Там, където “народността не пада”, понеже “знанието живей”

| от Вучето |

Уви, отдавна вече стих на Стоян Михайловски от заглавието не се отнася за България. Да, знание някакво има, но то се акумулира главно посредством електронни средства. To рядко свива гнездо в дълготрайната памет на човека, защото достъпът до него е на един клик разстояние и затова може и мързеливата.

Книгите са анахронизъм. Защо ти е да хабиш толкова часове в четене на книга от 300 страници, когато можеш да използваш времето си по-рационално като, например, разгледаш 158 снимки в Инстаграм на Кайли Дженър по трико, докато се гримира, докато храни кучето си, докато не прави нищо, зад волана на джипа си, пред палма в Палма де Майорка и т.н. У нас книгата тихо и безславно напусна живота ни, още когато се раждаха сладките милениали. А в моментите, в които все още надига глава и тържествува, е защото е излязла изпод ноктопластиката на такива културтрегери и разбирачи на българската съвременност и душевност като Венета Райкова.

Кратки постове в социалните мрежи, емоционално заредени с поредица от плезещи се, хилещи се емотикони с изцъклени очи-сърца, изритиха силно в задника Фицджералд, Толстой, Шекспир, Кинг и Кундера и ги пратиха да събират прах по лавиците на западащи градски библиотеки, където тъжни лелички с елеци от щавена кожа примирено очакват годината на пенсионирането си.

И ако така безрадостна е съдбата на българските библиотеки, то не навсякъде по света положението е същото.

Преди няколко години, докато живеех в Осло и работех върху докторантурата си, имаше дни, в които не можех да се добера до свободен стол в пететажната университетска библиотека. Правех си “бивак” на мокета в сектор “Скандинавска линвистична теория”, по възможност в близост до контакт, за да има къде да включа лаптопа си. И не бях единствената. Прекрасни руси създания прекарваха дълги часове, забили нос в дебелите книги или вторачени в екраните на макбуковете си, седнали на пода. Библиотеката кипеше от живот.

Няколко години по-късно вече съм в Копенхаген. Слава богу, прескочила съм етапа с катеренето по академичната стълба на успеха, затова и не ми се налага вече да вися по библиотеките. Сега предпочитам да свалям от пиратски торенти лекарски и адвокатски сериали, както и да разглеждам безплатни каталози на супермаркети вместо да чета книги. Един ден обаче ме хваща разстройство, докато се мотая по центъра в търсене на молив за вежди в перфектния цвят, и решавам да дам воля на нуждата си в централната копенхагенска библиотека, която, за щастие, е само на 10 крачки разстояние.

След като свършвам работа и стресът вече не притъпява сетивата ми, успявам да се огледам наоколо и о, чудо на чудесата! Оказва се, че съм се озовала не просто в библиотека – такава, каквато помня от детството си – с тесните пътеки между прашлясалите стелажи, а в нещо като реплика на прочутата Нулевоенергийна сграда в Пало Алто. Само че на повече етажи. Егаси, казах си наум, и от страхопочитание пак ми се доходи на тоалетна. Кралската библиотека в Копенхаген не само е куул, защото е най-голямата по размери в Скандинавия и защото в нея се съхранява първата книга, отпечатена в Дания през 1481 г. Библиотеката е куул, защото е пълна с хора. По всяко време на деня.

Наскоро обаче една друга библиотека, намираща се малко по̀ на север от Копенхаген, събра очите на хората не само заради екстравагантната си архитектура, но поради факта, че в един момент остана без почти всичките си налични книги.

Само през изминалия месец от библиотеката Oodi в Хелзинки са били заемани по 5 000 книги на ден, което в крайна сметка довело до почти тоталното опразване на библиотечните рафтове като най-големи са липсите, регистрирани в сектора за детска литература.

