост до контакт, за да има къде да включа лаптопа си. И не бях единствената. Прекрасни руси създания прекарваха дълги часове, забили нос в дебелите книги или вторачени в екраните на макбуковете си, седнали на пода. Библиотеката кипеше от живот.

Няколко години по-късно вече съм в Копенхаген. Слава богу, прескочила съм етапа с катеренето по академичната стълба на успеха, затова и не ми се налага вече да вися по библиотеките. Сега предпочитам да свалям от пиратски торенти лекарски и адвокатски сериали, както и да разглеждам безплатни каталози на супермаркети вместо да чета книги. Един ден обаче ме хваща разстройство, докато се мотая по центъра в търсене на молив за вежди в перфектния цвят, и решавам да дам воля на нуждата си в централната копенхагенска библиотека, която, за щастие, е само на 10 крачки разстояние.

След като свършвам работа и стресът вече не притъпява сетивата ми, успявам да се огледам наоколо и о, чудо на чудесата! Оказва се, че съм се озовала не просто в библиотека – такава, каквато помня от детството си – с тесните пътеки между прашлясалите стелажи, а в нещо като реплика на прочутата Нулевоенергийна сграда в Пало Алто. Само че на повече етажи. Егаси, казах си наум, и от страхопочитание пак ми се доходи на тоалетна. Кралската библиотека в Копенхаген не само е куул, защото е най-голямата по размери в Скандинавия и защото в нея се съхранява първата книга, отпечатена в Дания през 1481 г. Библиотеката е куул, защото е пълна с хора. По всяко време на деня.

Наскоро обаче една друга библиотека, намираща се малко по̀ на север от Копенхаген, събра очите на хората не само заради екстравагантната си архитектура, но поради факта, че в един момент остана без почти всичките си налични книги.

Само през изминалия месец от библиотеката Oodi в Хелзинки са били заемани по 5 000 книги на ден, което в крайна сметка довело до почти тоталното опразване на библиотечните рафтове като най-големи са липсите, регистрирани в сектора за детска литература.

Сградата, която отвън прилича досущ на гигантски кораб, помещава в “трюмовете” си още кино зала и сауна. Освен до литературни образци, посетителите имат достъп до такива съвременни глезетоии като 3D принтер, шивашки машини за бъдещи Версачета и зали за музикални репетиции. Служителите в новооткритата библиотека, която отвори врати на 5 декември 2018-а, не смогват да запълват липсите, но не са и кой знае колко учудени от големия интерес на хората към “стоката”, която предлагат. Защото Финландия е страна, в която най-предпочитаният наркотик са книгите. Счита се, че четенето конкурира дори любими национални спортове като биене на шведите на хокей, консумацията на водка в големи количества и слушането на хевиметъл.

Книгите са близки до сърцето на финландците. Статистиката отчита, че годишно всеки финландец купува средно 4 книги и заема от библиотеката най-малко 12. В тази далечна северна страна изглежда интернетът не е оказал пагубното си влияние върху любовта на населението към четенето. Даже се наблюдава обратната тенденция. За справка: през 1995 г. финландците са купували много по-малко книги, отколкото към днешна дата, като освен това сега са склонни да плащат и много повече за тях. Книгата продължава да е сред най-предпочитаните традиционни подаръци в страната и децата не се мръщят, а напротив, искрено се радват, когато за рождения си ден вместо лего или таблет получат някоя от книгите за муминтроловете на обичаната писателка Туве Янсон.

Логично е някак при толкова четящ народ и библиотеките да са много. На територията на страната има над 300 централни библиотеки, с 500 техни клона в по-малките общини. Особено популярни са и мобилните библиотеки, които обслужват не само най-затънтените и труднопроходими при зимни условия места в северната част на Финландия, но и гъсто населени райони по̀ на юг. Всяка мобилна библиотека разполага с не по-малко от 4000 заглавия и може да измине до 50 хиляди километра годишно.

И докато не само финландците, но и всички останали северни народи четат, та ушите им плющят, тук долу при нас положението е “майка плаче, грамофон свири”, както обича да казва проф. Вучков. Според проучване, проведено през миналата година от Институт “Отворено общество”, всеки трети българин НИКОГА не посяга към книга.

И въпреки тази тъжна статистика, ми се ще да вярвам, че нещата ще се променят. Защото всеки се нуждае от време на време да му разкажат хубава история. Пък било този някой да е Венета Райкова.

