Тънка червена линия

| от | |

books-text

Йоана Малинова

Имало едно време един червен молив. Той бил съвсем обикновен. Нямал си гумичка на върха и дори по дървената му обвивка нямало картинки, а просто бил топнат в червената боя. Е, моливът всъщност никога не е бил особено суетен, обаче напоследък се чувствал ужасно нещастен – толкова бил тъжен, че ако ходеше на психиатър, то той със сигурност щеше да му изпише антидепресанти. Само че моливът си бил молив – просто предмет, а за вещите няма лекари. Като всеки друг молив и нашият трябвало да пребивава като най-обикновена вещ,  т.е. да бъде употребяван. И така, оставяйки тънка, кървавочервена диря, бил длъжен да жертва всяка своя прашинка графит в името на човечеството, докато не бъде подострен… докрай.

***

Тя пък толкова обичаше червеното. Ето, вече шареше по двойния лист, целият изписан в синьо, като че ли цял живот бе учила граматика и литература, само и само да може да покрие сините следи с червено и да се наслаждава на прекрасния цвят, който химикалката ù оставяше по хартията.

От малка харесваше футбола. Любимите ù отбори бяха ЦСКА и Манчестър Юнайтед. Иначе най-много обичаше книги за индианци, едно от хобитата ù беше да крещи по митинги на БСП и беше омъжена за военен, защото обожаваше червените му пагони. Учениците ù пък вярваха, че тя е вампир и причината да харесва толкова много червеното в комбинация с контролните им е, че мастилото ù напомня за кръвта на невинните деца, които е убила преди убийствата да станат незаконни.

Химикалката изцеди и последната си капка и прекъсна. Жосефина Великова спря насред изречението: “Не са усвоени елементарни граматически и пунктуац…” в рецензията на литературния анализ на отличничката до пети клас Милица Емилова, настояща ученичка в шести А клас, и се замисли. Това беше третата червена химикалка, свършила мастилото си в ръцете ù този ден. Може би съдбата даваше знак, че се престарава в проверките на контролни, но като човек на логиката и абсолютен реалист, г-жа Великова бързо отхвърли тази възможност и докопа червения молив, лежащ на писалището, а после с него добави към прекъснатото изречение “ионни правила.”.

***

Странно, но на молива му хареса. За пръв път се почувства значим за някого, но не по онзи начин, по който се чувстват вещите, когато ги ползват.

Учителката го беше намерила в празната класна стая след часа по литература и тъй като децата бяха избягали от кабинета колкото можаха по-бързо след биенето на звънеца, тя прибра молива при себе си, без да има възможността да го върне на притежателя му.

От първото му докосване с хартията, той почувства взаимното свързване между него и женската ръка с лакирани в червено дълги като на птица нокти. Досега с него беше писало само едно момченце, което съчиняваше вулгарни стихчета на гърба на тетрадката си. Горкият молив неизменно се отегчаваше от писанията му и изобщо не ги смяташе за забавни, но почеркът на момчето го отвращаваше най-много. Беше му втръснало до болка да бъде вечно отритван от ръката, която пишеше с него сякаш с левия си крак и това и беше причината да се претърколи под чина докато никой не гледа, надявайки се да отиде в по-добри ръце. Жосефина Великова не го разочарова и моливът се влюби в злото, което двамата заедно сътвориха само за една вечер. Шестиците се превърнаха в четворки, а двойките бяха повече от всякога. Учителката използваше молива вместо лупа, увеличавайки всяка запетайчица, която не си беше на мястото и която след това превръщаше в минус двадесет и пет стотни от оценката. Тя правеше контролни всеки понеделник, така че моливът знаеше, че скоро отново ще бъде главно действащо лице в нечий ученически живот. Той тръпнеше в очакване на следващия понеделник, когато съмишленицата му отново ще донесе огромния куп с анализи и есета и той пак щеше да ù стане съучастник в пагубното за ученическите дипломи, мечти и амбиции дело.

***

Най-сетне. Понеделник.

Моливът очакваше Жоси, както галено я наричаше в мислите си, да се прибере у дома. Тя се беше вкоренила дълбоко в графита му и той цял ден направо трепереше от вълнение. Ето, че чу отключването на вратата. Неговата просветителка се прибра и поздрави съпруга си. Червеният молив чуваше потракването на приборите, докато съпрузите вечеряха и монотонните им разговори за отминалия ден. Броеше секундите, докато двамата, той и Жоси, останат насаме. След 68 минути (4080 мъчителни секунди) вратата на стаята най-сетне се отвори и учителката постави купчината с есета на бюрото. Сетне седна на стола и с усмивка на наслада извади чисто нова червена химикалка…

 
 

Да загреем преди „Убийството на Джани Версаче“

| от chronicle.bg |

Очакваме 17 януари 2018 от няколко месеца вече и еуфорията около втория сезон на American Crime Story е неистова. Премиерата на „Убийството на Джани Версаче“ беше снощи по американската мрежа FX.