Сградата, която отвън прилича досущ на гигантски кораб, помещава в “трюмовете” си още кино зала и сауна. Освен до литературни образци, посетителите имат достъп до такива съвременни глезетоии като 3D принтер, шивашки машини за бъдещи Версачета и зали за музикални репетиции. Служителите в новооткритата библиотека, която отвори врати на 5 декември 2018-а, не смогват да запълват липсите, но не са и кой знае колко учудени от големия интерес на хората към “стоката”, която предлагат. Защото Финландия е страна, в която най-предпочитаният наркотик са книгите. Счита се, че четенето конкурира дори любими национални спортове като биене на шведите на хокей, консумацията на водка в големи количества и слушането на хевиметъл.

Книгите са близки до сърцето на финландците. Статистиката отчита, че годишно всеки финландец купува средно 4 книги и заема от библиотеката най-малко 12. В тази далечна северна страна изглежда интернетът не е оказал пагубното си влияние върху любовта на населението към четенето. Даже се наблюдава обратната тенденция. За справка: през 1995 г. финландците са купували много по-малко книги, отколкото към днешна дата, като освен това сега са склонни да плащат и много повече за тях. Книгата продължава да е сред най-предпочитаните традиционни подаръци в страната и децата не се мръщят, а напротив, искрено се радват, когато за рождения си ден вместо лего или таблет получат някоя от книгите за муминтроловете на обичаната писателка Туве Янсон.

Логично е някак при толкова четящ народ и библиотеките да са много. На територията на страната има над 300 централни библиотеки, с 500 техни клона в по-малките общини. Особено популярни са и мобилните библиотеки, които обслужват не само най-затънтените и труднопроходими при зимни условия места в северната част на Финландия, но и гъсто населени райони по̀ на юг. Всяка мобилна библиотека разполага с не по-малко от 4000 заглавия и може да измине до 50 хиляди километра годишно.

И докато не само финландците, но и всички останали северни народи четат, та ушите им плющят, тук долу при нас положението е “майка плаче, грамофон свири”, както обича да казва проф. Вучков. Според проучване, проведено през миналата година от Институт “Отворено общество”, всеки трети българин НИКОГА не посяга към книга.

И въпреки тази тъжна статистика, ми се ще да вярвам, че нещата ще се променят. Защото всеки се нуждае от време на време да му разкажат хубава история. Пък било този някой да е Венета Райкова.

 
 

Авиокатастрофата, която отне на света най-добрите американски фигуристи

| от Цветомир Лазаров |

Изтичаше осмият час на полет SN548 по маршрут Ню Йорк – Брюксел. Пилотите вече подготвяха машината Boeing 707 (най-модерният модел през 1961 г.) за кацане, а в далечината се показваше сивата ивица на летище „Завентен“, осветено от лъчите на сутрешното февруарско слънце.

На борда на самолета на белгийската авиокомпания „Sabena“ имаше 61 пътници, а 34 от тях пътуваха за Световното първенство по фигурно пързаляне. 18 фигуристи, шестима треньори, мениджър, трима съдии и шестима роднини на спортистите от американския отбор трябваше да направят връзка за Прага, която домакинстваше на шампионата на планетата.

Но на височина от 300 метра от земята, боингът внезапно премина в режим на излитане, дръпна шасито и започна да набира височина. Защо? Какво се случваше?

Според една от версиите, белгийският екипаж е видял друг самолет на пистата и е решил да направи още един кръг. Никой обаче не я потвърждава категорично.

4
Заминаването

Истината се знае от командира на полета Луи Ламбрехтс и втория пилот Жан Руа, но те я отнасят със себе си в друг свят, за който обикновено се твърди, че е по-добър. А най-загадъчната подробност от историята е, че връзката с пилотите изчезва около четвърт час преди да достигнат „Завентен“.
Според очевидци, самолетът известно време обикалял над летището, след което се наклонил наляво. Постепенно губел скорост и започнал да се снишава, а накрая катастрофира в поле на няколко километра от пистата.

