Свят на луди

| от |

Диагнозите на някои видове психични заболявания се срещат по-често от всякога – психиатрите ли измислиха тези проблеми, или просто по-често ги признават?

 One-Flew-Over-The-Cuckoos-Nest

Изследване на проф. Джозеф Пиер – психиатър, преподавател в Калифорнийския университет хвърли светлина и предизвика широка дискусия по проблема.

Когато психиатър се срещне с някого по време на парти и разкрие с какво си изкарва хляба, две реакции са типични: „По-добре е да внимавам какво казвам пред Вас“, след което комуникацията спира, или …: „Мога да говоря с часове с Вас“, последвано от оплаквания и всевъзможни въпроси за диагнози, обикновено за един или друг член на семейството, колега или просто познат. Изглежда хората са склонни бързо да се възползват от вниманието на психиатъра когато е наблизо и да се разкрият пред него, но същевременно проявяват крайно нежелание сами да го потърсят за помощ.

И това е разбираемо. Въпреки че повечето от нас жадуват за подкрепа, разбиране и човешко отношение, ние същевременно се притесняваме, че разкривайки истинската си същност ще бъдем съдени, критикувани или отхвърлени по някакъв начин. Дори още по-лошо – позовавайки се на митове отпреди столетие човек мисли, че чрез разбулване на вътрешния свят може да бъде дамгосан като луд, заключен в санаториум, упоен или потавен в усмирителна риза. Разбира се подобни страхове не идват сами, а са придружени с някаква вътрешна специфика, слабости и житейски борби, които ни предпазват от непостижимото перфектно психическо здраве.

Всъщност това е едно от най-големите предизвикателства пред психиатрията днес. Голяма част от населението – може би дори по-голямата, би могла да се възползва от някаква форма на подобни здравни грижи, но твърде много хората се страхуват, че съвременната психиатрия има мисията да разболее нормалните индивиди с помощта на антиутопичен план, захранван от алчността на фармацевтичната промишленост с една единствена цел – цялото население да бъде поставено на замъгляващи съзнанието лекарства.

Разисквания около психиатричното преувеличаване на проблемите са отново на преден план от началото на миналата година, когато в САЩ е публикувано най-новото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства, т.нар. „библия на психиатрията „. Обхватът на психиатрията е значително разширен през миналия век. Ако преди столетие професия е била почти изключително фокусирана върху хоспитализираните и изведени от обществото пациенти, сега психиатричната практика включва отделяне на внимание в кабинетите на пациенти с всевъзможни лични безпокойства. Психотерапията, като се започне с идването на психоанализата на Зигмунд Фройд в началото на 20-ти век, се втурна напред с летящ старт. Възможността за лечение чрез разговор в сеанси на по-леки форми на психопатологията като тревожност и така наречените адаптационни разстройства свързани с житейски стрес-фактори, имаха дълбок ефект върху психиатрията в развитите страни. В съвременната епоха, психотерапията се е отклонила доста от традиционната психоанализа в полза на по-практични и по-краткосрочните терапии: психодинамичната терапия, целенасочената когнитивна терапия и др. Тези рационализирани психотерапевтични техники са разширили обхвата на потенциалните пациенти за психиатрично лечение, като същевременно са раздули кръга на професионалистите, които могат да извършват терапия, за да бъдат включени не само психиатри, но и семейни лекари, психолози, социални работници, брачни и семейни консултанти.

По подобен начин, по-нови лекарства, с по-малко странични ефекти все повече се прилагат върху хора с не толкова ясно изразени психиатрични проблеми. Такива лекарства могат да бъдат предписани от личния лекар, а в някои държави – от психолог или даже работеща медицинска сестра. Опасността на тази тенденция се свежда до това, че ще бъде много лесно да се достигне до свръхпредписване на психиатрични лекарства, както вече се е случило със стимуланти като метилфенидат (Ritalin) при дефицит на вниманието и хиперактивност (вижте тук). Тази загриженост си заслужава да бъде доразвита, предвид неясната ефективност на някои лекарства прилагани при пациенти, които не отговарят напълно на критериите за прилагането им. Така например, от 2008 г., проучване от психолога Ървинг Кирш от Харвард е установило, че за по-леки форми на депресия, предписаните антидепресанти нямат по-добър ефект от плацебо таблетките. По аналогичен начин, скорошно изследване показва, че децата изложени на риск от развиване на психоза, която все още не е диагностицирана, е по-добре да се възползват от благотворния ефект на рибеното масло или психотерапия, отколкото от антипсихотичните лекарства.

