Светът е голям, колкото майчино око

| от | |

books-text

Петя Тодорова Цанева

“Сърна роди тази пролет във високите треви на гробищата…”

(Георги Гроздев)

Камъкът на Анисе бодеше с чело рехавата трева. Пръстта наоколо бе като загладена. Гънките ù  бяха изблизани като от дъжд.

Сивокафявата сърна с жълтеникавото петънце под опашката изгриза до корени  цветята, които никнеха над главата на покойната. Бързаше да заличи следата   на първото си майчинство. Тревожеше я малкото, което бе избутала  в сянката на растящия наблизо люляков храст. И най-малката следа би заплашила живота на новороденото. Че то не бе се наживяло, за да бъде простреляно. Чу стъпки и писна. Повя ветрец. Разсипа се писъкът ù. Сърцето ù заблъска като птиче  в цялото ù същество. Долепи муцуна до главата на малкото и замижа. Притихна. Покри тъжните си очи в синевата на люляка. А земята пукаше под гумените ботуши на Халид. С тежка стъпка идеше  към гроба на Анисе. В коравата си шепа стискаше две бели лалета. Нанизаха се  като  синци дните, в които  не чуваше смеха ù. В такива  тежки мигове мъката му преливаше в бяло. Покапваше и в земята… А после никнеха цветя, някак тъжни и бели… Обезцветени  като  разсеяни мисли.

Сърната видя как мъжът коленичи на мястото, където до преди малко бе лежала. Халид се огледа. Земята  под коленете  му бе оголена. Камбанките на  зюмбюлите  бяха омачкани, сякаш заболели. Жилна го ярост срещу кощунствената ръка, която  се подиграваше с паметта на жена му. Сви юмрук. Дигна пред очите си, заканително. После  утихна, безпомощно.  Предбуреносно закънтя душата му.

– Ная! – с уморен глас настоя Анисе, докато  бабата  му  подаваше дишащото вързопче – Малка сърна ще рече…

Буря зарони тухлите на стаята, в която се деляха родилката и новороденото. Сякаш лоша сила задебна  от хоросанената смазка. Засипа Анисе. Остана  белият чадър – прегръдката на майката над главичката на Ная. След бурята  оцеля само бебето. Крехките му костици зараснаха зле. Осакатя невинността му. Крачетата и ръчичките   му се обезформиха. И когато  съседските дечица  забъбриха  първите си думички, Ная  с мъка  мърдаше устенца,  като ожадняло пиленце. Не говореше. Само от време на време писукаше като животинче. Халид взе да мисли, че  е сторил грях. Приемаше Ная като наказание от  бог. Докато  редеше вечерния намаз,  детето допълзяваше до него  и вреше личице  у гърдите  му, Халид го сгълчаваше. Гневеше го мисълта, че Аллах няма да чуе молитвата му заради това окривяло  същество. Що за живот щеше да има малката? Присмех и упрек спрямо това, че е различна… Заболяваше го до бяло. Дигаше ръка да помилва главицата му, но някак  без топлината на бащината обич. Ставаше и излизаше от стаята. Ная тихо  писукаше след него. После забравяше, че е крива на света и заспиваше на молитвеното килимче…  Очаквайки благоволението на бога.

Халид изтупа пръстта от  коленете си. Стана да си върви. Сърната го изпрати с очи. Олекна ù. Малкото спеше. Сънуваше своя полянка, обсипана с къпинови храсти. Близна го по челцето. Усети къпинов привкус. Родилната умора я залюля. Заспа.

С първите изникнали рогчета сърнето  се усети по-сигурно.  Затропа с копитца. Припкаше след сърната, докато  търсеха храна. Следваше я. Струваше му се, че целият свят е голям колкото майчино око. Чист и топъл. И толкова сладък, като къпина.  Простодушно като малко дете, сърнето  се отдели  от  майка си, докато тя спеше. Науми си да ù донесе жълъди и свежа тревица. Усети се пораснало и безстрашливо. Трябваше да покаже това и на сърната. Но нощно време  пътеките бяха съвсем еднакви, че  очертанията им стават неразпознаеми дори за  животни със силен нюх. Загуби се. Не помнеше  кога се намери  далеч от гората. На среща му  се извиси  дървеното туловище на  простата барака, където живееха Халид и  Ная. Достраша го и заблея жално. Ная се събуди и допълзя до рамката на прозореца. Ококори оченца. Ухили се.