Ударът е жесток и загиват всичките 72-ма души на борда (61 пътници и 11 члена екипаж). За нещастие, загива и още един човек – земеделец, който работи на нивата си и е ударен от отломка от фюзелажа.

Новината за трагедията се разпростира бързо из цялата планета, но никой не посочва конкретната причина за катастрофата. Белгийските следователи, съвместно с американското ФБР, в продължение на месеци работят върху версията „терористичен акт“, но така и не откриват никакви доказателства.

И досега, близо шест десетилетия по-късно, основната версия остава технически проблем, а най-често експертите споменават „неизправност в стабилизационната система“.

***

След Втората световна война американското фигурно пързаляне преживява златния си период. С 20 първи места и още почти 40 сребърни и бронзови отличия, спечелени на 14 следвоенни световни първенства, американците са най-добрите фигуристи в световен мащаб в онези години.

3
Карол Хайс

За Прага тръгва съвсем млад отбор, който трябва да трупа опит с поглед насочен към олимпиадата през 1964-та. На утвърдените звезди от предишните игри – триумфалната за янките олимпиада в Суко Вали (на която печелят два златни и два бронзови медала) – им е дадена заслужена почивка. Естествено, има и спортни функционери в страната, които се възпротивяват на това, но специалистите са убедени, че новото поколение е най-талантливото в цялата история и успехът му ще бъде незабавен.

„Щяха да бъдат огромни звезди. Това трябваше да бъде тяхното време. Бяха невероятно талантлив отбор“, спомня си петкратната световна шампионка Карол Хайс, която завършва кариерата си само половин година преди трагедията.

16-годишната Лоурънс Оуен е най-ярката звезда на янките. Току-що спечелила шампионата на САЩ и Северна Америка, тя се превръща в национална любимка и се появява на корицата на февруарския брой на списание „Sports Illustrated“. Любопитното е, че спасителите откриват списание с нейния лик, почти недокоснато от огъня, сред останките на самолета. Заедно с Лоурънс пътуват още нейната 20-годишна сестра Марибел, която също е фигуристка, и майка им – треньор и легенда на американското фигурно пързаляне.

5
Лоуренс Оуенс със сестра си Марибел и майка им

Това обаче съвсем не е единствената семейна трагедия на борда на полет SN548.

В машината са 18-годишната Айла и 17-годишният Рей Хадли, брат и сестра, които са толкова талантливи, че дълго не може да се прецени къде са по-добри – в танцовите или спортните двойки. Те печелят сребро на националното първенство, но са на път да се откажат да пътуват до Прага заради финансови проблеми. Хората от родния им Сиатъл обаче организират кампания и събират средствата необходими да стигнат до чешката столица. Жест на уважение и обич, но Айла и Хадли така и не виждат Златна Прага.

С тях е и Линда Харт, която не само е тяхна треньорка, но и втора съпруга на баща им след развода му с биологичната им майка.

Сестрите Вестерфелд също летят за Прага заедно – 17-годишната Стефани и кака й Шарън. Пътуването на майка им Майра Вестерфелд пропада в последния момент. Семейството събира пари само за два билета и тя е категорична, че ще изпрати към Европа само момичетата си и ще си остане у дома.

1

Спортната двойка Лори и Уилям Хикокс (брат и сестра), съпрузите Патриша и Робърт Дайнин (танцова двойка), танцьорът Роджър Кембъл и майка му Ан, съдиите Харълд Хартшорн със съпругата си и Едуард Ламер с 14-годишния си син, 16-годишният Грегъри Кали и неговата сестра… Още зловещи подробности от списъка на мъртвите.

Не можем да пропуснем и трагедията на 16-годишния Дъглас Рамзи. Огромният талант завършва първия си американски шампионат при възрастните на четвърто място и не се класира за световното, но в последния момент влиза на мястото на заболелия Тим Браун.