 

mary-ellen-mark-cast-of-one-flew-over-the-cuckoos-nest-posing-for-their-photograph-on-location-at-the-oregon-state-hospital-salem-oregon-mary-ellen-mark-1974

Погледнато през призмата на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства в САЩ, лесно се забелязва как проникналите дълбоко в населението вездесъщи пипала на психиатрията се тълкуват като доказателство, че все повече и повече хора са психично болни. Скорошни епидемиологични проучвания, базирани на критерии на Наръчника предполагат, че половината или повече от населението на САЩ ще се окажат напрага за психично разстройство в някакъв момент от живота си. За много хора, идеята, че може би е нормално да има психично заболяване в най-добрия случай звучи глупаво, а в най-лошия и конспиративно-стряскащо. И все пак разширяването обхвата на психиатрията е вследствие на вярването – от страна както на консумиращите тези услуги, така и на предлагащите ги – че психиатрията може да помогне във все по-голям кръг от проблеми.

Много форми на психични заболявания, като шизофрения или напреднала деменция, са толкова тежки и отклоняващи се от нормалността, че въпросът дали представляват заболяване рядко се обсъжда. Други синдроми като генерализираното тревожно разстройство, може би по-скоро наподобяват нормалната тревога. Пациентите може дори да се оплакват от изолирани симптоми като безсъние или изтощение, които възникват при липсата на каквото и да било заболяване. По този начин психичните проблеми се разпростират върху симптоми, които всъщност могат и да са нормални, но все пак са отклонение от оптималната ежедневна физиология.

Така обаче  неизбежно се достига и до сиви области, където наличието или отсъствието на разстройство трябва да се реши въз основа на преценка, разговори, проведени от опитни клиницисти. В психиатрията, тези разговори обикновено зависят от това дали оплакванията на пациентите са свързани със значими отклонения и влошени функции. За разлика от нормалната клинична патология, при която заболяването често се диагностицира на базата на физиологични нарушения или дори опасност за живота, установяването на психичните страдания и нарушаването на социалното функциониране, свързани с психични заболявания може да бъде доста субективно. Дори хората с по-леки страдания от спектъра на менталните нарушения могат да изпитват значителни страдания и увреждания. Например човек с лека депресия може и да не бъде на ръба на самоубийството, но да води трудна борба с работата и ежедневието си поради тревожност и лоша концентрация .

Ако можем да приемем, че е напълно нормално да се разболеем, не само с бързопротичащи симптоми като кашлица и простуда, но и с хронични заболявания като далекогледство, високо кръвно налягане или диабет, защо не успяваме да приемем, че също така е нормално да бъдем психично болни в различни етапи в живота ни?

Отговорът изглежда е, че психиатричните разстройства носят в много по-голяма степен на стигмата на обречеността в сравнение с останалите болестни състояния. Хората се притесняват, че психиатрите смятат всеки за луд, защото те самите правят грешката да сравняват всяка форма на психично заболяване с лудост. Това е все едно да се сравнява елементарната кашлица с туберкулозата или рака на белия дроб. За да реши този проблем, психиатрията трябва да поддържа в непрекъснато действие модела на психичното здраве, вместо да поставя изключителен акцент върху умствените разстройства.

Фармакотерапия вероятно ще се увеличава в бъдеще, тъй като се разработват по-безопасни лекарства. На свой ред третирането на не-толкова болните пациенти проправя пътя на т.нар. „козметична“ лекарствена намеса. Осигуреността и достъпа до лекарства, които подобряват мозъчната функция или ни карат да се чувстваме по-добре ще бъде водена от потребителското търсене. Легалната употребата на вещества, които подобряват настроението ни вече е почти повсеместна. Приемаме риталин, модафинил, или просто кофеин с  ежедневната чаша кафе, който ни помага да се съсредоточи и, останем будни или и да спазим крайните срокове по някоя задача, за да стигнем до диазепама, алкохола или марихуаната за отпускане в края на работния ден. Ако беше създаден някакъв анаболен стероид за мозъка, хапче, което може да увеличи коефициента ни за интелигентност с минимум странични ефекти, ще поставяме ли под въпрос желанието на обществото да се възползва от него? „Козметичната” психиатрията е много реална перспектива за бъдещето, с безброй морални и етични последствия разбира се.

Стоян Мавродиев

 
 

Дебора от Big Brother: в тинята, където й е мястото

| от Цветелина Вътева |

Това, че шоуто „Big Brother“ в същината си напомня „Игрите на глада“ и е способно да срине нечий живот изобщо не е новина, но въпреки това някои случки, които се разиграват в Къщата и на телевизионния екран, раздвижват обществената перисталтика.