– Сърна…  сърна –  устничките ù се отвориха и от там излезе първата ù думичка.

Халид  се сепна.  Стана от молитвеното килимче и докосна  главицата на Ная.

– Какво каза, дете? – разчустван попита мъжът.

Знаеше от полуслепия ходжа, че когато езикът на детето се развърже, трябва да  принесе  жертва, за да благодари на бога, за да не предизвика гнева му. И той отново да накаже момиченцето. Сипа купичка с козе мляко и я изнесе на двора. Сърнето  трепереше и блееше жално. Малката се промуши  между краката на баща си и допълзя до животинчето.

– Сърне… – дигна показалче детето към животното, за да посочи на баща си малката си радост.

Халид протегна ръката с купата мляко към  сърнето. Животинчето  усети познат вкус на майчината кърма и близна. От нощната разходка  бе огладняло и залочи жадно. Малката се смееше. Халид за първи път  я погали по ръчичката с топлина, въпреки  че утре сърнето щеше да стане курбан за нейно здраве.

По първи петли Халид  заточи ножа си. Бодеше го мъка. В  душата му бе изникнало бяло безумие. Тежка, мъжка сълза се изхлузи от очите му, докато  забиваше острието в  гърдичките на блеещото  животинче. Свлякоха се зидовете  в него. Разтрепери се до бяло. С човешка  тъга  потъмняха очите на сърнето.  Стана облачно. После  дъжда, бащата раздаде курбан за здравето на Ная. А малката  всяка нощ се будеше  от блеене…

– Сърне…  сърне… –  докато в съня ù обезумяла  тичаше черна, болна сърна.

Търсеше малкото, за да го защити от идващата буря.  Земята опустява като  гробище след дъжд. А калта полепва  по изранените копита и виновната душа… В люляково се оцветява мъката. Лалета оклюмват… Става им студено.

 
 

“Убийството на Джани Версаче“: двете страни на монетата

| от Дилян Ценов |

Този текст съдържа спойлери за епизод 1 на American Crime Story: The Assassination of Gianni Versace. 

Раян Мърфи е велик. Велик в правенето на сериали, но още по-велик в тяхното промотиране.

Досега почти винаги предварителните тийзъри и трейлъри бледнееха пред майсторството на същинските епизоди. Затова имахме основание да му се доверим, когато един след друг излизаха видеата за новия сезон на American Crime Story: The Assassination of Gianni Versace (“Убийството на Джани Версаче“). Е, този път Мърфи стъпи леко накриво – рекламата не е всичко.

Най-доброто, което можем да кажем за целия епизод е, че той е потенциална загрявка за нещо по-добро в следващите осем епизода. Разглеждани самостоятелно, тези 52 минути, отрупани с пищни и въздействащи кадри, могат да бъдат обобщени в петминутно видео, което би направило останалите 47 излишни.

Не знаем дали равния ход и дупките в сценария (Том Роб Смит) ще продължат до края на сезона, но що се отнася до пилотния епизод, то той бледнее пред някои от останалите проекти на Мърфи. Не може да се сравнява с „Народът срещу О Джей Симпсън“, чийто първи епизод отбележи двоен на сегашния рейтинг. Някои сезони на American Horror Story също започнаха много по-силно. Изобщо не поставяме под въпрос FEUD: Bette and Joan. Надяваме се в следващите епизоди режисурата да се съвземе и да върне характерните за всички продукции на Мърфи съспенс и дълбочина.

Разбира се, монетата има две страни и не можем твърдо да кажем, че стартът на „Убийството на Джани Версаче“ е лош.