***

След зловещата катастрофа, в международната федерация (ISU) започват да дискутират въпроса дали първенството не трябва да бъде отменено. Някои отбори вече са в Чехословакия – като канадската делегация, която пристига в Прага с директен полет в същата сутрин на трагедията. Няколко дни преди пътуването съществува вариант „кленовите листа“ също да пътуват с прекачване в Брюксел заедно с американците. На тях поне щастието им се усмихва…

След консултация с всички участници, президентът на ISU Джеймс Кох обявява, че в памет на загиналите турнирът няма да се състои. А това остава в историята като първият и последен случай от 1896 г. насам, в който в мирно време не се провежда Световно първенство.

В Щатите трагедията се отразява пагубно на спорта и фигурното пързаляне се превръща в символ на болка и тъга. А мнозина в страната са убедени, че красивата дисциплина е умряла заедно с талантливия отбор.

2

Цялата страна тягостно чака идентифициране на мъртвите, а 10 дни след катастрофата към Америка са изпратени дъбови ковчези с печата на краля на Белгия. Мрачните прощални церемонии се провеждат в Бостън, Оукланд, Колорадо и Лос Анджелис.

Сълзите давят спорта, а шокираните треньори и състезатели нямат мотивация да продължат.

Веднага след трагедията обаче американската федерация по фигурно пързаляне създава мемориален фонд за подпомагането на най-обещаващите фигуристи. Фондът, между другото, е активен и в наши дни и в над половинвековното си съществуване е набрал повече от 10 милиона долара за обучението и подготовката на перспективни спортисти. Кристи Ямагучи, Евън Лисачек, Мерил Дейвис, Чарли Уайт, Адам Рипън и десетки други имена станаха известни благодарение на неговата подкрепа. 

Следващия си медал от Световно първенство американците печелят четири години след катастрофата (1965-а), но възраждането на спорта в страната започва едва в началото на 70-те години.

Какво ли щяха да постигнат тези таланти? Колко ли още истории щяха да се разкажат за тях, а не само тази – най-тъжната. Няма как да знаем. Съдбата реши да ни кара да гадаем.

И направи така, че и до днес в американското фигурно пързаляне да е в сила резолюция, издадена от националната федерация през 1961-ва, която гласи: делегацията на отбор, който пътува за международно състезание, никога да не лети заедно в един самолет.

 
 

Суетната графиня, която, без да иска, “изобрети” кръвния допинг

| от Вучето |

Заставаме сутрин пред огледалото и се взираме с тихо и примирено отчаяние в застаряващия си образ. Да, безвъзвратно губим младостта и красотата и нищо кой знае какво не може да се направи по въпроса. Освен ако разбира се, не изключим с някое магическо копче гравитацията, а с друго – не върнем времето назад. Купуваме скъпи кремове с колаген и хиалурон, инжектираме си подкожно ботулинова киселина и коктейл от витамини, ядем с пълни шепи омега 3 и годжи бери…

Но всички усилия, които полагаме, за да заличим отпечатъците от времето по лицето си, са само аматьорски козметични напъни в сравнение с технологията за подмладяване, разработена от една унгарска благородничка, живяла през втората половина на 16-и век.

Графиня Ержебет Батори си осигурява челно място в раздел “Най-кръвожадните серийни убийци” в Книгата на рекордите “Гинес”, измъчвайки и отнемайки живота на над 600 млади жени. На нейната забележителна “производителност” биха завидели дори такива видни изверги на нашето време като Тед Бънди, Андрей Чикатило и Джефри Дамър. И дори колумбийските главорези Даниел Барбоса и Педро Алонсо Лопес изглеждат като първокласници със своите съответно 150 и 300 убийства в сравнение с Кървавата Батори.