Поредната жертва на Големия брат, е певицата Дебора – мис Видин, мис Северозападна България, фолк певица, известна с песента „Буба лази“ (според собствените й твърдения). Снощи тя бе изгонена от Къщата, след като поиска да напусне, обидена от дадения й прякор Мис Махмурлук, и в състояние на афект напсува Big Brother. А днес се появи в предаването „На кафе“ при Гала с тъмни очила, под тях – насинено око, разплакана, с твърдението, че трима души са я пребили пред дома й и признанието, че алкохолът й помага да се справи с паническите атаки, от които страда.

Цялата псевдотерапевтична среда, в която видяхме певицата – първо в изповедалнята на Big Brother, а и после и в „На кафе“, увеличава с телевизионната си лупа проблемите на една жена, които никак не са уникални. Псувнята по Големия брат може и да е безпрецедентна, но паник атаките, наливането с алкохол в опит за преодоляването им, истериите и насилието над жени са ужасно далеч от безпрецедентността. Те са ежедневие.

Ако има някакъв позитив от това, че една жена, която очевидно се нуждае от помощ и подкрепа, бе стъпкана в телевизионната кал, то това е прозрението, което може да удари някои хора, че Дебора е съвършено оформен прототип на жената-жертва на насилие.

Тя е слаба, психически неуравновесена, кастрирана от самоувереност, неспособна на самоуважение, емоционална лабилна, готова да каже „Обичам те“ на някой, когото не познава. Все неща, които карат човека да страда, и то да страда зверски. Неща, за които страдащият няма вина. И които го превръщат в лесна мишена за всички агресори, насилници и садисти, които надушват психичния дисбаланс у жените както акулите надушват кръв.

Онова, което видяхме при Гала, с изключение на самата Гала, която реагира искрено съчувствено и адекватно, е една показателна миниатюра за това с какво се сблъскват хората с чести психични проблеми у нас: пълно и тотално неразбиране, стената на Пинк от „Пинк Флойд Стената“, уж състрадателни, но всъщност укоризнени погледи. Докато певицата се изсипа емоционално и тотално се разля от рамките на приемливото поведение, коментаторите на Big Brother се държаха като набори на 90-годишен покойник на погребението му: с едно тихо, но натрапчиво внушение: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз в ковчега“.

Това е и големият проблем с домашното насилие. Не насилниците и не жертвите, а третите лица: съседите, които чуват виковете, но мълчат. Минувачите, които виждат, но не се обаждат. Зрителите, които гледат и се тюхкат, но след това си лягат с онази същата мисъл: „Много ми е мъчно, но повече се радвам, че не съм аз“.

Не ме разбирайте погрешно: Дебора е на социалното дъно. Тя не се вписва в нито един шаблон на „успеха“. Тя е простовата, хистерична, невъздържана и не особено интелигентна. Но с извинение за популизма, преди да бъдем прости или софистицирани, хистерични или непоклатими, невъздържани или обрани, интелигентни или тъпи, ние сме първо хора.

И когато някой човек страда, не е ли здравата, първосигнална реакция да изпитаме емпатия? Явно не.

Шоуто си гледа рейтинга и това е нормално: разбира се, че Big Brother ще покаже Дебора как пие чаша след чаша вино, разбира се, че ще й даде прякор „Мис Махмурлук“. Всяка пукнатина в някой от съквартирантите, през която може да влезе провокация на кукловода, трябва да се използва. И това не е подсъдимо (дори морално), защото това е същината на това риалити и всеки, който влиза в него трябва да е наясно с рискове, които поема.

Голямата драма с Дебора не е в Big Brother, а в това, че нейният случай бързо надникна в мозъка на обществеността и през коментарите във Facebook и заглавията на жълтите медии стана ясно каква свинщина е вътре. Какъв примитивизъм, удобно заключен в позицията „Тя си е виновна, мани я тая пияница“.

Много обичаме да си чешем езиците за това колко е важно да се ограничи домашното насилие, колко е разпространено сексуалното насилие, и как хората не бива да бъдат стигматизирани заради временни психични разстройва, през които минават. Но ето че на ТВ екрана излезе една Дебора, с всичката си простота и антипатичност, и бързо ни показа, че можем само да си чешем езиците.

Но когато пред нас се появи жертва на насилие и на психичен проблем, всичко, което можем да направим е словесно да я смачкаме в тинята. Където й е мястото, нали.

 
 

Филмовият клуб на Jameson Irish Whiskey представя „Боен клуб“

| от |

Петото издание на легендарния Jameson Cult Film Club ще потопи щастливците, сдобили се с покана в неповторимата атмосфера на „Боен клуб“ – филмът на Дейвид Финчър, който разтърси цяло едно поколение. Спиращата дъха прожекция е една от най-атрактивните кино инициативи в България, превърнала се в истински мит на столичния ъндърграунд.