 
 
Коментарите са изключени

Ацтеки, сяра и съд – историята на ластика

| от |

Евтини, надеждни и здрави, ластиците са един от най-разпространените продукти в света. Може да се каже, че заедно с тиксото, те държат целия свят. Оказва се, че докато самата гума съществува от векове, гумените ластици са официално патентовани едва преди по-малко от два века. Ето и кратка история на скромния, но същевременно невероятно полезен ластик.

Едва наскоро беше открито, че мезоамериканските народи (включително ацтеките, олмеките и маите) са правели каучук още преди 3 000 години. Смесвайки млечнобял сок, известен като латекс, от местните дървета Hevea brasiliensis (по-късно наречени каучукови дървета) със сокове от увивните растения Грамофонче, те правят твърдо вещество, което, изненадващо, е и доста здраво. Този древен каучук се използва за най-различни цели – от сандали до топки, до бижута. Всъщност, докато Чарлз Гудиър обикновено е сочен за създател на вулканизирания каучук, изглежда, че ацтеките са правили същото, само че с други пропорции на съставките (между латекса и сокът от грамофончета), което е създавало материали с различна якост.

MorningGlories-Tonsofem

Грамофонче

Когато испанските изследователи пристигат в Южна Америка през 16 век, те сами откриват многобройните приложения на тази еластична смес. Когато френският изследовател Шарл де ла Кондамин го „открива“ през 40-те години на 18 век и го кръщава „caoutchouc“ – френска дума, но по южноамериканската дума за латекс.

През 1819 г. англичанинът Томас Ханкок, който е в бизнеса с превози с карети заедно с братята си, опитва да измисли начин да предпази клиентите си по-добре от вода. Докато експериментира с гума той успява да направи водоустойчиви тиранти, ръкавици, обувки и чорапи. Толкова бил влюбен в материала, че започва масово производство. В процеса обаче се получават огромни количества загубен каучук и затова Ханкок разработи своята машина за пикинг (наричана по-късно мастикатор), с която се разкъсва остатъчната гума на по-малки парченца. След това тези парченца се правят на пюре, което може да се моделира с калъпи. Едно от първите му творения бяха ленти от каучук (протоластици), които обаче никога не продава, защото не осъзнава потенциала им. А не осъзнава потенциала им, защото вулканизацията все още не е открита, така че лентите омекват значително в горещи дни и се втвърдяват в студени дни. Та тези ленти не са много практични на този етап. Може би затова Хенкок не патентова машината си и нещата, които прави, и това в крайна сметка ще се окаже доста голяма грешка. Но за това – малко по-късно.

VulcanizationMold1941

През 1833 г., докато е в затвора за неизплатени дългове, Чарлз Гудиър започва експерименти с индийски каучук. След няколко години и след като излиза на свобода, Гудиър открива процеса на вулканизация в сътрудничество с химика Натаниел Хейуърд. Именно вулканизацията прави каучука издръжлив на температурни промени. Още няколко години по-късно, през 1844 г., той усъвършенства процеса и вади патент в Америка. След това пътува до Англия, за да патентова и там, но се сблъсква с доста (доста!) голям проблем – Томас Ханкок вече е патентовал почти идентичен процес година по-рано.

Има противоречиви сведения за това дали Ханкок създава първи процеса на вулканизация независимо от Гудиър или, както мнозина твърдят, придобива парче вулканизирана гума от американския си колега и по него успява да отгатне процеса и да създаде свой с леки изменения. Така или иначе патентът на Ханкок спира Гудиър в Англия.

Последвалата съдебна битка се проточва около десетилетие, докато съдията не отсъжда, че дори и Ханкок да е имал проба от гумата преди да разработи своя собствен процес, няма как да разбере как да го възпроизведе, само по вида на пробата. Известният английски изобретател Александър Паркс обаче твърди, че веднъж Ханкок му е казал, че след провеждането на редица експерименти върху пробите от Гудиър успява да познае по онова време все още непатентования процес на вулканизация.

Но в крайна сметка през 50-те години на 19 век съдилищата са на страната на Ханкок и му предоставят патента, което буквално струва на Гудиър цяло състояние – ако бяха решили в негова полза, той щеше да получи значителна сума от Томас Ханкок.

Ranger bands 01

След дългогодишната съдебна битка, Гудиър умира през 1860 малко след като научава за смъртта на дъщеря си. Той оставя на семейството си дългове от приблизително двеста хиляди долара (около 5 милиона долара днес). Докато Ханкок се занимава със съдебната каша пък, други хора копират непатентования му мастикатор и „безполезните“ гумени ленти. През 1845 г. Стивън Пери, който работи за Messers Perry and Co, производители на каучук в Лондон, подава патент за „Подобрения в пружините, които да се прилагат за ремъци, колани и превръзки, и подобрения в производството на гумени ленти“. Той е открил приложение за тези гумени ленти – да стискат документи и вестници. В самия патент Пери дистанцира себе си и своето изобретение от течащия тогава съдебен спор за вулканизирането, като казва:

Ние не претендираме за получаването на тук споменатия индийски каучук, нашето изобретение, състоящо се от пружини с такъв произход от индийски каучук, приложени към тук споменатите артикули, а също и от особените форми на еластични ленти, направени от такова производство на индийски каучук.