От многото крими филми, които сме изгледали, знаем, че психологията на серийния убиец е сложна система от подсъзнателни лабиринти, в които обърканите му чувства и травматични спомени от детските години се лутат като обезумели мишки. В това отношение и графинята не прави изключение. Историята на нейната психопатия може да се проследи до времето на ранното й детство. Още като много малка тя става свидетел на мъченията, на които подлагат крепостните селяни в семейното имение в Карпатите. Една от лелите й я научава всичко, което една млада девойка трябва да знае за садомазохизма, а друга един роднина я посвещава в тъмните практики на сатанизма.

Според историческите архиви, достигнали до днес, най-травмиращият момент в детството на Ержебет е, когато копоите на баща й хващат дребен крадец, когото за наказание пришиват към стомаха на умиращ кон и оставят да агонизира в продължение на дни преди да издъхне. Излагането й на подобни сцени на бруталност, както и бездушното отношение на семейството й към изтезанията, са основните фактори, допринесли за превръщането на малката Ержебет в безмилостно чудовище.

Elizabeth_Bathory_Portrait
Графиня Ержебет Батори; Снимка: Wikipedia

Едва 15-годишна Ержебет се омъжва за граф Ференц Надажди и заживява в изолирания в полите на Карпатите замък Шейде. Съпругът й се оказва издялан от същото дърво като жестокия й баща – твърди се, че е имал специална стая за мъчения в замъка, която с удоволствие използвал при всеки удобен случай.

В началото на кариерата си на сериен убиец Ержебета започва да експериментира с различни техники на мъчение. През зимните месеци нарежда на някоя от слугините да излезе навън в снега и заповядва да я заливат с кофи леденостудена вода, докато тялото й се вкочени. Друга предпочитана техника включва разсъбличане на слугинята, обилно намазване на тялото й с мед и връзването й за дърво – за радост на мравките, пчелите и другите жилещи и хапещи насекоми. Разбира се, Батори не се отказва и от класическия бой с камшик, който изглежда й доставя особено удоволствие – гледката и миризмата на прясна кръв й доставя умопомрачителна наслада. Често Батори изпраща две от прислужниците си да “ловуват” вместо нея за свежа плът извън границите на замъка. Жертвите в повечето случаи са 13-14-годишни момичета, късове от плътта на които графинята изрязва и се угощава, докато са все още живи.

Във времето, когато граф Надажди не се сражава храбро на бойното поле в битките за спиране на турската експанзия в северната част на страната, той е активен съучастник в садистичните занимания на жена си. Междувременно им се раждат четири деца. Надажди умира в начало на 17 век и тогава нещата излизат извън контрол. Ержбета е на 44 години и усеща, че хубостта й започва да вехне. Доколко е истина, историците не могат да кажат, но най-разпространената легенда твърди, че графинята започва да избива млади жени, за източва кръвта им и после да се къпе в нея, защото е убедена, че кръвта на девствени жени ще възвърне отново младежкия вид на кожата й. С течение на времето убийствата стават все по-дръзки и по-начесто, защото графинята изпитва все по-голяма нужда от нестандартните си козметични процедури. Предполага се, че за отвличанията и убийствата Батори е ползвала услугите на доверен слуга.

В един момент изчезването на момичета от близките села се превръща в същинска епидемия. Въпреки, че изглежда абсурдно толкова дълго време никой да не се усъмни в деянията на графинята, факт е, че едва през 1610 г., около 25 години след първите убийства, крал Матиас разпорежда на граф Грегори Турзо да проведе разследване, за да се разбере какво, по дяволите, се случва в замъка Шейде и околностите. На 30 декември Турзо и хората му се промъкват тайно в замъка, където намират труп на младо момиче, както и още едно, все още живо, но на предела на силите си. Това е достатъчно основание за Турзо да арестува Батори и да я постави под домашен арест до деня на процеса срещу нея.

Въпреки, че според неофициалните данни жертвите на извратената жажда за вечна младост на графиня Батори са били 650, съдът я обвинява за убийството едва на 80 жени в периода между 1585 и 1610 г. Осъдена е на доживотен затвор в замъка Чахтице (на територията на днешна Словакия), където безжизненото й тяло е намерено четири години по-късно, на 21 август 1614 г..