Едно от нещата, за които поздравяваме екипа е, че той наистина умее да създава атмосфера. Най-хубаво е, когато в добрата атмосфера се случват интересни неща – нещо което тук по-скоро отсъстваше. Иначе и тук, както и в предишните проекти, всичко от режисурата до звуците работи, за да бъдат изградени онези деветдесетарски похот и блясък, на фона на които се случва едно от най-значимите убийства на епохата, случило се на 15 юли 1997 г.

Версаче е неприлично богат, неприлично известен и обичан от всички. Къщата му говори за самия него. Мрамор, каменни облицовки, ефирна коприна, слуги наредени като гвардейци на всеки ъгъл и двор, който наподобява градините на Версай. Тук добавяме и работата на операторите и на дизайнерите на костюмите, които придават на персонажите онази меко казано странна визия от 90-те. Изключение правят Джани и Донатела, които се обличат с десетилетие напред, което да си признаем, ни хареса.

убийството на джани версаче, сериал, раян мърфи, донатела версаче, дарън крис, дизайнер, мода, дарън крис

Епизодът започва с дълга сцена, в която виждаме Джани Версаче (в ролята е Едгар Рамирес) и неговата сутрешна рутина под знака на изобилието, пищността и яркото слънце на Маями бийч. Страхотният старт задава тонът, който присъства навсякъде при Мърфи – дълги кадри, в които нищо не се случва, но именно те рисуват фона, на който ще се развива действието. Съспенсът е усилен от редуването на кадрите с Версаче и Андрю Кънанан (в ролята е Дарън Крис, Glee). Вторият е The Man Who Could Be Vogue (името на епизода). Патологичен лъжец с неистово желание да живее живота, за който няма нито характер, нито пари, нито късмет. Пълният антипод на дизайнера. На края на сцената Версаче е прострелян на прага на дома си. От там започва ретроспекцията и сцените ни пренасят от настояще в минало, и обратно, на няколко пъти в епизода.

Силата на този епизод е именно в ретроспекциите, и в частност на сцената в операта, в която Версаче и Кънанан разказват един на друг за себе си. Единият е премерено откровен и заинтригуван, другият реди лъжа след лъжа. Сцени като тази ни дават индикации, че занапред нещата няма да бъдат толкова равни, с незапълнена атмосфера, и Мърфи ще се завърне в пълния си блясък. Обещаваща за нататъшни попадения е и сцената на Дарън Крис в пикапа, минути след извършването на убийството – най-силната в епизода по наше мнение.

убийството на джани версаче, сериал, раян мърфи, донатела версаче, дарън крис, дизайнер, мода,, пенелопе круз

Другото, за което „Убийството на Джани Версаче“ заслужава адмирациите ни, са някои от актьорите. За Пенелопе Круз знаехме, че освен красавица е и добра актриса, но тя надмина очакванията ни. Най-доброто нещо в първия епизод беше именно тя в ролята на Донатела Версаче. Дори с пропуските в сценария, в който ключовите събития минават като миг, тя успява да даде плътност на персонажа си и да не изглежда нелепо във финалната сцена. Честно казано вместо да ни показват кадри на мъртвия Версаче на масата в болницата, можеха да ни разкрият какво се случва с пряко засегнатите от смъртта му. Пенелопе Круз успява да прескочи този трап, защото е страхотна актриса. Рики Мартин в ролята на дългогодишния партньор на Версаче, Антонио Д’Амико, не. Много обещаващо изглеждаше на снимките, на малкия екран не му вярваме.

убийството на джани версаче, сериал, раян мърфи, донатела версаче, дарън крис, дизайнер, мода, дарън крис, рики мартин

Вече споменахме за сцената в пикапа и колко харесахме Дарън Крис и ще го повторим. Той е другото попадение сред актьорите. Несъмнено ролята на нереализиран хомосексуален творец, който ще направи всичко, за да се издигне, му пасва като ръкавица. А с Едгар Рамирес за екранен партньор тандемът е завършен. Струва си да гледате сериала дори само заради Дарън, Едгар и Пенелопе.