И така, когато ластикът е изобретен и патентован през 19 век, той първоначално се използва предимно във фабрики и складове, но не в от широката общественост. Това се променя благодарение на Уилям Спенсър от Охайо. Историята разказва, че през 1923 г. Спенсър забелязва как страниците на Akron Beacon, местния му вестник (Akron е Акрон, градът, където излиза), непрекъснато са разпилявани от въздуха из тревата пред къщата на съседите му. И така, той намира решение на този проблем – гумено решение. Като служител на железниците в Пенсилвания знае откъде да си купи бракувани парчета каучук – Goodyear Rubber Company, също намираща се в Акрон. Той нарязва тези парчета на кръгли ленти и започна да захваща вестниците с тях. Те вършат толкова добра работа, че самият вестник купува тези ленти от Спенсър, за да предоставя Akron Beacon вече прихванат. Виждайки, че има търсене, Спенсър продължава да продава своите гумени ленти на офиси, доставчици, производители на хартиени стоки, и магазини в целия регион, като през цялото време продължава да работи в железниците (за повече от десетилетие).

Спенсър открива и първата фабрика за ластици в Охайо, а след това през 1944 г. и втората – в Хот Спрингс, Арканзас. През 1957 г. той проектира и патентова изобретението си, като така в крайна сметка се оформя световния стандарт за ластик. Днес Alliance Rubber е номер едно в света по производство на ластици като производството е над 6 3oo 000 килограма ластици годишно.

 
 
Коментарите са изключени

С какво сме притъпявали болката при операции преди да има упойки

Освен страстното поглъщане на алкохол и наркотици в дози, достатъчни да предизвика безчувственост, през по-голямата част от историята си хората от западните цивилизации са успявали да изтърпят операция с помощта на не много повече от безобразен стоицизъм и воля.

Веществата, които днес бихме нарекли „наркотици“, както и алкохолът са били добре познати в древния свят. В Левантите са открити артефакти, изобразяващи опийни макове, датиращи от 4000 г. пр. н. е., а най-ранните доказателства за производството на шумерска бира са от близо 3000 г. пр. н. е. Освен това, черна попадийка (hyoscyamus niger), член на семейството на нощниците, е била ползвана за облекчаване на болката, още откакто вавилонците започват да я прилагат при зъбобол – около 2250 г. пр. н. е.

Henbane1

Черна попадийка

До класическата епоха (гръко-римската цивилизация) много нощници, включително гореспоменатата черна попадийка, са били използвани, освен за спиране на болката, и като приспивателни. Всъщност Омир дори описва приложението им в „Одисея“, където вещицата Цирцея използвала вълшебни билки, за да покорява мъжете и дори да върне Одисей към живота. Тези вълшебни билки се предполага, че включват мандрагора и датура (тръничка), защото и двете притъпяват сетивата, намаляват или дори спират болката, а също и причиняват халюцинации.

По това време в Асирия и Египет „каротидната компресия“, вероятно притискането на каротидната артерия, което спира кръвоснабдяването за малко, докато клетия пациент не припадне, се прилага по време на обрязване и операция на очите.

Gray513

Каротидната артерия

През Средновековието са постигнати известни подобрения в анестезията, въпреки че до края на 13 век някои лекари накисват гъби в разтвор от опиум и екстракт от някои видове нощници, както и други билки, включително бучиниш, който до известна степен може да предизвика парализа. След това изпаренията от тези гъби се дават на пациента да ги вдиша, а понякога се прилагат и капковото директно върху ноздрите), за да се постигне желаното упойване.

Много историци твърдят, че Парацелз (1493-1541), известния лекар, ботаник и алхимик, успява да открие наркотичния ефект на етера през 1525 г., докато експериментира с ефектите му върху пилета. Смята се също, че Валерий Корд (1515-1544), ботаник и лекар, пръв го е синтезирал чрез дестилация на сярна киселина и етанол кото го нарича „сладкото масло на язвителността“.

Газовите упойки стават все по-популярни и до зората на 19 век са открити ползите на азотния оксид, след което и след откриването на морфина от Фридрих Вилхелм през 1805, се знае за съществуването на ефективна анестезия за операция, въпреки че все още такава не се прилага широко.