Но със смъртта й не умира легендата за графинята-кръвопийца. И в наши дни тя продължава да служи като вдъхновение за много мрачни музикални и кинематографични сюжети. През 1982 г. блек метъл групата Venom записва песента “Графиня Батори”, която е част от албума им Black Matal. Друга метъл група пък носи нейното име. Става въпрос за шведската Bathory, основана през 1983 г. и разпаднала се през 2004 г. след смъртта на енигматичния фронтмен Томас Форсберг. Следват още метъл банди, които записват песни, вдъхновени от легендата за Батори.

Julie Delpy
Кадър от филма „Графинята“

Но може би най-популярна е интерпретацията, която тази легенда получава във филма на Жули Делпи от 2009 г. “Графинята”, в който Делпи изпълнява и главната роля. Критиката обаче е разочарована от лентата, защото според тях превъплъщението на Делпи не е нито толкова смразяващо кръвта, нито пък толкова впечатляващо, колкото се очаква от актриса, влязла в кожата на най-известната и кръвожадна жена сериен убиец в човешката история.

 
 

Смехът е забавление, мистерия и причина за смърт

| от chronicle.bg |

Официалното научно изучаване на смеха се провежда от специалисти, известни като гелотолози. Благодарение на разнообразието от медицински машини, апарати, инструменти и подходи тези учени могат да изследват смеха – или поне неловкия смях в лабораторни условия.

Когато човек се смее, първо, мускулите на лицето се свиват, оголвайки предните зъби на смеещия се, докато той изпразва неволно съдържанието на дробовете си. Диафрагмата и коремните мускули са в спазъм, а ларингсът – който е свит наполовина от епиглотиса – превръща всяка доза въздух, която минава през него, в кратко „ха!“ При по-интензивен смях, слъзните канали и потните жлези се задействат, а тялото може да загуби моментно мускулната си сила – състояние, познато като гелотолепсия. Резките издихания често предизвикват и други звуци като грухтене, например. След като този интензивен епизод приключи, човек може да изпитва болки и да се чувства задъхан, но заради отделените ендорфини усещането постфактум винаги се определя като приятно.

Една от странностите на смеха е, че самият той може да е заразен. Човек е с 30% по-вероятно да се смее, ако има други хора наоколо. Това предполага, че физическият облик на смеха служи като някакъв социален сигнал.

animal-blur-canine-551628

Оказва се, че не само хората се смеят. Когато кучетата, мишките и приматите участва в позитивни социални занимания като боричкане, гоненица те често издават смехоподобни звуци. След тези експерименти гелотолозите заключават, че смехът е примитивна форма на рефлексна комуникация. Но каква информация се разменя, те все още не знаят.

Обикновено, когато мозъкът иска да даде значение на нещо, той го възнаграждава с порция ендорфини и така ни стимулира да го повторим. Ендорфините, които получаваме, когато ядем мазни храни, най-вероятно са стимулирали прахората да отидат на лов. Същото, разбира се, е и при секса. Смехът обаче няма видим полза…

Една от теориите е, че хуморът е механизъм за учене, който коригира несъответствия между очаквания и реалност. Човешкият мозък е  много добър в това да разпознава модели в реалния свят и да ги категоризира по важност. Информацията, която влиза в него през сетивата ни, постоянно се сравнява с предишна такава за прилики и при съвпадение, на тази информация се придава важност. Този механизъм се използва и при очакване на бъдещи събития по информация от настоящето.

В този смисъл хуморът е нещо, което дава определен познат модел, но след това го „чупи“ по нов и логически издържан начин. По подобен начин хуморът може да е появи, когато нещо хаотично в крайна сметка разкрие скрит смисъл.