Първият сезон, „Народът срещу О Джей Симпсън“, беше успешен във всяко отношение и сме нетърпеливи да разберем къде спрямо него ще застане „Убийството на Джани Версаче“. От мащабната рекламна кампания, преливаща от тийзъри и трейлъри разбрахме само, че ни очаква пищност до безкрая и отвъд, че ще гледаме красиви мъжки и женски тела и че семейство Версаче са на тръни да не би Мърфи да ги очерни. Дали всичко това е вярно, в България предстои да разберем. Официалната премиера у нас е на 23 януари в ефира на FOX.

А засега най-доброто, което можем да направим, е да обобщим какво, що и всичко останало, за което си струва да следите този сериал, независимо дали си падате по и без това уникалния Раян Мърфи или империята на Джани Версаче.

Какво?

„Убийството на Джани Версаче“ е базиран на романа на американския автор Морийн Орт Vulgar Favors: Andrew Cunanan, Gianni Versace, And The Largest Failed Manhunt In US History. Център в книгата са събитията около убийството на известния дизайнер, случило се на прага на дома му в Маями бийч на 15 юли 1997 г. Основателят на модната империя „Версаче“ е прострелян няколко пъти от 27-годишния сериен убиец Андрю Кънанан, който по онова време вече има най-малко четири извършени убийства зад гърба си. Част е от списъка на ФБР с 10 най-издирвани престъпници, докато не се самоубива осем дни след като убива Версаче.

Кой?

Още в началото на миналата година разбрахме, че Дарън Крис (който работи с Раян Мърфи в Glee) се присъединява към актьорския състав редом до венецуелския актьор Едгар Рамирес. Първият играе Андрю Кънанан, а втория – Версаче. Пенелопе Крус е Донатела Версаче, а Рики Мартин е Антонио Д’Амико – дългогодишният партньор на дизайнера, който пие кафе на терасата на дома, когато чува изстрелите. Другите имена в състава са Макс Грийнфилд (в ролята на братът на Джани и Донатела, Санто), Фин Уитрок (Джефри Трейл, първата жертва на Кънанан), Аналий Ашфорд и Нико Евърс-Суиндел (Лизи и Фил Коут, приятели на Кънанан).

Versace’s bell

A post shared by Ryan Murphy (@mrrpmurphy) on

Къде?

По време на TCA Press Tour през 2016 Раян Мърфи разкрива, че снима в самото имение на дизайнера. Години след убийството къщата е продадена и е превърната в хотел. По тази причина екипът е имал възможност да заснеме голяма част от сцените в къщата, където са се случили. Дори сцената с убийството е заснета на същото място.

С какво е по-различен?

Ако се притеснявате, че „Убийството на Джани Версаче“ е реплика на „Народът срещу О Джей Симпсън“ (което по принцип не е лошо, но не това е целта на втория сезон), можете да си отдъхнете. Сюжетът може да е в същата епоха и да включва богати знаменитости, но тук става въпрос за истински, ожесточен лов на мъже, а не за съдебен процес. Всичко всъщност е различно. На първо място знаменитостите – О Джей няма много общо с Версаче. Единият е афроамерикански спортист, а другият италиански диазайнер, който царува не само в модата, но и на дансинга на всички партита по онова време. С три думи – всичко е различно!

Защо?

Защо да го гледате? Откъде да започнем? Раян Мърфи е зад проекта. Дарън Крис го разкрасява. Пенелопе Круз по принцип е уникална и трябва да се гледа навсякъде. Рики Мартин е повече от секси. Костюмите! Декорът, музиката, съспенса и всички други пинизи на Мърфи. Ако това не стига, добавете историята на едно от знаковите убийства в края на миналия век и дано това е достатъчно.

 
 

Основната причина за изневяра

| от chr.bg |

Екип от американски изследователи установи, че главната причина за изневерите е липсата на любов, пише в. „Индипендънт“.

Учените проведоха проучването с 495 пълнолетни на средна възраст около 20 години. Всеки от участниците беше попитан дали е изневерявал и защо. Така учените стигнаха до извода, че съществуват седем главни причини да лъжем партньора си.

Отлетялата любов е основната причина за 77 % от хората. Те казаха, че са потърсили забранена връзка, защото вече не са влюбени в половинката си.

Според експертът по връзки Челси Трескот, това по-скоро означава, че кръшкачите не чувстват любовта на партньора си.

Сексуалното разнообразие е втората по популярност причина. Много хора отговориха, че искат „по-голямо разнообразие от сексуални партньори“.

41 % от хората казаха, че не се чувстват обвързани с половинката си.

„Бях толкова пиян/а“ може да изглежда като най-древното извинение, но то важи за много прелюбодейци, всъщност за 70 % от тях. Алкохолът обаче може да замъгли преценката на човек, но не може да го направи напълно друга личност. Прелюбодеянието не е нищо друго, освен коктейл от емоции.