През 1811 г. писателката Фани Бърни разказа за изпитанието си да се подложи на двойна мастектомия без удобствата на анестезия:

М. ме постави на матрака и разтвори батистена кърпичка върху лицето ми… Мигновено бях заобиколена от 7 мъже и моята медицинска сестра… когато ужасната стомана беше потопена в гърдата ми – прерязване на вени – артерии – плът – нерви… Започнах да издавам писък, който продължи без да спира през целия период на разреза…. [Още повече], докато плътта се съпротивляваше по начин толкова насилствен, че противопоставяйки се да умори ръката на хирурга [така че той] да бъде принуден да се промени посоката на рязане отдясно на ляво… Мислех, че може да съм умряла… Аз дори почувствах как ножът се придържа към гръдната кост – остъргва я!

Според Фани цялата операция по рязане и остъргване е продължава 20 минути.

Други пациенти от 19 век обаче не демонстрират така издръжливост. Докато е опериран от известния д-р Робърт Листън (познат още с прозвището си „Най-бързият нож в Уест Енд“), за да бъде премахнат камък в пикочния му мехур, пациентът не издържа, успява да се освободи от ограничителната хватка на помощниците на Листън и бяга от стаята. Твърди се, че Листън все пак го хваща отново и довършва операцията под писъците на мъжа.

До 1847 г. вече е открит хлороформът, който е бил използван по време на раждане, за операции и за стоматологични процедури, въпреки че страничните му ефекти (включително внезапна смърт и увреждане на черния дроб) карат докторите да избягват ползването му. През следващите 40 години са изпробвани и други газове, но повечето в крайна сметка са отхвърлени.

Chloroform by Danny S. - 002

Шишенце с хлороформ

След откриването на кокаина през 1877 г. той е прилаган като анестетик и дори нервен блок до 1884 г. През 1901 г. е открита и каудалната епидурална аналгезия (въпреки че всъщност е открита случайно, когато на пациент е била поставена инжекция невнимателно).

Проблемът с контрола над дишането, когато човек е под упойка, започва успешно да се решава до началото на 30-те години на миналия век, а интравенозните лекарства, като барбитуратът и тиопенталът, се използват от 40-те години, както и мускулните релаксанти, като се започва с кураре – една от най-силните южноамерикански отрови.

Днес анестезията е широко разпространена и като цяло е много безопасна, с пряк риск от смърт по-малък от 1 на 250 000.

 
 
Коментарите са изключени

Папа Климент I, който умря, защото напои хората

Ранната историята на римокатолическа църква е толкова забележително оскъдна, че от I век никой не е абсолютно сигурен кои са били някои от папите и дори когато и защо въобще са управлявали. Години наред някои древни учени смятали, че Климент е наследник на Свети Петър, докато други твърдят, че е Лин. Към объркването добавя и чисто и просто самоличността на един (или двама?) от тези ранни папи: дали Анаклет или Клет е един човек или двама души (а дори не повдигаме въпроса в какъв ред се възкачват на Светия престол).

papi

Днес учените вече са постигнали съгласие относно този прословут ред на папите (като не обръщаме внимание дали се дължи на действителни доказателства или просто защото им е омръзнало от препирнята) и този ред съответства на излизащият ежегодно в папския годишник Annuario Pontifico. Този списък започва с Петър, следван от Лин и Анаклет (който е същият човек като Клет), след това е Климент и накрая, както виждате на картинката от Wikipedia – Еварист.

За разлика от някои от другите ранни папи, за съществуването на Климент има реални исторически доказателства. В писмото на Свети Павел до Филипяните (Фил. 4: 3) Павел разказва за Климент, че се е „борил от моята страна“. Разчитайки на това, много учени смятат, че Климент играе роля в евангелската мисия на Павел към езичниците.

Giovanni Battista Tiepolo 094

Свети Климент, худ. Джовани Батиста Тиеполо

В минали времена някои твърдят, че този Климент всъщност е бил Тит Флавий Клеменс – благородник, свързан с цезарите и племенник на римския император Веспасиан (управлявал 69-79 г. сл. Хр.). Подобно на Климент I, Веспасиан е екзекутиран заради религиозните си убеждения и дори има надпис, описващ неговото мъченичество, издълбан в камъка под църквата „Сан Клементе“ в Рим: „Т. Flavii Clementis Viri Consularis et Martyris Tumulus illustratis“. Въпреки това обаче повечето учени се съмняват, че Флавий Клеменс всъщност е папа Климент, вярвайки, че този папа всъщност е от еврейски произход.