Отделените ендорфини от своя страна окуражават запомнянето на новия модел. Веднъж щом това стане, следващия път когато този модел ни се представи, вече няма да е изненадващ и затова смешките са смешни само първия път. Темпото също е от значение за съставянето на модела и успеха на една шега, защото на мозъка трябва да се даде достатъчно време да научи новата ситуацията, но не и да я разгадае.

Според гелотолозите хуморът също е и проява на интелигентност и способност за решаване на проблеми. Затова проявата на хумор може да повдигне човек в очите на обществото. Но ако възбуди смях заради своя искрена грешка, този статут може да се понижи.

beautiful-cute-elderly-2050989

Джон Морел, основателя на Международното общество по изследване на хумора, предлага следната теория: от биологична гледна точка смехът е споделяне на успокоение от създадено напрежение или отминала опасност. Вокалният елемент от смеха изпраща сигнал на околните, че тук наложилият се риск е преминал успешно. По тази теория една смешка е смешна, когато създава психологическо напрежение и после го отпуска като премахва създадената (въображаема) опасност.

Относно заразността на смеха – има една много илюстративна история, за Епидемията от смях в Танганайка. През 1962 година в малкото село Кашаша в Танганайка (тогава самостоятелна държава, сега област в континентална Танзания) сред група ученици в начално училище избухва смях по причина, уви, загубена в историята. Смехът се оказва силно заразителен и скоро един от учениците е в конвулсии. Той е пратен вкъщи заради влошеното си здравословно състояние, а училището е затворено за деня, за да не се разпространява „заразата“. Но, разбира се, става точно обратното – вкъщи учениците предават смеха на роднини и съседи, което разпространява епидемията в цялата местност. Колко продължава това, не се знае точно – от 6 до 18 месеца. Причината за епидемията все още не е известна, но някои историци и учени твърдят, че се дължи на масова истерия. Танганайка получава независимостта си като държава от Великобритания само няколко месеца преди инцидента, с което отговорностите на членовете на обществото са се увеличили, а с това и стресът.

Любопитно е да се отбележи, че децата, които са родени слепи и глухи, запазват способността да се смеят – това ще рече, че смехът се предава наследствено, а не се научава.

Скенерите показват, че когато човек се смее, задейства лимбичната система, която се грижи за оцеляването и емоциите. Предните дялове на мозъка също участват, което е извод от факта, че хората с проблем в десния преден дял не могат да оценят традиционен хумор, но харесват по-хапливи и цинични шеги.

От друга страна псевдобулбарната парализа, епилепсията, множествената склероза и болестта на Лу Гериг могат да предизвикат нетипично силен смях, което предполага, че частите от мозъка, засегнати от тези болести, имат роля и в преработването на хумор.

Ами гъделичкането? Смехът при гъдел също е мистерия, но се предполага, че има нещо общо с връзката между дете и родител и защитата на уязвими части от тялото. 

За да се насладите най-пълно на смеха, добре е да бъдете в добро здраве – без сърдечни проблеми, болки в гърба и врата, световъртеж. Бременните жени също трябва да внимават. Смехът може да предизвика пристъпи на астма, а някои хора може просто да припаднат. Смехът е довел до смърт поне в три случая:

– В Англия през 1975 година 50-годишният зидар Алекс Мичел умира, докато гледа телевизионното предаване „The Goodies“. В този конкретен епизод шотландец в поличка отблъсква свирепо нападение като свири на гайдата си. След 25 минути невъздържан смях Алекс умира от сърдечен удар пред очите на безпомощната си съпруга. По-късно тя пише писмо до предаването, в което благодари, че екипът е направил последните моменти на мъжа й толкова приятни.

– В дания през 1989 година Оле Бентзен, майстор на слухови апарати, умира, докато гледа „A Fish Called Wanda“. Фатална за Оле се казва една сцена с Джон Клийс.

– В Тайланд 2003 година 52-годишен продавач на сладолед под името Дамноен Сан-ум избухва в смях, докато спи до жена си. Тя се опитва да го събуди, но не успява и две минути по-късно Дамноен умира.