Най-доброто, което ви съветваме да направите, е да гледате „Убийството на Джани Версаче“ без да очаквате много от първия епизод. Той няма да ви хване за гърлото, нито ще ви накара да настръхнете, но със сигурност ще ви накара да продължите да следите втория сезон на American Crime Story. Защото има история за разказване, която е интересна, макар разказът да натежава от залитането към грандомания на Мърфи, когато снима в епоха.

В България премиерата е на 23 януари в ефира на FOX. Вторият епизод излиза в САЩ на 24 януари. Режисьор ще бъде не Мърфи, а Нелсън Краг (FEUD, American Horror Story), a сценарият отново е на Том Роб Смит.

 
 

Sundance 2018: Филмите, които трябва да гледате

| от chr.bg |

Време е Холивуд да извади анораците от нафталина и да се запъти към Парк Сити, Юта, където го чака свеж букет от премиери.

Филмовия фестивал Сънданс започва на 18 и приключва на 28 януари. 

Сънданс сам по себе си е известен ски курторт, разположен в близост до Проувоу, Юта в САЩ. През 1968 година е закупен от актьора Робърт Редфорд. Тъй като съпругата на актьора е от Юта, пет години по-рано те си построяват къща в щата. Курортът е наименуван на ролята на Робърт Редфорд от 1969 година във филма Буч Касиди и Сънданс Кид.

В галерията ни днес подредихме 10 филма, които трябва да видим!

 
 

Тео Ушев ни пренася в друга реалност на изложбата си в София през февруари

| от chronicle.bg |

Рисунки върху спасителни термични одеала, видео арт и първата в България инсталация с миксирана реалност включва най-новият визуален авторски проект на Теодор Ушев „Като в тъмно огледало“(In the mirror, dimly). Изложбата-инсталация ще бъде представена в София от 20 февруари до 11 март в Софийска градска художествена галерия.

Това е първият самостоятелен голям проект, който Ушев подготвя у нас извън киното. По покана на държавни и частни организации, той има реализирани подобни инициативи, изложби и инсталации в различни държави по света, сред които Барбикан в Лондон, Музей на цивилизациите в Квебек, в Градската галерия на Утрехт, Любляна, Токио, Сан Франциско, Анеси и др.

Проектът провокира публиката да търси скритото послание, смисъла отвъд привидното и различната гледна точка. Осмисля идеята за личния и социален страх и лицемерие, спасението и унищожението като индивидуален и обществен акт.

теодор ушев, изложба

В рамките на проекта ще бъде реализирана първата в България „потапяща“ инсталация (immersive installation) – едно от най-иновативните и атрактивни течения във визуалното изкуство. При него с помощта на специална каска – очила, зрителят се въвлича в алтернативна среда, добива оптичната илюзията, че е част от действието, което вижда в тях.

Ушев ще използва и експерименталната технология „миксирана реалност“ (mixed reality) в един от модулите си. Миксираната реалност добавя дигитална 3D картини и образи, като ги смесва със заобикалящата зрителя среда. Освен видеото с миксирана реалност, в рамките на проекта, Теодор Ушев ще създаде филм, който може да бъде видян в пространството на галерията, както и изложба на обектите с изображения, от които са създадени те.

„Като в тъмно огледало“ e проект, финансиран по Програма „Култура” на Столична община, в партньорство със Софийска градска художествена галерия и Националния филмов борд на Канада (NFB). Организатори на изложбата са фондация Моменти и Кидс Хаус.

 
 

Красотата на Доли Партън

| от chr.bg |

Днес Доли Партън има рожден ден!

Кънтримузиката не е единственото поприще на вечната Доли. Тя, разбира се, е на всяко ниво в музикалния бранш. Но също има и актьорска кариера, която започва с „The Porter Wagoner Show“.

Всъщност творчеството на Доли Партън е толко голямо, че не можем дори да го обобщим. Нейната работа се осъществява в продължение на 40-50 години. Това означава огромна дискография и филмография.

Тя се занимава и с филантропията – още от 80-те години, чрез нейната фондация Dollywood. Основна нейна цел е образованието.

В галерията ни днес събрахме няколко снимки на Доли заедно с няколко нейни цитата. Приятно гледане!