Според някои източници Климент е посочен от Св. Петър за свой наследник, но първоначално отказва тази чест, позволявайки на Лин и Анаклет да служат пред него. Счита се, че тъй като мнозина в по онова време не са били склонни да следват Петър, Климент, поне в началото, се ненавиждал възможността да налага каквато и да е власт.

Все пак в крайна сметка става папа и едно от официалните му решения е толкова важно, че са запазени недвусмислени доказателства за него. Част от писанията на Апостолски отци (произведения, които идват от хора, които са имали толкова близък контакт с апостолите, че думите им са наричани „ехо на истинско апостолско учение“), а именно първото писмо на Климент до Коринтяните (написано някъде между 95 и 140 г. сл. н. е.), включва увещанието му към хора от тази общност, които в резултат на спор с духовните си водачи, ги отстраняват от службите им.

Писмото среща широко внимание като част от църковния канон през ІV в. Някои учени отбелязват, че то съдържа три „грешки“: той говори за феникса като за истинска птица, която се намира в „Арабия и околните страни“; описва Исус като че ли е обикновен човек и не е божество; и предполага, че има други светове отвъд океана.

Clemens Romanus

Климент

Към края Климент бил прогонен от император Траян през Евксиново море (Черно море) до Херсонес (Крим), където се твърди, че е спасил хората от жадна смърт като е накарал „фонтан да избие като по чудо за облекчението на християните“. Както можете да си представите, това впечатлило местните хора и всички веднага последвали вярата му и построили 75 църкви из целия полуостров.

Така нарасналата му популярност разгневява императора и той нарежда да бъде убит по конкретен начин – като завързат котва за врата ми и го хвърлят от кораб далеч в морето. Така и става и Климент, разбира се, умира, но смъртта му дава начало на прекрасна легенда:

На годишнината от смъртта му морето се отдръпна до мястото, където беше удавен, някъде на 5 дълги километра от брега; и след оттеглянето му се появи най-великолепен храм… в който е намерено тялото на светеца. 

Въпреки че се твърди, че това се случва всяка следваща година, като морето всеки път остава отдръпнато за седмица, няма скорошни сведения това да се случва наистина. Вместо това, през IX век, докато пътува из Крим, Св. Кирил уж открива някои кости заедно с котва в една погребална могила. Той ги обявява за останките на Климент I и ги постави във висок олтар на базиликата „Сан Клементе“ в Рим.

 
 
Коментарите са изключени

Хеликоприонът – когато акулите не са достатъчно страшни

| от |

През 2011 г. в местността Фосфория в Айдахо, САЩ, е открита кръгла челюст със зъби (зъбна въртележка) от съществото хеликоприон. Тя е с дължина 45 см.

Сравненията с други подобни екземпляри показват, че животното, което е носило тази челюст, би било с дължина около 10 метра. Друга, още по-голяма такава челюст, която е открита през 1980 г. (но откритието й не е оповестено до 2013 г.), всъщност е открита на същото място. Тя е непълна, но може да се прецени, че би била около 60 см и би принадлежала на животно, което вероятно е надвишило 12 м дължина

До 2013 г. единствените известни вкаменелости от тази риба са били зъбите й, които са държани от зъбна кост и силно напомнят на циркуляр. Тъй като скелетите им са направени от хрущял, те се разлагат, след като умрат. Освен ако някаква случайност не ги запази – за челюстта не се знае, че е долна чак до откриването на череп на един подобен вид, Ornithoprion.

Разбира се, правени са модели на челюстта на Helicoprion. В книгата от 1994 г. „Planet Ocean: A Story of Life, the Sea, and Dancing to the Fossil Record“ авторът Брад Матсен и художникът Рей Трол описват и изобразяват пример за такъв модел. Техният модел предполага, че звярът няма зъби на горната челюст, освен тези, срещу които долните режат. Двамата предполагат също, че животното има дълъг и много тесен череп с дълъг нос, близък до този на съвременната акулата гоблин.

Helicoprion ferreri1DB

Повече от век не е ясно дали кръглата челюст е долна или горна (или странична…). По-старите реконструкции я поставят в предната част от долната страна. Реконструкция от 2008 г., създадена от Мери Периш под ръководството на Робърт Пърди, Виктор Спрингер и Мат Карано за Smithsonian, я поставя по-дълбоко в гърлото, въпреки че други проучвания не приемат тази версия. Проучване от 2013 г., основано на нови данни, поставя зъбното колело в задната част на устата, където то заема цялата долна челюст.

 
 
Коментарите са изключени