На 24 ноември от 20:00 ч. в пространството на Underpool Arena зрителите ще попаднат в сърцето на бойния клуб – там, където истината е забулена в мистерия, лицата са безименни, а за случилото се не се говори. В духа на инициативата мястото ще бъде преобразено до неузнаваемост, за да посрещне едва 800 щастливци, сдобили се с пропуск за дългоочакваното зрелище. Всеки желаещ да стане част от събитието може да го направи с регистрация на www.jame.sn/JCFC-Guest и да получи шанса да бъде след спечелилите специални покани за зрелището.

Незабравимата история на „Боен клуб“ остава актуална и до днес. Филмът се превръща в легенда заради своята безпощадна дисекция на консуматорското общество и изобличаването на насилието като основен двигател на меркантилната съвременна действителност. Приет трудно от критиката, филмът се сблъсква с неочаквани трудности по пътя към своя култов статус. Цели 10 години след премиерата „Ню Йорк Таймс“ публикува статията на Денис Лим, в която „Боен клуб“ е наречен „по всяка вероятност определящ култов филм на нашето време“. Днес лентата е в класацията на най-добрите 250 филма за всички времена на IMDB, а общественият отзвук продължава да е актуален. Много от феновете определят продукцията като пророческа. Доказателствата са налице.

Култовият филмов клуб на Jameson e едно от най-атрактивните и очаквани събития в календара на всеки истински киноман. Образът на магнетичния Тайлър Дърдън, в изпълнение на любимите ни Брад Пит и Едуард Нортън ще оживее буквално пред зрителите в избрани сцени, които ще бъдат претворени от популярни български актьори и десетки статисти на метри от публиката.

Сцените оживяват в синхрон със случващото се на екрана, а комбинацията от уникални декори и невъобразима сценография обещават незабравимо изживяване за гостите на събитието. Чувството е неописуемо – представете си саундтрака, неизбледняващите образи и авангардната философия, вплетена във всеки ред от сценария. А сега си представете, че сте на снимачната полощадка на любимия ви „Боен клуб“. Това е само върхът на айсберга в Jameson Cult Film Club.

Да изживееш Jameson Cult Film Club е много повече от спомен. Култовата прожекция е безапелационна в своята отдаденост на епохата и атмосферата на избрания филм. През миналия сезон култовият филмов клуб на Jameson представи „Мълчанието на агнетата“ в студиата на NU BOYANA и още десетки образи бяха пресъздадени от млади български актьори с шеметна хореография и визуално разтърсваща сценография.

Незабравими за феновете ще останат и култовите прожекции на „Криминале“ и „ГЕПИ“. Нека ви припомним малко повечве за началото на Jameson Cult Film Club, за да ви подготвим за предстоящия спектакъл:

Прожекциите на Jameson Cult film Club се реализират на няколко екрана, а взаимодействието на статистите и актьорите със зрителите е запазена марка на инициативата. Предстоящата прожекция на „Боен клуб“ обещава много изненади за посетителите и гарантира пътуване както във времето, така и в пространството, а всеки гост би могъл да бъде въвлечен в случващото се на метри от него и да се почувства герой в легендарната продукция на култовия Дейвид Финчър.

Очаквайте информация за актьорския състав, както и допълнителни детайли за прожекцията. Всичко с времето си. А до тогава, тихо, защото за Jameson Cult Film Club не се говори.

 

 
 

Джерард Бътлър осинови българско бездомно куче

| от chronicle.bg |

Актьорът Джерад Бътлър е осиновил кученце от България. Той пусна снимка с новия си любимец във Facebook.

„Благодарен съм за новото малко кученце в живота ми. Тя беше бездомна и я видях, докато снимах на планина в България. Открадна сърцето ми“, пише актьорът в социалната мрежа.

Актьорът е бил няколко пъти в България и е споделял, че много харесва страната ни.

 Бътлър е известен с ролите си в „300“, „Фантомът от операта“, „Код: Олимп“ и др., а все още може да го гледате по кината в апокалиптичната лента „Геобуря“.
 
 

Еротика в Instagram и няколко артисти, които да следите

| от chronicle.bg |

Тази седмица сме на еротична вълна. Лятна и с оскъдно облекло, напук на застудяващото време и многото пластове дрехи, които ходят по улиците.

Еротичната фотография (изобщо фотографията като цяло) отдавна вече не е само между страниците на списанията и по негативите. Естествено, днешните фотографи, които използват социалните мрежи като свое портфолио, не могат да се мерят с Марио Тестино, Сам Хаскинс или Ани Лейбовиц, но се справят доста добре.

Оставяме на вас да прецените. Днес ви показваме някои от любимите ни еротични фотографи, които можете да следвате в Instagram. Опитайте да гледате безпристрастно на работата им. Трудно е, но опитайте.