Повече от половината участници в изследването признаха, че несигурността им ги кара да изневеряват. Мотивацията им е да подсилят самочувствието си. Изглежда гимназистът продължава да живее в някои хора.

Гневът е причината 43 % от запитаните да прелюбодействат. Дали те си връщат за това, че и на тях са им изневерили, или са имали вбесяващ ден в офиса, което ги кара да се отдадат на ласките на страстен колега, не е ясно.

Приблизително една трета от доброволците са изневерили, защото им се е правело секс. По-голямата част от онези, които избират секса като главна причина, са мъже. В същото време, жените са по-склонни да посочват като причина пренебрегването или игнорирането им във връзката.

 
 

Какво да скрием от европредседателството

| от |

Шест месеца са много. Толкова време е достатъчно дори сезоните да се сменят, представяте ли си! 

По принцип мотото „Да не се изложим пред чужденците“ е доста тъпо. Но все пак е кофти да се изложим пред чужденците и затова, докато се правим, че не ни интересува, трябва да помислим как все пак да не го направим.

За щастие можем да избегнем излагане с далеч не толкова мащабна операция. На първо време – много добре знаем какво не ни е наред, защото го въртим всеки ден. Да, за първи път в историята на света хроничното ни мрънкане ще влезе в употреба.

Лесно е! Представете си, че някой ви идва на гости – какво правите? Всичко, което не харесвате отива или заметено под килима, или прибрано по шкафове, гардероби и детски стаи. Тази метода е толкова проста, че ни отблъсква, защото не е ни отива на егото да си решаваме проблемите толкова елементарно. Но днес ще ни отива.

На първо време трябва да се лишим от уличните дупки, уличните кучета и хората, които живеят на улицата, за да си помислят чужденците „Брей, тези българи колко луксозно живеят“. Да запълним дупките по улиците е морално, за разлика от това просто да разкараме останалите две. Оставете това, ами си е и доста работа.

Сега е моментът да падне един хубав, полуапокалиптичен сняг! Да покрие всичко, само НДК да се вижда. Освен очевидните ползи от бедствието, като бонус резултат хората няма да имат избор освен да се пречупят и да заискат още лифтове. 

Следва интернет и телевизиите. Пълно информационно затъмнение! Никой чужденец не бива да вижда какво правим и казваме в интернет или по телевизията. Единственият канал, който дават по телевизията, е Discovery, а единственият сайт в интернет – Wikipedia. Но не искаме да изглежда така все едно хората нямат мнение. Искаме да изглежда така все едно хората имат мнение, но си го базят за себе си и се образоват преди да го изкажат.

Накрая е нужно да прикрием самият факт, че много ни интересува какво мислят другите. Не знам дали гледахте репортажа за готвачите, които се грижат за нашите евро гости. Всички традиционни блюда бяха сервирани по специален изключително красиво подреден начин, който няма нищо общо с този, които сме свикнали.

Никакви такива повече! Шопската салата вече се прави в леген, сипва се с черпак и се сервира така. Пред хората. 

Какъв пиар само би било това!

 
 

Тео Ушев ни пренася в друга реалност на изложбата си в София през февруари

| от chronicle.bg |

Рисунки върху спасителни термични одеала, видео арт и първата в България инсталация с миксирана реалност включва най-новият визуален авторски проект на Теодор Ушев „Като в тъмно огледало“(In the mirror, dimly). Изложбата-инсталация ще бъде представена в София от 20 февруари до 11 март в Софийска градска художествена галерия.

Това е първият самостоятелен голям проект, който Ушев подготвя у нас извън киното. По покана на държавни и частни организации, той има реализирани подобни инициативи, изложби и инсталации в различни държави по света, сред които Барбикан в Лондон, Музей на цивилизациите в Квебек, в Градската галерия на Утрехт, Любляна, Токио, Сан Франциско, Анеси и др.

Проектът провокира публиката да търси скритото послание, смисъла отвъд привидното и различната гледна точка. Осмисля идеята за личния и социален страх и лицемерие, спасението и унищожението като индивидуален и обществен акт.

теодор ушев, изложба

В рамките на проекта ще бъде реализирана първата в България „потапяща“ инсталация (immersive installation) – едно от най-иновативните и атрактивни течения във визуалното изкуство. При него с помощта на специална каска – очила, зрителят се въвлича в алтернативна среда, добива оптичната илюзията, че е част от действието, което вижда в тях.

Ушев ще използва и експерименталната технология „миксирана реалност“ (mixed reality) в един от модулите си. Миксираната реалност добавя дигитална 3D картини и образи, като ги смесва със заобикалящата зрителя среда. Освен видеото с миксирана реалност, в рамките на проекта, Теодор Ушев ще създаде филм, който може да бъде видян в пространството на галерията, както и изложба на обектите с изображения, от които са създадени те.

„Като в тъмно огледало“ e проект, финансиран по Програма „Култура” на Столична община, в партньорство със Софийска градска художествена галерия и Националния филмов борд на Канада (NFB). Организатори на изложбата са фондация Моменти и Кидс Хаус.