 
 

Приключенията на добрия мечок Войтек

| от chronicle.bg |

През пролетта на 1942 година „Армията на Андерс“ (не цялата) е евакуирана от СССР в Иран заради по-топлия климат. Владислав Андерс е полски генерал, участвал във Втората световна война, който при евакуирането успява да изведе заедно с войниците си от пределите на СССР и около 20 000 цивилни поляци, депортирани в Съюза след нападението над Полша (1939), част от които откриват в армията свои близки. На 8 април, вече в Иран, на железопътна спирка в Хамадан полски войници срещат младеж, който води със себе си простреляно от ловци малко мече.

Момиче от цивилните бежанци на име Ирена Бокевич, роднина на генерал Болеслав Венява-Дългошевски, много харесва мечето и убеждава лейтенант Анатол Тарновски да го откупи. То прекарва следващите три месеца в полския лагер и се радва на грижите на Ирена. През август то е подарено на Втора транспортна артилерия, по-късно преименувана в 22-ра транспортна артилерия, където получава името Войтек.

Войтек е умалителната форма на името Вуйчич, което означава „Щастлив Войник“.

Wojtek_the_bear

Войтек първоначално има здравословен проблем и не може да преглъща, затова е хранен с кондензирано мляко от стара бутилка от водка. След това хапва предимно плодове, сладко, мед, а често пие и бира, която става любимото му питие. Постепенно мечето се научава да пуши (яде) цигари, да пие кафе сутрин и да козирува, когато го поздравяват. Войтек бързо става талисман на военните в областта. С 22-ра артилерия той пътува в Ирак, Сирия, Палестина и Египет.

Мечето копира другите войници като пие бира, пуши и дори марширува заедно с тях като се изправя на задните си лапи.

5baa9402be201251618b456b-750-375

Снимка: imgur/coveredinksauce

 

До битката в Монте Касино (Италия, януари-май, 1944) мечокът вече тежи около 90 килограма. За да може да се качи на кораб и да отплава заедно с полския втори корпус от Египет и да се присъедини към осма британска армия в битките в Италия, Войтек официално е привлечен в полската армия и получава чин редник, тъй като талисманите и домашните любимци са забранени. Хенрик Зачеревич и Димитр Завлуго са назначени да се грижат за новия си колега.

Мечката, вече член на армията със собствен ранг и сериен номер, живее заедно с войниците. В битката при Монте Касино тя помага като носи щайги (по 45 килограма всяка) с муниции без да изпусне нито една. Войтек се учи на това, отново когато гледа другите войници. В пренасянето на една щайга участват обикновено 4 човека – мечокът се справя сам и дори успява да ги подреди правилно. Заради работата си е повишен в чин ефрейтор, а главнокомандването разрешава емблемата на 22-ра артилерия да бъде мечка, носеща снаряд.

800px-Wojtek_soldier_bear.svg

Емблемата на 22-ра артилерия

След края на войната, Войтек заминава за Бъруикшир, Шотландия, с останалите от 22-ра артилерия. Те са позиционирани на летище близо до Хътън и разбира се, мечката бързо привлича вниманието на местните хора и преса. В резултат Полско-шотландската асоциация я прави почетен член.

Демобилизация на 15 ноември 1947 година изпраща Войтек в зоопарка в Единбург, където прекарва остатъка от живота си. Не липсват посетители – често журналисти и бивши полски войници, някои от които му хвърлят цигари, които мечето да „изпуши“, изяждайки. Известността му продължава и той става редовен гост в детско предаване по BBC.

Wojtek_(bear)_statue_in_Princes_Street_Gardens

Един от многото паметници на „Щастливият Войник“, Единбург. Снимка: Taras Young 

Войтек почива през декември 1963, на 21-годишна възраст. В деня на смъртта си той вече тежи 220 килограма и е висок над 1,80 метра.